Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2010)
Корекция
Yo (2010)

Издание:

Андрей Гуляшки. Чудакът

Изд. „Български писател“

Рецензент: Ефрем Каранфилов

Редактор: Кирил Апостолов

Художник: Божидар Икономов

Худ. редактор: Петър Тончев

Техн. редактор: Венцислав Лозанов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Изд. № 6313 от 1986 г.

Код 25 — 9536225311/5605-153-86

История

  1. — Добавяне

Разказ на един директор

Щом са ви изпратили от отговорно място с препоръка, аз няма да ви върна, другарю редактор, ще се постарая да ви бъда полезен. Заповядайте, моля, седнете! Ще благоволите ли да изпиете едно кафенце? Не, не отказвайте! Кафето, с което аз черпя гостите си, е специално, марка „екстра калите“, тоест — началническо. Има си хас при директора на отдел „Търговия“ да се сервира кафе от марка „какво да е!“… Хе, хе! Седнете, моля, седнете, аз ей сегичка ще позвъня на секретарката, не се притеснявайте!

Та-а-ка, другарю! Всичко трябва да върви по реда си. Първо кафенцето, после разговора, а след туй бележчица, ако е нужна… пардон! Вие не сте за бележчица, но такава е думата… Та за реда отворих приказка. Редът е най-гениалното откритие на човешкия род, другарю. Аз го виждам например с лампази, с два ката сребърни еполети и с един як волски каиш в ръката си. Който греши стъпката — по врата! Та няма да има ред ли? О-хо, всяка жаба да си квака в гьола, и никому няма да дохожда наум да чупи на две началническата дума! Такъв трябва да е редът, другарю — с лампази, сребърни еполети и камшик… Знаете ли какво си мисля аз за реда, като изхождам от собствения си дългогодишен опит? Ще ви кажа. Докато ни поднесат кафенцето, аз ще ви изложа схващането си по този най-важен въпрос. И с две приказки. Първо: „Всяка жаба трябва да си знае гьола!“ Второ: „Уважавайте началството, другари!“ Прав ли съм? А-а-а, моля! Може да не съм от коляното на интелектуалците, но житейският, ми опит ме е научил на мъдрост. Аз ще ви кажа, другарю, че ако хубавият ни живот куца, където не трябва, то е само заради това, че разни хора не съблюдават тия две свети правила и си живеят тъй, както само на тях им е угодно. Какво имам предвид ли? Ще ви обясня с примери, другарю.

В грандхотела има банкетна зала с маса за 50 души. Крайно необходима зала, одобрявам! Дойде гост от високо равнище — къде ще го посрещнеш с хляб и сол, според народния обичай? В тази зала, разбира се! Свърши отчетно-изборна конференция — къде ще почетеш новоизбраното бюро, къде ще вдигнеш наздравица за предстоящите успехи? Пак там, в банкетната зала. Тъй че аз одобрявам наличието на тази зала. Тя е извикана на живот от една насъщна необходимост. До тази зала има друга една малка заличка, ама съвсем интимна — 5–6 маси всичко. Като сметнеш средно по 4 души на маса, тази зала събира всичко 20–30 души. Толкова прави каймакът на н-ското общество, със съпругите. Туй са първият секретар, кметът, началникът на гарнизона, директорите на заводите от републикански тип — ЗПЦМ и ЗПК — завод за промишлена керамика, значи. Към туй най-високо равнище следва да се причислят още двама-трима души и сметката приключва. Председателят на профкомитета, главният съдия и секретарят на градската дружба на БЗНС. Край. Никой смъртен не може да припари в тази камерна зала. Хората трябва на спокойствие да разсъждават за обществените и държавните дела. Но в грандхотела има една зала и за хора от по-първа ръка, но не от най-високо равнище. Туй са директорите на търговията и снабдяването, на кооперациите, на БНБ и прочие — хора, които непосредствено въртят деловия живот в град Н. Тази зала, другарю редактор, е оборудвана с десетина маси. Местата стигат, но теоретически. А на практика се получава един миш-маш, защото всеки, като бутне една десетачка на портиера, може да си намери място, и то по избор.

