Р. А. Салваторе
Наследство (9)

Глава 7
Тишина в мрака

Дори в светлината на многобройните фенери, окачени по стените и въпреки че коридорите бяха равни и надлежно обозначени, на Дризт и Риджис им трябваха почти три часа, за да прекосят Митрил Хол и да достигнат новите тунели. По пътя си минаха през приказно красивия подземен град и неговите многобройни нива, в които бяха разположени покоите на десетки джуджета и които изглеждаха досущ като гигантски стъпала от двете страни на огромната пропаст. Жилищата бяха обърнати към най-натоварената част от работилниците на приземния етаж, където винаги кипеше усилен труд. Това бе сърцето на целия комплекс, мястото, където живееха и работеха по-голямата част от поданиците на Бруенор. Огромните пещи тътнеха от сутрин до вечер. Ковашките чукове неспирно пееха своята песен и макар мините да бяха отворени едва от няколко месеца, количките, които чакаха началото на търговския сезон, наредени покрай стените, вече бяха пълни с хиляди прекрасни предмети — от изкусно изработени оръжия до изящни бокали.

Дризт и Риджис влязоха откъм източния край на най-горното ниво, прекосиха високия мост, който бе прехвърлен през пропастта, и се спуснаха по дългите стълби, които водеха до изхода. От там пътят тръгваше на запад, към най-дълбоките рудници на Митрил Хол. Все още имаше факли, ала вече не така начесто. Двамата приятели непрекъснато се натъкваха на джуджешки отряди, които извличаха скъпоценен сребрист митрил от стените на тунелите.

Постепенно джуджетата оредяха, докато най-сетне съвсем изчезнаха, угаснаха и фенерите по стените — бяха достигнали крайните коридори. Дризт свали раницата си и се накани да запали една факла, но после видя очите на полуръста да проблясват в мрака с издайническа инфрачервена светлина.

— Предпочитам да я запалиш — обади се Риджис, когато видя, че елфът се готви да сложи раницата на гърба си, без да е извадил факлата.

— Трябва да ги пестим — обясни Дризт. — Още не знаем колко дълго ще ни се наложи да останем в новите тунели.

Риджис сви рамене и Дризт развеселено забеляза, че макар все още да не бяха напуснали охраняваната част на Залите, полуръстът вече бе приготвил малкия си, но несъмнено опасен боздуган.

След кратка почивка двамата приятели отново поеха на път. Не бяха изминали повече от няколко мили, когато (както можеше да се очаква) Риджис започна да се оплаква, че го болят краката и млъкна, едва когато в тунелите отекнаха джуджешки гласове.

Още няколко завоя и коридорът ги отведе до тясна стълба, която стигаше до последната караулна стая в тази част на комплекса. Четиримата стражи вътре играеха на зарове (като, разбира се, избухваха в гръмогласни спорове при всяко хвърляне) и не обръщаха особено внимание на тежката, обкована с желязо каменна врата, зад която започваха новите тунели.

— Добра среща — поздрави Дризт, прекъсвайки играта на пазачите.

— Вътре има неколцина от наш’те — отвърна едно набито джудже с кестенява брада. — Кралят ви изпраща да ги откриете, нали?

— За наше голямо удоволствие — вметна Риджис.

Дризт кимна:

— Тук сме, за да им напомним, че няма защо да бързат с извличането на митрила — престорено безгрижно каза той — не искаше да тревожи стражите ненужно, а това неминуемо щеше да се случи, ако им кажеше, че в новите тунели може би става нещо нередно.

Двама от пазачите взеха оръжията си, докато другите двама се заеха да вдигнат тежкото резе на вратата.

— Щом поискате да се върнете — обясни джуджето с кестенявата брада, — почукайте три и после още два пъти. Никому не отваряме, ако сигналът не е верен.

— Ще го запомня — обеща Дризт.

Резето изщрака и вратата се отвори навътре със силен засмукващ звук. В тунела отвъд нея тегнеше катраненочерен мрак.

