Карл Май
Наследниците на Винету (11)

3. Истинският Винету

Тръгнахме към Замъка. По пътя Инчуинта беше много умълчан. Резултатът от нашето изследване го занимаваше вътрешно. Със стигането си горе ние се разделихме. Той отиде при Тателах Сатах, а аз — към моето жилище, където предполагах, че ще заваря Херцле. Тя наистина беше там и не сама. Колма Пуши беше при нея. Двете седяха една до друга, ръка за ръка. Когато влязох, се изправиха и тръгнаха насреща ми. Лицата им имаха израза на дълбоко, сериозно вълнение. Името Колма Пуши е взето от диалекта мокви. То означава равнозначно „Черните“ и „Тъмните очи“. По тези очи, притежаващи все още блясъка си, я познах веднага, макар в останалото да се бе променила много. Тя беше значително по-възрастна от мен. Толкова гъвкавата й по-рано фигура се бе сгърбила. Бляскавата сива коса бе навита в тънка плитка около главата й. Силно състареното лице бе гъсто покрито с многобройни малки бръчици. И все пак бе красиво това лице. То притежаваше онази отвътре навън изразена красота, наричана красота на старостта. Тя обикновено е сетнина от много страдания и размисъл. Изцяло от само себе си се разбира, Колма Пуши не беше вече по мъжки облечена, а по женски. Тя спря пред мен, дълго, дълго време ме гледа изучаващо и после каза с появила се усмивка по сериозното й лице:

— Да, това е той! Все същият като по-рано! Въпреки многото, много години, които минаха, откак се видяхме! Мога ли да поздравя Олд Шетърхенд?

Попита, без да ми протегне ръка. Аз отговорих:

— Каква причина би имало да не може?

— Враждата!

— Каква вражда? Не зная такава.

— Аз също не знаех, но сега я узнах. По отношение на паметника Олд Шетърхенд е наш противник!

— Противник — може би, но в никой случай враг. Аз почитах Колма Пуши, обичах я и й се възхищавах по време на познанството ни, и ще съхраня това приятелство, докато съм жив. Моля я да ми даде ръката си, която можеше да бъде толкова дръзка и храбра, и същевременно толкова нежна и благородна.

Тогава лицето й грейна като ярка, топла слънчева светлина, струяща от всяка бръчица към мен. Подадохме си ръце. Аз я притеглих крепко към себе си и я целунах по обичните, добри, някога толкова печални очи. После седнахме един до друг да продължим прекъснатия от моето идване разговор. И тогава чух и разбрах, че през последните десетилетия Колма Пуши много, твърде много бе учила. Беше духовно израснала покрай своите внуци Янг Шуърхенд и Янг Апаначка, ала за съжаление не извън разбиранията и възгледите на тези внуци. Тя беше екзалтирана от замисленото, чисто външно въздигане на Винету в апотеоз и била убедена, че аз и Херцле ще бъдем също така екзалтирани. Когато възникнали разногласията, си помислила, че било необходимо само да дойдем и конфликтите да се изгладят. През последните дни отсъствала и се върнала едва с Олд Шуърхенд и Апаначка. Тогава узнала всичко — че сме пристигнали, че хората ни отблъснали и се отнесли пренебрежително към нас, но и че Тателах Сатах ни е дал голямо удовлетворение, като дошъл лично да ни вземе и отведе в Замъка като свои специални гости. Това разширило пукнатината между Горния и Долния град. Хората от Долния град се опасявали, че сега тъкмо Олд Шетърхенд, когото искали да игнорират, ще си присвои решителната дума по въпроса за паметника и това накарало Олд Шуърхенд и Апаначка да заявят, че твърдо са решили да не ме навестят в моето жилище при Тателах Сатах. На Колма Пуши обаче сърце не й давало да постъпи по такъв суров начин. Тя доложила за себе си при Пазителя на Великата медицина, молейки го за разрешение да ни посети, и той на драго сърце се съгласил. През време на моето отсъствие двете жени вече часове наред седели заедно, изпитвайки искрено удоволствие една от друга. Времето не беше много дълго наистина, ала Херцле изглежда бе съумяла въпреки това да даде на гостенката си онова, което тя бе очаквала от нея. Както е известно, написаното от Колма Пуши до нас писмо завършваше с думите: „Та ела и ми донеси твоята човешка любов, твоята сърдечна доброта и… твоята вяра във великия, справедлив Маниту, когото желая да почувствам така понятно, както ти, моя сестро, го чувстваш.“ Тази любов, тази доброта и тази вяра бяха сега тук. Каквото би трябвало аз като мъж да кажа с по-остър тон, Херцле го беше казала с приятелска убедителност. Когато сега дойдох, Колма Пуши бе вече наполовина преминала на нашето мнение и бяха необходими само няколко думи да й разясня точно моето становище и решение. На молбата й да отида все пак в Долния град и посетя Олд Шуърхенд и Апаначка, отвърнах:

— Нямам това право. Аз съм гост на Тателах Сатах и който го отбягва, него трябва аз също да отбягвам.

— Наистина ли така стоят нещата? — попита угрижено.

— Да, така! — потвърдих. — Според законите на червените мъже домът на моя домакин е и мой дом. Който не го зачита, не зачита и мен!

— Прощавай! Говорейки за незачитане, ти се заблуждаваш. Никой не би дръзнал да не те зачете!

— Погрешно! Не съм аз, който се заблуждава. Бях поканен да дойда на Маунт Винету. Дойдох. Хората трябваше да ме посрещнат, да ме поздравят, да ми кажат добре дошъл. Кой го стори? Никой не дойде при мен. Бях поканен аз да дойда при вас, да тичам сред вас. Сега ще чуеш отговора, който ще ви дам.

Херцле ми даде таен знак да не говоря с този рязък тон, та нали имах все пак пред себе си жена. Но аз много добре знаех какво искам и продължих по същия начин:

— Моля Колма Пуши да отиде при Олд Шуърхенд и Апаначка и им каже, че ги каня утре на обяд при себе си, тук, в моето жилище. Ще бъдат поканени и други лица, но кои — сега още не знам.

Лицето й помрачня още повече.

— Мислиш, че синовете ми ще дойдат? — попита.

— Надявам се!

— По обяд?

— Точно на обяд, нито минута по-късно.

— А ако не дойдат?

При този въпрос очите й се впериха с голямо напрежение в мен. Аз отговорих:

— Ще го приема като най-голямото оскърбление, което ми е било нанасяно; бойната арена ще бъде очертана и куршумите ще заговорят!

— Между такива приятели, каквито сте били вие?

— Приятел, който ме оскърбява, е по-лош и от враг! Кажи им го! Предай им, че действително съм посивял, но съм си все още старият! Ако не дойдат, ще се стреляме! И после целият ви комитет ще иде по дявола и ще бъде избран по-достоен. Винету беше вожд на апачите. По кой начин ще бъде почетен, това могат да решат единствено апачите!

— Когато Олд Шетърхенд заплашва, заплахата му е така достоверна и сигурна, сякаш вече се е осъществила. Сериозно ли говориш?

— Напълно сериозно! Защо живя Винету? Защо умря? Да не би само за да станат един млад художник и един млад скулптор прочути? И как са го представили тези неопитни хора? Къде е неговият дух, неговата душевност? Всеки каубой, ранър, лоуфър или трамп може да заеме същата гаменска поза като на онази глинена статуя, за която ни казаха, че изобразявала Винету! Я й покажи, мила Херцле, един друг Винету, именно нашия!

Жена ми отиде да отвори съответния куфар и донесе фотографските копия, които беше направила у дома. Когато пристъпих към нея да избера въпросната, тя се възползва от възможността да ми нашепне тихо:

— Бъди добър, де! Не така груб! Та тя почти се разплака! Все пак не е нейна вината!

— Повече отколкото си мислиш! — отговорих също тъй тихо. — Тя не разбира нищо от изкуство и боготвори внуците си. Остави тая работа на мен!

Както казах вече по-рано, бях донесъл картината на Саша Шнайдер на възнасящия се към небето Винету. Притежавахме няколко копия от нея. Взех едно и го прикрепих с четири топлийки на стената. После запалих лампата, понеже междувременно се бе стъмнило. Светлината падаше от двете страни на репродукцията. Кръстът, към който се носеше Винету, започна да сияе.

— Това е нашият Винету — рекох. — Погледни го! Тя вдигна очи и не каза нищо. Приближи и не каза нищо. Отстъпи отново назад, крачка по крачка, и не каза нищо. После, стигнала до срещуположната стена, се свлече до седящо положение, държейки очите си непрекъснато приковани в снимката и продължаваше да не казва нищо. Но в лицето й блестеше сиянието на възвишена радост. Нещо душевно красиво беше дошло при нея, нещо ощастливяващо душата, което тя не разбираше и не знаеше как да си обясни. В този момент входната завеса до нея се раздвижи и влезе един, чието идване най-малко от всичко очаквахме, а именно Тателах Сатах. Той ми бе предоставил пълна свобода и бе решил да ме безпокои възможно по-малко. Но след днешното откритие и доклада, който Инчуинта най-вероятно му бе направил, той явно бе почувствал необходимост да ме навести, за да узнае нещо по-подробно. Виждайки снимката, спря на прага и я заоглежда с все повече разширяващи се очи. После пристъпи в стаята, приближи с бавни крачки, отдръпна се отново, стори няколко стъпки напред, а мислите идваха и си отиваха по лицето му. Очите му засияваха все повече и повече. Озари го радостно прозрение.

— Уф, уф! — възкликна накрая. — Винету ли е това? Истинският Винету? Значи нашият Винету?

Кимнах.

— Но не неговото тяло, а неговата душа! — продължи. — Тя се носи към небето! Над него кръстът! Подобно пасифлорния кръст, който той посади в моя дом и в моето сърце! От косата му изпадат вождовите пера! Последното земно, полепнало още по него! Сега той е освободен! Сега той е свободен! Колко красиво, колко красиво!

Той стоеше прехласнат. Устните му се движеха, ала не се чуваха думите, стремящи се да се измъкнат навън. Едва след време заговори на глас:

— Това е той, да, това е той. Де да можехме да го покажем на нашия народ така, както го виждаме тук! Де да можехме да му издигнем паметник, който да го представи, както в този миг го виждам… като душа!

— Да! Това можем и ще го направим! — отговорих.

— Невъзможно!

— Защо невъзможно?

— Да го покажеш като душа? В бронз, мрамор или някакъв друг камък?

— Не в бронз и не в камък! И все пак по-високо, по-великолепно извисен от каменната статуя, която се канят да издигнат на Манут Винету!

— Не те разбирам!

— Ще ме разбереш. Може би още утре. Ела! Седни! Имам да ти покажа още нещо.

Той се отзова на поканата. Тогава Колма Пуши се надигна от мястото си. Запазила до този момент мълчаливо удивление, тя каза, обръщайки се към мен:

— Олд Шетърхенд победи, както винаги. Но не сам. А със своя приятел и брат Винету.

При тези думи посочи снимката и после продължи:

— Вярно, един такъв Винету нито Янг Шуърхенд, нито Апаначка би съумял да направи! Сега тръгвам. Ще предам на синовете си твоята покана за обяд и се надявам да се явят. Би ли им показал твоя Винету?

— Ако пожелаят да го видят — да.

— Тогава остани със здраве! Не знаех досега, че има картини, които могат да проповядват по-силно и убедително от думите!

Тя си тръгна.

Да, досега тя не беше подозирала какъв език притежава истинското изкуство. Но аз го знаех. И затова й показах тази репродукция, чийто глас се очакваше да предизвика най-дълбок отзвук в нейното сърце. Та нали познаваше лично онзи, който бе изобразен на нея. Беше го уважавала и обичала. И на него трябваше да е благодарна, че толкова безотрадният й някога живот бе взел един толкова неочакван поврат към щастие. Нямаше никакъв начин картината да не й въздейства. И това въздействие отнесе тя у дома. Моята рязкост бе пресметната и аз очаквах тази сметка да излезе вярна. След като се бе отдалечила, Тателах Сатах подхвана:

— Дойдох да изслушам изследването ти на пещерата и да ти покажа после библиотеката, от която е била открадната картата. Но нека преди туй поговорим за тази картина. Сигурно ти е само една? В такъв случай нямам право да изрека желанието, което изпитвам.

— Притежавам няколко.

— Тогава те моля да ми подариш една!

— Вземи тази тук! Тя е твоя!

— Благодаря ти! Не е ли странно, че винаги Олд Шетърхенд е дарителят, колкото пъти дойде при своите червени братя? Онова, което получава той от тях е малко, защото те са бедни. Но онова, което им дава, са духовни богатства, за тях външно заплащане няма. Като говоря по този начин за Олд Шетърхенд, аз имам предвид не него в частност, а въобще бледоликия, на когото оттук нататък ще сме благодарни само за добри неща. Вярваш ли с тази картина да победиш противниците?

