Румяна Каменска-Донкова
Принцесата на татко (1)

Мислите се броят наесен

Да, както е казал Хераклит, „Всичко тече, всичко се променя“. Изнизва се животът ни и независимо какво мислим по въпроса, сезоните му безгрижно и неумолимо ни напомнят за себе си. Няма нищо чудно, че ни се иска все да е пролет, е, в краен случай — лято. Така е и в нормалния живот всяка година. С радост чакаме пролетта, надяваме се на лятото, посрещаме есента със смесени чувства, а зимата? Освен децата, малко хора й се радват и я очакват с нетърпение.

Така става и с мен. Пролетта отмина, лятото наистина продължи доста по-дълго, но есента вече показва своите признаци — ако беше само в косите или по лицето, сигурно можеше да се намери лек. Но за промените в душата цяр няма, затова е най-добре да се подчиня — като не мога да действам срещу вятъра на промените, поне да се насладя на това, което предлага възрастта.

Наистина, ако дърветата ни обсипваха само с нежния си уханен цвят, нямаше да опитаме сладките им плодове. С една дума, ако няма есен, няма да дочакаме пролетта. Така че, вместо да се оплаквам, по-добре е да послушам повеленията на есента и да преброя пилците, които Бог ми е подарил — като човек на писаното слово, значи, моите пилци са чувствата и мислите. Отдавна един глас настойчиво ме кара да разкажа някои неща за себе си. Обикновено около 50-те, жените вече имат внучета, които се скупчват около тях и с трепет ги питат: „Бабо, разкажи за едно време“. Тъй като нямам и няма да имам внучета, а жаждата да разкажа за „едно време“ напира в мен, ще поверя писанията си на белия лист, или, както се прави сега, на компютъра си.

Има още нещо, което прави златната есен възраст тъкмо за писане. В младостта освен че липсва опитът, имаме повече предразсъдъци, притесняваме се, ушите ни се изчервяват за щяло и нещяло, все чакаме, все се надяваме. Винаги гледаме да бъдем в най-добра светлина — животът е пред нас, предстои ни кариера, пък и не знаем дали момчето, с което се срещаме, не е отдавна очакваният принц. Сега тези работи са вече минало. Имам горе-долу правилна представа за себе си, перспективите не са чак толкова много, принцът на белия кон (или с белия бастун) отдавна вече е дошъл, няма кой тепърва да ме избира или харесва. Значи, мога да кажа каквото мисля и да опиша нещата, както са били, дори да не говорят най-добре за мен. Може пък истината да е полезна на някого.

Моята автобиография не е особено интересна. Не съм известна личност, познават ме малко хора в определена среда, но смятам, че всеки човек е уникален и ако има желание, може да разкаже нещо интригуващо. Важното е не толкова какво се е случило, а как ние го възприемаме и какви са последствията от него в живота и характера ни. Пък и онзи глас, който непрекъснато ми нашепва: „Пиши, пиши!“, в никакъв случай няма да ме остави на мира, докато не изпълня желанието му. Познавам този глас и знам, че е безсмислено да му се противопоставям. Понякога мисълта за някое стихотворение ме преследва с години и не ме оставя, докато не го напиша.

Затова, край на съмненията. Есента е още ранна — няма паднали листа, сковаващи студове, а само опияняващи ухания на зрели плодове и щедра земя. Тъкмо време за беритба и броене — на мисли, чувства, радости и мъки, и една голяма надежда, че не съм сама. Грабвам веслата и се гмурвам в океана на творчеството. Дано малката ми лодчица да устои в това далечно плаване!