Метаданни
Данни
- Серия
- Тюлените (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Forget Me Not, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иванка Савова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 134 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona (2010)
- Корекция
- maskara (2010)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- ina-t (2010)
- Допълнителна корекция
- asayva (2013)
- Форматиране
- in82qh (2013)
Издание:
Марлис Мелтън. Не ме забравяй
ИК „Хермес“
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от yanko173)
- — Корекция от asayva
Двадесет и първа глава
Помощник-капитанът и отряд от четирима души откриха в сградата на „Специални операции“ само Джейсън Милър, седеше зад бюрото си и се взираше невиждащо в него. Когато Уести и Себастиан надникнаха през отворената врата, той едва-едва вдигна поглед.
— Къде е лейтенантът, помощник? — настоятелно попита Себастиан, без да си дава труд да говори с почтителен тон.
Милър впери в него безжизнените си очи и отвърна унило:
— Командирът го изведе с ПК.
Без да продума повече, той започна да изпразва съдържанието на бюрото си в кошчето за боклук.
Уести и Себастиан се спогледаха многозначително. Тук определено щеше да има промени в персонала и то в скоро време.
— Трябва да се доберем до ПК, преди да е навлязъл в открито море — каза Себастиан и се насочи към вратата.
— Съгласен.
Уести се втурна покрай него още по-бързо. Блъснаха вратата и се озоваха лице в лице с Хелън, Лийла и Малъри, които изглеждаха смъртнобледи и много решителни.
Себастиан се стресна, трябваше да поздрави Лийла в качеството си на помощник-капитан.
— Командирът е завел Ягуар на ПК — каза той на Хелън с възможно най-уверен тон. — Родригес му пази гърба — добави Себастиан, като зърна паниката в очите й. — Искам вие да стоите тук — добави твърдо — и да не ни пречите! — Господи, при мисълта, че Лийла може само да се приближи до място, където се стреля, той усети, че изпада в паника. — Разбирате ли ме?
— Да — отговори Хелън от името на всички.
Той изпита ужасното подозрение, че тя го чува, но няма да го послуша. В такъв случай те трябваше просто да я изпреварят.
— Да вървим.
Двамата тюлени скочиха в автомобилите си и се понесоха напред с бясна скорост. След десет минути пристигнаха на морския бряг. Дъждът се лееше като из ведро. Двамата изскочиха от колите си и разтревожено се вторачиха в празната котвена стоянка, където обикновено се намираше „Нор’ийстър“.
— Сега какво, помощник-капитан? — попита Вини.
Погледът на Себастиан внимателно обходи редицата от поклащащите се на котва плавателни съдове, повечето от които принадлежаха на десантните войски. Сърцето му биеше бързо.
— Има един хеликоптер — отбеляза Уести, като посочи ДК, 135-футовия десантен кораб. Той обикновено превозваше танкове, подемни кранове и хранителни запаси, но днес, сякаш докаран от съдбата, на него се намираше един многомоторен хеликоптер „Оспрей MV–22“.
— Двама души могат да управляват хеликоптера — Себастиан впери поглед в Лутър, който бе обучен да пилотира самолет. — Какво ще кажете, сър?
Лутър се поколеба, хвърляйки смутен поглед към сградата на оперативната база. Нямаха време да подадат официална молба. Заграбването на военен транспорт без разрешение можеше да има сериозни последици. От друга страна, тюлените никога нямаше да си простят, ако допуснеха шефът на техния взвод да загине.
— Не виждам да имаме избор — съгласи се Лутър.
— Да вървим.
Те затичаха по пристана към десантния кораб. Старшината изостана, за да охранява, прекалено изплашен, за да се опита да ги спре.
Щом се качиха на борда на кораба, тюлените се покатериха в хеликоптера, като оставиха мястото на втория пилот за Себастиан, който освободи машината от съоръженията. После ловко скочи на борда.
