Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Винету (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winnetous Erben [= Winnetou IV], (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Мая Василева

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

НАСЛЕДНИЦИТЕ НА ВИНЕТУ. 1997. Изд. Гея-Либрис; Изд. Калем 90, Пловдив. Роман. Превод: от нем. Любомир СПАСОВ [Winnetous Erben / Karl MAY]. ІІ изд. Формат: 20 см. Страници: 431. Цена: 150.00 лв. ISBN: 954-434-032-7 (Калем 90 — Пловдив)(не е отпеч.) ISBN: 954-9550-02-8 (Гея-Либрис)(не е отпеч.)

 

НАСЛЕДНИЦИТЕ НА ВИНЕТУ. ЧАСТ І. 1993. Изд. Калем 90, Пловдив. Роман. Превод: от нем. Любомир СПАСОВ [Winnetous Erben / Karl MAY]. С ил. Формат: 20 см. Страници: 223. ISBN: 954-434-020-3 (ч. 1)

НАСЛЕДНИЦИТЕ НА ВИНЕТУ. ЧАСТ ІІ. 1993. Изд. Калем 90, Пловдив. Роман. Превод: от нем. Любомир СПАСОВ [Winnetous Erben / Karl MAY]. С ил. Формат: 20 см. Страници: с.225–464.ISBN: 954-434-021-1 (ч. 2)

 

Band 33

Winnetous Erben

Karl May Verlag, Bamberg

История

  1. — Корекция

На маунт Винету

1. Тателах Сатах

Беше приблизително седмица по-късно. Последната нощ лагерувахме край долното течение на Клеки Толи и в ранното утро сега яздехме нагоре по брега й. Клеки Толи е апаческа дума. Тя означава Бялата река. Тази река има значителен пад. Спуска се в безброй каскади от Маунт Винету. Бялата пяна на каскадите й е дала името, коритото й е дълбоко врязано. Затова бреговете й са високи и стръмни, обрасли горе с гора, а долу — с храсталак. Там, където излиза от могъщия масив на Маунт Винету, тя образува няколко водопада, които придават внушителен изглед на своята околност.

Бяхме четирима души — Херцле, Младия орел, Паперман и аз. При Тъмната вода не бяхме видели двамата Ентърз, толкова повече че нямаше никаква особена причина да предизвикаме една такава среща. Че някъде и някога ще ги срещнем пак, това се разбираше от само себе си. На сутринта след съвещанието в Домът на смъртта Како Ото бе дошла да ни уведоми, че в лагера на червенокожите не се е случило нищо съществено. Тя не ни попита какво сме подслушали, ето защо и ние не отворихме дума по въпроса, за да не я доведем до конфликт с племенните й задължения. Преди всичко трябваше да остане в тайна от нея фактът, че сме встъпили в притежание на амулетите. Колкото по-малко народ знаеше за това, толкова по-добре беше за нас. Когато й съобщихме решението си да продължим незабавно ездата, тази бърза раздяла й причини болка. Тя на драго сърце би ни придружила, ала осъзнаваше, че така по-скоро щеше да ни обремени, отколкото улесни, и че ще ни е от по-голяма полза, ако остане при кайовите. Но бе уговорено на всяка цена да се видим на Маунт Винету.

Сега бяхме приближили тази планина, макар още да не я виждахме — заради дълбокото речно корито, по което яздехме. От Тъмната вода за Маунт Винету имаше друг, по-удобен път, ала ние го бяхме избегнали, допускайки, че при сегашните обстоятелства той ще е по-оживен, отколкото ни се искаше. Желанието ни бе да отбягваме ненужни срещи, като най за предпочитане беше да се появим там от невиделица, без преди туй да сме били видени и обърнали някому внимание. Ето защо дойдохме от не кой знае колко удобна за пътуване страна, принуждавайки се сега все пак да свърнем към Клеки Толи, за да не минем край целта. Че по този начин попаднахме на един много оживен път, забелязахме по следите от човешки крака и конски копита, които ни се набиха на очи. И скоро на едно място, край което трябваше да минем, видяхме неколцина индианци, наклякали между храстите. Конете им пасяха край водата. Не бяха изрисувани и въоръжени само с копия, ала въпреки това веднага ги разпознах като команчи похоним. При появата ни те се изправиха от клекналото си положение и се загледаха в нас. Представляваха пост, поставен да контролира всички, които искаха да минат от тук. Младия орел яздеше начело и на минаване край тях безмълвно поздрави. Него те пропуснаха, ала нас спряха.

— Накъде искат да отидат моите братя? — попита най-възрастният от тях.

— Към Маунт Винету — отговорих аз.

— Какво се каните да правите там?

— Да се срещнем с Олд Шуърхенд.

— Днес той не е там.

— И с Апаначка, вождът на похоним команчите.

— Той също не е там. Двамата заминаха заедно на коне.

— В такъв случай ще ги чакаме горе, докато се върнат.

— Това е невъзможно. Сега никой бледолик няма право да отива на Маунт Винету.

— Кой го забрани?

— Комитетът.

— Кому принадлежи Маунт Винету? Да не би на комитета?

— Не — отговори той смутено.

— Тогава тоя комитет не може нищо да заповядва и забранява!

Смуших коня си да продължи. Оня улови юздите и каза:

— Длъжен съм да ви спра. Не бива да ви пускам. Ще трябва да заобиколите.

— Опитай!

При тези думи вдигнах коня на задните крака и отръсках онзи. Другите трима понечиха да задържат Паперман и Херцле. Моят кон направи един скок сред тях и ги разпръсна. Паперман се провикна ухилен:

— Мен да отпратят! Макш Паперман да задържат! Да е преживял някой някога такова нещо? Който се осмели да ме докосне, ще го пробода на място!

Той накара мулето си да направи няколко скока към мястото, където бяха забучени в земята четирите копия. В следващия миг бях там и аз. Две бързи посягания и копията се намериха в ръцете ни. Той хвана едното през кожената примка и наведе другото за удар. Аз сторих същото.

— Така! — ухили се той. — Който не иска да бъде намушкан, да се махне от пътя! Напред!

Продължихме да яздим.

Команчите бяха млади хора. Най-възрастният от тях навярно нямаше и тридесет години. Те следователно не произхождаха от военните времена. От забъркване не знаеха какво да правят. Метнаха се на конете и поеха след нас. Помолиха ни да им върнем копията и да не яздим нататък, а да изчакаме, докато доложат за нас. После сме щели да узнаем дали бива да продължим пътя си, или не. Тъй като нямахме намерение да ги посрамваме пред техните другари, върнахме им копията, ала не прекъснахме пътя си. Те не посмяха повече да ни попречат, а яздеха след нас, защото, както изглежда, не биваше да ни оставят без надзор.

След приблизително час стигнахме до втори пост, който също се състоеше от четири души. И те направиха опит да ни спрат. Първите четирима сега се почувстваха по-силни отпреди. Тогава аз слязох от коня, отправих се към мулето, което носеше куфара ми, отворих го, извадих двата револвера и муниции, запънах ги, отидох двадесет и пет крачки настрани, прицелих се и дадох в бърза последователност осем изстрела. Всеки от команчите получи тласък в ръката, с която държеше копието си. Бях пробил и осемте. Заредих отново, върнах се при коня си, качих се и рекох:

— Сега се мерих само по копията. От тоя момент обаче ще се целя по хората. Отбележете си го!

Продължихме да яздим. Те останаха за късо време, говорейки тихо помежду си, после тръгнаха подир нас — и осмината, без обаче да дръзнат да приближат повече, отколкото желаехме.

След един час стигнахме следващия пост, който също така се състоеше от четири човека, носещи само копия. И те поискаха да ни застанат на пътя, ала виждайки придружителите ни, се отместиха встрани, пропуснаха ни и се присъединиха към яздещите след нас осем техни съплеменници. Това достави удоволствие на Херцле.

— Сега са точно една дузина! — рече тя. — А ние сме само трима мъже и една жена! Това ли са онези дръзки млади „червенокожи“, за които се чете и разказва? Това ли са онези команчи, описвани като най-неустрашими от всички индианци?

— Не се бъркай — отговорих аз. — Те са млади, неопитни. Да имаха шепа опит, щеше да видиш, че те по нищо не отстъпват на своите бащи. Ние просто ги слисахме, това е всичко!

Сега имахме да яздим час и половина до следващия пост. Тук се виждаше една просторна хижа от недялани дървета, край която бяха наслагани за кресла многобройни пънове. Тук хората бяха повече от четирима. Преброих десет — осем индианци и двама бели. Конете бяха със същия брой. За двамата бели червенокожите, види се, не бяха достатъчно знатни. Те бяха седнали настрани от тях. Закусваха от чантите на седлата и пиеха бренди. Шишето стоеше между тях. Видяхме това отдалеч. Стигайки по-близо, осъзнахме заблудата си — двамата не бяха бели, а индианец и метис, но облечени като бели, докато команчите бяха с носията на своето племе. И тези двама даже не ни бяха чужди, а познати; много добри познати. Метисът бе именно господин Окихтшинча, наречен Антоний Пейпър, а чистокръвният индианец ни се бе представил като мистър Ивнинг, агент по всичко. Край тях се търкаляха пушкалата им и няколко застреляни птици. Явно се намираха на някое ловно парти.

Като ни познаха, двамата скочиха на крака.

— Хей, хей! — провикна се Пейпър. — Та това е оня противен мистър Бъртън с неговия син бой! Затуй значи премина като хала Младия орел! Тъкми се да ги вкара нелегално! Задръжте ги! Те не бива да продължат! Хванете ги! Арестувайте ги!

Подканата бе отправена към индианците. Мистър Ивнинг прибави предупредително:

— Но внимавайте! Брутални хора! Тоя мистър Бъртън е свикнал веднага да налита на бой!

Ние не обърнахме внимание на виковете, а насочихме конете към водата и слязохме да ги напоим. Време им беше. Докато вършехме това, дванайсетимата ни досегашни придружители докладваха за нас. Не чухме наистина какво казаха, ала много добре можехме да си представим, че не се разсипваха в похвали и възхвали.

— Тоя Пейпър дали няма да е толкова загубен да се залови отново с теб? — рече Херцле угрижено.

— Най-вероятно ще го стори! — отговорих аз. — Типове от тоя сой не поумняват от един път!

— Пак ли ще го удряш?

— Не.

— Слава Богу! Не ми е приятно да гледам подобни сцени!