Аз, да речем, съм управител на квартална зарзаватчийница. Моркови, зеле, марули и прочие. Образование основно, колкото да пресметна келепира си, като продавам второ качество марули за първо. И прочие. И ето събрал съм доста парици и ме надува желание да се изфукам пред света. Пред директорите например. Пред разни висши чиновници, ръководители, журналисти. Пука ми от чиновете и постовете им, имам си пари и ще си правя кефа както искам и както си знам!

Бутам, значи, десетачката на портиера и тържествено влизам с мадамата си при отбраното общество. И тъй като никой не ме е учил на деликатност, аз си плюскам по природному, щипя си мадамата под масата и накрая заизвивам някое маане, колкото ми глас държи.

 

 

Ето какво значи, другарю редактор, жабата да не си знае гьола и нисшите служби да си затварят очите пред началническото разпореждане заради една пробутана десетачка!

Човек не може спокойно порция кебапчета да изяде с жена си в този салон за „отбрано общество“ поради наплива на жабоци, дето са забравили гьола си.

Но ако оня с лампазите, двойните еполети и волския камшик гледаше работата си, таквиз прескачания на гьолове нямаше да се случват. Вие слушайте мене, другарю редактор, зная аз какво приказвам!

Най-после пристигна и кафенцето, другарю. Браво! Туй наричам аз кафе. Две филджанчета стигат, за да замирише кабинетът на най-истинско кафене, и то от супер класа! Веднага въздухът става друг.

Та за редът ми беше думата, другарю. Ако всяка жаба си знае гьола и хората уважават началството, в живота ще да има по всяко време най-изряден порядък.

Аз например знаете ли откъде съм започнал? От един щанд за тоалетни принадлежности! Сапуни, одеколони, дезодорани. Но съм спазвал безпрекословно двете свети правила, знаел съм си гьола, слушал съм началството и сами виждате докъде съм стигнал. Добър е господ, може да се изкача и по-нависоко!

Вие се досещате навярно, че аз говоря за тия неща не току-тъй, а с оглед на задачата, с която сте натоварени от уважаемото ви списание — да добиете представа за моралния облик на Юлиян Евтимов, бившия директор на ЗПЦМ.

Хареса ли ви кафето? Да ви е сладко, другарю, радвам се! Аз се радвам винаги, когато клиентелата е доволна. Мъчно ми е, че ще ви разочаровам, другарю, но няма как! Скърбя, повярвайте ми, че няма да чуеш от мен ласкави неща за особата на вашия ЮЛИЯН! Ако сте очаквали, че ще ви разхваля тоя човек, вие сте си направили погрешно сметката. Много съжалявам, но като отговорно лице и като човек със здрави принципи аз не мога да си кривя душата.

Знам, отлично ми е известно, че той е бил добър администратор. Бил е награждаван дори със Златен орден на труда. Това е чудесно, но доколкото разбирам, вие сте дошли при мен, за да чуете някоя и друга приказка не за администратора, а за човека. Така ли е? Е, щом е така, слушайте и си водете бележки. Наум ли, на тефтерче ли, както сте свикнали. Аз като ходя на заседание при първия секретар, записвам си в една дебела тетрадка с червена подвързия. Туй са документи за бъдещето, другарю. Пък и от уважение.

Юлиян беше неуравновесена личност, избиваше го на авантюризъм, имаше анархистични наклонности. Накратко, другарю, той не беше РЕДОВЕН човек. Редовният човек е еднакво чужд и на авантюризма, и на анархопроявите, и на всякакви други отклонения от общоприетите правила. Той почита писаните закони, но сваля шапка и на неписаните.

Ще ви посоча няколко примера и вие ще разберете за какво става дума. Още с пристигането си в Н той не се отбива за вечеря и нощуване в новия луксозен хотел „Република“ — пет звезди, както се полага на отговорни дейци от неговия ранг, — а се завира в един старовремски хан от онова далечно време, когато например песента „Трендафилът мирише“ е била най-модерен шлагер. Този хан се посещавал от преминали хора, от късогледи и окуцели ловци и от тутикванти мераклии на ракийка, дето опарва гърлото като сярна киселина. Слава богу, преди три години сринаха тази вехтория, понастоящем на нейно място се издига централният универмаг.

Да предположим, другарю редактор, че онази вечер тъй се случило, че Юлиян Евтимов платил данък на младежките си спомени и че не е бил запознат с тогавашното окаяно положение на хана. Е, добре, любезни ми, а знаете ли вие колко усилия положи по-сетне тоя именит гражданин, за да запази „за поколенията“ тази съборетина? И негова милост щеше да успее, истина ви казвам, ако в окръжния град не бяха се намерили хора трезвомислещи, на отговорни постове. Те видяха сметката на този хан.

