Марлис Мелтън
Не ме забравяй (4)

Трета глава

Гейб внезапно отвори очи. Наоколо цареше пълна тъмнина, виждаше се само ивица мека светлина под вратата. „Къде съм?“ Мозъкът му не можеше да намери отговора. Знаеше само, че е чул нещо. Както винаги, опасността настъпваше в потайна доба.

Ето го отново — звука, който го беше събудил. Леко проскърцване, като от разтягане на кожени каиши.

Господи, не! Не и пак да му дерат кожата. Не и безкрайния пореден побой с дамгосващите каиши. Не можеше да понесе още веднъж нито това, нито последващите часове на изгаряща адска болка.

Гейб трескаво затърси оръжие, нещо, с което да отблъсне мъчителите си, да им попречи да го отведат.

Проскърцването се чу отново, този път по-силно. Той вкопчи пръсти около дръжката на някакъв предмет. Май беше кана, пълна с течност. Нямаше представа откъде се е появила, но бе единственият предмет наоколо и я вдигна.

Когато една тъмна сянка се надвеси над проснатото му тяло, Гейб плисна течността право в лицето на врага. С уплашен вик, сянката отскочи назад. Гейб запрати празната кана точно в целта и се измъкна от чудноватото изобретение, в което лежеше, оставяйки разстояние между себе си и роптаещия си враг.

— Madre de dios! — възкликна непознатият и щракна ключа на нощната лампа до леглото. — Ягуар, това съм аз! Какво се опитваш да направиш, дявол те взел, да ме удавиш ли?

Гейб удивено ахна. Посегна към стената, защото имаше нужда да се подпре на нещо солидно. Хвърли бързо поглед наоколо и разбра къде се намира — не в тъмната килия с безликите си мъчители, а във Военноморския медицински център в Портсмут, застанал лице в лице с приятеля си капитан първи ранг, който явно току-що бе станал от коженото кресло до леглото му.

— Себастиан! — слисано прошепна Гейб.

Себастиан Леон си беше съвсем същия. Висок и слаб, той се взираше в Гейб. Очите му изглеждаха съвсем малко по-светли от смолисточерната коса.

— Всичко е наред — каза Себастиан и отново възприе обичайния си невъзмутим вид. Бавно заобиколи леглото и застана на крачка от лейтенанта. — Не исках да те стресна — додаде с извинителен тон, поглеждайки го изпитателно.

Гейб забеляза грубата му и небрежна външност. За разлика от Лъвит, той сякаш бе прекарал последните шест седмици на борда на кораб от бреговата охрана. Имаше нужда от бръснене и косата му бе прекалено дълга и къдрава. Носеше воняща бойна униформа без куртка. Зелената му трикотажна фланелка, току-що измокрена от Гейб, бе развлечена и цялата в петна от пот.

Гейб не помнеше по-мила гледка през живота си. Изпита стряскащото желание да се хвърли в прегръдките на Себастиан. В същото време му се искаше да умре от срам, защото бе показал в какво жалко състояние са разнебитените му нерви.

— Още си сънен — рече Себастиан, предлагайки му удобно извинение. — Иди в банята и плисни малко вода на лицето си.

Като офицер Гейб имаше по-висок чин, но въпреки това се подчини, благодарен за възможността да овладее нервите си.

Пъхна главата си под студената струя, за да премахне упояващото въздействие на сънотворните. Избърса се набързо с хавлиената кърпа и след като закрепи маската на самообладанието върху лицето си, занесе кърпата на приятеля си.

Себастиан попи с нея водата от гърдите си. Провеси я на врата си, хвана Гейб за раменете и го обърна към светлината на лампата. Буца заседна в гърлото на Гейб, щом зърна нежността в очите му.

— Призрак ли виждам? — попита Себастиан.

Гейб се засмя.

— Може би. Чувствам се като възкръснал.

За негова изненада Себастиан го привлече в мократа си прегръдка. Сърцето го заболя, щом усети вълнението на приятеля си. В очите му проблеснаха сълзи, когато го отдалечи от себе си.

— Мислех си, че никога повече няма да видя грозното ти лице — призна той. — Как е възможно да си жив? Складът беше вдигнат във въздуха заедно с теб вътре.

Гейб се опита да си спомни. Разтърси глава.

— Не знам. Нищо не мога да си спомня за бойната задача. Дори не познавам жена си — добави той, без да прикрива колко е потресен от това.

