Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Дете на времето (3)

Паралел първи: Мъдрата

Пладне. Над поселището тегне усещането за растяща заплаха. Ловното общество се завърна от равнините още преди да забележи и следа от плячка, да не говорим за улов. Сега седмината са се скупчили свъсени — тревожи ги опасността от война. Жриците са извадили трите свещени мечи черепа и са ги наредили пред олтара на Богинята. Клечат голи, намазани с меча мас, вълча кръв и мед и напяват молитвите, които могат да доведат мъдростта в миговете на грозна заплаха. Майките закрилнически са прислонили всички малки деца, като че Другите ще нападнат всеки момент, а около тях са се присламчили по-големите — изплашени и тревожни.

От своя страна, възрастните мъже — мъдрите първенци на Племето, са се оттеглили на спокойствие на малкия хълм до лагера, за да обсъдят положението. Сребърния Облак е там, и Ездача на Мамути е там, и едноокият гърбушко Смелия Лъв, и дебелият, разплут Вонящ Вол. Тяхното решение ще определи съдбата на Племето. Когато Другите се настаняваха в ловните полета на Племето в западните земи и стана ясно, че не ще могат да ги прогонят, старейшините решиха — най-добре е да тръгнат на изток.

— Богинята е благоволила да даде западните земи на Другите — предположи тогава Вонящия Вол, — но студените източни земи ни принадлежат. Богинята повелява да отидем там и да живеем в мир.

Останалите се съгласиха. Тогава Жриците хвърлиха Камъните на съдбата и те потвърдиха решението на мъжете.

Така Племето стигна дотук. Ала ето че сега Другите отново идваха.

Какво да правим? — чудеше се Мъдрата. — Можем да тръгнем на юг към топлите земи, но там вече сигурно са се заселили Други, а и може би има много от нашите, а те няма да ни се зарадват. Тогава? Дали не трябва да се отправим на север, към страшните ледени полета? Другите не са достатъчно калени и няма да издържат на студа. Ала ние също може да не издържим — усъмни се тя. — Ние също може да не издържим.

Обзе я силна тъга. Много земи бяха пребродили досега. Изнурителните преходи я бяха изморили, знаеше, че и Сребърния Облак е изморен, както и много от останалите. Бе време за почивка, време да трупат месо и ядки за настъпващата зима — да възстановяват силите си, а вместо това трябваше отново да се отправят на път, без отдих, без дори миг покой. Защо ставаше така? Нямаше ли сред обширната пустош местенце, където да поспрат и да отпочинат — Мъдрата нямаше отговори и на този, и на много други въпроси. Въпреки гордото име, което си бе избрала, се чувстваше безпомощна пред вечния, досаден проблем за Другите така, както бе смутена от предизвикателството и загадките на собственото си съществуване.

Тя бе единственият човек в Племето без свое място. Като повечето момичета израсна с мисълта, че ще стане майка, но дълго време не посочи своя партньор, тъй като предпочиташе свободния необвързан живот, понякога дори излизаше с мъжете из ловните полета.

Когато стана двадесетгодишна и най-накрая се съгласи да приеме Черния Вятър, бе вече твърде късно и утробата й раждаше само мъртви деца. После загуби и Черния Вятър — черна треска го отнесе за един следобед.

Тогава все още бе много красива, но никой от свободните мъже не я искаше. Знаеха, че бебетата загиват в утробата й и тя не става за партньорка. И друго — ранната смърт на Черния Вятър сочеше, че над нея тегне проклятие. И така остана завинаги сама, непотърсена от мъж. Жената, която бе имала безчет любовници, никога нямаше да стане майка.

Не можеше да стане и Жрица. Не и сега. Щеше да е подигравка с Богинята и всичко, свързано с нея. Да й служи безплодна жена! Пък и посвещаването в тайните на Жриците започваше още преди от слабините на девойката за първи път да е потекла кръв. Нелепо беше една стара жена, превалила двадесет и пет лета, родила за пет години пет мъртви деца, да стане Жрица на Богинята.

