Робер Мерл
Малвил (11)

IХ

Фюлбер ни съобщи две добри вести. Марсел Фалвин, брат на Фалвиница, бил жив, както и Кати, по-голямата сестра на Миет. Освен това железарската и водопроводчийската работилница на Колен била запазена.

Не толкова за да го зачета, колкото за да наблюдавам на воля лицето му, поставих госта си на масата срещу мен, като преместих с един стол Миет и я отделих от Пейсу за голямо негово неудоволствие.

Този пришелец имаше гъсти, вълнисти черни коси, без каквато и да било следа от тонзура на темето. Те настъпателно белееха по слепоочията му, а отпред падаха на едри, благородни вълни, образуващи нещо като шлем или грива, която правеше да изпъква широкото му чело и великолепните, блестящи от живот и хитрина очи. За жалост малко разногледите му зеници придаваха на погледа му обезпокоително кривогледство. Жалко също, че долната част на лицето му завършваше като муцуна, подчертавайки още повече изражението на фалшивост, което кривогледството придаваше на очите му.

Но това не беше единственият контраст у Фюлбер. Например китките на ръцете му. Широки и силни, с лопатести пръсти. Ръце на работник, които сякаш не принадлежаха на същия човек с мазния красив глас и грижлив изговор.

Същото и при така странно разпределената му мършавина. Двойното издуване под очите — така прелестно у детето, — наричано „бузи“ и обозначавано от лекарите не така поетично като „мастни топки на Биша̀“, тези бузи или топки, както щете, у Фюлбер се бяха напълно стопили и оставили от двете страни на носа по една драматична хлътнатина, която извикваше представата за последния стадий на туберкулозата и му придаваше измамния вид на умиращ или на аскет. Казвам „измамен“ ето защо: като човек, свикнал да живее от запасите на страната, в момента на тръгването си от Малвил Фюлбер ме замоли „братски“ (предполагам в името на нашия общ баща) да му отстъпя (така каза) една от ризите си, тъй като неговата била износена. Поучуден все пак, че само на мен се пада да поема грижите около това „братство“, аз изпълних молбата му. Начаса Фюлбер направи размяната, като по този повод показа едно цъфтящо мускулесто тяло, охранено и дори пълно, което заедно с мършавото лице сякаш не принадлежеше на един и същ човек.

Аскет и болен: по време на първото ни хранене у нас Фюлбер твърдеше и едното, и другото. Отначало ни довери, че „винаги е живял с малко“, „не се нуждае“ от нищо и е „свикнал с бедността“. Няколко мига по-късно той отиде по-далеч в доверяванията си. „Подкопавала го неизлечима болест“, за щастие не прилепчива (това, предполагам, за да ни успокои). „Единият му крак бил вече в гроба“ — каза той простичко. Ядеше обаче за четирима и говореше непрекъснато с красивия си баритон, целият тръпнещ от жизненост. От време на време между два залъка прокрадваше някой и друг поглед към съседката си отляво. И интересът му сякаш се удвои, като научи, че тя е няма.

Що се отнася до мен, аз започнах да се позапитвам кое-що за Фюлбер. Според онова, което разказваше за живота си преди деня на събитието — поне наглед той много говореше за себе си, макар и все някак си неопределено, — бил пребродил цяла Централна и Югозападна Франция, като отсядал ту у еди-кой си свещеник, ту у еди-коя си госпожа, ту при светите отци в З. и все го канели. Когато денят „Д“ го изненадал, живеел вече от цяла седмица у добрия свещеник в Ла Рок, който предал богу дух пред очите му.

Значи, не е имал енория нашият приятел Фюлбер, нито свой дом? А от какво е живеел? В приказките му ставаше дума само за благотворителни дами, които посрещали „потребностите“ му (потребностите, дето ги нямал!) и му правели стотици подаръци, като се надпреварвали коя да бъде в обществото му. Тук ми се стори, че красавецът Фюлбер не говореше без кокетство и изглеждаше доволен от чаровете си.

Беше облечен в антрацитовочерен, доста изтъркан, но след изчеткването му — много чист костюм, с риза, чиято съвсем не свещеническа яка наистина бе оръфана, и връзка от тъмносиво трико. Но главно, носеше на гърдите си на дълъг черен шнур великолепен сребърен кръст, какъвто според мене никое духовно лице, освен ако е епископ, не би си позволило да носи.

— Щом си родом от Каор — казах аз (бях решил въпреки величествеността му да продължавам да му говоря на „ти“), — сигурно си учил в семинарията.

— Ами да — отвърна Фюлбер, при което тежките му клепачи прикриха кривогледите му очи.

— А в коя година си постъпил?

— И ти ме питаш едни работи! — каза Фюлбер все така с наведени очи и лек добродушен смях. — Толкова време измина оттогава! Не съм вече младеж — добави той кокетливо.

— Хайде, помъчи се да си спомниш! — казах аз. — Все пак годината, в която постъпва в семинарията, трябва да е важна за един свещеник.

— Наистина — отговори Фюлбер с хубавия си плътен глас. — Това е важна дата.

И понеже мълчах, той продължи, притиснат от мълчанието ми:

— Чакай… Трябва да е било през петдесет и шеста година… Да — потвърди той след ново умствено усилие, — през петдесет и шеста година…

— Така си и мислех — отговорих веднага с щастливо изражение. — Ти си постъпил в семинарията в Каор по същото време с моя приятел Серюрие.

— То… ние бяхме много в семинарията — каза Фюлбер с лека усмивка. — Не познавам всички.

— Но не и през първата година — продължих аз. — Освен това човек като Серюрие не остава незабелязан. Метър и деветдесет и четири и червенокос като пламък.

