Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алън Куотърмейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Allan Quatermain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Рудниците на цар Соломон

Алън Куотърмейн

 

Романи

 

Преведе от английски: Весела Кочемидова, 1984

Художник: Никифор Русков, 1984

 

Издателство „Отечество“, София, 1984

 

Рецензент: Христина Георгиева

Отговорен редактор: Лъчезар Мишев

Художник: Никифор Русков

Редактор: Огняна Иванова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректори: Виолета Славчева, Цветанка Рашкова, Ана Тодорова

 

Индекс: 11/9537611631/6126-7-84

Английска. Второ и първо издание.

Издателски номер 1035.

Дадена за набор: 25 март 1984 г.

Подписана за печат: май 1984 г.

Излязла от печат: юни 1984 г.

Формат: 1/16/70/100.

Печатни коли: 22,25.

Издателски коли: 28,84.

Условно издателски коли: 28.58.

Цена: 2,63 лева.

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

H. Rider Haggard

King Solomon’s Mines

Penguin Books

1885

Allan Quatermain

Newcastle Publishing Co., Inc.

North Hollywood, California

История

  1. — Добавяне

Глава XXI
Напред! Напред!

На върха на възвишението за миг спряхме конете си, за да си поемат дъх, и като се обърнахме, хвърлихме поглед към сражението под нас. Огряно от силните лъчи на залязващото слънце, обагрили всичко в червено, от мястото, където стояхме, то приличаше по-скоро на някаква безумна гигантска картина, отколкото на истински ръкопашен бой. Отличителен сценичен ефект от това разстояние бяха безбройните отделни отблясъци светлина, отразена от сабите и копията; иначе панорамата не беше толкова величествена, колкото можеше да се очаква. Огромната зелена морава, върху която се развиваше битката, стръмните очертания на хълмовете отзад и широкия наклон на полето под тях, сякаш я смаляваха. И това, което изглеждаше страхотно, когато си в нея, ставаше незначително, гледано отдалеч. Но не е ли така и с всички други човешки деяния, около които вдигаме толкова шум и врява и създаваме такава бъркотия? На спокойните очи, които ги наблюдават от извисяващите се дълбини горе, те навярно изглеждат дребни като мравки и незначителни както психически, така и физически.

— Ние печелим битката, Макумазан — каза старият Умслопогаас, оглеждайки положението с опитното си око. — Виж, войските на Дамата на нощта отстъпват навсякъде, няма вече твърдост в тях, те се огъват като нагорещено желязо, сражават се, но с половин сърце. Уви! Битката скоро ще угасне, защото мракът се сгъстява и полковете няма да могат да ги преследват и довършат. — И той тъжно поклати глава. — Но не мисля — добави той, — че ще тръгнат да се бият отново, получиха много голяма порция за преглъщане. Ах! Колко е хубаво да се живее! Най-после видях битка, която си заслужава да видиш, а аз съм виждал много битки.

Потеглихме отново и докато яздехме един до друг, му разказах каква беше целта на нашата мисия и как, ако не успеем, животът на всички убити през този ден щеше да бъде загубен напразно.

— Ах — въздъхна той, — почти сто мили и никакви коне освен тези, и да бъдем там преди зората! Хайде — напред! Напред! Човек може поне да се опита, Макумазан; а може би ще стигнем на време, за да разсека черепа на Агон, стария магьосник. Веднъж той поиска да ни изгори, този дърт „гадател“, нали? А сега се готви да улови в капан Нилефта, моята майка, нали? Добре! Да не ме наричат Кълвача, ако не го разсека до брадата му, независимо дали майка ми ще е жива или не. Ай, ай, кълна се в главата на Шака! — и както галопирахме, той размаха Инкози-каас. По това време тъмнината вече ни обгръщаше, но за щастие по-късно щеше да има луна, а и пътят беше хубав.

