Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Форматиране и корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Наследство

Редактор: Милена Иванова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Николай Стефанов

ИК „Инфо дар“, София, 2004

ISBN 954–761–075–9

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Възприятия
Част втора

В езика на Мрачните думата „любов“ не съществува. Най-близкото съответствие, за което се сещам, е „ссинссриг“, ала то означава по-скоро себична алчност или най-обикновена похот. Разбира се, идеята, която стои зад понятието „любов“ не е напълно чужда на всички Мрачни елфи, ала за истинската любов, за това безкористно чувство, което често изисква да се жертваш за онзи, когото обичаш, няма място в свят, така изпълнен със злост и безмилостно съперничество, какъвто е светът на моя народ.

Единствената жертва, която Елфите на мрака познават, са даровете, които принасят на Лолт, а те далеч не са безкористни, тъй като онзи, който ги прави, винаги се надява да получи нещо в замяна.

И все пак, когато напуснах подземния сят, аз вече знаех какво значи любов. Обичах Закнафейн. Обичах Белвар и Трак. Всъщност именно тази способност, тази потребност да обичам, в крайна сметка ме прогони от Мензоберанзан.

Нима има нещо по-неуловимо и загадъчно от любовта? Мнозина са онези, които никога не успяват да я познаят, защото помрачават прекрасната й простота с нереалистични очаквания и предубеждения. Не е ли странно, че аз, който идвам от безсърдечния, студен Мензоберанзан, разбирам истинската същност на любовта по-добре от мнозина, които са прекарали целия си живот, заобиколени от нея, или поне от възможността да я постигнат?

Има неща, които един Мрачен елф, отказал се от раса и дом, не може да приеме за даденост.

Пътуванията, които предприех до Сребърния град през последните няколко седмици, станаха повод за добросърдечни шеги от страна на приятелите ми. „Както гледам, задава се и друго пиршество. Из главата на елфа май се въртят мисли за още една сватба!“, честичко повтаря Бруенор, имайки предвид отношенията ми с лейди Алустриел, повелителката на Сребърния град. Приемам тези закачки с усмивка, защото знам, че са предизвикани от истинска обич и не ги опровергавам, защото не искам да разбия илюзиите и надеждите на скъпите ми приятели.

Високо ценя лейди Алустриел и всички добрини, които ми е сторила. Благодарен съм й задето, въпреки безсърдечието и предубедеността на света, в който живеем, тя пое риска да допусне зад портите на приказния си град един Елф на мрака и да го остави да се разхожда свободно сред поданиците й. Сребърната лейди ме прие за свой приятел и това ме научи, че трябва да черпя възможности от собствените си желания, а не от ограниченията, които светът ми налага.

Но дали я обичам?

Не повече, отколкото тя обича мен.

Не мога да отрека обаче, че ми харесва идеята да обикна лейди Алустриел, харесва ми мисълта, че тя би могла да ми отвърне със същото и че тогава цветът на кожата ми и злата слава, с която е обявено името на моя народ, няма да имат никакво значение за благородната повелителка на Сребърния град.

Ако има нещо, в което съм сигурен, то е, че любовта е най-важното нещо в живота ми и че за мен щастието би било непостижимо без безрезервното приятелство, което ме свързва с Бруенор, Уолфгар и Риджис.

Връзката ми с Кати-Бри е дори още по-силна.

Истинската любов е безкористна и самопожертвувателна, знам това, а тази пролет моето себеотрицание бе подложено на истинско изпитание.

И ето че сега се боя за бъдещето, страхувам се за Кати-Бри и Уолфгар — между тях внезапно се появи преграда, която двамата трябва да преодолеят заедно. Уолфгар обича Кати-Бри, знам това, ала любовта му е примесена с желание да я притежава, което граничи с неуважение и е обидно за нея.

Уолфгар трябва да прозре истинската същност на годеницата си, трябва да разбере кое е онова, което подклажда огъня в прекрасните й сини очи. Именно това обича той у нея и именно това ще погуби, ако се опита да покаже на Кати-Бри „къде е мястото на жената“.

