Карл Май
Наследниците на Винету (10)

2. В пещерата

Маунт Винету се намира в югоизточния ъгъл между Аризона и Ню Мексико. Тамошните волни индианци не признават над себе си никакво правителство. „Комитетът по паметника на Винету“ се изхитрил да се обърне към Конгреса на Съединените щати и получил разрешение „на Маунт Винету да построи град с името Винету; да издигне там паметник на някогашния главатар на апачите на височина и размери, каквито намери за добре; и създаде всички организации и сгради, необходими за това похвално дело“. Така гласяло разрешението, което им издействал упълномощеният делегат.

После се захванали за делото си, без да ги е грижа за традициите и правата на другите. Племената на апачите били лесно спечелени, нали уж се касаело за техния любим Винету. Така също и няколко команчески племена, защото пък Апаначка беше вожд на похоним команчите. Вожд, когото всички племена на апачите да слушат, след Винету вече нямало, а що се отнасяло до стария Тателах Сатах, чието влияние се разпростирало над всички червени племена, то той не склонил да се съгласи с проекта, ала Олд Шуърхенд и Апаначка вярвали, че все пак ще им се удаде да го привлекат на своя страна. Те разчитали в това отношение на принудата на фактите, която щяла да бъде непреодолима, и започнали да си творят и градят, без да зачитат неговите протести. Всяко негово порицание било отхвърляно с действително много вярното твърдение, че хората си имали разрешението на Конгреса и никакъв друг по-висок авторитет не признавали. Олд Шуърхенд и Апаначка не били вече индианците и уестманите, които съм познавал преди време. Богатството и широко разклонените търговски връзки ги накарали да забравят по-ранните си убеждения и начин на живот. Душевно те отдавна вече не принадлежали към червените, а към белите. Готовността на индианеца всеки момент да умре за червения си цвят, за тях се обезсмисляла. Те искали със своя проект да направят „бизнес“, искали синовете им да закръжат в слава, от която да черпели все нови и нови богатства.

Но Тателах Сатах не бил човекът, отказващ се така лесно от онова, което смята за правилно, както те си мислели. Той отстъпил на първо време пред принудата, ала само привидно. Не можел да им попречи да оплетат водопада в електрически жици, да осквернят гората с каменоломните си и да привлекат тълпа червени работници, които иначе не биха се дали на разположение, ако не били отлъчена от племената си сган. Но той се обърнал към мескалеросите, лянеросите, хикарилясите, тараконите, навахите, черикауасите, пиналенхите, кохотерите, хиласите, липаните, мимбреньосите и „меднорудниковите“ индианци — все апачески племена, които почитали Пазителя на Великата медицина като най-изтъкнатия мъж на цялата своя раса.

Той наредил техните вождове да дойдат. Обяснил им, че тук се касае много по-малко за уважение към Винету, колкото за възвеличаване на Янг Шуърхенд и Янг Апаначка, и изобщо за един най-обикновен гешефт. Удало му се дори да им разясни, че това е прегрешение спрямо Винету, оскърбление във всяко едно отношение, да го поставят на един толкова силно крещящ пиедестал. Доказал им, че това няма да забави гибелта на техния народ, а само би могло да я ускори, защото ще предизвика завист у другите племена към апачите. Накратко казано, извоювал си сред вождовете един решителен успех и ги пратил обратно при техните хора, за да им повлияят сега от своя страна. Кланът на „винетусите“ вече бил основан;

той му съдействал. Същинската, открита акция срещу Комитета по града и паметника Тателах Сатах отложил за времето на големите митинги, които щели да се проведат на Маунт Винету. Това време почти бе настъпило. Той искал най-напред да сондира мненията. Трябвало да знае кой от вождовете е „за“ и кой „против“ неговия план. Но досега не бил се показал още на никого. Оставал си скрит в своя „Замък“ и днес за пръв път от дълго време слязъл, за да ме отведе горе.

Всичко това ни разказа той по време на обяда, за който бяхме поканени. При това изобщо не му хрумваше да се оплаква от тези спорни неща. Погледът му беше остър и прозорлив. Той много добре разбираше, че почти единствено от него зависи да сформира от настоящите отношения базиса на едно ново, изпълнено с надежди бъдеще. Подобно стичане на всички видове индианци, както сега, не можеше да се очаква навярно и след столетия, като се абстрахираме изцяло, че тази раса изобщо щеше да загине, ако сега не се удадеше да й се вдъхне нов, вътрешен живот. Ето защо той беше твърдо решен да използва тази възможност и на пробуждащата се душа на своята раса един нов, широк път да проправи. Качествата, необходими за тази цел, той вероятно притежаваше всичките, освен едно-единствено. Имам предвид инициативната откровеност, агресивната честност. Него индианецът не притежава. Сигурно го е притежавал, но в общуването си с никога несдържащите думата си бледолики го е изгубил. Бил е принуждаван да прибягва към потайната хитрост и това в крайна сметка се е превърнало в негово естество, негов отличителен белег. Само истински благородни индианци, както да речем Винету, не са се побоявали, когато е необходимо, да пристъпят към честна, открита атака и дори предварително да я оповестят. Но обикновено индианецът не счита за умно да действа по този начин. Ето защо Тателах Сатах се бе колебал толкова дълго. И ето защо бе желал той моето идване. Ето защо е било от най-голяма важност за него час по-скоро да узнае на чия страна трябва да бъда търсен — на неговата или на строителите на паметника. Откак бе уведомен от Нъгит Тсил, че ще стоя вярно до него, той се бе почувствал освободен от най-голямата си грижа. Ден за ден се бе надявал да дойда и когато най-сетне пристигнах, той ме запита дали съм готов да бъда неговата „Поразяваща ръка“, неговата „Смазваща ръка“, с чиято помощ да съкруши своите противници.

— Готов съм — отговорих. — И предлагам да започнем веднага, по възможност още сега, още днес. Най-напред с добро и любов, но ако това не подейства — с пестници!

Той бе напълно удовлетворен. Даде ми генерални пълномощия да правя каквото намеря за добре и да разполагам с всичко, което ми се стори необходимо. Така че аз си бях сам господар, без каквито и да е окови и прегради, които биха могли да ме ограничат. Аз се възползвах, както се разбира изцяло от само себе си, без колебание.

На първо време се касаеше да видя модела на статуята. Ето защо веднага след храна препуснахме надолу към града — аз, Херцле, Паперман и Инчуинта, слугата. Последният ме помоли да взема със себе си шест пъргави, млади, но вече опитни „винетуси“, които да бъдат моята лична охрана. Тателах Сатах го желаел. Съгласих се на драго сърце. Имах много планове, при които тези хора щяха да ми бъдат от полза.

Не яздихме направо за града, а когато се спуснахме до вътрешната долина, аз се насочих по-напред към Воаловия водопад. Изследвахме цялата му околност, както и двата дяволски амвона от двете страни на откритото пространство. Извършихме го възможно най-естествено, така че да не направи впечатление, а и аз не изразих с нито дума мислите, които таях. Но „слугата“ беше, както доста скоро забелязах, един много проницателен наблюдател и това хич не ме учуди, тъй като го бе възпитавал Винету. Той проучваше всеки мой поглед. Умееше да разсъждава. Със своя добре обучен остър ум той много скоро стигна до вярната следа. Когато обърнахме, за да поемем навън към града по описания вече дълбоко изровен път, той приближи коня си за няколко мига до моя и подхвърли:

— Олд Шетърхенд не искаше да види Воаловия водопад.

Погледнах го въпросително.

— Нито започнатия Винету, когото се канят да изработят — продължи той.

— Че какво тогава?

— Двете „Уши на Злия дух“ — истинското и фалшивото.

Имаше право. Само заради тези две „уши“ бях поел по пътя към вътрешната долина. Те бяха извънредно важни за мен. По-важни и от великолепния водопад.

— Хмм! — промърморих.

Това го подтикна да се изкаже свободно.

— Аз ги познавам — увери. — Но не е вярно каквото се говори за тях. Можеш да застанеш, където си щеш, пак няма да чуеш нищо.

— Ти вече си стоял навсякъде?

— Да, навсякъде. Дори отзад, където никой не бива да отива, защото е забранено. Но и там не се чува нищо.

— Обещаваш ли ми да бъдеш мълчалив?

Той сложи ръка на сърцето си и отговори:

— Със същото удоволствие, както някога на нашия Винету!

— В такъв случай скоро ще се научиш да слушаш. Ще ти покажа как трябва да се прави. Известна ли ти е Долината на пещерата до Маунт Винету?

— Много добре!

— Сигурно и пещерата?

— Също.

— Голяма ли е тя? Дълга ли е?

— Много голяма и много дълга! Пет часа трябва да яздиш, докато я стигнеш, а пък тя е толкова дълга, че върви до Воаловия водопад и свършва едва в негова близост.

— Утре заран ще яздим нататък, за да я проучим. Подготви всичко. Но не казвай никому нито дума!

С това нашият диалог приключи, тъй като бяхме оставили вътрешната долина зад себе си, и видяхме разположения пред нас палатков град. Там сега цареше по-голямо оживление, отколкото в часа на нашето идване. Насреща ни се зададе една кавалкада. Вероятно отиваше нагоре към Замъка. Съглеждайки ни, хората спряха. Само двама продължиха да яздят. Бяха Атъбаска и Алгонка. Те седяха прекрасно на конете си. След като поздравиха по най-учтив индиански маниер, Атъбаска каза:

— Ние възнамерявахме да се изкачим на планината, за да поздравим Олд Шетърхенд, гостът на червените мъже. Ние го обичахме още преди да сме го видели. Уважението ни към него бе много дълбоко, когато се запознахме после с него, без да знаем името му. И понеже сега той пристигна тук и се назова, ние не бива да чакаме той да дойде при нашите шатри, а сами да яздим към него, защото той е по-високопоставеният.

— Може ли сред братя да има някой, който да стои по-високо от другите? — попитах аз. — Ние принадлежим на един-единствен баща и той се казва Маниту. Ние стоим наравно един с друг. Аз ще посетя моите братя. Моля да ми позволят да изпуша с тях лулата на приветствието при техните шатри!

Тази вежливост ги зарадва. Алгонка отговори:

— Ние сме горди от това желание на нашия бял брат. Нека дойде с нас. Ще види приятели. Познати от по-ранни времена, които пристигнаха тук. Когато чуха за присъствието му, те ни помолиха да яздят с нас към планината, за да ги зарадва там неговото лице. Ето къде чакат.

Той показа спрялата група. Подкарахме конете нататък. Кои бяха? Кои разпознах веднага, въпреки дългото време, изминало оттогава до настоящия час? Това бяха Вагаре Тей — вождът на шошоните, Мато Шако — вождът на осагите, и неколцина от техните подглаватари. колко голяма бе нашата радост да се видим отново! Също Ават Ниах бил тук, столетникът! Можеше ли да счита човек това за възможно? Изцяло от само себе си се разбира, че той не би могъл да язди сега с тях към планината. Беше останал да седи пред своята шатра и аз помолих да го навестим и поздравим най-напред. Хората поискали да накарат Вагаре Тей и Мато Шако да издигнат своите палатки в Долния град. Те обаче проявили благоразумието да се осведомят за състоянието на нещата и онова, което чули, ги накарало да яздят към Гордия град, за да се присъединят там към Атъбаска и Алгонка.