— Тук мястото е друго. Тук човек и другояче може да се защити.

Едва го бях изрекъл и споменатият се закандилка насам, изперчи се точно пред мен и произнесе:

— Днес ще си уредим сметките с вас, мистър Бъртън. Вие сте мой пленник!

Не отговорих.

— Чухте ли? — запита оня. — Да имаше тук белезници, щях да наредя да ви ги надянат. Защото такива никакъвци…

— Никакъвци? — пресякох го рязко.

— Да, да, никакъвци! Защото само един никаквец…

Не успя да довърши започнатото изречение, понеже го пипнах с две ръце над хълбоците, пристъпих съвсем до водата и го запратих колкото надалеч можех в доста дълбоката тук река.

— Помощ, помощ! — изрева той още във въздуха. После потъна, ала скоро-скоро се появи отново на бял свят и заджапа като куче, носен от буйното течение.

— Помощ, помощ! — продължи да кряска.

— Извадете го! Извадете го! — развика се Уилям Ивнинг, агентът по всичко. — Не го оставяйте да се удави, не го оставяйте да се удави!

Двама индианци побързаха да последват носещия се във водата човек и да го измъкнат на брега с помощта на копията си. А аз се запътих към агента, усмихнах му се също така любезно, както той ми се бе усмихвал на Нъгит Тсил, направих — точно, както той там — един още по-любезен поклон и заговорих със собствените му тамошни думи:

— Ние дойдохме на това място във връзка с една много важна работа. Смятахме, че няма да заварим никого тук. Вашето присъствие ни смущава.

Той опули очи.

— Нали ме разбрахте? — попитах го точно, както той ме бе запитал.

И тогава му просветля. Спомни си сцената и предусети, че възнамерявам да обърна пиката.

— Естествено — отвърна. — Беше достатъчно ясно все пак.

— Е?

— Желаете да се отдалечим?

— Да.

— Кога?

— Веднага! В противен случай ще ви подпомогна!

— Тръгваме, тръгваме! — побърза да увери агентът по всичко. — Ей къде водят мистър Пейпър. Да се надяваме, че уплахата не му е отнела силите да се качи на коня!

— Ако случаят е такъв, на драго сърце съм готов да го направя отново силен. Кому принадлежи шапката, окачена там на клона?

— На мистър Пейпър.

— Отлично!

Индианците бяха измъкнали господин Окихтшинча от реката. От него се стичаше вода. Изглежда му бе достатъчно. Той се разбърза да влезе в блокхауса. Още не беше го достигнал, аз вдигнах револвера и се прицелих в шапката. Улучих. Пейпър така се сепна от изстрела, че спря. Аз посочих пробитото покривало за глава и рекох:

— Това бе шапката! Сега иде на ред човекът, който се канеше да ме арестува! Давам на мистър Антоний Пейпър само пет минути време. Не се ли е разкарал после, ще се сдобие с втора дупка, не в шапката, а в главата. Farewell, мистър Ивнинг! Надявам се и вие да си дигнете така скоростно чукалата!

Тогава Паперман също вдигна револвера си и ми викна:

— Значи пет минути, не повече! После аз единия, вие другия!

Господин Окихтшинча грабна бързо шапката си, нахлупи я и затърча към коня си. Агентът по всичко напъха обратно по кобурите на седлото всичко, каквото беше измъкнал, включително шишето бренди. Събра чевръсто двете пушки, защото Антоний Пейпър от страх беше забравил своята, и още преди да са изтекли петте минути, двамата вече препускаха с най-голяма бързина, без да се оглеждат назад.

Нищо не се харесва повече на индианеца от куража и решителността. Нашето държане бе вдъхнало почит на команчите. Най-възрастният от тях пристъпи към нас и попита:

— Познават ли моите бели братя, както ми бе казано, Олд Шуърхенд?

— Да — отговорих.

— И също Апаначка, нашия вожд?

— И него. Познавам дори Янг Шуърхенд и Янг Апананка. Двамата бащи и двамата синове ме наричат свой приятел.

— Казаха ли ти те какво има да става тук?

— Да. Те ми писаха писма. Помолиха ме да дойда на Маунт Винету.

— Имаш ли писмата у себе си?

— Да.

— Моля те да ми ги покажеш, за да ги прочета!

— На драго сърце, на драго сърце!

Трябваше наново да отварям наистина куфара, ала не се поколебах да го сторя. Херцле тръгна да ми помогне. Има мигове, в които тя обича да си прави шеги, и човек тогава много трябва да внимава. Такъв един миг беше и сегашният. Тя отвори не моя, а своя куфар, извади четири уредени хотелски сметки от Лайпциг, Бремерхафен, Ню Йорк и Олбъни, подаде ги на команча и каза:

— Ето! От двамата бащи и двамата синове!

Той направи с ръка знак на дълбоко уважение и посегна към хартиите. Заоглежда ги много обстойно. Същевременно лицето му възприемаше все повече и повече израза, наричан „физиономия на познавач“. Той се обърна към хората си и потвърди, вдигайки поотделно всяка от сметките:

— Отговаря, истина е! Ето писмото от Олд Шуърхенд и това от Янг Шуърхенд, ето го на Апаначка и другото на Янг Апаначка. На всичките писма пише, че тези бледолики са приятели, и трябва да отидат на Маунт Винету!

Неговите другари вероятно много добре знаеха в какви изкуства се разпростират способностите му и в какви не, защото един от тях запита:

— Че ти можеш ли да четеш?

— Не — отговори той, — но го виждам. Хоуг!

Той подаде „писмата“ на питащия. Оня ги огледа също така обстойно и викна после, предавайки ги по-нататък:

— Аз също го виждам. Хоуг!

Така квитанциите тръгнаха от ръка на ръка. Всеки един добавяше решително: „Аз също го виждам. Хоуг!“ и накрая си ги получихме обратно, при което ковачът на нашата съдба отсече:

— Моите бели братя и тяхната скуав следователно имат право да продължат несмущавано да си яздят. Воините на похоним команчите трябва да се подчиняват преди всичко на своите вождове и после на комитета!

Ние пъхнахме сметките отново в куфара. Херцле подаде ръка на храбрия експерт-графолог за сбогом и заговори:

— Моят червен брат е не само умен и разсъдлив, но го бива много и в тълкуването на нашите тотеми и вампуми. Той има много добро сърце. Аз му благодаря и винаги ще си спомням с удоволствие за него.

На оня това му дойде направо много. Беше кажи-речи като окаменял. Очите му просияха. Той стисна здраво ръката й, сякаш се канеше никога вече да не я върне, и изрече накрая на пресекулки:

— Словата на моята бяла сестра са звънки, както са сияйни лъчите на слънцето. Аз й благодаря! Надявам се ние пак да я видим!

Ние също му подадохме ръка и продължихме после ездата.

Жена ми предполагаше, че избързалият пред нас Млад орел ще спре на някое място да ни изчака. Аз обаче бях на друго мнение. Той се бе отделил от нас, за да не ни притеснява при очакващите ни интересни сцени. Искаше да предостави възможност на тези, които стояха вътрешно срещу нас, да се изложат и за да го постигне не биваше да е при нас. Аз следователно бях убеден, че ще го видим едва на местоназначението.

Минахме край още няколко караулни станции. Намиращите се там индианци не ни спираха. Отбиваха се от пътя ни. Мнителните погледи, които при това ни мятаха, ясно говореха, че дадената им инструкция едва ли бе приятелска за нас. Предполагах, че благодарение на мистър Окихтшинча ни предстои посрещане, на което нямахме никаква причина да се радваме.

Съществуваха признаци, че наближаваме нашата цел. При някои завои на реката се появяваше един своеобразен планински колос, който, колкото повече напредвахме, толкова по-високо и по-високо се извисяваше и далеч надрастваше всички останали възвишения, между които реката е била принудена да си проправя път. В заключение мярнахме край пътя си една палатка, скоро друга, после още една и още една. Те се увеличаваха. Все повече се сгъстяваха. Създаваше се впечатление, че яздим по най-крайната улица на някой разпрострял се надалеч лагерен град към неговия център. Пред тези палатки седяха индианки, които ни оглеждаха любопитно и с необикновен интерес. Личеше, че са осведомени за нашето идване. Деца нямаше. Не им бе позволено да ги водят със себе си на Маунт Винету. Мъже също не се мяркаха. Те бяха избързали вече пред нас, за да присъстват на сцената, която ни очакваше.

Сега долината на реката започна бързо да се разширява, додето бреговите височини отстъпиха по такъв начин на двете страни, че можехме да обхванем лежащото пред нас плато с един-единствен поглед. Въздействието на гледката бе толкова голямо, че ние с едновременно дръпване спряхме конете и мулетата.

— Великолепно! Грандиозно! — възкликнах аз.

— Боже мой, колко красиво, колко красиво! — обади се Херцле. — Нима наистина има такива неща по земята? И старият Паперман присъедини мнението си:

— Подобно място никога не съм виждал, никога, никога!

Представете си една гигантска, извисяваща се далеч над хиляда метра исполинска катедрала, пред която се разстила един също така огромен, открит площад, разделен от няколко редици стъпала на горна и долна половина. Катедралата се издига в западната страна на този площад и постепенно преминава в безброй други кули, които изтъняват в перспектива и се губят в тайнственото синьо-сиво на запада. От другите три страни площадът е така обточен от по-ниски планини, че остава една-единствена празнота, а именно речната долина на изток, по която се бяхме изкачили. Тази исполинска катедрала е Маунт Винету. Нейната основна кула се въздига високо над облаците като една от най-дръзките природни форми на импровизирана готика. Нейните назъбени върхове, състоящи се от голи скали, израстват от искрящата зеленина на покривите от планински пасища. Между тези зъбери блести с белотата си сняг, целуван от слънцето безспир, додето, разкиснат от любов, се превръщаше във воден прах и струи и скачаше после от камък на камък, от клисура към клисура в дълбините. Там, където кулата се разширява в същинската постройка на катедралата, тази вода се събира и образува със стичащите се буйно от съседните планини потопи езеро, от двете страни на което се срива по един отвесен, може би над шестдесет метров водопад, които протичат после — единият на север, другият на юг, за да обгърнат платото, сиреч катедралния площад и се съединят на изток в реката Клеки Толи, край която яздехме днес нагоре. Високо горе под зелената рогозка на исполинската кула започва първата рехава, но ставаща после все по-тъмна и гъста гора, като обкръжава тайнствено езерото и се спуска после към катедралата, додето достигне открития площад и превърната сетне в гъсталак, преминава в тучната прерия на равнината. Това езеро се нарича Натовапаапу. В източната част на гъсто обраслата катедрала се намира порталът — една широко отворена планинска долина, по която се изкачвате до високия, издължен хребет на същинския масив и до Езерото на тайнството. Над този портал се извисява съседната на Маунт Винету кула, която наистина не е толкова висока и могъща като главната кула, но в Тирол например би минала за един доломитов шпил от първа величина. Тя също е обрасла с гъста гора. От тъмната зеленина на елите и смърчовете се възкачват по-светлите високопланински пасища. На половината височина се вижда една древноиндианска стражница, от която можете да обгърнете с поглед цялата равнина и горните извивки на реката. А няколко фута по-надолу планината и гората отстъпват, за да образуват едно далеч издаващо се плато, на което се разпростира към двете страни — подобно на някоя непревземаема крепост — една дълга редица от постройки, чиято възраст съвсем определено достига по-назад и от толтекските и ацтекски времена и сочи за онова далечно минало, чиито останки днес са толкова редки. Там горе живееше Тателах Сатах, Пазителя на Великата медицина. До него се стигаше по предната част на долината и после нагоре по една странична долина. На никого не бе позволено да стъпва на този път без специалното негово разрешение.