— Не се бой, приятелю — каза Дризт на полуръста, когато видя очите му да проблясват с неочакван пламък.

Вече бяха слизали тук и то само преди две-три седмици, ала това, че тогава бяха сложили край на гоблиновата заплаха, не правеше гробната тишина, която цареше в тунела сега, по-малко зловеща.

— Побързайте — отворената врата очевидно притесняваше джуджето с кестенявата брада.

Дризт запали една факла и прекрачи в мрака, царящ отвъд караулната стая. Риджис го следваше по петите. В мига, в който отново останаха сами, четирите джуджета побързаха да затворят вратата. Изщракването на резето от вътрешната страна отекна в безмълвния, празен тунел.

Дризт подаде факлата на Риджис и извади магическите си ятагани. По острието на Сиянието затрептя синкав блясък.

— Ще гледам да свършим колкото се може по-бързо — обеща елфът. — Повикай Гуенивар, нека тя ни води.

Риджис остави боздугана и факлата настрана и започна да рови в раницата си. Щом извади ониксовата статуетка, той я сложи на пода пред себе си, взе останалите си вещи и вдигна поглед към Дризт, който вече бе навлязъл навътре в тунела.

— Защо не я повикаш? — учуди се Дризт, когато се обърна назад и видя Риджис да го чака.

И наистина, като се имаше предвид колко близки бяха станали полуръстът и пантерата, неочакваното колебание на Риджис бе доста странно. Гуенивар бе магическо същество, което обитаваше Звездната равнина и се подчиняваше на заповедите на онзи, който притежаваше ониксовата статуетка. Бруенор винаги изпитваше известно неудобство в нейно присъствие (единствените магии, които повечето джуджета наистина харесваха, бяха онези, с които закаляваха оръжията си), ала Риджис и Гуенивар бяха близки приятели. Веднъж, за да спаси живота на полуръста, Гуенивар го бе измъкнала от една рушаща се кула и го бе отвела в собствената си равнина.

А ето че сега, стиснал боздуган и факла в ръцете си, Риджис стоеше до черната статуетка и не знаеше какво да стори.

Дризт се върна при дребния си приятел.

— Какво става? — попита той.

— Ами аз… мислех си, че е по-добре ти да я повикаш — заекна полуръстът. — В края на краищата, ти си й господар и твоя глас познава най-добре.

— Гуенивар ще послуша и теб — усмихна се Дризт и го потупа по рамото, после, за да не губи повече време, тихо повика вярната котка.

Миг по-късно около статуетката се завихри сивкава мъгла, доста по-тъмна от обикновено заради мъждивата светлина, хвърляна от факлата. Постепенно безформените валма очертаха силуета на голяма котка и започнаха да стават все по-плътни, докато накрая отстъпиха място на черното, мускулесто тяло на Гуенивар. Пантерата присви уши и тихо изръмжа. Риджис побърза да отстъпи назад, ала в този миг Дризт сложи ръка върху силния врат на животното и приятелски го потупа.

— Изчезнаха няколко джуджета — обясни той и Риджис бе сигурен, че умната пантера разбира всяка дума на господаря си. — Открий дирите им, приятелко. Отведи ни при тях.

Изучаващият поглед на Гуенивар обходи тунела, в който се намираха, после отново се спря на Риджис, а от муцуната й се разнесе гърлено ръмжене.

— Да вървим — настоя Дризт и само с един мощен скок на гъвкавото си тяло, вярното животно полетя напред и безшумно потъна в мрака отвъд светлината на факлата.

Дризт и Риджис поеха по стъпките й, без да бързат — елфът бе сигурен, че Гуенивар няма да се отдалечи толкова много, че да ги изгуби. Неспокойният поглед на полуръста обаче, непрестанно се стрелкаше на всички посоки. Малко по-късно минаха през кръстопътя, край който още се търкаляха костите на отдавна убития от Бруенор етинг. Когато влязоха в галерията, където основната част от гоблиновата войска бе претърпяла пълното си поражение, Гуенивар отново се присъедини към тях.

