Андрей Гуляшки
Чудакът (7)

Разказ на един инженер

За разлика от някои мои колеги, към които съдбата е била благосклонна, преди още да се родят, аз, Боян Спиров, не произхождам от заможно семейство и фамилното ми име не прави никому впечатление. Поради тези причини навреме разбрах, че само със старания мога да напредна в живота и че по отношение на комфорта и удоволствията не трябва да проявявам особена придирчивост, поне докато не се изкача по-нависочко по служебната стълбица. Ето защо, когато Юлиян Евтимов пое нещата в ръцете си и започна да управлява завода, аз, благодарение на старанието си, бях вече ръководител на монтажен възел. Да, Юлиян Евтимов ме завари вече началник! Имах си лека кола „Жигули“, черен костюм и лачени обувки и някой и друг лев спестена пара. А знаете ли на колко години бях! На тридесет и една! На тази възраст мнозина инженери тепърва започват, купуват си коли с таткови спестявания, а личният им влог не надхвърля сиромашко трицифрено число.

Но младият човек, колкото и да се старае, обикновено напредва бавно в службата и мъчно се катери нагоре, ако си няма човек в управлението. Нали някой трябва да го посочи, да изтъкне успехите и прилежанието му, да го похвали, та главният началник да го има пред очите си, когато настъпи време за повишения. Е, аз не искам да бъда разбран криво, не съм черногледец и не казвам, че способният млад инженер ще засече на едно място, ако си няма протекция. Трудолюбието бива възнаграждавано, разбира се, но другичко е, когато младият инженер си има своя човек; тогава възшествието по стълбищата върви по-бързо, сроковете се съкращават!

В началото, като постъпих в завода, аз нямах човек сред по-горните началства, трябваше тепърва да си създавам връзки. Признавам си, че случаят ми помогна много. Аз търсех подходящ случай, защо да крия, но този, дето се изпречи насреща ми, беше най-неочакван. Просто изневиделица ми падна, както се казва, и на всичко отгоре работата изглеждаше съвсем чиста. Веднъж, движех се бавно с жигулата си по главната улица, внезапно забелязах на тротоара отдясно съпругата на помощника Щерев, Мая. Как изглежда сега — не зная, Щереви напуснаха доста отдавна Н, но през ония години тя беше отлична на фигура, една русокоса и светлоока красавица, каквато рядко се среща.

Отварям скоба. До тоя час познавах Щереви само най-официално, но вече знаех някои неща за тях. Щерев тогава беше заместник-директор на ЗПЦМ, а Мая преподаваше литература в н-ското ЕСПУ. Макар и с две заплати, семейството живееше доста притеснено. Изплащаха жилище, Мая издържаше сестра в София, студентка, даваха и на жена, за да им гледа момиченцето, детето беше болнаво, не се решаваха да го пращат на детска градина. Още не бяха се сдобили с лека кола и каквото Мая пазаруваше из чаршиите на центъра, отнасяше го до къщи на ръце.

И така, след като я подминах няколко метра, спрях, изскочих набързо от колата, поклоних се учтиво и рекох:

— Заповядайте, другарко Щерева! Ще ми е драго да ви заведа до вас, аз пътувам в същата посока!

Дали защото бях подчинен на мъжа й, та ми имаше доверие, или може би й правех добро впечатление, бях млад и строен и имах обноски, тя се смути малко, но в първия миг, а после ми се усмихна: „Много сте любезен, другарю Спиров, благодаря!“ — и ми подаде с готовност двете си препълнени пазарски торби.

Пътували сме до тях десетина минути, къщата на Щереви беше на пътя, който излизаше на шосето за завода, и аз как ли не си напрягах ума, за да й се представя като остроумен и интелигентен човек, както постъпват впрочем всички млади и по-далновидни хора, когато срещнат съпругите на своите началници. А освен това, нали отбелязах вече, тя притежаваше физически (а навярно и духовни) достойнства от много висок ранг, един допълнителен аргумент, който поощряваше още повече желанието ми да блесна и да се представя в най-подходяща светлина.

— Завиждам ви, другарко Щерева — рекох й, — че сте от този чудесен град! След десетина години той ще прилича на един малък Париж! Булевардът „Трима партизани“, по който се движим сега, ще конкурира самата Шанз-Елизе!

— Вие навярно сте ходили в Париж? — запита ме тя.

Не можах да доловя по гласа й дали беше уверена, че съм ходил, или само предполагаше, но реших, че ще бъде от моя полза, ако я излъжа.

— Да, разбира се! — рекох. — Поживях две-три седмици в тоя модерен Вавилон!

Тя ме стрелна с поглед, учудено ли, любопитно ли, един бог знае, и замълча. Но аз бях сигурен, че израснах в очите й поне с една глава. Две-три седмици ергенски живот в Париж — това значи вино и жени, Фоли бержер и прочие… Тия неща правят интересен мъжа във фантазиите на една скромна провинциална жена.

Помогнах на Мая да занесе багажа си до пътната врата, и като се разделях с нея, целунах й галантно ръка. Въпреки че изглеждаше самонадеяна и да беше съпруга на заместник-директор на ЗПЦМ, тя се поизчерви малко, защото мъжете в Н все още нямаха обичай да целуват ръка на дамите, при това — гледайки ги право в очите…

Вечерта, пет минути преди края на смяната, заместникът Щерев ме извика по телефона в кабинета си. Докато пресичах двора, направих щателен преглед на държанието си с Мая, да не би някъде да съм сгрешил. Всичко изглеждаше в ред, но все пак имаше едно безпокойство в душата ми. Щерев беше кротък по природа, но нали ревността може да направи луд и бесен и най-хрисимия човек!

Опасенията ми излязоха напразни.

— Вие, другарю Спиров, сте помогнали тази сутринна жена ми, завели сте я до къщи — рече той. — На мен ми е особено приятно да ви благодаря — от нейно име и от свое! — Той протегна ръка и сърдечно раздруса десницата ми. — Трогнати сме от вашата любезна постъпка.

Сложих ръка на сърцето си и рекох:

— Моля ви се, другарю заместник-директор, не ме карайте да се червя! Не съм направил нищо особено, дори два километра не съм возил уважаемата ви съпруга!

