Макс Алън Колинс, Уилям Голдман
Мавърик (14)

Красавицата от парахода

Петтонната гръмогласна свирка на „Лорън Бел“ пожела сбогом на Сейнт Луис, параходният звънец в кабината на лоцмана иззвъня и двата звука отекнаха из долината на река Мисисипи едновременно за предупреждение и поздрав. За няколко мига свирката и звънецът заглушиха дори униформения духов оркестър, свирещ с пълна сила на долната палуба, точно под великолепно извезаното знаме, което обявяваше:

ДОБРЕ ДОШЛИ НА ПЪРВИЯ ГОДИШЕН ОБЩОРЕЧЕН ПОКЕР ШАМПИОНАТ.

Тристата места за пътници в безкрайно дългия списък на помощник-капитана бяха запълнени — макар че единствената цел на пътуването бе разходка нагоре по реката, след което параходът щеше да обърне и да тръгне обратно към Сейнт Луис. С изключение на шепата професионални играчи и глупави и богати мераклии, въобразяващи си, че са покер-специалисти — участници в това голямо състезание — пътниците бяха просто зрители. Тук човек можеше да срещне какви ли не хора — от английски лордове до епископи, от проспериращи фермери до не по-малко проспериращи политици. И трябваше да слуша езици почти от всяка европейска държава.

Добре облечено множество, макар че трудно някой би могъл да се сравни с един хубавец с вратовръзка, жилетка в черно и червено, черен фрак, светлокафяви панталони, скъпи кожени обувки и (разбира се) бяла копринена риза с пластрон, направо от Париж, Франция — красива и просторна.

Сигурен съм, че няма нужда да ви казвам името му.

Подпрян на перилото, се наслаждавах на хубавата пура и на отблясъците на слънцето във водите на Мисисипи. Видях една-две познати физиономии в тълпата, една от които изискваше особено внимание. Точно върху това разсъждавах, когато чух познат, чуруликащ, оу-така-ли южняшки акцент, който принадлежеше на някаква млада дама.

— Нима е възможно?

Обърнах се, опрях гръб в парапета и се усмихнах.

— Възможно е и още как. Здравей, Анабел.

Носеше същия пътнически костюм с цвят на долари, и като се има предвид това, което тя — по-скоро ние — бяхме преживяли, не изглеждаше по-зле отпреди. Най-малко тя. Красавица.

Хвърли се в прегръдките ми.

— О, Брет… сънувах този миг, молех се за него… мой единствени истински герой… жив!

— Да — казах аз, — но не благодарение на теб.

Освободих се от ръцете й.

— Нима казах нещо, което те обиди?

Извърнах се и погледнах пак към реката. Сейнт Луис чезнеше в далечината, а зеленината и по двата бряга бе успокоителна за очите.

— Мисис Брансфърд, ще ми се да си мисля, че разбирам от шега не по-малко от всеки друг, но да откраднат спестяванията ми преди да тръгна с диваците да посрещна там смъртта си? Тук моето чувство за хумор се изчерпва.

Тя бе близо до мен. Докосна крайчеца на дантеления ми ръкавел.

— Изглежда си се измъкнал невредим… дори са ти останали две ръце да играеш покер.

— И за какво са ми като нямам пари да залагам.

Нежните й пръсти притиснаха гърдите й.

— Да не искаш да кажеш, че някой те е обрал? Колко ужасно! Ти нали не подозираш… ох, просто не мога да го кажа.

Почти бях забравил как можеше да пърха с дългите си мигли.

— Не те подозирам — казах аз.

— Това е такова облекчение.

— Сигурен съм.

Тук тя се обиди.

— Брет — каза тя с треперлив глас, южняшкият й акцент бе в пълната си сила, — ако някога си вярвал на нещо, което съм ти казала, повярвай ми… аз не съм ти взела парите.

— Никога!

В големите й очи просветна надежда.

— Никога не си помислял, че аз съм ти взела парите?

— Никога не съм вярвал на нещо, което си ми казвала.

Тя премигна веднъж.

— О, не. Не съм ги взела… не и тогава. Не и когато така благородно тръгна с онези диваци.

— Направила си го по-рано.

