Андрей Гуляшки
Чудакът (4)

Разказ на юриста

Да, аз съм началник на „Отдел персонал“ или „Завеждащ кадри“ по старому. Образованието ми е юридическо. При ЗПЦМ съм от началото на строежа.

Съжалявам, другарю редактор, но трябва да ви предупредя най-напред, че в моя кабинет не се пуши. Ето, на тази табелка е отбелязано, но като повечето пушачи вие не й обърнахте внимание. Затова съм принуден да ви напомня. Извинявайте!

Заповядайте от фъстъците, пийнете си лимонада, развличайте се! Тези неща може би не са ви по вкуса, затова пък са полезни, а ползата според мен е единствената реална мярка за доброто.

Колкото до забраните — без тях не може. Измислил ги е общественият разум. Продиктувало ги е общественото самосъхранение. Аз не мога да си представя какъв би изглеждал животът, ако ги нямаше забраните! Един хаос… Да, разбирам ви, възпитанието, самодисциплината, казвате. Добре! Но какво са самовъзпитанието и дисциплината? Те са рожби на забраните. Моля! Забраната да се пуши възпитава у човека чувство на уважение към непушача. Забраната да се напуска работното място за щяло и нещяло приучва трудещия се към дисциплина. Виждате ли? Затова думата „забрана“ би следвало да се изписва с главно „з“.

Да. А бившият директор, Юлиян Евтимов, не обичаше забраните. Как съумя с тоя си стил на работа да надвие трудностите — той завари тук един голям батак! — и да заслужи своя Орден на труда — златен, не проумявам! Чудя се! Защото той не само не зачиташе забраните, но в много случаи проявяваше дори либерализъм! Признавам си, че неговите успехи са за мене тайна, която още не съм разгадал и едва ли някога ще разгадая.

И как да разгадая, другарю! Юлиян Евтимов беше изключение от общото правило, и от всякакви правила, а такива случаи аз отказвам да коментирам. Като споменах думата „либерализъм“, вие ме погледнахте въпросително. Не, разбира се, не става въпрос за политически либерализъм, не ме разбирайте криво! В политическо отношение Юлиян Евтимов беше чист като бяла хартия. И в нравствено отношение, бих казал, защото освен дето пушеше, той не играеше на карти и не ходеше с развалени жени. Пък и пушенето му не беше вулгарно… извинявайте! Той пушеше с лула, а аз съм слушал да казват, че с лула пушат обикновено свестни хора, сериозни. Професори, политици, държавни мъже.

Неговият либерализъм мъчно може да се опише. Аз, като юрист, имам поглед върху поведението на хората, но либерализма на Юлиян Евтимов не бих могъл да подведа под никакъв параграф. В моралните науки, а още повече в юридическите — за такъв вид либерализъм няма определение. Той е нещо неопределимо и навярно би се поддал на математическо описание. Нали знаете, че напоследък е доказано с математически уравнения, че „нищото“ в космоса не е все пак „нищо“! Ето какви са възможностите на математическото описание, когато става дума за определяне на неопределимото… За съжаление, аз не съм математик. Но Юлиян Евтимов е първокласен математик и аз мисля, че той единствен би могъл да опише по математически начин своя либерализъм, навярно би съставил едно ново уравнение от областта на неравенствата и несъвместимостите; математиката се занимава тъкмо с такива неща.

Понеже сте дошли тук да събирате сведения за този човек, аз няма да ви оставя — в кръга на възможностите си, разбира се — да си идете с празни ръце. Има хора, които ще ви разкажат за други негови черти. Мен лично ме впечатли тази черта от характера му, която аз наричам „либерализъм“. Може би произволно наричам тази негова черта „либерализъм“, но нали Протагор е казал, че „човекът е мярка за всички неща“! Аз меря нещата със своя аршин. Ще ви разкажа няколко случки, пък вие съдете сам. Но пийнете си още лимонада, тази лимонада е направена от минерална вода!

 

 

Той пристигна в Н неочаквано, без предизвестие и затова предизвика известно объркване сред нашето ръководство. Но можете ли вие да си представите един директор да пристига без предизвестие? Без да уведоми предварително помощниците си от ръководството? И да предизвика поради тази причина объркване? Поне според моите разбирания туй е една нелогична постъпка! Един директор не постъпва по такъв начин! Директорът! — това означава ред, дисциплина, йерархия. Нали? А той се изтърси, извинете за думата, неочаквано. Пристигат без специално предизвестие до ръководството обикновени работници, редови, но и те се обаждат предварително някому: на съответния бригадир, на домакина, на някого от шофьорите.