Основната кула на гигантската катедрала е същинската Маунт Винету, но съседната е Планината на медицината. И тя е тази, за която се говори, че „Младия орел“ ще прелети три пъти около нея, за да върне на червения мъж изгубените медицини.

Планинската прерия пред Маунт Винету беше толкова голяма, че дължината й възлизаше на почти цял час езда. Тя не бе пуста, а заета от колиби и палатки, които в своята целокупност образуваха цял един град. И понеже едната половина на равнината лежеше по-високо от другата, градът се делеше на горен и долен. Това само според положението. Дали и в друго отношение цареше разлика между двата, не се разбра от късото време, за което погледнахме към тях. Долният град беше по-нагъсто застроен от Горния. Последният се състоеше само от палатки; в първия имаше и по-малки хижи от дървесни стволове, и просторни дървени постройки, чиято цел не разбрахме веднага. Няколко от тях изглежда бяха лагерни домове. Други имаха вид на хотели и страноприемници. Може би бяха и сгради за събрания. Пред палатките бяха забодени копията на техните притежатели. Между тях пасяха конете. Горяха многобройни огньове, на които се пържеше и печеше, защото беше малко след времето за обяд. Навсякъде цареше пъстро оживление. Не се виждаше нито един бял, само червенокожи. Повечето от тях носеха индианско облекло. Едно обширно пространство бе трасирано с колчета за спортни игри и езда, друго за съвещания и разни обществени дейности. На последното видях двайсетина места за сядане — по-високи от равната земя. Вероятно за комитета и други изтъкнати персони. Тъкмо там сега се бе насъбрала една тълпа, чието цяло внимание изглежда бяхме ангажирали, защото още с появата ни започнаха да сочат към нас и да говорят шумно.

Точно пред нас прехвърляше реката един древен, каменен мост от онзи тип, по който трябва да се изкачиш отсам и да се спуснеш отново от другата страна. Подобни мостове са много подходящи за отбрана на съответните места за преминаване на реката. Тази позиция следователно още в прастари времена е била считана от географска и стратегическа гледна точка като много важна. От другата страна на реката стоеше един пеши отряд индианци. Те гледаха към нас, като че ни чакаха. Ние обаче не бързахме. Наслаждавахме се на грандиозната, несравнима планинска панорама и на извънредно интересния живот, който на фона на колосалните измерения изглеждаше незначителен и ефимерен. Дали хората от по-раншните хилядолетия са били по-големи от сегашните? Във всеки случай мястото тук наистина бе за енакски синове, яздещи коне с големината на слон, и властелини, чиито тронове досягат облаците. Слънцето висеше високо, почти отвесно над нас. То хвърляше малки сценки край нозете ни. Осветяваше всяка чупка, всяка пукнатина и пролука. На небето нямаше никакво облаче, не се чувстваше никакъв полъх. Земята тук бе така значителна, така извисена, така масивна, здравословна! Някакъв дъх на сила и воля възрадваше очите и сърцето. Тук горе бе истинското място за нови, добри и благодатни човешки идеи!

Подкарахме конете — нагоре по моста и после надолу. Отвъд начаса бяхме обградени от червенокожите. Да, нас бяха чакали. Натоварени бяха да ни арестуват. Всеки от тях носеше червена лента на ръката; те представляваха, както после научихме, полицията по реда на комитета. Когато бяхме взети между тях, предводителят им запита на английски:

— Вие ли сте бледоликите, хвърлили нашия мистър Антоний Пейпър във водата?

— Да, ние сме — отвърна Паперман развеселен.

— Тогава ще бъдете наказани!

— От кого?

— От комитета!

— Pshaw! И къде е тоя фамозен комитет?

— Там отсреща!

Той посочи към плаца за съвещания.

— Върви в такъв случай отсреща и кажи, че идваме веднага! Такива личности човек трябва по-отблизичко да огледа!

— Ние правим каквото на нас е угодно! Няма да вървим напред, а ще идем с вас! Ние ви арестуваме и ще ви заведем там!

— Вие, нас? — засмя се нашият човек. — Ха опитайте, де!

Той накара мулето си да опише един кръг и ние последвахме примера му. Червенокожите полетяха един през друг; неколцина бяха съборени на земята. Ние обаче препуснахме директно към мястото насреща. Те се втурнаха с крясъци след нас. С пристигането си там се врязахме в човешкия куп, разпиляхме го и скочихме после от седлата.

— Това място е добро — рекох аз, — оставаме тук. Сваляйте багажа!

— Охо! — провикна се тогава един глас зад мен. — Та тоя си я кара, сякаш не е пленник, а дошъл само да заповяда!

Обърнах се към него. Беше господин Окихтшинча, наречен Антоний Пейпър. До него стоеше Уилям Ивнинг, агентът по всичко.

— Пленник? — попитах, тръгвайки към тях с протегнати ръце.

Те на бърза ръка изчезнаха зад другите. Местата им тутакси се заеха от Саймън Бел и Едуард Самър, двамата професори. Първият направи едно властно движение и заговори:

— Обратно! Моля да не разбирате накриво отношенията помежду ни! Вие сте арестувани!

— От кого?

— От нас! Вие още на Нъгит Тсил чухте, че вашето присъствие ни пречи. Положението днес е същото!

— Я гледай, наистина ли?

— Да, наистина!

— Хмм! Хич да не го повярваш!

— Вярвайте каквото си щете, но важи каквото аз казвам — вие сте арестувани!

— Това да не би пък да значи, че сме арестувани и задържани от вас?

— Действително. Това значи!

— Излиза, че когато някой ви пречи, вие го арестувате, задържате! Странно! Този начин на логика едва ли би могъл да се очаква от един професор по философия!

Оня ми се сопна:

— Мълчете! Ние не ви арестуваме, защото вашето присъствие не ни е приятно, а защото сте дръзнали да посегнете на член на нашия комитет! Това трябва да бъде наказано!

— Удари да получи той, удари! — викна Антоний Пейпър. Паперман сви пестник и си запробива път към него. Ето как между нас и обкръжаващите ни възникна пролука, която ни позволи да видим двама души, приближаващи мястото за събрания — беше ги привлякла разиграващата се сцена. Те не носеха сега европейски костюми, а индианско облекло. Въпреки това или по-скоро тъкмо затова ги познах веднага — Атъбаска и Алгонка, двамата вождове от хотела край Ниагарския водопад.

— Какво става тук? — попита Атъбаска, обръщайки се към професор Бел.

— Арестуваме двама опасни трампове с тяхната скуав, които посегнаха на Окихтшинча, и го хвърлиха във водата. Ще бъде проведен прериен съд, за да ги накажем. Молим да вземете участие в това заседание.

Той говореше с тон на дълбоко уважение.

— Покажете ни ги! — повели Алгонка.

Хората им направиха място да ни видят. Да, това бяха вождове от старата закваска! Лицата им не показаха нито следа от изненада. Досущ като че сме се разделили едва снощи, целунаха те ръка на Херцле, стиснаха после моята и се обърнаха после към професорите:

— За трампове тук дума не може да става — увери Атъбаска. — Това са мисис и мистър Бъртън, които ние много уважаваме и обичаме. Който оскърби тях, оскърбява и мен! Хоуг!

— Много право — изрази съгласие Алгонка. — Който оскърби тях, оскърбява и мен! Хоуг!

— Ама тоя Бъртън ме хвърли във водата! — протестира Антоний.

Атъбаска трябва вече да го познаваше. Той го запита с полуироничен, полупренебрежителен тон:

— Да не би за да се удавите?

— Да, естествено! — отговори оня.

— И удавихте ли се?

— Не!

— Мистър Бъртън не върши нищо без причина. Така че идете и скочете пак, и ако после се удавите, то ще бъдете квит с него!

Въпросът с господин Окихтшинча следователно бе приключен. Професор Самър обаче се почувства засегнат в качеството си на заместник-председател. Той, теоретикът, не можеше да избегне въздействието от пълните с енергия личности на тези двама, изкарали трудната, практическа школа на живота вождове. Те му вдъхваха почит и това навярно го дразнеше. Ето защо опита да им изтъкне своя авторитет, обръщайки се към тях с думите:

— Трябва да ви отбележа, мешърз, че нашият правилник забранява на всеки бял да се показва на Маунт Винету. А тези хора тук нали са бели!

Беше казано с доста остър тон. Звучеше, сякаш вече е имало някакви търкания, за които ние още нищо не знаехме.

Атъбаска се изправи с целия си ръст. На устните му заигра горда, иронична усмивка, когато отвърна с въпроса:

— Мога ли да запитам от кого произхожда този правилник?

— От нас, комитетът! Ние го съставихме, и то от основателни, добре претеглени причини!

— И от кого произхожда този комитет? Кой го е назначил? Кой му е дал власт да създава закони и се държи насилнически? Можете ли да се позовете на Бога, или на авторитета на Съединените щати? Вие сте един комитет по милост на Олд Шуърхенд и Апаначка, повече нищо. Вие сте се избрали сами. Но ето че дойдохме ние, за да подложим на проверка и избора, и правилника ви!