Уолфгар измина дълъг път, за да се превърне в мъжа, който е сега. Ала още много трябва да се промени, ако иска да спечели сърцето на пламенната дъщеря на Бруенор и да го задържи.

Нима има нещо по-неуловимо и загадъчно от любовта?

Дризт До’Урден

Глава 6
Гладък път

— Няма да приема групата от Несме! — сопна се Бруенор на пратеника от Заселническа твърдина.

— Но, кралю Бруенор… — безпомощно заекна рижият варварин, ала резкият тон на джуджето го накара да замълчи.

— Казах не! — отсече Бруенор.

— Стрелците от Несме също участваха в Битката за Митрал Хол — обади се застаналият до джуджето Дризт.

Бруенор неспокойно се размърда на мястото си, но продължи да упорства:

— Забрави ли как кучетата от Несме се отнесоха с теб, когато за първи път минахме през земите им?

Дризт поклати глава, но вместо гняв, споменът предизвика само усмивка.

— Не съм — отвърна той, но спокойният тон и изражението на лицето му красноречиво говореха, че макар да не бе забравил, отдавна бе простил несправедливостта, с която се бе сблъскал.

Като видя приятеля си така изпълнен с покой и тиха удовлетвореност, Бруенор усети как яростта му постепенно стихва.

— Значи мислиш, че трябва да ги оставя да дойдат на сватбата, така ли?

— Вече си крал — каза Дризт и разпери ръце, сякаш това даваше отговор на въпроса.

Изражението на Бруенор обаче ясно говореше, че за него това съвсем не бе достатъчен отговор, така че също толкова упоритият елф поясни:

— Отговорен си за добруването на своите поданици и трябва да бъдеш внимателен. Несме може да ви бъде не само важен партньор в търговията, но и ценен съюзник. Пък и не можем да виним войниците, чийто град непрестанно е изложен на всевъзможни опасности, за реакцията им при вида на един Мрачен елф.

— Твърде си мекосърдечен, елфе! — изръмжа Бруенор. — Че и мен се опитваш да направиш такъв!

После се обърна към рижия варварин (очевидно сънародник на Уолфгар) и кимна:

— Предай на пратениците от Несме, че са добре дошли на сватбата. Ама искам да знам колцина мислят да присъстват.

Варваринът хвърли изпълнен с благодарност поглед на Дризт, после се поклони и си тръгна. Бруенор обаче не спря да мърмори.

— Сума неща трябва да свърша, елфе! — оплака се той.

— Опитваш се да превърнеш сватбата на дъщеря си в най-великолепното тържество, което тези земи са виждали някога — отбеляза Дризт.

— Така е — съгласи се Бруенор. — Моята Кати-Бри заслужава дори много повече от туй. През всички тез’ години съм се мъчил да й дам колкото се може повече, ама и сам виждаш… — при тези думи джуджето разтвори ръце и изпъчи набитото си тяло, за да подчертае разликата в расите.

Дризт сложи ръка на рамото му и топло каза:

— Никой човек не би могъл да й даде повече.

Бруенор подсмръкна шумно и Дризт се извърна, за да скрие усмивката си.

— Сума неща, казвам ти, елфе! — изсумтя джуджето след малко — както можеше да се очаква, разчувстването му не трая дълго. — Дъщерята на един крал трябва да се омъжи както подобава, ама да не мислиш, че някой се сеща да ми помогне с всичката таз’ работа, как ли пък не!

Дризт май знаеше какво бе предизвикало раздразнението на приятеля му. Бруенор бе очаквал, че Риджис — бивш водач на гилдия и несъмнено запознат с етикета — ще му помогне с приготовленията за пищното тържество. Малко след пристигането на полуръста, Бруенор бе уверил Дризт, че сега вече с проблемите му е свършено — „Къркорещият корем ще се погрижи за всичко, дето трябва да се свърши!“

Риджис наистина се бе нагърбил с доста задачи, ала съвсем не ги бе изпълнил така, както джуджето искаше и очакваше. Елфът не бе сигурен, дали това се дължеше на неумението му или на прекалената взискателност на Бруенор, породена от огромната му любов към Кати-Бри.