Питам ви — амбицията му да запази тази вехтория на какво прилича? Ако туй не е нихилизъм, здраве му кажете!… И за подобно нещо да се застъпва не друг, а директор на завод от РЕПУБЛИКАНСКИ мащаб! Извинете, подобна постъпка аз намирам недостойна за уравновесен човек!

Ще ме извините за един нескромен въпрос, другарю: вие колко квартири държите? Нямам предвид вила, ако имате такава, за КВАРТИРИ става дума… Една? Така и предполагах. И аз имам една квартира, и в нея си живея. Изобщо редовните хора имат една квартира. Е, хубаво, а нашият човек държеше ДВЕ квартири. Ха, де? Той беше ергенин, нямаше ни дете, ни коте, дето се вика, но държеше две квартири. Как ви се вижда тази работа?

Тази работа изглежда още по-странна, ако се вземат под внимание местата на квартирите и техните собственици. Най-напред Юлиян си наел мебелирана стая в къщата на своя помощник, инженер Щерев, човек семеен, с хубавичка жена — учителка — и с момиченце на 5 годинки. После Юлиян се настанил в дачата на… кого мислите? А? Няма да отгатнете, другарю редактор, аз ще ви кажа: в хана на оногова, в хана за старите мераклии… Дето се казва „Търкулнала се тенджерата, намерила си похлупака!“… — Двете тия квартири бяха една от друга на разстояние около два километра и гледаха на ЕДИН И СЪЩИ път, оня, дето и сега води от града за ЗПЦМ. Според сведенията, които навремето стигаха до слуха ми, Юлиян прекарвал повече от свободното си време на дачата, но ПРЕСКАЧАЛ и до мебелираната си стая у Щереви. А и Щерева понякога прескачала при него с момиченцето си, защото, представете си, дачата била заобиколена с обширно лозе и представляваше приятно място за разходка при хубаво време…

Нищо не искам да кажа, другарю, съвсем нищичко! Само бих желал да ви обърна внимание на следното: редовен човек, и то на отговорна длъжност, не държи по никакъв начин в ПУБЛИЧНО достояние своите ДВЕ квартири. Редовният човек уважава морала и никога не го провокира публично. Но Юлиян, нали ви казвам, беше нихилист и не му пукаше от никакъв морал.

Ще ви разкажа още един случай, най-драстичния.

Тая година, когато Юлиян пое ръководството на ЗПЦМ, есента пристигна с лошотия, след горещо и сухо лято настъпи невиждана кишавица. Затвори се небето, плиснаха дъждове. Вали ден и нощ, прогизнаха ниви, градини, в блоковете не може да припари ни човек, ни машина. Складовете зинаха празни, договорите се превърнаха на хартийки без стойност. Ката ден кавги, всеки иска, заканва се, а откъде да взема? Едва смогвахме да поддържаме ресторанта на грандхотела — случи се официален обед, гостенин пристигне, нали трябва да се отсрамим? А публиката напира, не е за приказване! То добре, че директорът беше подбрал по-якичък персонал, та успявахме някак си да въдворяваме ред. Закъсахме с продоволствието, значи, и туйто! На ЗПЦМ например, вместо да му доставим, както е по договор 100 килограма сирене — изпращаме им 30, вместо 100 килограма месо — 10 и така нататък в тоя дух. Зарзават, разбира се, никакъв. Накрая и с лука се видяхме в чудо — не стига! А от ЗПЦМ бяха в такова положение, че живи да ги ожалиш: живеят в дъсчени бараки, влага, студ. И не стига, дето червата им гуркат от катадневната зелева чорбица, ами взеха, та причислиха към стола им и работници от строителството, дето зидаха бъдещите им общежития. Получи се тъй, че зелевата чорбица трябваше да стане по-рядка и бистра. Какво можех да направя?

И ето, една заран при мен пристига самият ТОЙ, известният из целия н-ски край Юлиян Евтимов.