Той говореше строго и гордо, почти като крал. Двамата професори рязко контрастираха на неговото величие. Той хвърли поглед наоколо и продължи:

— Това е мястото за съвещания, на което ще се решава съдбата на червената нация. Кои са мъжете, които ще вземат това решение? Аз виждам тук само двадесет места за сядане. Пет от тях са много високи, останалите — по-ниски. За кого са предназначени тези пет?

— За нас, за комитета.

— А другите?

— За вождовете, поканени на съвещанията.

— Как се казват те?

Онзи назова имената. Атъбаска и Алгонка също бяха сред тях, както и всички, които ми бяха писали. Атъбаска продължи:

— Забелязах липсата на един вожд, и то тъкмо онзи, чието име щеше да ми е най-приятно да чуя, а именно Олд Шетърхенд.

— Той е бял!

— Да не би да не е поканен?

— Напротив! Дали сме му инструкция да си вземе номериран жетон за мястото си при секретаря.

— И си въобразявате, че той ще го стори? Що за хора сте! И това се наричало комитет! Казвам ви, дойде ли Олд Шетърхенд, той ще заеме онова място, което му е угодно, не обаче което вие му предлагате! А ние двамата, Атъбаска и Алгонка, изобщо се отказваме от тези, определени от вас места. Как се стигна дотам, комитетът да седи по-високо от старите, прославени вождове на поканените нации? Кой им е дал право да си издигат тронове над нашите места? Направете път! Ние си тръгваме. Нашето място не е тук!

Той взе жена ми и мен за ръка и закрачи напред. Червенокожите се разстъпваха пред нас. Но той веднага спря, обърна се назад към професорите и каза:

— Най-голямата от всички грешки е да се изключват от съвещанията на Маунт Винету тъкмо бледолики, които обичат нашата раса. Никой човек не се издига без помощта на други хора. Така и народите, нациите, расите. В колкото и червено да вапцате вашия каменен Винету и себе си, пак няма да ви предпази после тази червенина от принудата да се изчервите още по-дълбоко заради безразсъдното си дело!

След това се обърна към мен:

— Познавам убежденията и чувствата ви към клетия народ на индианците. И въпреки това съм изненадан да ви видя тук. Знаете ли за какво става въпрос?

— Предполагам, че хората искат да издигнат на Винету един титаничен каменен или бронзов паметник.

— Така е. Идеята произлиза от Олд Шуърхенд и Апаначка, на които много се ще да видят синовете си прочути. Защото те именно трябва да изготвят паметника. Назначен бе и комитет да ръководи нещата. Отправени бяха покани до всички племена на червената нация. Цялата работа се вършеше с всичките му машинации, както при основаването на някоя железопътна или петролна компания. Започнаха много отрано и много потайно. Най-напред сложиха ръка на великолепния Божи свят, на който се намирате тук. Планината бе наречена Маунт Винету. Канят се да основат тук град, който да се казва Винету сити, и да имат право само индианци да го обитават. В близост вече помпят петрол. Вече оковаха във вериги един водопад, за да добиват електричество. Така се започна разрушаването на великолепната панорама и омърсяването на всички идеали на нашия велик Тателах Сатах. Секат гората. Безпокоят го с каменоломните, които пресичат в скалите, за да добиват материал за колосалния паметник и къщите. Искат да унищожат дори чудото на местността, Воаловия водопад, спечелвайки по този начин място за профанските си постройки. Тези неща вие вероятно още не ги знаете. Но много скоро ще ги научите — и тях, и още много повече.

Той направи пауза, от която се възползва Алгонка да се намеси:

— Твърдят, че чрез този проект можели уж да се обединят всички червени племена. Но се постига тъкмо обратното. Хората все повече и повече се разединяват — вътрешно и външно. Виждате го дори по намиращия се пред вас плац — тук Долния град, там Горния. Долу се установиха привържениците на проекта за паметника, горе живеят неговите противници, към които се числим и ние. А високо над всички тътне Тателах Сатах и не се показва пред никого. Откак започна да се строи тук, той нито веднъж не е слязъл, нито пък е позволил някому да се качи при него. Общува само с „винетусите“ и чрез тях поддържа връзка с човешкия свят.

Ние също още не сме го видели. Наредихме да му доложат за пристигането ни, ала той изисква търпение, докато дойдел някой си, когото очаквал с тревога. Тогава щяло да настъпи времето да напусне своя дом и да се покаже на тези, които имали същите чувства и желания като него.

— Кой може да е този някой? — попита Херцле.

— Знаем го толкова малко, колкото и „винету“, който ни предаде това известие. Но чакаме и лелеем дано въпросният по-скоро дойде. Вашата цел, мистър Бъртън, не ни е известна. Случайно ли попаднахте насам?

— Не — отговорих.

— Значи намерението ви е било да дойдете на Маунт Винету?

— Да.

— И да останете тук?

— И да остана тук, докато се оправи бъркотията.

— Къде ще живеете? В Долния или Горния град?

— Горе при вас.

— В такъв случай ви молим да разпънете палатката си в непосредствена близост до нас. Може би тогава ще узнаем също, ако вие намерите за добре, кое е дало повод на вас, белите, тъкмо тази цел на пътуването си да изберете.

— О, що се отнася до това, то можете да го узнаете още сега. Бях поканен да дойда. Но и бездруго щях да яздя към Маунт Винету, тъй като вие говорехте така интересно не само за тази планина, а и за плановете, чието изпълнение предстояло тук.

— Ние? Ние двамата? — попита той.

— Да, вие двамата.

— Кога и къде?

— В хотел „Клифтън“, при Ниагарския водопад.

— Там? Да, там ние се запознахме с вас и много, много ви оценихме, ала за Маунт Винету все пак не сме говорили!

— Е, да, да, с мен не, но пък помежду си. Неволно го чух, понеже седях на съседната маса.

— Уф, уф! — извика той.

— Уф, уф! — викна и Атъбаска. — Ние беседвахме на езика на апачите. Бяхме убедени, че няма кой да ни разбере там. Но вие все пак сте ни разбрал?

Понечих да отговоря, ала в този миг откъм Горния град се разнесоха силни викове. По уличките между палатките тръгна някакво вълнение, което наближаваше към нас. Хората се разпиляха на всички страни да разпространяват някаква вест. Не мина много и разбрахме за какво става дума.

— Тателах Сатах идва! Тателах Сатах идва! — подвикваха си хората.

— Възможно ли е? — запита Алгонка.

— Вярно ли е? — осведоми се Атъбаска. — Но в такъв случай би трябвало да е пристигнал онзи, когото той очакваше! Кой ли ще е? Кой го е видял?

И тогава се появиха двама ездачи, по-точно две ездачки, които се спускаха в галоп от Горния град. Те плъзнаха погледи по Долния град, видяха групичката, която образувахме, и насочиха конете си към нас. Бяха двете Ашти — майката и дъщерята.

— Със стигането си при нас те скочиха от конете, втурнаха се, без да поглеждат останалите, към нас и ни поздравиха с умилителна, непонятна за мен радост. Но нещата се изясниха, когато майката прибави към поздрава си думите:

— Сега ние сме избавени, сега ние сме избавени! И то благодарение на вас, мистър Бъртън!

— Избавени? Благодарение на мен? — запитах.

— Да, благодарение на вас! Защото чакането вече се свърши и Тателах Сатах ще се захване за делата, делата! Младия орел пристигна и веднага препусна нагоре да му доложи за вас. От стражницата следяха и дадоха знак за идването ви. Сега най-великият медицинман на всички червени народи за пръв път от дълго време насам напусна своя висок, скалист замък, за да тръгне към вас. Ние сме толкова радостни, толкова радостни!

Тя ми стискаше отново и отново ръката и целуна после Херцле. Нашият стар, доблестен Паперман също получи полагащия му се пай от сърдечното приветствие. Колкото и власт да имаха над лицата си Атъбаска и Алгонка, те все пак не съумяха сега да прикрият удивлението си. Ала не намериха време да го изразят с думи, защото от Горния град приближаваше една кавалкада, която ангажира цялото ни внимание.

Начело яздеше Младия орел. После следваше в две отделения личната охрана на медицинмана — на черни коне, чиито чулове бяха изработени от кожата на сребърен лъв. Ездачите бяха отбрани млади хора, до един облечени, както се носеше обикновено някога Винету, въоръжени не с копия и пушки, а само с ножове и револвери в пояса и ласо, накатано от рамото до хълбока. Всеки носеше на гърдите си знака на „Кланът Винету“. Когато стигнаха в наша близост, Младия орел се насочи към нас, посочи групата ни и спря. Всички останали спряха също. Редиците им се разтвориха и от средата излезе, яздейки бавно, повелителят. Приближи почти досами нас, спря внезапно животното си и плъзна изпитателен поглед към нас.

— Марах Дуримех! — прошепна ми Херцле. Тя имаше право. Точно така носеше косите си моята стара, прекрасна, добре известна на читателите ми Марах Дуримех. А и чертите на лицето му до такава степен си приличаха с нейните, че това кажи-речи ме изуми. Преди всичко очите, тези големи, широко отворени, неведоми очи, в които лежеше изразът на непреклонна строгост и същевременно пак една свещена доброта, и които всичко разбираха и всичко можеха да простят. А когато започна да говори, почти се изплаших. Неговият глас беше безусловно този на Марах Дуримех, толкова плътен, толкова дълбок, така силно въздействащ, малко по-мъжествено нюансиран, но иначе съвсем същият!

— Кой от вас е Олд Шетърхенд? — попита той, докато погледът му ни проучваше.

При неговата поява всеки бе затихнал — така дълбоко въздействаше неговата тайнствена, покоряваща личност. Но когато спомена това име, наоколо се зашепна:

— Олд Шетърхенд? Олд Шетърхенд? Нали не е тук! Невъзможно да е тук! Или все пак, или все пак?

— Аз — отговорих, като излязох напред и закрачих бавно към него.

В продължение на секунда погледът му сякаш искаше да ме обгърне и изпепели, след което той скочи с младежка лекота от седлото, за да пристъпи няколко крачки към мен и улови после ръцете ми. Така стояхме един пред друг, сериозно, безкрайно сериозно и в същото време с душевна радост. Очи в очи. Почти потопени един в друг. И двамата напълно добре осъзнавахме важността на настоящия миг. Той отново заговори:

— Казаха ми, че си бил станал старец. Ти не си! Човешката мъка може да се превърне в матрона, но никога човешката любов, която ни обединява, макар да те разбирам едва отскоро. Казвам ти добре дошъл!