— Благодарността не се мери с изминатите километри, а с проявената добра воля, скъпи ми приятелю! — Той ме потупа ласкаво по рамото и ми предложи да седна на едничкия тапициран стол, който се намираше в кабинета.

По онова време, пет месеца преди да пристигне Юлиян, ние едва бяхме преполовили монтажните работи, затова още нямахме право да мислим за удобства и кабинетни уредби. Работниците живееха в дъсчени бараки. В подобни бараки, не по-малки, се помещаваха кабинетите на ръководството, канцелариите. Живеехме и работехме във „фронтова обстановка“, както се изразяваше по-сетне новият директор. В дирекцията миришеше на пресен чам, като в дърводелска работилница. Тепърва се изливаха основите на бъдещите общежития, столове и дирекционни сгради от бетон и стъкло.

— Голяма чест ми правите! — поклоних се и седнах скромно на един най-обикновен дъсчен стол. — На такъв лукс сядат — кимнах към тапицирания стол — инженери с по-високи постове, началници, а моя милост е само една обикновена бурмичка.

— Е, и вие ще станете някой ден началник! — засмя се добродушно Щерев. — Колко е време — все е пред нас. Бъдете оптимист! — Той открехна междинната врата, която отделяше кабинета му от съседната стая. — Яначкова! — повика той секретарката си през пролуката. — Бъди добра да сложиш пак джезвето, имам гост!

После ме заговори за специалността ми, за семейството ми, за да се намираме на приказки. Когато секретарката Яначкова донесе най-после кафето, той ме покани с кимване, отпи една глътка и рече:

— Междувременно поисках за вас сведения от инженер Никодимов. Интересуваха се в кой сектор работите и дали се справяте със задачите си. Както знаете, за групата инженери при завода отговаря инженер Никодимов.

— Инженер Никодимов! — престорих се на потресен. — За този строг и взискателен човек аз съм навярно една кръгла нула!

— Е, не се подценявайте толкоз! — усмихна ми се топло и някак тъжно Щерев.

Дето имаше тъжен поглед, аз си го обяснявах с физическия му недъг — той беше попрегърбен в раменете, не кой знае колко, но все пак. За човек като него, с жена хубавица, този недъг беше едно истинско нещастие, и аз го разбирах отлично. Да не дава бог никому, но пък кой дявол го беше карал да се жени за лъвица? Нему отиваше скромна кравичка, а Мая беше царственна сърна, дивно творение на природата. За да смекчи туй очебийно физическо неравенство помежду им, Щерев си беше придал малко благообразен вид, при това — доста оригинален, постарал се беше да заприлича някак си на „божи човек“: с увиснали мустаци, с пророческа брадичка и с хлътнали бузи, които поддържаше кой знае с какъв режим в храната си. Да си кажа правичката, такива мъже не будеха в душата ми състрадание, а напротив! Но тогава трябваше да внимавам в картинката, защото — такъв или инакъв, от тоя брадат козел ми зависеше бъдещето.

— Другарят Никодимов едва ли ще си спомни физиономията ми! — продължавах да правя печално лице. — Ние, обикновените инженери, сме повече от една дузина, де ще помни тогова или оногова от нас!

— Длъжен е да ви знае! — каза Щерев. — Аз съм сигурен, че той познава всички ви.

— Съмнявам се! — рекох.

— Не е добре, дето се съмнявате. Вие го обиждате в душата си. Лично вас той помни например отлично. Има добро мнение за вас, смята ви за дисциплиниран и трудолюбив специалист.

Аз наведох глава.

— Той ви цени като специалист — продължи Щерев, — а на мене ми е драго, че сте добър човек. Много ми е драго. Защото се срещат доста специалисти, които не са цвете за мирисане.

— Всякакви има! — рекох. — Светът е шарен, главното е всеки да си гледа работата.

— На първо място е задължението — Щерев повдигна показалец, — задължението да се живее достойно. Това е най-главното. Който живее достойно, той работи съвестно. Има хора, които работят съвестно, стават челници, преизпълняват планове, но не живеят достойно. Отдават се на сребролюбие и на други пороци.

„Гледай го ти праведника! — рекох си. — Чете ми морал!“

— Съгласен съм — рекох. — Трябва достойно да се живее и достойно да се работи.

— Достойната работа произтича от достойния живот, тя е негово СЛЕДСТВИЕ! — подчерта Щерев. — Едно е законът, а друго е следствието, вие не слагайте знак на равенство между закона и следствието, приятелю! Трябва достойно да се живее, за да се работи съвестно! Такава е истината.

Иконообразният му вид и наставническите му думи ми напомниха нещо попско и аз неволно се засмях.

— Вие не сте ли съгласен, другарю Спиров? — запита ме изненадано той.

— А, моля ви се! — рекох. — Как тъй да не съм съгласен? Напротив!

— Вие сте добър човек и не би трябвало, нито би било редно да мислите другояче. Но има хора, които не споделят моите принципи. Никодимов например не е съгласен с мен!

— Как е възможно? — направих се на учуден. — Той смята, че изоставаме, защото не умеем да работим добре, а аз казвам, че изоставаме, защото не работим достойно. Това са различни неща. Принципно различни неща! — чукна той с кокалчето на показалеца си по масата. — Неговото схващане произтича от убеждението, че главното в трудовия процес са сръчността и умението, а аз казвам, че главното в трудовия процес е съзнанието. Има ли съзнание — сръчността и умението вършат добра работа. Няма ли съзнание — работата не върви, макар хората да са сръчни и да познават отлично професията си.

— Оставете го Никодимов да мисли каквото си ще! — рекох. — Негова си работа!

— Да вземем за пример нашето изоставане — продължи Щерев мисълта си. — Сега това е най-важният въпрос, който вълнува и нас, и министерството. Трябва да се изясни какво всъщност бави нашата работа. Според Никодимов техническата подготовка на монтажниците не била на подходящо равнище. Не бил достатъчно строг и директорът ни. А аз мисля, че когато човек има чувство за достойнство, той работи сръчно, честен е спрямо другите и изпълнява задачите си, без да бъде пришпорван с глоби и други наказания. За съжаление мнозина от нашите хора нямат чувство за достойнство, затова работят, както им дойде, и по отношение на дисциплината не проявяват отговорност.