Неотдавнашната битка не бе оставила почти никакви следи, като се изключат многобройните кървави петна по пода и бързо намаляващата купчина гоблинови трупове. Стаята гъмжеше от триметрови, подобни на червеи същества с дълги пипала, които пълзяха навсякъде и пируваха с разлагащите се тела на гоблините.

— Дръж се близо до мен — прошепна Дризт предупредително.

Риджис не чака да го подканят втори път.

— Това са мършолази — обясни елфът. — Лешоядите на Подземния мрак. При толкова много готова храна наоколо, най-вероятно няма да ни закачат, ала въпреки това си остават много опасни. И най-слабото ужилване на пипалата им ще те парализира за миг.

— Мислиш ли, че джуджетата са се приближили твърде много до тях? — попита Риджис и присви очи, мъчейки се да види дали сред гоблиновите останки няма и джуджешки трупове.

Дризт поклати глава:

— Те познават тези същества прекалено добре — поясни той. — Дори ги използват, за да се избавят от смрадта на гоблинова леш след битка. Не вярвам, че седем опитни джуджета биха се превърнали в плячка за някакви си мършолази.

С тези думи Дризт се накани да слезе от наклонения каменен блок, ала преди да успее да направи и една крачка, Риджис го сграбчи за плаща и го дръпна назад.

— Отдолу има мъртъв етинг — напомни му полуръстът. — Купища месо.

Дризт наклони глава на една страна и любопитно се вгледа в досетливия полуръст. Решението на Бруенор да изпрати Риджис с него, май щеше да се окаже доста умно. Двамата заобиколиха ръба на каменния блок и слязоха от другата му страна. Щом се озоваха на пода, Дризт със собствените си очи се убеди колко прав бе полуръстът — трупът на етинга беше полазен от няколко грамадни мършолази и ако Риджис не го бе спрял навреме, той щеше да се озове в опасна близост до тях.

Няколко секунди по-късно, двамата приятели отново навлязоха в пустите тунели, водени от Гуенивар.

Скоро факлата започна да догаря и Дризт се накани да запали нова, ала Риджис поклати глава, сякаш искаше да му напомни, че ги чака дълъг път и е по-добре да пестят светлината.

И така, те продължиха напред, обгърнати от непрогледен мрак и гробна тишина и единствено слабите, синкави пламъчета, които пробягваха по острието на Сиянието, осветяваха пътя им. Дризт имаше чувството, че се е върнал в миналото и заедно с вярната си пантера отново кръстосва Подземния мрак, където опасностите дебнат иззад всеки ъгъл, а сетивата се изострят до краен предел.

* * *

— Дискът е топъл, нали? — досети се Джарлаксъл, виждайки доволното изражение, с което Виерна докосваше металната повърхност на магическия предмет.

— Брат ми не е далеч — отвърна Виерна от мястото си върху гърба на елфопаяка, когото щеше да язди по време на пътуването; лишен от мисъл и собствена воля, Дайнин стоеше напълно неподвижен, а подпухналото му лице беше безизразно и празно.

Джарлаксъл се облегна на стената и надникна в дългия коридор, чийто под бе осеян с премазаните трупове на десетки гоблини. Из черните сенки наоколо безшумно се прокрадваха тъмни силуети — тихи като смъртта, изкусните убийци от Бреган Д’аерте се занимаваха със своите задачи.

— Как изобщо можем да сме сигурни, че Дризт е някъде наблизо? — осмели се да попита наемникът, макар никак да не му се щеше да разколебава твърдата увереност, с която избухливата Виерна очакваше пристигането на брат си… особено когато жрицата седеше върху най-красноречивото доказателство за това какво може да причини разрушителният й гняв.

— Той е тук — спокойно отвърна Виерна.

— И ти си убедена, че нашият приятел няма да го убие, преди ние да го намерим?