— Дръжте се! — извика Лутър и запали мотора. — Чака ни трудно пътуване.
„Оспрей“ се отдели от земята с бясно завъртане на главните ротори. Бурният вятър поде опашката му, завъртя я и едва не събори радиоантената на десантния кораб. Когато се издигнаха във въздуха, в отворения товарен отсек, където се бяха свили Уести, Вини и Теди, плисна дъжд. Никой от тях дори не забеляза.
Всеки от тях с мъка се опитваше да възприеме куриозното разкритие, че техният командир не е човекът, за когото го мислеха, че беше прилъгал един от тях да излезе в открито море, за да довърши онова, което не бе успял в Пхенян.
Последния път, когато се бяха сгушили заедно и мислеха за Ягуар, беше тъмно като в рог. Бяха им наредили да пресеят останките от склада, за да открият някаква част от него и да я занесат у дома. Тюлените имат традиция да не оставят човек или труп след себе си. Именно в онази нощ бяха намерили зъба на Ягуар.
— Сигурно ще имаме нужда от това — извика Уести от задната част на хеликоптера и хвърли на всеки от тюлените по чифт подплатени с вълна ръкавици.
Мъжете с облекчение намъкнаха ръкавиците. Спускането с въжета на ПК беше най-добрият вариант на атака. Палубата не бе достатъчно голяма, за да се приземи хеликоптерът.
Уести провери здравината на 18-метровото въже с френска плетка, което щеше да ускори бързото спускане на всеки на борда.
— Виждам ПК! — извика Лутър, като направи ловка маневра и хеликоптерът зави наляво.
Мъжете се приготвиха с разтуптени сърца, напълно концентрирани.
Помощник-капитанът напусна седалката на втория пилот и се присъедини към тях.
— Слушайте внимателно — каза той. — Ето нашия план.
Той винаги спазваше принципа на шестте П — позитивното предварително планиране предпазва от пиклив провал.
Изложи им плана, а те го изслушаха изключително съсредоточено.
— Нямаме представа колко души са на борда, можете да очаквате, че са добре обучени, вероятно бивши тюлени. Стреляйте да ги обезвредите, но не убивайте — добави той. — Тези хора ще отговарят за престъпленията си, особено командирът. Ще се спуснем на кърмата и ще си проправим път напред. Някакви въпроси?
Мъжете мълчаха. Да, планът беше ясен. Това не беше най-оптималният вариант за поемане на командването, но в този момент едва ли имаха голям избор.
Лутър приближи хеликоптера и застана в позиция над ПК. Вятърът блъскаше хеликоптера и затрудняваше спускането на задната му част.
— Забелязаха ни! — извика той.
След секунди куршуми обсипаха „Оспрей“ от едната страна. Уести грабна един МР5, прицели се в самотната фигура на палубата и с един кратък откос я накара да изчезне.
— Давай, давай, давай! — извика помощник-капитанът.
Един по един, мъжете изчезваха надолу, спускайки се със свистене по въжето, увиснало над кърмата на „Нор’ийстър“. Уести им осигури прикритие, когато стрелецът се появи отново и започна да стреля по Вини, който се спусна втори.
— Сега си ти! — извика Себастиан, давайки знак, че ще прикрива Уести.
Докато главният помощник се спускаше, Себастиан размени няколко думи с пилота.
— Потегляй веднага щом се спусна — извика му той.
Лутър кимна утвърдително. Той знаеше не по-зле от помощник-капитана, че 225-милиметровата бордова картечница МК 38 на ПК може да направи на пух и прах хеликоптера.
След като произведе един последен изстрел към стрелеца на борда, Себастиан сграбчи въжето и се спусна заднешком от „Оспрей“. Полетя надолу, усещайки топлината от триенето през уплътнените си ръкавици. Спусна се по-бързо от останалите, защото имаше повече опит в тази работа, но и защото не искаше да мисли, че може да пристигнат прекалено късно.