Ние се отправихме най-напред към палатката на Вагаре Тей, която той споделяше със своя престарял баща. Едва бяхме потеглили и ни пресрещнаха двама похоим команчи, които също бяха възнамерявали да се качат горе до Замъка, ала като ни видяха, спряха и се насочиха сега към мен. Бяха изпратени от Янг Шуърхенд и Янг Апаначка, за да ме поканят при двамата млади художници. При пристигането ни те отсъствали, но като дошли после, чули, че съм тук и сега ме канеха чрез тези пратеници да отида при тях, понеже имали намерение още днес да ми покажат своето произведение на изкуството — статуята на Винету. Вече отварях уста да дам отговор, когато Атъбаска с едно движение на ръката ме призова да си мълча, и пое нещата в свои ръце, казвайки на двамата команчи:

— Вие виждате тук Атъбаска и Алгонка — вождовете на най-далечните, северни народи, по-нататък Мато Шако — вождът на осагите, и Вагаре Тей — вождът на шошоните. Върнете се незабавно при Янг Шуърхенд и Янг Апаначка и им кажете, че ние трябва да говорим с тях веднага, веднага! Да дойдат, без да се бавят. Касае се за нещо много важно!

Той говореше с толкова повелителен тон, че двамата пратеници не посмяха с дума да отвърнат, и начаса се измъкнаха. После ние продължихме пътя си към палатките. Онези, които принадлежаха на Атъбаска, Алгонка, Вагаре Тей и Мато Шако бяха разположени близо една до друга. Още преди да ги достигнем, видяхме столетника да седи. Неговата бяла, вързана отзад коса, висеше дълга по гърба. Той не беше скелет като Киктахан Шонка. Все още можеше доста леко да се движи. Очите му бяха бистри, а тембърът на гласа — бодър и енергичен като на някой петдесет-шестдесетгодишен. Виждайки ни да идваме, той се изправи от земята без чужда помощ и научи от Вагаре Тей, неговия син, че отрядът се връща толкова скоро понеже съвсем неочаквано се натъкнал на мен и моята скуав. Лицето му бе покрито с безчет малки бръчици, които обаче ни най-малко не го загрозяваха. По него не се забелязваше нито едно петно, щрих или някое грозно място, както често се случва обикновено в старостта, което да накърни неговата чистота. Той беше красив, наистина красив старец! Позна ме още от пръв поглед. Неговите стари, добри очи засияха от радост. Пристъпи към мен, притегли ме към себе си и възкликна:

— О, Маниту, о, Маниту, великият и добрият! Как ти благодаря за това щастие, за тази радост! Как копнеех да видя още веднъж най-добрия, най-искрения приятел на всички народи, преди да разсека с дръзко плуващи ръце непознатите води на смъртта! Моето горещо желание се изпълни. Научих, че той ще дойде. Тогава реших да дойда и аз. Старостта протегна сухата си ръка да ме задържи, ала аз се почувствах млад и се изтръгнах. В сърцето ми прозвуча един глас и ми каза да побързам към моя бял брат, защото той щял да ни донесе обратно добротата, любовта и единението, които някога ни напуснали. И едва съм пристигнал, той вече дойде! А ти си неговата скуав?

Въпросът беше отправен към Херцле. Бяхме слезли от конете. Тя стоеше до мен.

— Тя е — отговорих аз. Тогава той протегна ръка, притегли я към себе си като мен и продължи:

— Той ни води една приятелка, една бяла сестра. Нека бъде тя добре дошла и в нашите шатри, и в нашите души! Аз съм най-старият от всички. Насядайте в кръг и ми донесете калюмета. За него това ще е последната, най-прекрасната чест да ръководи съвещанието на приветствието. Олд Шетърхенд да седне от дясната ми страна, а неговата скуав — от лявата. Запалете огъня на радостта!

Както каза, така стана. Последваха извънредно трогателни взаимни приветствия. Лулата непрекъснато вървеше от ръка на ръка. Изплуваха хиляди спомени, всички свързани с името Винету. Но сега нямахме време да им се отдадем. Това трябваше да бъде отложено за по-късно.

Посред тази оживена, радостна сцена дойдоха Янг Шуърхенд и Янг Апаначка. Бяха на коне, както впрочем всеки там. Те слязоха, но сякаш никой не ги видя. Поискаха да седнат при нас, ала никой не им направи място. Така стояха те дълго, дълго време. После отидоха при конете си, за да си вървят. Едва сега бяха зачетени. Атъбаска им викна:

— Синовете на Олд Шуърхенд и Апаначка могат да приближат!

Те се върнаха. Неговият глас имаше онзи покоряващ тон, на който човек се подчинява дори когато не му се иска. Из един път всичко стана тихо. Никой не говореше. Можеше да се чуе тихото пращене на малкия огън. Атъбаска попита двамата:

— Янг Шуърхенд и Янг Апаначка вождове ли са?

— Не — отговориха двамата.

— Олд Шетърхенд вожд ли е?

— Да.

— Той вече е преживял почти седемдесет тежки зими, а те нямат още тридесет леки лета зад себе си. И въпреки това те не идват при него, а искат той да иде при тях! Откога е обичай при червените мъже старостта да се подчинява на младостта и опитността на неопитността? Ние искаме нашият народ да възкръсне от съня си. Искаме той да се научи да различава своите права и задължения. Искаме той да се причисли към образованите нации. Как обаче да го постигнем, като не съблюдаваме нито даже закона на най-дивата пустош — младостта да уважава старостта?

Янг Шуърхенд възрази високомерно:

— Ние сме художници!

— Уф, уф! — извика Атъбаска. — Това нещо по-добро ли е, отколкото да си възрастен и опитен? Художници сте били? Доказали ли сте го вече? Може би Олд Шетърхенд е такъв. Той още не се е класифицирал като художник. Вие обаче се наричате такива. Ето защо ние ще ви изпитаме дали това име ви подхожда. И дори един художник да е нещо толкова възвишено и прекрасно, че никой да не е в състояние да го достигне, то толкова повече се изискват от него добродетелите, така желани да се видят у всеки обикновен човек. Попитайте вашите бащи, попитайте и Колма Пуши какво имат те благодарение на Олд Шетърхенд! Трябва ли той сега за тези свои дела и за цялата любов, с която ги е дарил, да търчи подир синовете, понеже те твърдят, че били художници? Какво трябва да ни даде всъщност това ваше изкуство? Един исполински образ на Винету! В състояние ли сте да го сторите? Аз не вярвам! Нашият велик Винету беше преди всичко скромен. Той помагаше. Той почиташе и уважаваше старостта дори у най-незначителния човек. Неговото най-голямо желание беше да помага, да носи радост, щастие. Вие обаче сте прекалено горди да направите първото посещение дори на своите най-добри приятели, посещението на вежливостта, което се полага не на вас, а на него. Вие следователно никога няма да съумеете да разберете и проумеете Винету. Как тогава ще ни предложите негова картина, която е вярна и честна, и не е лъжлива? Къде са бащите ви? Тук ли са?

— Още не. Заминаха тази заран. Ще се върнат едва вечерта.

— Кажете им, като дойдат, следното: Събраните тук вождове искат те да отидат при Олд Шетърхенд и да го помолят за прошка за своите синове. А пък ние ще дойдем след изтичането на един час при вашия глинен Винету, за да проверим дали сте художници, или не. Сега можете да си вървите!

Те се качиха на конете си и препуснаха, без и една дума за извинение или защита да се осмелят да кажат. И когато след изтичането на определеното време пристигнахме при големия, висок блокхаус, в който се работеше върху модела, те стояха на вратата и ни посрещнаха мълчаливо и почтително като хора, които на драго сърце биха дали воля на гнева си, ала нямат това право. Те впрочем бяха прекрасни и симпатични млади хора и на Херцле й личеше, че в душата си е готова с удоволствие да им прости. Тя им кимна усмихнато и тайно, ала аз си позволих да ги удостоя само с един приветствен поглед, повече нищо, за да не оскърбя Атъбаска.

Когато влязохме в постройката, видяхме събралите се там „господа от комитета“. Бяха дошли, за да повлияят на вождовете, ала подминати от тези като въздух, не дръзнаха да приближат или заговорят някого от тях.

Къщата бе построена кръгла като цирк и съдържаше едно-единствено помещение. Тапицираните с ленено платно стени показваха една много сполучлива панорама на местността с Маунт Винету и неговите две исполински скалисти кули — предната, по-малка кула със „Замъка“ на Тателах Сатах и голямата, по-висока с гигантската фигура на Винету, гордо гледаща отгоре, разбира се, само в проект. Но като завършен модел тази фигура стърчеше в средата на помещението. Беше приблизително осем метра висока, ефектно осветена от нахлуващата през отворените покривни процепи горна светлина. За здрачните вечерни часове бе предвидено електрическо осветление, като необходимото за целта електричество се произвеждаше без особени разноски при водопада. Беше разчетено по-късно то да стига за целия град Винету.

Моят пръв поглед се отнасяше до лицето на Винету. То беше сполучливо, изненадващо сполучливо. И все пак ми изглеждаше чуждо. Това бяха неговите черти, съвършено точните му черти, ала те не бяха така дружелюбно сериозни, така благи и обични, както го познавах, а излъчваха някакъв чужд израз, който в живота никога не му е бил присъщ. Този израз без съмнение хармонираше с агресивното движение, което бяха придали на фигурата нейните създатели. Облеклото беше изпълнено с педантична акуратност. Украсените с иглички от бодливо свинче мокасини, извезаните легинси, плътно прилепналото, почти без гънки яке, наметнатото върху раменете великолепно салтилско одеяло, под което надничаха примките на спускащото се от дясното рамо към левия хълбок ласо. По пояса висяха торбичките за барут и куршуми от по-ранните времена. До тях бе втъкнат нож, недалеч от него пистолет и револвер. С изнесен десен крак напред за скок, фигурата се подпираше на държаната в лявата ръка Сребърна карабина, докато дясната бе насочила заплашително зареден втори револвер. В това устремно напред движение имаше нещо змийско. Или напомняше за пантера, изскочила стремглаво от засадата си, за да се стовари върху плячката. В това отношение подхождаше и заплашителният, кръвожаден израз на лицето, който толкова по-неприятно и отблъскващо въздействаше, колкото по-ясно изпъкваше въпреки това красотата на чертите.

— Жалко, много жалко! — прошепна ми Херцле.

— За жалост, за жалост! — отговорих аз. — А те са художници, истински художници!

— Без всякакво съмнение! Само възприятието е погрешно. Това е грях, чудовищен грях! Как може да се причини такова нещо на Винету, не мога да проумея! И тази фигура трябва да застане на висините на планината!