— А да, разбира се, сега като ми го описваш… — каза Фюлбер.

Той се бе изказал сдържано и се показа много облекчен, когато го замолих да ни разкаже за Ла Рок.

— След бомбата — каза той с тъга — трябваше да се справим с едно твърде скръбно положение.

Отбелязвам пътем думата „скръбно“. Винаги съм я чувал само в устата на свещеници или на такива, които им подражават. У тях това е почти професионален термин. И въпреки неприятното му смислово съдържание, изглежда, че този термин им дава някакво задоволство. Чувал съм да казват, че младите свещеници не го употребявали. Ако е така, толкова по-добре. Тази дума е противна поради самодоволството в смисъла й. Скръбта — особено скръбта на другите — все пак не е нещо, което се дегустира или което може да послужи за украса на красивите души.

Фюлбер се опиваше от своето „твърде скръбно положение“. За оцелелите то се бе изразило в погребване на онова, което бе останало от мъртвите. И ние преживяхме същото, но ние никога не говорим за него.

Понеже не ни спестяваше никакви подробности, запитах го, за да променя темата, как живеят хората в Ла Рок.

— И добре, и зле — отговори той, като поклати глава и огледа с хубавите си тъжни очи всички около масата. — Добре от духовна гледна точка и зле — от материална. От духовна гледна точка — продължи той и полузатворил очи, метна в устата си голямо парче пушено — трябва да кажа, че съм много доволен. Посещаемостта на църковните служби е забележителна.

Като забеляза у Мейсоние и у мен известно учудване (защото общината в Ла Рок бе в ръцете на социалисти и комунисти), той добави:

— Може би ще ви изненада, но в Ла Рок всички присъствуват на църковната служба и всички се причестяват.

— И как си обясняваш това? — запита Мейсоние раздразнено, смръщвайки вежди.

Понеже бе седнал от лявата ми страна, обърнах глава да го погледна. Бях поразен от строгостта на удължения му профил. По всяка вероятност той бе поразен от току-що чутото. Макар че денят на събитието бе превърнал в пепел надеждите му, Мейсоние продължаваше да мисли за света като за общини, които трябва да спечелят със съюзените сили на левицата. Бутнах го лекичко с крак под масата. Едно е времето да бъдеш откровен, друго — да не си толкова. Недоверието ми спрямо Фюлбер растеше с всяка изминала минута. Не се съмнявах в силното му влияние над останалите живи в Ла Рок и го намирах за обезпокояващо.

— След бомбата — каза Фюлбер с хубавия си плътен глас, като сякаш се любуваше сам на себе си — хората се вглъбиха в себе си и подложиха на преценка съвестта си. Физическите им, а най-вече нравствените им страдания бяха такива, че те се запитваха дали над тях не тегне някакво проклятие по причина на заблужденията, на греховете, на равнодушието им към бога, заради това, че са забравили задълженията си и особено религиозните си задължения. И после трябва да кажа, че нашето съществуване — на всички нас — е станало толкова несигурно, че инстинктивно се обръщаме към Спасителя, за да искаме закрилата му.

Като слушах словата му, заподозрях го, че е направил всичко възможно, за да засили чувството на виновност у енориашите си, та след това да го насочи към колелата на воденицата си. Почувствувах, че Тома се размърда от дясната ми страна. Побоях се и от него да не избухне и му изпратих едно предупреждение под масата. По една точка бях твърд: никакви разправии с Фюлбер по въпроса за религията. Още повече, че с кадифените си, макар и възкривогледи очи, с красивата си глава на аскет и дълбокия глас на човек, който е „с единия си крак в гроба“ (но с другия, разбира се, добре се е хванал с всичките си пръсти за земята), Фюлбер за по-малко от два часа бе спечелил трите жени и направил силно впечатление на Жаке, Пейсу и дори на Колен.

След вечерята, както бяхме насядали всички в кръг около огъня, Фюлбер сам отново заговори за материалните затруднения в Ла Рок.

Отначало жителите гледали на бъдещето с оптимизъм, тъй като голямата бакалница и саламджийницата до магазинчето на Колен останали незасегнати от пожара, който в деня на събитието опустошил долната част на града. Забелязали обаче, че запасите един ден ще се изчерпят и че Ла Рок не ще може да ги възстанови, тъй като всичките чифлици в околността на градчето били унищожени заедно с добитъка. В замъка, чиито собственици живеели в Париж, и можели да бъдат считани за мъртви, останали няколко прасета, един бик и пет коня за езда, както и фуражът за прехраната им. В Курсьожак — махала между Ла Рок и Малвил, — която също останала невредима и наброявала шест души, загинали всичките крави освен една с женско теленце. Тази загуба била още по-плачевна и поради обстоятелството, че в Ла Рок имало две бебета и едно момиченце — сираче на около дванадесет години, но чието здраве искало грижи. Досега вземали за прехраната им от кондензираното мляко на прах в бакалницата, но този източник бил на привършване.

Фюлбер остави словото си без заключителна част. Спогледахме се. И понеже никой не обели дума, зададох няколко въпроса на нашия гост. Така научих, че жителите на Ла Рок допускали още от началото, че в Малвил има оцелели, тъй като, подобно на Ла Рок и Курсьожак, и Малвил е защитен от скала. Убеждението им се затвърдило преди около месец, когато една сутрин им се сторило, че чуват камбаната ни. Научих също, че за отбраната си разполагат с дузина ловни пушки, „достатъчно количество патрони“ и карабини.

