Владимир Висоцки
Към върха

В памет на М. Хергиани

Ти вървиш по ледника без дъх,

с поглед, впит във върховете сини.

Горе сънно вдишва всеки връх

облаци, издишвайки лавини.

 

С теб внимават, като че покой

са ти обещали тия дни те —

пазят те от каменен порой,

пазят те и от пукнатините.

 

Идваше беда и димен пласт

бе покрил изцяло планината.

Ти не различаваше тогаз

срутването от пукнатината.

 

Ако бе за помощ позовал,

щяха в миг скалите да отвърнат.

Ехото им в радиосигнал

ветровете щяха да превърнат.

 

Ти почувства всеотдайността

в боя за превала — там самите

камъни ти пазеха гръдта,

рамо ти подаваха скалите.

 

Умният не скитал по гори…

Ти пое — не вярваше в мълвите.

Ставаше гранитът мек дори,

като пух се стелеха мъглите.

 

И ако след някой тежък бой

легнеш в тези планини далечни,

ще се наклонят като над свой

хребетите — обелиски вечни.