— Никога, никога! Аз няма да го допусна. А не се ли вслушат в мен, ще прибягна към последното средство и ще я натроша пред очите на всички!

Вождовете бяха мълчаливи. Те крачеха бавно около фигурата, за да я огледат от всички страни. Янг Шуърхенд и Янг Апаначка стояха наблизо, физиономиите им не изразяваха ни най-малко вълнение. Те бяха убедени, че въздействието на тяхното дело върху нас ще е огромно. Господата от комитета бяха на същото мнение. Те очакваха да се разразим в еуфорични възгласи. Но когато минута след минута минаваше, без никой от нас дума да обели, те се заловиха да ни подпомогнат, като от своя страна сториха онова, което ние бяхме пропуснали. Впуснаха се в хвалебствени междуметия, та да ни подведат да последваме примера им. Но ефектът, който постигнаха, бе тъкмо обратният на намеренията им — вождовете се насочиха към изхода. Един след друг излязоха навън. Аз ги последвах с Херцле. Тогава комитетът, начело с двамата художници, се разбърза подир нас. Искаха да имат информация. Атъбаска бе първият, който се качи на седлото, Той почака, додето възседнем и ние, и се обърна после към питащите:

— Този ваш Винету е най-голямата лъжа, прозвучавала някога тук сред планините. Разбийте я! Там горе тя никога няма да отиде, никога, никога!

При тези думи той посочи котата, на която трябваше да бъде издигната скулптурата.

— Никога! — пригласи Алгонка.

— Никога… никога… никога… никога! — вметнаха останалите вождове и подглаватарите.

— А тя ще отиде горе! — извика Янг Шуърхенд.

— Да, да, тя ще отиде горе! — заяви и Янг Апаначка. — Докажете, че това е лъжа!

А мистър Антоний Пейпър, вечно прибързващият, се закандилка демонстративно към нас и прогърмя:

— Ние сме Комитетът по издигане паметник на Винету. Каквото решим ние, това ще стане. Скулптурата ще отиде горе, горе, горе!

Същевременно размахваше ръце точно пред коня на Мато Шако. Онзи стисна рязко бедра, връхлетя върху него, събори го и отвърна:

— Тъй ли? Вие сте комитетът? В такъв случай ние ви снемаме и ще изберем друг!

— Да, друг, друг! — извикаха вторите вождове, докато мистър Антоний Пейпър събра сили да се надигне от земята и подири закрила зад другите членове на комитета.

Тогава председателят, професор Бел, бе осенен от предчувствието, че нещата с техните намерения май не стоят така сигурно, както бяха предполагали, и че настоящият миг е може би много решителен. Той направи няколко крачки към мен и запита:

— Какво е вашето мнение всъщност, мистър Шетърхенд? Моля да ми го кажете!

— О, какво мисля аз, това тук изобщо няма никакво значение — отговорих.

— Не е вярно! — отвърна той. — Убеден съм, че хората ще сторят онова, което вие предложите. Ето защо ви умолявам да кажете какво предлагате!

— За тази работа сега нито времето е подходящо, нито мястото. Аз въобще не зная кое място ми е отредено. Така че ще мога да говоря едва когато си получа номерирания жетон. Може би вашият секретар ще има добрината да ми го достави в сегашното ми жилище.

След това препуснах. Останалите незабавно ме последваха. С пристигането си в Горния град проведохме само едно кратко съвещание. Всички бяхме на мнение, че не би могло да се предприеме нищо, преди да сме разговаряли с Олд Шуърхенд и Апаначка. Нещата следователно трябваше да изчакат. После ние се сбогувахме с вождовете и подкарахме конете към палатките на сиуските жени, за да поканим при нас за тази вечер нашите приятелки, двете Ашти. Те с радост се съгласиха. След това се върнахме в „Замъка“, предадохме там конете и се изкачихме пеша през гората до стражевата кула да навестим Младия орел и поканим и него за вечерта. При него имаше няколко индианци и индианки, които той бе натоварил да майсторят нещо от леко дърво и лико — какво и с каква цел, не попитах.

Тателах Сатах днес повече не се показа. Той считаше за уместно да ме остави напълно самостоятелен господар на себе си, както пък аз бях решил да не го търся без нужда. Ето как останахме вечерта само с тримата наши гости и наблюдавахме с тиха радост по какъв безкрайно нежен начин сърцата на младите хора все повече се приближават едно към друго. Бях считал за възможно Олд Шуърхенд и Апаначка още тази вечер да се появят при мен. Това обаче не стана. Затова пък когато станах на другото утро, заварих един техен пратеник. Бяха му наредили да ми предаде, че би трябвало много добре да знам колко много ме обичат и уважават, и колко много ще се радват да ме видят отново, ала им е невъзможно да ме посетят в жилището на техния противник Тателах Сатах. Аз трябвало да реша между тях и него, трети път нямало. Впрочем те били готови по всяко време да ме приемат, в случай че отида при тях в Долния град. Да молели за прошка, нямало причина, тъй като на техните синове било невъзможно да ме навестят в „Замъка“.

И през ум не ми мина да вземам това послание присърце. Тук вероятно се намесваха неща, които аз не познавах, а и не считах за нужно да опознавам. Тук се съблюдаваше само едно, именно: Който не иска, ще бъде заставен! А тази заран имах най-малко желание и време да се занимавам с лични спорни въпроси. Трябваше да отида до Долината на пещерата, за да съм наясно с мястото, когато дойдат враговете да се скрият там.

Инчуинта, нашият исполински „слуга“, още със сипване на зората бе готов да ни придружи дотам с охраната си. Той се бе погрижил за всичко — за ядене и пиене, за свещи, факли, въжета, куки и всевъзможни други предмети, от които се нуждаехме, за да се запознаем надлежно с пещерата. За мен тя бе от необикновена важност. Бих се затруднил наистина да посоча някоя определена, ясна причина. По-скоро се касаеше за предчувствие, отколкото за някакво установено, сигурно знание. Но откак бях видял как Воаловия водопад изчезва внезапно в земята, и откак знаех, че пещерата стига близо до този водопад, имах усещането, че тя ще играе една не незначителна роля в тукашните ни преживелици.

За по-добро разбиране на това, което следва, ще припомня за прочутата Мамутска пещера от Кентъки в Съединените щати, която със своите странични пещери има една дължина над триста километра. Нейният главен коридор се простира под земята на далечина шестдесет километра. В нея има неизброими шахти, галерии, ходници, урви, халета, стаи, зали, каверни, вирове, езера, потоци, реки и водопади. Така приблизително си представях и пещерата при Маунт Винету и бъдещето щеше да покаже, че не съм бъркал. Тя не беше наистина с чак такива исполински измерения, но чудеса тук също имаше достатъчно. Особено богати и несравними бяха сталактитните образувания, на които гледахме с удивление.

Пътят за пещерата не минаваше през града и после край Бялата река, а трябваше да се язди надолу от другата страна на възвишението и да се следва една рекичка, имаща сякаш намерение да отведе онези, които са се поверили на водителството й, обратно там, откъдето са дошли. Тя обикаляше все в кръг, но, разбира се, по една спускаща се винтова линия. По този начин имахме възможността да съзерцаваме особено малкия Маунт Винету, на който живееше Тателах Сатах, от какви ли не гледни точки. Веднъж ни се удаде да различим с необикновена яснота голямото орлово гнездо, което нашият приятел Младия орел беше изкатерил. Това даде повод на Херцле да запита „слугата“ дали е осведомен за събитието. Днес при нас беше само Паперман, не и Младия орел, така че можехме да разговаряме за това негово преживяване, без да проявим нетактичност.

— Да, зная всичко — отговори Инчуинта. — Та нали стоях до Тателах Сатах, който седеше пред вратата си, когато Младия орел полетя от непристъпното гнездо надолу и се приземи точно пред нозете ни. Аз му помогнах после да убие орлицата, която бе много, много по-голяма от един мъжки орел. По-силна, по-голяма и могъща птица от тази женска не съм виждал през целия си живот. Колко беше стара, това отдавна не знаеше вече никой. Всеки я познаваше. При себе си мъжки тя не търпеше — кълвеше го и го прогонваше надалеч. Хората й приписваха чудовищна сила. Твърдеше се, че можела да отнесе до гнездото си добре израсъл прериен вълк. По онова време Младия орел броеше дванайсет години. Той живееше тук при нас. Беше роднина на Винету и любимец на всички, които го познаваха. Въпреки ранната си младост той тръгна на север, за да си достави глина за лулата на мира от свещените кариери на дакота. Когато се върна с глината, и лулата бе изваяна, заяви, че сега искал да се сдобие и с медицина. Отиде да пости четиридесет дена в пустинята и тогава му се присъни, че ще се казва „Младия орел“ и за тая цел трябва да отиде и вземе от гнездото двете млади бойни орлета — техните крака с ноктите и клюновете им щяха да бъдат неговата медицина. От постите беше отслабнал. Тежеше едва наполовина отпреди. Въпреки това дръзна да изпълни веднага повелята на съня, без въобще да се е възстановил. Взе едно ласо, много ремъци, тикна един нож в пояса си и започна катеренето към зъберите на високото гнездо. Като се озовал горе, видял, че гнездото е недостъпно. За да го достигне човек, трябвало да се изкачи на известно разстояние над него и да се спусне после по ласо. Той го сторил. Закрепил ласото на надвисналата скала и започнал да се спуска по него. Но ласото се оказало твърде късо. Когато стигнал края му, той се люлеел все още високо над гнездото, а силите му го напускали. Отворил ръце и скочил в гнездото. Ласото се полюлявало високо над него и вече било недостижимо.

— Колко ужасно! — възкликна Херцле. — Нямало ли път от гнездото?

— Не — усмихна се разказвачът. — Орелът няма навика да гнезди край пътища. Орлицата-майка отсъствала, но двете малки лежали там. Те разтваряли човки и крещели срещу натрапника. Той ги умъртвил, отрязал им краката с ноктите, прибрал ги и хвърлил телата в бездната. После започнал да размишлява как би могъл да се махне оттам. Но не съзирал никаква възможност. Високо над него ласото, което не можел да достигне, под него страховитата бездна, а самият той в шеметно високото скално гнездо, от което нито плъх, нито мишка биха намерили път за спасение, камо ли човек! И докато осмислял това, видял да идва старата с малък дивеч в ноктите, плячкосан за малките. Щом го видяла, тя пуснала плячката и се стрелнала с грозни крясъци към него. Той изтеглил ножа си да се отбранява. Но в същия миг му се сторило, сякаш някакъв силен, предупредителен глас му викнал: „Не я убивай и не я ранявай, иначе си изгубен! Тя е твоето единствено спасение!“

— Ах, да полети! — обади се Херцле, поемайки дълбоко дъх.

— Да, да полети — кимна Инчуинта. — Това било единственото, друго нямало.

— Клетото момче! Как го е осъществило?