Гейб чу свистенето на перките на хеликоптера и се ухили. Нямаше начин военната полиция да е реагирала толкова бързо. Той имаше достатъчно доверие в своите хора, за да предположи, че са те, идваха след него. Между тях винаги бе имало интуитивна връзка и те бяха разбрали, че е в беда. Дяволи!
Всъщност имаше нужда единствено да отклонят вниманието от него. Сенките на вратата изчезнаха, когато неговите евентуални убийци насочиха вниманието си към натрапниците.
Гейб се измъкна изпод тялото на Родригес. С оръжие в двете ръце, той отключи вратата на лоцманската кабина и надникна навън. Откъм мостика беше чисто. В същото време сред свистенето на хеликоптера дочу стрелба. Притиснал гръб към мостика, той бавно се промъкна към задната част на кораба.
Ухили се, щом видя как Уести се хвърля на земята, търкулва се и в същото време отвръща на огъня. Тюленът успя да залегне зад един въжен барабан, който едва прикриваше широките му рамене. Усмивката на Гейб угасна, когато той осъзна, че на неговите хора им липсва защитата, която мостикът осигурява на хората на Лъвит. Те бяха в неизгодно положение, бяха в опасност.
Чуваше как някой над него стреля около кърмовата част на кораба, заплашвайки живота на хората от отряда му. Гейб затъкна второто оръжие в колана си, за да освободи едната си ръка. Изкачи се по стълбата и надникна на втората палуба. Ченгето, което се беше опитало да го прегази, същото, което бе изчезнало от малката веранда на бюрото за информация, изпразваше пълнителя с невероятна скорост, докато се прикриваше зад защитния сандък на радиолокатора.
С мрачна усмивка, Гейб се прицели със своя Глок в дясната половина на задника му и стреля. На ти на теб, копеле. Онзи стреснато скочи, завъртя се и отвърна на огъня. Бам! Куршумът рикошира в палубата и едва не улучи Гейб в ухото.
Гейб стреля втори път и изби пистолета от ръката на противника си. Пистолетът отлетя и цопна в океана. Мъжът изръмжа отчаяно и се опита да премине в отстъпление, но Гейб отново стреля и този път го улучи в дясната буза. Човекът се срина, превръщайки се в гърчеща се от болка купчина.
Това е заради дъщеря ми, кучи сине.
Чувствайки се вече по-добре, Гейб се изкачи на втората палуба. Като огледа от птичи поглед кораба долу, той зърна друг противник, който куцукаше към парапета на палубата, оставяйки кървава следа след себе си. За негово удивление, онзи не забави ход. Прехвърли се бързо през парапета и скочи във водата. Явно му бяха дали нареждане да не се оставя да го заловят. Вини, който го беше улучил, зяпна от удивление.
Гейб рязко се обърна, чудейки се какво става с мъжа, когото току-що беше обезвредил. Палубата зад него беше пуста. Този човек също бе изчезнал, като бе използвал последните си капчици сила, за да се смъкне в океана, предпочитайки да се удави, вместо да отговаря за прегрешенията си.
Поредица от бързи изстрели мигновено насочи вниманието му към носа на кораба. Някой беше заел позиция зад най-мощното оръжие на кораба — 225-милиметровата бордова картечница МК 38, и се целеше в хеликоптера, който бързо се отдалечаваше на безопасно разстояние.
Отново обзет от чувство за неотложност, Гейб се смъкна по стълбата и заобиколи мостика, докато стигна до бака. Фигурата, която насочваше монтираната на борда картечница, в момента представляваше само размазано сиво петно, но Гейб се втурна към нея, вдигнал пистолета за стрелба, и тогава разбра, че това е Лъвит. Командирът трябва да беше дошъл в съзнание и макар да бе ранен над лакътя, насочваше тежкото оръжие със смъртоносна прецизност.
— Ей! — извика Гейб, с което отвлече вниманието му, за да не стреля.
