Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Форматиране и корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Наследство

Редактор: Милена Иванова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Николай Стефанов

ИК „Инфо дар“, София, 2004

ISBN 954–761–075–9

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 9
Прекалено изкусни удари

— Гоблини? — предположи Риджис.

Дризт, който се бе привел над мъртвото тяло на едно от джуджетата, поклати глава, още преди да успее да разгледа раните отблизо. Чудовищата надали биха оставили труповете току-така, не и преди да им смъкнат скъпоценните доспехи и оръжия. Освен това, макар гоблините никога да не си даваха труда да се погрижат за мъртъвците си след битка, единствените тела в тунела бяха джуджешки. А нямаше гоблинов отряд, знаеше Дризт, който да победи седем опитни джуджешки бойци, без да загуби поне един свой войник, независимо колко голямо е численото им превъзходство и колко добре е заложен капанът им.

Раните на джуджето, над което се бе навел елфът, като че ли потвърждаваха съмненията му. Нанесени с изумителна прецизност, те със сигурност не бяха дело на грубия, назъбен меч на някой гоблин. Не, гърлото на нещастното джудже бе прерязано от много по-изящно оръжие, остро като бръснач и най-вероятно надарено с магическа сила. Дори след като Дризт избърса кръвта от нея, раната си остана почти невидима… незабележима, ала смъртоносна.

— Какво ги е убило? — нетърпеливо попита Риджис, като неспокойно пристъпваше от крак на крак и местеше факлата ту в едната, ту в другата си ръка.

Умът на Дризт отказваше да приеме очевидния отговор. Нима докато живееше в Мензоберанзан и се биеше рамо до рамо със своя мрачен народ, не бе виждал подобни рани хиляди пъти? Нима не знаеше, че няма друга раса в целите Царства (с изключение може би на Светлите елфи), които да използват толкова изкусно изработени оръжия?

— Какво ги е убило? — продължи да настоява Риджис, макар гласът му да трепереше забележимо.

Дризт тръсна белите си къдрици:

— Не знам — отвърна той и се приведе над тялото на друго от джуджетата.

Полуседнало, с гръб, облегнат на стената, то сякаш се бе свличало в агония, когато смъртта го бе застигнала. Макар всичко около трупа да бе оплискано с кръв, единствената рана, която Дризт откри, бе едва забележим диагонален прорез, толкова тънък, че приличаше на драскотина, ала несъмнено много по-дълбок.

— Може би са дуергари — каза Дризт, мислейки си за злите диви джуджета, които обитаваха подземния свят.

Предположението му не бе лишено от логика — някога дуергарите бяха служили като слуги на Мракометния и всъщност бяха живели в Залите едва допреди няколко месеца, когато Бруенор ги бе прогонил. И все пак, не можеше да не признае пред себе си Дризт, подобни разсъждения се основаваха не на онова, което говореха фактите, а на онова, в което му се искаше да повярва.

Алчните дуергари биха свалили и ризите от гърбовете на жертвите си и непременно биха прибрали ценните миньорски инструменти. Освен това, както всички джуджета, и те предпочитаха по-тежки оръжия, като бойни секири или чукове. Ала елфът вече бе сигурен в едно — не брадва бе отнела живота на седмината войни на Бруенор.

— И сам не го вярваш — обади се Риджис зад гърба му.

Вместо отговор, Дризт се приведе над друго джудже.

Гласът на полуръста стихна до шепот, ала елфът чу следващите му думи с кристална яснота:

— Мислиш, че е дело на Ентрери.

Дризт не мислеше така, всъщност изобщо не вярваше, че сам войн, пък бил той и най-изкусният боец в Царствата, е в състояние да убие седем опитни джуджета толкова чисто. Той се обърна към Риджис, който стоеше в светлината на факлата и търсеше погледа му, мъчейки се да съзре някаква реакция върху лицето на приятеля си. Думите на полуръста наистина бяха озадачили Дризт, единственото обяснение, което му идваше наум, бе, че Риджис сигурно изпитва неистов страх, че Ентрери може наистина да го е проследил до Залите.

Елфът поклати глава и отново насочи вниманието си към мъртвите джуджета. Още на следващия труп откри следа, която светкавично стесни възможните убийци до представителите на една-единствена раса.

