Макс Алън Колинс, Уилям Голдман
Мавърик (3)

Представление на главната улица

Гласовете бяха познати и когато погледнах назад, познати се оказаха и небръснатите — и гневни — лица на четиримата яки каубои, които си пробиваха път през посетителите на казиното и се придвижваха към мен неумолими като зимата. Всеки от тези мъже бе почти толкова голям, колкото Ангела, ако и не толкова грозен (макар да трябва да се признае, че вероятността да се намерят четирима души грозни като Ангела бе толкова малка, че не бих заложил на това за нищо на света).

Но събрани заедно, те правеха заплахата от Ангела да изглежда като покана за неделно училище.

Бяха се втурнали през двойната летяща врата и този отпред, мъж със сурови очи и квадратна челюст, бе извадил пистолета си.

А когато, приятели, те вече са извадили пистолетите си, няма никакво значение колко си бърз.

Анабел, колкото и да се притесняваше за мен, се бе отдалечила на безопасно разстояние, макар че усещах погледа й, прикован върху мен. Другите играчи също станаха от масата и се отдръпнаха, дори Ангела, въпреки че не споделяше изплашените изражения на другите ми съиграчи: той се хилеше, наслаждаваше се на гледката.

Нямаше нищо против да ме сподели с конкуренцията.

Аз бавно и внимателно се обърнах с лице към четиричленната група, възнамеряваща да ме линчува, докато тя злокобно напредваше към мен, и вдигнах двете си ръце нагоре с разтворени в помирителен жест длани.

— Нека да не прибързваме, джентълмени — успях да кажа аз.

— Когато те забелязах през този прозорец — каза мъжът със суровите очи, — възвърнах вярата си в Господ Исус.

— Ами тогава най-добре ще е да постъпите по християнски — казах аз и се опрях назад на една маса. Ръцете ми все още бяха вдигнати — много свидетели можеха да потвърдят, че нямам пистолет в ръка и че не правя нищо, за да променя този факт.

— Какво, да си подложим ли и другата буза? — подигравателно каза мъжът. — Ти вече ни даде по един в задните части, мистър Мавърик.

Произношението не ми хареса обособено, но не реагирах.

— Момчета — казах успокоително, — не трябваше да играете карти и да пиете толкова много. Лоша преценка. Слаби карти. Чия е вината?

Суровите очи на мъжа светнаха.

— Твоя. Копеле крадливо…

И той дръпна назад петлето на колта си го запъна, а лекото изщракване отекна в притихналия салон.

Карта да паднеше, щеше да се чуе.

В този миг аз се преметнах през игралната маса, като я прекатурих, карти и чипове се разхвърчаха, Анабел, Ангела и другите посетители на Кристъл Палъс се разпръснаха, докато аз си пробивах път към предната летяща врата.

Изскочих през вратата и бях обгърнат от нощния хлад, където луната помагаше на фенерите по главната улица и бе абсолютно невъзможно да се скриеш. Докато тичах, хвърлих един поглед назад и видях моите четирима потенциални убийци буквално да изкъртват вратите от пантите им, излитайки навън, след което ме погнаха по насипаната с пясък прашна улица. Краката им вдигаха облаци прах, като тежко тупаха зад мен.

Анабел и Ангела ги последваха, заемайки удобни места на верандата на „Палъс“, за да наблюдават представлението.

Това ли искаха? Представление?

Спрях.

Спрях точно в средата на улицата, луната ме къпеше в млечнобялата си светлина. Внезапно светът ми се стори нереален и аз се обърнах и се изправих срещу четиримата мъже, които препускаха по улицата към мен.

И когато ме видяха да стоя неподвижен като статуя, те също спряха. На място. Замръзнаха, заковали погледи в глупака, който се бе изправил срещу тях четиримата.

Чух как една жена си пое рязко дъх. Може би беше Анабел.

Верандата на „Палъс“ загъмжа от зрители. Наистина ги бях изненадал. Челюстта на грозната мутра на Ангела бе увиснала като на старец, а очите му бяха станали по-големи, отколкото глупави. Което значи доста големи.