— Аз мисля, че не бива да куца нито подготовката, нито съзнанието! — рекох. — И подготовката, и съзнанието трябва да са в отлична форма!

— По принцип е така, вие сте прав, но в конкретния случай? — Той се наведе към мен. — В конкретния случай кое куца повече според вас?

Вътрешно се ядосах малко, като го виждах как напира за мнението ми. Защо ме караше да взимам страна, дявол да го вземе! Нека в Управлението да си блъскат главите, мене какво ми влизаше в работа? Защо да се навирам между шамари?

— Не съм мислил по този въпрос — рекох. — Нямам готов отговор. Но ще наблюдавам работата на колектива, своето собствено поведение ще проучвам и след известно време може би ще стигна до някое свестно заключение. И ако повторно ми направите чест да разговаряте с мен, ще ви кажа с удоволствие какво мисля.

Имах чувството, че се измъкнах от „обкръжение“ и мислено потрих ръце. Ще ме помъкне между шамарите ли? Хайде де!

— Вие ми харесвате — каза Щерев и по лицето му се изписа наистина израз на открито задоволство.

А аз се зачудих в себе си: като толкова откровено и недвусмислено изразяваше мнението си по най-важни и парещи въпроси — не си ли създаваше затруднения, не влизаше ли в опасни конфликти с такива влиятелни и авторитетни хора като Никодимов например?

— Вие сте честен и откровен човек! — каза Щерев. — Аз уважавам честните мнения, дори когато не съвпадат с моите. С Никодимов не съм съгласен по много въпроси, но аз го уважавам, защото той не крие мислите си. Вие си признахте, че не сте се замисляли върху причините на изоставането. Браво! Необходимо е душевно благородство, за да се признае един ръководящ човек в някакъв грях. Вие го притежавате това благородство! То веднага бие на очи, защото в днешно време мъчно ще намерите ръководител, който да не се изкарва за светец. „Плакнеш, братко, плакнеш! — помислих си. — Имаш остър ум, но характерът ти е мек, затова предпочиташ да умуваш, вместо истински да се бориш, заобикаляш опасните проблеми с философстване, вместо да влизаш в остри конфликти. Затова ти се разминава!“

— Ще се оглеждате, ще проучвате, ще анализирате! — продължи да ме поучава Щерев. — И когато стигнете до някакъв извод, ще ми съобщите мнението си. Вие сте добър и прям човек и на мене ще ми бъде приятно да се срещам с вас!

— Благодаря ви за вниманието! — поклоних му се учтиво, а в себе си помислих: „Чак да съм толкова християнин, колкото ме мислиш, едва ли.“

Тоя паметен ден в моя живот завърши с едно щастливо събитие — бях поканен от Щереви на вечеря. Както разисквахме с Щерев темите за честността и откровеността като най-висша проява на благородния човешки дух, по телефона се обади Мая. Какво е възнамерявала да каже на съпруга си — не е моя работа, но още в началото на диалога разговорът се завъртя около скромната ми личност. Знае ли човек какво му готви съдбата, какви игри му скроява и къде го насажда? Затова в свещените християнски книги е казано някъде, че „пътищата божии са неведоми“, тоест че никой смъртен не знае с положителност какво може да му се случи в близкото или в по-далечното време. Едно земетресение, една откъсната от чандията десеткилограмова висулка лед, един пиян шофьор, който внезапно изскача насреща ти — има ли човек, дето може да предугажда такива и други подобни неща?

Щерев каза на Мая: „Знаеш ли, че онзи любезен млад инженер, дето тая заран те е довел вкъщи с колата си, сега се намира в моя кабинет?“ На така поставения въпрос Мая ще да е отговорила също с въпрос: „Нима?“ — защото Щерев тутакси потвърди присъствието ми с едно категорично: „Ами да!“

Понеже жените имат вродена способност да се възползуват от предоставените им обстоятелства, Мая ще да е рекла на мъжа си: „Ами защо не го поканиш вкъщи?“ Тъй ще да е предложила, защото Щерев незабавно отговори: „Виж, това е идея, непременно ще го поканя!“

Дори и да не възпроизвеждам съвсем точно думите на Мая, смисълът им ще да е бил същият, затова Щерев ме покани на вечеря в дома си и аз приех поканата му с благодарност. Кой подчинен при сходни случаи е отказвал на шефа си? И кога? И в края на краищата какво е виновно третото лице, съпругата, за да бъде огорчаван с отказ?

 

 

Макар да не ми беше предложено нищо особено за ядене и пиене, запомнил съм тази вечеря с добро: без особени усилия станах приятел на семейството. Въпросът е да се ориентираш навреме, както и направих. Чувство за ориентировка не ми липсва, слава богу. Малката Соня беше зажадняла за „чичко“, с когото да си играе, личеше си, че с нея не се занимаваха твърде. Като вълк извивах глас, направих се на медун, тичах на четири крака из салона, изобщо сторих неща, каквито на баща й не биха се явили дори насън. Пък и не беше удобно за човек с образа, да речем, на пророк Йеремия да се тръска на четири крака из салона, да трака със зъби и свирепо да грухти като мечка стръвница. Толкова се развесели малката, че когато дойде време да си ляга, отведоха я насила, отделиха я от мене с плач. Аз много добре забелязах с колко благодарност и топлина се изпълниха очите на Мая. Съвсем очевидно беше, че пророк Йеремия не подхождаше за партньор на малката и весела Соня. Пред мен се разкриваше едно широко поле за импровизации в стила на Червената шапчица и аз бях благодарен на съдбата, че ми даваше възможност да се проявя като актьор.

И на моята улица се задаваше празник. Заместник-директорът Щерев имаше нужда от приятел, който да слуша тирадите му за „доброто“, с когото да се посъветва дали няма да урони престижа си, ако даде горната стая под наем, и който да изпадне в мат при решителна игра на шах. Мая — тя имаше нужда някой да забавлява мъжа й, за да се занимава тя самата с пианото си или да се уединява край прозореца, загледана разсеяно в нощното небе. Слушах тирадите на директора, посъветвах го да даде стаята под наем, доброволно влязох в мат, а на Мая се усмихвах дискретно и разбиращо.