Стреснат, Лъвит погледна през рамо. В сивите му очи блесна решителност и той се обърна обратно, завъртя картечницата по посока на „Оспрей“ и стреля.
Ра-та-та-та-та! От дулото изскочи огън и затрещяха залпове по посока на хеликоптера. Вятърът вече блъскаше „Оспрей“. За ужас на Гейб, куршумите засегнаха задния ротор на хеликоптера и го направиха неуправляем. Поради сивия дъждец и голямото разстояние Гейб не можа да разпознае пилота, но предположи, че е Лутър, единственият обучен летец сред тях. Опашката на хеликоптера се залюля наляво и надясно.
Скачай! Помисли си Гейб, като откъсна погледа си от изпадналия в беда хеликоптер и го насочи към лудия, който бе спрял, за да го наблюдава как се мята. Гейб се намираше прекалено наблизо, за да може да стреля в Лъвит, без да го убие, а целта му не беше да го убива.
— Ти си убиецът, не аз — изръмжа той, като прибра оръжието си.
След това обви с ръка врата на Лъвит и стисна здраво. За нещастие пръстите на Лъвит бяха все още на спусъка и за ужас на Гейб той изстреля още няколко залпа.
Хеликоптерът се наклони неестествено и падна като камък, изпускайки струя пушек след себе си, после с трясък се удари в бушуващите вълни.
Гейб зяпна от удивление. Един от неговите хора току-що бе потънал. Лутър Линдстром, мъжът, който бе истинско олицетворение на честността, който се беше отказал от футбола и от купища пари, защото на първо място бе патриот.
Гейб стегна по-силно гръкляна на Лъвит. Усещаше го как се мята немощно, но не отпусна хватката. Картината на избухващия склад, картината на едногодишното пленничество даваха сила на ръцете му. Почти не забеляза как неговите хора, прикривайки се взаимно, си проправяха път напред.
— Ягуар! — Помощник-капитанът пръв стигна до него, хвана го за раменете и започна да го разтърсва, за да се съвземе от транса. — Пуснете го, сър.
Себастиан се опита да изтръгне Лъвит от смъртоносната хватка на Гейб. Гейб изведнъж дойде на себе си и рязко пусна командира. Лъвит шумно тупна на палубата. Като кашляше и се давеше, той започна да се съвзема. Гейб безстрастно се взираше в него. Дъждовните струи мокреха лицето на командира.
— Ще оцелее — каза помощник-капитанът с известно разочарование. Погледна въпросително Гейб. — Вие добре ли сте, сър?
Погледът на Гейб се насочи към бушуващите сиви вълни.
— Лутър — каза той със задавен глас.
— Видях го да скача — увери го Себастиан. — Ще се справи. Но Родригес е мъртъв.
— Той ме предаде — добави Гейб и връчи на Себастиан оръжието на Родригес. — Явно е бил част от малкия план на Лъвит.
Двамата се спогледаха мрачно. Гейб насочи погледа си към Уести и Вини, които се появиха в този момент и изглеждаха разгневени.
— И двамата скочиха зад борда, мамка им! — възкликна Уести.
Косата на Гейб настръхна.
— А къде е третият? — попита той.
Помощник-капитанът бързо се врътна към него.
— Били са трима?
— Трима плюс Родригес и Лъвит — потвърди Гейб и скочи на крака. — Това е моя работа — добави той, решен да отмъсти за всичко, което му бяха сторили. Едва-едва погледна към Лъвит. — Имате ли нещо против, вместо мен да замъкнете на мостика тая гадина?
— Съвсем не — провлачено изрече Себастиан.
Хелън, Лийла и Малъри изчакаха тюлените да се изгубят от погледа им, преди да ги последват. Когато пристигнаха в Литъл Крийк, там гъмжеше от военни полицаи, които бяха запалили моторите на малките си патрулни лодки, подготвяйки ги за пътешествие в открито море.
— О, боже мой! — въздъхна Хелън, смятайки това за лош знак.
