Робер Мерл
Малвил (3)

III

Лъжа се. Краткото ни пътуване с Колен до гарата на околийския град не е последният ми спомен от предишния свят. Още един изниква, точно преди мрака. И аз много добре зная защо едва ли не го забравих.

Във вторник получавам писмо от Биржита. Човек на реда, тя ми пише всяка неделя. Писъмцата й са на простичък френски език, граматически правилен, пълен с идиоматични изрази, които тя понякога поставя не на място.

Редът винаги е същият. С едно кратко изречение се осведомява как живея и в четири страници ми разказва за себе си. В една трета част навлиза в еротичната тема.

Тази тема също е без промени. Събота вечер, преди да си легне, прочела жълтото листче, легнала си гола, като мислела за мен и за всичко, което съм написал на жълтото листче, и особено за моите милувки („Ах, Еманюел, твоите ръце!“), и се почувствувала „безумно възбудена“. А след това — подчертава тя — много мъчно заспала.

Защо в събота вечер? Навярно защото в неделя сутрин не работи, така че може да си позволи едно дребно безсъние, без това да попречи на другия ден на трудовата й производителност. Това ми припомня съзнателността на Биржита.

Чета писмото й, препрочитам го или по-скоро препрочитам еротичния пасаж и макар да съм го очаквал и да ми е бил забавен, той безспорно има въздействие върху мене. Добре. Все пак време е да бъда по-съзнателен (и аз) и да се заловя за работа. Ставам и точно когато прибирам писмото, забелязвам постскриптума.

В понеделник постъпвала в клиника за операция от апандисит; дава си адреса и се надява, че ще й пиша.

Апандиситът на Биржита ми припомня, че и аз би трябвало да се оперирам („огромна небрежност“ — бе казал лекарят); вземам си бележка след Великден, зает или не, да предвидя осем дена, които да прекарам на легло и да приключа с това. Пиша на Биржита и телефонирам на един парфюмерист в околийския град с молба да изпрати едно шишенце „Шанел №5“ в Мюнхенската клиника.

Изминава седмица без всякаква вест. Обезпокоен и изплашен да няма усложнения, пиша отново и след петнадесет дена отговорът пристига.

Всичките писма на Биржита са простичко написани, но простотата на последното е един шедьовър. Всичко на всичко десет реда.

Биржита срещнала в клиниката един млад мъж, който се влюбил в нея. И тя го обича. Тя ще се омъжи за него. Естествено съжалява за милувките ми, защото в това отношение много съм я разглезил, и „благодаря ти, Еманюел, също за подаръците. Хиляди пъти те целувам. Биржита P.S. Много съм щастлива.“

Сгъвам писмото, прибирам го в плика и казвам гласно: „Exit^[1], Биржита.“ Лековатият тон обаче не ми се удава и сядайки до масата, преживявам един много тежък момент. Гърлото ми е свито, ръцете ми треперят, изпитвам мъчителното усещане за нещо загубено, за някакъв провал, за малоценност. Не любя Биржита, но все пак имаше някаква връзка между нас. Мисля, че станах жертва на старото християнско разграничаване между любов и сладострастие. Тъй като не я любех, недооценявах привързаността ми към нея.

Не е вярно. Моят морал е бил лъжлив, моята психология се е мамила. Изпитвам нещо, което не мога да не нарека истинска болка. И която идва, откъдето най-малко съм се надявал, защото този път вярвах наистина, че всичко върви по мед и масло. Казвам си: „Любов към Биржита? Не изпитвам. Приятелско чувство? Следи. Уважение? Силно накърнено (особено поради нечувствителността й).“ Оттам и разстоянието, на което я държах, иронията, множеството пренебрежителни подаръци.

„Сладострастие“ — би казал абат Льоба. Да, но сладострастието не е каквото го мислят. Абат Льоба не знаеше какво е то. Как изобщо би могъл да разбере какво е сладострастие нещастният стар девственик? Сладострастието е страшно силна душевна връзка, тъй като, когато скъсаме, ни кара ужасно да страдаме.

Махам се от масата, изтягам се на леглото и ругая. Страшни минути! Опитам ли се да мисля, отново се оплитам в отликите между плът и душа и виждам прекрасно, че са фалшиви. Плътта също разсъждава! Тя мисли и чувствува отделно от душата. Не съм на път да се влюбя — след като вече не е моментът за това — в Биржита, о не! Съвсем не! Това момиче е чудовищно нечувствително. Хиляди пъти я презирам — както тя ме „целува хиляди пъти“. Но мисълта, че никога вече няма да държа в обятията си отмаляващото й тяло, ми свива сърцето. Казвам „сърцето“, както в романите. Дали тази дума или друга… Знам прекрасно какво изпитвам.

Днес, като си помисля, онова отчаяние ми се струва почти смешно. Дребна мъка, подобаваща на дребно съществуване и смехотворно несъответствуваща на онова, което щеше да последва. Защото денят на събитието връхлетя и ме порази с ужаса си в разгара на тази мъничка лична драма.