— Можем да му вярваме — все така спокойно (за облекчение на притеснения Джарлаксъл) отвърна Виерна. — Лолт е сигурна в него.

Което слага край на всяко съмнение, каза си наемникът, макар че му бе доста трудно да има доверие на когото и да било от човешката раса, още по-малко пък на злодея, за който говореше Виерна. Погледът му се насочи назад към тунела и прокрадващите се фигури на неговите бойци.

Онова, в което Джарлаксъл наистина вярваше, бяха именно те — опитните му войници, които можеха да се мерят с всекиго в света на Мрачните. Ако Дризт До’Урден наистина бродеше из тези тунели, изкусните убийци от Бреган Д’аерте непременно щяха да го заловят.

— Да разпусна ли войните на Баенре? — попита Джарлаксъл.

Виерна се замисли за миг, после поклати глава — явно все пак не бе чак толкова сигурна в местонахождението на брат си, колкото твърдеше.

— Нека да останат още малко — нареди тя най-сетне. — Когато открием изменника, те ще прикрият отстъплението ни.

Джарлаксъл нямаше нищо против този план. Дори ако Виерна бе права и Дризт наистина се намираше някъде наблизо, нямаше как да разберат колцина от приятелите му бяха слезли заедно с него. Ала с петдесетина елфически бойци до себе си нямаше от какво да се притесняват.

Макар да бе съгласен със заповедите на Виерна, Джарлаксъл не можеше да не се запита, какво ли ще каже Триел Баенре, когато разбере, че войниците й (макар да бяха само обикновени мъже) са били използвани като най-обикновен буфер, за да предпазят него и Виерна.

* * *

— Тези тунели сякаш нямат край! — простена Риджис.

Вече повече от два часа вървяха из схлупените коридори, които бяха по-скоро естествени пасажи, чиито стени несръчните гоблини се бяха опитали да поизгладят малко, отколкото истински тунели, каквито дълбаеха изкусните джуджета. Най-сетне Дризт реши, че е време за почивка и като си запалиха факла, двамата приятели седнаха да вечерят. Намираха се в неголяма ниша, чийто равен под бе осеян с купчини каменни отломки с причудлива форма; над главите им бяха надвиснали остри сталактити.

Дризт не можеше да не си помисли колко верни можеха да се окажат думите на полуръста. Намираха се на няколко мили под земята, а галериите и тунелите продължаваха все така безцелно, свързваха безброй малки и големи стаи и се пресичаха с десетки нови и нови коридори. Риджис и преди бе слизал в джуджешките мини, ала никога досега не се бе спускал в следващото ниво — ужасяващия Подземен мрак, мястото, където живееха елфите на мрака.

Мястото, където бе роден и Дризт До’Урден.

Тежкият въздух и потискащата мисъл, че над главата му има хиляди тонове камък, нямаше как да не пробудят у елфа спомена за отдавна отминали времена, за годините, прекарани в Мензоберанзан, както и за дните, когато заедно с Гуенивар се скитаха из привидно безкрайните тунели на Торил.

— Ще се изгубим — измърмори Риджис с пълна със сухар уста.

Полуръстът ядеше бавно и продължително, отхапваше малки парченца и ги дъвчеше дълго, за да продължи този миг колкото се може повече.

Усмивката на Дризт като че ли не го успокои особено, ала елфът бе сигурен, че и двамата с Гуенивар знаят точно къде се намират във всеки един момент от систематичната им обиколка.

— Ако тръгнем по този тунел — посочи той назад, така че Риджис трябваше да се извърти настрани, за да вижда по-добре, — и свърнем в първата дясна пресечка, само след няколко минути ще се озовем в голямата зала, в която Бруенор разгроми гоблините. Всъщност мястото, където се намираме сега, съвсем не е далеч от стаичката, в която се срещнахме с Кобъл в деня на битката.

— Стори ми се по-далеч, това е всичко — промърмори Риджис под носа си.

