Включено в книгата
Оригинално заглавие
Malevil, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 11 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2010)

Издание:

Робер Мерл, Малвил

ДИ „Народна култура“, София, 1978

Рецензент: Ангелина Терзиева

Френска. Първо издание

Литературна група IV. Код 04 95366-11613/5716-1-78

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Юлия Иванова

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректор: Радослава Маринович

Дадена за набор юли 1978 г.

Подписана за печат октомври 1978 г.

Излязла от печат ноември 1978 г.

Формат 84X108/32 Печатни коли 31 1/4

Издателски коли 26,25

Цена 1,83 лв.

ДП „Тодор Димитров“, София


На Фернан Мерл

I

В педагогическия институт за основни учители имахме един преподавател, влюбен в „мадлената“ на Пруст. Под негово ръководство изучавах възторжено прочутия текст. Сега обаче, от разстояние, описанието на този сладкиш ми се струва твърде литературно. О, знам добре, че вкусът на нещо или една мелодия ни възвръщат съвсем живо спомена за някакъв миг. Но той трае секунди. Кратко светване, завесата се спуска и властно, настоящето отново е тук. Колко би било чудесно, стига да беше вярно, да намериш цялото си минало в един омекнал от чая сладкиш.

Помислих за „мадлената“ на Пруст, защото онзи ден открих в дъното на едно чекмедже някакъв стар, много стар пакет сив тютюн, който навярно е принадлежал на чичо ми. Дадох го на Колен. Пощурял от радост, че след толкова време пак намира любимата си отрова, той си натъпква лулата и запалва. Гледам го и още с вдъхването на първите струи дим пред мен се появяват чичо ми и предишният свят. До секване на дъха. Но, както казах, много за кратко.

А Колен се разболя. Беше съвсем отвикнал, а и тютюнът бе много остарял.

Завиждам на Пруст. За да възстанови миналото си, той се е облягал на нещо здраво: сигурно настояще, несъмнено бъдеще. За нас обаче миналото е отлетяло два пъти, времето е двойно загубено, защото с него сме изгубили и света, в който то е протичало. Получило се е скъсване. Настъпателният ход на вековете се е пресякъл. Ние вече не знаем къде сме и има ли още някакво бъдеще.

От само себе си се разбира, че се опитваме да прикрием мъката си с думи. За да отбележим скъсването, употребяваме перифрази. Отначало казвахме като малко превзетия по военному Мейсоние „деня Де“. Но това пак звучеше прекалено войнствено. И възприехме един по-некрещящ евфемизъм, подсказан от старата Мену и от селското й благоразумие: „Деня на събитието“. Може ли да се мечтае за нещо по-безобидно?

Все така с помощта на думите ние въведохме ред в хаоса и дори възстановихме известна линейна прогресия във времето. Казваме „преди“, „в деня на събитието“, „след това“. Такива са езиковите ни хитроумия. Те ни дават чувство за сигурност право пропорционално на тяхната измамност. Защото „след това“ бележи както несигурното ни настояще, така и предполагаемото ни бъдеще.

И без „мадленки“ и тютюневи струи ние често мислим за света преди. Всеки в ъгълчето си. В разговорите упражняваме някакъв взаимен контрол: тези възвръщания назад не са твърде полезни за оцелелия ни живот. Гледаме да не са много.

Но като останеш сам, работата е съвсем друга. Макар че едва съм навършил четиридесет години, от „деня на събитието“ ме кара на безсъние, както при старците. И точно нощем си спомням. Употребявам този глагол без допълнение, защото допълненията се променят с нощите. За да се оправдая в собствените си очи за тази склонност, казвам си, че тъй като по-раншният свят съществува вече само в ума ми, той ще престане да съществува, щом престана да мисля за него.

Отскоро различавам случайния спомен от обичайния. В края на краищата разбрах разликата между тях — обичайният спомен ми служи да се убедя в самоличността си, убеждение, от което твърде много се нуждая в така нареченото „след това“, където са изчезнали всички опорни точки. Така че ето накратко какво правя в безсънните си нощи: в тази пустиня, в тези подвижни пясъци, в това двойно преминало минало аз поставям спасителни знаци от едно място до друго, за да съм сигурен, че няма да се изгубя. И като казвам „да се изгубя“, искам да кажа „да изгубя себе си“.

1948 година е един от тези „километрични камъни“. Дванадесетгодишен съм. Току-що са ми дали свидетелство за завършено основно образование — неизразима гордост: първенец на кантона. В кухнята на Гранж Форт по време на обеда се опитвам да убедя родителите си да обработим цялата ни земя. Което изглежда най-разумно. От четиридесет и пет хектара ние имаме — както всички тук — само десет хектара орна земя и ливади. Останалото е гори, и то ненужни сега, когато вече не се събират диви кестени, нито се правят обръчи за каци.

Родителите ми не ме слушат особено. Все едно, че говориш на буци пръст. Между впрочем, както са мургави и кестеняви, цветът на лицето им е като на пръст. И аз съм такъв, само че съм наследил сините очи на чичо ми.

Отново виждам тази сцена, от разстояние, с очите си на възрастен, мисля, че по-добре я разбирам и я намирам много неприятна.

Майка ми например. Тя непрекъснато се оплаква и повтаря все едно и също; като всички посредствени хора неин недостатък е да хвърля упреци. Наивно алиби за еснафщината. Щом всичко е зле, няма защо да си помръдваме и малкото пръстче. Предложението ми за обработваемата земя я засяга.

— И с какви пари? — подхвърля тя язвително. — Ти ли ще платиш за булдозера?

Освен дето тонът е презрителен, много добре зная, че в спестовната книжка има суми, които се обезценяват с всеки изминат месец. Зная, че се обезценяват, чичо ми го бе обяснил. И аз го обяснявам, без да споменавам чичото. Напразна предпазливост.

Баща ми слуша, но дума не обелва. Съображенията ми засягат отново майка ми. Те се плъзгат по дебелата й глава с редки коси. Тя дори не ме гледа. Говори само на баща ми.

— Това момче е одрало кожата на брат ти Самюел — казва тя. — Високомерен. Ще ми учи другите. А откакто си взе свидетелството, главата му съвсем се замая.

Двете ми по-малки сестри, Полет и Пелажи, прихват и аз ритвам под масата по-близката до мене, от което тя започва да пищи.

— И коравосърдечен на това отгоре — заключава майка ми.