Продължавахме да летим през мрака. Двата великолепни коня, които яздехме, си бяха отдъхнали и сега се носеха миля след миля в равномерен широк бяг, който нито намаляваше, нито се изменяше. Галопирахме надолу по склоновете, през широки долини, простиращи се до подножието на далечни хълмове. Все по-близо и по-близо идваха сините хълмове; сега вече се изкачвахме по склоновете им, преваляхме ги и се устремявахме към други, които изскачаха като видения срещу ни отвъд, в далечината.

Все по-нататък, без да спрем или да дръпнем юздите, в съвършената нощна тишина, която кънтеше като песен от чаткащия звън на конските копита; напред през безлюдни села, където само някое забравено гладно куче пролайваше своето меланхолично приветствие; напред покрай самотни, оградени с ровове жилища; напред през белите петна на лунната светлина, които лежаха студени върху широката земна гръд, като че ли в нея нямаше топлина; напред, коляно до коляно, час след час!

Не разговаряхме, а привели се напред върху шиите на двата великолепни коня, ние се вслушвахме в дълбокото им провлачено вдишване, когато пълнеха широките си дробове, и в равномерния постоянен тропот на заоблените им копита. Навъсен и черен изглеждаше наистина старият Умслопогаас до мен, яхнал огромния бял кон, също като смъртта в Откровението на свети Йоан Богослов, когато от време на време вдигнеше свирепото си лице да огледа пътя и посочеше с брадвата си някое далечно възвишение или къща.

И така — напред, все напред, безспир, без отдих, час след час.

Накрая почувствувах, че даже великолепното животно, което яздех, започна да се уморява. Погледнах часовника си. Беше почти полунощ и бяхме изминали малко повече от половината път. На върха на едно от възвишенията имаше малък извор, който помнех, защото бях спал край него преди няколко нощи и посочих на Умслопогаас да спре там, понеже реших да дам на конете и на самите нас десет минути почивка. Той спря и ние слязохме, по-скоро Умслопогаас слезе и ми помогна да се смъкна, понеже бях уморен, схванат, изпитвах болка от удара и не можех да сляза сам. Бързите коне стояха запъхтени и почиваха, като отпускаха един по един краката си, а потта им се стичаше и над тях се издигаше пара, която увисваше на бледи облаци в спокойния нощен въздух.

Оставих Умслопогаас да държи конете, докуцуках до изворчето и се напих до насита от сладката му вода. От обед, когато започна битката, бях изпил само глътка вино и изгарях от жажда, макар поради умората да не чувствувах глад. Сетне наплисках пламналата си глава и ръцете си и се върнах, а зулусът отиде да пие. После позволихме на всеки от конете да поеме няколко глътки вода — не повече; о, и колко беше трудно да отведем горките животни далеч от водата. Оставаха още две минути и аз ги използувах да куцукам нагоре-надолу, мъчейки се да се раздвижа и да огледам състоянието на конете. Моята кобила, въпреки че беше толкова бързо животно, явно беше много уморена. Главата й бе отпусната и, гледаше измъчено с помътнели очи. Обаче Дневна светлина, великолепният кон на Нилефта, който, ако му се отдаде заслуженото като на конете, спасили от беда великия Рамзес, трябва да се храни от златна ясла през остатъка от живота си, беше все още сравнително бодър, като се има предвид, че досега той носеше по-голямата тежест. Беше кацнал, разбира се, и краката му бяха уморени, но погледът му беше светъл и ясен, държеше хубавата си глава вдигната и се взираше в мрака наоколо по начин, който сякаш говореше, че друг ако не успее, то той е годен да измине онези четиридесет и пет мили, които все още лежаха между нас и Милозис. После Умслопогаас ми помогна да се кача на седлото и — какъвто жилав стар дивак беше — се метна върху коня си, без да докосне стремето. Отново потеглихме на път — отначало бавно, докато конете нагодят хода си, а после по-бързо. Така изминахме още десет мили, докато стигнахме едно изморително нанагорнище от шест или седем мили и горката ми черна кобила на три пъти се препъна и почти падна на земята заедно с мен. Но при върха тя сякаш отново събра сили и затрополи надолу по склона с дълги, конвулсивни крачки, като дишаше тежко. Изминахме тези три или четири мили по-бързо от когато и да е при тази безумна езда, но почувствувах, че това е последното усилие и бях прав. Внезапно горката ми кобила впи зъби в мундщука и се закова на място покрай ивица равна земя, простираща се на около триста-четиристотин ярда, и после, като направи две-три резки стъпки, спря и с грохот се строполи право върху главата си, а аз се претърколих недалеч от нея. Когато се изправих на крака, храброто животно вдигна глава и като ме погледна със страдални кървясали очи, отпуснал главата си със стон и умря. Сърцето му се беше пръснало.