— Не с картината на Винету, а със самия Винету. Картината ще ми бъде само ключът за отваряне на сърцата и разбирането. Докато те строят монумента там долу край Воаловия водопад, аз също си строя.

— Какво?

— Също фигура, фигура на Винету. Но безкрайно по-голяма, по-красива и благородна и от на който и да е художник.

— И кой ще я построи? Ти?

— Аз? О, не! Щом никой художник не е в състояние да я създаде, толкова по-малко ще съм в състояние аз! Майсторът строител, ваятелят е самият Винету! А неговото дело е шедьовър. То е напълно завършено. От мен се иска само да го представя.

— Къде го имаш?

— Тук, в съседната стая. Аз го изкопах. В Нъгит Тсил. Това е неговото завещание. Ръкописите, които е писал. Та да оставим Шуърхендите и Апаначките да си строят там долу край водопада! Ние също строим! Тук горе, при теб, в Замъка! Чий строеж ще бъде завършен по-рано и чий ще е по-ценен, това ще си покаже! Моля те за разрешение утре да дам един обяд. Точно в дванайсет. Поканих Олд Шуърхенд и Апаначка чрез Колма Пуши.

— Уф! Те няма да дойдат!

— Ще дойдат! Наредих да им каже, че оскърбят ли ме с отказ, ще оставя куршумите да говорят.

— В такъв случай ще дойдат!

— Ще поканя същевременно и всички твои вождове. Също така Атъбаска, Алгонка, Вагаре Тей, Ават Ниах, Мато Шако и други. Само теб не. Защото ти трябва да стоиш по-високо от всички тези, които назовах.

— Прави каквото намериш за добре. Знаеш, че тук си господар. Кажи на Инчуинта от какво ще имаш необходимост, преди всичко какви ястия ще избереш. Той ще се погрижи за всичко. Мога ли да запитам каква цел има този обяд?

— Първо, за да принудя Олд Шуърхенд и Апаначка да дойдат. И второ, но по-важното, всички тези вождове да образуват така нареченият от бледоликите читателски кръжок. Всяка вечер ще се явяват тук в Замъка. Ти ще се заемеш с председателството, а аз ще чета на глас онова, което Винету е писал и оставил в наследство на всички червени, бели и други хора.

— Уф, уф! Отлично, отлично! — провикна се Пазителя на Великата медицина.

— В тези листа се съдържа неговият дух, неговата душа. Когато чета, от тях ще излиза неговата ясна, чиста, благородна, правдива, велика личност. Във вътрешния мир на слушателя ще израства душевната, значи истинската, вярната фигура на моя и твоя Винету. А който я почувства душевно, който я види и проумее, той завинаги ще бъде изгубен за комитета и мистър Окихтшинча, наричан още Антоний Пейпър. Съгласен ли си с мен?

Той ми подаде ръка и заговори:

— Съгласен с цялото си сърце! Вярно, аз не познавам буквално писаното от Винету, но той често ми е позволявал да надникна в тези мисли, поради което предполагам, предложеният от теб път ще ни отведе до мир, без грозни стълкновения. И тъй, съгласен съм.

— Тогава си вземи снимката и ми позволи да ти покажа една друга.

Дадох му я и забодох на нейно място едно голямо копие на Марах Дуримех. Едва го видял, той се надигна от мястото си и извика:

— Кой е това? Аз ли съм? Моя сестра ли е? Моята майка? Или някой мой дядо?

— Това е Марах Дуримех, за която имам много да ти разказвам.

— Ти каза Марах Дуримех. Равнозначно ли е това с нашата царска потомка Маримех?

— Да, но за тези неща по-късно. След като сме започнали веднъж с картините, ще ти покажа и трета.

— Забодох на стената до Марах Дуримех едно копие на Абу Китал. Въздействието, което оказа този портрет върху Тателах Сатах, беше направо поразително. Той се вторачи в него, затвори очи, помисли и каза, без да ги отваря:

— Този го познавам! Винету ми го беше описал. И при това ми каза, че имал описанието от теб. Това може да е само човекът на насилието, чието съзерцание причинява болка на сърцето! Ти си го нарекъл Абукал.

— Правилно! Само името е погрешно. Той се казва Абу Китал, не Абукал. Аз често говорех с Винету за него.

— Не мога да го гледам, но те моля да ми позволиш по-късно да го разгледам внимателно.

— Вземи го със себе си. Вземи също Марах Дуримех. Можеш да ги задържиш. Имам няколко екземпляра.

— Тогава ги загърни и ми ги дай!

Сторих го. Едва когато ги имаше в ръката си, той отвори очи и заговори:

— Аз тръгвам. Вземам ги с мен и трите. Те приковаха и мен, и мислите ми. Аз съм техен пленник. Сега не ми остава време да ти покажа библиотеката. Ще го сторя утре или по-нататък. И тъй, говори с Инчуинта за всичко, от което се нуждаеш! Аз ще вървя.

Той ни остави с едно особено чувство. Нашите фотографии съвсем не бяха имали целта да бъдат взети на Маунт Винету, а сега изглежда щяха да бъдат от значение за нас. Но за Херцле на преден план стояха неща от по-голямо значение и всички те, това се разбира изцяло от само себе си, се отнасяха до утрешния обяд. Поканата бе произлязла от мен, ето защо тя се чувстваше като домакиня. Беше на мнение, че трябва да обсъди с Инчуинта менюто. Та, нареди значи да повикат исполинския слуга. Това ми доставяше удоволствие. Още с появата си първата му работа бе да увери, че всичко, от което сме се нуждаели — месо, брашно и разните му там неща, имало повече от достатъчно. Изявлението звучеше така утешително, че Херцле доби кураж. Тя състави меню. Супа с кнедли, кокошка, риба, печено, варено месо, салата, сладкиш, сирене и така нататък. Но от всичко най-много държеше на рагу от дивечово месо и някакъв пудинг от грис с ягодов сироп. Инчуинта я слушаше благоговейно и кимаше за всичко. Той имаше всичко; той знаеше всичко; той познаваше всичко; и той обещаваше всичко. В действителност обаче физиономията му ставаше все по-дълга и по-дълга. Когато тя спомена разни подправки и попита същевременно за пепърмил, онзи увери, че имали под ръка над двайсет парчета. Тогава тя просия от удоволствие.

— Чуваш ли, тук всичко има, всичко! — започна да ликува. — Това ще е ядене, с което ще си спечеля почести!

— Мила Херцле, що не поискаш първо да ти покажат тези хубави неща, а? — попитах.

— Да, ще го сторя! — отвърна. — Ама ти няма да присъстваш!

— Защо не?

— Защото нямам нужда от теб! Кибици, дето хабер си нямат, развалят кашата!

— Тогава върви и готви! Моите благопожелания ще те съпроводят до кухнята!

— Благодаря! Остани със здраве! Скоро ще се върна.

Тя се отдалечи с радостна, пружинираща походка. Инчуинта я последва. Но преди да е излязъл съвсем, той се обърна още един път и ми хвърли такъв безпомощен и объркан поглед, че с мъка се удържах да не се разсмея с глас. След един час ми донесоха вечерята. Херцле бе поръчала да ми кажат, че се налагало да се храня сам, тя нямало да дойде. След още един час прати Инчуинта да ми предаде вестта, че имала нужда от още два часа, за да приключи. Понечих да го поразпитам за нещо по-подробно, ала той изчезна с такава бързина, че изобщо не се стигна дотам. Аз четях ръкописите на Винету. Когато двата часа минаха, от вратата зад мен прозвуча гласът на жена ми:

— Върви да спиш, ако си уморен! Работата ще ми отнеме още много време!

Обърнах се бързо, но видях само завесата да се поклаща — тя самата вече се беше изгубила. Почаках още час, след което отидох в спалнята на Винету и си легнах. Колко дълго съм спал, не зная. По едно време се събудих. Почувствах нейната бодра, здрава физическа атмосфера. Стоеше на вратата, водеща към жилището на Винетувата сестра, която сега бе нейно. Покашлях се. Тогава тя попита:

— Буден ли си?

— Да, току-що се събудих — отговорих. — Колко е часът?

— Точно три.

— И толкова дълго беше в кухнята?

— Да, но това изобщо не бе кухня, а нещо съвсем различно, което през деня трябва да ти покажа. Тук всичко е колосално…

— Как стоят нещата с кнедловата супа?

— Няма да я има естествено.

— С рагуто от дивечово месо?

— Също не.

— С пудинга от грис в ягодов сироп?

— Чуй, има си хас да ме занасяш!

— А с двайсетте пепърмила?

— Моля те, престани! Ти си един подигравчия! Отблъскващ тип, от когото човек трябва да се пази! И това ли е възнаграждението, задето така добросъвестно се трепя да ти сторя хатър на обяда? Я си представи: Девет индианки и четирима индианци в голямото, огромното сводесто помещение, което тук квалифицират като кухня! Какво търчене, препускане и работа падат! И какво още имат да работят, докато се започне яденето! То ще бъде грандиозно! Изпържих дори палачинки. И на всичко отгоре това тук! Хайде сега лека нощ!

— За колко време?

— Само два часа. До пет часа. Тогава трябва отново да тръгвам. Всичките тринайсет човека са призовани.

— Клетата ми Херцле!

— О, моля, моля! Тук няма място за оплакване! Аз се чувствам безкрайно щастлива от възможността да готвя, пържа и пека за такива прочути индиански вождове! Никога не съм си го и мечтала! Е, лека нощ!

Тя се оттегли в нейното жилище, а аз отново заспах. Когато се събудих, беше вече късно утро, а на завивката ми лежеше написана от Херцле бележка, чиито редове гласяха следното:

„Аз съм от пет часа на крак. Всичко върви чудесно. Яденето е великолепно. Можеше да спиш до единадесет и половина. Тогава ще дойда да те събудя. Със залата за хранене приключих, тя е подготвена. Ако се събудиш по-рано, инспектирай я дали не липсва нещо. За гостите нищо конкретно не говорихме, ето защо поканих от твое име всичко живо, що се нарича вожд. Грешка ли е? За ядене имаме достатъчно. Има даже китайски чай от сушени ягодови листа и цял куп корн салата от дива маруля.

Твоя Херцле“

Това беше то истинската Клара! Всички грижи ми отнемаше. Доколкото бе възможно аз не биваше да правя нищо друго, освен да ям, пия и спя, та колкото може по-дълго да живея. Станах бързо навикнах за Инчуинта. Той дойде и съобщи, че двама бели ме чакали от един час.

— Двама бели? — попитах. — Мислех, че е забранено да идват бели насам!

— Те са приятели на Окихтшинча. Той им е разрешил.

— А, тъй! Казаха ли си имената?

— Да, братя са и се казват Ентърз.

— Познавам ги. Къде са?

— Още в двора. Да ги доведа ли?

— Не. Аз ще сляза. Какво прави жена ми? Къде се е дянала сега?

— Все още в кухнята — там повелява тя като кралица, сияе като слънце и работи като най-бедната скуав на някой от индианците кайови. Тази заран се сдоби с една помощничка, която я направи щастлива.

— Коя?

— Ашта, несравнимата жена на Вакон, прочутият медицинман на сиусите. Тя чула долу, че скуав на Олд Шетърхенд се е нагърбила да бъде домакинята на днешните гости, и веднага се качила при нея да я помоли да приеме помощта и. Сега са налице две домакини — една европейска и една индианска, които са се заели лично да контролират обслужването на вождовете. Я виж, кой ли идва там долу?

Ние стояхме до прозореца. Той посочи към Долния град. Там пристигаше една колона от може би сто индианци, облечени в кожи и, както изглежда, с много добри коне. Към кое племе принадлежаха, не можеше да се различи. Те не се задържаха там, а се насочиха към Горния град. Висока, гордо седяща на коня фигура яздеше начело. Нямах време да продължа наблюдението, защото братя Ентърз ме чакаха. Когато отидох в двора, те се бяха оттеглили в един уединен ъгъл, за да привличат възможно по-малко внимание. Хариман се зарадва да ме види — личеше му. Себюлън беше сдържан както винаги.

— Сигурно сте изненадан да ни видите тук, мистър Бъртън — каза Хариман. — Ние не можем да държим дълги речи, защото никой там долу не бива да знае, че общуваме с вас. Защо не ни се обадихте при Тъмната вода?

— Защото се наложи да заминем по-бързо, отколкото смятахме — отговорих. — Четирите племена още ли са там?

— Днес вече не, на път са. Ще пристигнат тук след три дни.

— Колко на брой?

— Над четири хиляди ездачи.

— Къде ще се скрият?

— В една разположена далеч оттук долина, която се нарича Долината на пещерата. — Вие знаете ли я?

— Не. Но още днес ще я потърсим, за да сме ориентирани по-късно в нещата. Най-важното беше да ви се обадим.

— Как стана, че ви дадоха достъп? Тук не се допуска присъствието на бели!