Той ме целуна, притисна ме към себе си и ме целуна отново и отново. После улови ръката ми и се обърна към присъстващата група:

— Аз не ви познавам. Аз съм Тателах Сатах, а тук до страната ми стои Олд Шетърхенд. Но не се заблуждавайте по отношение нас! Ние не сме само това, а нещо повече. Аз съм копнежът на червените народи, които гледат на изток, чакайки избавление. А той е зараждащият се ден, прекосил страни и морета, за да ни донесе бъдещето. Така трябва всеки един, същевременно и човечеството да го разбира и каквото извършите вие тук, на моята планина, било то право или не, него ще извършите вие не за вас, не и за днешния ден, а за столетия и хилядолетия, за народите от всички страни по земята!

И обръщайки се отново към мен, продължи:

— Качи се на коня си и ме следвай! Ти си мой гост — най-желаният, когото познавам! Каквото е мое, да бъде и твое!

— Аз не съм сам — отговорих.

— Зная. Това ми беше докладвано от Нъгит Тсил. Доведи ми скуав, за която моите съгледвачи казват, че била като слънчева светлина! И доведи ми също стария, верен ловец!

Отидох да взема Херцле. Тя се чувстваше така, сякаш трябваше да коленичи пред него и ръце да му целуне. Той обаче я притегли към себе си и изрече:

— Никога още устните ми не са докосвали жена. Бъди ти първата и единствената! Целуна я по челото и страните и после помоли:

— Възседни! Аз ще те повдигна!

Паперман беше довел коня й. Пазителя на Великата медицина сключи ръце като за стреме. Тя стъпи на тях и бе вдигната на седлото. Сетне и Паперман получи едно радушно ръкостискане и заповедта да се присъедини към нас с багажа. Преди самият Тателах Сатах да се качи, аз счетох за уместно да му представя най-напред нашите приятелки — двете Ашти, а после и Атъбаска и Алгонка. Той веднага спечели техните сърца с начина, по който прие това. После се метна отново на мулето си и ни поведе към своите телохранители, които препуснаха с нас в същия порядък, в който бяха дошли — начело Младия орел, после половината винетуси, след това Тателах Сатах с Херцле и мен, зад нас Паперман с товарните животни и накрая другата половина от личната охрана.

Когато оставихме зад себе си заетата от палатки предравнина на Маунт Винету, компактната маса на предпланините се разтвори пред нас във висока, широка скална порта, през която навлязохме в една водеща към вътрешността на планините долина. Гористите стени на тази долина се издигаха възбог.

— Преди да се отправим нагоре към „Замъка“, ще ви заведа до моето чудо — рече Тателах Сатах. — Имам предвид Воаловия водопад, какъвто има само тук и никъде другаде. Преди туй ще видите и нещо друго, а именно „Ухото на Злия дух“, чиято цел вече не се знае, както и моделът за статуята на Винету, над който работят Янг Шуърхенд и Янг Апаначка.

Аз не отговорих, замълчах си. Дадох вид, че това „Ухо на Злия дух“ хич не ме интересува. Както е известно ние се бяхме запознали със стария Киктахан Шонка и неговия съюзник в планинската елипса, водеща се под името „Ухото на Маниту“. Там научихме, че имало втора подобна елипса, наричана „Ухото на Злия дух“. Беше ли се имало с това предвид мястото, за което сега медицинманът спомена? Херцле ме погледна. Беше на мнение, че е мой дълг да се изкажа по въпроса. Аз обаче поклатих леко глава, когато Младия орел заговори при Девълз пълпит за „Ухото на Злия дух“, каза, че се надява да узнае тайната на двете места от Тателах Сатах. Но моето мнение бе, че може дори медицинманът да не знае всичко. Ето защо счетох за по-правилно да не говоря, преди да съм разбрал докъде се простират в това отношение неговите познания.

Теренът, по който яздехме, в никой случай не приличаше на дива пътека, а по-скоро на някой стар, окаян и изровен немски селски път, по който се движат тежки товарни коли. Виждаха се дълбоко врязани коловози и конски отпечатъци, даващи да се заключи, че транспортираните тук товари бяха превозвани не без измъчване на животните.

Пътят водеше нагоре, но така постепенно, че почти не се усещаше. Скоро наляво се отдели широк път за ездачи, който по-бързо се изкачваше към височините.

— Нашият път нагоре за Замъка — поясни старият. — Засега обаче ние ще останем все още долу. Продължаваме нататък.

След може би четвърт час долината внезапно излезе на едно открито място, което започваше тясно, ала все повече и повече се разширяваше. С тази ширина растеше и стръмнината на скалите. От двете страни на пътя ни в тях се виждаше по едно кръгообразно врязване. Двете врязвания лежаха едно срещу друго. Те образуваха исполински скални ниши, разположени от лявата и дясната страна на мястото. Направи ми впечатление, че едната бе точно толкова дълбока, широка и окръглена, колкото другата. Имах усещането, че наистина природата е била творецът, ала впоследствие е била подпомогната от човешка ръка, и то преди няколко хиляди години. Че тази човешка дейност бе имала не само някаква специална цел, но и някакъв по-дълбок замисъл, се разбираше изцяло от само себе си. Аз веднага си имах своите собствени мисли по въпроса, още повече че в очите ми се наби едно обстоятелство, навяващо незабавна асоциация за Девълз палпит, където бяхме подслушали съвещанието на ютите и сиусите. С други думи, земята в предната част на двете ниши се състоеше от много плътно подредени каменни плочи, които не позволяваха да израсне никаква растителност. И над тези плочи в двете ниши се извисяваше по една амвоноподобна канара, която наподобяваше малък остров и имаше стъпала. Това директно напомняше за онзи съвещателен амвон, на чиито стъпала бях намерил малките кучешки лапички, представляващи част от амулета на стария Киктахан Шонка. Задната част на тези ниши бе по такъв начин обрасла с трънаци, шубраци и дървета, че не бе трудно да се предположи наличието на един втори амвон зад тези храсталаци, подобен на онзи, на който мечката бе повалена от нас до леговището си. Ако човек не помислеше по-задълбочено, много лесно можеше следователно да стигне до мисълта, че всяка от тези ниши представлява едно повторение на котловината, станала известна като Девърз палпит. Казах преднамерено „ако човек не помислеше по-задълбочено“, защото имах голямото желание да сметна това сравнение не за задълбочено, а за повърхностно, ала не намерих време да продължа разсъжденията си, тъй като Тателах Сатах наруши мълчанието:

— Това са „Ушите на Злия дух“ — едно от едната и едно от другата страна. Чувал ли си някога за тях?

— Не за две, а само за едно — отвърнах аз.

— В действителност наистина е само едно, защото едното е истинско, а другото фалшиво. Но кое е истинското и кое фалшивото, днес вече не се знае.

— Но по-рано се е знаело?

— Да. Ала знанието е било изгубено. Аз положих всички усилия да го намеря, но без успех. Има два „дяволски амвона“ — единият тук, другият там горе в Колорадо. Тамошният е „Ухото на Маниту“, тукашният — „Ухото на Злия дух“. Ще ти разкажа какво означават тези имена, но не сега, а по-късно.

Продължихме да яздим.

Мястото, на което се намирахме, беше заето от хилядогодишни широколистни дървета с грамадни върхари, които ни затуляха гледката, ала щом ги отминахме, погледът се ширна към далечината и ние спряхме конете си, защото онова, което видяхме, мигом ни прикова и вътрешно и външно ангажира вниманието ни.

— Това е чудото, за което ви загатнах, Воаловия водопад — рече шаманът, посочвайки напред.

Погледът ни имаше възможност да обгърне високата задна част на обширното пространство. Там горе, но невидимо за нас, понеже се намирахме в дълбочина, лежеше споменатото вече езеро на тайнството или медицината. От него висините се спускаха така стръмно към нас, че движението им бе направо отвесно, и то по цялата им ширина. Аз вече споменах, че това езеро подхранваше два водопада, които се сриваха от двете страни на Маунт Винету, за да образуват после Бялата река. Но в тези катаракти не се отклоняваше всичката излишна вода, а то се освобождаваше от нея и по един трети път, именно Воаловия водопад. Подхранвайки двата тесни водопада навън, езерото преливаше към тях по най-широкия начин — от едната до другата страна на мястото, на което ние долу се намирахме. Линията, по която го правеше беше напълно права и съвършено хоризонтална, така че водата се сриваше в долината равномерно, гладко и равно, като полирано огледало.

Огледалото положително имаше петдесет метра височина. Неговата политура не бе потъмнена нито на едно-едничко местенце, а целостта му на нито сантиметър прекъсната. И тъй като заемаше цялата ширина на вътрешната долина, може да си представи човек какво дълбоко, огромно впечатление правеше! Сега беше малко след обяд. Слънцето стоеше високо. Лъчите му падаха косо върху водното огледало и се пречупваха и отразяваха по такъв начин, сякаш се състоеше не от вода, а от разтопено злато, сребро или мед и падащи струи диаманти, рубини, сапфири, смарагди, топази и други скъпоценни камъни. Всичко това действително изглеждаше като чудо! Още по-феноменално обаче бе, че водопадът не образуваше долу езеро или някакъв друг водоем, а незабавно и безостатъчно изчезваше в земята.

— Къде може да види човек тази вода отново? — попитах Тателах Сатах.

— В Долината на пещерата, на пет часа езда оттук — отвърна той.

За мен това бе много важно. Та нали тази Долина на пещерата бе мястото, където искаше да се скрие Киктахан Шонка със своите съюзници. Тателах Сатах продължи:

— По това време на деня водопадът е изтъкан като от злато и скъпоценни камъни, не е обаче воалов. Но вие ще го съзерцавате по-късно! Вечер или нощем, в мрак, полумрак, на лунна светлина, на светлината на звездите, на лунна и звездна светлина! Тогава човек сякаш се намира на друга звезда, в някакъв друг свят, но не на тази земя, на която нищо вече не е смятано за свято!