Наострих уши, когато Фюлбер заговори отново за яздитните коне, но не се осведомих за тях. Познавах ги добре. Аз ги бях продал на Лормиови. Лормиови бяха парижки индустриалци, които бяха купили извънредно скъпо един разнебитен исторически замък, бяха похарчили луди пари за реставрирането му и прекарваха в него един месец в годината. Те си бяха наумили през този месец да играят ролята на кастелани и да ходят на езда. И тримата яздеха зле, но само за тях им трябваха не по-малко от три коня англо-арабска порода, въпреки, общо взето, похвалните им усилия да им продам не толкова забележителни животни. От друга страна, преди деня „Д“ не можех все пак да попреча на снобите да ми помогнат да спечеля пари. Освен трите коня от англо-арабска раса Лормиови бяха купили от мен и две бели кобили, но за тях ще разкажа по-нататък.

Забелязах, че иначе толкова разговорливият Фюлбер отговаря накратко на въпросите ми. От това заключих, че описанието му на материалните условия в Ла Рок съдържа някакъв извод, но че въпреки забележителната му самоувереност не смее или не бе успял още да го изрази. Замълчах, загледан в огъня.

След малко Фюлбер се изкашля лекичко, което издаваше не затруднеността му, а това, че след като с единия крак е вече „отвъд“, изпитва известна мъка да се върне в този свят и да се занимава с човешките дела.

— Трябва да кажа — продължи той, — че съм много загрижен за съдбата на двете бебета и на нашето осиротяло момиченце. Това е много скръбно положение, за което не виждам изход. Без мляко не виждам как ще ги отгледаме.

И отново остави мълчанието да натежи. Всички погледи бяха призовани в него и никой нямаше желание да говори.

— Зная прекрасно — продължи Фюлбер с плътния си глас, — че онова, което ще ви поискам, ще ви се стори огромно, но в края на краищата обстоятелствата са изключителни, божиите блага са неравномерно разпределени, а за да живеем, за да оцелеем дори, ще трябва да си припомним, че сме братя и че сме длъжни да се подпомагаме.

Слушах го. Само по себе си всичко, което каза, бе вярно. Но казано от него, звучеше фалшиво. Имах впечатлението, че този човек не изпитваше човешките чувства, с които жонглираше. Той продължи.

— Изказвам молбата си в името на нашите нещастни бебета в Ла Рок. Забелязах, че имате няколко крави. Ще ви бъдем извънредно признателни, ако можете да ни преотстъпите една.

Мъртво мълчание.

— Да преотстъпим? — запитах аз. — Ти каза „да преотстъпим“? Значи, имаш пред вид някаква замяна?

— Всъщност не — отговори Фюлбер високомерно. — Не съм гледал на тази работа като на търговска сделка. Виждах я по-скоро като задължение да се подпомогнат хора, изпаднали в беда.

Значи, предупредени сме. Ако откажем, ще бъдем в очите на Фюлбер безсърдечни и безнравствени.

— Тогава не става дума за преотстъпване, а за даване.

Фюлбер скланя глава; с изключение на Тома всички се гледаме поразени. Да искаш от селяни да ти дадат крава! Такива са хората от града!

— Не би ли било по-просто да вземем на прехрана в Малвил двете бебета и сирачето? — питам аз с кротък глас, но все пак не така кротък като на Фюлбер.

Миет е седнала между мен и Фюлбер и като се обръщам към него да му задам въпроса, виждам милото й лице и забелязвам, че мисълта за детски ясли в Малвил я преизпълва с удоволствие. Отделно от спора й отправям една усмивка, тя ме гледа цяла секунда с хубавите си детски очи, прозрачни и бездънни, после изведнаж ми връща усмивката. Връща ми я, ако може да се каже, стократно, сякаш бе събрала в себе си цялата си обич, та да ми я даде наведнаж.

— Би било напълно възможно за момиченцето — каза Фюлбер, — защото ни създава големи грижи. Тринадесетгодишно е, но е толкова слабо и дребно, че изглежда на десет, има кризи от астма и на това отгоре е опърничаво. Тъжно е да се каже, но трудно ще се намери в Ла Рок кой да се грижи за него.

Красивото му аскетическо лице потъва за кратък миг в меланхолия. Той размишлява за човешкия егоизъм и аз чувствувам, че и ние имаме дял в тези размисли. Все пак той не губи мисълта си и продължава с въздишка:

— За жалост не е възможно да ви поверим бебетата. Майките им не искат да се разделят с тях.

Тъй като не е можел да знае предварително имаме ли крави, нито пък, че ще му предложим да вземем бебетата на прехрана у нас, не е можел и да иска мнението на майките. Следователно подозирам го в лъжа и че не са само бебетата в Ла Рок, които биха били щастливи да имат мляко.

Пускам му още един фитил:

— В такъв случай ние бихме приели в Малвил и майките заедно с децата.

Той клати глава:

— Не е възможно. Всяка от тях си има мъж, други деца. Не може да се разкъсва така едно семейство.

В същото време той махва енергично с ръка, за да отхвърли предложението ми. После млъква. Безмилостно ни затваря в дилемата: или даваме крава, или бебетата умират. И сега чака.

Мълчанието се проточва.

— Миет — казвам аз, — съгласна ли си да дадеш на Фюлбер стаята си за тази нощ?

— Ама не — възразява доста вяло Фюлбер, — не бих искал да безпокоя никого. Купчина сено в обора ще ми е достатъчно.

Отклонявам любезно това евангелско предложение.

— След дългото пътуване ти имаш нужда от почивка — казвам, като ставам от стола. — А докато спиш, ние ще обсъдим искането ти. Отговор ще ти дадем утре сутрин.