В потребителското общество най-търсената стока е оптимизмът. Откакто планетата се натъпка с всичко необходимо за разрушаването й — а заедно с нея при нужда и най-близките планети, — хората започнаха най-после да спят спокойно. Странно нещо, самото свръхпроизводство на унищожително оръжие и все по-увеличаващият се брой на страните, които го притежаваха, като че ли бяха успокояващи фактори. Тъй като от 1945 година това оръжие не бе използувано, предвещаваха, че няма да посмеят и че нищо няма да се случи. За измамната сигурност, в която живеехме, бе дори измислено име и някаква привидна висша стратегия. Наричаха я „равновесие на страха“.

Трябва да се каже още и това, че нищо, абсолютно нищо през предшествувалите го седмици не бе дало основание да се предвиди денят „Д“. Наистина имаше войни, глад и кланета. По места — жестокости. Едни от тях — очебийни — у слабо развитите народи; други — по-прикрити — у християнските нации. Но, общо взето, нищо, което вече да не сме наблюдавали през тридесетте изминали години. Впрочем всичко това ставаше на удобно разстояние — у далечни народи. Естествено вълнувахме се, възмущавахме се, подписвахме обръщения, случваше се дори да дадем и малко пари. В същото време дълбоко в себе си след всички тези страдания, изживени по косвен път, ние се успокоявахме. Смъртта винаги бе за другите.

Средствата за масова информация — запазил съм последните броеве на „Монд“ и оня ден ги препрочетох — не бяха тогава особено обезпокояващи. Или бяха, но за далечни срокове. Например замърсяването на въздуха. Предвиждаше се, че след четиридесет години то щяло да доведе планетата на два пръста от пропастта. Четиридесет години! Струва ми се, че сънувам! Защо ги нямаме пред себе си!

Факт е — и аз го съобщавам без ирония, защото иронията би била нещо извънредно лесно, — но вестници, радио, телевизия — нито едно от големите средства за информация, които така добре ни осведомяваха — във всеки случай така подробно! — не предупреди по никакъв начин и в нито един момент за събитието. А когато то се стовари над света, те вече не можеха след това да го тълкуват: бяха изчезнали.

Впрочем вероятно е събитието да не е могло да се предвиди. Дали е било страшна грешка при пресмятанията на някой държавник, чийто генерален щаб му е внушил, че в ръцете му е абсолютното оръжие? Или внезапна лудост на някое отговорно лице или на някой служител — дори и от по-скромен ранг, — издал заповед, която никой след това не е можел вече да върне? Или техническа повреда, повела верига от автоматични реакции, отприщили от своя страна други, противоположни на тях, и така нататък до крайното унищожение?

Можем да увеличим броя на предположенията. Никога няма да узнаем истината: средствата за узнаването й са унищожени.

Мракът започва през оня великденски ден, когато Историята прекъсва поради липса на обект: цивилизацията, за чийто ход тя разказваше, свърши.

 

 

В осем часа отидох да прибера кореспонденцията си от малкия замък при входа, където живееха старата Мену и Момо. Както всяка сутрин там намерих пощаджията Будно̀, хубав, къдрокос момък, вече позачервен и понатежал от виното, изпито по чифлиците. Беше седнал пред кухненската маса и пиеше от моето вино; като ме видя, понадигна се на единия си бут, за да ми изкаже уважението си. Казах да не става, взех писмата си от масата, а Мену извади за мен една чаша от долапа и я напълни. Както и друг път сутрин, отказах виното и тя го изпи, „за да не се хвърля“. Ободрена, тя мина на сериозни въпроси.

— Еманюел, трябва все пак да се наканим да източим виното тази сутрин, че скоро ще свърши.

Разтърсвам нетърпеливо рамене.

— Да почнем веднага — казвам, — в десет часа трябва да отидем с Жермен в Ла Рок.

— Хайде, аз тръгвам — казва Будно̀ и се надига тактично.

И сега виждам черните му къдрави коси и широката му усмивка, като ми подава за втори път ръка, стройно изправен, с пеещо в стомаха му вино, щастлив, че вижда толкова хора всяка сутрин и че с цигара в уста, удобно настанен на възглавничката, прави обиколките си с малкия жълт автомобил на ПТТ: хубав занаят за едно хубаво момче, което има образование, не се лъже при изплащане на записите и един ден „ще се радва“ на пенсия. След това той се завърта на пети и аз виждам как широкият му гръб се врамчва в отвора на ниската врата.

По-късно успяхме да открием жълтия му автомобил: бе смазан и изгорял. Но от Будно̀ — никаква, дори и най-малката следа, нищо, нито кост.

Отидох в стаята си да взема един пуловер и да телефонирам на Жермен в Седемте бука. Предупредих го, че няма да мина преди десет и половина часа, за да отидем в Ла Рок. В двора на втората крепостна стена на излизане от кулата срещнах старата Мену и я посъветвах да се облече по-топло, тъй като избата е студена.

— О — каза тя, — на мен не ми е студено. По-скоро на Момо.

