Румяна Каменска-Донкова
Принцесата на татко (4)

Глава 3
За училището и за други неща

Тук ще разкажа за порядките в училището, за нещата, които ни вълнуваха, но вече по-късно, когато бях ученичка в по-горните класове. През цялото време, докато учех, режимът беше един и същ, затова е достатъчно да напиша как минава един обикновен ден. Съпругът ми е учил в Икономическия техникум във Вършец и също е бил на пансион. Като си разказваме за училище, разбирам, че редът в социалистическите пансиони е бил един и същ.

Сутрин в 6,20 ч. биеше звънецът за ставане. След малко нощният възпитател или възпитателка минаваше по стаите и чукаше с нещо по вратите. Звукът беше остър и стряскащ, и викаше: Хайде, ставайте! Като се събудим, трябваше да се облечем и да оправим леглата си, после отивахме в умивалнята да се измием. Стараехме се да намерим нетечаща мивка, което означава, че чашките на сифоните на повечето мивки липсваха, така че водата ни течеше по краката. По принцип се знаеше кои мивки текат и кои — не, но имаше и промени, така че трябваше да проверяваме. В 6,50 започваше ведрината — утринната гимнастика. В 7,00 се строявахме пред столовата и дежурният ученик даваше отчет как е минал денят. Винаги започваше с: „Моето дежурство премина сравнително добре“ и след това изброяваше лошите прояви на учениците, например, някой тичал по коридора, друг ритал топка в помещенията и счупил крушката или някое стъкло. Като пиша тези редове и знам от какви прояви се страхуват сега родителите, си мисля, че направо сме си били ангели. После отчитаха как са оправени спалните — имаше лоша, добра и отлична в зависимост дали леглата са опънати и дали стаята е чиста. После влизахме на закуска. Часовете започваха в 7,40. Ако имахме 5 часа, те свършваха в 12,15 ч., а ако часовете бяха 6, което често се случваше, свършвахме в 13,10 и веднага отивахме на обяд. От 2,15 започваха заниманията, имаше почивка от 15,45 до 16,15 и след това второ занимание от 16,15 до 17,15. До 18,15 бяхме свободни (два дни в седмицата по това време хорът правеше репетициите си и не можехме да не ходим на хор), следва вечеря до 19,15. После бяхме свободни, докато дойде време за лягане. За началния курс до четвърти клас това бе 20,30, а за горния — 21,30 часа. В общи линии, денят ни беше разчетен по минути и часове и нямахме много време за безделие. Нашият клас беше доста музикален, та все подготвяхме програма за някой празник. Когато станахме по-големи, дори сами създавахме сценарии за програми и репетирахме под звуците на акордеона. Свиреше моята съученичка Даниела, накратко Нели, една от т.нар. Свещена тройка. Вечер преди лягане се разхождахме по двора или правехме т.нар. джумбуш — пеехме под звуците на акордеона или по-рядко — на пианото. Пеехме всякакви песни, почти винаги на два гласа. Често дори съчинявахме песни по повод на някое събитие или текстове по хубава мелодия.

В събота вечер имаше забава. Пускаха музика, танцувахме. В неделя режимът беше свободен. От нас се искаше само да ходим на закуска, обяд и вечеря. Другото време прекарвахме както намерим за добре. Обикновено си перяхме дрехите, къпехме се, чистехме си спалнята. Следобед ни обземаше скука. Понякога дежурният учител извеждаше група ученици до трамвайната спирка. Там имаше павилиони и можехме да си купим нещо за ядене или парфюм и крем за ръце. Когато бях малка, в събота ме вземаха и ме довеждаха в понеделник сутринта. После си ходех вкъщи по-рядко. Беше ни скучно, искахме някакво разнообразие. Повечето деца почти не си ходеха вкъщи през срока, а някои — само за ваканциите.