В този момент в стаята се втурна едно джудже и връчи на краля двадесет свитъка с различни предложения за украсата на голямата трапезария. Миг по-късно се появи още едно джудже, заедно с цял наръч възможни менюта за предстоящото пиршество.

Бруенор въздъхна тежко и отправи безпомощен поглед към приятеля си.

— Ще се справиш — увери го елфът. — За Кати-Бри това ще бъде най-великолепното празненство, вдигано някога.

Дризт искаше да каже още нещо, ала последните му думи го накараха да се замисли. Върху лицето му се изписа загриженост, която не убягна от вниманието на приятеля му.

— Тревожиш се за момичето — отбеляза наблюдателното джудже.

— По-скоро за Уолфгар — призна Дризт.

Бруенор се засмя.

— Цели трима зидари трябваше да се хванат на работа, за да оправят оназ’ дупка в стената. Момчето май здравата се е ядосало.

Дризт кимна, но не каза нищо. С никого не бе споделил, че именно срещу него бе насочен гневът на Уолфгар и че сега можеше да е мъртъв, ако варваринът бе успял.

— Просто е нервен, това е всичко — каза Бруенор.

И този път Дризт не каза нищо, само кимна, макар да не можеше да се съгласи напълно с приятеля си. Уолфгар наистина беше изнервен, ала това не бе достатъчно основание (нито пък оправдание) за странното му държание напоследък. Само че Дризт нямаше по-добро обяснение, пък и след случилото се в стаята му, варваринът отново бе започнал да се държи приятелски, отново се бе превърнал в онзи Уолфгар, когото той познаваше.

— След сватбата всичко ще си дойде на мястото — Бруенор като че ли се опитваше да успокои самия себе си и Дризт прекрасно го разбираше — Кати-Бри, осиротялото човешко момиче, се бе превърнала в повече от дъщеря за него; тя бе единственото уязвимо място в иначе непробиваемата броня, с която джуджето бе обградило сърцето си.

Необяснимото, деспотично държание на Уолфгар явно не бе убягнало и от неговото внимание. Ала, макар притеснението на Бруенор да бе очевидно, Дризт не вярваше, че приятелят му ще се опита да направи нещо по въпроса. Не и ако Кати-Бри не го помолеше.

А Кати-Бри, горда и упорита като баща си, никога нямаше да поиска помощ — нито от Бруенор, нито от Дризт.

— Къде се беше скрил, малък хитрецо? — Гръмогласният рев на Бруенор извади елфа от мислите му и той вдигна поглед, тъкмо навреме, за да види как в стаята, с доста недоволен вид, влиза Риджис.

— Тъкмо закусвах! — извика той в отговор и хвърли мрачен поглед на джуджето, като в същото време поглади къркорещия си корем.

— Не е време за ядене! — сопна се Бруенор. — Имаме…

— … сума нещо за вършене — изимитира го Риджис и примирително вдигна пухкавата си ръка.

Бруенор тропна с крак и се втурна към купчината менюта.

— След като бездруго мислиш само за това как да се натъпчеш — рече той, докато вдигаше свитъците и ги подхвърляше към Риджис. — Ще има и елфи, и хора, тъй че гледай да измислиш нещо, дето чувствителните им стомаси да могат да преглътнат!

Мъчейки се да събере летящите към него менюта, Риджис хвърли умолителен поглед на Дризт, ала елфът само сви рамене, така че полуръстът нарами свитъците и се отправи към вратата.

— Мислех си, че ще се справи много по-добре с приготовленията — отбеляза Бруенор, достатъчно високо, за да може Риджис да го чуе.