Ще има да слушаме за сърдечната ми коравост. През цялото време, докато изям две чинии супа и пия малко вино. Защото майка ми има счетоводителски ум. Простъпките ми биват повтаряни в подробности при всяка нова грешка. Обстоятелството, че са били наказвани, нищо не променя. Нито забравяни, нито пък прощавани, престъпленията ми запазват същата тежест.

Това опяване се извършва освен другото с плачевни нотки, от които ме хваща ужас: злоба, обвита в пихтия. Пелажи пищи, Полет, която не съм докоснал, хленчи. Театрален ефект: Пелажи вдига полата си и показва крака си: той е зачервен. Майчината жалба се повишава с няколко тона и преминава в крясъци:

— … И какво чакаш, Симон, та не зашлевиш един шамар на сина си?

Защото, разбира се, аз съм син на баща ми, не неин. Бащата мълчи. Такава е ролята му в този дом. Недостъпна за здравия разум, чужда на всякаква логика, майката не държи никога никаква сметка за онова, което казва той. Тя го е докарала до мълчание и почти до робство просто със собствения си словесен поток.

— Чуваш ли, Симон?

Оставям вилица и нож и отлепям задника си от стола, готов да избягна плесницата на бащата. Той обаче не помръдва. Мисля, че му е необходима смелост, защото за тази вечер в брачното ложе му се подготвя назидателно слово, в което ще му бъдат предъвквани всичките му прегрешения.

Но това е вероломна смелост. Виждал съм — възхитително зрелище! — как чичо ми става, крещи и прави на пух и прах съпругата си, която много прилича на майка ми, тъй като двамата братя са се оженили за две сестри. Питам се: какво им е на жените от това семейство, че са толкова сухи, остри, мърморани, неженствени?

Лелята не можа да издържи. Умря на четиридесет години от омраза към живота. И чичото си навакса, взе да тича подир момиченцата. Не го осъждам, и аз бях такъв, когато възмъжах.

Успокоявам се. Никаква плесница не идва откъм бащата, няма плесници и откъм майката. Не че й липсва желание, но в последно време съм си подготвил отбранителен удар с лакътя, който, без да излиза от границите на привидното уважение, причинява болка на майчината ръка. Тази отбрана не е пасивна: вдигам силно ръката си срещу нейната.

— Няма да получиш десерт — казва майка ми след кратко размишление. — Така ще се научиш как се изтезават тези нещастни деца!

Баща ми цъка с език. Това е всичко, което ще каже. Аз мълча надменно. И като се възползувам от това, че баща ми е увесил тъжно нос над чинията си и че майка ми е станала да вземе от печката соса, който къкри там още от снощи, правя на кресливата Пелажи ужасна гримаса. Тя начаса се разпищява и с бедния си език се оплаква на майката, че съм я бил „погледнал“.

— Е, и? — казвам аз, като оглеждам всички с невинни очи (двойно невинни, защото са сини). — Сега вече нямам право и да те погледна!

Мълчание. Преструвам се, че ям насила чудесната майчина рататуй[1]. В смелостта си стигам дотам, че отказвам допълнителната порция, която ми се предлага по задължение. И докато всички на масата се угощават, гледам втренчено една нацвъкана от мухи гравюра над бюфета. Тя представлява „Завръщането на блудния син“. В единия ъгъл на картината добрият син гледа много тъжно. Намирам, че е прав. Защото той се е трепал безспирно за баща си, а са отказали да му дадат поне едно агънце да пирува с другарите си. А за оня мръсник, който се е завърнал в чифлика, след като е прахосал частта от наследството си с уличници, не се поколебават да заколят угоено теле.

Стискам зъби и си мисля: сестрите ми и аз — същото. Повлекани, глупачки. И въпреки това майка ми все ги глези, залива ги с одеколон, вчесва ги, прави им хубави букли с маша. Мълком хихикам. Миналата неделя се промъкнах крадешком зад тях и сложих на красивите им букли паяжина.

Този щастлив спомен ми стига, за да не се поддам на отчаяние, а през това време погледът ми слиза от гравюрата с Блудния син към сладкиша с кайсии; усещам аромата му и различавам златистата му кръгла форма отгоре на скрина. В този момент майка ми става и не без известна тържественост го слага на масата под носа ми.

Ставам веднага и с ръце в джобовете се отправям към вратата.

— Е, хубаво — казва баща ми дрезгаво като хората, които не говорят много, — не искаш ли от сладкиша?

Закъсняла заповед, отменяща първата, за която не съм му ни най-малко признателен. Обръщам се, без да си извадя ръцете от джобовете, и казвам сухо, през рамо:

— Не съм гладен.

— Я гледай! Така ли говориш на баща си! — казва веднага майка ми.

Не оставам да чуя продължението. Безкрайното продължение. Тя ще му развали вкуса от сладкиша, на баща ми, тъй както ме лиши от него.

Излизам на двора на Гранж Форт и вървя насам-натам със свити в джобовете пестници. В Малжак казват, че баща ми е като топъл хляб. Точно така. Прекалено много среда и недостатъчно кора.

Размишлявам с гняв и огорчение. Невъзможно е да се води сериозен разговор с тази мухла (точно това е думата, която употребявам). Тя ме унижава, подлага ме на присмеха на ония глупачки и като връх на всичко ме наказва. Този сладкиш остана да ми лежи на сърцето. Не заради него, а за унижението. С юмруци в джобовете се разхождам назад-напред, като издувам вече наедрелите си рамене. Да лиши от десерт първенеца на основното училище в кантона!

Това е знаменитата последна капка и аз преливам. Беснея в студена ярост. Тридесет години по-късно се виждам как беснея. Струва ми се, като погледна назад, че не съм бил много добър Едип. Йокаста не е рискувала нищо, дори в мислите ми. „Изкарвам“ си комплекса, но не върху нея, а върху нашата бакалка Аделаид. Освен дето се смее весело и щедро раздава бонбони, тя е пищна блондинка с гърди — мечта! Отъждествявам се — какъв език! — но не с баща ми, а с чичо ми. Чичо ми — само че тогава още не го знаех — е в отлични отношения с Аделаид. Така че, без да знам, имам истинско семейство покрай другото, от което се отказвам.

И още едно семейство, което обичам и което сам съм си изградил: Клуба. Свръхтайно общество от седем члена, основано от мен в училището на Малжак (401 жители, църква от ХII век), в което на свой ред аз съм главният и където проявявам предприемчивост, липсваща на моя родител, и твърдост, твърдост, скрита под мекия ми външен вид.