Умслопогаас приближи до трупа и аз го погледнах с отчаяние. Оставаше да се изминат повече от двадесет мили преди да съмне, а как щяхме да направим това с един кон? Положението изглеждаше безнадеждно, но аз бях забравил необикновените способности на стария зулус в тичането.

Без да каже дума, той скочи от седлото и започна да ме вдига върху коня си.

— А ти какво ще правиш? — запитах.

— Ще тичам — отговори той, като се улови за ремъка на стремето ми.

Така потеглихме отново — почти толкова бързо, колкото преди. Ох, какво облекчение беше за мен тази смяна на конете! Всеки, който е яздил в борба с часовете, ще разбере какво означава това.

Дневна светлина тичаше в лек галоп, с дълги, разтеглени скокове и с всеки скок придръпваше високия зулус. Беше чудесно да гледаш как старият Умслопогаас тича миля след миля, с леко отворена уста и издути като на кон ноздри. На всеки пет мили спирахме за няколко минути, за да може той да си поеме дъх, и после политахме отново.

— Можеш ли да продължиш така? — запитах аз на третата, от тези почивки — или ще трябва да те оставя да тичаш сам подире ми.

С брадвата си той посочи един неясен силует пред нас. Това беше Храмът на слънцето, вече на не повече от пет мили.

— Ще го стигна или ще умра! — изпъшка той.

О, тези последни пет мили! Кожата от вътрешната страна на краката ми се беше протрила и всяко движение на коня ми причиняваше болка. Но това не беше всичко. Бях изтощен от усилие, от липса на храна и сън, а така също страдах твърде много от удара, нанесен върху лявата ми страна. Струваше ми се, че някакво парче кост или нещо друго бавно пронизваше дроба ми. Не е за чудене, че горкият ми кон също беше на края на силите си. Но във въздуха вече се чувствуваше настъпването на утрото и ние не трябваше да спираме; докато все още дишахме, по-добре и тримата да умрехме на пътя, отколкото да се забавехме. Въздухът беше плътен и тежък, какъвто стави понякога преди разсъмване; и един друг неизменен признак в някой части на Зу-Вендис, че изгревът наближава — стотици малки паяци, висящи накрая на дълги жилави паяжини плуваха из него. Тези ранобудни същества или по-скоро паяжините им се омотаваха с десетки около главата на коня и телата ни и тъй като нямахме нито време, нито сили, за да ги отмахнем, ние препускахме обвити в стотици дълги сиви нишки, развяващи се на ярд или повече след нас — нещо, което трябва да ни е придавало твърде странен вид.

Но ето че пред нас се изправиха огромните бронзови порти на външната стена на Навъсения град и ново ужасно съмнение ме прободе: ами ако не ни пуснеха вътре?

— Отворете! Отворете! — извиках заповеднически и същевременно казах кралската условна дума. — Отворете! Отворете! Вестител е дошъл, вестител с новини за войната.

— Какви са новините? — извика стражът. — И кой си ти, който яздиш като обезумял, ти, който си изплезил език — което действително беше така — и кой е този, дето тича до теб като куче край колесница?

— Господарят Макумазан е тук, а с него е кучето му, черното му куче. Отворете! Отворете! Нося новини.