— И не толкова добре с гоблините — добави елфът, припомняйки си забележителните усилия на полуръста в неотдавнашната битка.

Бруенор поглади рижата си брада и се загледа във вратата, през която Риджис току-що бе излязъл.

— Доста време прекара по пътищата с нас, от туй ще да е — предположи той.

— Твърде много време — тихичко добави Дризт така, че приятелят му да не може да го чуе.

За разлика от него, Бруенор явно намираше промяната у Риджис за хубава.

* * *

Малко по-късно, докато минаваше покрай светилището на Кобъл, Дризт установи, че не само джуджето е изнервено от трескавите приготовления за предстоящата сватба.

— Не! — чу той сърдития вик на Кати-Бри. — Дори да ми дават целия митрил в царството на Бруенор!

— Бъди разумна — долетя умолителният глас на Кобъл. — Баща ти не иска кой знае какво.

Дризт влезе в светилището и завари Кати-Бри да стои върху невисок пиедестал, решително сложила ръце на кръста си, докато Кобъл й показваше богато украсена със скъпоценни камъни престилка.

Кати-Бри вдигна поглед към Дризт и рязко кимна.

— Искат да ме накарат да облека ковашка престилка! — извика тя. — В деня на сватбата ми — тази отвратителна, ковашка престилка!

Дризт бе достатъчно благоразумен да сдържи усмивката си. С напълно сериозно изражение, той отиде до пиедестала и взе престилката.

— Традиция на рода Боен чук — обясни Кобъл.

— Всяко джудже би било гордо да я носи — съгласи се Дризт. — Трябва ли да ти напомням обаче, че Кати-Бри не принадлежи към вашата раса?

— Робски символ, ето какво е тя — гневно заяви момичето. — От джуджешките жени се очаква да работят в ковачниците по цял ден. Никога през живота си не съм вдигала ковашки чук и…

Умолителният поглед на Дризт и протегнатата му ръка я накараха да замълчи.

— Но тя е дъщеря на Бруенор — изтъкна Кобъл. — Нейно задължение е да изпълнява волята на баща си.

— Така е — съгласи се Дризт като истински дипломат, — ала не забравяй, че Кати-Бри не се омъжва за джудже. Тя никога не е работила край пещите…

— Това е символично — възпротиви се Кобъл.

— … а Уолфгар се трудеше с ковашкия чук, само докато служеше на Бруенор и нямаше друг избор — довърши Дризт преспокойно.

Кобъл хвърли още един поглед на престилката, после вдигна очи към Кати-Бри.

— Все ще измислим нещо — отстъпи той.

Дризт смигна на Кати-Бри и с учудване забеляза, че усилията му ни най-малко не бяха разведрили мрачното й настроение.

— Тук съм по поръчка на Бруенор — обърна се Дризт към свещенослужителя. — Спомена нещо за изпитване на осветената вода за церемонията.

— Опитване — поправи го Кобъл и се засуети притеснено. — Да, да… медовината. Бруенор е решил да оправи проблема с медовината.

И като вдигна поглед към Дризт, добави:

— Опасяваме се, че пивото може да не им понесе, особено на онез’ префинените от Сребърния град.

После отново се защура напред-назад из светилището, загребвайки пълни черпаци от многобройните купели, наредени покрай стените.

— Светена вода? — беззвучно повтори Дризт, но Кати-Бри само сви рамене недоумяващо.

В не една и две религии жреците слагаха различни билки в светената вода, та след всичките години, прекарани край Бруенор, Дризт не би трябвало да се учудва чак толкова, че джуджешките свещенослужители използват хмел.

— Бруенор поръча да ти кажа да не се скъпиш с ценната течност — рече елфът, макар тази заръка да бе съвсем ненужна — Кобъл вече бе напълнил цяла количка с различни бутилки.

— Свършихме за днес — обърна се джуджето към Кати-Бри и тръгна към вратата, бутайки внимателно скъпоценния си товар. — Ама хич и не си мисли, че ще оставя нещата така!