Докато говореше, аз я гледах отвисоко, тъй като поради ниския й ръст погледът ми се плъзгаше по нея от горе на долу. В този миг във външността й ме порази една абсурдна подробност. Тя бе облечена в някаква черна, излъскана от носене роба и точно в долната част на четвъртитото деколте забелязах до самата кожа цял ред едва показващи се безопасни игли, за които — спомням си — се запитах с учудване първо какво правят там и после на каква долна дреха са забодени, сигурно не на сутиен (какво ли щеше да държи?).

— Но и ти също, Мену — казах, вперил очи в редицата безопасни игли, — и ти си вземи пуловер. В избата е студено, излишно е да се рискува.

— Не, не, на мен не ми е студено — отговаря старата Мену строго или суетно, не бих могъл да кажа.

В доста лошо настроение нагласям източвачката на виното и сядам на столчето си, на двадесет крачки от Мену. Защото избата е огромна, „по-голяма от училищния двор“. Осветява се от електрически крушки, които съм прикрил в нишите, и в случай на повреда — от дебели свещи, поставени в аплици. Не е нито прекалено суха, нито прекалено влажна; температурата зиме и лете се задържа, както показва термометърът над стената над водния кран, на плюс 13. „Най-добрият хладилник“ — казва старата Мену, която държи тук консервите и всичките колбаси, окачени по сводовете.

Около водния кран Мену е събрала „сечивата“ си: четка за миене на бутилки, закрепена за едно ведро, което се пълни с вода от крана, поставка за изцеждане и автоматична затварачка. Предала се е изцяло на работата си и настроението й е противоположно на моето. За нея — която при това е умерена в пиенето — бутилирането на виното е свещен ритуал, старинен празник, екзалтиращо доказателство за домашно изобилие, залог за бъдещи веселия. За мен то е досадно задължение. И то такова, от което не мога да се освободя. Двама души биха били достатъчни за тази работа, единият да налива, другият да запушва бутилките, но нито един от тях двамата не може да бъде Момо. Ако вземе да налива, щом започне изтичането на виното през сифона, той проверява добре ли тече, като слага маркуча в устата си, преди да го пъхне в гърлото на бутилката. Ако пък запушва, от всяка бутилка, преди да я затвори, отпива по глътка.

И така аз осигурявам наливането, Мену — затварянето на бутилките, а Момо — пренасянето от единия до другия на ту празните, ту пълни бутилки. Но и така стават чести инциденти. От време на време чувам старата Мену да крещи:

— Момо, искаш ли един по задника?

Не е нужно да вдигам глава. Знам, че Момо връща бързо в металическия кашон наченатата бутилка. Знам го, защото в същото време, не считайки за нищо обвинението на свидетеля-очевидец, Момо вика възмутено:

— Нио неъм напаил! (Нищо не съм направил!)

Когато наливам, виното се качва толкова бързо в бутилката, че изисква постоянно внимание. Чудно е все пак как физическата работа, дори и ако е машинална като тази, пречи на всякакво полезно размишление. Вярно е, че монотонната мелодия, долитаща от транзистора, който Момо носи през рамо (неотдавнашен и злополучен подарък от Мену), не помага на съсредоточаването.

Надвих малко по малко първоначалното ми лошо настроение, но без да влагам голямо въодушевление в това, което вършех. Източването на виното не бе някаква опияняваща дейност освен по начина, по който я разбираше Момо. Трябваше обаче да се извърши. Това бе моето вино. Бях горд с качествата му, доволен, че работя със старата Мену и доста раздразнен в същото време от номерата на Момо и от глупавата му музика. С една дума, изживявах един съвсем обикновен момент от ежедневието, с полутонове от дребни вълнения, противоречиви и бегли, с мисли и зачатъци от мисли, които не ме интересуваха много, и със съвсем умерена доза стаена скука.

Някой почука силно на вратата, както в трагедиите на Шекспир, и Мейсоние, зад когото вървяха Колен и големият Пейсу, влезе доста недраматично, макар че бе раздразнен до крайност, за което веднага се досетих само по начина, по който премигваше.

— Търсихме те навсякъде — каза той, като вървеше към мен, последван от другите двама.

Забелязах с досада, че бе оставил отворени двете врати на сводестия коридор, който водеше към избата.

— Много ти е голяма къщичката. Добре, че намерихме Тома, та той ни каза къде си.

— Как? — запитах аз, като му подадох лявата си ръка през рамо, без да откъсвам поглед от виното. — Че Тома още ли не е тръгнал?

— Не, беше седнал на припек на стъпалата на главната кула и разглеждаше картите си.

Мейсоние казва това с определена интонация, защото младеж, който прекарва толкова време в изучаване на камъните, му вдъхва уважение.

— Моите почитания, господин графе^[2] — казва Колен, комуто бе забавно да ме нарича така, откакто бях купил Малвил.

— Здрасти — казва големият Пейсу.

Не ги гледах. Погледът ми не се откъсваше от изкачващото се в бутилката вино. Настъпи, както ми се стори, неудобно мълчание.

— Е — заговори големият Пейсу, почувствувал това неудобство, — връща ли се твоята немкиня?

Ето, това поне не е неудобна тема. Така поне мислеше той.

— Няма да дойде — отговорих аз весело. — Ще се жени.