Решението ми е взето: там, в онова семейство ще се приютя аз, обиденият. Изчаквам баща ми да се качи за следобедната си почивка, а майка ми да се залови с миене на съдовете с лепнатите за полата й две накъдрени повесма. Отивам в таванската си стаичка, натъпквам раницата си (подарък от чичото) и след като я закопчавам, хвърлям я върху купчината дърва под прозореца. Преди да избягам, оставям на масата бележка. Тя е адресирана церемониално до господин Симон Конт, земевладелец — Гранж Форт, Малжак.

Мили ми татко,

Отивам си. В тази къща не се отнасят с мене както заслужавам. Целувам те.

Еманюел

И докато горкият ми баща още спи зад затворените кепенци, без дори да знае, че чифликът му няма вече наследник, аз карам колелото под жаркото слънце с раница на гръб по посока към Малвил.

Малвил е полуразрушен голям укрепен замък от ХIII век, кацнал насред стръмна скала, извишена над малката долина на река Рюн. Собственикът му го е изоставил и откакто от бойниците на главната кула откъсналият се каменен блок уби един турист, влизането в него е забранено. Службата „Исторически паметници“ постави две табелки, а кметът на Малжак затвори единствения път към него по склона на хълма с четири реда телена мрежа. Втора преграда след телените мрежи, но която нищо не дължеше на общината, бяха петдесетте метра непроходими и с всяка година все по-гъсти трънаци по протежение на стария път между скалата и стръмнината, която дели шеметно високия Малвил от хълма, където се издигат Седемте бука на чичо ми.

Там е. Под вдъхновеното ми ръководство Клубът наруши всякакви забрани. Направихме невидим отвор в телените мрежи. В огромните трънаци пробихме и поддържахме тунел, прикрит откъм пътя с хитър завой. На първия етаж на главната кула възстановихме отчасти изчезналия под, като заковахме от една греда до друга, стари дъски, взети от скелето на чичо ми. Така стигнахме до една стаичка в дъното на огромната зала, а Мейсоние, който умееше вече доста добре да дърводелствува в работилницата на баща си, й сложи прозорец и врата с катинар.

Кулата е настрана от водата. Покритият с нарези свод е устоял на времето. Освен това в нашето убежище има огнище, стар сламеник, покрит с чували, маса и столчета.

Тайната бе запазена. Стана вече година, откакто Клубът си е уредил това неизвестно за възрастните помещение. Смятам до началото на учебната година да се укрия тук. По пътя се уговарям с Колен да се обади на Мейсоние, той — на Пейсу, а Пейсу — на останалите. Взел съм и сухари.

Прекарвам следобеда в стаичката, също — нощта и следващия ден. Не е толкова приятно, колкото си мислех. Месец юли е, другарите ми помагат в полската работа, ще ги видя едва вечерта. А не смея да изляза от Малвил. От Гранж Форт сигурно са изпратили жандарми по петите ми.

В седем часа се чука на вратата на Клуба. Очаквам големия Пейсу, който трябва да ми донесе храна. Махнал съм катинара и от твърдия сламеник, където съм се изтегнал с една книга с кървави приключения в ръка, извиквам силно:

— Влизай, глупако!

Това е чичо ми Самюел. Той е протестант, оттам и библейското му име. Ето го в цял ръст, с карирана риза, разтворена на мускулестия му врат, и със стари каубойски панталони (служил е в кавалерията). От рамката на ниската врата, опрял глава на горния й каменен праг, той ме гледа със засмени очи и сбръчкано чело.

Запечатвам този образ. Защото малкото момче на сламеника, това съм аз. Но и чичото, изправен на прага — пак съм аз. Чичо Самюел е бил тогава горе-долу с година разлика на възрастта ми днес, а всички единодушно твърдят, че много му приличам. И струва ми се, че в онази сцена, където малко думи бяха разменени, виждам момченцето, което съм бил, редом с мъжа, който съм станал.

Като обрисувам портрета на чичо Самюел, все едно, че обрисувам себе си. Той е малко по-висок от среден ръст, набит, но тесен в кръста, с четвъртито лице, обгорял, с въгленочерни вежди и сини очи. В Малжак хората общуват от сутрин до вечер с дребен успокоителен брътвеж. Чичо ми не говори, когато няма какво да каже. А заприказва ли, то е по същество, отривисто, без излишни думи. Движенията му също са пестеливи. Тази стегнатост, ето кое ми е приятно у него. Защото у мен, у баща ми, майка ми, у сестрите ми всичко е мекушаво. Мисълта — неясна. Словото — усукано.

Възхищавам се също от предприемчивостта на чичо си. Той е обработил до крайни предели имота си. Разделил е на вади един от минаващите през него ръкави на Рюн и там отглежда пъстърви. Сложил е двадесетина кошера. Купил е дори на оказион гайгеров брояч, за да изследва урания във вулканичните скали до един от склоновете на неговия хълм. А след като навсякъде започнаха да се появяват разни „ранчо“ и коневъдни центрове, продаде кравите си и ги замени с коне.

— Знаех, че ще те открия тук — каза той.

Гледам го като онемял. Но ние двамата се разбираме добре. Той ми казва:

— Дъските. Дъските, които си отмъкнал миналото лято от скелето ми. Не си могъл да ги носиш. Влачил си ги. Разбрах по следите.

Знаел е, и то от една година! Но никога нищо не е казал на никого, дори и на мен.

— Проверих — продължава чичо ми. — Бойниците на кулата ще издържат, няма да има друго срутване.

Залива ме чувство на благодарност. Чичото е бдял за сигурността ми, само че отдалеч, без да ми го каже, без да ми досажда. Гледам го, но той отбягва погледа ми, не иска да се разнежи. Взема едно столче и след като проверява здраво ли е, сяда на него като на кон. Тогава поема в галоп, право към целта.

— Изслушай ме, Еманюел, те никому нищо не са казали и не са предупредили жандармите.

Лека усмивка.

— Ти я познаваш, страх от хорски приказки. А пък виж аз какво ти предлагам. Вземам те при мен до края на ваканцията. Когато настъпи учебната година, няма проблеми, отиваш в интернат в Ла Рок.

Мълчание.

— А събота и неделя? — питам аз.

Очите на чичо ми заблестяват. И аз като него се изразявам с половин дума. Ако мислено вече съм „тръгнал“ на училище, то е, защото съм приел да прекарам в дома му остатъка от ваканцията.

— При мен, ако искаш — казва той бързо и със замах.

Кратко мълчание.

— И от време на време хранене в Гранж Форт.

Точно толкова, нежна майко, колкото да се запази фасадата. Виждам прекрасно: от това разрешение печелят всички.

