Назъм Хикмет
Слепият падишах

В далечни времена, неизвестно кога и къде, живял един падишах. Но този падишах не бил от онези, които вие познавате. Младостта му минала ту в лов, ту във войни. Без отдих и почивка той или размахвал сабя, или пускал стрели, или въртял боздуган. Така, яхнал своя кон, падишахът обиколил с армията си четирите краища на земята. Покорил крепости и градове, загубил градове и крепости. Накратко, нито сам знаел покой, нито народът си оставял на мира. Съседните народи също вдигнали ръце от него. И когато този падишах станал на седемдесет и пет години, изведнъж ослепял. Разбира се, ако очите му виждаха, той би продължил да пришпорва коня си, да насъсква царства и народи, но какво можел да направи — бил сляп. Седял падишахът на трона си в тронната зала и от очите му започнали да текат сълзи като из ведро. Всеки ден падишахът проливал по две ведра сълзи. Едното било златно, а другото — сребърно. В златното ведро течали сълзите от дясното му око, а в сребърното — от лявото. Мъдреци, лекари, знахари и даже ветеринари се стекли при падишаха, за да намерят средство, с което да помогнат на своя владетел, но всичко било напразно. Най-после, един ден, от края на света, от планината Каф, дошъл един дервиш. Прегледал той очите на падишаха, седнал, хванал бялата си брада и четиридесет дни и нощи мислил. Накрая казал:

— Царю честити, има една възможност да ти се излекуват очите. За това трябва да се намери шепа пръст от оная земя, където не е стъпвал твоят кон. И когато ти донесат пръст от тази земя, поръси я върху очите си. Тозчас ще прогледнеш.

Като чул това падишахът, вместо две ведра; започнал да пролива по три ведра сълзи на ден. „Защо?“ — ще попитате вие. Работата е в това, че едва ли имало място, където да не е стъпил конят на падишаха.

Така минали месец, два, година. Една сутрин при падишаха дошъл най-големият му син.

— Татко падишах — казал той, — позволи ми да отида да намеря оная земя, където не е стъпвал твоят кон, и да ти донеса шепа пръст. Не казвай, че няма такава земя. На всяка цена ще я намеря.

Падишахът дълбоко в себе си не повярвал, че може да се намери земя, на която да не е стъпвал неговият кон, но какво да се прави — надеждата е велико нещо, разрешил на големия си син да отиде.

Най-големият син се метнал върху коня и тръгнал на път. Вървял ден, два, три дена вървял, а от него ни вест, ни кост. Когато вече всички от двореца били загубили надежда, най-големият син пристигнал.

— Нося радостна вест, татко падишах — казал той. — Ето ти пръст за очите. Взех я от върха на стените на Прокълнатата крепост. По тези стени не конски крак, а човешки крак не би могъл да стъпи, защото стените са едни такива отвесни, тесни… Поръси очите си с тази пръст, нека те да прогледнат.

Падишахът въздъхнал, задържал сълзите си, за да може да говори, и казал:

— Не, синко. Когато бях млад, на върха на стените на тази крепост, яхнал коня си, аз хвърлях копия заедно със сина на падишаха на великаните.

Като чул това, най-големият син навел глава и излязъл.

Отишъл при падишаха средния син.

— Позволи ми, татко — казал той, — да ти дам тази пръст. Тя е от пропастта, която е зад Седемте долини. Тази пропаст е толкова дълбока, толкова дълбока, че едва ли някога човешки крак е стъпвал там.

— Не, синко — отговорил падишахът, — на дъното на тази пропаст отдавна е стъпвал човешки крак. Когато бях млад, там ходех на лов за диви патици.

Пропаднали всички надежди да се изцерят очите на падишаха.

В един прекрасен ден при падишаха дошъл най-малкият син.

— Позволи на мен да се опитам да намеря лекарство за очите ти — казал той.

— Откажи се от това желание — отговорил падишахът, — нима има по земята място, където да не е стъпвало копитото на моя кон?

Но малкият принц настоявал на своето. Баща и син се прегърнали. Отишъл принцът в дворцовата конюшня, избрал един жребец, който не приличал по нищо на другите.

— Ето този жребец е достоен да ме носи на седлото си — казал той.

— Хранете го четиридесет дни, но не с ечемик и слама, а със сухо грозде и кестени.

После отишъл в една суха степ и заповядал:

— Поливайте това място непрекъснато в продължение на четиридесет дни.