Ще кажа няколко думи за момичетата, с които бях не само в един клас, но и в една спалня почти през цялото време. Ние трите — аз, Поля и Нели — бяхме заедно от подготвителен до 11 клас. В трети класкъм нас се присъединиха още две момичета, които виждаха малко — Катя и Ембие. Така живяхме петте до осми клас. Тогава дойде Албена, тя беше по-късно ослепяла. Всички ние бяхме деца на работници и селяни. Родителите на Албена бяха интелигенти — баща й доцент, а майка й — лаборантка. Живеехме задружно, споделяхме си всичко — мъките, радостите и всеки залък. Храната, която родителите ни носеха или пращаха в колет, беше обща. Може би дори родните сестри не са толкова близки — обикновено те учат в различни класове и имат други приятелки. Всеки имаше своята дарба. Нели свиреше на пиано и акордеон, останалите много пеехме на два гласа, бяхме нещо като вокална група. Аз съчинявах стихове по разни мелодии за различните събития в живота ни. По-късно с Албена правехме сценарии за програми, които сами подготвяхме и представяхме пред публика в концертната зала.

Условията в училището не бяха особено добри, но като слушам сега за домовете за изоставени деца, си мисля, че не сме били толкова за оплакване. Да, гладувахме, но все пак бяхме капризни и се влияехме едни от други, затова по няколко дни ми се е случвало да ям само хляб и десерт. Но при желание човек е можел да хапне нещо, в най-лошия случай хлябът беше до насита. Имахме 3 яденета на обяд, закуска сутрин и в 10 ч и вечеря. Изнасянето на хляб от столовата беше строго забранено. На вратата заставаше някой ученик или учител, за да проверява дали изнасяме хляб. Криехме го под дрехите си, стараехме се да излизаме, когато на вратата няма никого. Особено вечер огладнявахме здраво, защото времето до лягането беше дълго. Късно вечерта, след като дежурните и нощният възпитател вече са минали, изваждахме хляба, който геройски бяхме прикривали с телата си, и чубрицата, неприкосновения запас, грижливо кътан в бурканче за черни дни (чети: когато няма нищо друго), и сладко си хапвахме. И досега чубрицата ми е любимо ядене — тя превръща сухата филия в каквото си поискате в зависимост от състава на шарената сол. Но като наближи ваканция, и тя свършваше. Тогава ядяхме хляба с обикновена готварска сол, по-късно наречена натриев хлорид, резултат от увеличаване на познанията ни по химия.

Студът бе по-голям проблем. Парното беше местно с нафта и беше слабо. Това се чувстваше особено вечер, когато се приготвяхме за лягане в студените стаи. Като застанеш между прозореца и вратата, се усещаше силно течение, вятърът свиреше през пролуките. Имахме голям проблем и с топлата вода. Тя идваше рядко и в повечето случаи, докато бяхме на училище. Когато станахме по-големи, ако разберем, че в спалните има топла вода, започнахме да не ходим на занимания или дори бягахме от час, за да се изкъпем. Веднъж по време на такова бягство, очарована от обилно леещата се върху уморените ми кости топла вода, съчиних една песен-пародия на известен дует на Лили Иванова и Асен Гаргов. Дори я изпяхме на сцената в програма, която подготвихме в 11 клас, за да се сбогуваме с училището. Изпяха я на два гласа Даниела и Албена със съпровод на пиано. Ето я и песента:

Ода за топлата вода

Топла вода непокорна,

кога идва и спира е тайна.

Хората нека говорят,

че тя е слаба, нетрайна.

 

Нека предричат измени,

душове страшни, студени.

Нищо не са те видели —

врели са туй некипели.

 

Припев:

Един прекрасен душ

сега над мен плющи,

един прекрасен душ

от мойте мечти.

И топлата вода

да свърши изведнъж,

ще ми остави тя

студения душ.

 

2.

Топла вода ме залива

с буен, безоблачен шемет.

Знам, че ще бъда щастлива,

щом тя се лее над мене.

За нея, знам, пророкуват,

че си върви не навреме.

Важно е, че съществува

и че сега къпе мене.

 

Припев: …

После разбрах, че години след като сме завършили, учениците пеели тази песен, без да знаят кой я е съчинил. По-късно са включили училището към ТЕЦ и е дошъл краят на мъките с парното и топлата вода. Сега не знам какво е положението, дано децата да не страдат от новото време.