Ще кажете: „Разбира се, директорите не постъпват по такъв начин! Триковете на Харун ал Рашид от «Хиляда и една нощ» са отдавна известни, за да бъдат възкресявани в днешната практика, и то без каквато и да било необходимост!“ Дори ще се удивите: „Как е могло да хрумне на Юлиян Евтимов такава нелепа мисъл — да играе ролята на един съвременен Харун ал Рашид!“

Напразно ще възкликнете по такъв начин, другарю редактор! Логично е да възкликнете така, но по-добре ще направите да си мълчите. В поведението на Юлиян Евтимов има толкова „несъвместимости“ и „неравенства“, че вие ще се препънете още на първата крачка, ако съдите за поведението му според правилата на логичното мислене и тогава тръгнете на път.

Преди да дойде в ЗПЦМ, Юлиян ръководел монтажните работи на един промишлен обект в Родопите. Бригадир му бил родопчанинът от Момчиловци Юли Евтимов. Дали поради случайното сходство на имената им, или защото Юли е съвестен майстор и отличен човек, Юлиян Евтимов го обикнал и решил да го вземе със себе си и на н-ския обект. След съответните процедури в министерството Юлиян Евтимов предлага на майстора да заминат за Н на 3 август. Оня се съгласява и Юлиян Евтимов написва две телеграми с едно и също съдържание: „На трети пристигам с пътническия влак, десет часа, Ю. Евтимов.“ Своята телеграма Юлиян Евтимов адресира до заместник-директора на ЗПЦМ Сотир Щерев и я изпраща по куриерката на отделението „Цветна металургия“. Телеграмата на майстор Юли той адресира до началника на отдел „Персонал“, тоест до мен, и я предава на самого Юли да я подаде на пощата сам. Дотук всичко върви редовно, според протокола и без промени. Оттук нататък какво става? На трети август Юлиян връща Юли от гарата и му нарежда да остане още два дена в София, за да получи от отдела при министерството някакви допълнителни инструкции по технологическото оборудване. Заминава за Н сам, сигурен, че Сотир Щерев се е погрижил вече за посрещането му на н-ската гара.

Заместник-директорът на ЗПЦМ Сотир Щерев, човек редовен и благонамерен в абсолютния смисъл на тия две думи, не издава за съжаление никакви разпореждания за посрещането му, тъй като той е в пълно неведение по този въпрос. Защо? Защото на 2 август следобед той заминава по работа в окръжния град и се завръща в Н чак в 4 сутринта. Неговата секретарка Павлина Яначкова използува отсъствието на шефа си, за да офейка от кабинета си още същия час! Както правят повечето секретарки между впрочем. На 2-и и на 3-и тя не си показва дори носа в завода. И как ще го покаже, като на 3-и сутринта се венчава за възлюбления си, а същия ден следобед прави сватбено тържество.

И така, пощата до заместник-директора Щерев остава непрочетена и неразпечатана, телеграмата на Юлиян Евтимов потъва във временно забвение до 4-и сутринта.

Що се отнася до майстора Юли — аз получих телеграмата му и навреме, и немедлено я проводих до началника на заводския транспорт с резолюция: „Да се посрещне и доведе със заводския джип!“

Както виждате, в хода на нещата се срещат както изненади, така и отрицателни явления — неочакваното оставане на Юли в София, самоотлъчката на Павлина; но явления с нелогичен характер няма. Явления от рода на „несъвместимостите“ и „неравенствата“ започват да валят като дъжд… от страна на Юлиян Евтимов, инженер и доктор на физико-математическите науки, тогавашен току-що назначен директор на ЗПЦМ.

Най-напред, представете си, на него му хрумва печалната идея да свали от влака. Юли Евтимов, за да чака на място, в София, допълнителните инструкции на министерството. Тази постъпка на Юлиян е абсолютно нелогична. Защо? Защото Юли е квалифициран работник, майстор монтажист, а Юлиян го използува за услуги от най-общ характер. Превръща го на куриер.

Второто неочаквано хрумване на Юлиян, лишено от здрав смисъл, е неговото представяне на н-ската гара като „някой си“ Ю. Евтимов, а не като „Юлиян Евтимов, ДИРЕКТОР на ЗПЦМ!“ Различно звучат тия неща! Едно е да си „някой си“, а съвсем друго е да си ДИРЕКТОР. Другарят „някой си“ го подминават, има хиляди като него, но „другарят ДИРЕКТОР“ е един, и на него свалят шапка! Помислете си само каква несъвместимост с логиката е това — да си ЛИЧНОСТ, и изведнъж най-безсмислено да се обезличиш!

Третото му изумително хрумване е да влезе в ролята на майстор Юли, да се съгласи с прозвището „майсторе!“ И не само че се самопонижава от директор на майстор, но върши отгоре на всичко и нещо крайно несъвместимо с ранга си и с общественото си положение — превръща се на общ градинарски работник! Плеви и прекопава занемарената гарова градинка…

Ако това не са неравенства и несъвместимости, другарю редактор, здраве му кажете!