Себастиан дръпна кърпата от врата си и отново започна да търка с нея ризата си.

— Спомените ще се върнат — увери го той.

— Може би — Гейб отстъпи назад в пристъп на несигурност. — Имам нараняване в предната част на мозъка — обясни, опитвайки се да се примири със страшната възможност. — Но паметта ми може и никога да не се върне.

— Никога? — Себастиан се изсмя и захвърли кърпата. — Мислех, че не познавате тази дума, сър — изрече предизвикателно. — Спомняш ли си как в Киркук иракчаните ме държаха в плен в продължение на две седмици, преди да ме освободиш?

Гейб се порови в паметта си и остана доволен, когато си възвърна един крехък спомен за онази бойна мисия. Наслади му се напълно, дори усети вкуса на пясъка между зъбите си.

— Да — каза той. — Спомням си.

— Измина цяла година, преди да си спомня станалото през тези две седмици.

— Будалкаш ме.

— Не — Себастиан поклати глава.

— Но ти докладва за изпълнението на мисията и те върнаха направо на активна служба.

— Лъжех — призна капитанът. — Появяваха ми се кратки откъслечни спомени, най-вече насън. Един ден се събудих и всичко си беше на мястото. Същото ще се случи и с тебе.

— Не мога да лъжа за цели три години — рече Гейб, прокарвайки ръце през косата си. — Лъвит вече ме е отписал от екипажа.

— Грешиш — рязко отвърна Себастиан. — Командирът иска да се върнеш на служба толкова, колкото и аз. Той те познава, това е всичко. Знае, че най-добре реагираш, като те предизвикат.

— Аз трябва отново да бъда тюлен, Себастиан — Гейб изскърца със зъби и потръпна. — Трябва да си възвърна паметта.

Той сграбчи студената метална пръчка на леглото, изпитвайки нужда силно да я разтърси. Капитанът кимна тържествено.

— Ще стане, Ягуар. Просто си дай време. Имаш нужда от почивка. Връщай се в леглото. А аз бих могъл да използвам твоя душ — добави той и тръгна към банята.

— И защо не си стоиш у дома? — попита го Гейб, като метна настрана една мокра възглавница.

Капитанът му хвърли загадъчен поглед.

— Трябва да подпиша някои документи, преди да те изпишат — обясни той.

— Документи за инвалидност — предположи Гейб.

— Разрешение за отпуск по здравословни причини — поясни Себастиан, отиде в банята и затвори вратата след себе си.

Като се покатери с мъка в леглото си, Гейб започна да се ругае под нос.

Останал сам в съседното помещение, Себастиан преживяваше шока от променената външност на приятеля си. Облегнат тежко на умивалника, той впери поглед в огледалото, представяйки си белезите по лицето му — следи от мъченията. Но бурната реакция при наличието на непознато присъствие най-много издаваше истинското му състояние.

Гейб беше преживял жестока травма.

Смъквайки мръсната си фланелка, Себастиан си спомни последния път, когато се бяха видели. Застанал на стартовата площадка, той наблюдаваше как хората от взвода по радиолокация товарят „Блек Хоук UH-60“ на път за самолетоносача в Тихия океан. Ягуар се шмугна в хеликоптера, последван от помощник-капитан Милър, и точно тогава Себастиан изпита странно предчувствие. Когато пристигна новината, че лейтенантът е загинал при изпълнението на бойната задача, предчувствието му се стори като откровение на медиум.

Но Ягуар се оказа жив. Дори в най-смелите си мечти Себастиан не се беше надявал, че лейтенантът ще може да избяга от онова, което други описваха като самия ад. Месеци наред бе скърбил за него. По дяволите, все още скърбеше за него, само че той се беше завърнал от отвъдното — осакатен, но все пак читав.

Колкото и странно да бе, онова особено чувство, което Себастиан бе изпитал преди година, се появи отново и косъмчетата на врата му настръхнаха. Завръщането на неговия приятел беше истинско чудо, слава богу. Но то представляваше и загадка. Загадка, която повдигаше някои опасни въпроси.

Щом Ягуар беше оцелял след експлозията, тогава какво бе станало с ракетата, която не успяха да засекат?

А имаше и други въпроси, които искаха отговори: например защо Ягуар е останал в сградата, след като останалите тюлени са я напуснали; кои бяха мистериозните стрелци, накарали тюлените да се изтеглят? Единственият, който можеше да даде сведения за това, бе самият Ягуар, чиято памет обаче бе потънала в мрак, натикана там от жестокия ужас.