Колкото за образованието, според мен то беше добро. Обикновено в една паралелка бяхме от 8 до 13 ученика, понякога и по-малко. Във втори клас бяхме 6. В началото на девети клас бяхме 15 и това беше много голяма паралелка. По-късно понамаляхме. Често ни изпитваха, през срока имахме по 5–6 оценки по всеки предмет. Учехме по една и съща програма с децата от масовите училища с изключение на рисуването за паралелките, където се учи само на брайл. По някои предмети имахме повече часове от определените в тази програма. Нашият възпитател ни внушаваше, че другите деца знаят много повече от нас и така ни понижаваше самочувствието. Като общувах с други деца през ваканцията, не чувствах от тях да бликат чак пък толкова знания, но все пак му вярвах. Той е голям, знае по-добре. Като ме приеха да следвам, наистина разбрах, че това не е вярно. Много студенти знаеха по-малко от мен и, основателно или не, се страхуваха да влизат заедно с мен на изпит. Но чувството, че те са по-умни от нас дълго ни потискаше.

Иначе и ние правехме своите бели като всички деца. Вечер до късно си говорехме и се смеехме в леглата. Като малки си разказвахме страшни приказки за Червената ръка и разни умрели. Сигурно на всички деца е познато това страшно сладостно състояние — непреодолимо ти се иска да измислиш или чуеш нещо много страшно, а после те е страх да си подадеш носа от леглото и да отидеш до тоалетната. Веднъж наистина нещо ме докосна по главата и съвсем се уплаших. Сутринта разбрах, че това са дрехи, прострени на въжето, опънато в помещението с мивките. После, като пораснахме, започнахме да обсъждаме любовните си мъки. Почти всички бяхме нещастно влюбени. Мечтаехме за щастие, съчинявахме песни, беше сладостно тъжно и хубаво, защото колкото и нещастни да бяхме, ни предстоеше цял живот.

Въпреки несгодите и трудните моменти, недейте да си представяте, че сме били тъжни и намръщени. Напротив, за щяло и нещяло се заливахме от смях, както казва народът, пръст да ни покажеш, започвахме да се кискаме. Търсехме смешното навсякъде — в поведението на учителите, съучениците си, в отношението на другите към нас, дори и там, където изобщо няма нищо смешно. Аз се смеех най-много и бях първа в измислянето на поводи и ситуации. Може би несъзнателно се стремях да заглуша тъгата, която често ме обземаше. Както и да е, почти през цялото време се смеехме до припадък. За съжаление онзи безгрижен кикот бавно и неусетно се стопи. От него остана съвсем малка част, която понякога проблясва като живителна струя, за да ни избави от стреса и лошите новини, които така настойчиво се опитват да ограбят цялото ни веселие. Всички вкъщи обичаме да се посмеем от сърце, ако се наложи дори и над себе си. Когато чувам в автобусите как млади момичета се смеят без да има защо, остра болка от съжалението, че това вече не го мога, пробожда сърцето ми. Този смях е неотделим от усещането, че морето ти е до колене, всичко, което хвърчи, се яде, че от какавидата на нашата младост ще излезе пеперуда, каквато светът още не е виждал.

Нашият възпитател заслужава особено внимание. Той ни учеше от 5 до 11 клас, така че с него е свързана голяма част от живота ни. Естествено, научил ни е и на много добри неща, но както всички човешки същества и най-вече децата, обръщахме особено внимание на лошите. В занималнята той ни четеше уроците, когато нямахме учебници. Издаването на брайлови учебници изоставаше от тези на плоскопечатен шрифт най-малко с една година, затова винаги нямахме учебници поне по един, а често и по няколко предмета. Например, никога не сме имали алгебра през цялото ми учене. Един случай е заседнал здраво в паметта ми. По принцип нямахме право да излизаме от училището без придружител. Ако някой искаше да излиза, родителите му трябваше да подпишат специална декларация, че учителите не носят отговорност, ако се случи нещо с него извън училище. Коркинов, нашият възпитател, често казваше: „Ако стане нещо с теб, трябва да плащам на баща ти няколко хиляди.“. Нито дума, че ще му тежим на съвестта. Веднъж, когато мислех, че той е в занималнята при другия клас, аз казах: „А пък знаете ли какво ще направи Коркинов, ако ме смачка някоя кола и трябва да плати хилядарките. Ще изчака да няма хора, ще отиде през нощта на гроба ми и ще нарежда: «Защо умря, бе? Откъде да взема хилядарките да ги дам на бащъ ти?»“ Имитирах го доста успешно. Той говореше меко, защото беше от Габровско. Изпълнението ми завърши в пълна тишина вместо с очакваното избухване на смях. Тогава се усетих, че Коркинов е тук и е чул всичко. За разлика от друг път, когато ми се караше за разните изпълнения, сега се чу само бавното и тежко „туп-туп-туп“, с което излезе от стаята. Оттогава вече не говореше за хилядарките, за съжаление и за съвестта — също.