— Бяхме препоръчани на мистър Антоний Пейпър.

— От кого?

— От Киктахан Шонка. Ето как ни пропуснаха.

— Къде сте отседнали?

— Тъкмо при този Антоний Пейпър, мерзавецът!

— Какво? Как? Мерзавецът? Как се стигна дотам, че да го наричате така?

— Защото е такъв! Дойдохме с честни намерения към него. Предадохме му всичко, което ни бе поверил Киктахан Шонка. Той се престори, сякаш ни е най-добрият приятел. Накара ни даже да останем при него. После обаче, подслушахме един негов разговор с агента Ивнинг и разбрахме, че той е най-големият негодяй, който може да съществува. Представете си, мистър Бъртън, ние двамата ще бъдем използвани от Киктахан Шонка, Пейпър и Ивнинг, без нищо да получим срещу това! Да, че и по-лошо! Когато не се нуждаели повече от нас, щели сме да бъдем отстранени и премахнати! Може ли да допусне човек подобно нещо?

— Аз не само го допускам, но го и зная отдавна. Зная дори нещо повече. По-точно Пейпър и Ивнинг са измамени от стария Киктахан Шонка също както сте измамени и вие. Те също трябва да изчезнат, когато големият удар успее. Съюзните вождове нямат намерение да дадат нищо, а искат да задържат всичко за себе си.

— All devils! Та тогава вие сте единственият честен човек по тия места! Ние сме се насадили между лъжци и изменници! Дайте ни някой добър съвет, мистър Бъртън, имаме нужда от него!

Какво можех да ги посъветвам, се разбира от само себе си. Те трябваше да останат при Пейпър, да държат очите си отворени и да ми съобщават всичко, което видят. Останалото щеше да си дойде само. Когато си тръгнаха, аз бях значително по-уверен отпреди. Но преди да се отдалечат, Себюлън попита някак си боязливо:

— Мога ли да узная как е мисис Бъртън?

— Благодаря — отвърнах. — Чувства се много добре. Често говори за вас.

— Наистина ли, вярно ли?

— Да. Мисля дори, че ви обича.

По лицето му се изписа някакъв особен, щастлив израз, каращ да се забрави всичко лошо, което човек иначе би могъл да си помисли за него. Устните му се раздвижиха, сякаш искаше да каже нещо, ала звук не излезе.

На излизане през портата трябваше да отстъпят встрани. Влезе един ездач. Веднага познах в него високия горд мъж, който бе яздил начело на пристигналите преди малко индианци. Без да обръща никакво внимание на братята, той се насочи към мен, огледа ме и произнесе късо и решително:

— Никога не съм те виждал! Но ти си Олд Шетърхенд?

— Аз съм — отговорих.

— Идвам направо при теб, без да съм се отбивал при друг. Чух, че живееш тук горе. Моята скуав била при твоята. Пристигнах току-що. Аз съм Вакон. Водя ви отбраната младеж на моето племе.

По лицето му сияеше радостта на познанията. Той скочи от коня, поздрави ме и ме прегърна като някой стар, много обичан познат.

— Аз съм твой приятел — прибави. — Позволи ми да бъда твой брат. Покажи ми твоята скуав и също моята, за да поздравя и двете!

Нямах и представа къде трябваше да се търси така наречената кухня. За щастие в този миг се появи нашият исполин Инчуинта и ни поведе към правилното място. То се намираше в приземния етаж, зад едно голямо, открито хале. Бяхме видени, че идваме, и отвътре излязоха онези, които търсехме — Херцле, запретнала ръкави, с облепени до лактите ръце с тесто, и Ашта, също навила двата ръкава, само че нейните ръце блестяха от мас, олио и подобни хубави неща. Едно взаимно съприкосновение бе невъзможно. Ето защо приветствието прие един по-малко интимен развой, след което ние, двамата мъже, отпратихме жените си към тяхната съблазнителна професия.

Инчуинта се зае с коня на шамана. Аз пък се почувствах задължен да отведа Вакон най-напред при Тателах Сатах. Със стигането си в неговата къща, чухме, че се намирал в библиотеката. Тя се помещаваше във втората постройка. Ще отмина приветствията на тези двама високопоставени мъже, както и извънредно важното съвещание и дебатите, които последваха. След това Тателах Сатах ни разведе из всички помещения на библиотеката и после из третата и четвъртата постройка, където видяхме храма и надалеч простиращите се помещения, които приютяваха тайнствените свидетели на миналите столетия и хилядолетия. Всъщност не можахме да разгледаме нищо — времето за тая цел бе твърде късо. Касаеше се само за един бегъл поглед за обща ориентация върху събраните богатства и великолепия, за чието наличие представителите на неамериканските раси изобщо нищо не подозираха. Когато публикувам „Завещанието на Винету“, ще се върна към тези помещения и ще имам време да ги спомена така изчерпателно, както заслужават. Едно само искам да упомена. В храма именно видяхме исполинската кожа на „отдавна измрелия сребърен лъв“, за която бе говорил шаманът на команчите в Домът на смъртта. Този лъв наистина е бил значително по-голям от днешните пуми. Текстът още си съществуваше. До него висеше кожата на големия боен орел, спомената от шамана на кайовите.

Още далеч не бяхме приключили с обиколката си и трябваше да помоля Тателах Сатах да ни освободи за днес. Оставаха само броени минути до появата на нашите гости. Имаше два пункта, за които мислех с голямо напрежение. Единият беше, ще се явят ли Олд Шуърхенд и Апаначка, или не. Много нещо зависеше от това. Другият пункт се отнасяше до обяда и до цялостното протичане на този толкова важен, тържествен прием. В това отношение разчитах на Инчуинта, който бе повече от достатъчно инструктиран от Тателах Сатах. Помолих Вакон да ми съдейства в посрещането на гостите, както неговата Ашта оказваше помощ на моята Херцле в печенето и пърженето, той се съгласи на драго сърце.

Приемът нямаше да се състои в същото помещение, в което по-късно щяхме да се храним, а където се намираше плочата с лулите. Едва бяхме стигнали там и дойдоха първите гости. Останалите запристигаха бързо един след друг. Последните двама бяха Олд Шуърхенд и Апаначка. С влизането си те ме потърсиха с очи. Видяха ме и всичко, което си беше по-рано, изби навън, а всичко, отнасящо се до настоящата крамола, изчезна. Те се втурнаха ликуващо към мен, притискаха ме отново и отново и помолиха да седнат от дясната и лявата ми страна. Колко бях радостен! Сега знаех, че съм спечелил.

Лулите бяха запалени. Аз поздравих гостите. Сторих го кратко, но сърдечно. Церемонията по пушенето няма да описвам. Всеки един отговори. Когато това отмина, вниманието трябваше да се насочи към главната тема на днешния ден. Тъкмо се канех да се изправя и държа кратко слово в тази насока, когато влезе Тателах Сатах, Пазителя на Великата медицина. Веднага щом го видяха, всички присъстващи се надигнаха почтително от местата си. Запалих една лула и му я подадох. Той извърши предписаните шест смуквания, върна ми я и заговори сбито и ясно, както говори само човек, умеещ да заповядва:

— Аз съм Тателах Сатах. Вие сте гласовете на моя повече от всичко обичан народ. Те ще прозвучат и аз искам да ги чуя. Най-благородният от всички мъже на този народ беше Винету, вождът на апачите. На него трябва да се издигне паметник. Какво означава това? Идеята „Винету“ трябва да добие външен облик. Неколцина от вас си представят този облик от бронз или камък. Той трябва да застане на студената, самотна височина на планината. Ние останалите си представяме този облик от плът и кръв, не мъртъв, а жив. Всеки един, който принадлежи към червената раса, трябва да бъде една капка от тази гореща, благородна кръв. Винету на другите ще бъде изкован, изваян или излят. Нашият Винету обаче трябва да се развие отвътре навън, да излезе от сърцето. Цялата червена раса трябва да се въплъти в един единен Винету, който стои на сияйните висоти на живота, високо над всичко дребнаво. Една гордост за нас и радост за Маниту, най-великият, най-съвършеният!

Обръщайки се към Олд Шуърхенд и Апаначка, той продължи:

— Вие и вашите синове сте за каменния Винету. Дали това е правилно, или погрешно, не искам сам да отсъждам. Вие сами ще си решите. Вие поставихте своя Винету до водопада, за да можем да го гледаме и му се дивим. Е, в такъв случай ние молим да ни позволите да сторим същото. Вие също така трябва да се запознаете с нашия Винету. Той трябва да възникне не само пред очите ви, но и в самите вас. Трябва не само да го видите, а и да го почувствате и усетите. После ще сравните двамата — вашия и нашия. И когато това стане, ще знаем за кого да вземем решение. Кой е съгласен с мен?

— Хоуг! — отговорих аз.

— Хоуг! — обадиха се всички онези, които досега бяха на едно мнение с мен.

— Хоуг! — извикаха дори Олд Шуърхенд и Апаначка — къде увлечени от външността и красноречието на стария, къде и защото не го разбираха напълно и по тая причина считаха все още своя проект за победоносен.

Тателах Сатах продължи да говори:

— Каня ви да дойдете всички тази вечер при мен веднага щом се стъмни. Доведете също Янг Шуърхенд и Янг Апаначка — двамата художници, които познават само своя каменен Винету, но не и онзи другия, живия. Те трябва да опознаят истинското изкуство, което не се състои да изобразиш земното, а неземното на земното да покажеш. Довечера при мен те ще чуят да говори онзи, когото искат да вкаменят там горе на планината. Те ще узнаят какво изисква той от тях. И когато го чуят, ще ги питаме дали настояват все още да ни предложат един мъртъв образ, вместо живот, плът и кръв. И тъй, ще ви чакам всички, всички. Аз казах!

Той махна с ръка, обърна се и изчезна от стаята. Никой не отрони и дума, толкова дълбоко впечатление беше породил. В този момент се появи Инчуинта и доложи, че обядът е готов. Това отново внесе оживление в събранието и всички веднага тръгнаха да удостоят поканата на бялата и червената готвачки.

Добрата Херцле ме изненада с две неща. Първо, беше се облякла в индианска носия, изработена от мека като коприна кожа и украсена с някогашните перли и ресни. И второ, направената от нея и Ашта аранжировка бе толкова сполучлива, че повече не бих могъл да очаквам. Явно доста ръце са били ангажирани — без да съм забелязал нищо — да придадат на помещението индиански празничен облик, а пък менюто бе направо префинено, макар и да имаше лакомства, за които един английски или френски готвач би се хванал за главата. Но точно онова, което сметнах за най-рисковано, вождовете ядоха с най-голямо удоволствие. Те намериха всичко за великолепно. Каквото беше сервирано, изчезна, сякаш никога не е било. Но то бе допълнено. Идваше все още и още, сякаш не искаше да знае край, докато най-сетне един и друг оставиха настрани ножовете, заявявайки сериозно, че им липсва дъх. Червеният мъж обича да яде и яде много. И точно когато всичко живо се канеше да престане, бе донесена още цяла планина палачинки с какви ли не плънки. Това бе работа на онова немирно същество Херцле, на което бе съвършено безразлично дали хората ще измрат от прекалено много палачинки, или не, стига те само на един да понесат. И всички свършиха! И се понесоха! Но после достойните вождове седяха един до друг много мирни и много сити, а на двете готвачки — червената и бялата, ясно им личеше, че се чувстват в този миг като победителки; ние пък бяхме сразените.

По време на храненето разговорът естествено беше много оживен. Никакво чудо, като помисли човек от какви личности и характери бе съставена компанията. Аз седях между Олд Шуърхенд и Апаначка. Всичко, случило се в периода, през който не бяхме се виждали, бе засегнато в едри, общи щрихи. Също и въпросът дали съм се отбил в дачата на Олд Шуърхенд и как съм се добрал до неговите коне и мулета, бе отминат сравнително набързо. Сега за тях бе най-важно от всичко да ме спечелят по възможност за паметниковия проект и ето как се оформи единствената тема за целия понататъшен ход на яденето. Аз обаче не вземах участие. Не спорех. Но когато им разказах какво сме изровили в Нъгит Тсил, подготвих — без те нещо да забележат — ефекта на днешната вечер. Олд Шуърхенд и Апаначка неотдавна били до Пасифика, откъдето щели да бъдат доставени всички необходими провизии за околността на Маунт Винету. Това било сделка, от която хората се надявали да изкарат добри пари. Връзката с железницата трябвало да се поддържа с оживен трафик от коли и товарни животни. Крайно време било да се уреди това, защото очакваният наплив от хора скоро щял да започне.