След две седмици получих първата си командирска нашивка — повишиха ме в чин началник на технологически възел. Започвах своя марш.

Отначало ме канеха — Мая или Щерев, а сетне се установи едно мълчаливо споразумение помежду ни — да им ходя на гости без специална покана. За да се покажа благодарен за доверието и честта, забавлявах Соня, като лазех на четири крака по килима, и влизах без угризения на съвестта си в „мат“, за да изкарвам щастлив израз по лицето на Щерев; а на Мая продължавах да се усмихвам — дискретно, разбира се, и по възможност колко се може по-неопределено. Слушал бях от знатоци в любовните работи, че неопределените усмивки хвърлят в смут по-романтичните млади съпруги, каквато си мислех, че е Мая. А си мислех, че Мая е романтична не без основания — тя свиреше все класика, сонати и ноктюрни; нито веднъж не чух от нея нещо по-жизнено, една весела естрада например.

Макар да вечеряха веднъж в седмицата в ресторанта на грандхотела и сегиз-тогиз да ходеха на кафе у дома на първия секретар на партията или у дома на кмета и да канеха у тях на кафе някои по-видни личности със съпругите си, Щереви не водеха светски живот, както отиваше на ранга им, живееха според моите разбирания свито и затворено. До едно време си обяснявах това тяхно странене от забавленията на по-висшето н-ско общество с материалните им притеснения, но по-сетне дойдох до убеждение, че причините са по-скоро от душевен характер. Щереви просто нямаха желание да щъкат сред обществото! А защо? Не се наемам да гадая — нито съм бил, нито имам желание да ставам душоведец.

Но като общувах с тях по-отблизо няколко месеца (от средата на март до края на август), имах възможност да наблюдавам непосредствено как живеят и да си съставя мнение за някои неща. Така например направи ми силно впечатление обстоятелството, че Щерев, уравновесен човек, вече 38-годишен, инженер по професия и заместник-директор на крупен завод, проявява сантиментални чувства към жена си, които по̀ биха отивали на един младоженец, да речем, или на някое студентче с поетични наклонности. Аз с очите си виждах как понякога й носи цветя, които ходеше да купува чак в центъра на града. Господи, смешно и същевременно тъжно беше да се гледа как тоя попрегърбен човек, с лице на пророк, пръкнал сякаш по някакво чудо из страниците на Библията, върви с букет цветя по централната улица, като някакъв изпечен съвременен донжуан, дето пет пари не дава за хорското мнение. Не отива, дявол да го вземе, на един заместник-директор на крупен завод да се разнася по централната улица на града, притиснал до гърдите си букет цветя, увит при това с лъскав станиол! Но освен дето й носеше цветя, той я изненадваше понякога със сребърна гривничка, с герданче, те не струваха много, но все пак не бяха без пари. Не разбирам аз тази работа, да даваш от нужда стая под наем, и да хвърляш парички на вятъра за гривнички и герданчета!

Невероятно, но факт, тоя човек май беше влюбен в жена си! Заместник-директорът на ЗПЦМ! Такива занесени мъже предпочитат да се уединяват до полите на жените си, вместо да ходят на гости или да пият уиски в бара на грандхотела.

Мая се показваше далеч по-нормална, шестгодишният съпружески живот беше извършил своето. Тя се държеше спокойно, без превземки и проявяваше според моите наблюдения пълно равнодушие към ухажьорските старания на мъжа си. Нещо повече, струваше ми се, че й беше писнало вече от него.

Редно беше да търси по-настойчиво развлечения вън от дома си, но нямах впечатление, че го правеше. Да се примирява с досадата си — не ми се вярваше, тя беше на 27 години, една възраст, когато се мисли най-малко за примирение. Да й пречи учителската професия — и туй предположение изглеждаше пресилено, никой не държеше учителките заковани в морални букаи, като едно време, днеска можеха да правят каквото си искат, да ходят, където си пожелаят, имаха пълна свобода. Но Мая, поне засега, не търсеше развлечения, все още се държеше с мен „неутрално“, тоест еднакво далече както от „да“-то, така и от „не“-то. Изобщо царуваше неяснота.

В тази загадъчна обстановка паднеше ли ми да срещна очите й, аз продължавах да й се усмихвам неопределено, лудувах със Соня, играех шах с Щерев, като преднамерено допусках грешки, и стоически понасях назидателните му поучения.

Времето се затопли, започнахме да се застояваме на двора. С бракувани дървении, които докарах от завода, направих на Соня люлка. Дърводелството ми вървеше отръки, люлката излезе яка, понякога и Мая не устояваше на изкушението да се люшне напред-назад. В такива случаи безцеремонно и много определено лепех погледи по коленете й, а тя ме гледаше като празно пространство. Беше очевидно, че нещата трябваше да доузряват. Тя беше романтична по природа и навярно искаше да се завърже по-напред помежду ни някакъв „роман“.

 

 

С „роман“ или без „роман“, накрая все щях да спечеля нещо, пък и с празни ръце да останех, сприятеляването ми със семейството щеше неминуемо да се отрази на по-нататъшния ми възход в завода. Издигането ми за началник на възел бележеше само началото. Имах ли Щерев зад гърба си, щях да се изкачвам по стълбата на повишенията, без да се задъхвам — в съкратени срокове. За какво по-хубаво може да мечтае един млад инженер?