— Добре — казва чичо ми и става пъргаво. — Ако приемаш, приготвяш си раницата и идваш при мен на реката, където събирам сено за добитъка.

Той си тръгва, а аз вече закопчавам раницата си.

След тунела в трънаците и след отвора в телените мрежи се спускам с колелото си надолу по коритото на някогашния поток, което разделя стръмната скала на Малвил от заобления хълм на чичо ми. Доволен съм, че съм излязъл от моята пещера. Поникналите навсякъде между разрушените стени дървета хвърлят сянка върху тях, така че си отдъхвам, когато излизам на осветената долина на река Рюн.

Грее последното слънце на деня, слънцето между шест и седем часа, а то е най-приятното. Знам, че е така, откакто чичо ми ми обърна внимание на това. Във въздуха има нещо сладостно. Поляните са зелени, сенките — удължени, а светлината — златиста. Карам към червения трактор на чичо ми. Зад него е ремаркето с голяма купа жълтеникаво сено. А по-далеч в успоредни редици покрай Рюн — тополите с танцуващи сребърносиви листа. Обичам шумоленето им: сякаш шум от проливен дъжд.

Без да продума, чичо ми взема колелото и го прикрепя с въже отгоре на сеното. Настанява се зад кормилото, а аз сядам на калника на трактора. Нито дума. Нито поглед дори. Но по леко разтрепераната му ръка отгатвам колко е щастлив — той, който не е имал деца от мършавата ми леля, — че отвежда един син в дома си при Седемте бука.

Старата Мену ме чака на прага, скръстила скелетовидните си ръце на липсващата си гръд. Усмивка бърчи черепоподобната й глава. Любовта й към мен е засилена от омразата към майка ми. И към леля ми, докато е била жива. И да не мислите, че старата Мену спи с чичо ми. Тя не му е и слугиня. Добър човек е. Той коси ливадите й, тя се грижи за домакинството му. Той я храни.

Старата Мену е самата мършавост, само че жизнерадостна. Тя не хленчи; мърмори с въодушевление. Четиридесет килограма заедно с черните дрехи. Но в хлътналите орбити черните й очи блестят от любов към живота. Като оставим настрана младините й, въплъщение е на добродетелта, на всички добродетели. Включително и на пестеливостта. От много пестене, казва чичото, икономисала си е и „от месото, така че няма и задник да седне“.

Страшно трудолюбива също. Ръце като кибритени клечки, но каква само работа свършва, като вземе да плеви лозето си! А през това време единственият й син Момо, който кара осемнадесет години, вози някакво влакче на връвчица и вика: „Тю-тю!“

За да не бъде безсолен животът, старата Мену е в непрекъснат спор с чичо ми. Той обаче е нейният бог. Аз имам дял в това обожествяване. За да ме приеме в Седемте бука, тя е приготвила такава вечеря, че трябва да си разпускаш колана. Венец на вечерята е една изненада: огромна торта.

Ако бях филмов деятел, щях да покажа тази торта в едър план. С постепенно избледняване на образа, завършващо с ретроспективен кадър: 1947 година, лятото. Друг „километражен камък“.

Единадесетгодишен съм. Влюбвам се в Аделаид, настанявам Клуба в Малвил и започвам да гледам по нов начин на религията.

Казах вече каква бе ролята на бакалката от Малжак за възмъжаването ми. Тя е тридесетгодишна, зрелостта й ме омайва. Забелязвам, че и днес, въпреки толкова противоречиви преживявания, аз продължавам да свързвам — благодарение на нея — добротата с обилието на форми и заради едно известно вам лице — мършавостта със сърдечна безчувственост. Жалко, че не това е темата ми. Бих искал да опиша цялостно онази трескавост с всичките й криволици. Когато абат Льоба, разтревожен от вниманието, което отделяме на мъжките си атрибути, ни говори в час по вероучение за „плътското прегрешение“, аз не мога да повярвам, тъй като съм само нерви и мускули, че въпросната „плът“ е моята. Съобщавам израза на Аделаид и понятието за греховност ми се вижда прекрасно.

Мене дори не ме дразни това, че моята любима, макар и тежичка по размери, е с име на лекодостъпна жена. Напротив, това ми вещае добро бъдеще. Но годините, които щяха да превърнат петлето в петел, ми се виждат още много дълги.

Дотогава — особено през лятото — времето ми е запълнено. Войната е в разгара си. Затворен в Малвил с братята си по религия, храбрият калвинистки военачалник Еманюел Конт защищава крепостта от кръвожадния Мейсоние, водач на Лигата. Казвам „кръвожаден“, защото целта му е да оплячкоса замъка и да подложи на безмилостна сеч еретиците — мъже и жени. Жените са представени от по-големи снопове клони, а децата — от по-малки.

Не се знае предварително на чия страна ще бъде победата; тя зависи от това къде попада оръжието. Засегнатият или дори докоснатият от копие, стрела, камък или — в ръкопашен бой — с върха на сабята, извиква: „Свършено е с мен!“ и пада. След боя е позволено ранените да бъдат заклани и жените избити, но не както направи един ден големият Пейсу, който се нахвърли върху дебел сноп клони с цел изнасилване. Ние сме чисти и корави, каквито са били дедите ни. Поне пред хората. Безпътството е личен въпрос.

Чувствувам се много щастлив, когато един следобед забивам от крепостните стени стрела в гърдите на Мейсоние. Той пада. Аз показвам глава през бойницата, размахвам юмрук и се провиквам гръмогласно:

— Смърт на теб, мръсен католик такъв!

Този страшен вик дотолкова смразява от изненада нападателите, че те забравят да се прикрият и нашите стрели начаса ги прострелват.

Тогава излизам с бавни крачки от крепостта, изпращам лейтенантите си, Колен и Жиро, да довършат Дюмон и Конда, а сам прерязвам със сабята си гърлото на Мейсоние.

Колкото до големия Пейсу, отначало му отрязвам органите, с които той се гордее, после забивам сабя в рамото му, въртя я в раната и го питам със студен глас приятно ли му е така. Винаги запазвам големия Пейсу за накрая, защото предсмъртното му хъркане е чудесно.

Топлият ден свършва. Събираме се около масата на скривалището в кулата за една последна цигара и за дъвката, която ще премахне миризмата й.

И там, само по начина, по който си движи челюстите, виждам, че Мейсоние е недоволен. Под тясното му чело, увенчано с ниско остригани коси, сивите му доста доближени очи непрекъснато премигват.

— Какво, Мейсоние — казвам му сърдечно, — не върви ли нещо? Сърдит ли си?