Големите порти се плъзнаха, подвижният мост падна с трясък и ние като стрела преминахме по него и през портите.

— Какви са новините, господарю, какви са новините? — извика стражът.

— Инкубу помете Сорейз назад, както вятърът облака — отговорих аз и вече бях отминал.

Последен напън, мое бързо конче и още по-бързи приятелю!

Недей да падаш сега, Дневна светлина, и ти, стари зулуски боецо, задръжте силите си за още петнадесет минути, а после ще останем да живеем навеки в летописите на страната.

Напред! С тропота си огласяхме заспалите улици. Ето, вече преминавахме покрай Храмът-цвете — една миля още, само една малка миля, дръжте се, стискайте зъби, вижте къщите сами тичат покрай вас. Тичай, мило конче, тичай, ето, няма и петдесет ярда още. Ах! Ти вече подушваш обора и се олюляваш.

— Слава на Господа, най-после двореца! — И ето, първите лъчи на зората осветиха златното кубе на храма.[1] Но дали ще успея да вляза вътре, или злодеянието е вече извършено и пътят препречен?

Отново казвам условната дума и крещя: — Отворете! Отворете!

Отговор няма и сърцето ми се свива.

Викам отново и този път един-единствен глас отговаря. С радост разпознавам, че той е на Кара, Офицерът от охраната на Нилефта, човек, за когото зная, че е честен като светлината, онзи, когото Нилефта изпрати да арестува Сорейз в деня, когато тя избяга в храма.

— Ти ли си, Кара? — викам. — Аз съм Макумазан. Накарай стражата да пусне моста и да отвори широко портите. Бързо, бързо!

Времето, което измина, ми се стори безкрайно, но накрая мостът беше спуснат, едната половина на портите се отвори и ние влязохме и двора, където най-после както тогава си помислих, горкият жребец падна мъртъв под мен. Станах от коня и като се облегнах на един стълб, се огледах. Освен Кара не се виждаше никой друг, а той имаше вид на луд човек със съдрани дрехи. Беше отворил портите и спуснал моста самичък, а сега правеше обратното благодарение на едно много гениално съчетание от колелца и лостове, което даваше възможност това да се прави от един човек, както всъщност и ставаше.

— Къде са стражите? — запитах запъхтян, уплашен какъв отговор ще получа, както не се бях плашил от нищо дотогава.

— Не зная — отговори той. — Преди два часа, както спях, бях хванат и вързан от часовоите, които командувах, и едва в този момент успях да прегриза със зъби въжето. Страхувам се, много се страхувам, че сме предадени.

Думите му ми вдъхнаха нови сили. Улових го за ръката и следвани от Умслопогаас, който се олюляваше подире ни като пиян, се повлякохме през двора, през голямата зала, сега тиха като гроб, към спалните покои на кралицата.

Стигнахме първото преддверие — стражи нямаше; второто — пак нямаше стражи. О, сигурно злодеянието беше извършено! След всичко бяхме закъснели, бяхме закъснели! Тишината и пустотата на тези огромни помещения бяха ужасни и тежаха върху ми като лош сън. Нататък, право към стаята на Нилефта, се втурнахме ние със свити сърца, обзети от най-лоши предчувствия; видяхме, че вътре светеше, а ето и една фигура, която носеше светлината. О, слава на Господа, това е самата Бяла кралица, кралицата — невредима! Тя стои там в нощното си одеяние, събудена от шума на стъпките ни, очите й са още замъглени от съня, а прекрасната й гръд и страни са поруменели от страх и свян.

— Кой е? — извика тя. — Какво означава това? О, Макумазан, ти ли си? Защо гледаш така страшно? Приличаш на някой, който носи лоши новини — и моят господар — о, не ми казвай, че моят господар е мъртъв — само не мъртъв! — изхлипа тя, чупейки белите си ръце.

