Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Дете на времето (5)

Паралел втори: Главната жрица

Настъпи четвъртото утро, откакто бяха предприели похода на запад, за да се поклонят на МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ. Още от мига, когато Сребърния Облак заповяда да поемат обратно по дългия път през голите поля, студеният сух северняк не спря да вие. От време на време край тях просвирваха нови и нови вихрушки прозрачен, бодлив сняг и танцуваха в необуздани млечно-бели спирали над главите им. И всичко това по средата на лятото! Богинята наистина трябва да е разгневена. Но защо? Какво са сторили?

Нощем хората се гушеха из процепи и пролуки под небето, озарено от мразовитата светлина на бялата луна. Нямаше пещери, където да се приютят. Някои от тях — по-изобретателните, струпваха заслони от клони и съчки, ала повечето бяха изтощени до крайност от целодневния преход и търсенето на храна и въобще не правеха усилия.

Денят на Празника на Лятото беше дошъл и отминал и за първи път, откакто се помнеха, той не се състоя. Това никак не се харесваше на Главната жрица.

— Със студените месеци ще настъпи глад — мрачно каза тя на Пазителката на Миналото. — Не е на добро да се пропусне Празника на Лятото. Кога друг път не сме спазвали традицията на този ден, както подобава?

— Ние не пренебрегваме Празника на Лятото — отвърна Пазителката на Миналото. — Просто го отлагаме, докато Богинята ни посочи правия път.

Главната жрица плюна:

— Богинята ще ни посочва правия път! Какво си въобразява Сребърния Облак? Аз съм тази, чрез която получавате съвета на Богинята. И не е нужно да отивам до МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ, за да го прозра.

— Но Сребърния Облак трябва да отиде — каза Пазителката на Миналото.

— Само защото е страхливец. Уплашил се е от Другите. Разбра, че са пред нас, и иска да избяга от тях.

— И пред нас, и зад нас. Не можем повече да се крием. Заобикалят ни отвсякъде, а ние сме много малко и не е по силите ни да се бием. Какво да сторим? Богинята трябва да ни каже как да се справим с тях.

— Да — мрачно се съгласи Главната жрица. — Май имаш право.

— Така че, ако ти в името на Богинята не можеш да ни научиш как да постъпим…

— Достатъчно, Пазителко на Миналото. Разбирам какво искаш да кажеш.

— Добре тогава. Гледай да не забравиш.

Главната жрица сърдито изсумтя и отиде до огъня. Изправи се, притиснала с ръце страните си. Вече и не искаше да си спомня откога все се дърлеха с Пазителката на Миналото. Времето си течеше, а те така и не можеха да се помирят. Пазителката на Миналото се мислеше за много важна, задето помни дълго, подпомагана от снопове Пръчки на Паметта и добре познава обичаите. Да, вярно, Пазителката на Миналото бе важна за племето — с неохота си призна Главната жрица, — но не е посветена. А аз съм посветена. Тя просто помни миналото, а аз говоря с Богинята; понякога и Богинята говори с мен.

Все пак, помисли си тя, Пазителката на Миналото има право.

Главната жрица разгърна кожената си наметка. Топлото розово сияние на огъня се надигна и обви жилавото набито тяло. Другите бяха голяма заплаха. Те се бяха появили изневиделица — високи, гъвкави, влудяващи, с плоски лица, и се разпростираха навсякъде — заграбваха най-хубавите пещери, най-богатите ловни полета, най-сладките извори. Какви истории бе чувала Главната жрица — да ти настръхнат косите. От време на време Племето срещаше някой самотен и той разказваше за сблъсъци между своите и Други, за кървави кланета и страшни поражения.

Другите разполагаха с много, при това по-надеждно оръжие. Бяха по-подвижни в битките. Говореше се, че са бързи като сенки, и когато нападат, сякаш изникват от всички страни. Досега Сребърния Облак бе успял да предпази Племето. Умело бе превел народа си дотук през широките открити равнини, като бе избягвал сблъсъци с опасните пришълци. Ала докога щеше да продължи това? Да, най-добре да се поклонят на Святото място и да чуят какво ще ги посъветва Богинята, реши Главната жрица.