Клепачите му трепкат още по-усилено. Той се колебае дали да ме критикува, защото обикновено критиката се обръща срещу него. И все пак чувството му за дълг напряга отвсякъде тесния му череп.

— Това — избликва най-после той буйно, — че ти не трябваше да ме наричаш „мръсен католик“!

Дюмон и Конда издават одобрително мърморене. От солидарност Колен и Жиро мълчат, но с някакъв нюанс, който не ми се изплъзва. Единствен Пейсу, по чието едро, кръгло лице се е разляла широка усмивка, стои спокоен.

— Как! — казвам дръзко аз. — Това беше игра! В играта аз съм протестант; сигурно няма да взема да говоря хубаво за католика, дошъл в дома ми да ме убие!

— Играта не е извинение — заявява Мейсоние натъртено. — В играта има една граница. Например ти замахваш да отрежеш нещо на Пейсу, но не му го отрязваш наистина.

Усмивката на Пейсу се разширява още повече.

— Освен това никога не сме казвали, че ще се обиждаме — продължава Мейсоние, втренчил очи в масата.

— Особено на религия — добавя Дюмон.

Поглеждам Дюмон. Тоя с неговата чувствителност ми е добре познат.

— Аз теб не съм те обидил — опитвам се аз да го откъсна от Мейсоние. — На него говорех.

— Все едно — казва Дюмон, — нали и аз съм католик.

Развиквам се:

— Но и аз съм католик!

— Точно така — пресича ме Мейсоние, — не би трябвало да говориш лошо за религията си.

В този момент големият Пейсу се намесва с думите, че „всичко това са глупости и че католицизъм или протестантизъм е все тая“.

Веднага всички се нахвърлят върху него. Той да си гледа работата; да се бие и да върши разни мръсотии — там е „спец“. Да не се бърка в религията!

— Че ти дори не знаеш и десетте божи заповеди — казва презрително Мейсоние.

— Че може и да ги зная — заявява големият Пейсу.

Той става както в час по вероучение, започва бързо да ги изрежда, но след четвъртата засича. Освиркваме го и той си сяда посрамен.

Докато трае разправията с Пейсу, успявам да поразмисля.

— Добре — казвам с вид на добродушна откровеност. — Да допуснем, че не съм бил прав. И преди всичко аз, когато не съм прав, не съм като някои, признавам си веднага. Е това е, сбърках, доволен ли си?

— Не е достатъчно да кажеш, че си сбъркал — отговаря свадливо Мейсоние.

— Как така! — казвам възмутено. — Да не мислиш, че ще ти падна на колене, защото съм те нарекъл „мръсник“?

— Пет пари не давам, дето ме нарече „мръсник“, мога да ти го върна тъпкано. Но ти ми каза „мръсен католик“ — отвръща Мейсоние.

— Точно така — продължавам, — не съм обидил теб, а религията.

— Така е — казва Дюмон.

Поглеждам го. Мейсоние губи най-добрия си съюзник.

— Хайде стига! — казва изведнъж малкият Колен, като се обръща към Мейсоние. — Втръсна ми всичко това. Щом като Конт си признава грешката, какво искаш още?

Мейсоние се готви да каже нещо, но Пейсу, щастлив, че може да се реваншира, възкликва с ръкомахания:

— Всичко това са глупости!

— Слушай, Мейсоние — казвам с вид на човек, който иска да бъде справедлив. — Аз те нарекох „мръсник“ и ти ме нарече „мръсник“ и толкова: значи, сме квит.

Мейсоние се изчервява.

— Не съм те нарекъл „мръсник“ — заявява той с възмущение.

Поглеждам членовете на Клуба, клатя глава тъжно и мълча.

— Ти дори каза „мога да ти го върна тъпкано“ — допълва Жиро.

— Ама то не е същото — казва Мейсоние, който чувствува, без да може да я изрази, цялата разлика между една възможна обида и обида, която действително е нанесена.

— Прекаляваш, Мейсоние — казвам аз тъжно.

— Няма значение — възклицава той в някакъв последен порив, — ти оскърби религията, това не можеш да отречеш.

— Че аз не отричам! — отговарям, като разтварям искрено ръце. — Няма и минута дори го признах. Не е ли така?

— Така е — извикват членовете на Клуба.

— Добре — продължавам аз решително, — щом като съм оскърбил религията, ще се извиня пред когото се следва. („Пред когото се следва“ е израз на чичо ми.)

Клубът ме гледа разтревожен.

— Все пак няма да намесиш свещеника в нашите истории! — възклицава Дюмон.

Защото ние считаме, че абат Льоба е покварен в мислите си. По време на изповед той окачествява като „дреболии“, и то по начин, много унизителен за нас, всичките ни прегрешения, с изключение на едно.

Разговорът започва по следния начин: „Отче, покайвам се, защото бях горделив.“ — „Добре, добре. Друго?“ — „Отче, покайвам се, защото злослових за ближния си.“ — „Добре, добре. Друго?“ — „Отче, покайвам се, защото откраднах десет франка от портмонето на майка ми.“ — „Добре, добре. Друго?“ — „Отче, покайвам се, защото извърших лоши неща.“ — „А-ха! — казва абат Льоба. — Изплю камъчето!“

И инквизицията започва: „С момиче? С момче? С някакво животно? Сам? Гол или с дрехи? Легнал или прав? На леглото? В клозета? В гората? В клас? Пред огледало? Колко пъти? За какво мислеше, като правиш това? («Ами мисля, че го правя» — отговаря Пейсу.) За кого мислиш? За някое момиче? За някой другар? За жена? За някоя роднина?“

Когато основахме нашия Клуб, едно от първите неща, за които положихме клетва, бе да оставим свещеника в неведение за дейността ни, дотолкова ни се струваше очевидно, че той никога не би повярвал в невинността на едно тайно общество, събиращо се скришом на място, неизвестно за възрастните. А при това Клубът наистина бе „невинен“ в смисъла, в който абатът разбираше тази дума.

Вдигам рамене.

— Разбира се, че няма да взема да разправям на свещеника. За да си навлека целия номер ли? Хич и не го мислете. Казах, че ще отида да се извиня пред когото се следва. И отивам.

Ставам и изричам кратко и внушително:

— Идваш ли, Колен?

— Да — отвръща малкият Колен, горд, че съм избрал него.

И като подражава на моето изражение, той излиза след мене и оставя Клуба в изумление.

Велосипедите ни са скрити в гъсталаците пред Малвил.

— Посока Малжак — казвам кратко.