Дризт не настоя повече. Всъщност, той наистина се радваше, че Риджис е с него, въпреки киселото настроение, в което приятелят му бе изпаднал. Откакто полуръстът бе пристигнал в Митрил Хол, Дризт, както и останалите, почти не го виждаха. Изключение правеха единствено готвачите и прислужниците в трапезарията.

— Защо се върна? — внезапно попита елфът, при което Риджис го погледна изумено и насмалко не се задави със сухара си. — Много се радваме, че си сред нас — продължи Дризт и искреността в гласа му разсея остротата на недвусмисления му въпрос. — И наистина се надяваме, че ще останеш още дълго. Ала защо, скъпи приятелю?

— Ами… — заекна Риджис, — сватбата…

— Сериозна причина — съгласи се Дризт, после се усмихна многозначително — Но едва ли е единствената. Когато те видяхме за последен път, тъкмо бе станал водач на гилдия и се канеше да покориш Калимпорт.

Риджис извърна поглед, прокара пръсти през къдравата си кестенява коса, заигра се с някакъв пръстен и подръпна една от обиците си.

— Онзи Риджис, когото познавам, винаги е мечтал за такъв живот — отбеляза Дризт.

— Може би не го познаваш достатъчно добре — отвърна полуръстът.

— Може би — съгласи се елфът. — Ала това не обяснява всичко. Сигурно има неща за теб, които не знам, ала в едно съм сигурен — че би направил и невъзможното, за да не ти се наложи да влизаш в бой. А ето че по време на битката с гоблините не се отдели от мен нито за миг.

— Къде щях да бъда на по-сигурно място, ако не до Дризт До’Урден?

— В горните нива, в трапезарията — отговори елфът без колебание, ала усмивката му си остана все така дружелюбна, а в лавандуловите очи нямаше и следа от раздразнение, независимо от онова, което полуръстът очевидно криеше. — Каквото и да те е накарало да дойдеш, знай, че наистина се радваме, че си сред нас… Бруенор най-много от всички, мен ако питаш. Ала ако се е случило нещо лошо и си изпаднал в беда, няма ли да е по-добре да го споделиш, за да се опитаме да ти помогнем? Ние сме твои приятели и ще те подкрепим — без дума на обвинение — каквито и неприятности да имаш. Само че, като съдя по досегашния си опит, шансовете ни биха нараснали значително, ако все пак знаем какви са тези неприятности.

— Изгубих гилдията — призна Риджис. — Само две седмици след като си тръгнахте от Калимпорт.

Дризт изобщо не бе изненадан.

— Артемис Ентрери — мрачно продължи полуръстът и впери изпитателен поглед в лицето на елфа.

— Ентрери пое контрола над гилдията? — попита Дризт.

Риджис кимна:

— Не му беше особено трудно. Мрежата му от шпиони бе омотала някои от най-доверените ми помощници.

— Това не би трябвало да те учудва — каза Дризт и се засмя, при което очите на полуръста се разшириха от изненада.

— Намираш това за смешно?

— Е, за гилдията така несъмнено е по-добре — отвърна Дризт, за още по-голямо учудване на Риджис. — Ентрери го бива много повече от теб в подлите машинации на окаяния Калимпорт.

— Мислех си, че ти… — започна Риджис. — Имам предвид, не искаш ли да отидеш и да…

— Да убия Ентрери? — довърши Дризт вместо него и отново се засмя тихичко. — Моят двубой с него приключи — добави той, когато нетърпеливото кимване на полуръста потвърди предположението му.

— Ала Ентрери може би не мисли така — мрачно рече полуръстът.

Дризт сви рамене… и забеляза, че безгрижното му отношение сериозно разтревожи Риджис.

— Докато си стои на юг, Ентрери изобщо не ме интересува — тонът на Риджис съвсем ясно даваше да се разбере, че това му се струва малко вероятно.

Кой знае, навярно именно заради това полуръстът не се бе осмелил да остане в горните нива по време на битката с гоблините, помисли си Дризт. Може би Риджис се боеше, че Ентрери ще се промъкне в Митрил Хол. Ако убиецът го откриеше заедно с Дризт, много вероятно бе първо да нападне елфа.