Той посочи същевременно някакъв намиращ се в стадий на възникване градеж, който на късо разстояние от водопада се устремяваше от земята по такъв начин към висините, като че си бе поставил задача да оскверни това чудо на природата. На този етап той се състоеше от един чудовищно тежък, масивен постамент от десет струпани една върху друга огромни степени, които бяха толкова широки и високи, че тежестта им възлизаше на много хиляди центнери и вероятно бяха пресметнати да носят неимоверно тежък товар. Върху този пиедестал се извисяваха две гредови скелета, с чиято помощ се работеше по долната част на една колосална статуя. Единият крак бе стигнал до коляното, а другият вече до средата на бедрото. Виждаше се ясно, че фигурата ще носи индиански легинси за езда и мокасини.

— Какъв грях! — изплака Херцле. — Такова неугледно човешко творение точно пред това Божие чудо да се постави! Кой е човекът, комуто е скимнала тази идея?

— Не е един, а са четирима! — отговори Тателах Сатах. — Олд Шуърхенд, Апаначка и синовете им!

— Какво? Как? — възкликнах аз. — Да не би тази фигура тук да стане Винету?

Шаманът само кимна.

— Невъзможно! Тук!? Мислех, че се канят да го поставят на върха на планината?

Откак бяхме навлезли в тази долина, бяхме яздили не в средата, а начело на телохранителите. Младия орел следователно се намираше при нас. Той отговори:

— Това е вярно. Окончателната фигура ще застане на един висок планински издатък, който ще ви покажа. Моделът се намира в Долния град в една специална постройка. Този тук е само пробен. От неговия успех зависи дали проектът ще бъде осъществен, или не. За едно такова колосално творение са необходими и колосални средства. За да събере тези средства, човек трябва да въодушеви дарителите. Ето защо бе избрано тъкмо това място за пробната статуя, Олд Шуърхенд и Апаначка я издигат със свои собствени средства. Парите за същинското творение се очакват от червената нация. За да я запленят, бе избрано мястото край Воаловия водопад като най-подходящо. Тук трябва да бъде демонстрирана статуята. Тук ще бъде тя осветявана нощем с електричество, с лампиони и фойерверки. Едновременно с това се разчита сигурно и на съдействието на величествения Воалов водопад.

— И вие го търпите? — попита Херцле, която е болезнено чувствителна, и се почувства душевно наранена от този проект.

— Аз не! — отговори Тателах Сатах, вдигайки заклинателно ръка. — Но аз бях сам. Можех само да се подготвям и да чакам. Но ето че дойде този, на когото се надявах, и аз му задавам същия въпрос: И ти ще го търпиш?

Към мен го беше отправил. Тогава в мен се породи нещо странно, нещо, което не може да се опише.

— Имам ли аз влияние над твоя народ, над твоята раса? — попитах го. — Не!

— Не? — запита той. — Дори и да го нямаше, ти си все пак този, който ми е необходим. Аз се нуждая от твоите очи, ушите ти, ръката и сърцето ти. Дадеш ли ми ги, аз ще победя!

Подадох му ръка и отвърнах:

— Ето ти очите и ушите, ето ти ръката и сърцето. Аз съм твой!

Той стисна ръката ми, че почти ме заболя, и заговори:

— В такъв случай ти казвам за втори път, за безконечен брой пъти, добре дошъл! Ще ми бъдеш гост, какъвто още никой не ми е бил…

Аз бързо го прекъснах:

— Позволи ми да бъда твой гост, както аз желая, другояче не!

— И какво желаеш?

— Да съм свободен човек, да мога да идвам и излизам, без да ми се пречи. Да намеря при теб доверие така, както на самия себе си вярваш!

— Така да бъде! Ти ще си бъдеш господар и всичко, което имам, ще е твое!

Отново ме връхлетя онова странно чувство. Посочих чудовищно тежкия постамент и изрекох:

— Тогава ще ти кажа: По-скоро тези квадри ще се продънят в земята, на която са фундирани, отколкото моят Винету да бъде поруган с лампиони и фойерверки! Но, нека опитаме по-напред с любов!

— Да, по-напред с любов — съгласи се той. — Ела, да се връщаме, приключихме тук!

Поехме по обратния път, додето стигнахме мястото, от което водеше нагоре към Замъка конската пътека. Последвахме я. Пътем научихме от Младия орел, че плацът край Воаловия водопад обикновено гъмжал от работници, а днес бил самотен и пуст само защото всяка сила трябвало да бъде хвърлена в каменоломните за доставяне на нови квадри. Херцле беше станала много сериозна и умислена. Виждайки, че я поглеждам и давам мило и драго да узная причината, тя каза, без да дочака въпроса ми:

— Думите ти, че по-скоро квадрите ще изчезнат в земята, отколкото да търпиш лампиони и фойерверки, ми легнаха като някаква тегоба. При теб често се случва да се реализира онова, което си казал, дори когато всеки друг го счита за напълно невъзможно. От време на време то се изпълнява направо буквално. И когато преди малко заговори, имах чувството, че изказваш някакво пророчество, което ти идва, без самият да имаш представа откъде.

— И това те гнети? — попитах.

— Гнети? Не! Напротив, вътрешно ме издига. Укрепва ме. Имам усещането, сякаш чувам да приближава някаква неумолима съдба. Оттам съм и така смълчана и замислена.

По време на този кратък диалог бяхме стигнали до едно място на пътя, от което се откриваше свободен изглед към върховете на предпланините. Тателах Сатах спря мулето си, посочи нагоре и попита:

— Виждате ли огромното орлово гнездо върху скалите на най-южната игла, изглеждащо недостъпно за човек?

Видяхме го. Шаманът продължи:

— Там горе се изкачи Младия орел още когато беше момче. Искаше да отиде до недосегаемото гнездо на големия боен орел, за да си спечели име и медицина. Но ремъкът, на който висял, се скъсал. Той паднал в гнездото, без да може вече да се изкатери горе. Умъртвил двете малки. Тогава дошла старата. Той се бил с нея и я принудил да го пренесе от онази ужасяваща височина долу в долината. Сега нейните пера, ноктите и клюнът й са неговата украса, а ноктите и човките на малките — неговата медицина. Оттогава той се нарича Младия орел. А аз съм негов кръстник, защото когато долетя с орлицата, аз седях пред вратата си и той се приземи точно пред моите крака.

Това звучеше като приказка, та дори като някоя мюнхаузениада, но че бе вярно, се разбираше изцяло от само себе си. Младия орел не го чу. Беше продължил да язди напред и ние го последвахме, без да съм помолил стария да разкаже по-подробно случката. Но на Херцле й личеше, че е решена час по-скоро да я чуе, като се обърне за целта към младия мъж.

Ездитният път водеше в многобройни завои по вътрешната страна на планината, додето достигна нивото на „Замъка“. После се насочи към предната, сиреч източната страна на Маунт Винету, и достигайки я, ние видяхме просналите се в дълбините Горен и Долен град. Оттам бе яздил нагоре Младия орел, за да доложи на Тателах Сатах за пристигането ни. Високо над нас видяхме да стърчи стражевата кула. Пазителят на Великата медицина посочи нататък и каза на Младия орел:

— Ти ще живееш там горе. Но сега ще дойдеш да изпушиш с нас лулата на мира и гостоприемството.

„Замъкът“ се състоеше не само от една или няколко постройки. Той представляваше само по себе си цял един скален град. Столетията и хилядолетията го бяха изграждали. Ето защо тук се застъпваха всички американски архитектурни стилове — от първата обитаема скална дупка и първата кордилерска колиба до древноперуанската крепост, до древномексиканската къща за събрания и каменния вигвам на северните райони. Имаше ги и могъщите градежи от камък и адобе, свойствени за пуеблоските племена. Та бяха, както по-късно видях, използвани като складове, в които от незапомнени времена се съхраняваха големи количества зърнени храни и сушени хранителни продукти, без да се развалят. Тук стърчаха зидове, които се състояха от още по-исполински камъни, отколкото съм виждал, да речем, в Балбек и по други прочути ориенталски места. Яздехме край всевъзможни индиански типита, колиби, къщи, палати, балкони, веранди, стрехи, хармани, навеси, които се изтегляха като крепка, иззидана кордела по планинския рид и поглеждаха като каменен привет от прастари времена към дълбините, където малкият народ от настоящето се съпротивляваше с всички сили да стане най-сетне из един път по-голям. Но колкото и да обичам червената раса, и колкото и от сърце да желая да говоря за нея само доброто, благородното и великото, то трябва все пак да отдам чест на истината и ето защо открито признавам, че всички тези постройки — въпреки своята, на места, исполинщина — ми се струваха така схлупени и така лишени от дух, че нито можеха да ми импонират, нито да ме възрадват. Всички те ми правеха едно така… така… Индианско впечатление. В тях нямаше нищо, което да се стреми към висините. Толкова малко прозорци виждахме. Липсваше всяко желание за волен, здрав въздух, за светлина и слънце. И сред всички тези постройки нямаше ни една-едничка да се устремява възбог, подобно някоя църква или джамия. Единствено стражницата правеше изключение, но и нейната цел беше пак надолу, не нагоре. Ролята й беше да господства над дълбините, не обаче като символ на един духовен стремеж към висините.

От това наблюдение ми стана болно. И на Херцле също, личеше й. Тя възприема нещата много по-деликатно, много по-фино от мен. Нейната душа стои много по-открито за мъката по земята и човешкия живот, отколкото моята. А тук пред очите ни лежеше неимоверната мъка на цяла една велика, почти загинала раса в непогрешимо, каменно доказателство! Дори стражницата нямаше същинската форма на кула, а представляваше ниска, четиристранна призма с напълно равна покривна повърхнина. Индианците нямат кули, минарета. Те не бяха разбрали подсещанията на своите гигантски дървета; не бяха построили катедрали. По същия начин са останали и духовно до земята. Те виждаха птиците да летят. Почитаха орела. Най-гордите им украси биваха изработвани от неговите пера. Но да се стремят да му подражават, да се издигнат над земята, тази мисъл не ги вълнуваше. Да се научат да летят! Да се научат да летят! Който не го иска, остава си долу — бил той народ или индивид. Другите го задминават. Той обаче продължава да си пълзи по земята, докато накрая съвсем се изгуби в нея, без и помен да остане от него. Ето каква е съдбата на индианеца, ако в последния миг не се научи да лети.