Очите й се взряха в мен, после се притвориха, тя сви рамене и кимна.

— Мислех си, че си решил да тръгнеш без мен и да ме оставиш с Кошър, пленниците и онези заселници.

— Ами така си беше. Само че не виждам това с какво оправдава кражбата ти?

Виновният й поглед бе почти убедителен.

— С нищо и наистина се чувствам отвратително.

— Не толкова „отвратително“, че да предложиш да ми върнеш парите?

— Вече не са мои. Де да можех… те са изгубени…

Намръщих се.

— Защо пък изгубени?

— Комодора, тази чаровна змия…

— Моля те, не ми напомняй за змии. И така. Какво Комодора?

Тя се усмихна печално.

— Дадох му моите двайсет и две хиляди…

— Твоите двайсет и две хиляди?

— Нашите двайсет и две хиляди… ние сме съдружници, не забравяй? Дадох му ги, макар че не ми достигаха три хиляди с надеждата, че ще мога да намеря остатъка.

— Значи не си успяла. Поискай си ги обратно.

— Той се съгласи да ми запази място в турнира и да разреши на жена да участва, само при условие, че ако не успея да събера пълната сума, това, което съм внесла не подлежи на връщане.

— Подло копеле. Предполагам, накара те да подпишеш декларация?

Тя въздъхна и кимна.

— Надявах се да намеря някой напил се богаташ, от когото да измъкна или открадна жалкия остатък, но уви, нямах късмет. А през последните дни на покер масите все излизам на чисто… въпреки съветите ти.

— Поне не си губила… с изключение на „нашите“ двайсет и две хиляди.

Тя поклати глава и се загледа в блещукащата вода, докато колелото на парахода ни тласкаше — нагоре към Мисисипи.

— Не бих искала да прозвучи неблагодарно, не и към най-невероятно привлекателния…

— Моля те, Анабел. Не след като съм обядвал.

— Съжалявам. Както и да е, защо трябваше да не достигат три хиляди, Брет? Бедното ми сърце толкова много желаеше да участва в това състезание…

Бръкнах във вътрешния си джоб и извадих остатъка от пачката, която моята дребничка благодетелка ми бе дала.

Очите на Анабел така се ококориха, че си помислих, че Джоузеф и неговите войни гребат с канутата си към нас.

— Госпожа Фортуна е била благосклонна към теб?

Така беше.

— Това са моите двайсет и пет хиляди, точно — казах аз. Отброих три хиляди на по сто. — Ето ти трите хиляди, които не ти достигат.

Тя ги грабна от ръката ми толкова бързо, че за миг се почудих дали изобщо някога ги е имало.

— Няма ли край твоята жертвоготовност? — попита тя.

— Оглупявам като видя красиво лице с тъжно минало. Освен това, няма друг начин да спася поне частично нашите двайсет и две хиляди. Ние сме съдружници, Анабел, и този път съм съгласен с теб.

— Съгласен?

— Петдесет на петдесет е честна подялба.

Тя дори не възрази, само пъхна парите в чантичката си.

— Ще отидеш в рая за това, което направи.

— Надявам се да не е прекалено скоро.

— Та като стана въпрос за това… как се измъкна от онези свирепи диваци?

— Напих ги с огнена вода и се измъкнах в бъркотията.

Тя цяла засия.

— Как да не те обожава човек?

Джоузеф бе прав, белите хора вярват на всичко.

— Но сега ти няма да участваш в шампионата! — каза тя и аз почти повярвах, че я бе грижа.

— Не бъди сигурна — отговорих аз и леко я целунах по челото.

Открих го на горната палуба. Наслаждаваше се на гледката — тази странна дива Америка, която бе дошъл да посети. Бе облечен в двуреден костюм рибена кост, гети, бели ръкавици и шапка.

Когато сключих ръка около лакътя му здраво и силно, и го извъртях, монокълът му падна от носа, ченето му увисна, а верижката на часовника му подскочи и издрънча. Графът, възмутен и вероятно леко уплашен, каза: — Какво значи това оскърбление? Имате ли представа кой…

— Знам много добре кой сте, графе — казах аз. — Преследвам ви от доста време. Въпросът е — знаете ли кой съм аз?