Той също става, изправя се в цял ръст и ни гледа със сериозни и изпитателни очи. Издържам кротко погледа му и след малко той бавно отвръща глава.

— Миет — казвам аз, — тази нощ ще спиш при Фалвина.

Тя казва „да“ с глава. Фюлбер се е отказал от намерението си да ме шашардисва. Той обгръща вярващите с бащински поглед и разперва широко ръце.

— В колко часа ще искате утре да отслужа литургията? — пита той.

Допитващи се погледи. Старата Мену предлага девет часа. Всички приемат освен Тома и Мейсоние, които не участвуват в допитването.

— Девет часа — казва величествено Фюлбер. — Така да бъде: девет часа. От седем и половина до девет ще бъда в моята стая (забелязвам пътем „моята“), за да изповядам онези, които ще искат да се причестят.

Готово. Хванал ни е здравата. Телом и духом. Сега може да отиде да си легне.

— Миет — казвам аз, — заведи Фюлбер в твоята стая. Ще му смениш чаршафите.

Фюлбер изрича бавно „лека нощ“, като се обръща поименно поред към всеки един от нас с хубавия си плътен глас. После тръгва след Миет, която върви чевръсто пред него, към вратата на голямата зала. Има един, който е много ядосан, като го вижда да се отдалечава така, и това е малкият Колен, комуто тази вечер беше ред да бъде гост на Миет^[1], а поради липса на помещение няма да бъде. Той я проследява с поглед и с малко ревност към Фюлбер. А и аз, като си спомням известни погледи по време на ядене, се питам дали постъпих добре, като оставих Миет да води нашия гост. Поглеждам часовника си: 10 часът и 20 минути. Отбелязвам си, че трябва пак да го погледна, когато Миет се върне.

След затварянето на вратата по лицата ни се изписва облекчение. Натискът, упражнен от Фюлбер над нас, бе толкова голям, че едва го понасяхме. И след като излезе, ние се почувствувахме освободени. Освободени наполовина, тъй като Фюлбер не оттегли искането си.

По лицата не чета само облекчение, но и много смущение и смесени чувства. Доволен съм, че възпрях Мейсоние и Тома да предизвикат по време на вечерята религиозен спор, защото той щеше сигурно да внесе разделение в Малвил и да увеличи бъркотията.

Оглеждам другарите си един по един. Горгона или Медуза, старата Мену плете непроницаема, свела очи, заключила устни. Момо, за когото няма интересен обект, откакто Миет е излязла, бута с крак една полуизгоряла главня и майка му го пита тихо, но яростно и без да вдига очи, искали да му зашие един по задника, задето прави всичко да изгори обувките си. Фалвиница пъхти и въздиша сред многобройните си гънки; коремът й е опрян на коленете, гърдите й са опрени на корема, а увисналите кожи от врата й се спускат на гърдите й. „Никога не се е чувало, нито пък виждало подобно нещо“ — ето какво искат да кажат стенанията й. Затворникът Жаке, когото Колен нарича на шега „крепостник“ и който за по-малко от месец успя да ме вклещи в почти синовно-бащински отношения, защото върви навсякъде подире ми и дебне движенията ми с хубавите си златистокафяви като на куче очи, Жаке, разбира се, ме гледа и мисълта му е ясна и успокояваща: „Ако Еманюел даде кравата, прав е да я даде. Ако не — пак е прав.“ Добрата, кръгла и грубо издялана чутура на Пейсу, в която носът е като селски нож, забучен в картоф, буди съжаление, дотолкова е сбръчкана от колебания. Виждам го, че се мъчи да примири зараждащото се страхопочитание към Фюлбер с възмутителните му искания. И Колен е объркан, макар че не го показва толкова. Той гледа непрекъснато към вратата, развълнуван и измамен, по причини, които вече изложих.

Затова пък в очите на Тома — ни най-малко съмнение: Фюлбер е мошеник. Така мисли — сигурен съм, — макар че никак не схваща кощунството, извършено от Фюлбер в очите на другарите: кравата. Нашата най-свята ценност след бога (а може би и преди него). За нас една крава не съответствува на продажната й цена. Ни най-малко. Това, че искаме пари, когато отиде в други ръце, е, за да изразим чрез паричните знаци почти религиозното благоговение, което й дължим.

Колкото до Мейсоние, той чувствува силно двете безобразия на Фюлбер: едното, така да се каже, теоретично, като представител на „религията — опиум за народа“ и другото — в постъпките, като човек, поискал с безкраен цинизъм безвъзмездното получаване на една крава. Гледам го. Колко малко се е изменил от времето на основното училище! Все същото лице, източено като острие на нож, тясно чело, късо подстригани коси, сиви, много приближени очи, които премигват, щом се развълнува. И тъй като от деня на събитието не е можел да отиде при бръснаря в Ла Рок, по силата на навика косите му са порасли нагоре, право към небето, така че дългото му лице се е удължило още повече.

Вратата на голямата зала се отваря: това е Миет. Поглеждам часовника си: 10 часът и 25 минути. Пет минути. Липса на материално време, дори и ако надценим (или ако подценим) Фюлбер. Докато се приближава към нас в полумрака на голямата зала с кършене, но не предизвикателно, Миет разнася някаква вълна от топлота, която пристига до нас преди нея, която ни обгръща. Благодаря, Миет. Виждам по лицето на Колен и по възраждащата му се усмивка, че е дълбоко облекчен. Щом нашият голям стрелец не може тази вечер да се радва на присъствието на Миет, нека поне никой друг да не му я взема.