Отмерено и спокойно, така че никой да не реши погрешно, че се присягам за пистолета си, аз разкопчах кожената каишка, която придържаше кобура плътно до крака ми. След това разкопчах колана с пистолета и го свалих. Свих колена, наведох се надолу към прашната улица и оставих колта си 44 калибър, както си беше в кобура на колана с патрондаш, като че ли аранжирах витрина.

Тогава се изправих.

Мъжът със суровите очи все още държеше в ръка револвера си. Петлето все още бе запънато, но имаше пълна улица свидетели, които щяха да го видят, ако ме застреля. В тази част на страната нямаше значение кой стреля пръв, можеше дори да застреляш някого в гръб, важното бе гой да е въоръжен.

От друга страна…

Да застреляш невъоръжен човек, ами това е все едно да откраднеш кон. Моментално ще те линчуват, просто и ясно.

Тримата другари на човека знаеха това, спогледаха се и в безмълвен разговор от свиване на рамене, вдигане на вежди и кисели гримаси, най-накрая оставиха водача си да вземе решение.

И той го взе.

Кимна тържествено към мен, свали петлето на пистолета си — тихо изщракване в нощта — и го прибра в кобура си. После разкопча колана си и го остави върху пясъка. Същото направиха и другарите му със своите пистолети.

Тълпата на верандата на „Палъс“ получаваше добро зрелище под лунната светлина. Джони Хардин гледаше със свити очи, а Анабел се бе вкопчила в ръката му и се притискаше към него. Щастливец.

А аз, аз стоях срещу четирима побеснели каубои, които бавно вървяха към мен.

Можех да си седя така и да си сърбам попарата. Но както Татко много пъти ми казваше: „Не е важно как играеш играта, синко, важното е да печелиш.“

Така че се втурнах срещу тях.

Втурнах се, все едно те бяха нищо не подозиращи тореадори, а аз бик, не особено очарован от идеята да забиват в него саби. Те не очакваха да съм толкова бърз, а аз, честно казано, не очаквах те да се толкова бавни.

Първо съборих водача със суровите очи, вдигайки облак прах и пясък, след това се извърнах и забих лакът в корема на най-близката от тези човешки секвои. Но няма дърво, което да не може да бъде съборено, и той не направи изключение, сви се на две, колената му поддадоха, туп! Разлетя се още прах и пясък…

Тогава се хвърлих към другия побойник, избягвайки злобните удари, които той сипеше, гмурнах се и му тръснах един по очевидно най-стъклената от стъклените челюсти. Той заотстъпва със залитане, колената му се подкосиха и последва още едно туп и още един миниатюрен облак прах.

Като се извърнах да си поема дъх, зърнах зяпналите зрители, които се бяха надвесили над парапета, като че ли гледаха конно надбягване, на което бяха заложили всичките си пари. Анабел се бе надвесила най-много от всички, очите й светеха възбудено, а в усмивката й може би имаше нещо леко садистично. Тя се гордееше с мен.

Ангела бе още по-добре — изуменото му изражение бе преминало в нещо ново и чудесно: страх.

За малко да се изсмея, но нямах време. Една тромава мечка тъкмо се готвеше да ме сграбчи. Паднах по гръб и го изритах с два крака в гърдите, вследствие на което той залитна назад, препъна се в собствените си крака и тежко падна, като увеличи облака задушаващ прах.

Може би затова не забелязах мъжа със суровите очи, който се бе сапикясал от първоначалната ми атака и успя да ме хване отзад. Аз не се съпротивлявах — отпуснах се.

Той не знаеше какво да прави с моето безжизнено тяло и се опитваше да ме задържи изправен, когато аз внезапно се изпънах като струна, присегнах се назад и го преметнах през рамо. Все едно бе голяма бала сено.

Когато се приземи по гръб, направи наистина голямо впечатление на главната улица.

Тогава забелязах онзи тип, на когото му бях изкарал въздуха с лакът. Той бе отново на крака, стоеше несигурно, но все пак бе прав, така че аз тръгнах към него да видя дали иска още.

— Стига!

Беше водачът. Той също бе на крака и изтупваше праха от себе си.