— Шефе по снабдяването! — усмихва ми се прелюбезно и ми се кланя и по устните му се появява една тънка усмивка, която тутакси изчезва, сякаш потъва на морето у дъното. — Шефе по снабдяването — повтаря, и в очите му пълзят едни черни мъгли, — ако до три дена не ми изпълниш доставките, работниците от постройките ще си дигнат чуковете. А може да ги последват и мнозина от монтажниците. На всички им е дошло до гуша от проклетата ти зелева чорба!

— Другарю — казвам с почитание в гласа си, — от следващата доставка, която очакваме в най-скоро време, ще ви отделя непременно каквото мога!

— Тъй ли? — казва Юлиян и онази дяволска усмивчица отново се плъзга по устните му. — А кога очаквате тази скорошна доставка?

Аз се сепвам. От дяволската му усмивка ли, от оная ли черна мъгла в очите му, бог знае.

— Ще ви съобщя най-своевременно! — казвам. — Щом получа известие, ще ви се обадя тутакси по телефона!

Той си отива и аз си отдъхвам. Бърша челото си с кърпа и си мисля: „Ами нали от тази следваща доставка трябва да отделя най-напред за грандхотела! Освен това партийният секретар жени щерка си, ще дава гощавка за 150 души! Туй събитие изисква продукти, да не би грандхотелът да гощава сватбарите със зелева чорбица!“

Държа в абсолютна тайна деня и часа, когато доставката ще пристигне на гарата. Стигам до станцията по един заобиколен път. До средата на пътя дори шофьорите на двата камиона не разбират накъде ги водя!… Най-после стъпваме на сточната помпа и ето — влакът се задава. В тоя миг един мъж се извръща към мен, облечен е много изискано, повдига шапка и любезно ме поздравява. Юлиян Евтимов. Наоколо му стоят дузина юначаги обесници, в сини блузи, те презрително ме оглеждат. Разбирам, че съм предаден, и краката ми се подкосяват…

Отнякъде пръква на минутата децимал. Съставена е приемателна комисия: началникът на гарата, помощникът му и касиерът. От всяка стоварена стока момчетата на Юлиян си отмерват по толкова, колкото им се полага, според договора. Когато дойде ред до прасенцата — десет на брой, те бяха предназначени за сватбата в грандхотела, — сърцето ми не издържа, хукнах към телеграфната да се обадя на властта. Да искам помощ и съдействие. А телеграфистът, който винаги си е бил недружелюбен човек, тоя път ме посрещна съвсем на нож. — Вие какво си представлявате! — вика. — Туй да не е уличен телефон? Туй е служебен телефон! Не може! — отрязва ме и аз си рекох: — Как може тоя авантюрист и нихилист, Юлиян, да спечели изпечените негодяи от станцията на своя страна? Ха, де?

Очаквах първият секретар да направи на пух и прах Юлияна заради недопустимия му нихилизъм, но за моя изненада той произнесе на пленума на градския комитет похвални думи по негов адрес. — С тая си постъпка — рече той — Юлиян Евтимов можа да задържи на строежа работниците и те преизпълниха насрещните си планове. И ние имаме основания да докладваме по-нагоре, че по отношение на ЗПЦМ, въпреки изоставането, пусковият срок ще бъде спазен!

След заседанието на пленума, в тесен кръг от приятели, първият секретар рече: „Кръвта вода не става, другари! Ние сме воювали с бащата на Юлияна в един партизански отряд. Той беше славен човек, но имаше една малка слабост — когато беше необходимо да се спасява положението, сам и на своя глава отиваше на риск!“

Накрая ще ви кажа, другарю, че макар да нямаше на трапезата истински прасенца, сватбата мина весело. За доброто настроение на компанията голяма заслуга имаше Юлиян. Какви ли фокусничества не направи тоя ловък човек, за да замаже грозната си постъпка! Той дойде по-рано и със собствените си ръце измайстори много изкусно две прасенца — едното от… бобена каша, а другото — от картофена. Един бог знае защо, и двете тия фалшиви прасенца имаха на сватбата голям успех!

Той доведе на сватбата самодейния оркестър на ЗПЦМ. И можете ли да си представите, другарю? Грабна черпака, застана отпред и започна да дирижира виенските валсове, ама не на шега, а съвсем истински, като настоящ диригент…

И това да върши, представете си, един директор на завод! И не на какъв да е, а на завод от РЕПУБЛИКАНСКИ мащаб!

И искате от мен да чуете ласкава дума за тоя особняк?

Никога! Аз си имам принципи.

Край!