Но ползата от общуването ми със семейство Щереви не се изчерпваше само с кадровите ми интереси. По важност напредването ми в службата стоеше на първо място, разбира се, но нали човек има и интимен живот, за който също трябва да отделя съответния процент внимание и грижи. Като правех преглед на тази част от живота си, аз с удовлетворение забелязвах редица придобивки. Преди всичко искам да изтъкна приятното чувство на топлина и уют, което изпитвах, когато ходех на гости у Щереви. Подходяща домашна обстановка не съм имал като юноша, родителите ми не се разбираха, караха се често и живееха под един покрив като куче и котка. За студентските години да не споменавам — от неразбориите в общежитията и досега е кисело в душата ми. А у дома на Щереви всичко беше толкова различно! Там имаше тихи и кротки разговори, спокойствие и разбирателство, дори мрачната музика на Мая не беше в състояние да ми помрачи настроението. Плакнеше ме атмосферата на едни извисени отношения, за каквито бях само чувал, че съществуват: сякаш попадах на друга планета. Пък да не говорим за очарованието, което ръсеше наоколо си Мая, това очарование будеше в душата ми силен апетит и най-сладки надежди…

Освен духовните придобивки от общуването си с Щереви аз извличах и придобивки от материален характер. Те не бяха кой знае какви, но нали капка по капка, като се събират, накрая правят вир! Е, да се приказва за вир в случая ще бъде преувеличено, но все пак беше нещо, дявол да го вземе! Аз бях ерген и преди да се сприятеля с Щереви, убивах времето си, като ходех на кино или на чаша водка в бара на грандхотела. Какво друго можех да правя? Да лежа в стаята си и да се обръщам от рамо на рамо, това ми дотягаше, защото не бива да се забравя, че тогава едва бях навършил 27 години! Но да ходя на кино всеки ден беше невъзможно, по онова време в Н работеше само един кинотеатър и филмите ги прожектираха цяла седмица. Ако в бара имаше сепаре, където да си пия водката сам — криво-ляво, щеше да се ядва някак, чашка водка не струва много. Но къде можеше да се скрие човек? Всичко беше изложено на показ, като на длан. Влезе някой инженер, колега от завода, забележи те и хоп — сяда на масата ти, без да те пита. „Ще ти правя компания — вика, — да не си сам!“ Умрял съм за компанията му, но как да му кажа? „Затуй ще черпиш, вика, аз, казва, бадева не забавлявам!“ И чука по масата, вика келнера. Мога ли да му тръсна открито туй, дето го мисля в себе си: „Махай се, говедо, не ми трябваш!“ Ще те направи после за резил пред целия колектив от инженери и работници! Преглъщам, дори се усмихвам, а мръсникът добива кураж от пасивното ми поведение и си поръчва втора водка… Ха де?

И тъй — всяка вечер или през вечер. А туй са пари. Като зачестих да ходя у Щереви, тези пари оставаха в кесията ми, спестявах си ги.

По-рано много ми тежаха почивните дни, идвало ми е да рева от скука. Не бях тукашен, нямах роднини, у които да ходя, за да се отегчаваме взаимно. А с приятели не успях да се сдружа, защото нито играех карти, нито ходех на лов, нито бях пияч. Често се спасявах от скуката с един трик, който бях измислил сам. Отвеждах жигулката си в заводската работилница и там захващах да разглобявам машинариите й, да ги почиствам и отново да ги сглобявам. На обяд похапвах от яденето, дето си носех, почивах и пак започвах. Така минаваше времето… Но откакто станах свой човек у Щереви, нещата се промениха сякаш по магически начин. Празниците придобиваха празнично съдържание. Гощаваха ме сравнително добре, подремвах си с отворени очи, докато Щерев ми излагаше своите схващания за достойнството на човека, и с нетърпение очаквах мига, когато Мая ще ми покаже с поглед, че е готова да отговори на моите пламенни въжделения. За да ускоря този сладък миг, аз водех настъплението и по обиколен път, като ласкаех до умиление майчинските й чувства: носех малката Соня на гръб, играех с нея на Червената шапчица и подскачах из двора като кон…

С такива многостранни придобивки посрещнах лятото, готвейки се да бера златни плодове наесен, когато над нашия мирен и добър живот неочаквано се надвеси зловещата сянка на Юлиян.

 

 

Той ме сръфа още в деня на своята поява. След като заключи централния вход и всички други входове, за да накаже закъснелите — сурова и безцеремонна мярка, каквато бившият директор и насън не би се решил да прилага, — Юлиян, съпровождан от Никодимов, започна да обикаля цеховете с лице на ястреб, който се оглежда за плячка. Той беше облечен с велурено яке и кадифени панталони, носеше бяла риза с обърната яка. Лицето му имаше остри черти и се запомняше веднага с мрачната си хубост. Лично на мен това лице не ми хареса, едни неприятни предчувствия ме налегнаха, като се вглеждах в него.

Пристигнал-непристигнал в моя сектор на цеха, той хвърли бегъл поглед наоколо си и тутакси запита едного от работниците:

— Защо сте струпали толкова нагъсто всичките тия детайли?

Работникът ме погледна въпросително и повдигна рамене.

— Защо? — запита ме Юлиян.

Когато се здрависа с мен, очите му гледаха студено, но бяха ясносиви и погледът му беше открит. Сетне, като ме наблюдаваше втренчено, цветът им бързо потъмняваше и погледът им все повече заприличваше на една възправяща се насреща ми сива стена.

— Струпваме в края на смяната колкото се може повече детайли — рекох, — за да не чакаме сутрин да ги подвозват отвън. Печелим време, другарю директор, щурмуваме оперативната задача още с първите минути на смяната!

По устните му трепна някаква усмивка, стори ми се малко насмешлива. Той записа нещо в тефтерчето си с израз на коравосърдечен учител, който пише двойката ученика си, и с безстрастен глас ми нареди да се явя при него след половин час.

Никодимов наблюдаваше тази сцена отстрани, и както ми се стори, с доволно лице. Той беше сторонник на твърдия и безкомпромисен курс в усилията да се ликвидира закъснението по монтажа, но не намираше практическа поддръжка от бившия директор. Щерев искаше да съчетае твърдия и безкомпромисен курс с идеологическа просвета и затова го поддържаше само наполовина. Тъй или иначе, след като чух новия да ме вика в кабинета си, изпитах една слабост в коленете си, а в ушите ми като че ли запищяха отдалече дузина локомотивни свирки.

Докато отивах в дирекцията, срещнах на пътя си неколцина колеги, с които главният беше разговарял. Те изглеждаха повече озадачени, отколкото смутени, мънкаха и за разлика от друг път не изглеждаха словоохотливи. „Не им е още ясно с кого си имат работа!“ — помислих си, макар че и в моята глава нямаше по отношение на главния никаква яснота.