Четиридесет дни хранили жребеца със сухо грозде и кестени, четиридесет дни поливали степта. На четиридесет и първия ден принцът отишъл в конюшнята, метнал се върху жребеца и се озовал в степта, която от четиридесетдневното поливане се превърнала в непроходимо блато. Той пришпорил коня си в такъв галоп, че подковите му преобърнали дъното на цялото блато, а от седмия пласт под земята се вдигнал такъв прах, че всичко наоколо се забулило в тъмен облак.

— Жребец, който може да направи на пух и прах това блато, е достоен да ме носи върху седлото си — казал принцът, пришпорил коня и излязъл на път.

Дълго вървели, през гори и планини минали. На третата вечер принцът, яздейки своя кон, видял на земята някакъв блясък, като че ли на земята било паднало късче слънце и сега свети сред долината.

„Какво ли е това?“ — си помислил принцът. Приближил се и видял, че това е крило на птица. Взел той крилото. „Може да ми потрябва“ — си помислил. В същото време, незнайно откъде, дочул тайнствен глас:

— Не вземай това крило, принце! То ще ни донесе нещастие.

Принцът не обърнал внимание на тези думи, сложил лъскавото крило в джоба си, метнал се на коня и го пришпорил с всичка сила. Дълго ли вървял, кратко ли вървял, не зная колко дни е вървял, но зная, че в един прекрасен ден принцът със своя прекрасен жребец се спрял в един град, пред един хан. Стопанката на хана била една старица.

— Свободни места няма — казала тя на принца.

Но само като й дал шепа жълтици, старицата заговорила другояче:

— Добре дошъл, синко, добре дошъл! И за теб, и за твоя кон ще се намери място. Ако имаш кучета, и за тях ще има. Добре дошъл, ще ти бъда покорна робиня.

Този ден падишахът, който царувал в града, заповядал чрез своите глашатаи:

— Тази нощ никой не бива да пали лампа!

Преди да легне, принцът извадил от джоба си вълшебното крило и го поставил на рафта, където стояла незапалена лампа. През нощта падишахът обходил със своята свита града. И изведнъж видял, че единият прозорец на хана е облян в ярка светлина. Сутринта хората на падишаха започнали да търсят пътника, който се осмелил да наруши заповедта му. Хванали принца и го завели при падишаха.

— Защо не изпълни заповедта ми? Как се осмели да запалиш светлина? — попитал падишахът.

— Повелителю мой, аз съм чужденец — отговорил принцът, — пристигнах вчера, бях изморен и легнах да спя по-рано. Що се отнася до светлината, това не беше лампа. Светеше едно крило, което намерих по пътя.

— Би ли ми го дал? — попитал падишахът.

— Разбира се — отговорил принцът.

Дал перото на падишаха. Той бил възхитен от подаръка и тутакси му простил. Перото така силно светело, че скоро в двореца престанали да палят лампи. Хората трудно можели да различават деня от нощта. В същото време падишахът непрекъснато си повтарял:

— Има ли по света по-щастлив човек от мен?

Веднъж тези думи дочул везирът. Той казал на своя повелител:

— Да, по цялата земя няма по-щастлив човек от вас, но… мисля си, каква ли може да бъде самата птица, която има такива криле? Виж, друго щеше да бъде, ако я имахте цялата…

— Добре, но как да се намери цялата птица? — попитал падишахът.

— Младежът, който е намерил крилото, то се знае, може да намери и птицата — отговорил везирът.

Падишахът извикал принца при себе си:

— Или ще ми намериш птицата — казал му той, — или ще ти взема главата.

Бедният момък съвсем се объркал. Върнал се отчаян в хана, влязъл в конюшнята. Докато оседлавал коня си, принцът непрестанно си мърморел. Изведнъж конят заговорил с човешки глас:

— Принце, нима не те предупреждавах, че това перо ще ти донесе нещастие? Не ме послуша, а ето и последствието. Сега нищо друго не ни остава, освен да тръгнем на път и да търсим птицата. Слушай: иди при падишаха и му поискай едно тлъсто магаре. Ще го вземем и ще отидем в планината Каф. Тази птица е цар на всички птици. Веднъж в годината тя събира птичия народ в склоновете на планината. До следващия събор остава още малко време. Когато пристигнем там, ти ще заколиш магарето, ще го направиш на малки късчета и ще ги разпръснеш в околността. Само около ребрата на магарето ще оставиш малко повечко месо. Ще поставиш костите му под едно голямо дърво и ще се скриеш. Птиците ще започнат да се събират и когато последен долети техният цар, те ще поискат разрешение да изядат месото. Той ще им разреши и те ще се спуснат към парчетата, а самият той ще седне на купчината кости и ще кълве месото от ребрата. Ти ще хванеш птицата, без да й даваш да се опомни, ще сложиш главата й под крилото, ще се качиш върху мен и с всичка сила ще бягаме.