След тържествения пир всички се върнаха в шатрите си. Само Вакон остана при нас със своята скуав. Ние четиримата се бяхме обикнали. Дъщеря им беше горе в стражевата кула при работничките, ангажирани от Младия орел. Предложих да се поразходим дотам. Ашта бързо се съгласи и помоли да вземем и стария, добър Паперман. Вакон обаче имаше желание да остане в стаята на Винету и прегледа неговото „завещание“. Позволих го, разбира се, на драго сърце. Паперман бе повикан, след което се изкачихме през гората до „Орела“.

Той искрено се зарадва, като ни видя и ни отведе на равния покрив на своето жилище. Там имаше една голяма тайна, за която сега още не бих желал да разказвам. Касаеше се, доколкото веднага видях, за някакъв летателен апарат, но от непозната до момента конструкция. За днес видях само две своеобразни, тънки като креп криле — още в стадий на развитие, и два кухи корпуса, извънредно изкусно оплетени от твърда като стомана, но лека като перо тръстика. Имаше освен това и един малък, немного тежък, но много ефектен двигател, който той бе донесъл от Изтока. Това беше пакетът, който носеше, когато дойде в Тринидад при нас. Корпусите още не бяха готови. По тях още се работеше и изглежда Ашта, по-младата, се беше заела да ги изработи докрай.

Чудесна беше гледката тук горе. Ето защо останахме толкова дълго, колкото позволяваше времето. После слязохме в нашето жилище, където заварихме Вакон така вглъбен в четивото си, че почти не чу влизането ни. Той остави томчето, което току-що бе чел, изправи се и заговори:

— Да, това е Винету, самият Винету! Ако ние прочетем това гласно тази вечер, той ще се надигне в нас огромен, с гигантска сила и ще разбие всички противници. Аз вече го чувствам в себе си — благ, сериозен, ясен, неопитен и благороден, стремящ се все напред към възможно най-голямото земно съвършенство. Това ще породи в нас едно великолепно, творческо развитие. Моята скуав не бива да бъде изключена. Ще взема Ашта с мен!

— И мен! — помоли Херцле. — Или е запретено присъствието на жени?

— Всъщност да — отговорих. — Но никой няма да се осмели да ви отпрати. Не се касае за събрание на вождове, защото Янг Шуърхенд и Янг Апаначка също са поканени. Където могат да присъстват тези, има право да се явите и вие.

Тъкмо казах това и дойде Колма Пуши. Тя ни съобщи, че Олд Шуърхенд, Апаначка и синовете им вече били при Тателах Сатах. Тя дошла с тях, за да ни пита дали Ашта и Херцле възнамеряват да участват. Тогава пожела да се присъедини към тях. Това напълно естествено й беше разрешено. Тръгвайки сега, аз взех само първите две броширани томчета, написани от Винету за мен.

Когато пристигнахме при Тателах Сатах, всички други поканени вече бяха налице. Той беше наредил да го отведат в пасифлорното помещение, към което сега съпроводи и нас. Там бяха приготвени от кожи многобройни седалки. Горе горяха свещи, изготвени от восъка на диви пчели. За да не се разваля прекрасният, ухаещ на цветя въздух, водещата на открито стълбищна врата беше отворена. Аз като четец трябваше да седна на едно по-високо място, като свещите от тази страна бяха увеличени, за да ми доставят необходимата светлина. Когато влязохме, всички присъстващи станаха. Че водехме жените си, за тях изглежда бе напълно разбираемо. Тателах Сатах ги покани да заемат отново местата си. Самият той остана прав, за да каже няколко приветствени и встъпителни слова. Обясни целта на днешната сбирка и призова събраните да отправят своите очи навътре, за да не пропуснат идването на този, комуто бе посветена тази вечер. После лекцията започна. Първите редове гласяха:

„Аз съм Винету. Наричат ме вожд на апачите. Аз пиша за своя народ. Пиша за всички хора по земята. Маниту, Великия, Всеблагия, простира ръце над този мой народ и над всички, имащи честно отношение към него!“

Когато прозвучаха тези думи, през събранието мина един дълбок, бих казал, свещен трепет.

— Винету!… Винету!… Винету! — зашушна се наоколо. Продължих да чета. Увереният, съдържателен лапидарен стил, присъщ на моя несравним червен брат в словото, бе такъв и тук в писането. Действаше с мощ! Извисяваше! Увличаше! Със съдържанието на това, което четях, хората ще се запознаят, когато завещанието се появи от печат. Пораждаше се душата на момчето Винету, душата на младата червена раса. Тя се развиваше, растеше. Съдбата на Винету беше съдбата на неговата нация. В първото томче, от което четях, той описваше своето детство, във второто — момчешката си възраст. Аз седях точно срещу отворената врата. Когато веднъж вдигнах поглед между два реда, видях вън пред вратата да се появява една фигура. Не влезе. Седна вън, за да слуша, фигурата беше млада. Не можех да различа лицето. Косата се стелеше по гърба дълга и гъста. Винету ли беше това? Спуснал се от онзи, отвъдния свят, за да присъства при огласяването на неговото завещание?

Слушателите бяха грабнати в глъбините на душата си. Очите им бяха приковани в моята уста. Много често прозвучаваше едно тихо или по-високо „Уф!“. Напрежението беше голямо. То не отслабваше, а нарастваше. Седящата пред вратата фигура не помръдваше, така бе пленена от това, което чуваше. Четох до полунощ и поисках да престана, ала нито един от присъстващите не се съгласи.

— По-нататък, по-нататък! — помолиха от всички страни.

Вакон изрази молба да продължи вместо мен. Съгласих се. Той четеше и четеше, още часове, докато вън утрото започна да светлее и се видя, че седящият пред вратата, толкова внимателен слушател е Младия орел. Тогава се изправих и помолих да приключим; вечерта времето щеше да е по-подходящо да продължим четенето. С надеждата за това хората се съгласиха. Надигнаха се от местата си. Никой не пророни дума. На всички се струваше, че каквото и да се каже сега, ще е едно осквернение. Тогава Тателах Сатах посочи навън към източния хоризонт и заговори:

— Нека братята ми видят, че денят настъпва, Младият ден, наричан в езика на хората Зората. По същото време в мен — ако желае Маниту и във вас — се заражда един нов, млад, прекрасен ден, прекрасен като всички отминали дни. Имам предвид новия, великия, чудесния ден на червената раса. Той се роди в тези посветени на нашия Винету часове. Усещате ли го? И чувствате ли дълбоко в душите си онзи, за чието завещание сме се събрали, да изпълнява каквото ни е разяснил и предвещал? Чувствате ли неговия образ, който иска да израсне във вас?

— Той е тук! — отговори Атъбаска.

— Да, той е тук! — извика възторжено Ашта.

— Той е тук, той е тук! — пригласиха и останалите. Дори Олд Шуърхенд и Апаначка го потвърдиха. Само техните синове не казваха още нищо. Те също чувстваха дълбокото въздействие на чутото. Но знаеха, че техният план толкова по-нереализируем ще става, колкото повече това въздействие се вдълбочаваше. Ето защо потиснаха онова, което напираше на устните им.

— И ще дойдат ли братята ми тази вечер отново? — осведоми се Тателах Сатах. — Ще ги очаквам точно по същото време.

— Ще дойдем — увери Алгонка.

— Да, ще дойдем — обади се Колма Пуши, вече изцяло спечелена.

— Ще дойдем, ще дойдем! — извикаха всички останали. И този път се включиха и гласовете на двамата млади художници.

После си тръгнахме за вкъщи. Със стигането ни у нас, Херцле призна, преди да отидем да почиваме:

— Вярваш ли, аз действително чувствам в себе си някакво ново същество, някакъв духовен образ, който не е съществувал преди в мен?

— Вярвам. Но нека не говорим със загадки, моля те.

Това, което ни е завладяло и покорило — искаме или не, мисловният свят на Винету. Лека нощ, Херцле! — Лека нощ! Аз вярвам, че ще победим!

Четенето продължаваше всеки ден. То постигаше чудеса. Най-голямото му постижение беше, че Янг Шуърхенд и Янг Апаначка първи се явяваха. Едва съумяваха да дочакат следващото. Колкото и голяма радост да ни създаваше това, ние се правехме, сякаш въобще не ни правеше впечатление. А те от своя страна — въпреки този голям интерес към нашия духовен Винету — в никой случай не пропускаха да ускоряват в максимална степен своя каменен образ край Воаловия водопад. Той видимо растеше, защото отделните части бяха вече готови и бе необходимо само да се монтират. Между нас и тях сякаш се провеждаше някакъв конкурс, чия фигура ще бъде по-напред готова — тяхната каменна или нашата духовна, която се развиваше във вечерите на четене във все по-голяма висота и красота.

Вечерта на третия ден от идването на братя Ентърз, бях отново навестен от Хариман. За да не бъде видян, той бе избрал за посещението си часовете на мрака. Привечер бяха пристигнали нови пришълци, които останаха в Долния град. Съдейки по раздвижването, настъпило при тяхното пристигане, трябва да бяха важни персони, чиито имена така и не узнахме. Сега Хариман Ентърз идваше да ги назове. Приех го в присъствието на жена ми.

— Знаете ли, мистър Шетърхенд, кой дойде по свечеряване? — попита той.

— Не — отговорих.

— Вашите смъртни врагове — четиримата главатари.

— Я гледай! Наистина ли? Сами?

— С малко над трийсет мъже в съпровод, повече не.

— Без подглаватари?

— Без.

— Колко непредпазливо от тяхна страна! Та от това може да се заключи какво възнамеряват! Мястото на подглаватарите е безусловно при тях. Липсват ли, това означава опасност. Те естествено са при четирите хиляди ездачи, изпратени към Долината на пещерата?

— Точно така! Но това сега е страничен въпрос. Най-главното е, че утре ще бъдете призован на двубой.

— Хайде бе! Страшно интересно!

А Херцле побърза да се намеси:

— Никак не е интересно, ами страшно опасно и нагло! Кой е човекът, поставил си за цел да погуби моя мъж?

Въпросът беше отправен към Ентърз. Той отговори:

— Не е един, четирима са.

— Как? Правилно ли чух? И кои са тия четирима?

— Киктахан Шонка, Тусага Сарич, Тангуа и Токайхун.

— Да не би да се канят всички едновременно да насекат, намушкат или прострелят моя клет мъж?

— Само да стрелят, нищо повече.

— Тъй! Нищо повече! Като че това ми било нищо! И всичките четирима в едно и също време?

— Не, един след друг.

— Не разрешавам! Значи мирничко един подир друг! Да не би като в Германия стрелбата по мишени и дървени птици? Ако единият не улучи, ще улучи другият! Благодаря! Та при това положение никой не би могъл да се отърве жив!

— Така смятат и те! Олд Шетърхенд трябва непременно да падне. Сетне не само отмъщението им ще бъде удовлетворено, ами и каменният Винету спасен. Смята се, че той единствено е истински опасен противник на строежа на паметника. Мъртъв ли е, то с помощта на четирите хиляди конници ще бъде прекарано всичко…

— Охо! — пресече гневно Херцле словата му. — Той обаче няма да е мъртъв. Преди да оставя да ми го застрелят, ще ги изтребя аз всичките тия четири хиляди също ей така мирничко един подир друг, а после…

Спря по средата. Усети се какво говори в действителност и избухна в жизнерадостен смях, към който се присъединих и аз. По този начин вълнението й стихна и можехме да продължим разговора на спокойствие.

Вярно беше, че четиримата непримирими вождове бяха решили да ме поканят на една чисто индианска борба на живот и смърт. Че те ще поставят същевременно условията си по такъв начин, та да ми е невъзможно да се изплъзна, това изцяло се подразбираше. Сега, тази вечер, не можеше нито нещо да се реши, нито да се извърши. Онези трябваше първо да оповестят условията. Било решено Пида, синът на Тангуа, да ми предаде поканите. Той беше приятелски разположен към мен, което даваше надежда, че с негова подкрепа ще ми се удаде да предотвратя всичко опасно.

Когато разясних това на Херцле, тя съвсем се успокои. Дори се въздигна до следното разсъждение:

— Работата действително не е ни най-малко опасна, а просто смехотворна. Четиримата негодяи страшно ще се изложат. Трябва само да бъдеш мъж, нищо повече!

— Хмм! Как си го представяш? — поинтересувах се аз.

— Много просто. Ти нали си противник на дуелите?

— Даже голям!

— Е, на! Когато тия типове те канят, речи им: Аз съм противник на дуелите и не участвам в тая игра! Тогава те ще се измъкнат и ще се посрамят!

— Хм, хи! — подхилих се аз. — И викаш, трябвало само да бъда мъж, а?

— Да! Или не е пък мъжествено открито и честно да обявиш своето негативно отношение към дуелите?

— О, разбира се! Та и аз съм готов с най-голямо удоволствие да се покажа като мъж, че даже като мъж на квадрат!

— На квадрат? — попита. — Звучи подозрително! Когато се изразяваш по този начин, нещо със сигурност не е наред! Започвам да тая подозрение!