Освен това Сребърния Облак бе много убедителен по въпроса за религиозната страна на празника. Празника на Лятото отбелязваше връхната точка на годината. Тогава слънцето грееше топло, а денят бе дълъг. Той бе възхвала на добрата Богиня — на милостта и великодушието й, благодарност отсега за благата, които ще им дари в останалите седмици на летния лов и сезона за събиране на плодове.

Редно ли бе да проведат Празника на Лятото — бе попитал той — в момент, когато Богинята е явно огорчена от тях?

Още повече, — мислеше Главната жрица — как може да се състои Празника на Лятото, след като Сребърния Облак твърдо отказва да го проведе. Обрядът трябваше да бъде извършен от мъж, при това от мъжа с най-голяма власт в Племето. Именно той трябваше да изиграе танца на благодарността пред Светилището на Богинята. Именно той трябваше да принесе в жертва бичето, да вземе в прегръдките си избраната девица и да я посвети в тайните на Великата Майка. Другите празници се ръководеха от Трите жрици, но беше невъзможно те да проведат Празника на Лятото. Това бе работа на вожда. Главната жрица не бе особено доволна, но Сребърния Облак бе решил.

Главната жрица загърби огъня. Време беше да подготви Светилището за утринните ритуали.

— Жрици на Богинята — извика тя, — хайде и двете на работа!

Навремето и трите имаха имена, ала сега всички ги наричаха „Жриците“. Когато встъпваш в служба на Богинята, трябва да се откажеш от името си. Богинята няма име, нямат имена и Нейните служителки.

Главната жрица все още си спомняше името на най-младата, тъй като бе нейна дъщеря и Главната жрица сама я бе нарекла Ярко Утринно Небе. Сега бе само Жрица. Не можеше обаче да си спомни как се казваше втората Жрица — или Тъжната Птица, или Бързата Лисица — не беше сигурна. Някога Тъжната Птица и Бързата Лисица много си приличаха. Едната умря, а другата стана Жрица. С времето Главната жрица започна да ги бърка. Що се отнася до собственото й рождено име, Главната жрица въобще не можеше да си го спомни. Бе го забравила преди много-много години и сега рядко мислеше за него. Беше Главната жрица и толкоз. Понякога, докато чакаше съня да я навести, усещаше, че пряко волята си се чуди какво ли е било името й. Май нещо като Слънчев лъч? Или Златни Криле? Или Блестяща Вода. Нещо, свързано с блясък, сигурна беше. Ала самото име винаги й се изплъзваше. Чувстваше вина, задето се опитва да си го спомни. Със сигурност знаеше — няма кого да попита. Беше грях Главната жрица да използва родното си име по каквато и да е причина. Всеки път, когато се замисляше за него, незабавно правеше знака за пречистване и молеше прошка.

Това бе четиридесетото й лято. В Племето само Пазителката на Миналото бе по-стара, и то само с пет-шест луни. Но Главната жрица бе силна и здрава, можеше да живее още десет години, може би петнадесет, а даже и двадесет, ако има късмет. Майка й бе доживяла дълбока старост, бе успяла да превали шейсетте; баба й — също. Дълголетието бе обичайно за семейството й.

— Тази сутрин ще извършим ли целия обряд? — попита най-младата жрица, докато подреждаха камъните и оформяха Светилището.

Главната жрица я погледна ядосано:

— Разбира се! Защо не?

— Защото Сребърния Облак иска да тръгнем веднага след утринното хранене. Казва, че днес трябва да изминем повече път, отколкото през предишните три дни.

— Сребърния Облак! Сребърния Облак! Сребърния Облак казва това, Сребърния Облак казва онова и ние подскачаме като жаби, накъдето ни заповяда. Той може да бърза, ала не и Богинята. Ще извършим целия обряд.

Тя запали огъня на Богинята. Втората жрица извади малката торбичка от вълча кожа, взе отвътре благоуханни билки и ги поръси в огъня. Оцветените пламъци лизнаха високо. Най-младата жрица донесе каменния съд с кръвта на убитото вчера животно и поля малко на жертвеника. Главната жрица извади трите свещени мечи черепа от косматата меча козина, в която ги съхраняваше. Бяха най-ценното притежание на Племето. Постави всеки от тях на плосък камък, за да ги предпази от допира със земята.