Двамата караме редом, обаче мълчим дори и по равното. Обичам малкия Колен и много пъти го бях защищавал през първите му години в училището, защото сред онези развити момчета, които на дванадесет години карат трактор, той е слаб и нежен като еднодневка, със светлокафяви живи и хитри очи, счупени под ъгъл вежди и с уста, чиито ъгълчета сочат към слепоочията.

Смятам, че ще намеря църквата празна, но едва се настанявам на скамейката на новооглашените, и от одеждохранителницата излиза прегърбен и с провлачени крачки абат Льоба. Виждам с голямо неудоволствие как в полумрака иззад една колона се появяват дългият му увиснал нос и издадената напред брада.

Щом ни съзирва в такъв необичаен час в църквата, той се спуска към нас като ястреб към полска мишка и забива остър поглед в очите ни.

— Какво правите тук, вие двамата? — пита той грубо.

— Идвам да се помоля мъничко — отговарям аз и го гледам с най-ясния си поглед, сложил прилично двете си ръце кръстосани на копчелъка на панталоните ми.

После добавям мило:

— Както вие сте ни съветвали.

— А ти? — обръща се той грубо към Колен.

— И аз — отговаря Колен, но насмешливата му уста и бляскащите очи накърняват доста сериозността на отговора му.

С потъмнели от подозрения черни очи абатът ни разглежда един подир друг.

— А да не би да сте дошли за изповед? — обръща се той към мен.

— Не, отче — отговарям уверено.

И добавям:

— Аз вече се изповядах в събота.

Той се изправя гневно и ми казва с тежък и многозначителен поглед:

— И ти ще ми разправяш, че от събота до днес не си грешил?

Обърквам се. Уви, абатът не е да не знае за кръвосмесителната ми страст към Аделаид. Кръвосмесителна: мисля, че е такава, откакто свещеникът ми каза: „Не те ли е срам! Жена на годините на майка ти!“ И не знам защо добави: „При това двойно по-тежка от теб!“ Защото всъщност любовта не е въпрос на килограми. Особено когато се отнася до „лоши помисли“.

— О, да — казвам, — но нищо особено.

— Нищо особено! — възкликва той и с възмущение скръства ръце. — Какво например?

— Ами… — отговарям наслуки — излъгах баща си.

— Добре, добре — казва абат Льоба. — После?

Гледам го. Все пак няма да вземе да ме изповядва ей така, хоп-троп, без съгласието ми и сред черквата! Че и пред Колен!

— Няма друго — отвръщам твърдо.

Абат Льоба ми хвърля пронизващ поглед, но аз го поемам с ясните си очи и той пропада омаломощено на увисналия му нос.

— А ти? — обръща се той към Колен.

— И аз — казва Колен.

— „И аз“! — иронизира абатът. — И ти ли си излъгал баща си? И смяташ, че това не е нищо?

— Не, отче — отговаря Колен и ъгълчетата на устата му се вдигат нагоре, — аз излъгах майка си.

Побоявам се да не би абат Льоба да избухне и да ни изгони от това свято място. Той обаче успява да се овладее.

— Така — казва той почти заплашително, като продължава да говори на Колен. — И просто си се сетил ей така да влезеш в църквата и се помолиш?

Отварям уста да отговоря, но абат Льоба ме спира.

— Ти, Конт, мълчи! Познавам те! Ти винаги намираш какво да кажеш! Остави Колен да отговори!

— Не, отче — казва Колен, — не се сетих аз, а Конт.

— А! Конт! Отлично! Прекрасно! Още по-допустимо! — отвръща абат Льоба с тежка ирония. — И къде бяхте, когато ви дойде това нещо наум?

— На пътя — отговаря Колен. — Както си карахме колелата така, без да мислим нещо лошо, изведнъж Конт ми казва: „Слушай, я да влезем за малко в църквата да се помолим!“ — „Не е лошо“ — отговарям аз. Това е — добавя малкият Колен, а мимо волята му ъгълчетата на устата му се издигат още повече.

— „Слушай, я да влезем за малко в църквата да се помолим!“ — имитира го абат Льоба, като едва сдържа яростта си.

После добавя стремително, сякаш забива в нас кама: — А откъде идвахте, когато карахте колелата си по тоя път?

— От Седемте бука — отговаря без колебание Колен.

И това от негова страна е гениално, защото единственият човек в Малжак, когото абат Льоба не може да запита какво сме правили, е чичо ми.

Мрачният поглед на абат Льоба се мести ту на моите ясни очи, ту на ладиевидната усмивка на Колен. Той е в положението на дуелиращ се мускетар, който вижда, че сабята му е отлетяла на десет крачки: такъв е поне образът, който измислям, за да разкажа по-късно в Клуба разговора ни.

— Добре, молете се, молете се! — казва ни най-после остро абатът. — И двамата имате нужда от молитва!

И той ни обръща гръб, сякаш ни оставя на сатаната. С провлачени стъпки, приведен, с устремен напред тежък профил, той влиза в одеждохранителницата, чиято врата се затръшва след него.

Когато всичко отново потъва в тишина, аз скръствам ръце на гърди, втренчвам очи в светилника на дарохранителницата и изричам тихо, но така, че Колен да ме чуе:

— Боже мой, прости ми, задето оскърбих религията.

Ако в оня момент вратата на дарохранителницата се беше осветила и отворила и ако някакъв плътен и звучен глас като на говорителите по радиото ми беше казал: „Дете мое, прощавам ти и за наказание ще кажеш десет пъти «Отче наш»“, нямаше да бъда особено учуден. Нищо не се случи обаче, така че трябваше да приема собствения си глас за неговия и сам да си наложа десетте „Отче наш“. За да има симетрия, съм готов да прибавя и десет „Аве“, но бързо се отказвам, мислейки, че ако случайно бог е протестант, няма да ми е никак благодарен, че поставям Богородица толкова на преден план.

Не съм казал и три пъти „Отче наш“, и Колен ме бутва с лакът.

— Какво те прихваща? Няма ли да си ходим?

Обръщам глава към него. Гледам го строго.

— Почакай! Трябва да изпълня наказанието, което той ми наложи.

Колен замълчава. И по-късно пак ще мълчи. Като ням. Никакво учудване. Никакви въпроси.

Що се отнася до мен, въпросът, който днес ме занимава, не е дали съм бил искрен. На единадесетгодишна възраст всичко е игра, няма проблеми. Поразява ме — и това съм запомнил, — че съм посмял, през главата на абат Льоба, да установя пряка връзка с бога.