Казал това конят и млъкнал.

Принцът направил всичко, което му заръчал конят. Когато пристигнали до планината Каф, той заклал магарето, разхвърлял парчетата месо по склона, после се скрил между ребрата на магарето. Не минало много време и от четирите краища на света започнали да се събират по склоновете на планината Каф всички птици. Пляскали те криле и нежно и тихо чуруликали и цвърчели. Ето че във въздуха се разнесъл шум и всичко утихнало. Погледнал принцът и видял, че над него се спуска поток светлина. За да не ослепее, той затворил очи. Бавно, плавно се спуснал птичият цар на земята. След като поговорил известно време с поданиците си, той им разрешил да изядат месото, после се настанил на скелета на магарето. Момъкът бързо хванал птицата, метнал се на коня и с все сила препуснали.

Падишахът видял птицата и едва не полудял от радост. Дворецът, осветен от птицата, засиял като слънце. Падишахът попитал везира:

— Има ли на земята по-щастлив падишах от мене?

— Всичко това е чудесно — отвърнал везирът, — но не зная как да кажа… вашият дворец, вие ще ме извините, но не подхожда за такава птица. Друго би било, ако дворецът е от слонова кост…

— Кой ще ми построи такъв дворец? Откъде може да се намери толкова много слонова кост? — попитал падишахът.

— Момъкът, който намери птицата, ще намери и слоновата кост — отговорил везирът.

Падишахът тутакси изпратил човек в хана за принца.

— Или дворец от слонова кост, или главата — отсякъл късо повелителят.

Отново се объркал момъкът, не знаел какво да прави. Тогава конят му казал:

— Принце мой, не ти подобава да бягаш. Иди поискай от падишаха мехове, пълни с ракия, и една рота войници. Ще отидем в гората, където живеят слоновете. Там има езеро. Точно по обед, в най-голямата горещина, слоновете пият от него вода. Ще излееш ракията в езерото, а войниците ще скриеш зад дърветата. Слоновете, които пият от водата, ще се напият и ще се натъркалят по земята. Алкохолът е нещо, което може да повали и слоновете така, че да загубят слонската си сила и да заприличат на мокри кокошки. Заедно с войниците можеш спокойно да изрежеш зъбите им.

Момъкът направил както го научил конят: взел рота войници, сто меха с ракия, пълни догоре, отишъл в гората, където живеели слоновете, и изсипал ракията в езерото. На пладне слоновете, големи като движещи се планини, дошли от езерото и шумно пили с хоботите си от езерната вода. Напили се. Превърнали се в безсилни мокри кокошки, а в това време момъкът и войниците изрязали зъбите им, натоварили ги и се върнали в града. Майсторите на града направили на падишаха дворец от слонова кост. Тогава падишахът сложил птицата в златна клетка, окачил я в тронната зала на този дворец, извикал своя везир и го попитал:

— Има ли на земята по-щастлив падишах от мен?

Везирът му отговорил така:

— Разбира се, няма, царю честити, но… Вижте, не се гневете, но за един такъв дворец нямате достойна царица… Нима може да бъде подходяща за такъв дворец друга освен първата красавица на света?

— Кой не иска да се ожени за най-голямата красавица на земята — казал падишахът. — Но как може да се намери и да се доведе в двореца?

Везирът отговорил така:

— Този, който можа да намери птицата и слоновата кост, ще намери и най-красивата жена на света.

Хората на падишаха отишли в хана и предали на принца заповедта на своя господар.

„Е, това е вече много“ — си помислил принцът и отишъл при коня да сподели мъката си. Тогава конят казал на принца:

— Няма що, ще трябва да минем и през това изпитание. Да се бяга от трудностите е непростимо за един юнак. Земята, която ти търсиш, за да излекуваш очите на своя баща, е страната на първата красавица. Хайде да тръгваме на път.

Скочил момъкът върху седлото на коня и тръгнали. Вървели ден, вървели два, колко дена вървели, не зная точно, но една сутрин се озовали пред градината на първата красавица на света.

— Слез от мен и влез в градината — посъветвал конят принца. — От бодливата роза откъсни седем клонки. Първата красавица идва тук всеки ден и преди изгрев-слънце бродира на своя гергеф. Полекичка ще се приближиш отзад, ще я хванеш за косите и със седемте розови клонки ще почнеш да я биеш. Ще я биеш дотогава, докато каже „стига!“ След това ще я вземеш за ръка и доведеш тук.