Черепите бяха преминали през ръцете на много поколения, дори и Пазителката на Миналото не можеше да каже колко. Преди години велики герои бяха надвили мечките в пряк двубой. Оттогава жриците си ги предаваха една на друга. Мечката бе Бащата на Племето, великата заплодяваща сила, която поражда живот във Великата Майка. Главната жрица трябваше да внимава черепите да не докоснат земята, защото тогава те щяха да оплодят Майката, а сезонът не беше подходящ за това. Децата, заченати сега, по средата на лятото, щяха да се родят през тъмните дни на късната зима, когато храната е най-малко. Най-добре е да бъдат заченати през есента, за да се появят на бял свят напролет.

Главната жрица постави ръце последователно на всеки от черепите и нежно плъзна пръсти по челата, полирани през годините от дланите на толкова жрици. Почувства как по ръцете, а след това по раменете й полазват тръпки, когато мощта на извечното бащино начало от черепите прониква по тялото й.

Погали лъсналите зъби, прокара пръсти по очните орбити…

Бащиното начало проправи пътя на Майчината мощ в душата й. Едното неотстъпно следваше другото. Не можеше да пробудиш едното, без да усетиш другото.

— Богиньо, благодарим ти — зашепна Главната жрица. — Благодарим ти за даровете на земята, за месото на животните. Благодарим ти най-вече за даровете на утробите ни.

Тя докосна за миг гърдите си, после корема и слабините, приведе се и заби нокти в твърдата замръзнала почва. Макар и студена днес, това бе гръдта на Майката и тя я помилва с любов. До нея другите две жрици сториха същото.

Тя затвори очи. Видя огромната дъга на гръдта на Майката да се простира далеч пред тях. Душата й се изпълни с присъствието на Богинята, с Майчината мощ.

— Благослови ни! — молеше Главната жрица. — Закриляй ни. Дари ни благодатната си любов.

Трансът й бе прекъснат от крясъци и смях някъде зад нея. Момчетата се забавляваха с грубите си игри. Наложи си да не им обръща внимание. Макар и непохватни, жестоки и глупави, те също бяха деца на Богинята.

Богинята бе създала жените да раждат деца и любов, а мъжете да ловуват, да намират храна, да водят война и на всеки бе определена роля, която другият нито можеше, нито смееше да изпълнява. Това бе значението на Празника на Лятото, събирането на мъжа и жената в служба на Богинята. И ако момчетата бяха лоши и непочтени, то Богинята ги бе създала такива. Нека се смеят. Нека тичат в кръг, нека се налагат с пръчки, когато се догонят. Просто трябваше да бъде така.

Дългият обряд свърши. Тя взе пръчка и разръчка въглените. Прибра свещените камъни и вдигна мечите черепи. Целуна ги един по един и ги затъкна в гънките на кожата.

Сребърния Облак стоеше далеч от нея, скръстил ръце на гърдите си, нетърпелив, сякаш едва бе дочакал да свърши. По-наблизо Главната жрица видя Мъдрата. Въртеше се в кръг начело на най-малките деца и ги учеше някаква песен.

— Колко жалко — рече си тя. — Тази ялова жена си въобразява, че е една от Майките. Богинята е много сурова с нея.

— Свършихте ли най-после? — извика Сребърния Облак. — Можем ли вече да тръгваме, Главна жрицо?

— Да, да тръгваме.

Мъдрата дойде при нея. По петите й се промъкна ято дечурлига — Сладкото цвете, Детето на Небесния Огън и още няколко.

— Може ли да кажа нещо, Главна жрицо? — попита Мъдрата.

— Сивия^[1] Облак иска да прибираме и да тръгваме.

— Съвсем за малко, а?

— Щом е за малко, може.

Колко досадна беше тази Мъдрата. Главната жрица никак не я обичаше. О, да, тя бе умна и изпълнена с тъмна сила, те не трябваше да забравят това, ала бе чепата и неразбрана. Животът й бе изпълнен с нещастия. Главната жрица я съжаляваше заради мъртвородените бебета, за смъртта на баща им и всичко останало, но все пак искаше Мъдрата да я остави на мира. Около й витаеше гневът на Богинята.