В 5 ч. заводският джип е поправен най-после и шофьорът му, изпълнявайки моята заповед, тръгва да вземе от гара Н майстора Юли Евтимов. На гара Н Юли Евтимов, тоест Юлиян Евтимов, пита любезно шофьора: „Мога ли да седна на предната седалка, до вас?“ Шофьорът, човек припрян и ядосан от дългото бавене, отговаря: „Седни на майната си, където щеш, все ми е едно!“ Юли, тоест директорът Юлиян Евтимов, кротко се усмихва и отвръща; „Благодаря, ще седна на задната седалка!“ И се настанява на задната седалка.

Междувременно излиза вятър, прииждат облаци; започва да святка и гърми, завалява проливен летен дъжд. Но нали бедата никога не идва сама — насред пътя джипката отново прави засечка. Шофьорът вика: „Къде ще се намери такъв кутсузлия човек като тебе, майсторе! На мене все такъв ми е късмета, да возя кутсузлия. Слизай да бутаме!“ И Юли, тоест Юлиян Евтимов, слиза, какво ще прави, слиза и бута, докато проклетата таратайка отново припалва. Мокър като кокошка, той пак се усмихва кротко на шофьора: „Много съжалявам, че станах причина да ви мокри дъждът!“ Оня си мисли, че пътникът му го поднася, и се отяжда: „Много са ми притрябвали твоите съжаления, другарче! Ще си бърша с тях г…“

И понечва да се качи в кабината, но Юли, тоест Юлиян Евтимов, така го дръпва за ръката, че оня се завърта като пумпал около оста си, подхлъзва се, губи равновесие и пльосва на земята. „Майсторът“ скача с неподозирана пъргавина вътре, сякаш това упражнение го е правил поне сто пъти, и през полуотворената вратичка подвиква на оногова: „Утре сутринта ще идеш при директора, приятелю, да се извиниш!“ — натиска стартера и докато смаяният шофьор успява да се изправи, джипката изчезва зад гъстата завеса на дъжда.

Тази историйка се развива по средата на пътя за Н.

Юлиян Евтимов пристига в Н малко след 6 часа. Продължава да вали. Той минава покрай новия хотел-ресторант, който е на главната улица, но не спира пред него, а продължава да обикаля. Така стига до „Хан и нощувка“. Този „хан-нощувка“ се намираше близо до стария център на Н. Вече го няма, пък и самата стара чаршия е останала само в спомените на средното и по-възрастното поколение н-чани. Всичко сринаха булдозерите, на мястото на „хана-нощувка“ се издига сега н-ският ЦУМ, насреща му се намира кино „Младост“. Ако не сте ходили в това кино, другарю редактор, съветвам ви да го посетите, зрителната му зала има форма на ротонда, много е интересно. Под киното е открита сладкарница, тя съседствува с „млечен бар“, а до млечния бар се шири един салон за младежки развлечения — зала за билярд и моникс. Доскоро в сладкарницата продаваха само сладкиши, пушенето беше забранено, забранени бяха и алкохолните напитки. За съжаление тия добри забрани вече са забравени, там сервират сега и водка, и уиски, и джин, че и някакви коктейли, един дявол знае от какво ги забъркват. Аз зная само, че от алкохолните напитки и от тютюна се забъркват главите на младежите, те отиват да танцуват с поизправени глави, от което — разправят хората — накрая не излиза нищо добро. Една слободия се получава… Разводи — колкото си щеш, аборти и прочие, а над всичко отгоре и нарушения на трудовата дисциплина. До такива печални явления се стига, другарю редактор, когато се занемарят забраните! Защото забраните — както ви казах в началото на нашия разговор — те са основата на реда и на дисциплината. Няма ли забрани — няма ред и дисциплина, туйто!

А сега да се върнем отново към героя на нашия разказ, бившия директор на ЗПЦМ Юлиян Евтимов. Видяхме го как спира пред „Хан и нощувка“, след като задмина модерния хотел-ресторант „Република“. Естествено човек от неговия ранг би следвало да отседне тъкмо в такъв хотел, там нощува министърът на промишлеността, когато дохожда в Н, там отсядат партийни и държавни ръководители на окръга, инженери, финансови инспектори, чужденци. В този хотел има винаги резервирани по два апартамента от „супер“ класа. Но Юлиян Евтимов предпочита „Хан и нощувка“. Съдете сами: не е ли това типичен пример на неравенство между ранга на човека и неговото обществено положение?

По онова време ханът е бил вече обречен, но още се е борил за живот, като е предлагал на крайно ограничената си клиентела „специалитети“, каквито в „Република“ биха смятали за атентат срещу добрия тон. Бай Сандо, ханджията, гощавал своите хора с печени на шиш пилета, предварително обварени в подлютена вода, наръсени обилно с домашен пиперец и планинска чубрица. Де ще сънуват в грандхотела за подобна екзотика! Приготовлявал е тлъсти касапски гювечи, разни „друсани кебапи“, наливал е чашите с гъсто домашно вино, каквото в Н все още произвеждали разни отчаяни винари, и те обречени като хана-нощувка на неизбежно затриване. Това заведение от някогашното време посещавали главно хора от категорията на мераклиите, но не толкова по отношение на женския пол, колкото по направление на кулинарните особнячески „щения“. За нощувка рядко отсядал някой.