— Не, клетото момче, а дръзкото, умно, храбро момче! Тук няма място за съжаление, а само за удивление! Гнездото лежало на един малък скален издатък, от който тясна цепнатина водела във вътрешността на скалата, ала скоро свършвала. Там били струпани съчките и клоните от по-ранните строежи на гнездото, защото бойният орел всяка година го подновява и надстроява. Удало му се на момчето да се спаси в тази цепнатина, преди кряскащата граблива птица да достигне гнездото и започне яростната си атака. Полека-лека то пропълзяло почти изцяло под дърветата, като се бранело с тях. Същевременно мислело усърдно как би могло да се спаси. Било достатъчно умно да осъзнае, че единственото му спасение е орлицата да го понесе надолу в дълбините, питало се дали въпреки сегашната си лекота няма да е все пак твърде тежко за птицата. Докато мислило, старата се отказала от атаката, за да потърси малките си. Така то спечелило време за един по-спокоен размисъл.

— Той е бил твърде тежък! — вметна страхливо Херцле.

— Действително трябвало това да се допусне — съгласи се Инчуинта. — За един сигурен, спокоен полет не можело дума да става, да оставим настрана, че орлицата щяла с всички сили да се съпротивява срещу едно такова носене. Но ако не същински полет, това нямало да бъде все пак и същинско сгромолясване в бездната. Можело да се предвиди, че маховете на крилете ще смекчат устремността на това падане. Касаело се следователно така да върже орлицата, че тя хем да не може да го наранява с клюн и нокти, хем пък да може да лети. Примките да се постигне това, са добре известни на всеки индианец, дори на децата. Едва идеята била оформена и се започнало нейното реализиране. Ремъци имало повече от достатъчно. С помощта на един подходящ, измъкнат от гнездото клон и три ремъка била изготвена по най-бързия начин примка за клюна, която трябвало да принуди орлицата да държи главата и врата си изпънати право напред. За ноктите и краката имало друга, петкратна примка, която по-късно щяла да бъде подсилена. За тялото пък клуп, имащ за цел да прибере крилете и да ги стегне към него, естествено само до мига, в който щял да започне полетът. Няколко дървета били здраво заклинени в скалния процеп, образувайки нещо като защитна решетка за пъхналото се вътре момче. Поискала ли орлицата да го докопа, щяла да бъде принудена да провре глава през решетката и да бъде по този начин лесно уловена и стегната с примката.

Малко след тези приготовления тя се върнала. Изглежда била намерила труповете на децата си, защото връхлетяла с една значително по-голяма ярост върху своя враг. Тя ни най-малко не се замислила да пъхне глава в решетката. Примката веднага й легнала на врата и колкото и да се бранела, няколко минути по-късно бил надянат на клюна и клупът, който я принуждавал да протяга главата и врата си напред. Тя се съпротивявала с всички сили, с криле и крака. Последните били лесно уловени в примки и вързани после здраво един за друг. За да усмири крилете, момчето трябвало да се измъкне наполовина от скалния процеп и да ги притисне към тялото на могъщата, но вече не в състояние да се брани птица, и после здраво да ги върже. Когато това станало, орлицата вече не можела да се движи. Тя била окончателно надвита. Победителят не отнесъл ни най-малка драскотина, птицата, разбира се, също. Най-трудното било отминало; най-дръзкото можело да започне, а именно летящото падане или падащото летене в ужасяващата бездна.

— Слава Богу, че не съм бил аз! — обади се Паперман. — На мен това рисковано дело сигурно нямаше да се удаде. На когото съдбата е отредила да се казва Паперман, той трябва да си остане на здравата земя, иначе лошо му се пише! Но по-нататък, бързо нататък! В напрежение съм!

Слугата продължи:

— Грабливата птица сега била укротена и момчето можело вече да напусне скалния процеп. То пристъпило напред и погледнало в бездната. Не му и хрумнало нито за миг да се колебае. Сега орлицата била още в пълни сили. Колкото повече отслабнела, толкова по-опасен щял да бъде скокът от гнездото в зейналата празнота. От птицата се носела миризма на дивеч и кръв. Големите й кръгли очи пламтели от ярост и омраза. И все пак единствено тя можела да му бъде спасителят! Това са загадки, които само Един може да разреши, Единствения, и този Единствен е добър, безкрайно добър! Момчето се пристегнало с най-здравите ремъци под мишниците, вързало ги за краката на орлицата, но така, че размахваните крила да не могат да го наранят и я изтеглило непосредствено до ръба на пропастта. „О, Маниту, о, Маниту!“ — извикало то. После срязало двата ремъка, които стягали крилете към тялото. Орлицата ги раздвижила, "помъчила се да ги разпери, ала не могла да се издигне, защото краката й били свързани. „О, Маниту, о, Маниту!“ — помолило се още веднъж момчето и се плъзнало бавно през ръба на скалите, повличайки със себе си и орлицата.

— По-нататък, по-нататък! — извика Паперман. — Не мога да го дочакам!

— Да, бързо, по-скоро! — помоли и Херцле. Инчуинта се подчини:

— Казах, че момчето затворило очи. Падало ли то? Не. То щяло за няколко секунди да се разбие в пропастта. Но секундите минали, а то било още живо. Над него шумели криле. То се люлеело насам-натам. Орлицата непрекъснато крещяла. Крясъците й се разнасяли над планина и долина и карали всеки да погледне нагоре. Тогава момчето отворило очи. То видяло че пада, но не стремглаво, а по една бавно снижаваща се винтова линия. Но орлицата се противяла. Не искала да слиза. Крилете й работели с все сили. Но момчето било прекалено тежко, теглело я надолу. Близо до Замъка стигнали твърда земя. Но момчето все още не било спасено. То нямало вече ножа си. Не можело да среже ремъците, да се освободи от птицата, която се мъчела отново да се издигне. Завързала се битка, в която орлицата била по-силна от момчето. Тя го удряла с криле, мъкнела го насам-натам. Притекли се хора. Страхът от тях удвоил силите на орлицата. Тя превъзмогнала висящия товар. Издигнала се още веднъж във въздуха, макар и невисоко. Прелитайки на късо разстояние, тя се спуснала отново към земята, за да я достигне точно пред нас — пред Тателах Сатах и мен. Наблизо лежеше един камък. Вдигнах го и ние убихме исполинската птица. Момчето беше спасено. От ударите на крилете беше пострадало, но се усмихваше. Ликуваше дори. Защото беше постигнало онова, което бе искало да постигне — своята медицина. Оттогава се нарича Младия орел, а летенето бе любимата му тема на разговор. Отиде даже в градовете и селата на бледоликите, за да се научи там да лети.

— И умее ли? — попита Херцле.

— Все още не знам. Но откак е тук, още от вчера, започна да си прави собствени криле. Така че изглежда все пак може. Но това имаме право да знаем само ние, други — не.

По време на този разказ бяхме изминали едно добро разстояние и сега следвахме цяла поредица от долини и клисури, които бяха свързани една с друга, но водеха в такива различни направления, че често бе трудно да се каже дали яздим на север или юг, на изток ли, или на запад. Бяхме на път вече над три часа. Тогава се натъкнахме на една малка река, от чиито бистри води се познаваше, че не идва от някой землист или глинест, а от скалист район.

— Това е Долината на пещерата — извести Инчуинта.

— А къде е пещерата? — попита Херцле.

— Най-отзад, в края на долината, където тя граничи непосредствено с Маунт Винету. Хайде!

Продължихме да яздим.

Значи тук бе мястото, където съюзените сиуси, юти, кайови и команчи искаха да се скрият. Не беше зле избрано. Само дето се намираше толкова далеч от нас и който се наканеше да ни нападне оттук, трябваше да остави преди туй зад себе си един петчасов, уморителен път. Или пък имаше някой по-къс, по-удобен? И беше ли той известен на нашите неприятели? Такива мисли ми се въртяха из главата. Според мен си заслужаваше да се разнищят. И странно, едва им бях дал простор и спрях внезапно коня си, давайки знак на другите също да спрат. Бях видял следа. Слязох да я прегледам. Тя произхождаше от два коня, които не бяха дошли по нашия път, а се бяха спуснали отляво на възвишението, и то преди най-много час. Следователно пред себе си имахме двама ездачи. Кои бяха, не можах да разбера от следите, но при всички случаи индианци. Извадих револвера от джоба. Продължихме да яздим, но бавно и предпазливо, възможно най-безшумно, един след друг, аз начело. Следвахме дирята, която се виждаше много ясно в меката, свлечена от височините глинеста почва. Тя водеше край реката, през шубраците, към най-задната част на долината.

— Те яздят към пещерата — каза Инчуинта. — Значи им е известна!

— И то така добре — прибавих аз, — че са минали напряко през дивите предпланини и въпреки това са я намерили. Техните познания явно са по-точни от твоите.

Наближавахме края на долината. Тя престана там, където реката излизаше директно от недрата на планината. Едно гърло водеше навътре. То беше три пъти по-широко от реката и високо, колкото да може един ездач да влезе, без да се налага да се навежда. Това бе входът на голямата пещера, която искахме да опознаем. Пред него имаше малко, открито пространство, обстрелвано от падащия камънак, и поради това лишено от растителност. С пристигането си до периферията на това място ние спряхме, понеже сега видяхме търсените двама ездачи. Бяха слезли и лежаха по корем на земята, привели глави над нещо бяло — изглежда хартия или нещо подобно. Конете им хрупаха тазгодишните вейки на храстите. Двете седла се търкаляха наблизо, както няколко чанти, пакети и пушките.

Слязохме от конете и ги отведохме на късо разстояние назад, за да ги вържем там. После се върнахме до края на храсталака да наблюдаваме двамата мъже.

— Позна ли ги! — попитах Херцле.

— Не — отговори тя.

— Но си ги виждала!

— Не, определено не!

— И все пак! Дори в продължение на няколко часа!

— Къде?

— В Домът на смъртта, при съвещанието на вождовете. Това са двамата шамани на кайовите и команчите, които отвориха жертвеника.

— Твоите очи са по-надеждни от моите. Аз ги видях само на несигурната, трепкаща светлина на огньовете.

— Аз също. Но уестманът се старае преди всичко да запечата колкото може по-добре физиономиите на тези, които са за него важни. В тези неща ти нямаш опит. Хартията, с която са заети в момента, не може да е нещо обикновено. Струва ми се, че е карта или нещо такова. Те плъзгат усърдно пръсти по нея, сякаш спорят. Същевременно говорят така високо, че почти можеш да ги чуеш и тук. Ще се промъкна дотам да ги подслушам.

— И аз?

— Не, скъпа Херцле — засмях се аз. — На какъв език се каниш да ги подслушаш? А и твоето промъкване би могло да даде някой по-шумничък резултат.

— Жалко! Много ми се искаше да участвам и аз! Но какво ще стане, ако понечат да те убият? Застрелят, пречукат или наръгат?

— Тогава ще ми се завтечеш на помощ!

— Бива ли?