Сега сме всички: никога до днес не сме имали пленарни заседания с трите жени, с Момо, с „крепостника“. Демократизираме се. Ще го кажа на Тома.

Старата Мену се навежда да посъживи огъня, защото за икономия веднага след свършването на вечерята сме изгасили голямата лампа, така че единствено огнището ни дава светлина. Без ръжен и без маша, само като доближи малко цепениците, старата Мену успява да изкара пламък и сякаш е очаквал само този сигнал, за да пламне и той, Мейсоние избухва:

— Като го видях това кюре да пристига — казва той, смесвайки в гнева си френския и тукашното наречие, — здравата се усъмних, че не идва за хубавите ни очи. И все пак не бих повярвал. Бива си го! — казва той с възмущение, сякаш никакъв друг израз не може да изкаже невероятността на случилото се. Той повтаря неколкократно: „Бива си го!“, като пляска с длан по коляното си.

После продължава вън от себе си:

— Седнал ми тук най-спокойно на задника си, като че ли е самият бог-отец, и ти иска кравата, като че ли ти иска кибритена клечка да си запали лампата! Кравата, дето си я отгледал, грижил си се за нея по два пътя на ден цели години, че през зимата, като замръзне чешмата, си мъкнал кофи с вода от кухнята в обора да й дадеш да пие, а ветеринарният колко ти струва, да не броим лекарствата и грижите за слама и за сено, които привършват в хамбара, та се питаш ще можеш ли да дочакаш новата реколта. Дори и не говоря за мъките около отелването й. Е, и? — подема той с нова сила. — Казват ти няколко „Отче наш“ и ти задигат кравата. В средновековието ли се връщаме? Дотам ли сме стигнали? Църквата пристига да си иска десетъка? Защо не тогава и ангарията, щом е така?

Макар и безбожни, тези думи въздействуват дори и на благочестивите. В този край още си спомнят за владетелите-благородници и дори онези, които ходят на църква, са недоверчиви към властта на свещеника. Аз обаче мълча. Изчаквам. Не искам за втори път да остана малцинство.

— Нали има бебета? — казва Колен.

— Точно така — допълва Тома, — защо да не ги дадат в Малвил? Трудно ми е да повярвам, че майките няма да се съгласят да се разделят с тях, за да им осигурят живота.

Не е зле, Тома. Сдържан и логичен, макар и малко абстрактен, може би за да е убедителен.

— Обаче точно това ни каза Фюлбер — забелязва Пейсу с присъщото му огромно чистосърдечие.

Мейсоние вдига рамене и изрича буйно:

— Фюлбер ни каза, каквото си иска!

Тук, струва ми се, той отива доста далеч за слушателите си. Защото по заобиколен път окачествява Фюлбер като лъжец и освен нас двамата с Тома никой тук не е склонен да приеме такава преценка. На което отговаря дълго мълчание. А и аз не правя нищо, за да го наруша.

— Трябва да си признаем, че нещата са зле устроени — казва най-после старата Мену, като слага плетивото си на колене и го оглажда с длан, защото то се навива на маркуч. Ония в Ла Рок са двадесет души и за двадесет имат само един бик и пет коня, а от това не печелят кой знае какво.

— Никой не ти пречи да им дадеш кравата си — подхвърля с насмешка Мейсоние.

Не ми харесва това. Внимание! „Мое“ и „твое“ ми се струват твърде опасни понятия. Намесвам се:

— Не съм съгласен с такъв начин на изразяване. Тук няма нито „кравата на Мену“, нито „кравата на Блатото“, нито „кравите на Еманюел“. Има животни на Малвил и толкова. А животните на Малвил принадлежат на Малвил, тоест — на всички нас. Ако някой мисли иначе, да си вземе добитъка и да си върви.

Говоря много твърдо и след изявленията ми настъпва малко натегнато мълчание.

— Та какво искаш да ни кажеш с това, Еманюел? — пита след малко Колен.

— Искам да кажа, че ако трябва да се разделим с едното от животните, това ще го решим всички.

Казах „да се разделим“, а не „да дадем“. Нюансът не убягва на никого.

— Трябва да се поставим на мястото им — намесва се Фалвиница и ние всички я поглеждаме учудени, защото от един месец, откакто е тук, старата Мену така здраво я е изкълвала, че тя не се решава да си отвори устата. Насърчена от вниманието ни, тя изпуска дълбока въздишка, за да освободи дъха си от гънките, където той се губи, и добавя:

— Щом като за десет души в Малвил има три крави, а за двадесет в Ла Рок — нито една, няма да е чудно един ден да има завистници.

— Не каза нещо повече от онова, което аз казах — изрича старата Мену с убийствен глас, за да постави Фалвиница на мястото й.

На мен обаче ми дотегна това тиранизиране и затова поставям старата Мену на нейното място.

— Добре го каза, Фалвинице.

Двойните брадички се тресат, всичко в нея се отпуска, тя ни оглежда и се усмихва със задоволство.

— Но нима не ни откраднаха един кон — казва Пейсу и като вижда, че бедният Жаке се свива на стола си, добавя: — Не искам да обидя никого. Защо тогава да не ни откраднат една крава от пасбището?

— Една ли? — питам аз. — Защо не и трите? В Ла Рок имат пет коня, достатъчни са петима мъже на коне. Пристигат, избиват пазачите ни и — сбогом на кравите!

Доволен съм, че напомних за конете; много добре зная защо.

— Ние сме въоръжени — възразява Колен.

Поглеждам го.

— Те — също. И по-добре от нас. Ние имаме четири пушки. В Ла Рок имат десет. И, цитирам ти Фюлбер, достатъчно патрони. Което не може да се каже за нас.