Макар бай Сандо да бил привикнал на всякакви особнячества, доста се учудил, когато Юлиян му заръчал да приготви за спане две стаи, като в едната стая да запали огън. „Да не би да чакате дружинка?“ — попитал го той. „Чакам да пита за мене един мокър шофьор“ — отговорил му нашият човек. И допълнил? „За всеки случай сложи на грила две пилета!“ „При мен няма грил — обидил се на чест бай Сандо, — при мене има скара на жив огнец!“ „Още по-добре! — усмихнал се дружески гостенинът. — Отсега нататък все при тебе ще отсядам! — И го потупал по рамото. — Аз ще се преоблека набързо и ще сляза долу, в механата, да си взема аператива!“

Когато слязъл долу в механата, сърцето на бай Сандо подскочило от удивление и най-приятен възторг — гостенинът му се преоблякъл във вечерен костюм, в най-точния смисъл на тази дума: тъмносин плат, колосана яка, сребриста връзка, на която блестяла напреко златна верижка. Ще каже човек — големец от най-чиста проба! За такъв го помислил и бай Сандо и една тайна надеждица се запалила като искрица в сърцето му — ех, дано пък отново повлекат крак към неговото заведение хора от по първа ръка!

Защото, каквото и да казват днес по-младите, облеклото е част от характера на човека! Видите ли някого да слиза за вечеря с връзка и колосана яка, да знаете, че това е човек, за когото добрите навици са станали втора природа, тоест са се превърнали в част от неговия характер. Аз уважавам добрите навици, другарю! Добрите навици — това е ред, самодисциплина, това е уважение към обществото, ако щете! Такива хора обществото награждава с доверието си, дава им в ръцете командни лостове, издига ги на ръководни постове и служби. Със своя вроден механджийски усет бай Сандо правилно оценил нашия човек и затова в душата му се запалила оная искрица надежда, за която споменах вече.

Но времето е като река, то не може да потече назад. Механджийството е една обърната вече страница от живота и никакви прищевки на тоя или оня особняк не могат да го възкресят, да му вдъхнат отново душа. И туй си е в реда на нещата, и аз го одобрявам. Особнячеството никога не ми е било присърце. Особнякът може всеки час да ти сервира нещо неочаквано, нещо, което го няма в Кодекса на труда — ха трошете си главата, любезни, за да откриете оня член или параграф, който би ви развързал ръцете, за да го санкционирате справедливо!

И така бай Сандо наредил пред своя представителен гост половин дузина панички с най-разнообразни мезета — подлютена с домашен пипер чубрика, леко позапечени арнаутски чушлета, накиснати в марината от олио и винен оцет, салата от краставички и домати, поръсена с копър, маслинки, гребка кьопоолу, няколко резенчета пастърма, сложил на масата и юзчето изстудена кехлибарена ракийка и се оттеглил при скарата си, която била наблизо до тезгяха, да приготовлява вечерята.

Минало се някое време и ето че в механата се появява и злополучният шофьор на джипката, мокър до кости и толкова разлютен, че дори заеквал като пелтек. Приближил се до бай Санда и запитал:

— Т-т-ук ли е май-й-стора, м-мам-ка му?

— Какъв майстор? — учудил се бай Сандо.

— Ами о-о-ня, дето е п-прис-и-стигнал с джи-па ми?

— Хм! — позамислил се ханджията. — Тук пристигна един другар с джип, верно е, но какъв ти майстор! — И той кимнал към дъното на механата, където Юлиян Евтимов преполовявал вече второто юзче.

Запътил се шофьорът към мястото, посочено от бай Санда, и като доближил масата на Юлияна, втрещил се и не вярвал на очите си. Този ли беше, или не беше този? Ако беше този, той наистина не прилича на оня, майстора, ами си има вид на най-настоящ директор.

 

 

— Вие ли… взе-е-хте джи-па ми? — проломотил той.

— Аз го взех! — усмихнал му се ангелски нашият човек. И все със същата си блага усмивка допълнил: — И ще издам заповед да те снемат от длъжност, защото ти си един шофьор грубиянин. Временно ще преминеш на служба „общ работник в гаража“, а когато изчистиш езика си от мръсни думи, може да си помисля тогава дали да те възвърна отново на предишната ти служба.

— Ами вие кой сте? — дошъл на себе си шофьорът.

— Приятел на директора! — кимнал му нашият човек и пак се засмял. После му рекъл: — Върви да се посгрееш, в стаята ти е запален огън. А като влезеш във форма, слез долу да вечеряме.

Шофьорът не бил от категорията на героите, но не бил и от тия, дето се предават съвсем без бой.