Нещо се беше случило с Гейб. Точно сега животът й беше прекалено съвършен; това не можеше да трае дълго.
Зърнала познато лице сред военните полицаи, тя задърпа двете си спътнички към една патрулна лодка.
— Арти! — извика Хелън. Това беше Арти Кунц, редовно присъстващ в нейните обедни часове по фитнес. — Можеш ли да ни кажеш какво става? — попита го тя.
Арти вдигна присвити очи към нея.
— Получихме мейдей от един патрулен кораб — извика той, опитвайки се да надвие бръмченето на мотора.
Коленете на Хелън започнаха да треперят.
— Трябва да ни вземеш с теб — настоя тя.
— Не, госпожо. Не возя цивилни при такива ситуации.
— Престори се, че не си ни забелязал — рязко отвърна Хелън, като подтикваше Малъри и Лийла да скочат на борда.
Арти измърмори нещо за това, че ще изгуби нашивките си.
— Влезте в кабината и гледайте никой да не ви види — омекна той.
С чувството, че всичко това не може да е реално, Хелън се облегна на стената в убежището им, вкопчена в своите спътнички, когато Арти потегли. Малката лодка пореше вълните. Сирена изпищя над главите им; палубата се люшна рязко под краката им. Малъри имаше посърнал вид. Лийла стисна ръката на Хелън.
Хелън затвори очи, като се молеше цялото това бързане да не се окаже напразно. Как бе възможно мъж, стигнал до ранга командир, да предаде своите хора?
Отвори очи и точно отпред видя по-голям плавателен съд от техния. Подскачаше без посока сред бурните вълни. Потръпна от страх, когато видя над водата да се издига пушек. Дори от затворената кабина на полицейския плавателен съд можеше да усети миризмата на артилерийски огън. Погледна към Малъри, която търсеше да разпознае Гейб сред няколкото фигури на борда на ПК.
Някой от борда на по-големия кораб им махна, давайки им знак да се приближат.
— Това е Себастиан! — извика Лийла и в гласа й прозвучаха издайнически нотки.
Когато патрулните лодки се приближиха до корпуса, военните полицаи хвърлиха въжета и завързаха малките лодки за големия плавателен съд. Хелън позна Уести, който помагаше в единия край. Но къде беше Гейб?
Прекалено нетърпелива, за да чака, тя нареди на Лийла и Малъри да останат скрити и излезе от кабината. Дъждът почти бе спрял, само леко припръскваше, но сирените продължаваха да вият и мъже крещяха нещо, надвиквайки бученето на моторите. Военни полицаи се катериха на кораба по въжени стълби с дървени стъпала.
Хелън се вкопчи в парапета на патрулната лодка.
— Вини! — извика тя, като зърна за миг познатата тъмнокоса глава.
Мъжът се вгледа с присвити очи от борда на „Нор’ийстър“.
— Къде е Гейб?
Той като че ли се смути, като я видя.
— Добре е — извика в отговор. — Търсим изчезнал тангос. Гледай да не те забележат!
Изчезнал тангос. Това означаваше, че един от лошите не бе открит. Тя се обърна, за да бие отбой и да влезе в кабината, когато зърна как една фигура изникна от трюма в задната част. Мъжът изскочи в полезрението й като някакво кошмарно човече на пружина от кутийка. Носеше противотанкова пушка на рамото си.
— О, боже мой! — прошепна тя, премаляла от страх. Беше гледала достатъчно военни филми, за да знае какво би могло да причини оръжие с такива размери.
За неин ужас хладнокръвният убиец насочи оръжието към лоцманската кабина, където бе най-оживено.
Мили боже! Той смяташе да вдигне кораба във въздуха заедно с всички на борда, включително и себе си! Хелън удивено се дръпна назад и настъпи краката на Малъри, която се бе появила зад нея.
— Мамо! — възкликна Малъри.