— Подозрение? Не можеш ли да таиш нещо по-добро, ако изобщо трябва да таиш нещо? Аз ще му призная на този Пида много мъжествено, че съм противник на дуелите. И после също така мъжествено ще добавя, че въпреки това съм готов на драго сърце да се гърмим с четиримата вождове. Това не е ли мъж на квадрат?

— Не мъж на квадрат, а погрешно на квадрат! Надявам се да се шегуваш!

— Шегувам се действително и го приемам сериозно — двете неща в паралел. Откровено казано, намирам тази покана за дуел като глупост и ще се отнеса с нея като глупост, макар от неприятелска страна да е замислена съвсем сериозно. Но по кой начин ще го сторя и какво изобщо ще реша, това отсега не мога да знам. Нека дойде Пида, тогава ще чуеш какво ще му отговоря!

— Значи не считаш работата за опасна?

— Не.

— И смяташ да се отървеш с читава кожа?

— Безусловно!

— Така мислят и вождовете — намеси се Хариман. — Те никак нямат доверие на вашата хитрост и изобретателност. Ето защо ни повикаха мен и брат ми и ни съобщиха плана си да ви погубят в двубой. В случай че по някакъв начин се изплъзнете на смъртта, то аз и брат ми сме упълномощени да ви премахнем, вас и вашата жена…

— И мен? — прекъсна го в думите Херцле. — Вие съгласихте ли се?

— Напълно естествено!

— Но само привидно?

— Само привидно! — кимна той. — На нас и през ум не ни минава да ви посегнем. Ние сме ви верни, ще ви закриляме, но не и убиваме!

— Вярвам ви! — увери го тя в искрен, сърдечен порив.

— Вярно ли? Наистина ли ни вярвате? — попита той и лицето му се озари от радост.

— Наистина — отговори Херцле.

— А вие, мистър Шетърхенд?

— Аз също ви вярвам — потвърдих.

— Как ме радва! Как безкрайно ме радва това! Аз мога дори да ви докажа, че имаме честно отношение към вас. Погрижил съм се да мога да ви го докажа. Нося в себе си доказателство, необходимо доказателство. Притежавам нещо като договор.

— Да не би писмен? — попитах.

— Да.

— Невероятно! От кого е съставен?

— Съставен от четиримата вождове и подписан от мистър Ивнинг и мистър Пейпър като свидетели. Ето го къде е.

Той ми го даде. Не беше договор, а обещание за плащане, чието съставяне бе мислимо само защото както двамата братя, така и двамата долуподписани щяха да бъдат измамени от вождовете. Че този документ би могъл да попадне по преднамерени пътища в ръцете на някой противник, съставителите бяха считали за невъзможно. Той беше издаден на братята само за кратко време и после щеше да им бъде отново отнет. След като го прочетох, поисках да го върна на Хариман Ентърз, ала той каза:

— Може ли да ви бъде полезен, ако го задържите?

— Дори много — отговорих.

— В такъв случай можете да не ми го връщате. Гледайте на него като на своя собственост!

— Благодаря ви. С това действително доказвате, че имате честни намерения. Защо не доведохте и брат си?

— Защото никой не биваше нещо да знае, а двама къде по-скоро биха били забелязани и открити отколкото един. Но сега ще ви помоля да ме освободите.

— Той наистина е верен — каза Херцле, когато той си бе заминал.

— Дали обаче и брат му? — попитах аз.

— Не вярвам да ми причини нещо лошо.

— Е, да, на теб! Но на мен? Мен не ме обича. Това е сигурно. Аз се чувствам в безопасност пред него само защото всяко зло, което би могъл да ми стори, ще рефлектира при теб. Така че аз и тук, както навсякъде другаде, стоя под твоя закрила!

— Която действително ти е необходима! — вмъкна се тя в шегата. — Особено утре, ако четиримата вождове започнат да си стрелят мирничко по теб един подир друг! И да не се пишеш лекомислен! Животът ти при всички случаи трябва да бъде съхранен. Ти принадлежиш не само на себе си, но и на мен!

На следното утро при мен се появиха двама индианци кайова и ми съобщиха, че Пида, техният вожд, имал да говори с мен. Аз трябвало да го уведомя по тях кога мога да го приема. Определих му среща по обяд. Когато се отдалечиха, накарах Инчуинта да покани всички, които придобиха навик да идват на лекциите, да се явят четвърт час преди обяд. Те дойдоха и аз ги осведомих за какво става дума. Желанието ми беше на поканата за дуел да присъстват възможно повече свидетели.

Пида дойде, яздейки сред голям съпровод, ала беше пропуснат единствено той. Никой от придружаващите го не бе с ранг на вожд. Макар да се опита да го прикрие, пролича му все пак, колко е изненадан, дето не ме вижда сам, а с толкова много народ при мен. Херцле, Ашта и Колма Пуши също присъстваха. Когато влезе, станах от мястото си, направих няколко крачки към него и заговорих:

— Пида, вождът на кайовите, някога спечели сърцето ми. Той го притежава и до днес. Но аз не зная дали имам право да говоря с езика на сърцето, или не. Нека той ми каже в качеството си на какъв идва при мен — като гост ли да ме поздрави, или като пратеник на своя баща, при което не би ме удостоил и с най-малкия поздрав!

Навремето той беше младеж, а сега петдесетгодишен. Лицето му бе по-остро изрязано отпреди, но все още симпатично. Очите му почиваха с приятелски поглед върху мен и все пак гласът му звучеше сериозно, когато отговори:

— Олд Шетърхенд знае дали Пида го обича, или мрази. Аз идвам като пратеник на моя баща и неговите съюзници.

— Тогава нека Пида седне и говори! Казвайки това, аз се върнах на мястото си и му посочих с ръка да се настани пред мен.

Той обаче отклони и продължи:

— Пида трябва да остане прав. Само мирът си позволява да сяда и почива. В мое лице Олд Шетърхенд вижда пратеника на четирима от най-прочутите воини. Ще назова имената им: Тангуа — вождът на кайовите, Токайхун — вождът на команчите ракуро, Тусага Сарач — вождът на ютите капоте, и Киктахан Шонка — най-старият вожд на сиусите. Отдавна, преди много лета и зими, тези вождове са били заставени от Олд Шетърхенд да направят всичко възможно да го заличат от редиците на живите. Той им се изплъзнал. Той е още жив. Но и неговата вина е още налице, тя е неизкупима. Той я е забравил. Той мисли, че тя е забравена и от тях. Той дръзна да дойде в тяхната страна и да стъпи на пътеките, запретени за неговия крак. Чрез това той се предаде в техни ръце. Той е тяхна собственост. Той трябва да умре. Но времената на кола на мъченията отминаха, а вождовете възнамеряват да бъдат благородни и добри. Те искат да му дадат възможност да се спаси от напълно заслужената смърт. Те искат да се бият с него. Аз дойдох да го поканя за тази битка. Какво ще ми отговори той?

Станах и рекох:

— Не само времената на кола на мъченията са отминали, но и времената на дългите речи. Онова, което имам да кажа, е кратко. Аз не съм бил враг на нито един червен мъж. Не съм заслужил нито омраза, нито смърт. Също днес не вървя по запретени пътища, и в никой случай не се чувствам предоставен на вождовете. Времената на смъртните деяния, на юмручните двубои и битките също отминаха. Аз остарях и станах предпазлив. Аз порицавам всяко кръвопролитие. Аз съм противник на двубоите…

Тук Херцле тайно ме смуши и прошепна:

— Много право, ха така! Бъди мъж!

Имаше възможност да го стори, понеже стоях плътно до нея. А аз продължих:

— Ала тъй като ми е известна славата на вождовете и уважавам техните побелели коси, не ми се иска да ги оскърбя с отказ. Аз следователно съм готов да се бия с тях.

— Ти да не си мръднал? — пошушна ми Херцле. След това Пида отново взе думата:

— Олд Шетърхенд си е все старият. Той никога не е познавал страха. Но нека внимава! Условията, които вождовете поставят, са сурови, неумолими. Вярно, той ще постави и своите, ала не следва да се очаква, че…

— Аз не поставям никакви — пресякох го бързо. — Съгласен съм с всичко, което вождовете искат от мен.

Той ме изгледа в недоумение и попита:

— Олд Шетърхенд на шега ли говори, или сериозно?

— Сериозно!

— Тогава нека каже още веднъж това, което чух. Преди туй обаче да чуе какво изискват вождовете: Оръжието да бъде пушката… Той трябва да се бие с всеки от четиримата вождове… Порядъкът ще се определи чрез жребий… Стреля се от седнало положение… противниците седят един срещу друг само на шест крачки разстояние… Първият изстрел има винаги по-старият… Вторият изстрел отеква една минута след първия… Борбата ще се води до смърт… Ако четирите рунда с вождовете са минали и Олд Шетърхенд още не е мъртъв, ще се започне отначало… Това са условията. Олд Шетърхенд може да ги премисли!

След всяко условие той беше правил пауза, поглеждайки ме изпитателно, да, кажи-речи угрижено. Сега отговорих:

— Те са вече премислени. Кой ще командва изстрелите?

— Първият председател на комитета.

— Колко дълго трябва да се чака с втория изстрел, ако първият не се разнесе?

— Да не се разнесе? Вождовете са по-стари от Олд Шетърхенд, който не брои още седемдесет години. Никой от тях няма да се бави. Те ще стрелят веднага щом прозвучи командата.

— Кой може да го твърди? Аз вече съм виждал някои неща, считани за невъзможни, да стават възможни. И тъй, питам: Всеки от вождовете има право на първия изстрел, а аз на втория. Ако първият не проехти, имам ли право да стрелям?

— Точно една минута, след като е трябвало да екне първият!

— Съгласен. Накъде ще се стреля?

— В сърцето, точно в сърцето.

— Не по някое друго място на тялото?

— По никое друго!

— Къде ще се състои битката?

— На границата между Горния и Долния град. Теренът ще бъде трасиран с колчета.

— Кога?

— Един час, преди слънцето да се изгуби зад Маунт Винету.

— Кой ще се погрижи тези условия да бъдат строго съблюдавани?

— Двама души от всяка страна. Вождовете избраха за целта агента Уилям Ивнинг и банкера Антоний Пейпър. Нека и Олд Шетърхенд избере двама!

— В такъв случай ще назова моя приятел и брат Мато Шако — вождът на осагите, и мой приятел Вагаре Тей — вождът на шошоните. Те ще застанат до мен и незабавно ще прострелят всеки вожд, който наруши думата си, прицелвайки се по някое друго място освен сърцето ми. Съгласен ли е Пида, пратеникът на моите врагове?

— Аз съм съгласен — отговори той. — А Олд Шетърхенд?

— Приемам битката при уточненията, които току-що бяха направени.

— За Бога! — нашепна ми Херцле толкова високо, че всички я чуха. — Не позволявам! Ти си изгубен!

Щастие, че бе говорила на немски, та никой не я разбра.

— Има ли Олд Шетърхенд още нещо да съобщи? — осведоми се Пида.

— Само, че ще се явя с пушката си точно навреме, нищо повече. Пида, вождът на кайовите, изпълни своята мисия. Той може да си върви!

Той направи движение с ръка за поздрав и се обърна да се отдалечи. Но при вратата спря, замисли се, тръгна обратно с бързи крачки, сграбчи двете ми ръце и каза с изцяло променено лице:

— Пида обича Олд Шетърхенд. Той не желае Олд Шетърхенд да умре, а да живее и бъде щастлив. Не може ли Олд Шетърхенд да промени тази битка, която би била неговата неминуема смърт?

— Бих могъл навярно, ала не желая — отговорих. — Пида е мой брат и аз негов. Тази битка няма да доведе до моята смърт. Олд Шетърхенд винаги знае какво казва. Нека Пида и сега вярва в мен, както ми вярваше по-рано! Никой команч, никой кайова, никой юта и никой сиус няма да ме убие! Моля те да го повярваш!

— Вярвам и го желая — увери той. — Олд Шетърхенд говори с тайни, ала всяка дума при него си има своята причина и преднамереност. Той вижда и чува неща, които другите не долавят. Ето защо той предварително знае онова, което другите няма как да знаят. Аз казах. Сега си тръгвам!

Аз му разтърсих ръцете и го целунах по челото. Очите му просияха. Той поздрави околните и излезе с вдигната глава.