— Да, бива! Бива даже едновременно с това да крещиш, и ревеш, и виеш, колкото ти глас държи!

— Върви тогава! Аз при всички случаи ще дойда!

Дадох на Паперман и Инчуинта необходимите указания и се запромъквах през шубраците към индианците. Не ми беше трудно, защото те бяха така заети със себе си, та изглежда нямаха ни очи, ни уши за нещо друго. Стигнах толкова близо до тях, че можех да досегна от скриващия ме храст крака на просналия се по корем кайова. Темата, която обсъждаха, беше от най-голяма важност не само за тях, но в същата степен и за мен.

Онова, което бях взел за хартия, не беше хартия, а кожа, тънка като коприна, обработена подобно пергамент кожа, изписана и изрисувана от двете страни. Едната страна съдържаше точната скица на Маунт Винету и ситуационния план на „Замъка“, обитаван от Пазителя на Великата медицина. На другата страна се намираше една също така точна карта на вътрешността на голямата пещера, пред която се намирахме. Това знаех още след изтичане първата минута от подслушването ми. Разговорът беше много оживен. Картата беше въртяна насам-натам. Двамата изричаха, търсеха и намираха разни имена, места и пунктове. Всичко това аз чувах и запомнях. Узнах, че картата принадлежи на шамана на команчите.

Била прастара наследствена семейна вещ. Никой освен него не бивало да знае за нея и само голямата, извънредно важна цел, преследвана днес и тук, го принуждавала да разкрие тази тайна. Шаманът на кайовите беше крайно любопитен да се запознае подробно със съдържанието на този кожен документ и хубаво да го запомни.

— Значи нещата са наистина такива, както се вижда тук? — попита той.

— Да, наистина! — кимна команчът.

— Ние лежим сега тук, на това място? Той посочи въпросната точка на картата.

— Да — отговори другият.

— И оттук може подземно да се отиде горе на Маунт Винету? Не само да се върви, но даже да се язди?

— Разбира се.

— И по този път искаш да ни поведеш нагоре с четирите хиляди войни, за да нападнем Тателах Сатах и всичките му съмишленици? Уф, уф! Това е един голям, един велик план! Изминавал ли е вече моят брат някога тоя път? Бил ли е вече той там горе?

— Не, но един от моите деди е опитал тайно, и с успех. Пътят завършва на няколко места; на него му се удало да достигне единия излаз — онзи, който всъщност искал да достигне.

— Този зад Воаловия водопад?

— Да. Това е единственият пункт, който човек може да достигне на кон. До останалите може да се отиде само пеша.

— Но ако начинанието не успее? Ако над четири хиляди души се напъхат в пещерата, без да имат възможност напред или назад да мръднат? Дава ли си сметка брат ми какво е необходимо за толкова много хора и коне?

— Давам си. Затова съм тръгнал напред, да проуча предварително пещерата. И за тая цел взех със себе си само теб, моят червен брат, защото ти също си пазител на медицини, както аз и Тателах Сатах. На теб можех да се доверя.

— Тогава да не губим време, а да започваме!

Той стана.

Значи те не бяха спорили, а само така ми се бе сторило заради тяхната оживеност. Команчът също се надигна от земята. Той сгъна бавно и грижливо картата, за да си я прибере. Тогава се изправих и аз, пристъпих иззад клонака и рекох:

— Червените ми братя май ще трябва все пак да изгубят малко време, преди да започнат!

— Уф — извика кайовът уплашен. — Един бял!

— Уф, уф! Един бледолик! — извика по същото време команчът.

Аз му издърпах пергамента от ръката, пъхнах го в джоба си, застанах така, че да не могат да достигнат пушките и продължих:

— Присвоявам си временно тази карта, защото ще ви помогна да намерите отбелязания на нея път през пещерата!

Сега те се съвзеха от изненадата си. Изправиха се, готови за борба.

— Кой си ти, че се осмеляваш да ме крадеш? — поиска да знае команчът.

Същевременно приближи към мен, за да се добере до пушката си. Аз измъкнах револвера, запънах го и отговорих:

— Не те крада! Ако картата е твое законно имущество, ще си я получиш обратно. Махни се от пушките да не те застрелям! Не съм сам!

Дадох знак. Паперман, Инчуинта и винетусите тръгнаха насам, Херцле — бавно зад тях.

— Уф, уф! — извика кайовът, съглеждайки Паперман. — Едно наполовина синьо лице!

— И една бяла скуав! — прибави команчът, сега истински изплашен.

— Вие сте чули за това синьо лице и тази скуав. Кой излиза, че съм аз? — попитах.

— Олд Шетърхенд! — отвърна команчът.

— Олд Шетърхенд! — извика и кайовът. — Нашият враг, нашият най-върл враг!

— Това е лъжа! На никой човек не съм враг. Да, по-скоро бих могъл да стана враг на някой бял, отколкото на някой червен! Попитайте вашите вождове как съм ги щадил! Попитайте вашите стари воини дали са чули една дума на омраза от мен и могат ли да споменат един-единствен акт на отмъщение от моя страна! Аз обичам всички хора, обичам и вас. Аз ви желая щастието и ще се боря срещу всяко намерение, което ви води към беда. Такова едно намерение преследвате и вие днес. Аз няма да допусна то да се реализира. Седнете и предайте ножовете си. Вие сте пленени!

— Не сме пленени, а…

С тези думи команчът скочи към мен, ала аз отстъпих крачка вдясно, пипнах го отстрани и го метнах на земята, Исполинът Инчуинта коленичи на гърдите му и го надви без всяко усилие. Също така процедира с кайова старият, храбър Паперман. Двамата пленници бяха свързани по такъв начин, че не можеха да помръднат. Насядахме край тях. Винетусите отидоха да доведат конете ни, а аз извадих картата от джоба си да я разгледам добре. Още с първия поглед, който й хвърлих, знаех къде съм. Обърнах се към команча:

— Нека Аваттовавх, медицинманът на команчите, ми каже дали притежава някоя голяма сбирка от книги, сиреч библиотека.

— Нямам такава — отговори. — При нито един от мъжете на команчите няма.

— Знае ли Аваттовавх къде може да има?

— Тук, на Маунт Винету, при Тателах Сатах.

— Иначе никъде другаде?

— Друга не знам.

— В такъв случай няма да ти върна картата. Ще я предам на нейния законен собственик. Тя принадлежи на Тателах Сатах. Била му е открадната.

— Това е лъжа! — избухна команчът.

— Не е лъжа, а истина.

— Докажи го!

— Веднага! Само че ти вероятно не притежаваш необходимите познания, за да разбереш какво ще ти кажа. Тази карта е номерирана, и то на древния покончи диалект от езиковото семейство мая. Тук долу, в този ъгъл, са записани стотиците — хотуе, което означава на пет места по двадесет, следователно сто. А тук в другия ъгъл са десетиците — вуклай, което означава седем и десет, значи седемнадесет. И тъй, тази карта е номер сто и седемнадесет от въпросната библиотека или някое от отделенията й. Като я покажа на Тателах Сатах, ще се установи, че тя му принадлежи.

— Нищо няма да му покажеш и нищо няма да му принадлежи! Картата действително бе открадната само че чак сега, от теб! Ти си крадец!

— Мълчи, иначе ще ти зашия един през муцуната, стари мошенико! — сряза го Паперман. — Къде са братя Ентърз?

Не беше лош трик, дето спомена това име. Така двамата червенокожи узнаха по най-лесния начин, че не сме чак толкова неосведомени, както вероятно допускаха. Те не съумяха да прикрият напълно изненадата си, но бързо се овладяха, и команчът запита с равнодушен тон:

— Ентърз? Кои са пък тия?

— Двама братя, обещали да ни предадат на вас. Сега знаете достатъчно, за да ви е ясно, че нямаме хич никаква причина и хич никакво желание да ви повием в плюш и коприна. Кажете ли още една дума, дето не ни отърва, ще отнесете тупаницата!

По-добре щеше да е наистина, ако Паперман ме беше оставил аз да говоря. Но днес той за пръв път от дълго, дълго време след по-ранните години виждаше пленници пред себе си и ето защо с удоволствие позволих на стария, храбър обесник подобаващото му се удовлетворение. Двамата шамани се умълчаха. Името Ентърз ги бе направило неуверени.

Ние трябваше най-напред да се нахраним. Херцле разопакова донесената храна и я сложи пред нас. Конете бяха разседлани. Можеха да се напият и си потърсят после зелен фураж. За мен естествено картата бе по-важна от яденето. Започнах да я проучвам внимателно, като се допитвах до Инчуинта, който ме бе уверил, че познава много добре пещерата. И тогава между него и картата възникна противоречие. Според нея тук в долината имаше само един вход към пещерата — пред който се намирахме, но горе на възвишението три различни изхода — два тесни и един широк. Широкият беше пътят за конете, излизащ зад Воаловия водопад. Двата други бяха пешеходни пътища, които се отклоняваха на някакво място от конския път, продължаваха на известно разстояние заедно и после се разделяха. Единият излизаше горе в Замъка — на кое място, не можеше да се каже; скицата бе твърде малка. Другият не се изкачваше чак толкова високо. Той излизаше във вътрешната долина, както изглежда, в близост до започнатата гигантска статуя на Винету или някой от двата дяволски амвона. Инчуинта обаче не познаваше нито един от тези изходи. Той знаеше наистина, че по-рано, в стари времена, съществували няколко излаза от пещерата, ала хората ги засипали. Защо, това не знаеше. Той твърдеше, че пещерният път водел все широк и добре проходим нагоре из вътрешността на планината, докато внезапно се стеснявал и свършвал неочаквано пред една сталактитова група. Тази група се намирала малко нещо встрани от Воаловия водопад, който човек с остър слух можел още от пещерата да чуе как се срива.

Веднага след храна се подготвихме за изследване на пещерата. Ние си носехме факли и свещи, а когато отворихме пакетите на двамата пленници, видяхме, че и те са богато снабдени. Срещу влагата и хладината бяхме взели големи, тънки, но влагонепроницаеми индиански одеяла, които можехме да използваме за загръщане като наметала. Конете бяха наново оседлани, шаманите вързани на техните, няколко факли запалени и ние започнахме подземната езда, за която си обещавах такива добри резултати, макар въобще да не знаех откъде ще дойдат.

Яздехме през един направо великолепен подземен свят. Начело Инчуинта с един винету като факлоносец, зад него аз с Херцле, след това пленниците, после Паперман с останалите винетуси, един от които носеше втора факла. Където беше необходимо, палехме към факлите и свещи.