Това впечатление от скалния замък се смекчаваше от факта, че той беше гъсто населен. Навсякъде се виждаха хора — по зъберите, на покривите, по прозорчетата, пред вратите; мъже, жени и деца. Мъжете облечени точно като Винету, със звездата на гърдите. Жените извънредно чисти и с интелигентни очи, децата — също. Никъде равнодушните лица, които човек среща навсякъде другаде. И никъде по лицата израза на безмълвен вопъл или онова национално униние, отричащи сякаш всяка радост и щастие. Виждах само интелигентни черти, само весели физиономии. Хората се радваха. Смееха се. Тателах Сатах беше поздравяван с дълбоки поклони и изпълнени с почит жестове. Хората му отдаваха най-голямото, най-искреното благоговение и… го обичаха. С най-голямо любопитство отправяха очи към мен и Херцле. Знаеха кой беше онзи, когото Пазителя на Великата медицина бе отишъл лично да доведе. Назоваваха името му, викаха ми ликуващо, защото знаеха, че вече ще се започне тъй дълго отлаганата акция.

Преминахме през широката, много дълбока порта на една простряла се надълго постройка, чийто външен вид бе пресечен от подобни на амбразури, но много високи отверстия. Всяко от тях водеше към един каменен балкон, от който човек можеше да обгърне с поглед цялата равнина пред Маунт Винету. От тази порта излязохме на един много просторен двор, в който се виждаше насреща втора, подобна постройка. Тя също имаше порта, водеща във втори двор към трета постройка. Така цял низ от редуващи се дворове и постройки се изкачваше нагоре по една скална цепнатина, която долу бе много широка, а нагоре все повече се стесняваше. Според това постройките и дворовете долу също бяха много широки и после ставаха толкова по-тесни, колкото по-нагоре се изкачваха. Страните на дворовете се образуваха от двете стени на скалния процеп и по всички тези страни водеха наляво и надясно дълбоко изсечени пътеки нагоре към гората, по чиито ливади пасеше конското имущество на прочутия шаман.

Ние слязохме в най-долния, най-голям двор. Тателах Сатах ни въведе в къщата — мен, Херцле и Младия орел. Никой не биваше да ни последва. Той ни прекара по едни стълби до горния етаж в едно голямо и доста високо помещение, в чиято среда се виждаше плоча, носена от шест чудовищно големи мечки гризли. На нея лежаха може би над дузина лули на мира с всичките им там принадлежности. Тук биваха приемани обикновените гости. Нас той обаче поведе по-нататък през цяла редица от разни помещения, додето стигнахме една завеса от възхитително ощавена и изрисувана кожа, която шаманът отметна с поканата:

— Влизайте и се настанявайте. Аз бързо ще се върна. Ние го сторихме и още от пръв поглед видяхме, че се намираме в малко, кътано с голяма любов светилище. Две стъклени прозорчета го даряваха с ярка светлина. Цялото беше подредено като шатра, но не като бойна, а като мирна шатра, чиито платнища се състояха от редуващите се, извънредно редки кожи на белия бобър и бялата прерийна кокошка. На пода бяха застлани четири снежнобели бизонови кожи, разположени по такъв начин, че образуваха меки седалки, като главите с яките рогове служеха за облегалки на лактите и гърба. Между тях четири ягуарови глави носеха голям полиран поднос, изработен от свещената глина за лули на Севера. Върху него лежеше един калюмет. Той не беше голям, нито скъп, а по-скоро малък и съвсем обикновен. С нищо, с абсолютно нищо не привличаше погледа върху себе си и все пак аз го разпознах като най-драгоценната, неоценима лула, която можеше да съществува.

— Лулата на Винету! — възкликнах. — Лулата, която носеше, когато се запознах с него! Каква изненада, каква радост!

— Да не се заблуждаваш? — попита Херцле.

— Невъзможно!

— В такъв случай трябва да я разгледам. Тя понечи да приближи и посегне.

— Стой! — помолих аз. — Да не си я докоснала! Виждам, че това място е свещено, и трябва да бъде считано за свято дори от приятели, каквито сме ние!

Отведох я до прозорците. Под нас лежеше равнината с нейните палатки и блокхауси. Изглежда току-що бяха пристигнали някакви видни личности — разбрахме го от настъпилото раздвижване, но не намерихме време за наблюдение, защото Тателах Сатах се върна. Беше свалил наметалото и сега видяхме какви дрехи носеше отдолу, а именно съвсем обикновено индианско облекло, без следа от разкрасителна везба или някаква друга украса.

Той взе най-напред Херцле за ръка и я поведе да седне. Неговото седало беше срещу нея. От дясната му страна беше моето място, а от лявата — на Младия орел. Старият Паперман беше останал долу при конете. На първо време Тателах Сатах не седна. Той остана прав и заговори:

— Моето сърце е дълбоко развълнувано, а душата ми се бори с мъката по отминали времена. Когато за последен път на това място бе пушен калюметът, това бе димът на сбогуването. Тук, където седи сега нашата бяла сестра, седеше Ншочи, най-красивата дъщеря на апачите, надеждата на нашето племе. Тук, където седи сега Олд Шетърхенд, седеше Винету, моят любимец, когото никой не познаваше така, както аз. Тук, на мястото на Младия орел, седеше Инчучуна, умният и храбър баща на тези двамата. Те бяха дошли, за да си вземат сбогом с мен. Ншочи искаше да отиде към Изтока, в градовете на бледоликите, за да стане бледолика. Във вътрешността на моите очи стояха сълзи. Носителката на всички наши желания и надежди ни напускаше, защото нейната любов вече не ни принадлежеше. Беше тягостен ден; вън виеше бурята, а в моята душа беше мрачно. Те тръгнаха. Ншочи не се завърна. Тя и баща й бяха убити. Само Винету дойде. Аз се скарах с него. Гневях се на онзи, заради когото дъщерята на нашето племе се бе отвърнала от нас. Тогава Винету сложи своя калюмет в този поднос и се закле, че няма да докосне лулата, преди да съм позволил на неговия брат Шетърхенд да изпуши с нас приветствието на мира. Той после идваше често, често при мен. Живееше и се упражняваше, обучаваше се и работеше на Маунт Винету, ала никога вече не пристъпи в тази шатра, и никога някой друг не е имал правото да я пристъпи. Единствено неговата клетва седеше тук и чакаше, чакаше дълго, дълго време. Винету загина. Той умря до сърцето на Олд Шетърхенд. Аз се разгневих още повече отпреди. Струваше ми се, че с него умря бъдещето на апачите. Аз бях Пазителя на медицините. Предугаждах историята и тайните на нашата раса. Бях искал да спася тази раса от заника, от смъртта. Нейната душа трябваше да се пробуди във Винету, най-дълбокомислещият, най-благородният индианец. Сега той беше мъртъв и душата на неговата раса беше умряла. Така си мислех аз, глупецът!

Той спря, погледна малко през прозореца, който бях отворил, и после продължи:

— Дойдоха светли, слънчеви дни. Гласовете на живота отново нахлуха в мен. И където чувах да се говори, говореше се за Винету. Той живееше. Връщаше се от планината Ханкок, където бе застрелян, през прерии, долини и планини към своя роден край. Все по-близо и по-близо. Думите му заскитаха от типи към типи. Неговата душа доби гласност. Тя започна да говори, проповядва. Крачеше през долините. Изкачваше планините, качи се при нас горе, на Планината на медицината. Дойде в мен и когато я разпознах, това наистина беше душата на Винету, същевременно обаче и душата на неговото племе, на неговия народ, на неговата раса. Тя се засели при мен. Аз я слушах ежедневно и ежечасно. През всички врати, всички прозорци, през всички отверстия проникваше при мен името Винету. Той беше в устата на всички червени нации. Той се превърна в маяк, разпращащ светлина над савани и планини. Който желаеше доброто, чистото и благородното, той говореше за Винету. Който се стремеше към висини и възвишеност, той говореше за него. Винету прерасна в Идеал. Той е първата духовна любов на неговата раса! Аз се научих да схващам онова, което по-рано не умеех да схващам. Научих се да бъда тих и спокоен, когато често и често чувах Олд Шетърхенд редом с Винету да се споменава. Възвисих се до познанието, че тези двамата са неразлъчни във великите човешки мисли. Стъпих тогава в часовете на вътрешна борба в тази шатра, в която сега ви говоря, и видях Винету да стои душевно пред мен — как слага калюмета в подноса и вдига ръка за клетва да не го докосва без своя брат Шетърхенд.

Той отново направи пауза. През отворения прозорец до нас долитаха далечни гласове. Носеха се откъм града. Тателах Сатах отиде дотам, погледна надолу и каза:

— Пристигнали са някакви вождове; носят украси от пера. Кои са, скоро ще узнаем.

После се върна при нас и продължи:

— Никога така ясно, както в този миг, не бях чувствал, че Винету е още жив. Олд Шетърхенд дойде през суша и вода и от него излезе тайно потвърждение, че за неговия червен брат не съществуват старите, лъжовни „Вечни ловни полета“ — те бяха само за стадната тълпа. Аз писах на Олд Шетърхенд. Помолих го да дойде, за да спаси своя брат Винету. Но бях убеден, че Олд Шетърхенд много добре ще знае от кого произхожда тази молба — не от Тателах Сатах, а от Винету, от душата на червената нация, която щеше да бъде сразена и задушена от своите собствени синове. Тя се стреми нагоре! Иска да се научи да лети! Не иска само да яде и пие, да умира. от глад, а иска повече. Иска да участва във всичко, което Маниту е дал на цялото човечество, не само на отделни нации. Тя не иска да остане повече дете, защото горко на народа, който се противи да стане пълнолетен! Тя иска да порасне. Но ето че се втурва глупостта на безразсъдните, лъжейки детето, че то е мъж, герой, исполин, и трябва тази лъжа в бронз и мрамор да увековечи. Това е смърт и тъй като изхожда от нашата собствена раса, тя е нашето самоунищожение. Това Тателах Сатах не може да търпи и Олд Шетърхенд също не бива да го търпи! Аз съм толкова радостен, толкова щастлив, че той дойде да ни предложи ръката си. Той седи вдясно от мен, както навремето Винету. Нещо ме кара да мисля, че той наистина ще бъде Винету. И също така нашата бяла сестра няма да е никоя друга, а Ншочи, любимката на нашия народ. Аз съм Тателах Сатах, Пазителя на Великата медицина. Аз ви казвам добре дошли. Чувствам дълбоко в себе си близостта на онзи, когото обичах, както никого другиго не съм обичал. Виждам и чувам, че днес неговата клетва отива към осъществяване. Олд Шетърхенд е тук. Аз го мразех; сега обаче го обичам. Той е мой брат, както аз съм негов. Калюметът на нашия Винету ще го засвидетелства!