Хелън не изчака някой на борда на ПК да забележи заплахата и да я отстранят. Измъкна пистолета на Гейб изпод блузата си и се прицели в масовия убиец. Никога през живота си не беше насочвала оръжие към човек. Но това беше друга работа. Ръцете й бяха невероятно твърди, когато натисна спусъка, мислейки си: „Само през трупа ми!“.
На борда на „Нор’ийстър“ Гейб се приближаваше към своята плячка. След като военните полицаи бяха пристигнали, той можеше да остави на тях да заловят тангоса. Той може да беше скочил зад борда като останалите, но Гейб от опит знаеше, че никога не бива да приема нещо за даденост. Със същия успех онзи можеше да подготвя офанзива в трюма на кораба.
Само за да се увери, Гейб тръгна дебнешком по тесния коридор покрай спалните помещения, душовете и офицерския стол. В края на коридора стигна до артилерийския склад. Дръпна вратата на херметическата камера и установи, че е била разбита отвътре. Съвпадение ли беше или не? Имаше само един друг начин човек да влезе или излезе от тази част на кораба — през един люк, който се отваряше на палубата горе.
Обзет от ужас, Гейб осъзна, че онзи може да е дошъл насам, за да се въоръжи. В помещението имаше смъртоносни оръжия. Ако е успял да се промъкне през люка на палубата, можеше да направи невероятни поразии.
Господи! Гейб се обърна и спринтира към изхода, крещейки предупреждения към всички, които биха могли да го чуят. Когато изскочи на палубата, бързо погледна към задната част на кораба. С ужас разбра, че е бил прав. Престъпникът се бе измъкнал от склада с противотанкова пушка АТ–4 на рамо. Целеше се точно в сърцето на кораба. Всеки миг Гейб щеше да види огнено кълбо да се носи към него и след това… нищо.
Пистолетен изстрел раздра въздуха и Гейб трепна, очаквайки да усети изгаряща болка. За негова изненада врагът залитна и се хвана за корема. Падна на коляно. Боже, някой го е застрелял, осъзна Гейб.
Но онзи още не бе умрял. Пръстът му конвулсивно натисна спусъка и противотанковата пушка оглушително гръмна. Гейб се хвърли на земята да се прикрие, докато снарядът полетя над главата му. Очакваше палубата да се изкоруби под него, очакваше да бъде погълнат от огнен гейзер, но вместо това ПК просто подскочи и се раздруса. Вода плисна на палубата и това му подсказа, че противотанковият снаряд е експлодирал под водата.
Премалял от облекчение, Гейб с мъка се надигна. Убиецът беше ранен, но все още представляваше заплаха — с усилие се изправи на крака, като се мъчеше да насочи АТ–4, която все още бе на рамото му. Гейб не го изчака да стреля отново. Хвърли се с вик върху него, като стреляше в движение. Три куршума продупчиха гърдите на онзи и той най-накрая рухна, а оръжието шумно издрънча, удряйки се в стоманената палуба.
Гейб се приближи до мъртвия разбойник и косо погледна вляво, любопитен да разбере кой бе стрелял пръв. Онова, което видя, го накара да замръзне на място.
Там, на борда на патрулна лодка на военната полиция, подскачаща върху вълните до борда на ПК, стоеше Хелън. Стоеше неподвижно като статуя и все още стискаше пистолета с две ръце.
Неговата жена беше застреляла обезумелия престъпник. Тя бе попречила „Нор’ийстър“ да се превърне в огнено кълбо и в края на краищата бе спасила живота на всяка жива душа на борда.
Краката на Гейб се подгънаха от слабост. Той стигна залитайки до парапета и впери слисан поглед в тройката долу.
— Какво правите всички вие тук, дявол да ви вземе! — изрева той, с ужас представяйки си какво им се беше разминало на косъм.
Хелън затъкна оръжието в колана на панталоните си и му се усмихна.
— Здравей, скъпи — извика тя. — Помислихме си, че може да имаш нужда от помощ.