Той се опита да задържи възмутеното си изражение, но страхът надделя. Разглеждаше ме със стъклените си очи и бе ясно, че не разпознава покойния Бягащ Лешояд, възкръснал за нов живот.

Така че се представих.

— Брет Мавърик — казах аз. — Правителствен агент на Съединените щати, Бюрото по Индианските въпрос.

— Индианските…

Както го държах подръка, го повлякох по палубата. Другите пътници гледаха с любопитство, но без тревога.

— Това е краят, графе… Джоузеф всичко си изпя.

— Какво пеене? Кой за бога е Джоузеф? Не познавам човек с подобно име!

Спрях, но все още здраво го държах под ръка. Погледнах го в очите.

— Джоузеф е християнското име на Кряскащия Орел, вождът на племето факоуай.

Графът понечи да ми отговори, но от зяпналата му паст не излезе нито дума.

— И Джоузеф отрече да ви познава — продължих аз, — когато започнах да разследвам случая, убийството на онзи нещастен дивак. Но като го заключихме си развърза езика… може би същото важи и за вас.

Отново го повлякох под учудените погледи и сред шушукането на другите пътници.

— Но аз не съм американец — каза графът.

— В това ви е късметът. Да убиеш индианец, ей така за спорта, това е присъда от двайсет години затвор — поклатих глава. — За чужденец като вас с определен дипломатически статут някакви три годинки.

— Три години!

— Освен ако не решите да платите трите хиляди долара глоба — подхвърлих аз. — Но това си е работа между вас и съдията.

— Съдията?

— Районният съдия. Сега веднага потегляме обратно за индианските територии, вие и аз. Ще ви вкараме в затвора, за да не избягате, а после, след около шест месеца, съдията ще намине и тогава ще можете да си платите глобата…

— Но, мистър Мавърик — проплака графът, очите му се навлажниха. Беше отчаян. — Аз имам три хиляди долара. Мога да ги дам още сега…

Той извади портфейла си от вътрешния джоб на елегантното си сако.

Погледнах презрително парите, а после и него.

— Графе, разочаровате ме. Знаете ли наказанието за опит да се подкупи агент на правителството на Съединените щати?

Той поклати поривисто глава.

— Това не е подкуп… това е глобата. Трябва да си замина за дома колкото се може по-скоро. Ако можете да платите глобата ми, това ще спести на вас и вашето правителство разходите по процеса.

Аз все още не бях убеден.

— Откъде знаете, че просто няма да прибера парите.

Той разтвори ръце.

— Но вие сте агент на правителството на Съединените щати, разбира се, че мога да ви се доверя.

Усмихнах се колебливо.

— Ами май сте прав. В края на краищата, ако не можеш да се довериш на агент на правителството на Съединените щати, на кого можеш?

Взех парите и с жест му показах да си върви.

— Сега като се вгледам — каза той несигурно, — изглеждате ми някак познат…

— Нормално е да ви изглеждам познат — сопнах се аз. — Аз съм вашата съвест!

И тъй като не гореше от желание да прекара със съвестта си повече време, отколкото бе крайно необходимо, той изчезна нанякъде и повече не го видях.

По-късно чух да се говори, че един солидно изглеждаш джентълмен с монокъл се качил в една малка лодчица с помощта на някой от екипажа. Гребането обратно до Сейнт Луис сигурно е било истинско удоволствие за спортист като графа.

Качих се на горната палуба, за да потърся Комодора и да си платя таксата за участие. По пътя срещнах любимата си красавица от Юга.

Тъкмо си броях парите.

— Познай какво става? И аз ще участвам.

Бе впечатлена.

— Как успя да намериш още три хиляди толкова бързо?

— Може би съм се объркал при броенето.

— Не мисля — тя сплете пръсти и запремига с дългите си мигли. — При всички положения толкова съм развълнувана, че повече не може да бъде! Радвам се, че съм съдружник на такъв находчив мъж.

— Анабел, ние сме съдружници на петдесет процента от това, което ти спечелиш. Няма да делим това, което аз спечеля.

Тя се нацупи.

— Това не е никак честно. Но какво може да направи една слаба беззащитна дама срещу подобна несправедливост?

Тръпки ме побиха като си представих.