Мъдрата не стана нито майка, нито Жрица, а това означаваше, че не става за нищо. Вършеше обичайните за всяка жена неща — щавеше кожи, готвеше, грижеше се за болните и децата, но нямаше партньор, не принадлежеше към общността и от това се чувстваше чужда сред собствения си народ. Единствената й надежда бе, че когато Пазителката на Миналото умре, тя ще стане Паметта на Племето. Пазителката на Миналото бе като нея — нито майка, нито Жрица — и бе най-добрата й приятелка. Но макар да бе на четиридесет лета, макар да бе най-старата жена, тя бе все още яка и жилава, а Мъдрата започваше да остарява, въпреки че бе осем години по-млада. Вече си мислеше, че е орисана да се сбръчка дълго преди Пазителката на Миналото да се раздели с Клечките на Паметта и да отпътува при Богинята.

Животът на Мъдрата бе тъжен, ала тя се опитваше да прикрие мъката, която останалите й причиняваха. Нека се страхуват от нея, нека я мразят. Тя няма да им позволи да я съжаляват.

Сега както винаги стоеше сама и оглеждаше хората, събрани на групи. Те бяха толкова безпомощни пред заплахата от Другите, колкото и тя, но поне бяха заедно и се утешаваха взаимно.

— Ето кой ни трябва — извика Огненото Око. — Мъдрата трябва да излезе заедно с нас и да се бие с Другите.

— Мъдрата! Мъдрата! — заобаждаха се дрезгаво мъжете от Ловното Общество.

Подиграваха се, разбира се. Нима не бе винаги така? Нима всички тези мъже не бяха я отхвърлили, когато след смъртта на Черния Вятър търсеше нов партньор?

Все пак отиде при тях и злобно ги изгледа, както се бяха скупчили на заскрежената земя.

— Защо не — усмихна се ехидно. — Наистина мога да се бия не по-зле от всички ви.

Тя се протегна и преди да успеят да я спрат, грабна копието на Огненото Око. Той ядно изсумтя и скочи да си го вземе, но тя ловко плъзна ръце по оръжието и насочи кремъчния връх към корема на Огненото Око. Той се втренчи в нея.

Май се притесняваше не само че жена осквернява копието му, а и че може да го забие в него.

— Дай ми го! — изхриптя той.

— Вижте, тя знаела как се държи, Огнено Око — извика Вълчото Дърво.

— Знам и как се използва.

— Дай ми това!

Тя отново тръгна към него. Стори й се, че Огненото око ще припадне. Лицето му бе кървавочервено, по бузите му се стичаше пот. Всички се смееха. Той замахна към копието, но тя го дръпна. Той побеснял я заплю, сплете пръсти, и направи знака на злите сили. Мъдрата се ухили.

— Направи още веднъж този знак и ще заплатиш за това с кръвта си — заплаши го тя.

— Хайде де, Мъдрата — кисело рече Огнено Око. Явно се мъчеше да се овладее. — Не е редно да пипаш копието — много добре знаеш това. Имаме достатъчно неприятности и без дяволските ти номера.

— Ти ме повика да изляза и да се бия редом с мъжете — отвърна тя. — Е, нали ще ми трябва копие, ако дойда? Твоето е доста добро. Ще ми подхожда. Направи си ново, щом искаш.

Останалите мъже отново се разсмяха, ала този път не така весело.

Тя го мушна с копието и Огнено Око отскочи с проклятие. После решително пристъпи към нея, сякаш да й го отнеме с груба сила. Тя заплашително замахна. Огнено Око се дръпна назад. Изглеждаше ядосан и уплашен.

Тя не можеше да си спомни кога за последен път се бе забавлявала така. Огнено Око бе най-силният воин, а и най-красивият. Раменете му бяха широки като на мамут, прекрасните му черни очи горяха като въглени под красивото чело, изпъкнало напред като скала. Като млади се бяха любили много пъти и тя се надяваше да я избере за партньорка, след като Черния Вятър умря, ала той пръв я отхвърли. Искал единствено Млечния Фонтан. Обичал жените, които раждат деца, й беше рекъл. И така приключиха с Огнено Око.

— На — склони накрая тя, наведе се и заби върха на копието в земята.

По пладне слънцето стопи и последната снежинка от снощния сняг и земята изпръхна. Огнено Око изрева и сграбчи копието.

— Би трябвало да те убия — изрева той.

— Хайде де! — Тя разтвори широко ръце и изпъчи гърди. — Удряй първо тук. Убий жена, Огнено Око. Ще извършиш голям подвиг.

— Може да ни донесе малко късмет — каза той, ала свали копието. — Само да пипнеш това още веднъж, ще те завържа на някой склон да те изядат мечките. Ясно ли е?