Не е трудно да се помисли, че сега бях обсипан с въпроси. Не ми бе възможно да отговоря така, както желаеха хората. Ако не исках да заложа на карта целия изход, трябваше да премълча намеренията си. Ето защо напрежението на присъстващите нарастваше все повече и бе отнесено когато си тръгнаха долу в града, където се разпространи. Но пред моята Херцле наистина не биваше да мълча. Длъжен бях да я успокоя. Казах й, че съм в притежание на четири непробиваеми брони, през които куршум не би могъл да проникне. Тези брони бяха амулетите, взети от Домът на смъртта. На никой индианец не може да хрумне да увреди собствената си медицина. Той по-скоро ще се самоубие, отколкото това да стори. Медицината на стария Киктахан Шонка се състоеше от неговия пояс и кучешките лапички, които бях намерил на стъпалата. Какво представляваха медицините на другите трима вождове, не можеше да се види, тъй като бяха зашити в кожени медицински торбички. Аз вързах ремъците им по такъв начин, че окачех ли ги на врата, медицините да легнат точно на сърцето ми. Това бе цялото приготовление, което трябваше да извърша за тези толкова опасно изглеждащи двубои. Когато Херцле го чу, веднага се успокои. Да, тя дори започна да се радва на „дуелите“.

Не мина много и можеше да се види възбудата, разпространяваща се долу в лагера. Плацът бе трасиран, помислено бе за местата на стотиците зрители. Както в Долния, така и в Горния град цареше оживено движение. Хората се навестяваха един-друг. Не говореха за нищо друго, освен за предстоящата битка между Олд Шетърхенд и четиримата прочути вождове. Казваха, че от страна на първия било направо безумие, да се съгласи на такива кръвожадни условия. Други пък противопоставяха мнение, че той често мисли съвсем другояче и по съвсем различни пътища върви от другите хора, та затова и сега не бива да се съди прибързано, а просто да се изчака изходът на битката. Накратко казано, авантюрата беше в устата на всички и изцяло от само себе си се разбира, че Тателах Сатах също чу, макар да пропуснах да го уведомя. Беше по обяд, когато ме навести. Аз бях само с Херцле. Той не седна. Каза, че възнамерявал веднага да си върви. Погледна ме изучаващо в лицето и после попита:

— Ще се стреляш ли с вождовете?

— Не — отговорих.

По лицето му премина радостна усмивка и той продължи:

— Помислих си го! Олд Шетърхенд не е самоубиец! Но ще се явиш в точното време?

— Да.

— Тогава няма да те питам какво си наумил. Ти сам си си господар и не е необходимо да питаш никого за разрешение. Но аз също ще дойда!

— Сам? Или с твоите винетуси?

— Така, както ти пожелаеш.

— В такъв случай ела сам! Хората трябва да знаят, че ние умеем да побеждаваме сами, а не благодарение на големи бойни отряди.

— Ще четеш ли довечера?

— Да. Денят си е като всеки друг. Дуелът е една глупост, фарс, макар с много сериозни задни помисли, повече нищо.

— Да си пожелаем този фарс да не завърши различно от твоите представи!

Той подаде и на двама ни ръка и си тръгна. Известно време след това го видяхме долу в лагера. Огледа трасирания плац и изглежда даде някакви заповеди. Приятелските вождове се присъединиха към него. После направих с моята жена една разходка, но не към лагерния град, а надолу към вътрешната долина и Воаловия водопад. Там също кипеше от живот, макар и по друг начин и за друга цел. Хората забиваха високи диреци. Опъваха многобройни шнурове и телове. Видяхме цели купища книжни фенери. Имаше електрически кабели, осветителни крушки, лалета, топки и други стъклени форми от тоя род. Тук и там се занимаваха с фотографски апарати. Един инженер, но също индианец, изглежда имаше задачата да монтира някакъв голям прожекционен апарат на скалите на Дяволския амвон. Това заинтересува Херцле във висша степен. Тя така обича да фотографира. В това отношение винаги е готова да опознае нещо ново. Аз пък имам много по-малък интерес към изображенията, отколкото към самите обекти. Ето защо в дълбокото й уважение към фотографията аз в никой случай не заемам изпъкващо място. Тя знае, че ме превъзхожда. Това й е достатъчно. И за нея е едно изключително приятно успокоение да знае, че никога не бих проявил намерение да се набъркам в нейните фотографски тайни. Тогава тя е много сербез. Дава вид, като че въобще не съществувам. Тогава с голяма лекота и на драго сърце ми дава възможност да се оттегля към самия себе си и другите мои достойнства. Ето как ме заряза и сега чисто и просто да си стоя и забърза с големи крачки към инженера, за да го подложи на разпит — другояче човек не би могъл да нарече поведението й. Каквото иска да узнае, изтръгва го непременно. Аз междувременно седнах да наблюдавам пъстрото оживление наоколо.

Каква ли бе целта? Както вече казах, беше ми съобщено, че организаторите се канят да осветят и илюминират каменния Винету, за да спечелят зрителите за паметниковия проект. Аз бях отвърнал, че по-скоро паметникът ще потъне в земята, отколкото да стигна дотам, че да допусна едно такова оскверняване на моя Винету. Дали това, което виждах, не бе вече подготовката за тази илюминация? Но пък фигурата още не беше готова! Беше напреднала до раменете. Глава и врат липсваха. И странно! Докато си го мислех и погледът ми се плъзгаше нагоре-надолу по скулптурата, стори ми се, че тя вече не стои права, а наклонена. Нагласих очи към разни места и стигах все до същия резултат. Сигурно ще си спомните, че последния път бях огледал фигурата от ъгъла на пътя. Тогава ми се видя, че всички трегери на скелето стоят наклонени, с изключение на един. Отидох сега на това място. Вярно, скелето и фигурата се бяха помръднали, бяха хлътнали на една страна, макар и немного, но все пак така, че ясно го забелязах, не бе възможно никакво съмнение. Подпорният дирек, който отначало бе стоял отвесен, сега стоеше наклонен, а другите несъмнено се бяха наклонили още по-надясно.

Изплаших се, когато го видях. Сетих се за пукнатината, която бях забелязал на тавана на пещерата, за ръсенето, процеждането и роненето на скалата. Прекалено голяма ли бе тежестта на скулптурата за издълбаната земна подложка? Нима не можеше да понесе тя нейния многотонен товар? Каква катастрофа ни предстоеше на всички нас! Докато си мислех това, Херцле се върна. Беше подпитала инженера. Засега се касаело само за пробно осветление, което щяло да се предприеме утре вечер. Смятали да поканят всички присъстващи.

— А за какво е необходим огромният прожекционен апарат? — попитах.

— Той съдържа снимките на Янг Шуърхенд и Янг Апаначка, които ще се появят на повърхността на водопада от двете страни на паметника. Творците на Винетувата скулптура — отдясно и отляво на своето творение!

— Няма да го допусна! — извиках аз.

— Какво се каниш да направиш? — попита.

— Да го забраня! Това е достатъчно!

— Да, действително! Дори хората да не се вслушат във волята ти, ти би съумял да й придадеш емфаза. Но помисли, това е само за проба! Не е ли по-уместно да оставиш тази проба спокойно да си мине и да изчакаш, докато дойде на ред същинското изпълнение?

— Да, може би така ще е по-правилно. Но според мен ние вече не държим тези неща в ръцете си. С тях се е заела друга сила, за която ние не сме дорасли.

— Какво искаш да кажеш?

— Погледни внимателно и кажи, права ли стои фигурата, или наклонена?

Тя погледна и отговори:

— Права стои. Та няма да я издигат наклонена, я!

— Преднамерено сигурно не. Но въпреки това тя стои наклонено. Ти не го забелязваш, защото окото ти не е обучено като моето, и защото отклонението от отвесната линия не е още толкова значително, че непременно да бие на очи. Я сравни внимателно с падащата вода и ми кажи… Тогава тя прекъсна словата ми:

— Тя стои наклонено, да, тя стои наклонено! Боже Господи! Що за мисъл! Смяташ, че потъва?

— Потъва или не, сега все още не може да се каже. Трябва да се изчака и се види дали и как расте отклонението. Днес нямам време, но утре ще сляза в пещерата да проверя дали таванът още се троши.

— Не е ли опасно за живота?

— Не.

— Но все пак считаш за възможно всичко да рухне!

— Не само за възможно, а дори за много вероятно. Но рухването да последва днес-утре, толкова бързо това няма да се случи. Преди туй потъването трябва да е станало значително по-голямо. Но дръж го моля те в тайна!

— От всеки?

— Да.

— Също от Тателах Сатах?

— Също от него. Бих желал сам да владея ситуацията. Никой не бива да се намъква в моите неща, да ги разстройва или чак пък погуби!

— Но ясно ли ти е с какво се нагърбваш?

— Да. С нещо действително голямо. Но мисля, че мога да отговарям. А сега да вървим, Херцле! Трябва да се приберем у дома. Не бива нито минута по-късно да се явя за борбата.

— За съжаление аз не съм без всякаква грижа! — въздъхна тя.

— Напразно. Имаш много повече основание да се усмихваш, отколкото да се боиш!

Когато стигнахме в Замъка, беше ни предадено, че Тателах Сатах ще дойде да ни вземе. От страна на вождовете пък дойде един пратеник да доложи, че те също щели да се качат, за да ме придружат до долу. Аз обаче изпратих молба да не го правят, защото работата не си заслужаваше такъв труд. Бях длъжен за случая да нося облеклото си на вожд; заредих и карабината „Хенри“, макар да предполагах, че по всяка вероятност няма да се стигне и до един изстрел. Четирите амулета не биваше да нося. Херцле ги взе в пътната си чанта. Тя искаше да седне до мен, вземайки по този начин участие в двубоя. Нямах нищо против. Когато настана време и отидохме в двора, където Инчуинта държеше в готовност конете ни, заварихме там Младия орел и нашия стар Паперман — те не искаха да се лишат от честта да ме придружат до мястото на предполагаемата ми победа. По същото време се появи и Тателах Сатах на бялото си муле — съвсем сам. Потеглихме — Пазителя на Великата медицина, Херцле и аз начело, Младия орел и Паперман отзад.

Още отгоре видяхме, че всичко, що беше разпръснато допреди из Горния и Долния град, сега се бе стекло около бойния плац. Това бе едно събиране на много, много хора, ала нямаше и следа от онази позната нездравословност, която неизбежно се явява при струпването на така наречените „цивилизовани“ тълпи. Всички бяха тук. Не отсъстваше нито един от тези, които бяха възнамерявали да дойдат. Ние бяхме най-последните.

Четиримата ми противници седяха в готовност. Когато стъпихме в кръга, те се изправиха. Само Тангуа остана седнал, тъй като не можеше да стои прав. Тателах Сатах така бе заръчал мястото си, че да седи точно зад мен и зорко да следи четиримата вождове. Беше ми казано, че първият председател на комитета ще държи реч. След това всеки от четиримата вождове също ще се изкаже. Накрая идваше ред на моята реч, след което битката можеше да започне. Тогава аз пристъпих напред и заговорих високо, за да може всеки от насядалите в кръга да чуе:

— Олд Шетърхенд не е дошъл да говори, а да се бие. Когато опасността наближи, само плашливостта отваря широко уста; неустрашимостта обаче мълчи и действа. За всичките тези речи между мен и Пида не бе споменато нито дума. Аз ще позволя само това, на което съм се съгласил!

„Първият председател на комитета“ направи едно широко движение с ръка, за да направи навярно впечатление, и подхвана:

— От комитета беше решено аз да говоря, а каквото е решил комитетът, аз ще…

— Мълчи! — пресякох го. — Беше решено само между Пида и мен! Вашият комитет за мен не съществува. Ще изтърпя само теб. Разреших да командваш изстрелите на вождовете и точно една минута след това и моите. Повече няма да ти позволя!

— Ама аз да не би да съм се изправил тук, за да…

— Като не искаш да стоиш прав, тогава седни! — прекъснах го аз и пристъпвайки бързо към него, го натиснах с едно посягане към земята, където остана изплашен да седи. После продължих със същия висок, решителен тон:

— Аз избрах с Пида моите прочути братя Мато Шако и Вагаре Тей да запомнят точно условията на борбата и да следят за тяхното честно съблюдаване. Нека сега те говорят и изброят тези условия!

Те станаха от местата си и го сториха. Вярно, моите четирима противници бяха избрали своите Уилям Ивнинг и Антоний Пейпър със същата цел, ала на мен и през ум не минаваше да способствам те да се хванат за приказките. Ето защо се погрижих чрез Мато Шако и Вагаре Тей за жребия и четиримата вождове се подчиниха на всичко с вътрешна разположеност, тъй като бяха убедени, че това ще ми е последната воля в този живот. Жребият показа, че противниците ми трябва да стрелят по мен в следната последователност: Тусага Сарич, Токайхун, Киктахан Шонка и Тангуа. В този ред те заеха местата си в полукръг срещу мен. Всички бяха въоръжени с двуцевки, а по лицата им сияеше съзнанието за сигурната победа. Преди да се настаня, аз отидох до мястото, където седеше Ават Ниах, столетният вожд на шошоните. Наведох се, целунах старата му вярна ръка и заговорих:

— Ти си най-старият от всички, които дишат тук. Върху твоята глава почива благословията и любовта на Великия дух, който не те е довел чак дотук, за да видиш как се пролива кръвта на тези, които са ти мили. Ти си най-мъдрият и най-опитният между нас. Ти пръв ще осъзнаеш от борбата, на която ме принуждават, че всяка битка между хората е глупост, и би могла да предизвика смях, ако не бяха трагичните последици.