В директорския кабинет заварих Никодимов и Щерев. Двамата седяха, а той се разхождаше напред-назад из стаята, захапал дълга папироса и тикнал ръце в джобовете на велуреното си сако.

— Ето ви и вас, другарю Спиров! — усмихна ми се той с неочаквано добра усмивка и с още по-неочакван жест ме покани да седна в коженото кресло, което се намираше отдясно на писалищната му маса.

— Моля ви се! — възпротивих се силно. — Как ще седна на това почетно място, когато: тия отговорни другари — кимнах към Щерев и Никодимов — седят на дъсчени столове!

— Не се безпокойте! — този път Юлиян се усмихна кисело. — Аз ви уверявам, че тези отговорни другари са доволни от местата си и че те не биха желали да ги разменят с това кресло. — Прав ли съм? — обърна се той към двамата. Те кимнаха с глави.

Щерев каза:

— Ние сме добре. Вие не се тревожете за нас.

— Защото — продължи Юлиян и очите му започнаха бавно да потъмняват — това кресло играе в момента ролята на прокрустово ложе. Знаете ли впрочем, какво означава думата „прокрустово“?

— Аз съм машинен инженер — рекох. — Не съм се занимавал с филологически науки.

— Древногръцкият разбойник Прокруст имал две: легла: късо и дълго. Когато взимал в плен нисък човек, той го настанявал на дългото легло и разтягал с чекрък тялото му, докато стъпалата му опирали таблата. Когато вземал в плен висок човек, настанявал го на късото легло и със секира режел от краката му толкова, колкото било необходимо. Подобно на прокрустовите легла е и моето кожено кресло. В него каня да седнат на делови разговор някои от моите първи сътрудници. Моля!

Гледах го втрещен. Беше ми едновременно и страшно, и обидно. Знаех ли го дали се шегува, или пък не е напълно с ума си?

Събрах сили и попитах:

— Мога ли да зная за какво сте ме повикали?

— Е, седнете де! — каза с досада Юлиян. — Нищо няма да ви стане, аз се пошегувах само. А вие май не разбирате от шеги!

— Има шеги и „шеги“! — рекох. Седнах смирено на проклетото му кресло.

— Трябва да се научите да търпите критика! — каза Юлиян. — А критиката е в известен смисъл, „прокрустово ложе“. — Той смачка бавно остатъка от дългата си цигара в претъпканата с фасове пепелница, намръщи се за миг — от пепелницата ли, или защото не му харесах — между нас още в първия миг беше се възцарила някаква антипатия! — и продължи с равен глас, като отново тикна ръце във велуреното си яке и възобнови разходките си напред и назад: — Повиках ви от любопитство! Искам да зная, защо вършите такава глупост — преднамерено да задръствате работната си площадка с купища железарии?

„С тоя човек няма да се разбирам!“ — и едно усещане, че губя почва под краката си, започна да ме обхваща. „Още не сме се запознали като хората, и вече ме предупреждава отдалече със секири и макари, а сега нарича глупост мерките ми за икономия на време!“

— Още одеве ви казах, че струпвам детайли, за да икономисвам време! — рекох.

Той се изсмя: в очите ми, безцеремонно, като че ли имаше работа с някой най-обикновен работник!

— Тези ръководещи другари — кимна той към Щерев и Никодимов — се изказаха за вас много ласкаво, а вие продължавате да държите на една очевидна глупост! В края на смяната губите време, за да си проправяте път сред струпаните детайли, и това вие наричате икономия на време! Вие прахосвате монтажно време за функции, които не са ви присъщи, и същевременно твърдите, че ускорявате монтажа. Как да ви разбирам, другарю Спиров, ще ми обясните ли?

Нищо не му обясних, защото усещането, че губя почва под краката си, правеше главата ми да се върти и стомахът ми да се надига към гърлото.

Вечерта отидох у Щереви. Тъй и тъй, казвам на Щерев, отчаял съм се, много лошо започна! Защо се залови за мене тоя човек?

А той, какъвто е великодушен и добър, тупа ме приятелски по рамото и ме утешава. Не е — казва — само до тебе, с мнозина започна, може да се каже — с всички. Никому не се размина. Не видя ли на събранието какви трески хвърчаха?

Бях на събранието, видях да хвърчат трески и настроението ми помръкна още повече: „Ако Юлиян се задържи, аз през плет няма да видя повишение!“ — въздъхнах в себе си. Кошмарен човек!

Щерев имал чувството, че бил строг и малко зъл, но че си разбирал от работата. Само не могъл да си обясни жеста му с почерпката. Тридесет-четиридесет шишета водка със съответните мезета — а те бяха доста богати, защото съдържаха маслинки, чушчици, половинка яйце и резенче сирене, — това прави почти една директорска заплата. Но да оставим настрана разноските, казваше Щерев. Него го впечатлило друго, което било още по-необикновено. На събранието не се церемонил, дялкал трески от инженери и работници, джаста-праста право в очите! А на трапезата се развеселил, вдигал наздравица за тия, дето най-остро критикувал, и накрая се разпял, песни взел да пее! Какъв човек! И що за характер? — чудеше се Щерев.

— Кошмар! — рекох. И понеже за мен не вдигна наздравица на почерпката, допълних: — Опасен тип!

— Защо? — обади се Мая. Тя се обади за пръв път тази вечер, а лицето й, кой знае защо, пламна като божур.

— Как защо? — рекох. — От такъв може всичко да се очаква! Вземе те на око, понижи те в службата, а после те вика на почерпка и вдига наздравица за светлото ти бъдеще!

— Това е интересно! — каза замислено Мая.

— По-скоро е зловещо! — намръщих се аз.

— Боже мой! — каза Мая. — За вас всеки по-особен човек е „тип“ и всяка по-особена постъпка е „зловеща“!

— Аз уважавам редовните хора и нормалните постъпки — рекох.

— А за мен е интересно всичко, което излиза извън рамките на трафаретното и банализираните представи! — каза Мая.

Погледнах Щерев. Той слушаше жена си с наведена глава.