— Не си ми казал — забеляза старата Мену укоризнено. — Я я гледай ти! — продължи тя с насмешка. — Ще се жени!

Видях, че я сърбеше езикът да ми чете морал, но сигурно си спомни как тя самата се бе оженила, затова замълча.

— Не е възможно! — каза големият Пейсу. — Ще се жени ли? Е добре, наистина съжалявам, щото исках да си имам работа с нея…

— Ще останеш без помощник — каза Колен.

Не можех да се обърна и да погледна Мейсоние, така бързо се качваше нивото на виното. Забелязах обаче, че той не обелва дума.

— В края на месеца ще имам трима помощници срещу храна и квартира — казах аз след малко.

— Момичета или момчета? — запита Пейсу.

— Едно момче и две момичета.

— Две момичета! — възкликна Пейсу. Не настоя обаче повече и мълчанието пак натежа.

— Мену — казах аз, — я върви да донесеш три чаши за господата.

— Не си правете труд — каза Пейсу, като се облизваше.

— Момо — рече старата Мену, — я върви ти, нали виждаш, че съм заета.

В действителност тя не искаше да излезе от избата в момента, в който разговорът започваше да става интересен.

— Няа а иа! (Няма да ида!) — отвърна Момо.

— Искаш ли един по задника? — запита старата Мену и се надигна заплашително.

С един скок Момо се озова извън обсега й, затупа яростно по пода и повтори:

— Няа а иа!

— Ще отидеш! — направи крачка към него Мену.

— Момо няа а ие!… — викна Момо предизвикателно с ръка на дръжката на вратата, готов да побегне.

Мену измери разстоянието, което я делеше от него, и седна спокойно на мястото си.

— Ако отидеш — рече тя примирително, като пускаше в действие лоста на автоматичната затварачка, — ще ти направя за довечера пържени картофи.

Лакомо изражение се изписа по недообръснатото лице на Момо и предизвика блясък в черните му очички — очи на животно: подвижни и наивни.

— Даено? — запита той живо, като бъркаше с една ръка в черното си стърчащо руно, а с друга — в отвора на панталона си.

— Дадено! — отговори старата Мену.

— Оиам! — каза Момо с чаровна усмивка.

И изчезна така бързо, че забрави да затвори вратите след себе си. Чу се тракането на подкованите му обувки по плочите на стълбите.

Големият Пейсу се обърна към старата Мену:

— Може да се каже, че синът ти ти създава грижи — каза той учтиво.

— О, и той не е без характерче — отвърна тя с доволно изражение.

— Така де, ще готвиш тази вечер — забеляза Колен.

Мъртвешкото лице на старата Мену се набръчка. Тя отвърна на нашето наречие:

— Във всеки случай и без това днес ми е ред да пържа картофи. Само че го беше забравил, горкият будала!

И защо всъщност това беше по-смешно на диалект, отколкото на чист френски — не бих могъл да кажа. Може би заради интонацията.

— Хитро нещо са това жените — каза малкият Колен с ладиевидната си усмивка. — Водят ни за крайчеца на носа!

— За всичките ни краища — отбеляза Пейсу.

Разсмяхме се и тримата и разнежени погледнахме Пейсу. Все същият. Все с някоя мръсна приказка на уста.

Мълчание. В Малжак хората не бързаха. Не заговаряха току-така по въпроса.

— Нали няма да се засегнете, ако продължавам да наливам виното си, докато говорите? — казах аз.

Видях, че Колен подканя с поглед Мейсоние, но той продължи да мълчи. Тясното му лице изглеждаше още по-удължено, а клепките му потрепваха.

— Добре — каза Колен. — Ще ти кажем, за да си в течение, защото тук, в Малвил, все пак си малко настрана. С писмото до кмета не се справихме зле. То пообиколи хората и те реагираха добре. Откъм тази страна работата е наред. Вятърът се обръща. Но откъм Пола нещо не върви.

— Разтичал ли се е?

— Точно така. Особено като видя, че вятърът духа срещу кмета. Навсякъде обяснявал, че бил съгласен с писмото. Давал дори да се разбере, че той го писал…

— Хайде де! — казах аз.

— Не го бил подписал — продължи Колен, — защото не искал да слага подписа си до подписа на един комунист.

— Затова пък — забелязах аз — той би приел да фигурира на избирателната листа редом с един комунист, при условие комунистът да не бъде пръв на листата.

— Това е! — каза Колен. — Разбра го!

— А първият, разбира се, трябва да съм аз. Бъда ли избран за кмет, Пола ще стане пръв помощник и тъй като съм много зает, за да се занимавам с общината, той ще тури ръка на нея.

Спрях да наливам и се обърнах към тях.

— Хубаво. Е какво? Какво ни засягат тайните ходове на Пола? Не му обръщаме внимание и толкова.

— Да, но хората май са съгласни — каза Колен.

— С какво са съгласни?

— Да станеш кмет.

Разсмях се.

— Май са съгласни, така ли?

— Така се казва — отвори Колен. — Дори са съвсем съгласни.