Младата жена изсумтя, ала Кобъл вече бе твърде далеч, за да я чуе.

Дризт приседна до нея на малкия пиедестал, но не каза нищо.

— Толкова ли е ужасна престилката? — осмели се да попита той най-сетне.

Кати-Бри поклати глава.

— Работата не е в дрехата — обясни тя. — Тя си е наред, не ми харесва символичното значение, което носи. Само след две седмици ще се омъжа. Все по-често си мисля, че и последното приключение, последната битка, остана зад гърба ми… освен онези битки, които ще трябва да водя срещу собствения си съпруг.

Неочакваното признание порази Дризт с прямотата си и същевременно свали от плещите му бремето на страховете, които до този миг се бе опитвал да запази в тайна.

— Гоблините навред из Фаерун ще се радват да го чуят — пошегува се той, опитвайки се да разсее мрачното й настроение.

И наистина, по устните на Кати-Бри затрептя бледа усмивка, ала тъгата в сините й очи остана все така дълбока.

— Би се наистина отлично — добави Дризт.

— Това учудва ли те? — сопна се Кати-Бри, заемайки отбранителна позиция, а тонът й бе по-остър от магическите ятагани на елфа.

— Винаги ли си така изпълнена с гняв? — отвърна Дризт и думите му я успокоиха начаса.

— Просто съм уплашена, предполагам — прошепна тя.

Дризт кимна — прекрасно разбираше нарастващото й притеснение.

— Трябва да се връщам при Бруенор — рече той най-сетне и се изправи на крака.

Елфът се канеше да остави нещата така, ала не можеше да пренебрегне горещата молба, която проблесна в очите на Кати-Бри. Миг по-късно, момичето извърна покритата си с червеникавокафяви къдри глава и се взря пред себе си. Унинието, изписано на лицето й, разтърси Дризт.

— Не е моя работа да ти казвам какво трябва да чувстваш — заговори той, но Кати-Бри все така избягваше погледа му. — Товарът, който нося на плещите си като твой приятел, е също така тежък, както онзи, с който се нагърби ти в Калимпорт, когато бях тръгнал в погрешна посока. Едно обаче ще ти кажа — много скоро ще застанеш на кръстопът и само ти можеш да решиш накъде да поемеш. За доброто на всички ни, и най-вече на теб самата, се моля да избираш внимателно.

И като се наведе, елфът отметна косата от лицето й и нежно я целуна по бузата.

После излезе от светилището, без да се обърне назад.

* * *

Когато се завърна в тронната зала, Дризт откри, че половината от манерките, донесени от свещенослужителя, бяха вече празни. Бруенор, Кобъл, Дагна, Уолфгар и Риджис шумно обсъждаха коя „светена вода“ има най-фин и най-мек вкус… спор, който неминуемо водеше до нови и нови дегустации, които от своя страна водеха до все по-разпалени спорове.

— Туй и никое друго! — отсече Бруенор и се показа иззад поредното ведро, което току-що бе пресушил, а в рижата му брада се белееха големи късове пяна.

— Че то става само за гоблини! — провикна се Уолфгар с дрезгав глас.

Смехът му обаче бързо секна, когато Бруенор нахлупи празното ведро на главата му и го удари с опакото на дланта си така, че металът се раздрънча из цялата зала.

— Е, може пък и да греша — отекна гласът на Уолфгар изпод кофата, а той самият тупна на земята.

— Ти как мислиш, елфе? — избоботи Бруенор, когато видя приятеля си да влиза, и му подаде две разплискани кани.

— Бистрата изворна вода е повече по вкуса ми, отколкото гъстата медовина — отклони поканата Дризт.

Бруенор запрати двете кани срещу него, ала пъргавият елф отскочи встрани и върху каменния под потекоха ручейчета от тъмната течност. Гръмогласните викове, които се изтръгнаха от гърлата на останалите джуджета при вида на толкова много похабена медовина, слиса Дризт, но още повече се учуди, когато (за първи път откакто го познаваше) видя Бруенор да се свива под нечии упреци, без да опита да се защити.