Особено изтънчено удоволствие ми доставяше да си чета домашното от тетрадка по друг предмет. Това можеше да стане, ако учителят не знае брайл и домашното е някакво съчинение ( ако е определено упражнение, не можех да го запомня точно). Спомням си веднъж в час по руски другарката ме накара да си прочета домашното. Не бях го написала, взех един лист, който ми попадна под ръка. Това бе план по география — разхождах пръстите си по него и изговарях съчинението, което трябваше да напиша. Такива примери бяха малко, но задоволството бе голямо. Подсказвах весело, вдъхновено и изобретателно. Не шепнех или ако шепнех, това не беше точният отговор, а нещо, което можеше да подсети изпитвания. Понякога не излизаше нищо, но много съученици ми бяха благодарни за подсещането, пък и учителят нямаше за какво конкретно да се хване, освен че говоря в час.

Правех и други неща, които тогава смятах за благородно дело. Понеже пишехме на брайлови пишещи машини и нямахме собствен почерк, не се налагаше някой да преписва от мен задачите по математика. Просто сядах до момичето, което искаше да получи тройка на класното. То виждаше малко и можеше да наблюдава кога учителката ни гледа. Написвах на отделен лист задачата, необходима за тройка и я слагах под чина си. Когато настъпи удобен момент, съученичката ми само тихо изваждаше листа и го предаваше като своето класно. Освен това повечето учители в по-големите класове не знаеха брайловата азбука. Когато трябваше да проверяват контролно или класно, караха учениците да им го четат. Някои учители се изхитряха и ни даваха работи на по-големите класове, за да не можем да променим нищо в тях. Когато ми се паднеше честта да проверявам класните по математика, запомнях най-лесната задача, необходима на съучениците ми, за да получат спасителната тройка, и просто я казвах на глас, независимо какво пише на листа. Така бяха извоювани много тройки. Веднъж, докато четях класните, един мой съученик се навърташе в стаята, за да види какво ще стане. Той си беше решил правилно задачата, но беше забравил накрая да повдигне числото на степен. С уверен глас поправих грешката му. Какво беше учудването и уплахата ми, когато учителят каза: „Георги, сега ти прочети задачата.“. Сбогом, проверки на класните. Всичкото доверие на учителя ще се разсипе на пух и прах. За щастие Георги се усети и прочете правилно задачата. Реномето ми беше спасено.

Веднъж бях изправена пред страшна дилема. Учителят по история, който ни преподаваше до 8 клас, бе сляп и освен това с отрязани пръсти — ослепял по време на войната. Той преподаваше много добре и истински обикнах предмета му. Дори по едно време мислех да следвам история. Веднъж ме изпита по конституция, каза ми да изредя правомощията на Държавния и Министерския съвет. Винаги имах шестици при него, но тези правомощия не можах да ги науча — много абстрактни и безсмислени ми се струваха. Понеже не виждаше, някои ученици четяха от учебника, когато ги изпитваше (разбира се, ако можеха да четат толкова бързо, а при нас това бе рядкост). И сега, като ме видяха в беда, съучениците ми протегнаха учебника, отворен на съответната страница. Четях гладко и при желание бих могла да заблудя учителя. Но съвестта ми заговори с огромна сила. Постоях един миг в нерешителност и накрая си признах, че не знам правомощията. Получих по-ниска оценка и задачата да препиша въпросните текстове 3 пъти, но не се отчаях особено — съвестта ми остана чиста, а другото все щеше да се нареди. Не искам да кажа, че съм била особено честна. Ако трябваше да направя номер на виждащ учител, не бих се замислила и за секунда, например, номерата с класните. За тях учителите са си виновни — кой ги кара да не научат брайла? Но не можех да излъжа моя съсъдбеник и любим учител.