Пътят вървеше непрестанно нагоре и често доста стръмно. Пещерата дори в най-ниските си места бе толкова висока, че никъде не се налагаше да слизаме от конете. Нито едно от подземните помещения, през които минавахме, не си приличаше с друго. Следваха промяна след промяна, изненада след изненада. Често изненадата бе така голяма, че не съумявахме да сдържим високите възгласи на удивление. Запознавахме се с едно царство на най-възхитителни сталактитни приказки. Най-прекрасни идеи, застинали в шпат, арагонит и синтер, израстваха като сталактити отгоре надолу. Също така разкошни сталагмити се извисяваха отдолу, за да се съединят с тях в лули, колони, органи и други образувания, за които едва му се вярваше на човек, че са създадени от природата. Но за съжаление нямахме време за по-подробно разглеждане и трябваше да го отложим за по-късно. Нещо ни подтикваше напред, нагоре към мястото, където щеше да се реши дали можем да продължим нататък, или не. Така яздехме през галерии и тунели, през малки камери и огромни зали, през манастирски трапезарии и църкви, през преддверия и просторни колонади, през веранди и коридори. Минавахме край бездни, в чиито дълбини шумеше реката. Промъквахме се между тънки водни нишки, струящи като от невидими градински маркучи. Прекосявахме места, където сякаш валеше дъжд. Виждахме да скачат каскади и водни струи да падат от невидими капчуци. Но ние не се застоявахме, вървяхме нататък, все нататък, докато широкият път накрая свърши. Той из един път стана толкова тесен и неудобен, че само пешеходци можеха да продължат.

— Виждаш, че имах право — каза Инчуинта. — Конският път свърши. Няма проход, който да излиза зад Воаловия водопад.

Той изглежда имаше право. Намирахме се в една широка галерия, която преставаше до една двойна група от сталактити и сталагмити, и после се насочваше надясно от тази група като един много по-тесен път. Според картата обаче тя не правеше завой, а вървеше направо, след като бе отклонила от себе си тясната пътека. Това бе решителната точка! Сега щеше да се покаже дали мога да разчитам на очите и способностите си, или не! Започнах да изследвам сталактитовата група и много скоро видях, че изобщо не бе необходима кой знае каква проницателност, за да се открие вярната следа.

Раздрусах най-външния от тези камъни — той се помръдна. Отместих го встрани. За да го сторя, бях слязъл от коня. Останалите последваха примера ми и помогнаха да отстраня следващите камъни. По този начин пътят още след кратко време се разшири поне дотолкова, че да се убедим в неговото продължение. Уголемихме пролома, докато човек вече можеше да се провре. Тогава подканих Паперман и един от винетусите-факлоносци да ме последват в пролуката. Исках да видя какво се намира отзад. Останалите трябваше да чакат и междувременно да отместят толкова камъни, че да е възможно преминаването и на конете.

Освен горящата факла ние тримата взехме и една за резерв и продължихме напред, естествено пеша. Стръмнината сега беше още по-голяма отпреди. Скоро чухме пред себе си шумене, после бучене, гърмене, съвсем като в близост до Ниагарския водопад. Това бучене и ехтене стана така силно, че не чувахме вече и собствените си думи. Стената от дясната ни страна пропадна в глъбините; лявата остана. Отгоре започна да мержелее светлина, сякаш денят надничаше към нас през някое масивно, млечнобяло стъкло. И внезапно, след един завой на пътя, го видяхме, Воаловия водопад, рухващ с ехтеж в долния свят, за да създаде там рекичката, край която преди туй бяхме яздили към пещерата. Духаше толкова силен вятър, че трябваше да си държим шапките. Крачехме като по някое скалисто шосе на Швейцария. От едната страна скалната стена, от другата зейналата преизподня, в която изчезваше водопадът. Никакви перила не ни предпазваха. Но пътят беше здрав и толкова широк, че четири коня можеха да вървят един до друг. Така минахме край водопада в цялата му ширина, след което оберлихтът изчезна, и ние отново трябваше да разчитаме само на светлината на факлата ни. После продължихме по една устремила се нагоре галерия, но не направо, а в извивка. Тук отново започна да се долавя шумът от водопада, той ставаше все по-силен и по-силен и когато накрая стана толкова силен, че едва не оглушахме, видяхме отново светлината на деня, но не отгоре, а отпред. Отправихме се нататък и няколко мига по-късно се намерихме на открито или по-точно не съвсем на открито, а между ревящите маси на Воаловия водопад и устремилите се възбог скали, от които те се сриваха. Стояхме в непосредствена близост до бездната, в която се продънваха. Край нея току-що бяхме минали там долу. Намирахме се точно в същото положение, както посетителите на Ниагарския водопад, каращи да ги отведат зад падащата с грохот водна стена, за да могат по-късно да го разказват. Необходимо беше само да вървим между водата и скалите към края на водопада и през намиращия се там гъсталак да се доберем до здравата, суха земя.

Сега знаех достатъчно, така че тръгнахме обратно към мястото, където се намираха нашите спътници. Когато пристигнахме там, те още не бяха приключили с работата си. Отстраняваните камъни бяха с такова тегло, че щеше да е необходимо още дълго време, додето ги разчистят. Аз се възползвах от случая да продължа изследването. Исках да зная накъде води и тесния път. Но за целта поисках да ме придружи не Паперман, а Инчуинта с един факлоносец. Херцле помоли да дойде с нас и аз се съгласих, макар че присъствието й можеше само да утежни, а не да облекчи търсенето.

По мои сметки тук се намирахме почти точно под мястото, на което се намираше в строеж тежката статуя на Винету. Оттук до разклонението на тесния път на два още по-тесни според картата не беше далеч. Когато стигнахме там, веднага видях, че тук отново се изправят сталактити, вместо сталагмити. Следователно хората и тук бяха поставили маскировка. Инчуинта не забеляза нищо. Той не спря. Не заподозря, че тук се отклоняваше един от тесните пътища и продължи с факлоносеца напред. Последвах ги, без да кажа нищо. Пътят, който пропуснахме, вероятно бе онзи, излизащ при дяволските амвони. Него обаче аз исках да запазя само за себе си. По-нататъшният път водеше според картата нагоре до Замъка и на мен много ми се щеше да се запозная с него още днес. Ето защо го последвахме дотолкова далеч, додето той сякаш свърши.

— Тук пътят престава — каза Инчуинта, като спря.

— И не продължава нататък? — попитах аз.

— Не. Точно както преди малко!

— Да, точно както преди малко! Отстрани ли човек камъните, които го препречват, ще види, че не е свършил, ами продължава зад тях. Да ги махнем!

Тези сталактити не бяха тежки. Аз отместих няколко настрана. Инчуинта помогна. Оказа се, както бях мислил — пътят продължаваше. Тук дори не бе необходимо да се отстраняват всички камъни. Достатъчно бе човек да премине по тях. После вече нищо нямаше да ни пречи да продължим. Ние го сторихме и оттук нататък сталактитите престанаха. Имаше само пещери без синтерни образувания. И те бяха разположени все едната по-високо от другата. Трябваше да ги изкачваме. Накрая тази поредица от естествени кухини изцяло престана и пътят ни поведе по скални цепнатини, изкуствени стъпала и зидани ходници. При това въздухът беше извънредно сух и чист. Аз не бях поглеждал часовника си и нито стъпалата или крачките бях броил, но според мен доста над четвърт час се бяхме изкачвали, когато стъпалата внезапно свършиха. По-нататък не можехме да отидем. Намирахме се на тясно каменно стълбище. Под нас стъпалата, вдясно зид, вляво зид, над нас зид. Никъде някаква врата, прозорец, отвор! Как тогава да излезем?

Точно над последното, най-горното стъпало беше наместена една каменна плоча. Не можеше да е тежка, защото беше с измерение на квадрата най-малко три педи. Опитах да я повдигна. Не стана. На нея имаше два глухи отвора, които много вероятно не бяха провъртяни без умисъл. Съумях да пъхна ръкохватката на ножа си, сдобивайки се по този начин с дръжка за отместване на плочата. Опитах напред, назад, надясно… напразно. Но наляво тя се помръдна най-сетне. Имах чувството, сякаш се движи по ролки. Над мен възникна четвъртито отверстие, през което можех да се изкача. Не го сторих веднага, а проявих благоразумието да си пъхна главата само до очите. Какво видях?

Едно много високо, осмоъгълно иззидано помещение с две врати. Стените бяха изцяло обрасли с пасифлора с достигащи тавана клонки, където оставените околовръст многобройни отвори пропускаха необходимата светлина. Вейките бяха толкова гъсти, че не можеше да се види нищо от намиращия се зад тях зид. Бяха разлистени и покрити с изобилни цветове. Че това ставаше през доста късното сега годишно време, бе навярно последица от надморското равнище, както и от обстоятелството, че вегетацията се осъществяваше не на открито, а във вътрешността на затворено помещение. „Мъченицата“ има, както е известно, над двеста разновидности. Тук обаче се застъпваха само два вида. Същинското облекло на стените се състоеше от Passiflora quadrangularis, чиито разкошни цветове, облъхнати вътре в розово-червено, имаха диаметър десет сантиметра. Ето как се получаваше наоколо едно безпримерно цветно великолепие. От този фон ярко се открояваше по една стена една напълно бяла Passiflora incarnata, която бе така източена и ограничена, че образуваше един четири метра висок кръст в изправено положение — един направо фрапиращ знак на християнството на това непознато за мен, тайнствено място. Насреща имаше врата, която не бе отворена. А тук, където се намирах, изглежда имаше още една, която нямаше как да видя, преди да се покача по-високо и изляза от отвора. Тогава действително се установи, че от нашата страна на помещението няколко стъпала водеха към един изход, който беше зарезен. Качих се горе, избутах резето и отворих. Озовах се на открито, но не отделих време да определя мястото, на което се намирах, а затворих пак вратата, слязох по стълбите и поканих Инчуинта да се качи и ми каже дали не знае къде сме. Едва видял помещението, той възкликна удивено:

— Уф! Това е цветната капела, в която Тателах Сатах има навика да се моли!

— Кому се моли той тук? — попитах аз.

— На Великия, добър Маниту. Кому другиго?

— Но тук все пак има кръст, символът на християнството!

— Той води произхода си от Винету. Той го посади тук. Казваше, че това бил знакът на неговия брат Олд Шетърхенд. Не го разбираше още, но щеше да се учи да го разбира, колкото по-високо израстваше. Той така те обичаше, така безкрайно обичаше!

Човек добре може да си представи колко дълбоко ме покърти това! Но аз бях принуден да превъзмогна бързо вълнението и продължих да питам:

— Накъде води намиращата се отсреща врата?

— Към спалните покои на Тателах Сатах.

— А тази тук над стълбите?

— Навън в планината, никой не е подозирал, че освен това съществува и капакът, през който дойдохме!

Този проход се затваряше от плочата, която бях отместил. Тя беше от подовите каменни плочи, граничещи непосредствено с най-долното стъпало, в което можеше да се избутва, понеже беше кухо. Необходимо беше само да я върна в предишното й положение, за да се затвори.

Сега се изкачи и Херцле с факлоносеца. При вида на неизброимите „мъченици“ тя възкликна от удивление. Не беше чула от ходника какво ми бе казал Инчуинта, ала въпреки това веднага отгатна целта на помещението.

— Молитвена стая!