— Ти спечели, Мавърик, честно и почтено.

— Името ми е Мавърик — казах аз и пристъпих напред със свити юмруци.

— Мавърик — каза той извинително с наведена глава и очите му вече не бяха толкова сурови, когато махна на другарите си и те заотстъпваха, а когато аз отново пристъпих към тях, се обърнаха и хукнаха, оставяйки зад себе си последния облак прах.

Очите на моите зрители бяха приковани в бягащите ми опоненти, а след това се преместиха върху моя милост. Лицата се усмихваха, повечето изразяваха възхищение, а някои загриженост. И Ангела, и Джони Хардин гледаха мрачно, което ми показа, че съм бил правилно разбран.

Небрежно вдигнах колана с пистолета, изтупах го от прахта и го закопчах. Хвърляйки остър поглед към Ангела и хлапака, аз го завързах за крака си с кожения ремък. Както правят стрелците.

Поне им дадох материал за размисъл.

Когато отново влизах през летящата врата в „Кристъл Палъс“, се чувствах спокоен, съсредоточен, преценяващ. Е да, дишах малко тежко и цялото това търкаляне в прахта означаваше, че ще трябва да финансирам още една гореща вана на сутринта. Такава е цената на славата.

Анабел внезапно ме хвана под ръка. Очите й бяха огромни и клепките й пърхаха и за пръв път забелязах, че ухаеше на люляк. Над деколтето на сатенената рокля гърдите й се вдигаха и спускаха, пък и го правеха изключително добре.

— Това бе най-удивителното нещо, което съм виждала — каза тя, като изстиска от южняшкия си акцент цялата му, претенциозна прелест. Която бе доста.

Вдигнах рамене.

— Понякога дори и играчите, разчитащи на математическите закони, са късметлии.

С Анабел под ръка, като че ли влизахме в бална зала, а не в казино в дивия запад, аз се отправих обратно към масата за покер, надявайки се някой да се е погрижил да я изправи и подреди. Бяха я оправили.

Но преди да стигна до масата, улових отражението си в елегантно украсеното огледало, само дето моето отражение не бе ни най-малко елегантно.

Замръзнах на мястото си, точно както бях спрял онези каубои отвън. Деликатно освободих ръката си от ръката на Анабел и бавно и подозрително приближих своето отражение, както двама стрелци, изправени един срещу друг на улицата.

Никак не харесах това, което видях.

Дантелената ми риза, донесена от Париж за една значителна сума, бе дяволски мръсна. Кафяви петна като отвратителна шарка красяха фината материя. Лицето, което гледаше от огледалото, бе изопнато от сляпа ярост.

Закрачих към масата за покер, където седяха Ангела и другите.

— Добре — казах аз. — Ризата ми е изцапана, може бе скъсана. Какво още, по дяволите, може да се случи?

Извърнах се и насочих пръст към Ангела, все едно би пистолет.

— Не казваше ли нещо, когато тези деца ни прекъснаха? — изръмжах аз.

— Не, нищо, не — каза той и размаха ръце във въздуха като че ли се предаваше — нищо важно…

Анабел, опитвайки се да помогне (сигурен съм), докосна с пръст челото си, опитвайки се да си спомни нещо и каза:

— Не каза ли нещо като „безгръбначен страхливец“?

Ангела се потеше, а също така се и усмихваше, една мазнярска усмивка, която не бе по-приятна и от най-злобната му усмивка, макар значително по-забавна. Той каза:

— Никога не съм казвал подобно нещо, мадам. Безгръбначен мошеник, може би, но никога не бих нарекъл този човек страхливец… — той ме погледна, на грозния му мърляв сурат се изписа умиротворително изражение. — Аз просто се шегувах…

Гледах го лошо.

И дълго.

Като че ли просто се опитвах да реша дали да го убия с изстрел, или с голи ръце.

Но тогава само го дарих, дарих ги всички, с лъчезарната си усмивка. Дръпнах си стола и седнах. Взех тестето карти и започнах да го разбърквам. Тогава казах трите най-красиви думи в английски език.

— Да играем покер.