Себастиан усети прилив на желание да го защити. Завъртя кранчето за горещата вода. Ако преди една година се беше вслушал в предчувствието си, може би щеше да спести на Ягуар кошмара на пленничеството. Инстинктът сега го предупреждаваше да стои нащрек. Загадъчните неясноти в този случай събуждаха у него силна тревога.

 

 

— Я да видим дали ще отгатнеш коя е нашата къща — предизвикателно каза Малъри от задната седалка на ягуара — колата, която Хелън не би трябвало да кара.

По-рано Гейб бе спрял пред нея, изпълнен с удоволствие, че я вижда отново, и ясно си беше спомнил как я бе купил преди пет години в Калифорния. Ни най-малко не се показа разстроен от това, че Хелън си я е присвоила.

Наближаваше обед. Подписването на документите за изписването му от болницата бе отнело два часа. Можеше да трае и по-дълго, ако помощник-капитан Леон не беше там да ускори работата, като уговаряше и тормозеше болничния персонал, без нито веднъж да повиши тон. Хелън винаги беше харесвала Себастиан. Уравновесеният му характер допълваше непостоянния нрав на Гейб. Двамата бяха чудесна двойка.

Ала тази сутрин Гейб изглеждаше удивително търпелив, макар че им се наложи да чакат повече от час, докато му напишат рецептите. Или беше прекалено депресиран, за да му пука, или му бяха дали прекалено много успокоителни. Флотът го беше понижил в чин военноинвалид, което означаваше, че ще е напълно безработен, докато паметта му не се възстанови. Според командир Шейфър това щеше да отнеме известно време — може би ден, може би година. При първата им среща не му се бе искало да й съобщи тази обезкуражаваща новина.

Както изглеждаше, свободният живот трябваше да почака. И сякаш не беше достатъчно, че се налагаше да остане при Хелън за бог знае колко време, но тя се бе съгласила и да го придружава по време на посещенията му при лекаря, понеже не му позволяваха да шофира.

След като бе подписала сбогуването с личния си живот, бе изчакала да му напишат рецептите и го бе натоварила на пасажерската седалка, тя усети, че благоразположението й се изпарява. Чакаше ги половин час път до дома и щом Гейб бе забравил три години от живота си, тя не знаеше за какво да говори с него. Говореше главно Малъри, а Гейб гледаше навън през прозореца.

Бяха завили по „Сандфидлър Драйв“, където вълните на Атлантическия океан се плискаха в близкия бряг; вече се намираха съвсем близко до дома. Беше делничен ден, плажът гъмжеше от летовници, които бяха наели дървените замъци досами вълните, за да прекарат една седмица свободен живот.

Домът им бе разположен на сто метра от брега, там, където пътят завиваше към вътрешността и почти опираше в задния вход на военноморската база „Дам Нек“, и опасността да го отнесе някой ураган беше малка.

— Тази ли е? — попита Гейб, включвайки се в играта, предложена от Малъри.

Той посочи една постройка като от приказките, с множество кули и кулички. Малъри се засмя.

— Не, не е.

Хелън се стараеше да не го гледа. Дали той играеше тази игра с Малъри поради липсата на нещо по-добро за правене? Обикновено през цялото време бе много зает, мислите му все се рееха някъде много надалече.

— О, сетих се — обади се той и гласът му звучеше уверено. — Ей сега ще се появи. Ето, онази вляво. — Посочи една високотехнологична постройка, която спокойно можеше да е и музей на модерното изкуство.

— Нее! — извика Малъри, която много се забавляваше. Хелън мерна лицето й в огледалото. Беше смятала, че дъщеря й е по-щастлива, когато Гейб го няма. Явно не беше така. Зелените й очи сияеха, което не се бе случвало от месеци.

С натежала от мисли глава, Хелън направи завой и колата спря на алеята пред къщата, до джипа, който не бе в движение.

Къщата им представляваше скромна модерна дървена постройка, кацнала над дузина солидни сгради, струпани на куп. Беше двуетажна, на приземния етаж се намираха пералнята, банята и работилницата. Вито стълбище водеше до входната врата. Балкон обгръщаше цялата й дясна страна с изглед към предния двор, а задната част гледаше към Атлантическия океан. Диви цветя разливаха пъстрите си краски върху бежово сивия пясък, също като в картина на Моне. Хелън бе положила много усилия, за да отгледа валерианата, цикорията и латинките. Чакаше реакцията на Гейб.