Погледнах към Мейсоние и пак се залових да наливам. През 1970 година, когато напуснах поста си директор на училището, за да поема работата на чичо ми, в Малжак ме сметнаха за доста неблагоразумен. А когато купих Малвил, казаха: „Ясно, и Еманюел, макар че е с образование, е същият лудньо като чичо си.“ Обаче шестдесетте и пет хектара непроходими гъсталаци се бяха превърнали в тлъсти пасбища. Лозята на Малвил бяха посадени отново и те даваха прекрасно вино. Щях да печеля „стотици хиляди“, ако отворя замъка за посетители. И най-вече бях се върнал в лоното на малжакското православие: наново бях закупил крави. Така че за шест години се бях издигнал бързо в очите на общественото мнение в моето село. Не бях вече „лудньо“, бях „хитрец“. А когато един хитрец си върши така добре работата, защо да не върши също така добре и общинските дела?

С една дума, Малжак се лъжеше два пъти: първия път, когато ме сметна за луд. Втория — като поиска да ми повери общината. Защото аз нямаше да бъда добър кмет — това не особено ме привличаше. А добрия кмет Малжак го имаше пред очите си, но верен на слепотата си, не го виждаше.

Като оставяше отворени и двете врати — вярно, че ръцете му бяха пълни, — Момо се върна и не с три, а с шест чаши, доказателство, че не е имал намерение да пропусне себе си. Шестте бяха натикани една в друга, а мръсните му пръсти стигаха до дъното на най-горната. Станах.

— Дай на мен — казах бързо, като поех от него товара му. И като започнах с него, дадох му замърсената чаша.

Налях от една бутилка от 1975 година — най-добрата според мен — и почерпих всички всред обичайните откази и протести. Точно свършвах и влезе Тома, но той, разбира се, затвори грижливо двете врати след себе си и приближи без всякаква усмивка, повече от всякога подобен на гръцка статуя, но с мотоциклетистки шлем и черна мушама.

— Дръж — казах аз, като му подадох чашата си.

— Не, благодаря — отговори Тома. — Сутрин не пия?

— Пак добър ден! — каза големият Пейсу с учтива усмивка. И тъй като Тома го гледаше, без да отговори нито на усмивката, нито на неговото „добър ден“, той добави стеснително:

— Вече се видяхме тази сутрин.

— Преди двадесет минути — каза Тома, без лицето му да трепне.

Очевидно той не виждаше потребност да казва отново „добър ден“, щом вече го бе казал.

— Дойдох да те предупредя — обърна се Тома към мене. — Днес няма да се върна за обед.

— Я спри за малко глупавата си музика, досаждаш ни с нея! — викнах аз на Момо.

Момо се отстрани на няколко крачки, като стискаше настръхнал транзистора под лявата си мишница, без обаче никак да намали силата на звука.

— Няма що, чудесно ти беше хрумването по Коледа! — казах на старата Мену.

— Горкичкият — отвърна ми тя, като премина веднага в другия лагер. — Нека малко се позабавлява, като чисти, конюшните ти!

Погледнах я слисан. После реших да се усмихна, свъсвайки малко вежди, с което — надявам се — признавах правото на Мену, но запазвах и авторитета си.

— Казвах ти, че няма да се върна на обед — повтори Тома.

— Ясно — отвърнах аз и тъй като Тома вече се обръщаше кръгом, казах на Мейсоние на диалект: — Не се ядосвай за изборите, все ще се намери начин да обезвредим Пола!

В моите спомени всичко е застинало неподвижно в тази именно секунда, подобно на някоя от групите в музея „Грьовен“^[3], където историческите личности са застинали навеки в присъщите им пози. По средата — група, съставена от Мейсоние, Колен, големия Пейсу и мен с чаша в ръка, оживени лица и четиримата напълно загрижени за бъдещето на едно селище с 412 жители на една планета с четири милиарда човешко население.

Отдалечаващ се от групата с широки крачки и обърнал към нея гръб — Тома. Между нас и Тома — Момо, който продължава да ме гледа предизвикателно; в едната ръка с чаша с вече изгълтано повече от половината вино, а в другата — с транзистора, откъдето продължава да се носи с пълна сила идиотската песен на някакъв идол. До него, сякаш за да го закриля, много по-дребничка — старата Мену, сбръчкана като престояла ябълчица, но с очи, които продължават да блестят от победата й над мен. И най-сетне около и над нас — огромната изба и грамадните осветени отдолу сводове с нарези, които отразяват върху ни смекчена светлина.

Краят на света или по-точно краят на оня свят, в който бяхме живели дотогава, започна по най-обикновен и много недраматичен начин. Електричеството изгасна. В настъпилия мрак се чуха смехове, някой каза „станала е повреда“, една запалка щракна два пъти и даде пламъче, което освети лицето на Тома.

— Би ли запалил свещите? — казах аз, като тръгнах към него. — Или, по-добре, подай ми запалката си, аз ще ги запаля. Знам къде са аплиците.

— Все ще намеря устата си — каза гласът на Пейсу.

А някой, може би Колен, се изсмя и промълви нисичко:

— Тя е доста голяма, бива я за лапане.