— Вие сте си наумили да оригиналничите! — рекох. — Лошо време сте избрали. Днес ни е дошло до гуша от оригиналности.

— А на мен ми идва понякога до гуша от „редовности“ — каза Мая и пак се изчерви.

— Мая — каза кротко Щерев, — ти заради нашия квартирант ли говориш така? Настройваш се на неговата вълна?

— Как ти дойде на ум! — намуси се Мая.

— Какъв квартирант? — попитах аз.

— Не знаете ли? — каза Щерев. — Ние му дадохме под наем горната стая.

— На кого сте я дали? — не повярвах аз.

Мая побърза да отговори:

— На Юлиян Евтимов я дадохме. На новия директор.

„Всичко е свършено!“ — помислих си и усетих да избива по челото ми студена пот. „Всичко е свършено!“ — биеше кръвта ми по слепоочията, както камбана на погребение.

— Трябва да съберем до напролет пари за колата! — някак сконфузено се усмихна Щерев. — Нали имаме вноска за „Лада“.

— Добре, добре! — кимнах с глава и слушах камбаните. И като ги слушах, една спасителна мисъл изведнъж ме осени: ами защо да не използувам Щереви, за да се сближа с Юлиян? Щом съм техен приятел, току-виж, че съм станал и негов! Хората така се сближават, като се събират и разговарят, като заедно ядат и пият. Приятелството не пада от небето.

— Браво! — плеснах се с длан по коляното си. Умно сте постъпили, като сте дали стаята под наем — рекох. — Защо да стои празна? А дето сте я предложили на новия директор, и това е умно! По-добре на един директор, на човек с връзки и авторитет, отколкото на някой кой и да е.

— Но вие нали не го одобрявате? — каза Мая.

— Какво да правя! — въздъхнах. — Ще го търпя заради моята малка приятелка Соня…

 

 

Започнах да ходя всеки ден у Щереви, като се надявах да срещна Юлиян. Той беше техен наемател вече. Но оставах с „пръст в устата“ — Юлиян не се вестяваше.

Една вечер запитах Мая:

— Наемателят ви да не се е отметнал? Да не би да си е намерил друга квартира?

— О, не! — възкликна Мая. — Той не се е отметнал. Но използува хубавите летни вечери, за да наблюдава звездите. Той е физик, астроном, звездите са негова специалност, сега пише книга за тяхното възникване и развитие. — Тя помълча и все така — малко развълнувано, малко вдъхновено — допълни: — Знаете ли, че аз наблюдавах през неговия телескоп планетата Юпитер? Ах, да знаете колко царствена изглежда тази планета!

— Я виж! — рекох без особен възторг и на свой ред помълчах. — Телескоп, казвате. Чудно!… Нима той има телескоп?

— Не особено голям, но все пак — телескоп! — каза тя.

— Я виж! — повторих като някакъв папагал думите си. — Планетата Юпитер сте наблюдавали?… Излиза, че вие сте ходили в неговата ергенска квартира, дето е в дачата на бай Сандо ханджията?

— Да — кимна Мая, — аз му ходих на гости преди няколко вечери. — В очите й лумнаха игриво-лукави огънчета. — Със Соня и моя мъж — допълни, като че ли след нарочна пауза тя.

Аз почувствувах тая нарочна пауза и душата ми се наля с негодувание и жалост.

— Наистина — рекох. — Когато човек заема висока длъжност, като Юлияновата, на гости му ходят и първенци, и красавици, и всякакъв елит. Тежко на низшите! Ние ходим на кино веднъж в седмицата и понякога се разхождаме вечер по главната улица! Какво да се прави — въздъхнах, — всеки се ражда с късмета си.

— Грях ви на душата! — погледна ме с укор Мая. — Как ви дохождат наум такива думи! — Тя помълча и повдигна рамене. — Това приказвате вие, дето през вечер сте у нас!

Усетих се, че попресолвам гозбата, затова реших да завия кормилото.

— Извинявайте! — рекох и направих малък поклон. — Това е едничката милост, която съдбата още не ми е отнела… Но щом на сцената се появяват звездните небеса и планетите, и един телескоп, който ги приближава до очите ни — бог може да ми отнеме и тая едничка моя радост!

— Ох, какви думи! — сбърчи носле Мая, сякаш изневиделица я лъхна лоша миризма. — Не ги обичам подобни изрази! Двойка пиша на абитуриент, който се изразява така!

— Какво искате да кажете? — направих аз разтревожено лице. Всъщност аз наистина се разтревожих, защото думата „двойка“ никога не беше звучала приятно в ушите ми. А в създалата се обстановка след Юлияновото появяване тя ми напомняше една пъклена бомба със закъснител. Току-виж, че на тази занесена провинциална романтичка (телескоп, звезди, планети, Юпитер!) още утре й хрумнало да ми тегли с червено мастило една дебела черта! Затова изобразих (макар и насила) весела и безгрижна усмивка и махнах с ръка: — Не чувствувате ли, Мая — рекох, — че се занасям? Какво си мислите вие, че ще ви ревнувам от един заводски директор, дето гледа нощем звездите? Моля ви се, Мая, моля ви се!

Наведох се и галантно целунах ръката й.

— До утре! — рекох.

— До утре! — кимна ми тя, но аз не бях чак такъв тъпак, за да не забележа, че по лицето й се изписа една, уви, принудена усмивка.

„Ще видим — рекох си. — Такива заводски директори с телескопи не отиват в днешно време много далеч!“

И все пак тревога нахлу в душата ми, като оная първа заран, когато Юлиян ми би дузпа заради предварителното струпване на проклетите детайли…

 

 

Не преустанових визитите си у Щереви, но внимателно се осведомявах кога Юлиян ще ходи у тях (тоест — ще нощува в стаята си) и кога ТЕ възнамеряват да посетят астрономическата му „обсерватория“… Не исках да се срещам в интимна обстановка и лице в лице с тоя особняк, който беше за съжаление мой административен и технически шеф. Не че не бях сигурен в себе си, а просто… така. По принцип избягвам конфронтациите. Сблъсъците между началник и подчинен в повечето случаи не носят добро за подчинения. Тъй е било и май тъй ще бъде и занапред.