Април 1970 година: следващият „километричен камък“. Скок от около двадесет години. С мъка съм оставил късите панталонки, за да обуя дългите панталони на възрастен човек. На тридесет и четири години съм, директор на училището в Малжак; срещу мен в кухнята е седнал чичо ми и пуши лулата си. Коневъдството му се развива добре, дори много добре. За да го разшири, той закупува земя, а тъй като го смятат за богат, щом се появи, имотите, които пожелава да купи, стават двойно по-скъпи.

— Например Берто. Познаваш Берто. Две години ме залъгва. А какви пари само иска! Всъщност пикая на чифлика на Берто. В най-лошия случай ще се обърна към него. Не, Еманюел, ще ти кажа от какво бих имал нужда: от Малвил.

— Малвил!

— Да — казва чичо ми. — Малвил.

— Ама чакай — казвам слисано. — Това са само гори и развалини.

— Охо — отговаря чичо ми, — трябва да те науча какво е Малвил. Малвил, това са шестдесет и пет хектара първокласна земя, обрасла с гора, няма и петдесет години. Малвил са лозя, които даваха най-хубавите вина в тоя край по времето на баща ми. Всичко трябва отново да се засади, разбира се, но земята е тук. Малвил е изба, каквато няма втора в Малжак: със сводове, прохладна и просторна като училищния двор. Малвил е крепостна стена, до която можеш да строиш пристройки, и то от дялан камък, само се наведи и вземай колкото си искаш за конюшни и боксове. На това отгоре Малвил е до нас. Граничи със Седемте бука. Ще речеш, че е продължение на Седемте бука — добавя той с някакъв хумор, като че ли замъкът е бил собственост на чифлика.

Това става след вечеря. Чичото е седнал, но не пред, а успоредно на кухненската маса, смуче лулата си, отпуснал с една дупка на мършавия си корем колана на панталона си.

Поглеждам към него и той вижда, че съм отгатнал.

— Е да! — казва. — Изпуснах тази сделка.

Отново лулата.

— Наругах Гримо.

— Гримо?

— Довереното лице на графа. За това, че думата му минавала и че графът, който живеел в Париж, нямало нищо да предприеме без него, поиска ми рушвет. Нарече го „възнаграждение за преговарянето“.

— Мило казано.

— И ти мислиш като мен — казва чичо ми.

Той смуче лулата си.

— Много ли?

— Два милиона.

— Я гледай!

— Не е малко. Можехме обаче да поговорим. Вместо това писах на графа, а той, какъвто е глупак, предал писмото ми на Гримо. И Гримо дойде и ме упрекна.

Въздишка, смесена с облак дим.

— Втора грешка и тя е непоправима: наругах Гримо. Доказателство, както виждаш, за това, че и на шестдесет години се правят грешки. В деловите отношения не трябва никога никого да ругаеш, Еманюел, запомни добре това, дори и мошеника! Защото и мошеникът, колкото и да е измамник, си има честолюбие. От тоя ден Гримо ми заприщи пътя. Два пъти писах на графа. Не ми отговори нито веднъж.

Мълчание. Познавам много добре чичото, за да се включвам словесно във вътрешните му съжаления. Не обича да го съжаляват. Впрочем той разтърсва рамене, слага крака на един стол, вмъква левия си палец в колана и продължава:

— Изпуснах, изпуснах. В края на краищата мога да живея и без Малвил. И не живея лошо. Печеля доста добре и най-вече правя, каквото си ща. Никой не ми стои на главата или до мен да ми додява. Според мен животът е интересен. И тъй като съм добре със здравето, може да карам така още двадесет години. Повече не ми трябва.

Както изглежда, и това бе много. Този разговор стана една неделна вечер. А на следващия неделен ден, на връщане от футболен мач в Ла Рок, чичо ми загина заедно с родителите ми при автомобилна катастрофа.

Само петнадесет километра делят Малжак от Ла Рок, но това бе достатъчно един автобус да смаже малолитражната кола в едно дърво. Чичо ми трябваше да отиде на мача както друг път с приятелите си със своя „Пежо“, но колата му бе на поправка у гаражиста, а „Ситроенът“ му — камионетка, с която превозваше конете, не бе в къщи, тъй като един от неговите клиенти бе настоял стоката да му бъде изпратена в неделя. И аз трябваше да бъда в колата, но понеже същата сутрин един от моите ученици бе паднал много тежко със скутера си, бях отишъл следобеда в болницата в града да разбера как е.

Ако беше жив, абат Льоба щеше да каже: „Провидението те запази, Еманюел.“ Да, но защо мен? Ужасяващото при такива думи е, че те само отсрочват въпроса. По-добре би било нищо да не се казва. Но точно това не може да се направи. Събитието е толкова безсмислено и така силно е — въпреки всичко — желанието то да бъде разбрано.

Докараха трите осакатени тела в Седемте бука и двамата със старата Мену изпълнихме посмъртното бдение, докато пристигнат сестрите ми. Бдението мина без нито една сълза, в пълно мълчание, заедно със седналия в един ъгъл на стаята Момо, който на всичко отговаряше с „не“. Късно през нощта конете започнаха да цвилят: беше забравил зоба им. Старата Мену го погледна, но настръхнал, той направи знак „не“ с глава. Станах и отидох да им раздам храната.

Тъкмо се връщам в стаята с покойниците, и сестрите ми пристигат с кола от околийския град. Бързината им ме изненадва, а още повече — облеклото им. Облечени са от глава до пети в черно, сякаш са предвидили от доста време кончината на родителите си. Едвам престъпили прага на Седемте бука, още преди да са си свалили шапките и воалите, и сълзите — заедно с думите — избликват. Двете бръмчат като оси в буркан.

Те имат една мания, която страшно ме дразни. Всяка по реда си става ехо на другата. Каквото каже Полет, Пелажи го повтаря или обратно, въпросът, зададен от Пелажи, се задава повторно от Полет. Нищо по-отвратително. При всички случаи имаме две версии от една и съща глупост.

Впрочем те си приличат; отпуснати, с измито-руси накъдрени коси, те излъчват някаква неискрена кротост. Казвам „неискрена“, защото зад тези овчи профили не е да липсва острота.

— И защо майка ни и баща ни не са в леглата си в Гранж Форт? — блее Полет.

— Вместо да са тук, в дома на чичо, като че ли си нямат дом — казва Пелажи.

— Защото горкият ни баща, ако беше жив, щеше да е много недоволен да не си умре в къщи — подема Полет.