— Пази си заплахите за Другите — спокойно отвърна тя. — Те се плашат по-трудно от мен, а аз изобщо не се страхувам.

— Виждала си Друг. Ти си виждала техен човек отблизо, нали? — попита Разцепения Хълм.

— Да. Отдавна — отвърна Мъдрата и се намръщи — споменът я смущаваше.

— Миришеше ли отблизо? — попита Младата Антилопа. — Обзалагам се, че направо е вонял.

Мъдрата кимна:

— Като умряла хиена — занарежда тя, — като мърша, която гние от месец и половина. И колко беше грозен… Не можете да си представите такава грозотия. Лицето му беше плоско, ей така, като че някой го е сплескал. — Тя оживено описваше с ръце. — А зъбите му бяха дребни като на дете. И имаше смешни малки уши и един никакъв нос. А ръцете и краката му… — тя потръпна, — невъобразимо противни. Като на паяк, казвам ви. Такива дълги и тънки.

Всички я гледаха със страхопочитание. Никой друг освен нея, даже и Сребърния Облак, не бе виждал Друг толкова отблизо, че само ако протегне ръка, да го докосне. От време на време ги бяха зървали отдалеч, но това бяха кратки мигове по времето, когато Племето живееше в западните земи. А Мъдрата се бе сблъскала с един от тях в гората.

Бе преди много-много време. Тогава беше деветнадесетгодишна; все още своенравна девойка, която прави каквото си иска. Мъжете от Ловното Общество най-сетне й бяха забранили да обикаля с тях и едно ранно утро, смръщена и сърдита, тя се отдалечи сама от лагера. Около пладне откри езерце насред една горска поляна. Тя съблече кожената си роба и се потопи в студената синкава вода. Когато изплува, застина смаяна — на не повече от двадесет стъпки стоеше един Друг и не сваляше очи от нея. Бе висок, невероятно висок, като дърво и много слаб, с тесни рамене и хлътнали гърди; въпреки ръста й се стори крехък като жена. По-странно лице не бе виждала — имаше нежни черти като на дете и невероятно бледа кожа. Челюстите му й се сториха тъй слаби, че тя се почуди как успява да си отхапе месо, затова пък брадичката му изглеждаше ужасно тежка и стърчеше под сплесканото лице. Очите му бяха големи, с размит воднист цвят, а челото бе като изсечено. Въобще нямаше вежди.

Бе гола-голеничка. Сочна красота наливаше младото й тяло. И както си стоеше пред него, незасрамена, внезапно осъзна, че иска този мъж да й кимне, да я извика до себе си, да я прегърне и да я люби, както Другите любят жените си. Желаеше го. Нищо, че бе грозен и изглеждаше необичайно. "Защо ли? — запита се тя и сама си отговори. — Защото е различен, защото е непознат, защото е друг. Да, тя ще му се отдаде. После ще отиде с него в дома му, ще заживее с него и ще стане Друга. Да, бяха й омръзнали мъжете от нейното Племе и бе готова за тази промяна.

Защо да се страхува? Уж Другите били ужасни зли духове, а този съвсем не й се виждаше страшен. Само лицето му беше малко особено и беше прекалено висок и слаб. И не изглеждаше чак толкова опасен. Само различен.

— Аз съм Пролетната Река — тогава се наричаше така. — Ти кой си?

Другия не отговори. Дълбоко от гърлото му се изтръгна звук, наподобяващ смях. Смях?

— Харесвам ли ти? — попита тя. — Всички в Племето казват, че съм красива. А ти как мислиш?

Тя прокара ръце през дългата си гъста коса, мокра след къпането. Изпъчи се и се протегна, за да види той налетите гърди, здравите силни ръце и бедра, якия врат. Усмихна се, леко пристъпи към него и затананика любовен напев.

Той отвори широко очи и поклати глава. Изпъна ръце пред себе си с длани, насочени към нея и започна да прави някакви знаци, явно магьоснически знаци. Отстъпи назад.

— Нали не те е страх от мен? Искаш ли само да поиграем? — тя се засмя. — Чуй ме! Не се дърпай така! Нищо няма да ти сторя. Не ме ли разбираш? — Говореше много високо и много ясно и оставяше голямо разстояние между думите. Постави ръце под гърдите си и ги повдигна нагоре в красноречивия жест на предлагане.

Поне това разбра.

Изръмжа тихо и глухо като обкръжено животно. В очите му проблясна страх. Помръдна горната си устна. Какво беше това? Учудване? Отвращение?