— Ти го рани — продължи Риджис. — Когато се бихте, имам предвид. А пък той не е от хората, които лесно ще простят такова нещо.

Внезапно Дризт свъси вежди и полуръстът направи крачка назад, сякаш огънят, който лумна в очите на елфа, го плашеше.

— Мислиш ли, че те е проследил дотук? — без заобикалки попита Дризт.

Риджис рязко поклати глава:

— Направих така, че всичко да изглежда сякаш съм убит — обясни той. — Пък Ентрери и бездруго знае пътя. Не му трябва да ме проследява, за да те открие.

— Не, че ще го направи — добави полуръстът след малко. — Говореше се, че ръката му била парализирана, освен това бил изгубил едното си око. Трудно ще му бъде вече да се мери с теб.

— Онова, което му пречи да се бие, не е липсата на око или на ръка — замислено каза Дризт, колкото на Риджис, толкова и на себе си, — а това, че отдавна е загубил сърцето си.

Въпреки безгрижния вид, който си даваше, Дризт не можеше с лека ръка да загърби отдавнашната си вражда със страховития палач. В много отношения лишеният от морал Ентрери бе негова пълна противоположност, но имаше нещо, в което двамата си приличаха — в изкуството на боя Ентрери бе равен на Дризт… или почти равен. Според палача истинският войн не биваше да знае що е милост, той не бе нищо повече от съвършена машина за убиване. За Дризт, отраснал в общество, което напълно споделяше мнението на Ентрери, единствено жаждата за справедливост можеше да превърне добрия войн в непобедим боец. Неговият собствен баща, Закнафейн, нямаше равен на себе си в Мензоберанзан, именно защото се биеше в името на правдата, а твърдата увереност, че битките, които води, са морално оправдани, не го напускаше и за миг.

— Не се съмнявай, че той винаги ще те ненавижда — мрачната забележка на Риджис върна Дризт обратно в настоящето.

В обичайно приветливите очи на полуръста се бе появил странен блясък, запален, както реши елфът, от омразата му към убиеца. Нима приятелят му искаше от него да се върне в Калимпорт и да довърши започнатия двубой с Ентрери, запита се Дризт. Нима Риджис очакваше от него да убие палача, за да може той отново да застане начело на изгубената си гилдия?

— Ненавижда ме, защото моят живот постоянно му напомня за лъжата, в която сам е избрал да живее — твърдо, дори хладно отвърна той.

Нямаше причина, която да го накара да се върне в Калимпорт, за да се изправи повторно срещу Артемис Ентрери, защото ако го стореше, сам щеше да се принизи до нивото на палача. Нямаше нещо на този свят, от което елфът, който сам бе избрал да обърне гръб на злия си народ и да заживее в изгнание, да се страхува повече.

Досетил се за чувствата на приятеля си, Риджис извърна очи, а по лицето му се изписа разочарование. За Дризт беше явно, че полуръстът наистина бе хранил тайната надежда да си възвърне властта над гилдията с негова помощ. А и надали можеше да му се вярва, когато твърдеше, че Ентрери няма да дойде на север. Та защо иначе му бе на Риджис да тръгне на бой срещу гоблините заедно с Дризт, ако палачът, или поне негови шпиони, не се навъртаха наоколо?

— Да тръгваме — рече елфът, опитвайки се да заглуши надигащия се в гърдите му гняв. — Чака ни дълъг път, преди да дойде време за сън. Скоро ще трябва да изпратим Гуенивар обратно в Звездната равнина, а шансовете ни да открием джуджетата са значително по-големи, когато тя е с нас.

Риджис натъпка остатъка от храната в малката си раница, угаси факлата и закрачи след елфа. Дризт неведнъж се обръщаше към него, а в погледа му се смесваха учудване и разочарование при вида на ядовития пламък, който гореше в очите на полуръста.