— Ами вие шофьорска книжка имате ли? — преминал той на свой ред в настъпление. — Аз знам — рекъл той, — че дори на приятелите на директорите е забранено да управляват лека кола, ако си нямат книжка. Отгоре на всичко — рекъл той — това е държавна кола.

— Прави ти чест, дето ми задаваш тоя въпрос! — погледнал го с доволни очи нашият човек. — Понеже се осмели да ме питаш — продължил той, — ще помоля моя приятел да те назначи старши работник в гаража. Да не си от най-изпадналите! — И му показал книжката си. Тя била за шофьор ПЪРВИ КЛАС!

Оня махнал с ръка, въздъхнал и тръгнал да се качва в стаята си. Сега съвсем заприличал на мокра кокошка.

— Ще те чакам за вечеря, момко! — подвикнал подире му Юлиян Евтимов.

— Благодаря! Вечеряйте си сам! — отвърнал шофьорът, вече без да заеква. — На мене не ми се яде!

— Е, твоя воля! — повдигнал Юлиян рамене.

И като че ли тутакси го забравил. Посръбвал от юзчето с вид на човек, потънал в свои мисли и грижи. Мезетата едва докосвал, не приличал на лакомник или на човек, който обича да си угажда. Когато вечерята станала готова, той наредил на ханджията да занесе на шофьора едното от двете пилета с попрепечен хляб, а също така и шишенце коняк. „Да се посгрее, завалията!“ — засмял се той и отново тутакси го забравил. А за компания поканил на масата си ханджията. „Заповядай — рекъл му — да вечеряме заедно! Виж само какъв дъжд вали навън!“ — Ами вали си! — отвърнал ханджията.

— В такова време е опасно човек да остава сам! — казал Юлиян.

— А защо, ваша милост? Тука нищо не ви застрашава! Заведението ми е почтено, пък и милиционерският участък е наблизо.

— Тъй ли? — засмял се Юлиян. Нищо не казал повече, само продължил да се смее.

Ханджията разправял сетне, че смехът му не бил твърде весел. Така или иначе, приел с удоволствие поканата на Юлиян и седнал на масата му — похапнал си с добър апетит и разказал на гостенина си разни историйки из живота на тоя град Н.

Пътуването на Юлиян Евтимов до Н, пренебрежителното му отношение към грандхотела, отсядането му в „Хан и нощувка“, неясното му отношение към шофьора на джипа — във всичко това, като се изхожда от предпоставката, че той е един ДИРЕКТОР все пак, има моменти, които мъчно могат да бъдат подведени под знаменателя на здравата логика. Помислете сам, другарю редактор, кой директор на крупен завод ще седне зад кормилото на една износена джипка, за да стигне до местоработата си? Кой уважаващ себе си ръководител, при това инженер и доктор на науките, ще вземе да се саморазправя с някакъв си простак шофьор? Пристигне ли до местоработата си, директорът ще нареди на заместника си да пусне една заповед по адрес на тогова шофьор за уволнение или за привеждане на по-ниска заплата, и туйто! Според кодекса. Какво ще се занимава с един сульо и пульо човек! Чунким малко отговорности му висят на главата… Сетне: как тъй човек с подобен на неговия ранг няма да нощува в грандхотела, ами ще се завре в един изостанал старовремски хан? И що за криворазбран демократизъм е това — да изпраща коняк на провинилия се шофьор и да кани на трапезата си един механджия, един съвсем непознат човек, излязъл из релсите на епохата си, закъснял сторонник на отдавна отминали в битообслужването времена?

 

 

Ако всичко това не е несъвместимост и неравенство спрямо логиката на здравия разум — здраве му кажете!

Макар и чудак в поведението си, Юлиян, Евтимов владееше отлично изкуството да се управлява и в кратко време монтажните работи и оборудването с техника захванаха да напредват с бързи крачки. Преди всичко той беше педагог, разбираше слабостите на хората и изнамираше най-ефикасни средства, за да ги преодолява. Аз ще ви кажа, другарю редактор, че преди неговото идване в ЗПЦМ общежитията бяха се превърнали в картоиграчески заведения, където на всичко отгоре се пиеше алкохол и се пушеше като в преизподня. Никой не тачеше забраните, макар във всяко общежитие да висяха закачени по стените по МОЯ изрична ЗАПОВЕД ей такива табели:

И още:

Никой не им обръщаше внимание за пукнат грош.

По онова време работническите общежития се помещаваха в едни дървени бараки. За отмора на нервите, както предписваха невролозите, бях забранил да се поставят крушки с повече от 40 свещи. След 10 часа вечерта бях постановил да свети само по една крушка в помещенията. Така спестявах електроенергия и давах възможност на уморените да си отпочиват и да възстановяват силите си. Но въпреки мерките ми крушките светеха до среднощ, дрънкаха зарове, шляпаха карти, млади хаймани обтягаха акордеони, варварски дърпаха струните на китари. На строежа бяха придошли хора от цялата страна, срещаха се всякакви. Случваше се младежи да прескачат до женското общежитие.