Пламъчето на запалката трепкаше пред мен, аз минах покрай Момо и забелязах, че транзисторът му не бучеше вече, но че „окото“ продължаваше да свети. Запалих двата най-близки свещника — всичко четири свещи — и след мрака светлината ни се стори много силна, макар че по-голямата част от избата оставаше тъмна. Свещниците бяха поставени ниско в стената, за да се запази очертанието на сводовете, така че нашите сенки изглеждаха гигантски и начупени. Върнах запалката на Тома, а той я сложи в джоба на мушамата си и отново се запъти към вратата.

— Най-после го спря това нещо! — казах на Момо.

— Нио не ам сиал. (Нищо не съм спирал) — отвърна той, като ме гледаше укоризнено, сякаш му бях урочасал апарата. — Не аботи!

— Не работи ли! — извика с възмущение старата Мену. — Съвсем нов транзистор! При това вчера му смених батериите в Ла Рок!

— Странно наистина! — каза Тома, като се върна при нас; лицето му изплува отново в светлината. — Нали преди малко работеше?

Той продължи:

— Ти да не си пипал батериите?

— Не! Не! — отвърна Момо.

— Я дай да видя. — И Тома остави картите си на едно столче.

Очаквах да видя Момо да се вкопчва в транзистора си, но той веднага го даде на Тома с изражение на безпокойна майка, поверила на лекаря болното си бебе. Тома изгаси „окото“, после пак го запали, сложи апарата на най-силно и завъртя копчето по всички станции. Чу се силно пращене, но никакъв звук.

— Да не си го изпуснал, когато изгасна електричеството? Или си го ударил?

Момо поклати отрицателно глава. Тома извади ножче от джоба си и разви винтовете на капака. Като го махна, доближи транзистора до един свещник и го разгледа отвътре.

— Не виждам нищо анормално — каза той. — Всичко ми се струва съвсем в ред.

И постави винтовете един след друг; помислих, че ще върне апарата на Момо и ще излезе, но той остана неподвижен, замислен и взе да върти стрелката по скалата.

Ние и седмината стояхме притихнали и слушахме, така да се каже, мълчанието на транзистора, когато избухна трясък, за който мога да дам някаква представа само чрез сравнения, но те всички ми се виждат смешни: гръмотевичен тътен, шум от компресори, вой на сирени, пронизително бучене на самолети, пробило звуковите граници, побеснели локомотивни свирки. Във всеки случай нещо плющящо, скърцащо и свистящо, най-пронизителното и най-плътното, което може да бъде, доведено до степен на звука, надминаващ човешкото възприятие. Не зная дали, като стигне до такъв пароксизъм, звукът не е в състояние да убива. Мисля, че щеше да стане така, ако бе продължил. Притисках отчаяно ръце към ушите; навеждах се, превивах се одве и забелязах, че треперя от глава до пети. Това конвулсивно треперене — убеден съм — бе чисто физиологичен отговор на интензивността на шума, която организмът едва можеше да понесе. Защото в оня момент аз още не бях започнал да се страхувам. Бях твърде оглупял и разстроен, за да мога да разсъждавам. Дори не си казвах, че този шум трябва да е безмерен, за да стигне чак до мен през стени, дебели два метра, и на дълбочина един етаж в земята.

Натисках с ръце слепоочията си, треперех и бях с чувството, че главата ми ще се пръсне. В същото време глупави мисли ми минаваха през ума. Питах се с възмущение кой ли е разлял съдържанието на чашата ми, която беше съборена на два метра от мен. Питах се също защо Момо се е прострял по корем на плочите с лице към земята, прикрил тила си с две ръце, и защо старата Мену, която го разтърсваше по раменете, отваря широко уста, без да издаде никакъв звук.

Като казвам трясък, бучене, тътнеж, ни най-малко не давам представа за обхвата на звука. Той спря след известно време, не мога да кажа след колко. Мисля, няколко секунди. Дадох си сметка за това, когато престанах да треперя и Колен, който през цялото време бе седял на земята до мен, ми каза нещо на ухото; разбрах само думата „гюрултия“. В същото време долових множество жалки пролайвания. Беше Момо.

Отлепих внимателно ръце от измъчените си уши и джафканията се засилиха; към тях се прибавяха и укорите на Мену. После стенанията спряха, старата Мену млъкна и след нечовешкия грохот, който току-що бяхме изтърпели, над избата полегна тъй дълбока, толкова неестествена и така скръбна тишина, че ми идеше да закрещя. Сякаш се бях опрял на шума и при спирането му бях останал увиснал в празното. В същото време се почувствувах неспособен да мръдна, а и зрителното ми поле се бе стеснило; освен прострените пред мен Мену и Момо не виждах никого, дори и Колен, макар че по-после той твърдеше, че не се бил помествал.

Свързано кой знае как с тишината, у мен нахлу чувство на ужас. Същевременно забелязах, че се задъхвам и че се обливам в пот. Свалих или по-точно издърпах пуловера с висока яка, който бях навлякъл, преди да вляза в избата. Но почти не почувствувах разлика. Потта продължаваше да извира от челото ми и да тече по бузите, под мишниците и по кръста ми. Измъчваше ме силна жажда, устните ми бяха пресъхнали, а езикът ми — залепнал в небцето. След миг забелязах, че стоя с отворена уста, че дишам задъхано и учестено като куче, без да успея да победя чувството, че се задушавам. Бях обзет при това от страшна умора и както бях седнал на земята, облегнат на една бъчва, чувствувах се неспособен да говоря и дори да помръдна.