Всемогъщи боже! Ужасът отстъпи място на облекчението. Краката на Гейб напълно отказаха, затова той се обърна и бързо седна, опрял гръб на парапета.
— Скъпи? — извика Хелън. — Добре ли си?
Гласът й звучеше така разтревожено, че той си наложи да се изправи отново, макар че краката му застрашително се подгъваха.
— Стой там — каза той и й посочи с пръст къде точно е това „там“. — Себастиан! — изрева Гейб, призовавайки помощник-командира от бака.
Себастиан притича бързо и озадачено погледна зад борда.
— Да, сър? — щом видя Лийла и другите две жени, той зяпна и загорялото му лице побеля.
— Струва ми се, че тя те обича — каза Гейб, като се прехвърляше през парапета.
Все още отмалял от изпитаното облекчение, той се спусна по въжената стълба, като прескочи последните няколко стъпала. С два скока измина разстоянието между себе си и семейството си и сграбчи Хелън и Малъри в задушаваща прегръдка. Желанието да смъмри жена си се бореше със съзнанието, че той и всички останали на борда на ПК дължаха живота си на нея.
Разкъсван от противоречиви желания, той направи единственото друго нещо, за което можа да се сети. Впи устни в нейните, влагайки в тази целувка цялото си отчаяние и цялата си любов, които бушуваха в гърдите му.
Сякаш по взаимно съгласие, сирените на трите патрулни лодки изведнъж замлъкнаха. Някой от борда на ПК одобрително свирна. Гейб вдигна глава и удивено погледна Хелън.
— Ти току-що ми спаси живота, жено — възкликна той. — Моя и на всички други на борда на кораба, дявол да го вземе! Повече никога да не си посмяла да ме следваш в опасни ситуации!
Тя поклати глава извинително.
— Не искаме да те загубим, Гейб.
Той погледна към Малъри, чийто спокоен поглед подсказваше, че са готови да застрелят сто престъпници само за да спасят жалката му кожа.
— Никога няма да ме загубите — изръмжа Гейб и стисна и двете в прегръдките си. После се обърна към Арти, който се навърташе зад гърба му: — Помощник, хайде с твоята лодка да претърсим района, за да намерим моя младши лейтенант. Той скочи от хеликоптера преди няколко минути.
— Дадено, сър.
Авторитетният тон на Гейб накара Арти да се подчини и да извика няколко души от по-големия кораб да се присъединят към тях. Себастиан се спусна ловко по въжената стълба и помогна да откачат въжетата за абордаж. Стараеше се да стои с гръб към Лийла.
Арти отпрати жените да се върнат обратно в лоцманската кабина, а мъжете отплаваха, за да започнат трескаво търсене на лейтенант Лутър Линдстром.
— Той ми е страшно сърдит — отбеляза Лийла със съкрушен вид.
Хелън я прегърна през раменете.
— Е, ако си пропуснала да забележиш, Гейб също ми беше много ядосан. Това е добър знак, повярвай ми.
— Ами ако той никога повече не ми проговори? — добави Лийла, явно искрено разтревожена от подобна възможност.
— Ще ти проговори — увери я Хелън. — Той просто е смутен и объркан и това е всичко, а не му е по вкуса неговите хора да го виждат в това състояние.
Отвън се чуха викове, които мигновено привлякоха вниманието им към носа на лодката. Арти държеше един спасителен пояс и се готвеше да го хвърли зад борда. Хелън се приближи на пръсти, за да надникне зад борда на лодката. В същото време една голяма вълна издигна Лутер пред погледа й. Освен че беше мокър до кости и стресиран, по нищо друго не му личеше, че е скочил от падащ хеликоптер.
Шепнейки благодарствена молитва, Хелън се отпусна тежко до спътничките си. Събитията през този ден можеха да завършат с поредица от ужасяващи трагедии, но не бе станало така. Справедливостта бе възтържествувала. Точно както би трябвало.