Едва пристигнал, Юлиян Евтимов заповяда да сложат във всяко общежитие по един телевизор, да се подредят кътове за пушене, за шах и четене на списания и вестници, а встрани от бараките на едно почтено разстояние издигна — макар думата да е пресилена — музикални беседки, прости дървени барачки без стени, само с по едно конусовидно покривче отгоре. Ето как направи за кратко време забраните излишни. Ще попитате за пиячите. Изгонени от спалните, те се промъкваха в музикалните беседки, но и оттам ги изритваха, та накрая бяха принудени да се завират из шубраките; оттам пък ги подгонваха смокове и други гадини, та бяха принудени, пиейки бирата си, да гледат месечината и звездите.

Знаех си, че тази реформаторска дейност ще завърши с един финансов начет по параграф „обзавеждане“, което и стана. Но Юлиян се изхитри да го покрие с два концерта, които заводският самодеен колектив изнесе пред н-чани още същата година.

 

 

С дохождането на Юлиян Евтимов за директор закипя трескаво монтажна и строителна дейност: заводът се оборудваше с техника, а южно от корпусите му започнаха бързо да надигат снаги от тухли и бетон работническите общежития.

В просторните зали на завода монтажистите инсталираха тежки и сложни машини. Спомням си например, че електрохидравлическата преса за валцуване тежеше 250 тона. Ще ви разкажа, другарю редактор, една историйка около тази преса, свързана със странностите в характера на нашия бивш директор.

Тоя „чук“ за валцуване трябваше да се инсталира в ковашкото отделение на завода. Цехът беше дълъг около петдесетина метра, мястото му се намираше в началото на залата. За да се транспортира до това място, кранистът извозваше „чука“ и съоръженията му по един висящ железен път, който тръгваше от източния вход на цеха. Тази работа вървеше бавно поради голямата дължина на трасето, и мудно; защото нашият кранист имаше обичай всеки три часа да слиза от кабинката си да пие кафе и да изпушва по една цигара. Ще попитате: как търпеше управлението такъв работник? Търпеше го, защото той беше отличен специалист, с дълъг трудов стаж „отличник“ в професията и носител на не знам колко си ордена за трудови заслуги. Специалисти от такава класа не се намираха по онова време, както се казва — на път и под път. Когато началникът на цеха му направи забележка, той отговори: „Не пийна ли кафенце и не изпуша ли цигарка, завърта ми се главата. Туй е професионална болест, защото гледам все от високото!“ При втората му забележка бай Симо се сопна: „Ако ви докривяват моите слизания на земята, потърсете си друг кранист!“

Нямахме сметка да оставаме без кранист, преди гигантският чук да иде на мястото си, но пък и поведението на бай Симо ставаше нетърпимо — можеше да окаже лошо въздействие върху дисциплината на целия колектив.

Една сутрин, малко преди бай Симо да слезе на земята, Юлиян Евтимов заповяда да сложат посред цеха една четвъртита маса със снежнобяла покривка, а до масата натъкмиха коженото кресло, в което сядаха директорските гости. Донесоха термос, с кафе, кутия цигари екстра качество, филджанче с чинийка, а до масата застана секретарката на Юлияна, облечена в чиста сервитьорска манта. Бай Симо слиза от крана, а насреща му се задава директорът, облечен в работнически комбинезон.

— Добър ден, бай Симо! — кланя му се любезно Юлиян и се усмихва с благата си усмивка. — Драго мие да ти стисна ръката!

— И на мен ми е драго! — отвръща бай Симо и подозрително се оглежда.

— Ами аз съм на твоите услуги! — казва му Юлиян. — Ето, пийни си кафенцето, изпуши си цигарката, заповядай! Ако нещо не ти е по вкуса, обади се, следващия път ще се постарая!

— Ама защо! — чеше се по тила нашичкият и усеща, че попада в клопка. — Няма нужда, аз ще изтичам до лавката, колко е то!

— Как тъй ще тичаш, като ти се върти главата, моля ти се, бай Симо! Навън е мокра есен, дъжд ръми, току си настинал, а после? Де ще намерим такъв специалист и съзнателен работник като тебе?

Говорейки ласкаво, Юлиян хваща бай Симо подръка и го настанява в коженото кресло. Секретарката тутакси пълни филджана с кафе.

— Ама… — започва да се муси бай Симо и гледа изпод вежди как кафето пуща сладка и ароматна пара. — Ама…

— Нищо, бай Симо, не се тревожи за работата! — потупва го по рамото Юлиян. — Ти си почивай, аз ще те замествам на крана. Не бой се и затова съм помислил, няма да оставя чука и такъмите му да гибердясат под дъжда! Защо ми са тия две ръце!

