Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hollow Men, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Томас Стърнс Елиът. Избрани стихове

Послеслов: Владимир Левчев

Съставител на бележките: Владимир Левчев

Рецензент: Александър Шурбанов

Водещ редактор: Федя Филкова

 

Английска. Първо и второ издание

 

Редактор: Владимир Трендафилов

Редактор на издателството: София Бранц

Художник: Стефан Груев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова

Формат: 70×90/32. Тираж: 2,000. Печатни коли: 7,50

 

ЕООД „Народна култура“ — София

ДФ „Полиграфически комбинат“ — София

Народна култура, София, 1993

ISBN–954–04–0075–9

 

Книгата е издадена с конкурс на Националния център по книгоиздаване.

 

T. S. Eliot. The Complete Poems and Plays, Faber and Faber, London, 1969

История

  1. — Добавяне (сканиране: sir_Ivanhoe, корекция: NomaD)
  2. — „#“ вместо „>“ в стихотворение

Миста Курц — той умрял.[1]

Едно пени за стария Гай![2]

I

Ние сме кухите хора

ние сме натъпканите хора

покланяме се заедно

шлемове пълни със слама. Уви!

И сухите ни гласове, когато

зашепнем заедно,

са тихи и безсмислени

като вятър в сухата трева

или като миши стъпки върху счупено стъкло

в нашия сух килер

 

очертание без форма, нюанс без цвят,

парализирана сила, жест без движение

 

Тези, които пресякоха с отворени очи

другото царство на смъртта

ни помнят — ако изобщо ни помнят —

не като загубени устремени души, а само

като кухите хора

натъпканите хора.

II

Очите, които не смея да срещна й сънища

в сънищното царство на смъртта

те не се явяват:

там, очите са

слънчеви лъчи по счупена колона

 

там, едно дърво се люлее

и гласовете са

вътре в пеенето на вятъра

по-далечни и тържествени

от падаща звезда.

 

Нека да не доближавам

сънищното място на смъртта

нека също да надяна

такива свободни дегизировки

палто на плъх, гарванова кожа, пресечени петолиния

на нивата

и да се държа както вятърът се държи

да не доближавам —

 

не тази крайна среща

в помръкналото царство

III

Това е мъртвата земя

това е кактусова земя

тук каменните идоли

се издигат, тук получават

просбите от ръката на мъртвеца

под мигането на падаща звезда.

 

Така е то

в другото царство на смъртта

да се будиш сам

в часа когато ние

треперим от нежност

устни които биха целували

образуват молитви към счупения камък.

IV

Очите не са тук

няма очи тук

в тая долина на умиращи звезди

в тая куха долина

тая счупена челюст на нашите изгубени царства

в това последно място за срещи

опипваме заедно

и избягваме говора

събрани върху този бряг на подутата река

без зрение, освен когато

очите отново се появяват

като вечната звезда

многолистна роза

в помръкналото царство на смъртта.

Надежда само

за празни хора.

V

Хайде да се завъртим около бодливата круша

бодливата круша бодливата круша,

хайде да се завъртим около бодливата круша

в пет часа сутринта.

 

        Между идеята

        и реалността

        между движението

        и действието

        пада Сянката

                        Защото Твое е царството[3]

        Между понятието

        и творението

        между чувството

        и отговора

        пада Сянката

                        Животът е много дълъг

        Между желанието

        и гърченето

        между мощността

        и съществованието

        между същността

        и падението

        пада Сянката

                        Защото Твое е царството

        Защото Твое е

        Животът е

        защото Твое е Цар…

 

По тоя път светът завършва

по тоя път светът завършва

по тоя път светът завършва

не със взрив а с хленч.

Бележки

[1] Така децата си изпросват пари на 5 ноември, когато в Англия се празнува несполуката на Барутния заговор, пропаднал на този ден през 1605 година. Чучелото на заговорника Гай Фокс бива разнасяно из улиците и накрая — изгорено на клада.

[2] С тези думи чернокожият слуга съобщава за смъртта на „силния“ (същевременно кух) човек в повестта „Сърцето на мрака“ от Джоузеф Конрад.

[3] Краят на католическия вариант на Господнята молитва. Тези думи за пръв път се срещат в Паралипоменон I, 29:11.

Край
Читателите на „Кухите хора“ са прочели и: