Румяна Каменска-Донкова
Принцесата на татко (6)

Глава 5
Три дини под една мишница

С тези думи Иван Коларов ме представяше на рециталите, които по онова време често се организираха на различни места — във фабриката за копринени изделия в Банкя, в почивните станции или на друго място, където се събират поети. Той все казваше, че нося три дини под една мишница като имаше предвид работата, следването и писането на стихове. Наистина тези три дейности бяха най-важните за мен през този период. И въпреки трите дини, ми оставаше време да съм нещастна, да чакам и да се надявам, защото най-важното в живота ми — любовта — беше все още или мъчително несподелена, или невъзможна.

Още щом си получих диплома, отидох да проверя за свободното работно място в печатницата. Всички бяха в отпуск, затова ми казаха да отида на 11 август 1981 г., за да започна работа. На определения ден с много притеснения се явих на работа първа. Колегите ме приеха добре и започнаха да ме обучават. Работата ми беше доста далече от къщи. Опитвах се да се науча да ходя сама, но ми беше трудно. Може би щях да се откажа, но баба ми реши, че ще ме води всеки ден на работа и го изпълни, докато имаше сили.

Работата представляваше писане на машина, подобна на моята пишеща машина, но тук листовете, на които е написан текстът, бяха ламаринени и двойни. Наричаха се клишета и бяха нещо като матрица. Листът хартия влизаше между тях и под натиска на голяма преса се образуваха точките. Бях нещо като машинописка, но машината беше електрическа. Брайловата азбука представлява комбинации от 6 точки. Машината има 7 клавиша — шест за точките и един за интервала. Всяка буква се прави в момента от съответните точки. Особено трудно се пишат учебници по математика, физика, химия, чужди езици, още по-сложно става, ако пишещият не ги знае. За да стане добър един клавиатурист (такава беше длъжността ми), трябваше да минат няколко години. Понеже съм завършила гимназия, знаците по математика и физика не бяха нещо ново за мен. Още през първите месеци ми дадоха да пиша математика и геометрия. После математиката и руският език станаха основните учебници, които пишех. Въпреки че овладявах бързо тънкостите на професията, изглежда да ме оценяват не е силната ми страна. Тогава на отличилите се даваха званието „Ударник“ и 10 лева към заплатата, а който е бил ударник три тримесечия поред, получаваше званието „Най-добър в професията“ и поставяха снимката му на стената. Аз почти никога не съм била ударничка, въпреки че колежката, която ми диктуваше, беше дори „Най-добър в професията“. Много се ядосвах на несправедливостта, но накрая си казах, че и на мен се пада звание, което никой няма да си направи труда да ми присъди — „Най-лош в професията“. Поне за него никой няма да има претенции. Като се изключат подобни неща, в колектива си живеехме добре. Разбирахме се, споделяхме всичко. Работехме по двойки през целия ден — единият пише, другият диктува. Бяхме като два вола в един впряг и ако имахме конфликти помежду си, това много усложняваше положението. Понякога се налагаше началникът да ни размества, за да има мир.

Битовите условия бяха добри. В сградата беше много топло, което за мен, свикнала на студено вкъщи, където се отоплявах на ток, беше истински рай. Имахме уютен стол, за обяд готвеха две ястия с месо и едно постно. Въпреки че бях капризна, винаги можех да си избера нещо за ядене. Храната беше приказно евтина — ястие с месо струваше 44 ст., а постното — по-малко от 20. Понеже обичах постни ястия, понякога 1 лв. ми стигаше за обяд през цялата седмица. Правеха много вкусен крем „Карамел“ и често си вземах две порции. Всъщност бях доста богата — имах пенсия от баща си и заплатата, която получавах. Тя не беше голяма, но за мен беше предостатъчна. Можех да си позволя всякакви лакомства, а изборът тогава не беше толкова голям. За разлика от сега, нямаше нещо, което не мога да си купя и да опитам.

С повечето хора, прекарали голяма част от живота си в пансион, се случват две неща. Първо, те дълго време не знаят какво да правят в новите условия на живот. По-голямата част от съзнателното си съществуване са прекарали в пансиона, където са станали част от едно цяло. После се озовават в непознат свят — без приятели, без родните привички. Времето на преболедуване е различно — зависи от човека, от контактите, които е поддържал преди да завърши училище и от куп други неща. Много младежи, като завършат училище, се настаняваха в общежитията към предприятията „Успех“ в различните градове и там животът приличаше на този в училищата. Поне имаха познати хора. Аз се озовах съвсем сама в родния си дом, който дори не бях успяла да обикна. Дълго се адаптирах към новите условия. Дори и сега, след много години, понякога сънувам училището, че ще ме изпитат, а съвсем не знам кой урок имаме за днес, и сънувам това много по-ясно, отколкото събитията от последните дни. Другото общо нещо е желанието за вкусни храни. След като се окажем на свобода, то е особено остро. Когато получех заплатата, винаги купувах нещо хубаво за мен и близките ми. Тогава опитах всички луксозни бонбониери.

Сигурна съм, че няма нищо случайно. Имах колежка Таня Милева, много по-възрастна от мен. Тя бе завършила осми клас, но имаше разностранни интереси. Четеше руски списания, общуваше с руснаци, които й пращаха по пощата руски брайлови книги. Леля Таня тогава беше на около 60 години, с удоволствие ми донасяше от къщи руски книги и списания. Така успях да усъвършенствам руския език, който старателно бях изучавала в училище, но след това без тези книги навярно щях да забравя. По-късно и аз се абонирах за сп. „Литературные чтенья“. То беше месечно, в него излизаха цели повести и романи. След перестройката оттам прочетох доста интересни книги, в него се запознах с преразказ на евангелието на Лука, а това бе първата ми среща с Божието слово. Леля Таня беше стара есперантистка. Заразена от нея, си купих учебник по есперанто и лека-полека го изучих целия. Като понаучих основните неща, тя ми даде една читанка с малък речник, за да продължа нататък. Ако не я бях срещнала, едва ли щях да имам напредък в изучаването на езиците, защото по онова време книгите на брайл бяха малко, а и не знаех къде да ги търся. Много съм й благодарна.

Когато проблемите вкъщи започнаха да се разрешават, обзаведох си стая, имах пари и не се притеснявах за материални неща, реших, че през следващата година ще кандидатствам в университета. Открай време мечтата ми е била да следвам Българска филология. През май у нас дойдоха двама души от Рехабилитационния център в Пловдив. Те ми предложиха да отида там, за да ме научат да ходя с бастун, а заедно с това да се подготвя за кандидатстване. Съгласих се, взех си всичкия отпуск и заминах за Пловдив.

Оттогава Рехцентърът стана за мен нещо като оазис, винаги свързан с добри спомени. Целият персонал се отнасяше много добре с курсистите. Намериха ми брайлов учебник по история и теми по литература, за да се подготвям за изпита. Помогнаха ми да си подготвя документите. Особено добри спомени имам за др. Желев, който преподаваше мобилност. С голямо търпение ме научи да ходя с бастун. Както е с всички хора, и при слепите едни се ориентират по-лесно, а други — по-трудно. За съжаление аз съм от вторите. Маршрутите, които съм научила, са малко и съм ги научила с много труд. Може би затова допринася и обстоятелството, че около мен винаги е имало виждащи хора и не е било въпрос на живот и смърт да отида някъде. Желев ми предаде първите уроци по мобилност и те и досега са много ценни за мен. В центъра имаше симпатични млади хора, с които се разбирахме. Освен работата, имаше и развлечения — ходехме на екскурзии, ресторант, посетихме забележителности. И най-хубавото бе, че приятелката ми Поля, с която искахме да живеем заедно в София, работеше и живееше в Пловдив. Общежитието беше в съседния вход и всеки ден се виждахме. Така, сред приятели и с много приятни емоции, между другото се подготвях за кандидатстване. Вкъщи ми оставаше да търся материали само за политическия изпит.

Кандидатстването ми също беше много проблематично. Първо се установи, че не съм си взела паспорта и ако баба ми не беше отишла да го вземе с такси, щях да остана за догодина. Второ, когато пишех темата си по литература, кордата на пишещата ми машина се скъса и не можех да продължа. Наистина изпитът на слепите беше устен, но се наложи да съчинявам нататък, без да имам написан текст. Въпреки многото премеждия, всичко завърши добре и бях приета редовно обучение.

Опитах да ходя на занятия една-две седмици, но понеже ми беше трудно, се прехвърлих задочно. После разбрах, че така е по-добре. Работех, получавах заплата, почти не ходех на очни занятия, а през свободното от работа време и през отпуските конспектирах целите учебници. По време на следването имах много трудности. Вкъщи нямаше кой да ми чете и за всяко нещо трябваше да търся виждащ човек — за четене, попълване на документи, да ми продиктува конспекта и т.н. Тогава в студиото за звукозапис записваха учебници на студентите и аз съм дала няколко да бъдат записани, но понякога до изпита нямаше достатъчно време. Тогава някой близък или познат прочиташе на глас и записваше на касети целия учебник. Особено благодарна съм на моята роднина леля Оля, която ми е чела най-много и често ме е водила на изпити. И днес си спомняме приключенията по време на тези изпити, които най-често бяха смешни. Например, когато отидох на първия си изпит, а той беше по български фолклор, намерихме някаква аудитория, една преподавателка ме попита за кой изпит съм и аз й отговорих: „По фолклор“. Тя каза да влезем и да си изтегля билет. Понеже беше зима, съблякохме кожусите, настанихме се, леля Оля си сложи очилата и прочете въпроса, който бях изтеглила. Какво беше учудването ми като чух, че въпросът е на руски. Преподавателката говореше с акцент и си казах, че сигурно не знае добре български, затова е написала въпросите на родния си език. Започнах да мисля за българските гатанки и исторически песни, защото това ми се беше паднало. Тогава обърнах внимание, че студентът, който говори в момента, говори на руски. Ужасена попитах: „Извинете, на руски ли трябва да говоря?“. Тя каза: „Да, разбира се, но ако не можете…“ Чак тогава се досетих, че изпитът е по руски фолклор. Като разбрахме, че е станало недоразумение, се извиних и на тръгване казах самонадеяно: „Мога и на руски, но няма да ми се зачете изпитът.“. След това намерихме аудиторията за истинския ми изпит, явих се и всичко беше наред. Объркването дори ми подейства положително, защото при мнимия изпит изразходвах основната част от страха и за истинския не остана почти нищо.

Няма смисъл да се оплаквам, щом съм завършила, проблемите винаги са се разрешавали някак. Сега знам, че трябва да благодаря на Бога за това, тогава мислех, че съдбата е благосклонна към мен.

Въпреки всичко следването вървеше добре. Учех се прилично. Имах доста петици, няколко шестици и четворки и една тройка, защото не намерих откъде да уча. Тук се сблъсках с един проблем, който доста ми вгорчи живота. Някои преподаватели много се стряскаха като ме виждаха и се чудеха какво да правят с мен. Един дори не искаше да ме изпитва, може би защото не можем да се погледнем в очите. Наложи се да му кажа, че съм си учила уроците и е негов дълг да провери знанията ми. Като се вземе предвид страха пред изпита и обстоятелството, че бях много притеснителна, сигурно ще си представите колко усилия ми струваше това. Беше зачот по изразително четене и нямаше чак толкова голямо значение как ще се представя, но като си помислих, че и друг може да си изпати като мен, се престорих на неразбираща и му изрецитирах всички произведения, които бях подготвила, без много да го питам дали иска да ги чуе. Той остана изненадан и се надявам, че следващият сляп студент, който се е явил на изпит при него, е бил по-щастлив от мен. Това е най-фрапиращият случай — другите преподаватели се отнасяха по-нормално, някои дори с уважение и разбиране. Особено тези, които са имали слепи студенти, ме приемаха съвсем без предубеждения. По принцип не обичам да доказвам на някого, че съм постигнала някакъв успех или нещо подобно. Искам просто да живея живота си спокойно и да правя това, което обичам. Но често ми се налагаше, особено тогава, да доказвам съвършено очевидни неща. Щом съм си направила труда да кандидатствам и съм дошла на изпита, най-нормалното нещо е да ме изпитат. Но какво да се прави, трябваше да действам според обстоятелствата.

Следването ме научи на търпение и постоянство. В училище не отделях много време за четене. Почти всичко запомнях в клас, а после си четях урока само веднъж и ми беше достатъчно. Тук се сблъсках с големи учебници, които никой не ми е преподавал. Те бяха записани на касети или магнетофонни ленти. Основният недостатък на такъв учебник е, че не може да се разгърне на нужната страница, в него не може да се подчертаят важните моменти. Най-приемливото решение беше да прочета учебника, да конспектирам важното, да го записвам на хартия, докато придобие вид, в който мога да прелиствам страниците, за да преговарям материала набързо без да го чета целия. Това ми костваше много време и усилия. На практика работех на две смени. Сутрин ставах в 5 часа и отивах на работа, смяната ми започваше в 6,30. Към 15,30 се прибирах от работа и започвах втората смяна — слушах текста на касетата и записвах важните неща. Записките ми бяха кратки и шифровани. В момента разбирах какво означава всичко, на което съм наблегнала, но след време едва ли щеше да ми бъде толкова ясно. Голямо конспектиране падна, но на държавните изпити пожънах плодовете на многогодишния си труд. Изпитите върху целия материал За мен бяха най-лесната част от следването. Записките, направени по всеки предмет, бяха сложени грижливо в голяма папка „Дело“ (толкова са големи листовете брайлова хартия) и прибрани за всеки случай. Само трябваше да ги прегледам и бях готова. Сигурно никой не се е радвал толкова на държавните изпити и не е живял, свиркайки си през отпуска, определен за тях. Точно на тези изпити бях възнаградена за всичките си беди и проблеми с преподавателите. Имам две шестици и една петица, които се кипрят в диплома ми, сякаш няма и помен от по-ниските оценки. Може би просто ми е провървяло на въпроси и изпитващи, но това ме ободри и развесели.

В училище никога не съм била особено старателна с тетрадките и записването, така че ми дойде до главата да се уча на това много по-късно. Често когато решавах задачи, спестявах половината решения и като ме питаха защо не съм ги написала, казвах, че се подразбират. Наистина като студентка се научих на търпение, за каквото изобщо не съм предполагала, че притежавам. Подобно търпение е нужно при плетенето, то успокоява и укрепва нервите. Но за плетенето по-късно.

Третата диня, поезията, ми донесе най-много радост. Членувах в Литературен кабинет „Иван Вазов“. Освен че се събирахме веднъж на две седмици, за да прочетем и обсъдим творенията на някого, с много от членовете се срещахме през другите дни. Всяка събота или неделя у нас имаше гости. Баба ми правеше кексове и баници и прекрасен сироп от бъз. Прекарвахме дълги часове на сладка приказка, разменяхме си идеи и писания. Имаше един добър режисьор на дублажи Иван Атанасов и Йоана Пеева, библиотекарка в учителския институт. Те често идваха при мен и когато имах нужда, ми четяха. Редовно се организираха рецитали, където четяхме стихове и разкази. Само аз рецитирах наизуст, понеже се притеснявах да чета на брайл, за да не ми се чудят хората. Сред пишещите се чувствах на мястото си — имах приятели, бях уважавана. По-късно и завистта не забрави да подаде глава, но не й обръщах особено внимание — хубавото беше несравнимо повече. Баба ми неотлъчно беше с мен, водеше ме по рецитали. Всички в кабинета я обичаха, с някои се познавахме от по-рано, други дойдоха от София. Тя знаеше репертоара на всеки. Шеговито я наричаха критик на кабинета. Мои стихове излязоха в няколко издания на централния печат — в. „Пулс“, „Труд“, „Учителско дело“, сп. „Жената днес“, „Пламък“, „Читалище“ и по-малки местни издания (в. „Банкя“). За илюстрация тук ще напиша едно от стихотворенията, които особено ми харесват.

На малкия принц

Нарисувай ми роза, обвита във мрежа от нежност,

подчертавай бодлите — По-вярно да пазят покоя й.

По листата, които те чакат с безкрайна надежда

ще позная сред хиляди рози, че тази е твоята.

 

Нарисувай сърце, безпределно сърце на приятел,

дом за обич и болка, и вярност прекършена.

Щом доброто докосване в миг излекува мечтата ми,

ще позная сред хиляди други, че него съм търсила.

 

Нарисувай и кладенче малко, родено в пустиня,

от молитвена ласка и клетвена обич създадено.

Победили смъртта, светли хора до него ще стигнат

и от тяхната жажда ще стане вълшебна водата му.

 

И смеха си ми дай, да нахълта във моето празно,

тъжно-весела истина, детска вяра във мен да събуди.

Като най-ценен дар всеки сребърен звук ще запазя,

няма в стих да го сложа — от думи стопява се чудото.