От тялото на нещастното джудже, полускрита в гънките на плаща му, стърчеше тънка стреличка. Дризт трябваше да си поеме дълбоко дъх, преди да се успокои достатъчно и да събере кураж да я извади — беше я познал още от пръв поглед и онова, което разбра от нея, напълно обясняваше лекотата, с която убийците се бяха справили с коравите джуджета. Стреличката, направена за съвсем малък арбалет, несъмнено бе напоена с приспиваща отрова и бе едно от любимите оръжия на мрачните елфи.

Още преди да се бе изправил напълно, Дризт вече стискаше в ръце магическите си ятагани.

— Трябва веднага да се махнем оттук — прошепна той с внезапно одрезгавял глас.

— Какво има? — попита Риджис.

Ала Дризт, насочил цялото си внимание към потъналия в мрак коридор, дори не го чу.

Скрита нейде в тъмнината, тегнеща зад гърба на полуръста, Гуенивар гърлено изръмжа.

Дризт внимателно вдигна единия си крак и съвсем бавно заотстъпва назад, досетил се, че всяко по-рязко движение може да доведе до нападение. Елфи на мрака в Митрил Хол! От всички злини, за които Дризт можеше да се сети (а във Фаерун те съвсем не бяха малко), нищо не можеше да се сравни с ужаса от мрачните елфи.

— Накъде? — прошепна Риджис.

Синкавите искрици, които играеха по острието на Сиянието, изригнаха в заслепяващ пламък.

— Бягай! — изкрещя Дризт, разбрал предупреждението на ятагана и рязко се обърна… тъкмо навреме, за да види как полуръстът изчезва в облак магически мрак, а факлата се изгубва в него, сякаш бе свещичка, духната от малко дете.

Без да губи и миг, Дризт се претърколи към стената на тунела и се хвърли зад трупа на едно от джуджетата. Докато стоеше със затворени очи, опитвайки се да настрои погледа си към инфрачервената част на спектъра, усети как тялото на джуджето потръпна леко, после отново, и отново, улучено от стрелите на невидимия враг.

От кълбото магически мрак зад него се откъсна черно късче и за миг по стените заиграха трепкащи лъчи, разпръсквайки слаб светлик в непрогледната тъмнина — очевидно Риджис бе успял да се откъсне от черната й прегръдка.

Звук обаче не се чу и Дризт уплашено се запита дали полуръстът не бе паднал право в ръцете на неприятеля.

Гуенивар се приближи безшумно до него и се хвърли наляво, после надясно. Една отровна стрела се удари в каменния под, на сантиметри от бързо тупкащите й лапи. Друга се заби в тялото й с тъп звук, ала магическото животно дори не забави крачка.

Далече пред себе си Дризт видя обгърнатите от червена топлина очертания на два изящни силуета. Протегнали ръце напред, те отново се прицелваха със страховитите си оръжия. Той призова собствените си магически умения и изпрати кълбо мрак пред Гуенивар, за да й осигури поне някаква защита, после бързо изскочи иззад импровизираното си прикритие и се втурна след пантерата, надявайки се, че Риджис бе успял да се измъкне.

Навлезе в своя облак от мрак, без дори да забави крачка — прекрасно помнеше разположението на тунела и с лекота прескочи тялото на още едно от убитите джуджета. Първото нещо, което забеляза, когато изскочи навън, бе един страничен коридор вляво. Гуенивар го бе подминала и сега се насочваше право към двамата елфически войни. Дризт обаче познаваше събратята си прекалено добре, за да повярва току-така, че страничният тунел е празен.

Изведнъж се разнесе странен стържещ шум, сякаш няколко чифта крака дращеха по твърдия каменен под. Миг по-късно, Дризт политна назад, зашеметен и ужасен при вида на Осмокракото чудовище — наполовина паяк, наполовина елф — което изпълзя иззад завоя, залавяйки се с еднаква лекота както за земята, така и за гладките стени. В някога изящните ръце зловещо проблясваха две бойни секири.

В целия свят нямаше друго същество, което да отвращава елфите на мрака, в това число и Дризт До’Урден, повече от един драйдер.