Да, отвращение.

Сигурно му се струваше толкова грозна, колкото той на нея.

Извърна се и хукна да бяга, запровира се като луд между брезите.

— Чакай! — извика тя. — Други човече! Други човече, върни се! Не бягай така, Други човече!

Ала той вече беше изчезнал. Досега никой мъж не й беше обръщал гръб и това й се стори невероятно, почти разтърсващо. Макар да бе от Другите. Макар да му бе изглеждала странна и може би грозна, нима наистина я намираше толкова отвратителна, та чак да се намръщи, да изръмжи и да избяга?

Да. Да. Сигурно е още момче — помисли си тя. — Нищо, че беше висок. Бил е още момче.

Онази вечер се прибра в селото твърдо решена да приеме един от своите за партньор. Скоро след това Черния Вятър я помоли да сподели постелята му и тя без колебание прие.

— Да — обърна се тя към мъжете от Ловното общество. — Да, много добре знам как изглеждат Другите. И съм решила, когато се изправим срещу тях, да се бия наравно с вас и да избивам проклетите зверове като мръсни зли духове, каквито всъщност са.

— Вижте! — посочи Вълчото Дърво. — Старейшините слизат от хълма.

Наистина идваха. Сребърния Облак куцукаше начело и явно с усилие се преструваше, че не го боли, а зад него пристъпяха останалите трима. Мъдрата ги проследи с поглед. Те тържествено влязоха в бивака и отидоха право при Светилището на Богинята. Сребърния Облак и трите Жрици дълго обсъждаха нещо. Доста време не постигаха съгласие, после одобрително закимаха. Накрая Сребърния Облак пристъпи напред заедно с най-старата Жрица и обяви:

— Тази година няма да проведем Празника на Лятото или поне ще го отложим. Богинята не е доволна от нас и затова изпраща отряд Други опасно близо до поселището, чак в източните земи, макар досега да знаехме, че те не могат да живеят тук. Иначе казано, сгрешили сме, като сме дошли. Затова трябва да напуснем лагера още днес и да тръгнем на поклонение към голямото Светилище, издигнато миналата година в чест на Богинята на Мястото Където Се Срещат Трите Реки. И там, на Мястото Където Се Срещат Трите Реки, смирено ще попитаме Богинята какво сме сгрешили.

— Но за да стигнем дотам, са нужни много седмици — простена Мъдрата. — Освен това ще се отправим в погрешна посока! Ще се върнем точно на мястото, което съвсем скоро напуснахме, а там гъмжи от Други.

Сребърния Облак й хвърли смразяващ поглед:

— Богинята обеща, че по тези земи няма да има Други, ала ето че пристигаме, а те са вече тук. Нещо не е наред. Трябва да поискаме съвета на Богинята.

— Тогава да отидем да го търсим на юг. Там поне е по-топло, може и да намерим хубаво място за лагер, където Другите няма да ни безпокоят.

— Ти може да вървиш на юг, Мъдрата, но ние тръгваме към Мястото Където Се Срещат Трите Реки днес след пладне — каза Сребърния Облак.

— А Другите? — извика тя.

— Другите няма да посмеят да приближат Светилището на Богинята — отвърна Сребърния Облак, — но ако ти се страхуваш, че са там, Мъдрата, тогава моля — тръгвай на юг. Върви на юг, Мъдрата!

Тя чу, че някой се смее. Беше Огнено Око. После и останалите мъже от Ловното общество се разсмяха, а с тях и няколко Майки. Скоро всички се разкикотиха и я засочиха с пръст.

Как само й се искаше копието на Огненото Око да е още в ръцете й. Как щеше да помете всички и никой нямаше да може да спре кръвопролитието.

— Тръгвай на юг, Мъдрата — врякаха те. — Тръгвай на юг. Хайде де.

За малко да ги прокълне, но се въздържа. Те наистина го желаеха. Стана й ясно, че са съвсем искрени. Ако се скара с тях, може да я прогонят. Преди десет години това щеше да е добре дошло, но сега беше стара жена, прехвърлила трийсетте. Та нали самотата на нейната възраст означава сигурна смърт.

Тя ядно промърмори нещо под нос и загърби Сребърния Облак.

— Добре — подкани ги той, сплитайки пръсти, — започвайте приготовленията. Разтурваме лагера. Тръгваме преди залез.