Той гледаше къщата така, сякаш никога по-рано не я е виждал. Колко е странно, че не може да разпознае собствения си дом, помисли тя.

Малъри се наведе към предната седалка и впери поглед в профила му.

— Не си я спомняш — предположи тя.

— Така е — призна Гейб. — Но ми харесва. Особено цветята.

Хелън примигна. Въобще не предполагаше, че ще каже подобно нещо, той, човекът, който никога не забавяше ход за достатъчно дълго време, че да забележи нещо от рода на някакви си цветя. Тя отвори вратата на колата и изскочи навън.

Днес носеше дънкова пола и блуза в прасковен цвят. Топъл пясък влезе в сандалите й, когато отиде отзад, за да вземе нещата на Гейб от багажника.

От болницата му бяха връчили чанта, пълна с куп сувенири, включително и визитната картичка на някаква персона от разузнавателните служби на Министерството на отбраната.

Хелън затвори багажника и побърза да помогне на Гейб да се изправи, но Малъри вече подлагаше рамото си, за да се подпре на него. Тази картинка накара Хелън да спре. Никога не беше виждала Гейб да се подпира на някого, камо ли на рамото на подрастващо момиче.

 

 

Гейб чу усърден кучешки лай вътре в къщата. Това бяха приветливи звуци. И цветята се полюшваха приветливо от вятъра. Хелън забърза нагоре по стълбите пред двамата, а петите й шляпаха в сандалите. Той неволно се възхити от стройните й крака и се зачуди, че е женен.

— Ти ни остави едно малко кученце, преди да заминеш — обясни Малъри. — Канеше се да я дресираш да се държи както трябва, но все не ти оставаше време, затова още си е малко дива.

Хелън открехна вратата и в отвора се появи нос. Кучето се промуши и изскочи навън. Гейб успя да установи, че е жълт лабрадор, когато то се втурна напред, дращейки с лапи по стъпалата, и се хвърли върху него.

— Охо! — извика той, като едва запази равновесие, за да не се търкулне надолу по стълбите. — Хей, здрасти!

— Долу, Прис! — скара му се Хелън.

Малъри се опита да откъсне животното от него. Гейб се засмя, докато то го ближеше с мокрия си език. През целия си живот не беше имал по-радостна среща. Много му хареса.

— Прис! — отново извика Хелън и в гласа й прозвучаха загрижени нотки.

Малъри сграбчи лабрадора за нашийника и го дръпна назад.

— Извинявай — каза тя с виновен вид.

— Всичко е наред — Гейб потупа кучето, което клекна на задните си лапи и весело му се озъби. — Добро момче.

— Момиче е — каза Малъри. — Казва се Присила. Ние я наричаме Приси на галено, но на теб въобще не ти харесваше това име.

— Може да съм смятал, че ще развие комплекс — обясни Гейб.

— Да — каза Малъри и тихо се засмя.

Той погледна нагоре към входната врата на къщата, която бе само на няколко крачки. Не виждаше в нея нищо познато. Но на прага стоеше Хелън, стиснала дръжката на чантата му. Надникна в златистокафявите й очи и усети как пулсът му се ускорява. Намираше я за изключително вълнуваща от горе до долу, дори начина, по който дишаше. Той можеше и да не стане отново тюлен, но съпругата му беше дяволски добър „улов“. Именно заради нея щеше да държи главата си изправена.

Тя поведе кучето навътре в къщата, а Гейб продължи да се изкачва по стъпалата. Когато прекрачи прага, трепереше от умора. Спря да си поеме дъх и нещо му се стори познато, нещо, което намали усещането за дезориентация.

Не беше обстановката, а ароматът вътре. Вдъхна дълбоко и усети мириса на дървените греди и на морска сол, както и обезпокоително познатото ухание на Хелън. Тя се въртеше из кухнята, като често му хвърляше бегли погледи, давайки му време да се ориентира в обстановката. Малъри се промуши покрай него и затвори вратата.

— Нещо познато? — попита тя, надниквайки в очите му.

Той й се усмихна. Носът й беше напръскан с лунички и това й придаваше вид на приказна фея… или пък този ефект се дължеше на късата й прическа, следваща формата на главата.

— Мирише на хубаво — отговори той, оглеждайки се наоколо.