Режисьорът Николай Йотов, тогава започващ кариерата си, прочел стиховете ми и поиска да се свърже с мен. Направи документален филм, който по-късно стана първа част от филма „Трите дъщери на София“. У нас дойдоха 4 млади момчета. Много се притесних, но после свикнах с тях и дори често се карахме с Ники. Той все търсеше в слепотата нещо особено. Мислеше, че мога всичко — да предсказвам бъдещето, да отговарям на вечните въпроси и кой знае още какво. Опитвах се да го убедя, че съм също като него и никакви потайни неща не са ми известни, но той настояваше на своето и ме ядосваше с въпросите си. Понякога се карахме и сърдехме, но накрая нещата се оправяха и филмът видя бял свят. След много години, като повярвах в Бога, го потърсих, за да му разкажа за вярата си. Тогава направи останалите две части от филма „Трите дъщери на София“, в които участвахме аз и съпругът ми. Годините не го бяха променили много — пак искаше да чуе от мен нещо пророческо. Този път му казах някои неща, но не от себе си, защото наистина не знам нищо необикновено, а от Свещеното Писание. Когато се разделяхме след приключване на филма, ме обзе голяма, опустошителна мъка. Разбрах, че от живота ми изчезва нещо младо, хубаво и тъжно. Оказа се, че това бе последната ни среща. Ники напусна този свят твърде рано.

През есента на 1986 г. баба ми се разболя сериозно. Лявото око я болеше много. Отидохме на лекар, той предписа капки, вземаше болкоуспокояващи, но нищо не помагаше. Беше глаукома с много високо очно налягане, което не спадаше по никакъв начин. Наложи се да й направят операция. Дотогава тя неуморно ме водеше на работа и навсякъде, където поисках. Трябваше да търся човек, който да я замести. Помолих майка ми да помогне, тя отначало се съгласи, но после отказа. Изглежда се уплаши, че няма да се справи. Бе диспансеризирана с леко психично заболяване, но ние упорито не разбирахме, че е болна и мислехме, че просто не й се занимава. Проблемът с ходенето на работа бе сериозен. Тук отново сякаш се появи герой от приказка. Братът на баба ми, дядо Стоян, който тогава беше на 74 години, се съгласи да ме води. Половин година идваше сутрин да ме взема от нас в 5,40, когато бях първа смяна, а когато бях втора, се прибираше вкъщи след 22,00 ч. После ми намери жена, на която плащах, за да ме води на работа. Винаги ще съм благодарна на дядо Стоян за доброто, безкористно отношение и помощта в трудния момент.

Всички тези събития се случваха на фона на едно непрестанно безпокойство. Каквото и да правех, когато се ровех в дебрите на професията, когато търсех път в науката, когато претворявах в думи болката и радостта, в мислите ми винаги бе четвъртата, съдбоносната диня — най-голямата, най-сладката, но и най-трудната. Сигурно няма нужда да споменавам името й. Всички мечтаят за нея, идеализират я или се разочароват, но продължават да я търсят. Чаках истинската любов, която да преобърне всичко, да премахне преградите и грижите. Разбира се, това е само в мечтите, но досега никой не е повярвал и не е престанал да я търси. В любовта бях категорично нещастна. Или любимият изобщо не знаеше за нея, или се влюбвах в неподходящ човек и страдах с цялото си сърце. Тъй като бях сираче от втори клас, исках да имам семейство и нищо по-малко от това. Когато завърших университета, ми омръзна да страдам от нещастна любов и вече бях склонна да прекарам спокойно дните си с книгите, които четях на баба ми и някой филм по телевизора.

Опитах се да си намеря работа по специалността, но и това не стана. Тогава дискриминацията също бе голяма, с тази разлика, че за нас все пак имаше някаква работа в предприятията и не ни даваха много да си подаваме носа от тях. Исках да намеря работа в Банкя, но ми казаха, че имаме Съюз на слепите, който трябва да се грижи за нас, а те не могат да ми помогнат. Примирих се с мисълта, че ще си остана клавиатурист и няма да мога да приложа образованието си на практика. Свих се в черупката си и зачаках по-добри времена. В отчаянието си съчиних едно стихотворение, което не съм публикувала, защото не го смятам за сериозно, но сега ще го напиша, за да разберете какво беше състоянието ми.

Минорно

„Всичко е заглъбнало във кал — улиците, къщите, душите.“

Йордан Йовков

Улиците, къщите, душите ни,

всичко е заглъбнало във кал.

Да излезем често сме опитвали,

но едва ли някой е успял.

 

За човеци, личности на изпита

отлив ни посреща след провал.

Бавно ни обсебва скръбна истина:

всичко е заглъбнало във кал.

 

 

После във черупката се свиваме,

чакащи житейския финал

и си казваме преди заспиване:

„всичко е заглъбнало във кал.“

 

Но ни стряска делнично събитие —

изпит като нас не издържал,

някой прави своето откритие:

„всичко е заглъбнало във кал.“