Той взе лулата, натъпка я, запали я, извърши шестте смуквания, издуха дима нагоре, надолу и към четирите посоки на света, изрече обичайната за случая формула и ми подаде после лулата. Аз станах и заговорих:

— Аз поздравявам моя Винету. Аз слушах пробуждането на неговия народ. Аз бях винаги той, а той винаги беше аз. Така е и днес, и така ще остане завинаги! Следователно стига слова, да оставим делата да говорят! Времето за тая цел дойде!

След това сторих шестте дръпвания и върнах калюмета на шамана. Той го подаде на Херцле и рече:

— Вземи го в името на нашата Ншочи! Тя ни говори сега чрез твоята уста!

Това бе голяма чест. Аз се зарадвах, но не без малко тревога. Тя трябваше да говори! Какво ли щеше да каже? И трябваше да пуши! Острият, примесен със смрадлика тютюн! Беше пушила само един-единствен път, на шега, половин цигара. Погледна ме и прочете в очите ми предупреждението:

„Херцле, моля те, за Бога, да не вземеш да ме изложиш!“ Но тя ми се усмихна, изпълнена с крепка увереност, изправи се и заговори:

— Аз обичам Ншочи, сестрата на апачите. Аз отидох на нейния гроб и се помолих. Тогава почувствах, че там няма гроб, няма смърт, няма мъртвец. Само излишното гние, всичко друго си остава. Също като нея изчезна и твоят народ, но неговата душа остана. И ако е достатъчно силна, тя ще си създаде новото, великолепното тяло, което отдавна вече й подобава. Дай ми сърцето си, о, Тателах Сатах, моето е вече твое!

Тя извърши храбро всичките шест дръпвания и върна после лулата. Когато отново седна, очите й бяха влажни, но не се разбра дали от вълнение, или в резултат от тютюна. След това получи калюмета и Младия орел. Той се надигна и заговори:

— Докъдето земята достига, сега е велико време. Но това време не е завършено, а се намира едва в зараждането си. То е още младо, има още да се развива, а заедно с него и ние. Човечеството се изкачва към своите идеали. Да се изкачваме и ние! Да не оставаме долу, както досега! „Младия орел“ вече размахва криле. Полети ли той три пъти около планината, червеният мъж ще се сепне в своята мнима смърт и денят, който му принадлежи, ще настъпи!

И той стори предписаните шест смуквания, след което върна калюмета на Пазителя на Великата медицина.

Този го допуши бавно, без повече да продума. Церемонията приключи. Тателах Сатах ни поведе към описаното в началото голямо помещение с множеството лули на мира. Той посочи чакащия там исполински сложен индианец и каза:

— Това е Инчуинта, вашият слуга. Той ще ви отведе до жилищата ви. Ще ви каже всичко, което е необходимо да знаете. Той беше любимецът на Винету. Нека бъде сега и вашият! Едно ще ви помоля само, бъдете днес за храна мои гости, само днес, първия ден, за един час. После винаги и във всичко ще бъдете свободни, но можете да идвате при мен, колкото често желаете.

Той ни подаде ръка и се оттегли, ние слязохме най-напред до двора, където бяхме оставили конете си. Но там стоеше само жребецът на Младия орел и мулето, което носеше неговия пакет. Той се качи и препусна нагоре към стражевата кула, определена за негово жилище. Нашите коне и мулета бяха, както узнахме от Инчуинта, отведени от Паперман към квартирата ни, накъдето се насочихме сега и ние.

Инчуинта беше, както вече казах, истински исполин по фигура, някъде над шейсетте, но още с младежка жизненост.

Един обичащ истината, верен, горд характер. Макар и квалифициран като наш „слуга“, той бе такъв доброволно. Нямаше никаква функция, свързана с понятието подчинение. Във всяко отношение той си беше свой собствен, независим господар. Той ни поведе през споменатите вече порти към втория, третия, четвъртия, петия и шестия вътрешен двор. Намиращата се там постройка бе определена за нас, изцяло и единствено за нас.

— Това е домът на Винету — обясни Добрите очи.

— Тук ли живееше? — попитах аз.

— Винаги, колкото пъти дойдеше — отговори „слугата“. — Помещенията, в които ще живее Олд Шетърхенд, са си все още точно така, както ги напусна Винету, когато беше тук за последен път. Когато Инчучуна идваше, отсядаше при своя прочут син. Също и Ншочи. Нашата бяла сестра ще живее в стаите, които обитаваше красивата, добра сестра на Винету.

И тази постройка имаше балкон пред тесните амбразури на фронталната стена. Поради високото разположение тук трябваше да се открива една по-далечна гледка, отколкото долу при Тателах Сатах. Конете и мулетата ни бяха подслонени в една съседна постройка, подобна на конюшня или сайвант. А ние се изкачихме по стълбите към жилищните помещения и стигнахме най-напред до голяма, по индиански подредена стая, в която се виждаха високи глинени съдове за миене. Имаше множество столове от какъв ли не вид, както и един поднос с лули на мира.

— Това е приемният салон — усмихна се Херцле. По стените бяха накичени най-различни оръжия. Видях няколко ножа, пистолети и пушки, които познавах. Бяха принадлежали на наши ловни другари. Слугата ни разведе из цялата сграда. Тя имаше удобни помещения за трийсет-четирийсет гости и аз би трябвало да изпълня няколко печатни коли, за да опиша в известна степен обстановката и мебелировката. Ето защо ще го пропусна, толкова повече че ще се върна по-късно към тази къща и помещенията й, когато публикувам „Завещанието на Винету“.

С какви чувства пристъпих в трите, разположени една до друга стаи, имали целта да служат за пряко ползване от Винету, човек много добре може да си представи. В ляво се намираше спалното помещение. С него граничеше значително по-голямата всекидневна. После следваше едно също така голямо работно помещение. От всяко от тези три помещения човек можеше да излезе на балкона и да се наслади на великолепния изглед, който се предлагаше оттам. В спалното помещение имаше една много мека, много висока и извънредно чиста постеля от кожи и завивки. Освен това няколко съда за вода за пиене и миене, повече нищо. Всекидневната беше полуевропейски, полуиндиански подредена. Имаше ниски и високи столове, ниски и високи маси. По масите лежаха и по стените висяха някои предмети, които познавах, защото произхождаха, от мен. Сред тях и две мои фотографии, които бях смятал за сполучливи. Сега те бяха доста избледнели. На едната стена бяха закачени двайсетина листа с опити за прерисуване на тези фотографии.

— Той трябва наистина много, много да те е обичал! — промълви Херцле, докато разглеждаше, минавайки, листовете. — Неговата ръка не е била лишена от талант. Направил го е сполучливо, макар да е бил без опит, нито даже ученик! Това е толкова затрогващо!

В работната стая имаше… писалище, да, истинско писалище — с чекмеджета, пера, мастило и много листове. Мастилото беше изсъхнало. Тук се бе упражнявал в писане той, великолепният. Тук той, укротителят на най-необузданите коне, майсторът в употребата на всяко оръжие, се бе отправял на лов за правописни грешки! И тук беше написал по-значителната част от своето „завещание“, чието публикуване бе предоставено на мен.

А и по други неща беше работил той тук — с нож и клещи, с чук и пила, даже с игла и конец! Нищо не бе било за него недостойно и маловажно. Дори една кожена папка бе опитал да направи. Когато я отворих, вътре лежеше един-единствен лист. На него с големи букви бе написано: „ШАРЛИ, МОЙ ШАРЛИ, КОЛКО ТЕ ОБИЧАМ!“ А когато го обърнах, на другата страна бе написано, но дребно и като с трепереща ръка: „Шарли, аз ще умра за теб. Зная го, зная! Твой Винету.“

Инчуинта стоеше и гледаше как Херцле, когато прочетохме това, заплака. И на мен бе излязла сълза в окото. Той, силният мъж, се обърна и прекара ръка по лицето.

— Тук всичко е така чисто! Сякаш той е бил тук едва преди час! — отбеляза тя. — Кой е поддържал тук в ред? Кой е мил?

— Аз — отговори той.

— Кога?

— Всеки ден.

— От кога?

— Откакто беше той тук за последен път.

— През цялото това дълго, дълго време? Всеки ден? Макар той да не можеше вече да дойде? Въпреки че не беше вече жив?

Той поклати леко глава, усмихна се също тъй леко и отвърна:

— Той винаги казваше, че няма смърт — така го уверявал неговият брат Шетърхенд. А аз им вярвах на тях двамата. Вярвам и днес.

Поглади с ръка кожените дрехи, висящи на стената, и продължи:

— Тези легинси и това яке носеше той винаги, когато имаше намерение да не напуска това жилище. Когато съм сам тук, често ми се струва, сякаш чувам да прошумоляват кожените дипли на този костюм. Винету ли беше това? Той ли минаваше невидимо край мен? Когато влизам тук, често ми се струва, че той стои там отвън на верандата, сключил ръце да се моли, както обикновено правеше, когато бе обхванат от някое горещо желание или мъка. Той ме наричаше свой приятел, ала аз бях горд негов слуга да се наричам. Слагах ръце под нозете му и бях готов хиляди пъти да умра за него. Но трябвало е да умре той. Защото не неговият живот, а смъртта му стресна всички племена на апачите и всички червени народи, но най-сетне очите се отвориха и осъзнаха щом толкова скъпоценен е животът на един-единствен човек, то колко много по-скъпоценен и незаменим е в такъв случай животът на цяла една нация, цяла една раса! Ние бяхме слепи. Сега станахме зрящи! Как го обичах, обичах, как безкрайно го обичах!

И внезапно той застана пред мен, улови ръката ми и помоли:

— Заеми неговото място! Заеми го! Не само в къщата, а и тук при мен!

Той потупа гърдите си, после взе и ръката на Херцле и продължи:

— А теб умолявам, бъди ни Ншочи! Говори на жените, които искат тук да се съберат! Поведи ги не към слова, а към дела. Тателах Сатах е жрец, но не воин. Имайте го добре предвид! Ето защо копнежът на нашия велик Винету беше да доведе своя бял брат в тази къща. Душата, която се пробужда тук, се нуждае от закрила и защита пред нейния собствен народ. Тя се надява на вас, на вас!…