Мълчание. Мислим с тревога какво би била една война между Ла Рок и нас.

— Не мога да повярвам това от хората в Ла Рок — заявява старата Мену, поклащайки глава. — Това са нашенци. Почтени хора.

Показвам й тримата новодошли.

— Почтени? Ами тези не са ли почтени? А видя какво стана.

Добавям на диалект:

— Една шугава овца стига, за да зарази цялото стадо.

— Точно така — намесва се Фалвиница, двойно по-щастлива да ме подкрепи, защото в същото време може без всякакъв риск да покаже, че Мену не е права. Но и Мену се съгласява с мен, както и Колен, и Пейсу.

— Ти си съвсем прав, Еманюел — съгласява се и Мейсоние, вдига очи към небето и посочва с пръст към главната кула на замъка, та всекиму да стане ясно. После повтаря на диалект: — Стига и една шугава овца, за да зарази цялото стадо.

Виждам, че Тома се навежда към Мейсоние, моли го да му преведе поговорката на френски и одобрява. Обаяние на хилядолетните шаблони! Пословицата ми получи единодушно одобрение. Фюлберисти и антифюлберисти са в съгласие. Различаваме се само по въпроса за идентичността на шугавата овца. За едни тя е ясна, за други — неопределена.

След успеха си не казвам вече нито дума. Разговорът се върти все на едно и също. Спорът засяда на сухо и аз го оставям да затъне. Сега чувствувам умората в гласовете, положенията на тялото, раздразнителността. По-добре, нека се изморят; аз изчаквам.

И не чакам дълго, защото след продължително мълчание Колен казва:

— Добре, ами ти, Еманюел, какво ще кажеш?

— О, аз ще се присъединя към общото мнение — отговарям.

Всички ме гледат. Смутени са от такава скромност. Освен Тома, който ме наблюдава с ирония. Но Тома няма да каже нищо. У него има напредък. Станал е по-предпазлив.

Мълча. И както очаквах, те настояват.

— Все пак, Еманюел — казва Пейсу, — нали си имаш нещичко наум?

— Е, да — отговарям, — имам нещичко. И то ми казва, първо, че ни изнудват с тия бебета. (Разбира се, под третото лице на „изнудват“ се подразбира шугавата овца, но тя все още не е уточнена.) Защото ти, Мену, виждаш ли се (тук започвам да говоря на наречието ни) с Момо като бебе на ръце и нито капка мляко, за да го нахраниш, и да откажеш да го повериш на хора, които имат мляко? И дори да имаш тупето да им кажеш: „Не искам млякото за Момо, искам кравата!“

Не казвам нещо по-различно от Тома преди няколко минути. Но го казах конкретно. Същите цветя, но букетът е друг. Улучил съм, виждам го по лицата им.

— Добре — продължавам след малко, — като отидем в Ла Рок, ще изясним тази работа, ще запитаме майките какво мислят те. Както казахте, ние имаме три крави, а хората от Ла Рок — нито една. И щом е така, можете да си представите колко могат да ги настройват срещу нас (третото лице отново не е уточнено) и да им внушават различни мисли. А тези мисли — набийте го в главата си! — могат да бъдат само лоши при положение, че те са повече от нас и по-добре въоръжени.

Мълчание.

— Тогава ти какво мислиш, Еманюел, че трябва да им дадем кравата ли? — казва Пейсу, по-объркан от всякога.

Развиквам се веднага:

— Да им дадем! А, не! Никога! Особено пък да им я дадем! Ще се поставим, както казва Мейсоние, в положението да им плащаме десетък! Сякаш сме им длъжни! Сякаш е право на града да иска от селото да го храни безплатно! Само това липсваше! Че те дори няма да ни зачитат, ония от Ла Рок, ако излезем такива будали, че да им дадем кравата!

Погледите блестят от споделено възмущение. Пълно единомислие у фюлберисти и антифюлберисти, хиляди селски поколения ме поддържат и тласкат напред. Чувствувам почвата под краката си твърда и продължавам по-нататък:

— Според мен трябва да ги накараме да платят кравата. И то скъпо! Защото ние не продаваме. Те искат да я купят.

Спирам за малко и им намигам безсрамно, като че ли искам да им кажа: „Не съм племенник на коневъдец и сам аз — коневъдец за оня, дето духа.“ Продължавам, като натъртвам всяка дума:

— За нашата крава ще поискаме два коня, три пушки и петстотин патрона.

Прекъсвам се за втори път, за да изтъкна още по-добре прекалените си изисквания. Мълчание. Усилено допитване с погледи. Успехът ми — а аз така и очаквах — е доста накърнен.

— За пушките разбирам — казва Колен. — Те имат десет. Ние ще вземем три. Остават им седем. А с нашите четири пушки и с трите, които ще вземем от тях, и ние ще имаме седем. Значи, ще бъдем наравно. И за патроните идеята също е добра, защото нашите са малко.

Мълчание. Гледам ги. Макар че никой не иска да го каже, но първата половина за размяната не им е ясна. Чувствувам се доста уморен, но правя още малко усилие и продължавам:

— Естествено вие си казвате: „Имаме си достатъчно коне: Малабар, Амарант, Беламур, без да смятаме Малис.“ Казвате си: „Не са конете, които дават мляко.“ Добре. Но я поразгледайте истинското положение в Малвил откъм конете. Малис за момента е неизползуваема. Също и Беламур, тъй като храни Малис. Остават два коня за езда или за работа: Малабар и Амарант. Аз казвам: два коня за езда за шестима здрави мъже не е достатъчно. И разберете добре едно (навеждам се напред и говоря натъртено): някой и друг ден тук всички ще трябва да се научите да яздите. Всички! И ще ви кажа защо: преди деня на събитието на село момък или девойка, който не знаеше да кара кола, бе жалък тип. А жалкият тип сега ще бъде човек, който не умее да язди и който няма кон. В мирно и във военно време. Защото, ако се бием, за да връхлетим като мълния върху противника или за да избягаме, ако сме по-слабите, не трябва друго: само коне. Сега конят замества всичко: мотоциклета, автомобила, трактора и моторизираната картечница. Без кон днес ти не си нищо. Ти представляваш пехота, това е всичко.