Както вече споменах, страстта към четене ме преследва през целия ми живот. Ако нямах нищо друго за четене, прочитах като роман учебниците по руски, литература, история. В училищната библиотека имаше малко книги, а понякога тя изобщо не работеше. Вземах оттам каквото можех. За щастие живеех близо до София и през ваканциите ми донасяха книги с кола. Особено когато бях по-малка, това бе най-вълнуващото събитие за мен. Всеки петък следобед тревожно се вслушвах в шумовете на улицата. Чаках да чуя клаксона на колата с книгите. Когато пристигнеха, отварях голямата платнена торба, жадно вдъхвах мириса на книги и чак тогава разгръщах първия том, за да разбера коя книга са ми донесли. След като почина баща ми, давахме под наем още недоправените стаи, за да завършим новата си къща. В началото къщата ни се превърна в нещо като блок — имахме квартиранти в стаите на сутерена и на нашия етаж, а също и чичо ми, който живее на втория етаж, даваше под наем няколко стаи. Непрекъснато се чуваше многогласен говор и тропот на крака. Ние с майка ми живеехме в кухнята с размери 4 на 3,50 м. Тя ни служеше за всичко — за хол, спалня, кухня и въобще каквото си помислите. Често у нас идваха приятелки на майка ми и оставаха за няколко дни. Въпреки всичко, ако имах книга, четях сред шума и тропота. В училище също имах малка възможност за уединяване. Често четях под звуците на акордеона или гърмящата музика от касетофона. За да разбирам написаното в книгата, изговарях думите на глас. Ако сега трябва да върша подобни подвизи, сигурно ще ми е много трудно. Младият организъм приема по-лесно несгодите, а може би съм и доста разглезена от голямото пространство, с което разполагам в момента. Вечер слагах книгата под одеялата и четях до късно, без нощната възпитателка да подозира това. Понякога дори заспивах с тежкия том на корема си.

В 9 клас машината, на която пишех вместо химикалка, се развали. Майка ми не се заинтересува да я поправи или да купи друга. В училище даваха държавни машини, но ме беше срам да поискам. Гордостта ми пречеше и се наложи да уча почти цялата гимназия без да пиша. Просто влизах в клас и помнех уроците и задачите. Само няколко дни преди класно или контролно вземах машина от някой друг клас, за да се поупражнявам малко. Сега искрено се учудвам как не съм изостанала катастрофално с материала. В края на 11 клас имах петици по математика, но затова не беше виновна само липсващата машина. Имаше други, много по-важни обстоятелства.

През ваканциите животът ми изгуби онази сигурност и приказност от детските години. С времето всяка мъка, колкото и да е голяма, избледнява, особено ако си на 9 години, но никога вече не изпитвах радостта и безгрижието от времето, когато бях с татко. Основно за мен се грижеха майка ми и баба ми. Майка ми правеше каквото можеше, за да ми осигури нормални условия за живот. Давахме стаи под наем и с това се издържахме. Тя работеше на половин щат и заплатата й бе твърде малка. Идваше в училището, вземаше ме в събота и неделя, водеше ме на театър и кино. Често извеждаше всичките ми съученички, водеше ни в ЦУМ и да хапнем в някоя закусвалня. Стоките в ЦУМ бяха най-различни и всички можеше да се пипнат. За нас това беше голям празник. И сега те си спомнят с благодарност за нея. През лятото ходехме на море или, ако нямаше възможност, на плаж в Банкя. За съжаление по-късно с нея стана нещо. Понеже не беше особено работлива, мислех, че просто я мързи. После разбрах, че има душевно заболяване. Но това стана след много години. По времето, за което пиша, мислех, че не й се занимава с мен, че ме е изоставила. Често ми казваше, че й преча и ако не съм била аз, животът й щеше да е много по-добър. Изостави задълженията си и външния си вид.

В 10 клас аз, Албена и Поля отидохме в Драгалевци при народния лечител бай Марин, за да ни прегледа. Той гледаше в очите и поставяше диагноза. Назначи ни лекарства и билки и ни каза да дойдем след един месец на контролен преглед. Сега като си помисля колко лекарства и билки съм изгълтала, и това не бяха съвсем безобидни лекарства, разбирам, че само младостта, невежеството и голямото желание да прогледна са ме накарали да направя това, без да му мисля много. Ако сега ми предложат този списък, само ще се намръщя и ще кажа, че по-добре да съм си сляпа, но здрава, отколкото да правя такива експерименти. Какво беше учудването ми, когато след месец отидох на преглед. Той ми направи масаж на главата, каза ми да пия същите лекарства и билки, а на връщане пред очите ми просветна. Като малка виждах светлина, с времето тя изчезна. Усещах само топлината на слънцето. Сега изведнъж не само ми просветна, но виждах силуетите на предметите. Като се съсредоточа, можех да минавам по средата на вратите, без да ги докосвам. Дори неочаквано ми се мяркаха по-светли и тъмни цветове. Новината бързо обходи цялото училище. Всички се чудеха и се радваха. С утроен ентусиазъм продължих да изпълнявам предписанията на бай Марин. Редовно варях билките си, в спалнята имах цяло съоръжение — нагревателче, чайник, цедка, шише за билките. Моята съученичка Поля също имаше подобрение.