Той притегли в ответен поздрав ръката ми до устните си и отвърна:

— Нека Олд Шетърхенд ни покаже тази глупост, та тези, които ще дойдат след нас, да не повтарят делата на дедите си. Дано победата бъде твоя!

Отидох сега до отреденото ми място и седнах. Херцле се настани до мен. Тогава Киктахан Шонка избухна гневно:

— Какво търси една скуав сред войни? Махнете я!

— Страх те е от една скуав? — отговорих. — Тогава си върви! Тя обаче не се бои и ще остане!

— Олд Шетърхенд жена ли е станал, че не чувства оскърблението, което аз като воин чувствам? — попита оня.

— Като воин? Pshaw! Питаш какво търси моята скуав сред воини? Наистина ли си мислиш, че сте воини? Стари жени сте вие, нищо повече! Ето защо приех всичките ви условия, без да се взирам внимателно в тях. На Олд Шетърхенд и на ум не му идва да се бие с вас, защото е мъж. Той ви доведе своята скуав, от чиято ръка е достатъчно едно-единствено движение, за да ви унищожи. Щом като ви дострашава пред нея, вървете си!

— Нека остане! — викна Киктахан Шонка вбесен. — Но първият ми куршум ще е за теб, а вторият за нея!

— Да, нека остане! Тя ще падне и умре заедно с него! — запригласяха другите трима. — Да започне борбата!

Ние — петимата дуелисти — седяхме в средата на трасирания плац. Координаторите ни се намираха в непосредствена близост. Тателах Сатах седеше, както вече споменах, точно зад мен. Първия голям кръг около нас образуваха присъстващите вождове. Дванадесетте апачески главатари също бяха тук. Зад тях идваха подглаватарите и разните там персони, притежаващи някакъв ранг. А по-нататък следваха обикновени люде. Сред тях особено привличаха погледа упоменатите вече веднъж работници, ангажирани в каменоломните и по строежа на паметника. Те бяха напуснали работата си, за да се насладят на зрелището от битката, и се държаха като истински раудиз, макар в присъствието на толкова много вождове да не се осмеляваха да вдигат прекален шум. При вождовете редом с Колма Пуши и двете Ашти седяха и още две жени, чието присъствие за мен бе важно, а именно жената на Пида и сестра й, носеща сега женско облекло. Двете следователно се бяха наложили да бъдат взети на Маунт Винету. Че те се намираха тук, за мен бе най-сигурното доказателство, че четирите хиляди ездачи са пристигнали долу в Долината на пещерата.

А че очите на всички тези хора бяха отправени с най-голямо напрежение към нас, се разбира от само себе си. Господин „Председателя на комитета“, когото бях принудил да седне, сега се сети за своята длъжност. Той се изправи и се приготви да обявява изстрелите. Мато Шоко и Вагаре Тей измъкнаха револверите си, запънаха ги и увериха заплашително, че ще застрелят на място всеки от четиримата ми противници, който извърши нещо непозволено. И сега взе думата и Тателах Сатах. Той заговори:

— Всяка част от тази четирикратна борба може да започне едва когато вдигна ръка, по-рано не. Обявяващият изстрелите няма право да го стори, преди да е видял моя знак. Първият участник в борбата е Тусага Сарич, вождът на ютите капоте. Готов ли е той?

Запитаният запъна пушката си и отговори:

— Готов съм. Нека сега Олд Шетърхенд докаже, че едно-единствено движение с ръка на неговата скуав е достатъчно, всеки от нас да бъде унищожен!

Кимнах на Херцле. Тя бързо взе от чантата си медицината на този мой пръв противник и ми я окачи на врата. Сърцето ми бе закрито от нея. След това доложих на Пазителя на Великата медицина:

— Аз също съм готов. Борбата може да започне. Нека Тусага Сарич стреля! Една минута по-късно аз!

Всичко живо замря. Всеки се взираше в торбичката, която моята жена ми бе провесила. Никой не разбра веднага защо бе станало това. В този момент Тателах заповяда:

— Времето настана. Да се започва!

Тутакси прозвуча командата на комитетския председател. Ала Тусага Сарич не стреля. Пушката бе в ръката му наистина, но той я държеше наведена. Широко отворените му очи бяха отправени към гърдите ми с уплаха и нарастващ ужас.

— Моята медицина! Медицината ми! — произнесе с мъка той.

— Стреляй! — викнах му.

— По собствената си медицина? — проплака оня. — Откъде я имаш? Кой ти я даде?

— Не питай, а стреляй! — подканих го повторно. Тогава из множеството, в чиято среда седяхме, премина разтоварваща въздишка. Хората не можеха да схванат наистина нещата, ала сега виждаха все пак, че аз в никой случай не съм така беззащитен, както бяха допускали. Лицата на приятелите ми видимо просветнаха. А гласът на Тателах Сатах прозвуча ведър и радостен, когато каза, вдигайки за втори път ръка:

— Защо не стреля Тусага Сарич? И защо не бе даден знакът за Олд Шетърхенд? Той имаше да чака само една-единствена минута, по-дълго не! Да започнем още веднъж! Нека Олд Шетърхенд вземе пушката си!

Сторих го. Командата за моя противник прозвуча втори път. Той изкрещя:

— Не мога да стрелям! Не бива да стрелям! Който стреля по собствената си медицина, той прострелва вечния си живот!

— Минутата отмина! — извика Тателах Сатах. Тогава прозвуча командата за мен.

— Тусага Сарич, заминавай за Вечните ловни полета! — рекох аз и насочих дулото на карабината към гърдите му.

— Уф, уф! — изрева оня с все глас, скочи и хукна.

— Слава Богу! — прошепна ми Херцле. — Едва сега се чувствам отново добре! Вярвах ти и въпреки това ме бе страх!

Смешно беше да гледаш как търчи стария вожд с бързината на млад момък, ала никой не се засмя. Според старите, валидни по-рано закони на прерията той сега бе опозорен. Би трябвало да се остави да бъде застрелян от мен.

Следващият ми противник беше Токайхун. Той направи своеобразна, неподлежаща на описване физиономия. Знаеше, че четирите медицини са лежали заедно. Имах ли едната, то вероятно имах и другите, значи и неговата. Не го оставих дълго в неведение. Наредих на Херцле да окачи медицината му над предишната и после доложих:

— Токайхун, вождът на команчите ракоро, е на изстрел. Аз съм готов!

Видях, че дъхът му секна от ужас. Бореше се за глътка въздух. Очите му се смалиха и овлажняха.

— Готов ли е Токайхун? — попита Тателах Сатах.

— Не! Не съм готов! — из кряска запитаният и се стрелна също така бързо, както Тусага Сарич преди малко. Сега хората започнаха вече да се усмихват.

— На ред е Киктахан Шонка, вождът на сиусите — рекох аз.

А оня ми се сопна с най-ядния си тон:

— Олд Шетърхенд е едно краставо куче, един негодяй, мерзавец! Той краде медицини! Има ли и моята?

— Да — отговорих, оставяйки жена си да я окачи върху другите, ала само пояса.

Като видя това, той се изхили подигравателно и запита:

— Вярва ли Олд Шетърхенд, че и аз ще офейкам? Моят куршум ще го улучи безпогрешно, защото половин медицина не действа. Половината липсва.

— Медицините, които притежавам не са половини, а цели — заявих аз.

— Не! — възрази той. — Половината липсва!

— Не липсва! Тук е! Киктахан Шонка може да се увери! Измъкнах кучешките лапички, задържах ги така, че да може ясно да ги види, и ги закачих после, където им бе мястото.

Изпърво той се вцепени от страх. После ми изсъска с отявлена злоба:

— Всемогъщи ли са краставите кучета? Кой ти даде онова, което бях изгубил?

— Никой не ми го е давал. Намерих го.

— Къде?

— На стъпалата на Дяволския амвон, на който вождовете на сиусите и ютите уговаряха своя поход към Маунт Винету. Те чакаха там Олд Шетърхенд, за да го пленят. Докато говореха помежду си, прозвуча гласът на Великия дух. Те се изплашиха и удариха на бяг. По време на бягството ти се изгуби скалповата перука и половината медицина. Перуката впоследствие ти бе донесена. Половината медицина обаче прибрах аз, за да я прикрепя сега към другата половина.

— Значи си ни подслушвал? Там, на Дяволския амвон?

— Да.

— Уф, Уф!

Имаше вид, сякаш се кани всеки миг да умре. Смъкна се, и то тъй, че лицето му се захлупи на коленете.

— Аз съм готов за битката — известих на Пазителя на Великата медицина. Този попита:

— Готов ли е и Киктахан Шонка? Споменатият надигна глава, огледа се за хората си и им даде знак. Двама от тях приближиха.

— Вдигнете ме и ме махнете оттук! — заповяда им. Те го сториха, помогнаха му да се качи на коня и закрачиха после до него, за да го подкрепят.

Сега остана само моят най-върл и непримирим враг — Тангуа, бащата на Пида. Той седеше парализиран на земята със затворени очи и двуцевка в ръка. Нито една черта от неподвижното му лице не издаваше какво мисли, тогава аз казах:

— Тангуа, най-старият вожд на кайовите; ми писа: „Ако имаш кураж, ела на Маунт Винету! Моят единствен куршум копнее по теб!“ Аз дойдох. Седя тук. Къде е куршумът ти?

Като казах това, наредих на Херцле да ми окачи неговата медицина. Той отвори очи, погледна я и заговори:

— Помислих си го! И моята е тук! Аз няма да стрелям по нея! Отказвам се от моя изстрел. Но те моля, прати ми след една минута в сърцето куршума си! И когато съм мъртъв, сложи ми в гроба моята медицина! Ще го сториш ли?

— Не! — отговорих.

— Значи съм се излъгал в теб. Аз те мразя, както никого другиго не мразя. Аз искам смъртта ти. Бих сторил всичко, всичко, за да ти я доведа. Но те считах за почтен враг!

— Заблуждаваш се. Аз съм почтен, но не съм ти враг. Аз няма да стрелям по теб. Аз не желая смъртта ти. Следователно няма да положа нищо в гроба ти, също и медицината ти.

— Какво възнамеряваш да правиш с нея? Какво ще й се случи? Да я унищожиш ли се каниш?

— Не. Вашите медицини не ми принадлежат. Аз няма да ги задържа. Но на кого ще ги дам, отсега още не мога да кажа. Това ще решите вие самите.

— Ние самите? Ние четиримата?

— Да. Аз ще ви изпитам. Окажете ли се достойни, ще си получите обратно медицините. Но не го ли заслужите, ще ги предам на Тателах Сатах. Той е Пазителя на Медицини и ще ги включи в своите сбирки, за да узнаят децата на вашите внуци какви безразсъдни, зли хора са били техните прадеди. И тъй, подарявам ти живота, но не ти подарявам медицината. Заслужи си я! Аз казах. Хоуг!

Изправих се. Херцле също. Тогава се надигна и Тателах Сатах и оповести високо:

— Борбата приключи! Олд Шетърхенд победи! Една победа без кръв! И затова десеторна победа!

Отидохме до конете си и се качихме, ала преди да напуснем плаца, подкарах моя към Тангуа и му заговорих:

— Аз съм приятел на Тангуа, вождът на кайовите, без значение дали той ме мрази, или обича. Но заради него желая да бъде по-приятелски разположен към мен, отколкото е бил до днес. Има ли той да каже нещо по въпроса?

— Аз те мразя и ще те мразя непрестанно! — отговори. — Ще те преследвам до твоя край!

— Или до твоя!

— Все едно!

— Тогава те моля, пак единствено заради теб, поне не оставай свързан с комитета по паметника и не предприемай нищо срещу тези, които се борят против него!

— Не това ти обещавам, а тъкмо обратното!

— А аз ти казвам, това ще доведе гибелта ти и залеза на твоето племе!

Той се изправи, докъдето можеше, взе пушката в ръка и извика със заплашителен тон:

— Мълчи! И се махай! Не го ли сториш веднага, ще ти пратя един куршум в главата!

— Осмелиш ли се само да насочиш пушката към мен и си труп! — отговорих, посочвайки Паперман, който приближи бързо и тикна револвера си под носа му. — Вие първо се съюзихте помежду си, обявявайки се срещу паметника, а сега пък се приобщавате към комитета, за да застанете срещу неговите противници. Достойно ли е това за един вожд? Така ли постъпва един честен мъж? Ти искаш гибелта ми, но аз въпреки това ще те предупредя със сърдечна откровеност:

Пази се от Долината на пещерата и най-вече от самата пещера!

Тогава той се сгърби като някоя котка, изсъска с пламтящи очи и запита:

— Каква работа има тук пещерата? И каква нейната долина?