Мъдрата тихо попита:

— Вярно ли е това, което се говори? Щяло да има специално жертвоприношение, като стигнем МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ?

— Да, ще има жертвоприношение — потвърди Главната жрица. — Как може поклонение без жертвоприношение на Светото място?

— Специално жертвоприношение!

Малкото останало търпение на Главната жрица бързо се изпаряваше:

— Как така специално, Мъдрата? Как така специално? Няма време за недомлъвки.

— Дете — отвърна Мъдрата.

Шепа сняг да бе хвърлила Мъдрата в лицето й, нямаше да я изненада повече.

— Какво? Кой говори такива неща?

— Мъжете приказват. На МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ ще предложим на Богинята дете, а тя в замяна ще държи Другите на разстояние. Сребърния Облак вече е решил. Сигурно преди това е говорил с теб. Вярно ли е, Главна жрицо?

Сърцето й лудо заби, в ушите й сякаш отекна гръмотевичен тътен. Почувства се слаба и замаяна, с огромно усилие се задържа на краката си, но не отклони поглед от очите на Мъдрата. Пое дълбоко въздух, напълни дробовете си, пак, и пак, и пак, докато накрая си възвърна някакво подобие на самообладание.

— Да, никога досега Другите не са били толкова опасни.

— Жертвоприношенията на деца няма да ни опазят от Другите.

— Говори се, че вие със Сребърния Облак сте решили обратното.

— Който казва така, лъже — разпалено се сопна Главната жрица. — Аз не знам нищо такова. Нищо. Това са глупости, Мъдрата. Няма да стане. Няма да го допусна. Обещавам ти. Няма да има жертвоприношения на деца. Можеш да си напълно сигурна в това.

— Закълни се. Закълни се в Богинята! Не! — Мъдрата се присегна и хвана детето на Небесния Огън с една ръка и Сладкото Цвете с другата. — Закълни се в душите на това малко момченце и това малко момиченце.

— Думата ми ти стига.

— И няма да се закълнеш?

— Думата ми е достатъчна — отвърна Главната жрица. — Не. Не съм длъжна да се кълна пред теб нито в Богинята, нито в дребното телце на Сладкото Цвете, нито в каквото и да било. Ние сме цивилизован народ, Мъдрата. Не убиваме деца. Какво още искаш?

Мъдрата я изгледа с недоверие, но отстъпи и си тръгна. Главната жрица остана сама и се замисли.

— Да принесат в жертва дете? Сериозно ли го мислят? Нима се надяват, че това ще послужи за нещо?

Би ли допуснала Богинята подобно нещо? Да отнемеш мъничък живот, да върнеш на Богинята това, което ти е дала — това ли е начинът да я убедиш, че трябва да помогне на Племето в момент на изпитание?

Не. Не. Не. Не. Колкото и да се опитваше, не виждаше никакъв смисъл.

Къде беше Сребърния Облак! А, ето го там — разглежда купчината нови върхове за стрели на Ездача на Мамути. Главната жрица отиде до него и го дръпна настрани.

— Искам да ми кажеш нещо — тихо рече тя. — Кажи ми истината. Наистина ли смяташ да принасяш дете в жертва, когато стигнем МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ?

— Да не си се побъркала, Главна жрицо?

— Мъдрата каза, че някои от мъжете говорят за това, че ти вече си взел решение, и аз съм съгласна.

— А ти съгласна ли си? — попита Сребърния Облак.

— Разбира се, че не съм.

— Е, и останалите приказки са толкова верни. Да принасяш в жертва дете?! Главна жрицо, да не би да си повярвала, че въобще мога да…

— Не бях сигурна.

— Как може да говориш така?

— Но нали отложи Празника на Лятото?

— Какво става с теб, Главна жрицо? Не правиш ли разлика между отлагането на някакъв празник и убийството на дете?

— Според някои едното е не по-малко от другото.

— Е, всички, които казват подобни неща, са луди — сопна се Сребърния Облак. — Нямам такива намерения. Можеш да кажеш на Мъдрата, и аз… — той замълча. Лицето му придоби странно изражение. — Да не мислите, че това може да ни помогне? Да не би да предполагаш…

— Не — отсече Главната жрица. — Не, не разбира се. Сега май ти си загуби ума. Не ставай смешен. Нищо не предполагам. Дойдох само да разбера дали в приказките, които се разнасят, има нещо вярно.