Като видя резултата, бай Марин каза да идваме на масаж поне 3 пъти в седмицата. Майката на Поля, която беше от пловдивско село, идваше веднъж в седмицата, и моята баба идваше от Банкя да ни води. Подобрението се увеличаваше, започнах да мечтая за времето, когато ще виждам достатъчно, за да ходя сама, разбира се, ще помагам и на другите. Никога по-рано, а може би и след това, не съм се събуждала с радостната мисъл, че животът има смисъл, че днешният ден ще бъде по-добър от миналия, а утрешният — о, той ще е прекрасен. Може би освен радостните перспективи, затова са допринасяли и лекарствата — три пъти на ден пиех цитрамон, който съдържа кофеин, и много витамини. Както и да е, усещането беше незабравимо.

Понякога се чувствах уморена, защото по цял ден нещо мърдаше пред очите ми. Когато седнех на масата в спалнята да си чета урока, стената ми пречеше и ми отвличаше вниманието. Може би ако човек вижда, предметите са по-ясни и не му създават главоболие. Пък и моят мозък, в който нямаше зрителни образи, сега си правеше труда да създава нещо подобно. Когато ми омръзнеше все нещо да ме безпокои, облекчено затварях очи. Имаше една свободна класна стая, където понякога ходехме да си учим уроците. Понеже повечето ми съученици не можеха да четат гладко на брайл, искаха да им чета уроците за голямо неудоволствие на възпитателя ни. Веднъж, както обикновено застанах на катедрата и започнах да чета. Но на чина пред мен седеше мой съученик албинос. Главата му светеше пред очите ми и безмилостно ми пречеше. Мъчех се да не й обръщам внимание, но накрая не издържах и попитах дали това, дето ми свети, е главата му. Избухна смях, но това за пореден път доказа, че ми е просветнало.

Тогава преживях първото си огромно разочарование. Мислех, че като имам подобрение, майка ми ще направи всичко възможно то да се увеличи. Но тя не искаше да ме води на масажи в Драгалевци — просто й беше много трудно. Всъщност тогава у нея е започнала да се проявява душевна болест, но аз дълги години не подозирах това. Мислех, че просто я мързи. Бавно, но необратимо тя преставаше да се грижи за мен и това ми създаде много трудности и травми. Въпреки че ходех на масажи и изпълнявах редовно всичко, просветлението ми започна да намалява. Ходехме на масаж по време на целия 11 клас. Това ни отнемаше почти цял ден — тръгвахме след часовете и се прибирахме след 9 ч, когато вече заключваха училището. Баба ми беше истинска героиня — след като ни завеждаше, се прибираше в Банкя в дълбоката нощ. Ясно е, че не можехме да се подготвяме както трябва за училище. Веднъж, притиснати от обстоятелствата, занесохме учебника си по руски език в Драгалевци. Там винаги се събираха много хора, които чакаха за преглед или масаж. Всички непрекъснато се чудеха на странното брайлово писмо. Бяхме млади и се притеснявахме много, че не сме като другите. Повече не се опитахме да учим, когато сме на масаж. И за съжаление успехът ни отслабна. Отказахме се от масажите малко преди края на учебната година в 11 клас. Опитахме се да наваксаме пропуснатото, но беше късно — трудно можехме да поправим оценките си за срока.