Гърленият рев на Гуенивар и злокобното изщракване на заредени арбалети помогнаха на Дризт да се съвземе навреме, за да отбие нападението му. Размахало предните си крака, за да го накара да изгуби равновесие, чудовището връхлетя върху него и се опита да му нанесе два светкавични удара с брадвите си.

Дризт рязко се отдръпна и успя да избегне свистящите секири, ала вместо да продължи да отстъпва, той сграбчи един от краката на гнусното същество и го отмести встрани. Едновременно с това посече още едно от пипалата на драйдера и като се хвърли на колене, пропълзя под него.

Чудовището отскочи назад със злобно съскане и отново замахна.

Предугадил намеренията му, опитният елф побърза да прикрие уязвимия си тил. Магическото оръжие отклони едната брадва и удари другата там, където дръжката се съединяваше с острието. Дризт подпъхна стъпала под тялото си и като се завъртя на една страна, започна да се изправя, насочил двата ятагана нагоре. С оръжието, с което предпазваше тила си, продължи да отблъсква секирата на драйдера, докато не изви ръката, която я стискаше, после рязко го освободи. В същото време Сиянието се стрелна напред, намери пролука в коравата броня и с всички сили се впи в паешката плът. От раната шурна гореща пяна и обля рамото на Дризт, гнусното създание изпищя пронизително, а по тялото му пробягаха мощни конвулсии.

От всички страни върху Дризт се посипаха ритници и той замалко не изпусна меча си, та трябваше да го издърпа от тялото на противника си, за да успее да го удържи. Иззад многобройните паякови крака, които го обгръщаха като решетка на затворническа килия, Дризт видя как от тъмнината на страничния коридор започват да изникват нови и нови силуети. Всички те бяха на мрачни елфи, знаеше той, и всички бяха насочили арбалетите си към него.

Ето че първата стреличка изсвистя във въздуха и той трескаво се опита да се извърти. За щастие, докато се обръщаше, дебелият плащ се развя зад гърба му и стреличката се заби в една от тежките гънки, без да го нарани. Успя да се спаси от първите изстрели на нападателите, но докато се опитваше да се предпази, бе изпълзял изпод тялото на драйдера почти наполовина и сега се озова съвсем близо до втората брадва, която бе надвиснала заплашително над главата му. И сякаш това не бе достатъчно, ами в този момент още един от злите елфи опъна тетивата на арбалета си.

Брадвата, с учудване забеляза Дризт, се спусна с тъпия си край напред… не за да го посече, а за да го накара да отвърне на удара. Всеки момент очакваше да чуе изщракването на арбалета, ала вместо това, до ушите му долетя приглушен стон, когато тристакилограмовата пантера се стовари върху войника, който се канеше да го простреля.

Дризт парира връхлитащата секира с единия си ятаган, после с другия и най-сетне успя да се измъкне напълно изпод тялото на врага си. После инстинктивно отскочи назад и светкавично отби меча на най-близкия елф.

— Хвърли оръжията си и всичко ще свърши веднага — извика нападателят му на език, който Дризт не бе чувал години наред, и в съзнанието му като мощна вълна нахлуха безброй образи от красивия, изумителен, жесток Мензоберанзан. Колко пъти двамата със Закнафейн, неговия баща, бяха стояли един срещу друг, с оръжие в ръка, готови да започнат поредния си тренировъчен двубой!

Дризт изръмжа нечленоразделно и се хвърли напред. По тялото на противника му се посипаха десетки удари, които само за няколко секунди го зашеметиха и извадиха от равновесие. Един от ятаганите на Дризт се спусна надолу, докато другият полетя право напред и преди злощастният елф да успее да направи каквото и да било, Сиянието се насочи към рамото му.

Елфът от Мензоберанзан най-сетне осъзна гибелта, която го заплашваше, и очите му се разшириха от ужас.

В този миг Гуенивар се стрелна покрай тях и връхлетя върху драйдера. Вкопчени в отчаяна схватка, двамата се затъркаляха по пода — огромна черна топка, от която стърчаха остри котешки нокти и страховити паешки крака.