— Вече знаеш. Няма нищо подобно.

Ала в очите му остана странен блясък. Яростта му се беше постопила и той се бе замислил. Главната жрица не знаеше как да тълкува тази вглъбеност. За какво ли мислеше?

В името на Богинята! Дали изведнъж не му щукна да принесе дете в жертва! Дали току-що не му подсказах тази чудовищна идея? Не — реши тя. — Не. Не е възможно. Тя добре познаваше Сребърния Облак. Беше корав, непоколебим, можеше да бъде жесток, ала това — не. Не и дете.

— Искам хубаво да ме чуеш. — Главната жрица се надяваше, че ще бъде убедителна. — Според някои хора от Племето няма да е зле да предложим дете на Богинята. И струва ми се, могат да успеят да те убедят в това, докато стигнем МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ. Но аз няма да позволя. Ще стоваря най-тежкото проклятие на Богинята на главата на тоя, който предлага подобно нещо. Да, Най-страшното проклятие — проклятието на Мечката. Без колебание ще го лиша и от най-нищожната милост на Богинята. Ще…

— Успокой се, Главна жрицо. Напразно се горещиш. Никой не предлага да принасяме дете в жертва. Никой. Когато стигнем МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ, ще уловим ибекс или дива коза, или някой охранен червен лос, и както винаги ще дадем месото на Богинята. Това е. Така че успокой се. Успокой се. Вдигаш много шум за нещо, което, знаеш, никога няма да допусна да се случи. Сигурен съм, че знаеш това, Главна жрицо.

— Значи — повтори тя — ибекс или дива коза?

— Разбира се.

Той се усмихна, пресегна се и стисна рамото й с топлота. Тя се почувства глупаво. Как бе допуснала, че Сребърния Облак ще одобри подобно варварство? Главната Жрица отиде до малкото поточе и наплиска пламналото си чело със студена вода.

По-късно същата сутрин, след като Племето отново пое на запад, Главната жрица настигна Мъдрата и й каза:

— Говорих със Сребърния Облак. Той също чу за първи път за жертвоприношението на дете, и мисли като мен и като теб. Никога няма да го позволи.

— Някои не мислят така.

— Кой например?

Мъдрата неопределено поклати глава:

— Не искам да споменавам имена, но казват, че Богинята няма да бъде удовлетворена, докато не й дадем едно от децата си.

— Щом мислят така, значи въобще не разбират Богинята. Моля те, Мъдрата, забрави това! Празни приказки, глупави приказки.

— Да се надяваме — отвърна Мъдрата. Гласът й бе натежал от лоши предчувствия.

Продължаваха да вървят. Малко по малко Главната жрица забрави за това. Отказът на Мъдрата да каже имена й се стори подозрителен. И все пак в цялата история сигурно нямаше нищо вярно. Вероятно жената си бе въобразила всичко, може би не беше съвсем в ред и нямаше да е зле да я изпратят на поклонение сама, за да се отърве от тревожните мисли.

Да пожертват дете! Това бе недопустимо.

Тя забрави.

 

 

Седмиците се нижеха. Хората вървяха обратно през изтъняващата лятна топлина на запад към МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ.

Един ден стигнаха полегатия склон, откъдето се виждаха трите потока. Дългият поход бе към края си. Пътеката се извиваше плавно надолу, а в подножието, в забулената с мъгла долина проблясваше водната повърхност.

Стана късно. Племето тъкмо се готвеше да спре за нощувка, когато се случи нещо изумително.

Главната жрица вървеше в началото на колоната. От едната й страна беше Вълчото Дърво, а от другата Огненото Око й помагаше да носи вързопите със свещените предмети. Внезапно въздухът около тях се насити с ярко сияние. Заискри. Пред очите на Главната жрица лумнаха ярки червено-зелени мълнии, обръчи с огненобяла сърцевина. Сребърният блясък се раздвижи. Повдигна се, сниши се. През цялото време описваше спирали.

Силният блясък пареше очите й. Вдигна ръка да ги предпази. Навсякъде около нея хората крещяха от страх.