Бях доста непослушна, може би защото се чувствах изоставена от майка си и се страхувах от живота, който ми предстоеше. Някои учители кой знае защо искаха да ми поставят по-ниски оценки или да отида на матура. Учителят по история и логика непрекъснато се заяждаше с мен и колкото и да учех, ми пишеше четворки, за да ме остави на матура. По логика писа петици на мен и Албена, която беше пълна отличничка. Понеже тя щеше да завърши със златен медал, учителите обърнаха внимание на единствената й петица. Оплакахме се, че др. Драгиев нарочно иска да имаме по-ниски оценки. Създаде се комисия, изпитаха ни и получихме отличен. Оплаках се и за историята, направиха му забележка и накрая ми остави петица. Може би трябваше да остана на матура, така вероятно щях да получа отличен и да повиша бала си за кандидатстване, но тогава гледах само да се отърва от матурата и нищо друго не ме интересуваше. Неприятното бе, че въпреки ходенето в Драгалевци, се стараех да уча по история и знаех добре предмета, но ако учител реши да ти пише по-малко, нищо няма да го спре. И наум не ми идваше да искам комисия. За съжаление и учителката по литература определено не искаше да ми пише шестица. Каза, че ако ми пише 6 за срока, за годината ще ми остави 5 и се отказах да се боря. Явно си имаше лимит за шестиците. И сега, от позицията на побеляващата си коса, не разбирам защо постъпи така. За другите предмети както и да е, но по литература винаги бях първа. От малка знаех, че това е съдбата ми. Отгоре на всичко учителката каза, че ще се радва, ако ме види в университета. Стана ми обидно, сякаш искаше да каже: „въпреки осакатения от мене бал, дано те приемат“. Възможно е и аз да съм предизвикала някои учители с поведението си — не знам, минали са много години, пък и не мога да погледна нещата отстрани. Все едно, някои въпроси просто ще си останат без отговор.

Интересното е, че тогава не преживявах особено. Имах си други проблеми, много по-тежки и потискащи. Майка ми ужасно занемари къщата ни. Последните наематели прекараха у нас половин година без да платят и ни оставиха големи разходи за ток. Изключиха ни тока, тя стоеше на студено и се хранеше с пенсията от баща ми и малката си заплата). В 10 клас, като се прибрах за пролетната ваканция, нямаше къде да живея — вкъщи няма ток, студено, мръсно. Баба ме прибра в сутерена — там нямаше легло за мен, спях на един дюшек на земята. Вечно се карахме кой да спи на дюшека, никой не искаше да го отстъпи на другия. Аз победих, не можех да оставя баба си на земята. Наистина, тесничко, но поне беше топло. След това с големи мъки и проблеми успях да си взема пенсията и баба ми да я използва, за да ми купува необходимите неща и да ме издържа. През лятото в десети клас се настаних в детската стая, която давахме под наем, взех ключа и казах, че тя ще е моя. Подредих си я и заживях там. Майка ми протестираше, искаше стаята да бъде за квартиранти. Баба и всички вкъщи бяха на моя страна и тя най-накрая се примири. Това ми се отрази много зле. Нервите ми изневеряваха, не знаех как ще живея и какво ще правя нататък.

Когато ни връчваха дипломите, след като прочетоха, че имаме пълна отличничка със златен медал Албена, започнаха да говорят за следващата, завършила с 5,70. Мислех си коя ли е тази щастливка (отличничките бяха само момичета) и искрено се учудих, когато бе изречено моето име. Значи, криво-ляво съм скърпила отличен успех. За съжаление оценките ми, които влизаха в бала, необходим за кандидатстване в университета, бяха жестоко осакатени. Но тогава мислех, че няма да уча повече. Всичко ми изглеждаше много безнадеждно — нямах пари, не знаех какво ще правя и не ми беше до кандидатстване. Като разбраха, че няма да кандидатствам никъде, учителите бяха разочаровани.

Често се замисляхме какво ще работим, когато завършим. Ако не следваме, имахме само три възможности — в предприятие „Успех“, ако имаме музикални способности — в хора на слепите, и в печатницата, където се пишат учебници и списания, но, както се оказа по-късно, това се отнасяше само за тези, които имат софийско жителство или живеят в околните села. Казвам „само три възможности“, но сега обикновеният сляп няма и толкова. Трябва да стане чудо, за да работи някъде, и то за известно време. Още докато учехме, класната ни ръководителка др. Щерева ни заведе да разгледаме печатницата и да видим има ли свободни работни места. Аз и Поля мислехме да работим там. Имаше две места, решихме да наемем квартира в София, защото Банкя ни се стори много далече, и да живеем заедно. После се оказа, че Поля не може да работи в печатницата, защото няма софийско жителство и останах сама на фронта на просветата.