Докато нашият паша се двоуми какво да прави, за да излезе от положението, без да падне по гръб, Юлиян е вече на изхода, качва се по стълбичката за кабинката на крана, сяда на мястото на бай Симо и улавя ръчките за управление. Той не владее кранистката професия така съвършено като майстора, но се справя задоволително с разните лостове и педали и без какъвто и да било бавеж започва да пренася такъмите на определеното за „чука“ място. Работниците от бригадата по транспорта махат с каскети отдолу и ентусиазирано викат „ура“ за директора — зер, тоя ден „кафето“ на бай Симо няма да ги удари по кесията.

А бай Симо през това време пие кафето си като отровен. Не смее да вдигне очи нагоре. Не смее да погледне встрани, защото кой що мине през цеха, го изглежда така, както се гледа например един предател. Изпушва-недопушва цигарата си и ето го при стълбичката на крана.

— Слизайте, другарю директор, туй не е работа за вас!

— Моля ти се, бай Симо, мен тази работа не ме затруднява!

— Хайде холан, не ме правете за смях!

— Ами главата? — Юлиян се чука по челото с пръст. — Не се ли върти?

— Мина ми, другарю директор, нищо не ми се върти!

От тоя ден насам бай Симо заседна чинно в кабинката си, изчаквайки търпеливо края на работното време.

Случи ми се скоро след това събитие да срещна Юлияна.

— Не рискувахте ли твърде много от престижа си — запитах го, — като се доверихте на бай Симовата съвест?

— Рискувах! — усмихна се Юлиян, после очите му изведнъж потъмняха. При него често се случваше това — усмивката още е на устата му, а в очите му започва да тъмнее.

— И защо ви трябваше? — позволих си да го запитам отново.

Той повдигна рамене и не отговори. Продължи пътя си, като размахваше от време на време ръце встрани. „Сякаш се брани от неприятни въпроси“ — мина ми през ум.

Не зная дали бях прав, но понякога ми се струваше, че в едни случаи той прекалено рискува, а в други случаи — като че ли нарочно търси риска. А пък рискове, според моето скромно гледище, изобщо не бяха необходими, тъй като работите вървяха, и плановете се преизпълняваха, и пускови срокове се спазваха, и качеството на работата рядко слизаше под световно равнище. Как ставаше това? Има в завода специалисти, останали от онова време, разпитайте ги, ще ви обяснят… А моята дума е за рисковете. Тази дума винаги ме е смущавала, повече или по-малко, затова всичко, което е било свързано с рискове, ме е впечатлявало, запомнил съм го, както се помнят например земетресенията, пожарите, големите наводнения.

Това се случи през декември, бяха се изминали седемнадесет месеца от неговото управление. Мисля, че беше последната седмица преди Нова година. Получихме партида олово и калай, около шестдесетина тона, разпределена в контейнери, всеки от около четири-пет тона. Беше паднал голям сняг, още валеше, когато конвоите тръгнаха от гарата. Не зная дали сте забелязали, над Н има едно стръмно нанагорнище, където пътят прави доста крут завой. Това място е прикрито от североизток със стръмна височина, която му прави завет и го пази като с щит от североизточния вятър. Тук беше паднал и беше се задържал голям сняг, едни преспи бяха се натрупали повече от метър.

Но струва ми се, че трябва да направя едно малко отклонение от разказа си, и то по отношение на Юлияна, за да видите в какво душевно състояние го завари тази неприятност. Макар да се държеше приветливо и любезно с хората, Юлиян беше по характер — поне на мен ми се струваше така — затворен човек, вглъбен в себе си, замислен. Като че ли имаше една далечна мъка, която навремени го навестяваше и засенчваше душата му. Може би това не беше мъка, а въпроси някакви, над които си блъскаше главата и все не можеше да намери подходящ отговор. Не смея да правя категорични предположения за естеството на тия въпроси, за същината на мъката, която го глождеше. Може би имаше наум някакви нови технологически решения, които „горе“ бяха отхвърлени или не приемаха… Кой знае! Може би причудливият му характер беше хвърлил сянка на съмнение върху някои негови иначе умни и рационални производствени идеи, та началствата се въздържаха да ги приемат, и това обстоятелство да го огорчаваше силно. Напълно беше възможно!… Или пък се занимаваше със сложни математически задачи — нали беше математик! — а пък не му стигаха сили да ги реши. Защото той беше „доктор на науките“, а има задачи, които само хора от категорията на доктори и професори проумяват и могат да решават… Амбициозен беше човекът и една такава възможност не беше за изхвърляне. А когато амбициите остават неудовлетворени, известно е, че на човек му малко тъмнее пред очите.