— Запитай себе си. Някога ти се опълчи срещу мен и трябваше да изкупиш собствената си вина! Животът ти беше животът на един хром човек, а не на вожд, единствено по твоя вина! Сега, в края на този окаян живот, ти отново заставаш срещу мен, за да трупаш вина връз вина. Помисли за последиците! Ти не си господар за себе си! За последиците, които ще се стоварят върху твоята персона, можеш да си понесеш отговорността; но за последиците, които ще сполетят твоя син, семейството и племето ти, Маниту ще те държи отговорен, когато се явиш в онзи другия живот, наричан от вас Вечните ловни полета. Хората ще те питат там за медицината ти. Какво ще им отговориш? Тъй! Сега с теб свърших. Хоуг!

Препуснах в същия съпровод, с който бях дошъл. Приятелите ми подвикваха ликуващо от всички страни. Само когато минавахме край тълпата работници, чух да прозвучават думи, напълно достойни да привлекат вниманието ми.

— Олд Шетърхенд! Негодяй! Натрапник! Куче! Койот! Враг! Отмъщение! Удушен! Пречукан! — ето няколко от заканите, които чух.

Това ме удиви. Не го бях считал за възможно. Не съзирах никаква причина за подобна ненавист, когато изразих мнението си пред Тателах Сатах и Младия орел, нашият стар Паперман обясни:

— Да, работниците ви мразят, мистър Шетърхенд. Яд ги е на вас от първия до последния. И не го крият. Знаят, че вие сте изрично против строежа на паметника. Твърдят, че искате да ги лишите от тяхната доходна работа, от прехраната им. От няколко дни провеждат тайни сбирки, на които се съвещават по какъв начин могат да се освободят от Олд Шетърхенд и Тателах Сатах. И на тези събрания присъстват господата от комитета!

— А-а! Тъй! Това е важно, изключително важно! — признах аз. — Откъде го знаете?

— От Себюлън Ентърз!

— Не от Хариман?

— Не, от Себюлън. Зная, че на него вярвате много по-малко, отколкото на брат му. Но откакто е разбрал, че ще бъде измамен, за вас той е по-сигурен от всеки друг. Братята идват вечер тайно при мен. Аз се съветвам с тях…

— Без да ме питате? — вметнах.

— Нямайте грижа! — отговори. — Засега се касае само за поддържане на контакт. Веднага щом чуя нещо важно, от себе си се разбира, ще пристигна при вас. Най-често за вас говорят в кантината.

— В коя кантина?

— В блокхауса при каменоломните, в който работниците се хранят.

— На вас известна ли ви е, мистър Паперман?

— Да.

— На мен още не. Трябва да я видя, и то веднага, преди да е настъпила нощта. Да се отправим нататък!

— С тоалета на вожд? — попита Херцле.

— Да. Не мога да отивам до Замъка и да се преобличам. Украсата от пера ще сваля. Ти ще я вземеш с теб до дома. Също карабината „Хенри“.

— Мислех, че ще яздя с теб?

— Този път не, мило дете. Касае се за една кратка, много бърза рекогносцировка, която би била твърде напрегната за теб.

— И опасна същевременно?

— Ни най-малко!

— Тогава ти е разрешено!

Тя го каза толкова сериозно, че и аз самият кажи-речи трябваше да приема „разрешението“ на сериозно. Дадох й шлейфа с перата, на Младия орел пушката, сбогувах се с Тателах Сатах и се отклоних после със стария Паперман от пътя ни, насочвайки се край Воаловия водопад по един малко известен околен път до каменните кариери.

Слънцето отдавна беше изчезнало зад Маунт Винету, но още не бе започнало да се стъмнява. Яздейки в галоп, ние излязохме по една странична долинка от вътрешната долина и минахме край разни съоръжения в източното подножие на Маунт Винету, с които така безцеремонно бе посегнато тук на великолепната природа. Каменоломните имаха вид на неизличими рани, нанесени от хората на планината. А грозните скелета, стени, стоманени въжета и греди, с които бяха заградили и оковали младенческия водопад, за да превърнат силата му в електричество, не можеха да събудят нищо друго, освен съжаление. Там стърчаха мръсни сайванти с редица тежки товарни коли. Стържеше елхоунищожителен гатер. Парцаливи палатки бяха налазили по земята. Ниски бараки лежаха пръснати в безпорядък наоколо. Паперман ми показа един голям, изтеглен блокхаус.

— Това е кантината — каза. — Съдържателят е един исполин. Наричат го „Нигъра“.

— За един индианец това е обидна дума, оскърбление — отбелязах аз.

— Той е свикнал. Не го приема на лошо, но иначе е много груб, брутален тип. Не е чист индианец. Говори се, че майка му била негърка. Братя Ентърз общуват с него.

— Олеле! Защо?

— За да го подпитват. Той е същинският предводител на тукашното работничество. Разправя се, че дори някои вождове му гласуват доверие. И той естествено е любимец на „господата от комитета“. Носят се слухове, че мистър Уилям Ивнинг и мистър Антоний Пейпър по цели нощи седят при него на пиене и комар. Сигурно ще искате да надникнете, а?

— Ако е възможно — да.

— Възможно е. Само още няколко минути да се стъмни и ще ви отведа до специалната стая, до която имат достъп само неговите довереници. Нека не се показваме! Да се поразходим през това кратко време.

Бяхме следвали до този момент един храсталак, който много добре ни скриваше. Можехме да виждаме, без самите да бъдем видени. Сега продължихме да яздим под същото прикритие, но не за да открием нещо повече, а колкото да мине времето до мрака. Това не продължи дълго. Здрачът бързо настъпи и също така бързо отмина. После се стъмни напълно, тъй като бе новолуние, а толкова кратко след деня звездите още не притежаваха осветителна сила. Поехме обратно към района, в който се намираше бараката. При последните храсти спряхме, слязохме от конете, спънахме ги и им заповядахме да легнат. Те го сториха. След това тръгнахме предпазливо с Паперман към блокхауса, за да достигнем незабелязано задната му страна.

Със стигането си там забелязахме сандъци и бурета, търкалящи се отдавна край задната стена. Те ни предлагаха добра възможност да се скрием в случай на нужда. За щастие не се наложи. Вътрешността на бараката беше осветена, което даваше да се разбере, че тя се състои от няколко помещения — едно много голямо и няколко малки. До едно от по-малките бях отведен от Паперман. То имаше едно-единствено прозорче, което в момента бе отворено. Под него се мъдреше тежък, як сандък, на който човек спокойно можеше да се качи, без да се опасява, че ще се разнесе някакъв издайнически шум, или пък ще вземе да се строши под него. Във вътрешността звучаха гласове.

— Това е стаята на Нигъра — каза Паперман тихо. — Позната ми е. Ентърз ми я описаха много точно. Чувате ли, че вътре се говори?

— Да. Ще се кача на сандъка да надникна.

— Добре. Аз ще стоя на пост!

Когато се метнах горе, можах съвсем удобно да погледна в стаята. В нея имаше две груби дъсчени маси със също така груби столове. Говорещите бяха петима мъже, четиримата от които веднага познах — двамата Ентърз, Тусага Сарич и Токайхун. Човек може да си представи удивлението ми от присъствието на тези двамата тук. Петият вероятно бе съдържателят — един исполин с индиански черти, но с вирнат негърски нос и чисто морава кожа. По-сполучлив тип на бруталност човек надали може да си представи! Тъкмо когато хвърлях първия поглед през прозореца, Нигъра каза:

— Според мен ония там горе още не знаят, че двамата медицинманери са избягали. Проклет да е тоя Шетърхенд, дето е спипал картата на пещерата! Но за щастие ние не се нуждаем от нея. Медицинманерите знаят достатъчно, за да намерят пътя. Тоя Шетърхенд въпреки всичко е глупак. Когато се домъкна на бойния плац и се окичи с откраднатите медицини, той и понятие си нямаше, че пленниците му вече се намират на свобода, и че планът за утре е готов. Неговата мнима победа днес с нищо няма да му е полезна. Той спечели един ден отсрочка, нищо повече! Утре вечер и той, и жена му ще бъдат мъртви! Нали ще сдържите думата си?

Въпросът беше отправен към братя Ентърз.

— Каквото сме обещали, ще стане! — отговори Хариман.

А Себюлън прибави:

— По-голяма сметка от тази, която имаме към този мъж и жена му, не може да съществува. И през ум не ни минава да им я опростим!

— Не би ви и донесло благословия! — заплаши Нигъра. — Заявявам ви, двамина утре непременно ще умрат — или тази немска двойка, или братя Ентърз! Можете да бъдете уверени в това! С други думи аз още не ви вярвам напълно! Касае се за нашата работа, прехраната ни, за хилядарките, които искаме и можем тук да спечелим. Ето защо предоставям утре на разположение на вождовете цялото си работничество, и ето защо напирам всичко да се извърши точно както сме го уговорили. Нещата си остават така!

Тогава Токайхун, вождът на команчите ракуро, се изправи и заговори:

— Да, остават си така! Всички ние сме поканени на празника. Знаем кои места са ни определени. Нашите четири хиляди воини ще бъдат поведени през пещерата от двамата медицинманери. Те няма да яздят, а ще вървят. Ще оставят конете си в долината, защото не знаем дали ще може да се язди и през последната част на подземния път.

— Междувременно аз ще разставя тук горе моите работници — вмъкна Нигъра, — а двамата Ентърз ще се занимаят с Олд Шетърхенд и жена му. Веднага щом вашите воини стигнат до Воаловия водопад, ще ни сигнализират с изстрел, че са тук. Отекне ли изстрелът, Ентърз ще очистят Олд Шетърхенд и жена му, а аз ще се нахвърля с работниците си върху цялата друга тайфа, за да проправя път и осигуря свобода на действие на воините ви.

Сега се изправи и Тусага Сарич и каза:

— Правилно! Така ще стане! Ако се наложи нещо да се промени, ще ти кажем или ще ти пратим вестител. Тръгваме си.

Те се отдалечиха, а съдържателят ги придружи до вън. Двамата Ентърз останаха сами. Спогледаха се неуверено.

— Работата може да стане лоша — каза Себюлън.

— Как тъй? — попита Хариман. — Ние узнахме каквото искахме да узнаем. Утре заран отиваме двамата при Олд Шетърхенд, за да му разкажем всичко и го предупредим. Какво лошо може да произлезе тук?

— Ох, не ми е за мен и теб, ние ще се отървем здрави и читави. Но кръвопролитието после там горе? Защото да се отблъсне едно такова нападение без битка, няма да съумее да се справи дори един Олд Шетърхенд. А и аз мисля много по-малко за него, отколкото за жена му. Ако ще всички да измрат, само тя не!

Сега знаех достатъчно и скочих от сандъка.

— Чухте ли нещо важно? — попита Паперман.

— Нещо безкрайно важно! — отговорих. — Би трябвало човек да отдаде тук случая направо на чудо. Оставам с впечатление, сякаш сме били повикани насам, за да чуем края на този разговор. По път ще ви разправя. Но едно трябва да ви кажа веднага, а именно, че двамата шамани, които заловихме при входа на пещерата, са избягали.

— Невъзможно! Кога?

— Тази заран изглежда! Те са потърсили незабавно вождовете си и са обсъдили с тях плана, който току-що узнах. Елате бързо! Трябва да се приберем!

Промъкнахме се до конете си, освободихме ги, качихме се и потеглихме. Пътем разказах на стария, верен боен другар какво съм научил. Той знаеше, че един много надежден индианец е натоварен да се занимава изключително с надзираването на двамата шамани. Живеел в приземния етаж на голямата предна къща на Тателах Сатах и там се намирало и помещението, в което били настанени пленниците. Предадохме конете си и отидохме най-напред до жилището на индианеца. Той не беше семеен, живееше усамотено и никой не можеше да даде сведения за него. После посетихме затвора. Той се помещаваше в крило, където никой не живееше и рядко някой отиваше нататък. Беше нещо като зимник. Намерихме вратата зарезена отвън. Едва се приготвихме да я отворим, то отвътре се чу хлопане и прозвуча глас, молещ ни да побързаме. Издърпахме резето… и кой излезе отвътре? Надзирателят! Когато донесъл той сутринта храна и вода на затворниците, те внезапно се нахвърлили върху него. Нанесли му няколко удара, които му отнели съзнанието, като дошъл на себе си, намерил се затворен в тъмния зимник, а пленниците били офейкали. Започнал да вика непрекъснато и да вдига шум, ала напразно. Нямало кой да го чуе. Той се опасяваше от сурово наказание и ме помоли да се застъпя за него пред Тателах Сатах. Обещах му и го пуснах да си върви.

После се отправих към моето жилище. Херцле не беше там. Беше оставила бележка, с която ме уведомяваше, че понеже не съм се явил навреме, тя отивала при Тателах Сатах, като вземала със себе си ръкописите. Вакон щял да чете, но аз трябвало да отида…