— Оставих Инкубу ранен, но начело на настъплението срещу Сорейз снощи при залез-слънце; затова успокой сърцето си. Сорейз е бита по всичките си фронтове и твоите войски надделяха.

— Знаех го! — извика тя тържествуващо. — Знаех, че той ще победи; а го наричаха чужденец и клатеха умните си глави, когато му поверих командуването! Снощи, при залез-слънце, казваш ти, а сега едва се разсъмва… Да не би…

— Загърни се с едно наметало, Нилефта — прекъснах я аз — и ни дай да пием вино. Ако искаш да спасиш живота си, бързо извикай придворните си дами. Не се бави.

Подтикната така, тя изтича и извика през завесите към някаква стая отвъд, след това бързо обу сандалите си и се загърна с едно наметало; по това време вече около дузина полуоблечени жени влязоха в стаята.

— Следвайте ни и не говорете — казах им аз, докато те ни гледаха с учудени очи, вкопчени една в друга. Влязохме в първото преддверие.

— Сега, — казах, — дайте ни да пием вино и нещо да ядем, ако имате, защото сме изтощени до смърт.

Стаята се използуваше за трапезария на офицерите от стражата и от един долап извадиха шишета с вино и някакво студено месо.

Умслопогаас и аз пихме и когато хубавото червено вино проникна в нас, почувствувахме как кръвта отново се влива във вените ни.

— Чуй ме, Нилефта — казах, след като изпразних огромната чаша. — Имаш ли между твоите придворни дами две, на които можеш да разчиташ?

— Да — отговори тя, — разбира се.

— Тогава им заповядай да минат през страничния вход и да отидат при онези граждани, за които смяташ, че са ти верни, и да ги помолят да дойдат тук въоръжени, заедно с всички честни хора, които могат да съберат, за да те избавят от смърт. Не, не ми задавай въпроси. Направи каквото ти казвам, и то бързо. Кара ще изведе дамите.

Тя се обърна и като избра две от групата, повтори думите ми като им изброи също и имената на мъжете, при които всяка една от тях да изтича.

— Вървете бързо и предпазливо; вървете, за да спасите живота си — добавих аз.

Те мигновено излязоха заедно с Кара, комуто наредих веднага щом затвори добре след момичетата, да се присъедини към нас при вратата, водеща от големия двор за Стълбището. После Умслопогаас и аз също тръгнахме, следвани от кралицата и дамите й. Вървешком отхапвахме големи късове храна и помежду им успях да й разкажа каквото знаех за грозящата я опасност, как бяхме заварили Кара, и че всичките стражи и слуги бяха изчезнали, а тя беше останала сама с придворните си в това огромно място. Нилефта пък ми разказа как из града плъзнала мълва, че нашата армия е напълно унищожена и че Сорейз победоносно напредва към Милозис, вследствие на което всички мъже я били изоставили.

Въпреки че е нужно време да се разкаже всичко това, ние не бяхме престояли в двореца повече от шест или седем минути; и макар че лъчите на изгряващото слънце вече озаряваха високия златен покрив на храма, все още не беше се съмнало. Щеше да се съмне едва след десетина минути. Бяхме излезли вече на двора и тук раната ми така ме заболя, че трябваше да се хвана за ръката на Нилефта, докато Умслопогаас се тътреше, дъвчейки, след нас.

Прекосихме двора и стигнахме до тесния изход в стената, опасваща двореца, който извеждаше към величественото стълбище.

Погледнах през него и направо останах втрещен. Вратата я нямаше, а така също и външните бронзови врати — направо бяха изчезнали. Както по-късно открихме, откачили ги от пантите и ги захвърлили от стълбището долу на земята, на двеста стъпки под нас. Пред нас се откриваха полукръглата площадка, по размери колкото две големи овални маси за ядене, и десетте издялани от чер мрамор стъпала, водещи към главната стълба — и това беше всичко.

Бележки

[1] Разбира се, понеже покривът на храма, бе твърде висок, той улавяше слънчевите лъчи известно време преди пукването на зората. А.К.