Кучето изтича някъде навътре в къщата и се върна лаейки.

Преддверието беше облицовано с мраморни плочки. Вдясно от Гейб имаше високо растение в саксия, което поглъщаше слънчевата светлина от прозореца до вратата. Той тръгна наляво към просторната стая.

Таванът се извисяваше устремно нагоре, подпрян с дървени греди. Два лениви вентилатора бръмчаха тихо в тази всекидневна — трапезария. Мебелите бяха от бял бор с възглавнички на цветчета в синьо, жълто и розово. Огромни прозорци заемаха задната и страничните стени, предлагайки изумително красив изглед — пясъчна ивица, водорасли и индиговосиния океан, блъскащ се в брега на около сто метра разстояние.

Гледката повиши настроението му. Винаги беше смятал за свой дом сградата на отдел „Специални операции“, но този определено изглеждаше по-хубав и щеше да е истинско удоволствие да се настани в него. На това тихо място Гейб щеше да открие липсващите парчета от спомените си, точно както бе предрекъл Себастиан. Семейството му щеше да му помогне.

Погледът му бавно се насочи към кухнята и срещна погледа на Хелън, която го наблюдаваше внимателно над ръба на чашата си.

Дали щеше да му помогне?

Определено го гледаше бдително и не толкова топло, колкото би му се искало.

— Жаден ли си? — попита го и се приближи до плота, за да му налее малко лимонада.

Проявяваше безупречно гостоприемство. Беше търпелива и загрижена, но Гейб усещаше, че между тях има невидима бариера, предназначена да го държи на разстояние. Тази бариера го притесняваше. Той имаше нужда от нейната подкрепа, за да се справи.

— Да, моля — каза Гейб и тръгна към нея.

Хелън беше поставила чантата от болницата върху плота за закуска. Той бързо се намести на едно от високите столчета, започна да рови в чантата и извади малко кактусче, засадено в пластмасова чашка — подарък от болничния персонал.

Малъри хвърли играчка на кучето, което в пристъп на буйна радост затича напред-назад.

Гейб остави кактусчето и огледа кухнята. Шкафчетата бяха от светъл чам. Прозорецът над мивката гледаше към дивите цветя в предния двор. До хладилника имаше врата, през която се излизаше на балкона.

— Това място наистина е много хубаво — каза той, удивен, че е могъл да го забрави.

Като се знае колко предан бе на своя взвод, сигурно не беше вдигал глава от работа. Малъри вече бе споменала, че кучето е прекалено буйно по негова вина — защото не е намерил време да го обучава.

Хелън постави чашата с лимонада на плота пред него. Гейб отбеляза, че не му я подаде. Не искаше да го докосне. Той скришом въздъхна. Значи така стояха нещата, а? Знаеше си, че не е възможно животът му да се окаже толкова хубав, колкото изглеждаше.

— Не ме искаш тук, нали? — с предизвикателен тон попита Гейб.

В очите й блесна удивление и тя бързо отстъпи назад.

Той я погледна внимателно, опитвайки се да отгатне какво мисли, но мълчанието й беше достатъчно потвърждение. Изведнъж Гейб се почувства крайно уморен и разстроен. Пък и нямаше достатъчно търпение, за да играе игрички.

— Виж какво — каза той, като подпря лакът на плота и потърка челото си, — защо не ми кажеш нещичко за нашето положение? Виждаш ми се някак… резервирана.

Кехлибаренокафявите очи на Хелън мигом се насочиха към Малъри, която се бе разположила на кушетката и ги наблюдаваше.

— Мал, ще изведеш ли Присила на разходка? — предложи тя.

Лабрадорът все още тичаше лудешки наоколо и непрестанно лаеше.

Малъри завъртя очи нагоре.

— Хубаво — промърмори тя и се изправи. — Хайде, Приси. Отиваме на разходка.

Кучето се втурна след нея. След миг вратата глухо се затвори и двамата останаха насаме.

 

 

Сърцето на Хелън биеше учестено. Ето, това беше моментът. Сега щеше да каже на Гейб какво е решила. Той явно усещаше нещо да витае във въздуха; винаги е бил ужасно проницателен. Гледаше плотът за закуска да е между тях, не смееше да се довери на чувствата си. Той я привличаше неудържимо и може би това се дължеше на вида му на ранен герой. Не знаеше кога точно, но той май се беше досетил, че става нещо — навярно когато му съобщи, че ще спи в кабинета.