— Кралю! — долетя глас откъм вратата и сложи край на спора.

В залата влезе доста закръглено джудже, облечено в бойно снаряжение и при вида на мрачното му лице, приповдигнатото настроение на дегустаторите бързо спадна.

— Седмина от наш’те не се завърнаха от новите тунели — съобщи джуджето.

— Че защо да бързат? — отвърна Бруенор.

— Пропуснаха вечерята.

— Неприятности! — обадиха се Дагна и Кобъл едновременно, станали напълно сериозни.

— Ха! — изсумтя Бруенор и махна с ръка, леко трепереща от изпитите кани с медовина. — В тунелите няма повече гоблини, туй е сигурно. Онез’ седмината са надушили митрил, тъй ще да е станало. Бас ловя, че са открили някоя пребогата жила, а тогаз джуджетата забравят всичко друго на света, какво остава за една вечеря.

Кобъл и Дагна (и дори Риджис, както Дризт не пропусна да забележи), закимаха в знак на съгласие. Ала предпазливият елф прекрасно познаваше многобройните опасности, които дебнеха всеки, дръзнал да навлезе в Подземния мрак (а най-дълбоките тунели на Митрил Хол си бяха точно това) и не бе склонен да повярва, че всичко е толкова просто.

— Какво мислиш, елфе? — обърна се Бруенор към приятеля си, когато видя притеснението, изписано по лицето му.

— Мисля, че навярно си прав — отвърна Дризт след дълго мълчание.

— Навярно? — изпухтя Бруенор. — Е, какво пък, никога не съм можел да те убедя в нещо, дето не искаш да го повярваш. Върви тогава. Вземи оназ’ твоя котка и иди да намериш закъснелите ми джуджета.

Усмивката, която заигра по устните на Дризт, ясно показваше, че през цялото време бе възнамерявал да стори именно това.

— Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар! Аз ще отида! — заяви Уолфгар, ала вместо гордо, думите му прозвучаха доста смешно, заради надянатото на главата му ведро.

Бруенор удари кофата още веднъж, за да накара варваринът да престане с хлапашкото си самохвалство и отново се обърна към Дризт:

— И още нещо, елфе — каза той с лукава усмивка; погледът му обходи всички присъстващи и най-сетне се спря върху Риджис. — Вземи и Къркорещия корем със себе си. И без туй тука не върши никаква работа!

Големите очи на полуръста се окръглиха още повече. Той прокара пълните си пръсти през къдравата си кафява коса, после неловко подръпна една от обиците си.

— Аз? — попита той с треперещ гласец. — Да сляза там долу?

— Нали веднъж вече го направи! — думите на Бруенор като че ли бяха насочени не толкова към самия Риджис, колкото към останалите джуджета. — Дори уби няколко гоблина, ако си спомням правилно.

— Имам да върша други…

— Заминавай, Къркорещ корем! — изръмжа Бруенор и замалко не падна от мястото си, докато се навеждаше към него. — За първи път, откакто избяга при нас — о, да, прекрасно знаем, че то си е било чисто бягство! — искам да свършиш онуй, дето съм ти казал, без обичайните ти извинения и увъртания!

Нетърпящият възражения тон на Бруенор изненада всички, които се намираха в стаята, дори Риджис. Без да каже нищо повече, полуръстът се изправи и послушно застана до Дризт.

— Може ли първо да минем през моята стая? — кротко попита той. — Искам да си взема поне раницата и боздугана.

Дризт прегърна дребния си приятел през внезапно увисналите рамене и го обърна, така че да го гледа в очите.

— Не се бой — тихичко рече той и, сякаш за да подчертае силата на обещанието си, пусна ониксовата статуетка в нетърпеливите ръце на полуръста.

Сега вече Риджис знаеше, че е в сигурна компания.