После сиянието изчезна също тъй изневиделица, както се бе появило. Във въздуха край пътеката нямаше нищо. Главната жрица примижа. Очите я боляха. От объркването й се виеше свят.

— Какво беше това? — извика някой.

— Какво да правим?

— Спаси ни, Сребърен Облак!

— Главна жрицо! Главна жрицо, какво беше това?

Главната жрица навлажни устните си:

— Богинята мина край нас — отчаяно скалъпи някакво обяснение. — Това бе краят на наметката й. Ето какво.

— Да — развикаха се те. — Богинята! Богинята! Сигурно е била Богинята.

За миг всички притихнаха, нащрек, неподвижни, в очакване Богинята да се завърне. Ала не се случи нищо повече.

Тогава Мъдрата се разкрещя:

— Това беше Богинята. Да. Взела е Детето на Небесния Огън.

— Какво?

— Стоеше точно тук, точно зад мен, когато светлината се появи, а сега го няма.

— Няма го? Как така? Как така го няма?

— Трябва да го търсим! — извика някой. — Намерете го! Дете на Небесния Огън! Дете на Небесния Огън!

Вдигна се голяма гюрултия. Хората засноваха безразборно във всички посоки, хаотично, просто за да не стоят на едно място. Главната жрица чу как Сребърния Облак се мъчи да въдвори някакъв ред. Майките бяха най-развълнувани — острите им писъци се извисяваха над останалия шум, а те се щураха разплакани наоколо и кършеха ръце.

В първия миг Главната жрица не можа да си спомни коя точно е майката на Детето на Небесния Огън. После се сети — Червения Утринен Дим бе дарила с живот малкото момченце с белега, приличен на нащърбена светкавица, преди четири лета. Ала майките отглеждаха децата на Племето заедно и за тях нямаше значение коя кое е родила; Млечния Фонтан, Красив Сняг, Студеното Зелено Езеро бяха не по-малко разтревожени от Червения Утринен Дим от загадъчното изчезване.

— Сигурно се е заплеснало някъде — предположи Разцепения Хълм. — Отивам да го търся.

— Тук си беше — ледено процеди Мъдрата. — Оная светлина го погълна.

— Ти видя ли?

— Вървеше след мен, когато се случи, ала не толкова назад, че да се изгуби. Светлината го взе. Тя беше.

Въпреки всичко Разцепения Хълм настоя да се върне и да го намери.

Напразно. Момчето не се виждаше никъде. Търсиха го цял час. Нямаше и следа от него. А вече се стъмняваше.

— Трябва да продължим — каза Сребърния Облак. — Тук не е място за лагеруване!

— А Детето на Небесния Огън?

— Няма го — неумолимо настоя Сребърния Облак. — Погълна го божествената светлина.

— Божествената светлина! Божествената светлина!

Продължиха. Главната жрица вцепенена бе погледнала право в сърцето на потрепващата светлина и сега още усещаше болка в очите, а когато ги затвореше, под клепките й заиграваха пурпурни петна. Но наистина ли това бе Богинята? Не беше сигурна. Никога не беше виждала нещо подобно и се молеше никога повече да не види.

— Значи все пак Богинята е искала едно от децата ни — каза Мъдрата. — Да, да.

— Нищо не разбираш от тези работи — изкрещя Главната жрица. — Нищо. — Но си мислеше: ами ако е права? В крайна сметка можеше и да е така. Дори бе много вероятно. Само Богинята бе в състояние да изпрати толкова силна светлина.

Богинята бе пожелала дете. Защо? Какъв смисъл имаше?

Не ни е съдено да я разберем, реши Главната жрица, след като до късно през нощта се мъчи да си обясни необикновеното събитие. — Тя е Богинята, а ние сме само нейни чеда. Детето на Небесния Огън изчезна. Ние не можем да го проумеем, но е така. Спомни си мълвата, че Сребърния Облак смята да принесе дете в жертва на МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ. Е, поне няма повече да приказват. Почти бяха стигнали. Богинята бе взела детето, без да се налага те да й го дават. Главната жрица се надяваше Богинята поне да не пожелае друго. В Племето нямаше толкова много деца, та да могат да жертват сега още едно.