Не знам дали съм убедил старата Мену и Фалвиница. Но мъжете — да. Надви не военният аргумент, а съображението за ежедневните потребности. Жалкият тип е определен: човек без кон. Точно както преди деня на събитието бе квалификацията за селски стопани без трактор. Ах, страстта към трактора в нашия край! Един трактор за имение от десет хектара, че дори и два! Хората правеха дългове, но купуваха нов трактор от 50 конски сили, обаче запазваха стария от 20 конски сили за в случай на нужда. Като съседа! Не можеше да се остане по-назад! За десет обработваеми хектара, а останалото в гори!

И безумието може да е полезно, защото успях да прехвърля престижа от трактора на коня.

Гласуваме. Дори и жените са „за“. Изпускам въздишка на облекчение и умора. Ставам. Всички ме последват и в повдигналата се глъчка се доближавам до Мейсоние и Тома и им пошушвам, че бих искал да разговарям с тях двамата в моята стая. Те са съгласни. Отново искам тишина и казвам:

— Възнамерявам утре да присъствувам на черковната служба и да се причестя, ако Фюлбер ми разреши, защото не смятам да се изповядвам.

Това изявление ги смайва. То поражда гняв у едни (но те се въздържат, защото след малко ще ме видят насаме) и радост у други. Именно у старата Мену, поради една особена причина. Защото преди деня на събитието тя се бе скарала до смърт със свещеника от Малжак, понеже не бе пожелал да даде причастие на Момо без изповед. А сега тя се надява, че ако Фюлбер се съгласи, синът й ще може да мине през отвора, който аз ще направя.

Продължавам:

— Добре ще е, които се изповядват, да бъдат много предпазливи, в случай че им задават (все в трето лице!) нескромни въпроси за Малвил.

Мълчание.

— Какви въпроси? — пита изведнаж Жаке, който вече се страхува, че какъвто е слабохарактерен и податлив, може да каже излишни неща.

— Ами въпроси за оръжието, с което разполагаме, също и за резервите от вино, жито и колбаси.

— Е и какво трябва да кажа, ако задава такива въпроси? — пита Жаке, преизпълнен с добра воля.

— Ще кажеш: това не знам, ще трябва да запитате Еманюел.

— Виж какво… — намесва се големият Пейсу, като се усмихва широко и слага едната си ръка на силното рамо на Жаке. (Откакто вторият преби първия, тия двамата се разбират отлично.) — Виж какво, за да си сигурен, че няма да сбъркаш, ще отговаряш така на всички въпроси. Например Фюлбер те пита: „Сине мой, съгрешавал ли си с плътта си?“ А ти отговаряш: „А, това не знам. Трябва да питате Еманюел.“

Смеем се. Смеем се с Пейсу, тъй като той е много доволен от шегата си; смеем се на Жаке и заедно с него. Крепостникът получава няколко потупвания. Възхитен е. В Малвил е все пак друга атмосферата, не като в Блатото.

Няколко минути по-късно в стаята ми разговорът с Мейсоние и Тома е доста напрегнат. Те буйно ме укоряват, че влизам в играта на Фюлбер (и дори — о ужас! — да се причестявам!), вместо да изхвърля този лъжесвещеник. Обяснявам им становището си. Боя се от въоръжен конфликт с Ла Рок — там е работата. И аз не искам да дам на Фюлбер и най-малко основание, материално или духовно, да го предизвика. Ето защо му отстъпвам кравата, като постъпвам така, че да отслабя огневата му мощ. Ето защо и възприемам религията на болшинството. Това е компромис. А ти, Мейсоние, би трябвало все пак да разбереш един компромис. Твоята партия на времето премина през доста такива. (Мейсоние премигва.) Що се отнася до Фюлбер, почти съм сигурен, че не е свещеник. Рижавият семинарист на име Серюрие е моя измислица от край докрай, а Фюлбер си спомни за него! С една дума, самозванец, авантюрист, човек без всякакви скрупули. И толкова по-опасен. Ако сте разумни, вие двамата с Тома също бихте дошли на литургията. То не е истинска литургия, защото и Фюлбер не е свещеник, и причастието няма да е истинско, тъй като едва ли е бил ръкоположен.

Мисля, че не мога да отида по-надалеч в усилията си да ги убедя и тайничко изпитвам удоволствие от този връх на иронията: да ги убеждавам да присъствуват на литургията, уверявайки ги, че е „лъжлива“.

В този момент някой драска на вратата. Не се чука, драска се. Заставам неподвижно, поглеждам двамата си гости, после часовника. Един часът през нощта. В тишината отново се чува драскане. Вземам карабината от поставката за пушки, направена от Мейсоние до стената срещу леглото ми, подканвам със знак Мейсоние и Тома да се въоръжат, вдигам резето и полуотварям вратата. Там стои Миет.