— Добре — каза Хелън с въздишка. — Дълго време те нямаше. Цяла година. Накараха ни да повярваме, че си мъртъв.

Очакваше да види как ще реагира. Нищо. Той стоеше неподвижно, сякаш се е сраснал със стола, а жълто-зелените му очи я гледаха проницателно.

Тя сплете пръсти.

— Не че бяхме щастливи заедно, преди да заминеш, Гейб. Никога нищо не правехме заедно. За теб работата ти беше най-важна. Ние двете с Мал просто пристъпвахме на пръсти около тебе и се стараехме да не ти пречим — млъкна, очаквайки някаква реакция. Отново нищо. Тя продължи: — Нещата се промениха, докато те нямаше. Намерих си нова работа, харесвам онова, което правя. По-рано дори не предполагах, че мога да се справям и сама. Но сега го знам и… и смятам, че нашият брак се оказа грешка.

Той примигна при думата „грешка“ и Хелън се зачуди дали това е някаква реакция, защото изражението му не издаваше нищо.

— Намерила си си друг? — тихо попита той.

Разочарование или ревност прозвуча в гласа му?

— Не — твърдо каза тя. Сякаш друг мъж можеше да го замести. — Господи, не.

Още дълго време нямаше да си има работа с никакви мъже.

Между тях легна плътна тишина. Хелън с мъка преглътна. Гейб я гледаше втренчено точно по същия начин, от който по-рано коленете й омекваха и лицето й пламваше. И сега се получи подобен ефект. Искаше й се да каже нещо, за да облекчи напрежението.

— И какво, искаш веднага да си отида ли? — попита той. Този път в гласа му се долавяха издайнически нотки на раздразнение.

— Разбира се, че не — увери го тя, като скришом избърса потните си длани. — Ти си добре дошъл тук и можеш да останеш, докато паметта ти се възвърне. Аз просто… нали разбираш… си помислих, че трябва да ти обясня защо ще спиш в кабинета, а не… в леглото ми. — С усилие изстреля последните думи.

Погледът му се плъзна надолу по тялото й. Хелън изпита усещането, че я боцкат иглички от главата до петите. Беше явно, че той си я представя гола. Когато вдигна очи, в тях несъмнено се четеше съжаление.

— Разбирам. Значи ми казваш, че искаш да се разделим веднага щом се почувствам достатъчно добре да се грижа сам за себе си — каза Гейб със самоирония.

Хелън облиза пресъхналите си устни. Поставяйки по този начин въпроса, той я правеше да изглежда безсърдечна.

— Няма защо да бързаме — наблегна на думите си тя. — За мен е важно да се възстановиш напълно. Искам да кажа, че да си тюлен е твоят живот, а моето желание е да си го върнеш обратно.

Гняв проблесна в жълто-зелените му очи. Тя познаваше проявите на неуравновесения му нрав и едва се сдържа да не се втурне да гаси пламъците. Нравът му си беше негов проблем. Не бе необходимо вече да се бори с него.

— Съжалявам — каза Хелън и с усилие вирна брадичка. — Не съм искала нещата да свършат по този начин.

И преди куражът да я напусне напълно, тя се оттегли с достойнство в спалнята си, където се облегна на вратата и остана там разтреперана. Очакваше да изпита прилив на облекчение. Беше го направила; бе му дала ултиматум. Лийла, най-добрата й приятелка, щеше да се гордее с нея.

„И защо тогава не се радвам, че приключихме с тази част?“ — питаше се Хелън.

 

 

С чувството, че са забили куршум в корема му, Гейб седеше слисан на високия стол пред плота. Малко по малко, удивлението му се стопи, под кожата му пролазиха болезнените тръпки на обидата и се забиха право в сърцето му. Ето това беше причината да не се сближава с никого. Хелън имаше ужасяваща власт над него. Почти не можеше да диша, така го заболяха гърдите.

Опита се да се дистанцира от това чувство. Защо трябваше да му пука какво си мисли тя? Току-що беше срещнал тази жена, доколкото си спомняше. Не знаеше нищичко за нея — какво обича да яде най-много, каква музика слуша, какви хобита има — нищичко. Така че какво значение имаше, че тя смята връзката им за приключена?

В същото време той знаеше отговора: без нея беше дори още по-малко от бивш тюлен. Беше просто един разгромен воин, прекалено съкрушен, за да се съвземе и възстанови.