Никой нищо не казваше. Избата сега бе занемяла като гроб и освен задъханото ни дишане не се чуваше никакъв звук. Различавах вече другарите си, но това бе някакъв смътен образ, свързан с чувство на слабост и на гадене, сякаш щях да припадна. Затворих очи. Усилието да гледам наоколо ми се струваше изтощително. Не мислех за нищо, не си задавах никакви въпроси, не се питах дори защо се задушавам. Стоях превит, безжизнен в ъгълчето, като агонизиращо животно, задъхвах се, потях се и изпитвах чувство на ужасна мъка. Бях абсолютно сигурен, че умирам.

Видях лицето на Тома да се появява в моето зрително поле и постепенно да се откроява. Тома бе гол до кръста, блед, облян в пот. Той каза на един дъх:

— Съблечи се.

Останах слисан, че не бях помислил за това по-рано. Измъкнах ризата, долната фланелка. Това ми помогна. За щастие не бях с ботуши за езда, защото дори и с негова помощ нямаше да успея да ги сваля. Най-малкото движение ме изтощаваше. На три пъти се опитах да си сваля панталоните и успях само благодарение на Тома. Отново той доближи уста до ухото ми и аз чух:

— Термометър… над крана… седемдесет градуса!

Чух го ясно, но измина миг, преди да разбера, че бе установил от термометъра, поставен над крана за водата, че температурата в избата се е повишила от плюс тринадесет на плюс седемдесет.

Почувствувах се облекчен. Не умирах от някаква необяснима болест: умирах от горещина… Но за мен думата все още бе само образ. Не си представях нито за миг, че температурата може да се повиши още и да стане смъртоносна. Нищо в дотогавашния ми опит не можеше да ми внуши мисълта, че може да се умре от горещина в една изба.

Успях да застана на колене и пълзешком, със страхотно усилие стигнах до ведрото за миене на бутилките. Вкопчих се с две ръце за него и с туптящо до ребрата ми сърце, с размътени очи, полузадушен, успях да се изправя и да натопя главата си и двете си ръце във водата. Изпитах чудесно усещане на свежест, което, предполагам, означаваше, че температурата на водата още не бе успяла да се уеднакви с останалата. Останах така толкова дълго, че сигурно щях да се удавя, ако двете ми ръце, които бяха стигнали дъното на ведрото, не се бяха опрели на него, за да ме изкарат оттам. Тогава забелязах, че пия от тази нечиста и винена вода, изхвърлена от чистачката на бутилки обратно във ведрото. После успях да се задържа прав и да видя ясно другарите си. Освен Колен — той сигурно бе чул думите на Тома — всички бяха още с дрехите си. Пейсу стоеше със затворени очи, като заспал. Момо беше още с пуловер. Той лежеше неподвижно, положил глава на коленете на старата Мену — и тя облегната на едно буре със затворени очи, с изтощено и съвършено безжизнено лице. Мейсоние ме гледаше с очи, в които се четяха отчаяние и безсилие. Разбрах, че ме бе видял, като пия, че и той иска да направи като мен, но нямаше сили да се довлече до ведрото.

Казах:

— Махнете си дрехите!

Исках да говоря авторитетно, но гласът ми ме изненада. Той излизаше между устните ми тънък, беззвучен, безсилен. Добавих с някаква безсмислена учтивост:

— Моля ви.

Пейсу не помръдна. Старата Мену отвори очи и направи усилие да свали пуловера на Момо, но не успя да повдигне тялото на сина си и плувнала в пот, отново се отпусна до бъчвата. Отваряше и затваряше ужасно мъчително устата си като задушаваща се риба. Мейсоние ме погледна и се залови да откопчава ризата си, но така бавно, сякаш никога нямаше да стигне до края.

А аз паднах на земята седешком до ведрото, задъхан, но втренчил поглед в отчаяните очи на Мейсоние, решен да му помогна, стига да намеря сили. Като се подпирах на лакът, блъснах се в един от двата металически кашона с по шест преградки, с които Момо бе сновал от майка си до мен. Преброих шест бутилки. Но мисълта ми работеше така зле, че трябваше два пъти да ги преброя. Взех най-близката бутилка. Стори ми се много тежка. Повдигнах я с голямо усилие до устните си и пих, смаян, че съм нагълтал мръсната вода, когато около мен имаше толкова вино. Течността бе топла и стипчива. Погълнах почти половината от бутилката. Така обилно се потях, че веждите ми, които при това бяха гъсти, не успяваха да задържат потта. Тя течеше непрекъснато в очите ми и ми пречеше да виждам. Обаче почувствувах малко силица да приижда и тръгнах към Мейсоние не вече на четири крака, а пълзешком на лявата страна, като носех с дясната ръка наполовина изпразнената бутилка.