С тези думи тя закрачи към средата на помещението. Там имаше една покрита с кожи пейка. Тя седна на нея — точно срещу кръста и заговори нататък:

— Тук седи Тателах Сатах, за да говори с Бога, неговият единствен господар. Пред него е Кръста, Земното страдание, който избавя и отделния човек и цели народи. Тук се моли той за избавлението на своята раса. Тук бих желала да седна аз и да се помоля с него, та Спасителя да го изслуша!

— Стори го! — отговорих аз. — Ние тръгваме сега обратно, но скоро ще се върнем.

— Тук? — попита тя. — Кога?

— Може би до половин час. Отивам да доведа пленниците по този таен път в Замъка. Така няма да ги види никой освен нас. Иска ми се никой от техните съмишленици и другари да не разбере къде се намират. Няма смисъл да ни придружаваш обратно в пещерата, иначе сетне пак ще трябва да се катериш насам с нас.

— Добре, тогава оставам. Но какво ще правя, ако някой ме завари тук?

— Който и да е той, ще се отнесе с теб като към приятелка. Впрочем изобщо не е нужно да се оставяш да те завари. Необходимо е само да изкачиш стълбите и да излезеш на открито, така ще останеш незабелязана. Сигурно никому няма да хрумне да погледне дали вратата е зарезена, или не.

— Да, правилно! Ще чакам значи тук.

Тя седна пак на пейката, а ние останалите слязохме долу в ходника. Аз бутнах обратно каменната плоча, за да не го оставяме отворен. После се върнахме обратно до мястото, където ни чакаха нашите другари. Те бяха почти към края с работата си по разчистването на сталактитите. Седнах да изчакам оставащите няколко минути. Както си седях тихо, почувствах нещо да ми капе от потона. Не беше обаче вода, а стрит камък. Той се ръсеше като брашно и пясък върху мен. От време на време падаше и по някое парченце с големината на грахово, бобено зърно или лешник. Погледнах нагоре. Светлината от факлите ни не достигаше чак до тавана, но въпреки това видях точно над мен една тясна пукнатина, от която се ронеха тези неща. В една такава пещера това не е нещо необикновено, така че и през ум не ми мина да проуча причините за тази пукнатина.

Когато широкият път бе освободен, казах, че тук ще трябва да се разделим. Двамата шамани щяха да се изкачат с мен, Инчуинта и един факлоносец пеша, а останалите да яздят, под предводителството на Паперман, по открития преди малко път, излизащ зад Воаловия водопад, като вземат и нашите свободни коне. Оттам трябваше да се насочат веднага към Замъка. Почакахме, докато се отдалечиха. После вързах очите на шаманите, не допускайки никаква съпротива. След това аз взех команча под ръка, а Инчуинта — кайова. Факлоносецът закрачи начело. Така започнахме да се изкачваме по извървения веднъж път към пасифлорното помещение. Понеже очите на пленниците бяха вързани, това ставаше толкова бавно, че не след половин час, както бях казал, а едвам след повече от час стигнахме до последните стъпала. Залових се там да отместя плочата. Докато го вършех, чух гласове. Изглежда имаше някой при жена ми. Отворих капака възможно по безшумно и показах предпазливо само горната част на главата си — до очите, за да видя кой говореше там. Херцле беше изчезнала, сигурно на открито през вратата на стълбите. Сега на пейката срещу кръста седеше Тателах Сатах. При него стояха дванадесет апачески вождове в по-млада възраст, от които не познавах нито един. Най-възрастният от тях не надхвърляше петдесетте. Старият Пазител на Великата медицина им говореше с много прочувствен глас. Чух продължението на започнатата реч:

— Нашият добър Маниту е велик, милиони пъти по-велик, отколкото мислеха досега червените мъже. Те приемаха, че той е само техен бог, не обаче и бог на всички останали, живеещи по земята. И ако това почиваше на истината, колко нищожен щеше да бъде той тогава, колко нищожен! Богът на няколко злочести индиански орди, които ще бъдат стъпкани, смачкани и смазани от бледоликите! Колко могъщ, напротив, би трябвало да бъде богът на белите! И колко много би трябвало тогава да желаем този бог на белите да застане на мястото на немощния Маниту на индианците! Но това наше желание бе изпълнено още преди да сме го усетили. Погледнете към кръста! Той цъфти, за да ни освободи. Той ни отнема Маниту, за да ни даде Маниту. Той ни казва, че има само един-единствен Маниту — Всемогъщия, Всезнаещия, Всесилния и Всеблагия, и че ние сме накърнявали неговото всесилие и неговото вселюбие, като сме го искали само за нас, единствено за нас — най-нещастната от всички нации и най-слабата от всички раси. Кръстът почива върху земята и се възвисява към Бога. Това е едното, което той значи. Но той е разперил двете си ръце, за да прегърне всеки един, целия свят. Това е другото, което той означава. Никой от нас не го знаеше. Олд Шетърхенд беше този, който ни донесе тези знания. Но ние не ги приехме. На един-единствен само затрогна тази вест сърцето. Този единствен беше Винету. Той наблюдаваше, той проверяваше. Той започна да вярва. И колкото по-крепка ставаше тази негова вяра, толкова по-често идваше той при мен да ме моли тези цветя-мъченици и този кръст на любимото ми място за молитви да му позволя да посади. Неговото съкровено желание беше да доведе Олд Шетърхенд при мен. Неговият бял брат трябваше да види тук, на това място, как мисълта за кръста и вярата за един-единствен Маниту са пуснали корени в сърцето на неговия червен брат и са се развили до цвят и плодове. Аз обаче бях против. Аз мразех Олд Шетърхенд. Един ден Винету, великолепният, несравнимият, си тръгна и вече не се върна. Но онова, което живееше в неговото сърце, се върна. То дойде при мен. То ме подтикваше всеки ден насам. То ме учеше да разсъждавам. То ми носеше светлина. То ме учеше да се моля — не на слабия, малък Маниту на червените мъже, а на могъщия, необхватен, величествен Маниту на Олд Шетърхенд, който единствен е в състояние да одушеви наново нас, неговите червени деца, за да станем най-после каквото е трябвало да станем, но не сме станали. Днес той е тук, Олд Шетърхенд, комуто отказвах моя дом и моето сърце. Днес аз го обичам. Днес зная, че не съм в състояние без него да постигна нищо, точно както червената раса не е в състояние да постигне нищо без бялата. Той ще бъде факторът, който ще ни обедини с любов, макар да искаме да се унищожим в омраза. И докато ние…

Той спря по средата. Нашата факла, която още не бяхме успели да угасим, започна много шумно да пращи, искри, да вие пушек, който се изкачи край мен от отвора и веднага бе подушен и видян от индианците. Всички погледнаха към мен. Тателах Сатах се изправи слисан от мястото си. Какво друго ми оставаше, освен да се измъкна от отвора в пода.

— Олд Шетърхенд! — извика той. — Олд Шетърхенд за когото говоря!

— Олд Шетърхенд! Той ли е? Той ли е? — запитаха го вождовете.

— Да, той! — отговори им. — Някаква дупка в земята. Накъде води? Откъде идваш?

Тези думи бяха отправени към мен. Аз тръгнах към него, извадих от джоба си картата, която бях отнел от шамана на команчите, разгърнах я, подадох му я и отговорих:

— Погледни тук! Тогава ще разбереш откъде идвам. Едва погледнал надслова и числата, той вече извика:

— От тайната библиотека! Извънредно важна карта, която е била открадната на един от моите деди! И чийто крадец досега напразно издирвахме! Под подозрение се намирал тогавашният медицинман на команчите, който бил в продължение на няколко седмици гостенин тук и много често влизал в библиотеката. И сега ми я носи Олд Шетърхенд! Какво чудо, какво велико чудо! От кого я имаш?

— От правнука на крадеца. Ще ти го покажа.

Достатъчен бе един вик от моя страна и Инчуинта и факлоносецът се качиха при нас, водейки двамата пленници. Те бяха веднага разпознати от апаческите главатари. Последните понечиха да се впуснат във високи възгласи на удивление, ала аз го предотвратих с едно движение на ръката и казах:

— Тихо! Те не бива да разберат къде са! По-късно ще ви разкажа. Има ли в Замъка някое място, където пленниците така да бъдат скътани, че нито да могат да избягат, нито да бъдат видени от други хора?

— Ние имаме много добри и надеждни тюрми — отговори Тателах Сатах.

— Тогава нека Инчуинта ги подслони и после се върне. Ще имам нужда още от него.

Тателах Сатах даде с приглушен глас необходимите заповеди на своя исполински слуга, след което той се отдалечи с двамата шамани и факлоносеца, за да ги отведат до хапуса. По същото време вратата над стълбите, която водеше на открито, се отвори и се показа Херцле. Беше съумяла да се изтегли навреме. Виждайки сега през открехнатата врата, че съм отново тук, тя също реши да се покаже. Не е трудно да се досети човек, че това не намали удивлението на вождовете.

Разказах им, колкото сметнах за необходимо, защото не смятах с никого от тях да споделям напълно намеренията и плановете си. Тъкмо свърших и се върна Инчуинта. Той съобщи, че пленниците са здраво заключени, и че Паперман и придружителите му са пристигнали от водопада в Замъка. Осведомих го, че ще ме придружи още веднъж долу до пещерата и за тая цел да се погрижи за две нови факли. Херцле попита дали може да се присъедини към нас. Когато отговорих отрицателно, Тателах Сатах ме помоли да му поверя своята скуав. Очаквал посещението на Колма Пуши и много щял да се радва да запознае двете жени. Аз естествено нямах ни най-малко нещо против и когато Инчуинта дойде с факлите, слязохме отново в пещерата. За отбелязване е, че дванайсетимата апачески вождове бяха пристигнали едва днес, по време на нашето отсъствие, и разпънали шатрите си в Горния град. Те представляваха щабът на всички апачески племена, на които Тателах Сатах можеше да разчита.

Аз си имах особена причина да сляза още един път в пещерата. След като веднъж се бях заел да я опозная, исках да я опозная веднага и изцяло, защото имаше една малка част, която не познавах. Припомням, че широкият, проходим за ездачи път започваше от Долината на пещерата, водеше през нея и излизаше горе на открито зад Воаловия водопад. При мястото, където бе преграден със сталактити, се отклоняваше надясно и водеше нагоре един по-тесен, пешеходен път. Своя същински край той намираше чак горе в пасифлорното помещение. Дотам бяхме отишли. Но още долу в пещерата от него се отклоняваше втори тесен път, край който бяхме минали, без придружителите ми нещо да забележат. Единствено на мен бе обърнало внимание мястото, на което сталактитите, употребени като сталагмити, загатваха, че и тук един проход по-рано път е бил преграден и маскиран с камъни. Към това място се връщахме сега. Бях взел със себе си само Инчуинта, тъй като бе довереник на шамана, а нещата около новото откритие, което се канех да направя, бяха поверителни. Защото като свържех надземните и подземните места, се установяваше следното: Широкият път излизаше в планинската долина, зад водопада. Тесният път свършваше високо там горе в Замъка. Лежащото между тях двата разклонение на тесния път, което сега търсех, трябваше следователно да излиза между водопада и Замъка. И когато се запитвах кое ли място ще е най-подходящо за тая цел, то предположението ми винаги опираха само до дяволските амвони или както ги наричаха тук „Ухото на Злия дух“, край което бяхме минали, когато шаманът ни показа Воаловия водопад. Във всяко едно отношение нещата се съгласуваха, че това място се намира във връзка с изпълнената с тайни пещера.