Гейб впери поглед в чашата с лимонада, изпитвайки усещането, че се дави. После го завладя гняв и той яростно вдигна очи нагоре. Проклятие, знаеше си, че не е чак такъв късметлия, та една жена като нея да го чака да се завърне у дома.

Не можеше да я обвинява, че не го иска. Беше се видял в огледалото; знаеше как изглежда сега. Само че не това бе причината тя да сложи край. Тя го беше обвинила, че е посветил живота си на своя взвод, че не е имал време за семейството си. Предполагаше се, че това няма нищо общо с неговото душевно състояние в момента, нито с осакатеното му тяло. Да, точно така.

Първо, той не е трябвало изобщо да се жени. Знаеше се какъв е; познаваше безскрупулния си стремеж да превъзхожда другите. Дори знаеше защо е работил така усилено — за да компенсира всички онези години, през които е представлявал голям разход за кесията на данъкоплатците. Като се имаше предвид историята на семейството му, със сигурност щеше да е калпав съпруг и дори още по-калпав баща.

Но после бе срещнал Хелън, а тя явно беше олицетворение на самата женственост, и не можеше да я изпусне. Ето защо бе нарушил дадената пред себе си клетва и се беше оженил за нея. Би могъл сам да напише края на тази история.

И сега кой от двамата съжаляваше повече заради немарливото му отношение към семейството? Той. Тя беше открила, че животът й е по-хубав без него. А Гейб се нуждаеше от нея, както кораб се нуждае от котва.

В него се надигна гняв — приятно чувство в сравнение с болката му преди това. Гейб се изправи на треперещите си крака и взе да кръстосва напред-назад из кухнята. Чувството, че се задушава, го накара да тръгне към вратата. Имаше нужда от свеж въздух, за да се избистри главата му, за да измисли някаква стратегия.

Излезе навън и примигна срещу танцуващите слънчеви лъчи. Уханен бриз поразроши дългата му коса, докато слизаше по стъпалата. В същото време с изненада установи, че се чувства уязвим, и това го накара да огледа внимателно тихата улица за скрити опасности. Но много скоро самото ходене отклони вниманието му от тревогите. Просто не беше свикнал със свободата — това бе всичко.

Зърна Малъри и кучето по-надолу на плажа и с усилие закрачи към тях. Когато спортните му обувки се напълниха с пясък, той ги изрита от краката си и тежко продължи напред бос.

Вървейки покрай оградата, забеляза надписите, поставени на определени разстояния:

„ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ:

СОБСТВЕНОСТ НА АМЕРИКАНСКИЯ ФЛОТ. ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА.“

Усети същото чувство за непълноценност, както в детските си години. След като го бяха признали за инвалид, все още можеше да отиде в базата, но вече нямаше право да припари до отдел „Специални операции“, не и без покана. Той беше външно лице, човек, обременен от ужасното подозрение, че е предал родината си. Както бе намекнал онзи ден агентът от разузнавателното управление на Министерството на отбраната, защо иначе един тюлен ще изгуби паметта си, освен, за да забрави срамния момент, когато се е опозорил.

Не, мамка му! Той яростно разтърси глава. Каквото и да се беше случило, не би издал държавни тайни. Бяха го обучили да издържа на мъчения и да държи устата си затворена.

Погледна двата си пръста с враснали нокти. Значи бяха забивали игли под ноктите му или бяха смазали пръстите му с чук. Голяма работа. Не би издрънкал някоя тайна заради това.

Ами ако му бяха изтръгнали зъб? Пъхна език в отвора на липсващия горен кучешки зъб. Като дете бе имал неприятно преживяване, защото новокаинът не бе подействал. Не обичаше да бърникат из устата му.

Когато стигна до водата, се тресеше от умора. Малъри и кучето бяха поели надолу по брега вдясно и се бяха отдалечили прекалено много, за да успее да ги настигне. Дори не го бяха забелязали.

Военноморската база „Дам Нек“ оставаше вляво. Гейб внимателно огледа стръмно спускащата се брегова линия и с облекчение забеляза безпилотни самолети за прихващане на ракети, които се извисяваха над дюните наблизо. По-надолу се намираше заведението „Подвижни дюни“ — клуб и ресторант едновременно. А отвъд него — град Вирджиния Бийч.

Алилуя! Познаваше мястото. Нямаше никакво съмнение, че е от тук. Това беше неговият живот. Възнамеряваше да се установи тук и да открие себе си. А после жена му вече можеше да го изрита.