Забелязах, че плочите под мен са много горещи. Спрях се да си поема дъх с обляно от пот лице и тяло, като че ли излизах от баня. Отметнах глава назад и видях покритите с нарези сводове над главата ми. Зле ги виждах поради слабата светлина на свещите, но имах впечатление, че те блестят от горещина, сякаш бяха нажежени до бяло. И там, затъпял, без дъх, като гледах как потта ми непрекъснато се стича по горещите плочи, си помислих, че сме затворени в тази изба като пилета във фурна с подута и плувнала в разтопена мазнина кожа. Но и тогава, дори в оня момент, когато бях стигнал до една, общо взето, точна представа за положението, аз погледнах на тази мисъл като на образ и — до такава степен логичното ми мислене бе парализирано — не си представях и за секунда какво става навън. Напротив, ако имах сили да отворя двете врати на малкия сводест коридор, да се изкача по стълбата и да изляза, щях да го направя, напълно убеден, че вън ще намеря ведрината, която бях оставил преди един час.

Стигнах до Мейсоние, подадох му бутилката, но видях, че не е в състояние да я поеме. Тогава натиках устието й между пресъхналите му и залепени устни. Отначало виното изтичаше навън, но щом устата му се овлажни, устните му стиснаха по-добре гърлото на бутилката и преглъщанията му станаха по-бързи. Изпитах голямо облекчение, като гледах бутилката да се изпразва, защото придържането й пред устата му бе за мен огромно усилие, и когато той свърши, едва имах сили да я сложа на земята. Тогава Мейсоние обърна глава към мен, без да говори, но с толкова жалък и така детски израз на благодарност, че в състоянието, в което се намирах, бях готов да се разплача. Същевременно обаче обстоятелството, че съм му помогнал, ми възвърна силите. Помогнах му да се съблече. Като свърши, поставих дрехите му под него и под мене като преграда от горещите плочи и опрял глава близо до него, в една бъчва, навярно съм изгубил съзнание за няколко мига, защото изведнаж се запитах къде съм и какво правя тук. Всичко пред мен бе тъмно и неясно, помислих, че потта ми пречи да виждам. С нечувано усилие прекарах ръка по очите си, но неяснотата продължи още няколко мига: нямах сили дори да акомодирам зрението си.

Когато зрението ми отново стана по-ясно, видях, че Колен и Тома се суетят около Пейсу — разсъбличаха го и го караха да пие, а като завъртях с мъка глава надясно, забелязах Момо и майка му един до друг съвсем голи, старата Мену със затворени очи, сгъната одве подобно на праисторическите скелети, откривани в надгробните могили. Запитах се как ли е намерила сили да се разсъблече и особено да съблече сина си, но веднага престанах да мисля за това, защото ми хрумна нещо, което изискваше всичките ми сили: да пропълзя към ведрото и цял да се потопя. Как съм стигнал, не зная, защото плочите пареха, но се виждам пред ведрото как се силя отчаяно да се изправя, опирам се с лявата си ръка до стената и начаса я отдръпвам, като че ли съм докоснал нажежена до червено метална плоча. И все пак трябва да съм успял, защото се оказвам седнал във водата, с вдигнати до брадата колене, които служат за опора на главата ми — само тя е останала вън от водата. Уверен съм, защото по-късно размислих, че това е било най-горещата баня в живота ми и все пак в оня момент изпитах изумително усещане на свежест. Спомням си също, че няколко пъти пих. Предполагам, че съм се унесъл, защото внезапно се събуждам от ужасно сепване, тъй като виждам, че вратата на избата се отваря и през нея минава човек.

Гледам го. Той прави две крачки навътре и се олюлява изправен. Гол е. Косите и веждите му са изчезнали, тялото му е алено и подуто, сякаш са го държали във вряла вода и — което ме ужасява и изпълва със страх — кърваво месо виси на парцали от гърдите, слабините и краката му. Въпреки това той стои не знам как изправен, гледа ме и макар лицето му да е направо една кървяща рана, по очите го познавам кой е: това е Жермен, работникът от Седемте бука.

Промълвям:

— Жермен!

Мигом, сякаш бе чакал само този въпрос, той се строполява, преобръща се и остава прострян по гръб, неподвижен, разкрачен, с разперени ръце. Същевременно от вратата, останала отворена, върху мен връхлита толкова жарък въздух, че решавам да изляза от ведрото и да я затворя и — нещо нечувано! — успявам да сторя това пълзешком или на четири крака — не зная, обаче с цялата си тежест наблягам по тежката дъбова врата, най-после тя се раздвижва и аз чувам с огромно облекчение щракването на резето.

Задъхвам се, пот струи от мен, плочите парят краката ми и аз се питам с неизразима мъка дали ще успея да се върна във ведрото. Отпуснал съм се отмалял на лакти и колене, с увиснала глава, на няколко метра само от Жермен, и нямам сила дори да отида до него. Но няма смисъл. Зная. Той е мъртъв. И там изведнаж, така както стоя и нямам сили дори да вдигна глава, с опалени от плочите лакти и колене, разбирам в миг на прозрение, че ние сме заобиколени от огнен океан, където всичко — хора, животни и растения — е изгоряло.