Стигайки въпросното място, при което предполагах разклонение на тесния път, ние спряхме да изследваме лежащите на земята камъни. Те също не бяха сталагмити, а сталактити, следователно не бяха възникнали на място, а бяха доставени с някаква цел от другаде. Отстранихме от тях толкова, колкото бе необходимо да добием представа за нещата и действително, много скоро без тях се откри свободна пътека, водеща нагоре. И тъй, моето предположение не беше ме измамило. Питах се само още къде излизаше там горе. Трябваше да я проследим.

Най-напред починахме няколко минути от усилията, които бяхме хвърлили по отстраняването на тежките камъни. През това кратко време около нас бе тихо, съвсем тихо, и ето че чухме някакъв особен, пращящ звук, достигащ до нас от далечина — вероятно от района, в който нашият тесен път се отклоняваше от широкия. Какво или кой беше това? Имаше ли някой там? Нашата безопасност изискваше незабавно да го разберем. Вдигнахме факлите и забързахме по посока на звука. Там видяхме, че не се касаеше за човешко присъствие, а за ронене на тавана, и то точно на същото място, под което бях седял и забелязал започващата се пукнатина. Сега тя бе станала по-широка и по-голяма. Падаха доста значителни синтерни късове. Явно там горе нещо се разслабваше. Който се наканеше да минава оттук, отсега нататък трябваше да бъде предпазлив. Помислих си го равнодушно, защото нямах ни най-малка представа за същинската причина на този феномен.

Върнахме се на мястото, където се бяхме трудили, и последвахме новооткрития ходник, чийто излаз още не познавахме. Исполинът Инчуинта бе удивен.

— Ти сякаш си Винету — каза той. — Всичко чуваш, всичко виждаш, всичко намираш! А ние, дето живеем отколе тука, нищо не чуваме, нищо не виждаме и нищо не намираме! Ти си като него и той беше като теб!

И тази пътека водеше нагоре от пещера в пещера, но много по-стръмно от другата. После следваха изкуствени стъпала, изсечени в твърдия камък. Най-после застанахме пред края. Но този край не представляваше някаква врата, зид, камък, а от безчет корени и коренища излизащи от земята, която тук не се състоеше от скала, а от пръст, и те се стремяха напред в една едва ли не непроходимост. Трябваше да прибегнем към помощта на ножовете. И те помогнаха. Като режехме всичко, що ни бе по път, и го отнасяхме назад, ние напредвахме крачка по крачка, докато в крайна сметка застанахме не пред корени и боящи се от светлина ластари, а пред един гъсталак, през чийто клонак ни поздрави дневният светлик. Угасихме факлите.

Гъсталакът израстваше с още други храсти от един каменен куп, който сигурно не бе възникнал естествено, а е бил струпан изкуствено, за да прикрие галерията, от която идвахме. Пропълзяхме през него, стараейки се да увреждаме възможно по-малко клоните и вейките. И застанахме… къде? Дясното „ухо“ се намираше от другата страна на коларския път — точно отсреща.

— Уф, уф! — възкликна Инчуинта. — Случи се чудо!

— Преоткритието на нещо толкова старо не е чудо — отговорих аз. — Ние се намираме при вашия Девълз палпит.

— Чиято тайна никой не може да открие!

— Нима? Наистина ли?

— Да. Нито даже Винету можа!

— Тогава почакай! Може би ти ще си този, който ще съумее!

— Аз? — попита слисан. — Невъзможно!

— Никак не е невъзможно, а дори много вероятно. Съгласен ли си да мълчиш, дори пред Тателах Сатах?

— Съгласен! — увери той, като ме погледна, изпълнен с очакване.

— Добре! Нека първо се огледаме! Да се качим горе, на „Ухото на Злия дух“, за да се запознаем с условията!

Заизкачвахме се. Когато стигнахме горе, аз се намерих в почти съвсем същото положение и условия, както на първия Девълз палпит, където Младия орел повали мечката, и аз после бях разговарял от амвон до амвон с Херцле. Тук също имаше два амвона — точно както там. И отвъд пътя имаше отново два, отстоящи един от друг на точно същото разстояние. На един повърхностен мислител щеше да се стори, че тук имаше не една, а две елипси, в чиито фокуси тихото говорене можеше да се чуе високо, а именно една отсам и една отвъд пътя. По-проницателно мислещият обаче още от пръв поглед щеше да види, че нито отсам, нито оттатък имаше някаква отделна, истинска елипса, и че тази фигура се получаваше когато двете отделения се свържеха през пътя с присъединителни линии. Тогава действително се очертаваше една двойна елипса с четири фокуса — отсам два и отсреща още два, при чиято правилна употреба ставаха възможни различни звукови експерименти, които за непосветения биха изглеждали като чудо.

Това се виждаше, както вече казах, от пръв поглед. Но този пръв поглед бързо бе отклонен от своя обект, и то от извънредно фрапантната промяна, настъпила в околния ландшафт от последното ни присъствие тук. С други думи започнатата статуя на Винету междувременно бе нараснала, и то по начин, който ми стана понятен едва когато видях колко голям бе броят на товарните коли, с които бяха докарани подготвените в каменоломната квадри, и колко голям бе броят на работниците, заети да камарят по фигурата тези предварително пробити квадри и да ги скрепяват с железни оси, скоби и болтове, фигурата беше израснала до пояса. Изкуствените скали, на които щеше да се обляга, бяха в развитие, а скелетата, по които работеха монтьорите, бяха възникнали наистина едва днес, но даваха представа към каква исполинщина отиваха размерите. Инчуинта видя, че съм насочил вниманието си към тях, и каза:

— Те работят като в треска. Вече не са уверени в нещата си. Сега с всеки изминат ден виждат все повече и повече, че не целият свят е на тяхното мнение. Ето защо трябва час по-скоро да изготвят тази фигура, за да направят на хилядите очаквани участници в празненството впечатлението, което им е обещано. Когато преди малко отидох да взема факлите, научих, че хората решили ден и нощ да работят, защото чули, че и ти си тук. Смятат, че лесно могат да те избутат встрани.

— Аха! Особено мистър Окихтшинча, наречен Антоний Пейпър, а? Остави го да си бута, нека си бута! А ние да се върнем, към настоящите си задължения. Нали се канехме да опитаме дали няма да си ти този, който ще открие тайната на вашия Девълз палпит. Тук имаме два амвона. Отсреща също два. Ние се намираме тук на първия, където сега аз ще остана, а ти ще отидеш отсреща, също на първия. Ще застанеш там и ще изречеш с най-обикновен тон десет числа. Аз не мога дотук да ги чуя, но веднага ще ти ги повторя.

— На мен да ги повториш? — попита. — Че ще го чуя ли?

— Да.

— Невъзможно!

— Изчакай! Сега върви! Но го стори тайно! Не казвай никому къде отиваш и какво възнамеряваш да правиш там!

По физиономията му се изписа силно неверие и той се отдалечи. Загледах се след него, но без да се показвам на работниците и коларите, които циркулираха по пътя. Той го прекоси и се изкачи на първия амвон. Лесно можете да се досетите колко бях напрегнат за изхода на експеримента. Заслушах се. И ето, Слава Богу, пристигнаха те, десетте числа — четните от две до двадесет. Почаках само миг, после ги повторих също така бавно и отчетливо, както ги бе изговорил той.

— Уф, уф! — чух го да извиква сащисано. — Ти ли си наистина, или не?

— Аз съм — отговорих.

— И си ме чул?

— Точно както ти мен. Сега иди на другия амвон, на втория, и кажи нещо друго.

— Какво?

— Каквото и да е. Задай някакъв въпрос и аз ще ти отговоря. Хайде тръгвай!

— Добре, отивам!

Аз също слязох от моя амвон и се запътих към другия. Тъй като там нямаше храсталаци, бързо се озовах горе. Тогава го чух как отива на отсрещния. Храсти шумоляха, клони пукаха. После стигна горе и попита:

— Още ли си там? Чуваш ли ме?

— Да, чувам те — отговорих, без обаче да му казвам, че междувременно и аз съм си сменил мястото.

— Да броя ли пак?

— Да. Десет други числа.

Той изброи нечетните числа от тридесет и едно до четиридесет й девет и аз му ги повторих. Сетне го накарах да се върне на първия амвон, за да изрече още десет числа. Видях го да отива отвъд. Качи се горе. Сега сигурно броеше, но аз не чувах нищо. Вече знаех всичко. Човек можеше да чува или не, да бъде чуван или не, както му бе угодно. Това зависеше само кое място ще си избере. Слязох от моя амвон и тръгнах към коларския път. Той ме видя и също дойде.

— Последният път ти не ми отговори — каза. — Или аз не съм дочул? Какво чудо, какво чудо! Уф, уф! От толкова далеч никой човек не може да разбере казаната с обикновен тон дума и все пак аз те разбрах! Как да се обясни това?

— Помисли! Та нали ти си този, който трябва да открие тайната!

— Шегуваш се! Защо да се мъча да гадая нещо, което ти вече много добре знаеш! Защото ако не го знаеше, нямаше да можеш да ми посочиш правилните места. Аз ще го науча ли?

— Ако Тателах Сатах позволи, да.

— Но сега не бива да му казвам нищо?

— На никого! Би могъл да причиниш голяма беда дори само ако на един-единствен издадеш. Хайде сега нагоре към Замъка! Слънцето вече залязва.

Небето, докъдето можеше да се види тук от долината, бе облъхнато от прозрачни, златисти облачета. Огнен диамантен блясък пламтеше на запад и се отразяваше като искри и проблясъци от приказното огледало на Воаловия водопад. Колко жалко, колко плачевно, че издигащата се точно пред водопада мъртва каменна фигура правеше насладата от красотата почти невъзможна! Стояхме при извивката на пътя и долината откъдето човек, идващ от Горния град, за пръв път съглеждаше Воаловия водопад. Бяхме спрели там, за да се насладим на неговата гледка. И сега тази фатална фигура, противопоставяща се на лекия, ефирен воал, ни пречеше, въздействаше така неприятно, така обременително, така потискащо. Дървените скелета, издигащи се пред този воал, бяха направо мъка за очите, толкова повече че изглежда ги строяха без отвес. Те стояха наклонено. Имаше само един-единствен трегер, който настина стоеше вертикално. Направих тази констатация ей така между другото. Тя ми се стори съвсем маловажна. Но в хода на земните събития няма нищо неважно — скоро щях да го разбера и тук…