Краката му се подгънаха и той изведнъж седна на пясъка, завладян от мрачно настроение.

Не само кариерата му беше застрашена, но и бракът му се разпадаше.

При положение че не успееше да го оправи. Тя все още не го беше изритала.

Какъвто беше упорит, съвсем не възнамеряваше да се предаде без борба. Зарови крак в пясъка и получи неприятно ощипване по малкия пръст.

Един рак офейка обратно в пясъчната си дупка. Гейб огледа мястото, където кротуваше скрит, нещо подобно на неговите спомени.

Обзе го перверзното желание да извади рака навън, грабна изхвърлена от вълните на брега тръстика, пъхна я в дупката и взе да дразни животното, за да го накара да се вкопчи в нея. Опита се да го изтегли, но нещастникът имаше солидно преимущество. Задърпа по-силно и ракът пусна тръстиката.

Е, получи си го. Гейб с отвращение захвърли пръчката. Себастиан беше прав. Спомените трябваше да се върнат от само себе си.

Но дали беше готов за тях? При мисълта, че може да си спомни всичко, изпита внезапен страх. Дали причината се криеше в това, че не иска отново да преживее изтърпените мъчения? Или пък беше извършил нещо ужасно и не желаеше да се изправи лице в лице с него?

Усещайки, че джинсите му се мокрят, Гейб обърна глава към дома си, към уютната си малка къща на морския бряг. Помисли си за жената вътре — великолепна, силна по свой начин, който едновременно му харесваше и го изпълваше с тревога.

Обзет от решителност, изправи гръб. Не искаше да напусне тази къща дори и след като паметта му се възвърнеше. Харесваше му онова, което бе направил с живота си, не разбираше защо го е приемал за даденост. Харесваше своята къща, своето куче, своята доведена дъщеря. Жена му беше невероятна, отделяше време да се погрижи за него дори когато бе явно, че има нещо по-добро за правене. И не само това — тя миришеше хубаво.

Гейб искаше да я задържи. Каквото и да му струваше, дори да се наложеше да изневери на дълга си към тюлените, той бе решен да я накара да промени мнението си. Изправи се и изтупа пясъка от джинсите си.

Малъри го беше забелязала и тичаше към него заедно с кучето, което дърпаше напред каишката.

— Какво ти каза мама? — попита тя задъхано, щом се изравни с него.

Гейб се стъписа, виждайки уязвимостта в очите й.

— Нищо — отвърна той и пресилено се усмихна. Усещаше, че трябва да е много внимателен с Малъри.

— Позволи ти да останеш, нали? — попита тя и се наведе да погали кучето.

— Да, разбира се.

— Хайде тогава — тя махна с ръка към къщата. — Да вървим да обядваме.

Благодарен, че поне детето го иска, Гейб тръгна редом с нея, а Присила я дърпаше напред, сякаш тегли шейна.

— Искаш ли съвет? — попита Малъри, докато вървяха покрай оградата.

Той заинтригувано я погледна.

— Става.

— Ако бях на твое място, щях да я карам по-бавно. Мама все още има чувства към теб, да знаеш. Те просто трябва отново да се разпалят — тя му хвърли кос поглед, изпълнен с тийнейджърска мъдрост.

Сърцето на Гейб заби по-бързо. Права ли беше? Дали наистина Хелън все още имаше чувства към него? Господи, надяваше се да е така. Ако беше истина, той щеше да подхранва тези чувства, както Хелън подхранва своите диви цветя. Но дали той въобще знаеше как да го прави? Беше се оженил за нея, смятайки, че ще я направи щастлива, а ето какво се бе получило. Тя бе разбрала, че не неговото постоянно отсъствие от къщи е станало причина да угасне любовта й. Всичко се дължеше на скръбния факт, че бе пренебрегвал семейството си, че не знае как да обича.

Дали сега бе по-различен от преди? Да… може би. Пленничеството, макар че не можеше да си го спомни, бе променило нещо вътре в него, нещо, което не можеше да назове. Това всъщност бе едно чувство, просто едно тихо и търпеливо нещо в душата му.

Гейб искаше отново да стане тюлен, най-доброто, което можеше да бъде. Но повече от това желаеше да е съпруг на Хелън и баща на Малъри. Ето това щеше да е неговата стратегия — да се грижи за двете и да докаже, че е някой, когото си струва да задържат в живота си.