Елфите на мрака продължаваха да прииждат — както от главния, така и от страничния тунел — ала вече нищо не бе в състояние да потуши яростта на Дризт. Сиянието и другият магически ятаган свистяха все по-безпощадно и противникът му едва успяваше да се защитава, камо ли сам да се хвърли в атака.

Много скоро пред Дризт се откри възможност да прониже врата на противника си, ала скиталецът знаеше, че не може да го стори. Защото сега пред него стоеше не гоблин или орк, а елф на мрака, негов събрат по раса, някой, който може би приличаше на Закнафейн. Дризт прекрасно си спомняше обета, който бе дал, когато преди повече от десет години напусна Мензоберанзан и затова, вместо да пререже гърлото на противника си, той замахна ниско и срещна един от мечовете му — първо със Сиянието, а после и с другия си ятаган. Следващият му удар изби оръжието от ръката на елфа и го запрати на пода. Злият войн направи крачка назад, само за да се хвърли отново напред, протегнал другия си меч, с отчаяната надежда, че ще успее да държи противника си по-надалеч достатъчно дълго, за да вдигне падналото си оръжие.

Бърз като светкавица, Дризт изби и втория меч от ръката му и се втурна напред още преди Сиянието да бе докоснало оръжието на елфа — толкова уверен бе в точността на своя удар.

Дризт можеше да прониже обезоръжения си противник, където поиска, можеше да го убие с един-единствен замах, ала и този път не го стори, възпиран от клетвата, която бе дал, когато напусна Мензоберанзан, обещание пред самия себе си и оправдание на решението да се махне от подземния свят. Никога вече, зарекъл се бе той тогава, оръжията му няма да погубят някого от неговата раса.

Сиянието се впи в коляното на злия елф и той политна назад с грозен вик, притиснал ранения си крак с две ръце.

Гуенивар стоеше под изправения драйдер, а на единия й хълбок зееше рана.

— Бягай, Гуенивар! — изкрещя Дризт и се хвърли право в плетеницата от паякови крака, бясно размахал двата си ятагана.

Гнусното същество нададе пронизителен писък, когато Сиянието се заби дълбоко в един от краката му и замалко не го отсече. Миг по-късно, Дризт вече се намираше от другата страна на чудовището.

Брадвата на драйдера отново се стовари върху тялото на котката, ала тя дори не направи опит да се защити или пък да избяга.

— Гуенивар! — повика я Дризт.

Вярната пантера немощно се опита да го погледне, ала преди да успее да обърне глава към него, в тялото й се заби нов рояк отровни стрелички.

Дризт знаеше, че още начаса трябва да изпрати Гуенивар обратно в Звездната равнина, не можеше да позволи страданието й да продължи и миг повече… знаеше го, ала статуетката не беше у него!

— Гуенивар! — изкрещя той отново, виждайки как от коридора зад драйдера се задават още Мрачни елфи.

Нямаше друг избор, освен да застане до вярното животно и да се бие рамо до рамо с него до горчивия край.

Драйдерът изсъска победоносно, когато брадвата му се издигна над беззащитния, тръпнещ врат на пантерата. Острието изсвистя, ала вместо плът, срещна само сивкава мъгла и скверното същество яростно изкрещя.

— Да се махаме оттук! — прошепна Риджис някъде от мрака.

Дризт веднага разбра какво бе станало и облекчението се разля по тялото му като топла вълна.

Преди елфът да успее да направи и крачка, чудовищният паяк се обърна към него и в мъждукащата светлина на появилата се отново факла, Дризт за първи път зърна лицето му. Лице, чиито познати черти дори ужасяващата магия не можеше да скрие.

Ала сега не беше време за спомени и като се обърна рязко (при което плащът му се развя и спря още една от отровните стрелички, предназначени за него), Дризт побягна.

Тунелът потъна в тъмнина, после светлината отново затрептя плахо, само за да бъде погълната от мрака миг по-късно — Риджис бе влязъл в два последователни облака магическа тъма. В мига, в който достигна прикритието на създаденото от него кълбо, Дризт побърза да отскочи встрани… Поредната стрела, която трябваше да се забие в гърба му, се удари в каменния под с шумно звънтене. Елфът настигна Риджис малко след втория магически облак, двамата профучаха покрай труповете на джуджетата, свиха зад ъгъла и продължиха отчаяния си бяг.