Момъкът направил така, както го научил конят: влязъл в градината, откъснал розовите клонки и какво да види — първата красавица на света, с коси като пясъка край морето, с лице като сняг, светла като слънчев лъч, седи и бродира на гергефа си. Бързо се доближил до нея нашият момък, хванал я здраво за косите и започнал да я бие с трънливите клонки. Не минало много време и първата красавица завикала:

— Стига, момко! Аз съм твоя! Отдавна чаках юнак като тебе.

Момъкът и първата красавица се качили върху коня и потеглили за града. Принцът я дал на падишаха и се прибрал в своя хан. В това време взел и шепа пръст от нейната градина, по-точно изпод гергефа й.

Настанили първата красавица на света в харема на стария шах. За да й се хареса, той направил какво ли не, но красавицата дори не се усмихвала.

— Ако искаш да се засмея, ако искаш да ти стана жена — казала накрая тя, — накарай да доведат кобилите ми от острова, който се намира зад Седем морета. Когато ги доведат, ти ще се изкъпеш в тяхното мляко, ще се подмладиш и тогава вече аз ще съм твоя.

— Кой може да доведе тези кобили? — попитал падишахът.

— Който успя да ме доведе тук, той ще може да доведе и кобилите ми — отговорила първата красавица.

Предали на нашия момък заповедта на падишаха. Отново скочил той върху своя кон и тръгнал на път. Стигнал до едно море. Тогава конят казал на принца:

— Ще заколиш четиридесет бивола, ще им одереш кожите, ще ме наметнеш с тях, след което ще се скриеш хей зад онзи шубрак. Аз ще изцвиля. От морето ще излезе морско чудовище. Ще започнем да се бием. То ще направи на парчета тези биволски кожи, но за четиридесетата силите няма да му стигнат. Ти бързо ще сложиш седлото ми върху гърба му и то ще те изведе на острова, където се намират кобилите. Ще хванеш сивата и черната и ще ги доведеш.

Момъкът направил така, както го научил конят: покрил го с четиридесет биволски кожи, сбил се конят с морското чудовище и когато свършили силите на чудовището, принцът се метнал на гърба му, отишъл на острова, хванал сивата и черната кобила, върнал се, после отишъл при падишаха, дал му ги.

Падишахът попитал първата красавица:

— Добре, но кой ще дои тези кобили?

— Юнакът, който ме отвлече — отговорила красавицата. — Преди това нека натопи кърпата ми в моите благовонни масла.

Предали това на момъка. Той направил така, както заръчала първата красавица. Издоил кобилите, млякото на сивата кобила сложил в златна кофа, а на черната — в сребърна и ги изпратил на първата красавица. Започнала първата красавица да мие падишаха с млякото от сребърната кофа и колкото повече го миела, толкова той се смалявал и накрая съвсем изчезнал. След това изкъпала принца с млякото от златната кофа и той като първата красавица на света станал безсмъртен. Цели четиридесет дни и четиридесет нощи траяла тяхната сватба в двореца от слонова кост. И птицата от кафеза на падишаха пуснали на свобода.

Минали няколко дена. Колкото повече ставали дните, толкова по-голяма мъка лягала в сърцето на принца. Престанал дори да се смее… Не издържала първата красавица на света и един ден го попитала:

— Защо си така мрачен? Имаш царски трон, имаш жена — първа красавица на света, какво ти липсва?

— Ах, царице моя — казал принцът, — аз самият съм син на падишах. Но работата не е в това. Аз съм добър и любещ син. Цели седем години какво ли не изтеглих, за да намеря цяр за очите на баща ми. Ето че намерих цяр, а не мога да го занеса.

— Още утре ще тръгнем на път, ще отидем при баща ти — казала първата красавица.

На следващия ден вече били на път. Дълго вървели, през планини и долини минали и една сутрин стигнали страната на принца. Бащата на момъка, слепият падишах, отдавна бил загубил всякаква надежда, че някога ще се завърне най-малкият му син и когато синът му казал: „Аз намерих цяр за твоите очи!“ — той не знаел на какво повече да се радва: на това, че се върнал, или на цяра. Накрая решил, че трябва да се радва и на едното, и на другото.

— Откъде е пръстта, която си ми донесъл, синко? — попитал слепият падишах.

— Взех я изпод гергефа на твоята снаха, мили татко.

— А коя е тази, която ми става снаха?

— Първата красавица на света, мили татко.

Падишахът покрил очите си е тази пръст и тозчас прогледнал. Отново отпразнували сватбата на младия принц и красавицата. Празнували четиридесет дни и четиридесет нощи. Раздали и на целия град халва. Всички се радвали, нека и ние да се порадваме.