— Във всеки случай — казвам — не е умрял в къщи, а внезапно, в колата си. И заради бдението не можех да се разкъсам на две — една част в Гранж Форт, а другата — в Седемте бука.

— Все пак — казва Пелажи.

— Все пак — подема Полет. — Горкият ни баща нямаше да е много доволен, че е тук. Нито майка ни.

— Особено като знаеш чувствата й към горкичкия чичо — казва Полет.

Виж каква деликатност! И „горкичкият“ ме дразни, защото и те не обичаха твърде чичо ни.

— Като си помислиш — подхваща Пелажи, — че сега няма кой да погледне животните в Гранж Форт!

— Че бащините ни крави все пак са по-важни от конете — казва Полет.

Тя не казва „конете на чичо“, защото чичото е там, ужасно обезобразен, пред очите й.

— Пейсу се грижи за тях — казвам аз.

Те се споглеждат.

— Пейсу! — казва Полет.

— Пейсу! — повтаря Пелажи. — А, вярно, Пейсу!

Прекъсвам ги грубо:

— Какво, какво Пейсу? Какво имате против Пейсу?

И добавям ехидно:

— Вие не винаги сте му желали злото, на Пейсу!

Те не поемат. Презаети са: трябва да дадат път на порой от ридания. След като той преминава, настъпва драматичен сеанс на попиване на сълзи и секнене. После Пелажи влиза в атака.

— Докато стоиш тук — заявява тя, след като разменя многозначителен поглед със сестра си, — Пейсу върши каквато си иска в Гранж Форт.

— Да не мислиш, че Пейсу ще се стеснява да рови из чекмеджетата? — казва Полет.

Вдигам рамене. Мълча. Отново хлипания, секнене и жалби. Дълго мълчание, преди дуетът да започне отново. Но той започва.

— Тревожа се за горките животни — казва Пелажи. — Мисля си дали да не се отбия в къщи, за да се успокоя.

— Можеш да си сигурна — казва Полет, — че Пейсу едва ли се е погрижил за тях.

— О, вярно, Пейсу! — казва Пелажи.

Ако в този момент отворех сърцето на сестрите си, вътре щях да намеря, отпечатан в естествена големина, ключа на Гранж Форт. И едната, и другата се съмняват, че той е в мен. Но под какъв предлог да ми го поискат? Не за да се погрижат за добитъка, разбира се.

Изведнъж на мен ми се втръсва от техните редуващи се вайкания. Слагам им точка, като казвам, без да повишавам тон:

— Знаете какъв беше баща ни. Не би тръгнал на футболен мач, без да заключи навсякъде. Когато докараха тялото му, намерих у него ключа.

Продължавам, отсичайки внимателно думите си:

— Взех ключа. Не съм мърдал оттук, откакто докараха родителите ни, всички ще ви го потвърдят. А колкото до отиването в Гранж Форт, там ще отидем вдругиден и тримата, след погребението.

Те се развикват, широко размахали черни воали:

— Ама ние имаме доверие в теб, Еманюел! Познаваме те! И можеш да вярваш, че не сме и помислили за това! Особено в такъв момент!

Сутринта в деня на погребението старата Мену ме моли да й помогна да изкъпе Момо. Вече съм присъствувал на подобен род тоалети. Не е дребна работа. Момо трябва да се хване ненадейно, да се смъкнат от него дрехите както кожата на заек, да се натопи в един чебур и да се натиска вътре, защото той се бори като бесен и крещи с див глас: „Осаетеенамиа, таолтаисеме! Неоиамоата!“ (Оставете ме на мира, дявол да ви вземе! Не обичам водата!)

Тази сутрин яростният му отказ не е като обичайната му съпротива. Чебурът на дворните плочи вдига пара на априлското слънце. Аз държа Момо под мишниците, докато Мену смъква панталоните му заедно с долните гащи. В момента, в който краката му докосват отново земята, Момо ме спъва. Падам. Гол като червей, той изчезва, мършавите му крака се носят с невиждана скорост. Достига един от големите дъбове в долната част на ливадата, скача, увисва, задържа се, покатерва се от клон на клон и остава далеч от всякакво посегателство.

Аз съм облечен, пък и каквото и да е, не смятам да предприемам съревнование по гоненица от дърво на дърво с Момо. Задъхана, Мену застава до мен. Започвам преговори. Макар че с шест години съм по-млад от Момо, той гледа на мене като на копие на чичото и влиянието ми върху него е почти като на баща.

Не успявам обаче. Сблъсквам се със стена. Момо не извиква обичайното „Осаетеенамиа таолтаисеме, неоитамотата!“ Той не казва нищо. Гледа ме отгоре и стене, а черните му очи блестят сред пролетните листенца.

Не получавам друг отговор освен „Немааойа!“ (Няма да дойда), но не с крясък, а тихичко, с клатене на главата, тялото и ръцете отдясно наляво, за да се изрази отрицание. Пак започвам да го убеждавам:

— Слушай, Момо. Бъди малко по-разумен. Трябва да се измиеш, за да отидеш в църквата (казвам „църква“, тъй като той няма да разбере думата „храм“).

Немааойа! Немааойа!

— Не искаш ли да отидеш на църква?

Немааойа! Немааойа!

— Но защо? Обикновено ти обичаш много да ходиш на църква.

Седнал удобно на един клон, той размахва ръце пред себе си и ме гледа тъжно през лъскавите листенца на дъба. Това е всичко. Няма да получа друг отговор, само този поглед.

— Трябва да го оставим — казва старата Мену, която се е сетила да донесе дрехите му и тя ги оставя в подножието на дървото. — Каквото и да е, няма да слезе, преди да сме си тръгнали.

Тя се връцва и тръгва нагоре по ливадата. Поглеждам часовника си. Няма време. Предстои ми дълга обществена церемония, много малко свързана с онова, което изпитвам. Момо е прав. Защо не мога и аз като него да остана да поплача на някое дърво, вместо заедно с плачещите ми сестри да давам гротескно представление на синовна обич?

И аз тръгвам нагоре по ливадата. Изкачването ми се струва трудно. Поглеждам в краката си и с почуда забелязвам, че ливадата е обсипана със снопове яркозелена нова трева. За няколко слънчеви дена те ще поникнат в невероятно изобилие. Мисля, че няма да мине и месец и ще трябва заедно с чичо ми да започнем коситбата.

Тази мисъл обикновено ме изпълва с радост и — странно! — радостта започва да избликва. И изведнъж усещам нещо като удар. Спирам посред полето. Сълзи текат по бузите ми.

Бележки

[1] Ястие от домати, патладжани и тиквички. — Б.пр.