Тя се усмихва за миг на Тома, когото очаква да намери тук, и на Мейсоние, чието присъствие я учудва, и веднага с ръце, устни, очи и вежди, с тяло, крака и дори с косите си ми заговаря. Това е спонтанно изразяване, нямащо нищо общо с мимиката на ръцете у глухонемите, която тя никога не е изучавала, а и аз не бих разбрал. Тя ми съобщава изненадващи неща. Докато придружавала след вечеря Фюлбер в стаята му, той поискал от нея да отиде при него, когато всички заспят (пръст, завъртян в кръг — „всички“, а двете ръце, подложени под наведената буза — „спят“). Тя много се съмнява, че той иска да се люби с нея (тук жест, неописуемо неприличен). Като видяла светлина при мен (вдига малкото пръстче на дясната ръка, а с другото рисува ореол около пръста си, за да посочи пламъка), качила се да ме пита съгласен ли съм.

— Не съм против — отговарям аз най-после. — Прави каквото искаш, Миет. Никой не те насилва нито в единия, нито в другия смисъл.

„Добре, отивам от учтивост и любезност. Но без всякакво желание“ — отговаря нейната мимика.

— Значи, той не ти харесва, Миет?

Крив поглед, събрани пръсти на ръцете (Фюлбер), после — дясната ръка на сърцето и накрая — силно раздвижен показалец на същата ръка отдясно наляво пред носа. След което излиза и затваря вратата след себе си. Ние стоим и тримата прави пред затворената врата.

— Ама и тоя си го бива — казва Тома.

— Ти би трябвало да се противопоставиш — казва намръщено и сурово Мейсоние.

Вдигам рамене.

— В името на какво? Добре знаеш, че принципът е да я оставим да постъпва, както иска.

Гледам ги. Разярени и обидени са, като измамени съпрузи. Парадоксално и може би малко смешно чувство, защото най-после ние не се ревнуваме един друг. Вероятно защото всичко става вътре в групата ни, пред очите на всички. Няма нито измама, нито безсрамие. Нашата договореност съдържа дори някакъв учредителен, напълно успокоителен елемент. А Фюлбер не само не принадлежи на нашето общество, но постъпката му е крайно лукава. Тома и Мейсоние отбелязват, че ако Миет не бе така лоялна, те нямаше и да знаят за „прелюбодеянието“ й. Те не казват това, тъй като все пак имат усет за смешното, но думата не е далеч от ума им. Достатъчно е да ги погледнеш как кипят от ярост.

Какъв мръсник! — възкликва Мейсоние и понеже не му стига да го каже на френски, повтаря го и по нашенски.

Тома одобрява, като и той един път излиза от безстрастието си.

— Във всеки случай — продължава Мейсоние със заплашителен тон — ще видиш дали няма да кажа аз утре на Колен и на Пейсу как Фюлбер е прекарал нощта.

Провиквам се изплашено:

— Няма да им го казваш!

— Как така? — отговаря Мейсоние. — Те имат право да знаят, не смяташ ли?

Вярно е, имат право да узнаят как и те са били измамени. Особено Колен, при когото измамата е двойна.

— И на Жаке дори ще кажа — добавя Мейсоние със свити юмруци. — Крепостникът има същите права като нас.

Отново се намесвам, като гледам да спася нещо от пожара:

— Кажи го на Колен, но не и на Пейсу. Или почакай да си замине Фюлбер. Нали познаваш Пейсу, способен е да му смаже мутрата!

— И добре би направил — процежда Тома, стиснал зъби.

За Миет — нито дума и сигурен съм, дори нито една укоризнена мисъл, но обратно — увереност, че коварният Фюлбер е злоупотребил с чувството за дълг и гостоприемство у горкото момиче. Сигурен съм също, че ако бях предложил да отидем и събудим начаса Колен, Пейсу и Жаке, да разбием вратата на Фюлбер и да го изхвърлим заедно с магарето му, предложението ми щеше да бъде прието възторжено. Тъй като не искам в никакъв случай да изживея подобна сцена, задоволявам се да мечтая за нея. И като си представям как шестимата измамени мъже се втурват в стаята и натупват любовника на жена им, започвам да се смея.

— Няма нищо смешно — забелязва строго Мейсоние.

— Хайде — казвам аз, — върви си лягай. Станалото, — станало.

Тази изтъркана и успокояваща мисъл остава без ефект върху него — би трябвало да кажа: върху тях, тъй като, макар че говори по-малко, Тома е също така разярен.

— Противно ми е да си мисля, че се е опитал да се възползува от недъга на момичето — казва Мейсоние. — Казал си е: „Тя е няма, не ще каже на никого.“

— И как ли да не отида на литургията му утре — продължава той и повишава глас, — като зная, което зная, за да го видя как изрежда всички ония идиотщини за греха! Хайде, отивам да спя — добавя, като забелязва нетърпението ми.

И си тръгва, превил гръб. Докато се събличам, оставам със затворено лице, та Тома да мълчи. Не драматизирам. Първо, Фюлбер не е свещеник. Впрочем защо пък в края на краищата и един свещеник да не се люби? Но че нещастникът върши това скришом — там е болното му място.

Не изпитвам ненавист спрямо Фюлбер, че ни е отнел Миет за една нощ. Утре ще използувам без стеснение тази случка срещу него, но по други причини. Защото — сигурен съм в това — той е лош и несправедлив човек, който не желае добро на Малвил и срещу когото ще възстановя единството на Малвил. Единството, в което снощи религиозният въпрос едва не отвори пукнатина.

След като кандилото изгасва, аз си лягам, но както и очаквам, без да успея да заспя. И Тома също не заспива. Чувам го как се върти на канапето си. Той прави опит да ми заговори, но аз шумно го отблъсвам. Като не заспивам, да имам поне тишина.