Беше през месец септември.

Един съботен следобед, както почиствах и потягах жигулата си, гледам — наблизо застанал Юлиян. Захвърлих намасления парцал и учтиво го поздравих.

— Продължавайте! — кимна ми Юлиян.

Наведох се и взех отново парцала. Какво пък, беше неработно време, можех да правя каквото си искам.

Юлиян запали от дългите си цигари, пуфна дим и се усмихна. Очите му гледаха приятелски и топло, сивият им цвят беше гълъбов, мек.

— Няколко пъти ви виждам да се занимавате все с едно и също — рече той. — Човъркате колата си. Нямате ли други интереси?

— Какви интереси? — попитах.

— Вестник да прочетете например или списание. Книга да разтворите! Библиотека направих към клуба за култура, не сте я посетили нито веднъж!

— Вие сте се интересували дали посещавам библиотеката? Какво внимание! — възкликнах аз. — Благодаря за отношението. Но що се отнася до книгите, аз си ги чета у дома!

— Така ли? — като че ли се усъмни Юлиян.

Той се усмихна недоверчиво, но не посмя да ми каже нищо повече. Сигурно си беше спомнил, че зад гърба ми стои влиятелен човек като Щерев и че с преподавателката по литература Мая, тази забележителна жена, аз съм разговарял на културни теми не един път. Кой ли пък можеше да докаже противното?

Юлиян всмукна няколко пъти от дългата си цигара, махна ми мълчаливо с ръка и се отдалечи, размахвайки леко ръцете си встрани.

След няколко дена той ми върна тъпкано за лъжата с книгите. Заядлив и дребнав екземпляр! Правителството държеше ЗПЦМ да влезе час по-скоро в пусковия срок, а той се занимава с личния ми живот, взел ме на мушка и ме превърнал в център на вниманието си!

Но… „Шерше ла фам!“ — са казвали французите… За него беше по-важно да ме компрометира в очите на Мая.

 

 

Беше неделя вечер. Заварих Юлиян у Щереви — Мая току-що беше сложила Соня да спи.

Щерев изглеждаше уморен, прозяваше се, дремеше в креслото до прозореца, а Мая и Юлиян седяха до пианото, разглеждаха някакви нотни съчинения и от време на време тихичко си разменяха по някоя дума. Като ги гледах така интимно да си приказват, дяволът си няма работа и запали някакъв неприятен огън в душата ми.

— Другарю директор — рекох, като се доближих до тях, — няма ли да наблюдавате звездите тая вечер? Според другарката Мая вие съзерцавате редовно нощното небе!

— Не съм ви казвала, че той „съзерцава“ нощното небе! Такава превзета дума не съм употребила!

— Не се съмнявам — каза Юлиян. — Такава дума вие не бихте изрекли.

— Когато бях в Париж — рекох, — разходих се една вечер до Монмартър и там един амбулантен астроном ми предложи да гледам планетата Юпитер с телескоп.

— Колко интересно! — каза Юлиян и по устните му се плъзна усмивчица, остра като бръснач. — А през кой месец беше, ако си спомняте, тази знаменита вечер? — Мисля, че беше през април, около католическия Великден!

— Ха-ха-ха! — засмя се весело и зловещо Юлиян. — Виж ти! Къде открихте този амбулантен астроном? На кое място беше инсталирал телескопа си?

— Забравил съм! — рекох. — Навярно на височината?

— Ами да, на височината.

— И каква забележителна постройка имаше на височината?

— Май че тогава нямаше никаква!

— Ха-ха-ха! — засмя се повторно Юлиян, но този път съвсем зловещо.

— Моля! — засегнах се аз. — Не виждам да съм казал нещо смешно, за да се смеете така!

— Как така да не сте казали смешни неща? — Сивите му очи бяха потъмнели и погледът им ме смазваше като безмилостен валяк. — Първо — рече той, — през април никаква планета Юпитер не се вижда привечер. Това е известно дори на амбулантните астрономи, както благоволихте да се изразите. Второ, на височината над Монмартър се издига огромната старинна катедрала „Секрекйор“, която е била построена на същото това място преди повече от два века!

— Може да е ставало дума за друга планета, а не точно за Юпитер. А катедралата да не ми е направила впечатление. Нито съм астроном, нито архитект! Не, не виждам основание да се смеете по такъв обиден начин!

— Привечер през месец април не се виждат никакви планети, затова по него време не се появяват на височината никакви „амбулантни“ астрономи. Вие не сте помирисвали Монмартър, приятелю, а говорите за „амбулантни астрономи“ и за планети. Това е толкова смешно, че ако не беше другарката Щерева тук, аз щях още да се смея, и с такъв смях, какъвто вие, по всяка вероятност, не сте чували до днес!

— Всеки помни от Париж различни неща! — повдигнах аз пренебрежително рамене.

Боже мой, лицето на тоя човек изведнъж потъмня и оня проклет валяк на погледа му безмилостно се насочи към мен!

— Ходили сте в Лувъра, нали? — попита ме той.

— И то не един път! — рекох.

— Е, и какво има пред Лувъра?

— Какво може да има? Улица има, какво друго?

— Ха-ха! Ха-ха! — отново се разсмя Юлиян, но този път в зловещия му смях прозвучаха сякаш злобни нотки. — Защо лъжете, че сте били в Париж?

— Оставете човека! — помоли го Мая, без да ме погледне.

Да си жива сто години, царице моя, за благите думи! Обля ме пот, загубих дъх от притеснение.

— Благодаря ви, Мая, че се застъпвате за мен! — промънках. — Този човек не разбира от шеги. Аз се шегувам, а той взима отговорите ми на сериозно. Хе, хе!

И побързах да се измъкна. Току ме запитал за книгите, дето уж ги чета вкъщи. А вкъщи нямах дори четвърт книга. Бях дошъл в Н да правя завод, а не да се забавлявам с книжки.

 

 

Ето какъв дързък и безсъвестен човек беше Юлиян. Той използуваше служебното си положение, за да се гаври с по-ниските чинове и по този начин да се издига в очите на красивата Мая като голям началник и железен мъж!

Кошмар!