Та затова навярно бяха и тия притъмнявания в неговите очи. А той имаше добри очи, гълъбовосиви, както ви казах вече — приветливи; гледате го и си мислите — деликатен, дружелюбен, весел човек. И изведнъж, както разговаряте с него — в очите му се появяват облачета и погледът му притъмнява. Отдалечава се и погледът му от вас и уж общува с вас, а блуждае. И не блуждае нанякъде си, както е при разсеяните хора, а навътре, навътре в самия него, в мислите му, а може би и в чувствата му. Тогава, другарю редактор, погледът му ставаше много странен — една малка част от него, която още общува с вас, е светла; другата, по-голямата част, дето е обърната към самия него — тя става мрачна, като дъно на кладенец. Там не може да проникне, разбира се, външен човек.

Та едно от двете беше — или разправии с началниците по технологически въпроси го смущаваха, или по отношение на науката го спохождаха някакви мъчни въпроси, които не успяваше да реши — тъй си мисля, защото и учените си имат своите големи грижи и неприятности. Споходят ги — и в очите им притъмнява. Мене, кадрови въпроси като ме налегнат — свят ми се завива, камо ли да доказвам с математически формули, че „нищото“ във вселената не е „нищо“, а все пак е „нещо“, тоест че си има тегло и съответните измерения…

Не беше весел нашият директор по него време, това искам да ти кажа, другарю. Тъмнееше често погледът му, а навън беше една бяла, чиста зима, съвсем като в картините на художниците. Хубостта й в Н не се чувствуваше, там мястото е котловинно и пушеците от керамичния завод и стъкларския завод непрекъснато висяха над града. Ако днес падне сняг, утре той ще е кирлив, като непрана риза. ЗПЦМ е на три километра от Н, не е далече, но се намира в устието на котловината, тук духат винаги ветрове — заран от изток, следобед от запад, отнасят пушеците към балкана и равнината. Затова снегът се задържа за дълго бял, очите да те заболят, когато грейне слънце!

Но през оня декември слънце не се показваше на небето, все си валеше и валеше, трупаше. Горе на хълма, където пътят се спуща към завода, точно на извивката преспите станаха непроходими. Юлиян пращаше бригада след бригада да ги чистят, но ползата от усилията им беше никаква. Каквото изчистеха — виелицата засипваше отново. А да се задържа заводската партида на гарата ставаше вече невъзможно. Нашите неразтоварени вагони правеха вавилонии по рампите, причиняваха бъркотия и хаос. Наложително беше да се въдвори час по-скоро ред.

Тогава Юлиян нареди да се изчисти една просека през снега, която започваше от онзи непреодолим завой и се спускаше в ниското, където отново улавяше пътя. В различните участъци просеката беше ту стръмна, ту умерено полегата, наклонът й се движеше примерно от 10 до 30 градуса. Същевременно в дърводелната на завода започнаха усилено да стъкмяват огромни шейни — от дебели греди, със заоблени плазове.

Ще попитате, другарю редактор, защо Юлиян се реши на тази отчаяна мярка, нима нямаше снегорини в Н? В Н нямаше снегорини. Имаше една в окръжния град, но и тя беше повредена.

Беше лют студ, виелицата заслепяваше очите, взимаше дъха от устата, а въздухът замириса на напечени гуми. Шофьорите, които изчерпаха всичкия си запас от псувни, хлопнаха вратичките на кабините, запалиха цигари и си дадоха вид на хора, които вече не се интересуваха от ничии съдби (освен от своите собствени, естествено!). Тогава Юлиян заповяда да се свалят контейнерите и да се натоварят на шейните. За свалянето на контейнерите беше извикан на помощ дори административният персонал.

Докараха дванайсетина шейни, всяка с по два дебели лоста за задържане и управление. Сандъците не бяха обемисти, но дяволски тежки, трасето беше дълго около километър и нещо, силният вятър и снегът, дето навяваше, пречеха на видимостта, така че туй хрумване беше опасно и носеше големи рискове. Не дай си боже шейната да залитнеше на някое място и да се обърне! От водача й щеше да остане на снега само едно мокро червено петно. Четири-пет тона да се стоварят върху гърба на човека — представяте ли си такава една картинка? Мене и досега ме полазват тръпки по гърба, като си спомня за тази луда работа.

Колкото и да беше опасно, явиха се много доброволци, но Юлиян избра измежду кандидатите само младежи, дето си нямаха още семейства. А тревогите и удивлението стигнаха върха си, когато на първата шейна се качи не друг, а Юлиян! Директорът!… Може ли главнокомандващият да застане начело на войските си при една атака? Как ли не го молиха и заместникът Щерев, и партийният секретар, и председателят на профкомитета да се откаже от това никому ненужно геройство, нали имаше достатъчно доброволци, но той не рачи дори да ги изслуша докрай! Тоя ден в погледа му нямаше никакви светлинки.

От тоя бурен ден се е запечатил в паметта ми един особен епизод. Бяхме се събрали по средата на трасето, за да следим спускането на шейните — от завоя, та чак до самия край, откъдето започваше редовният път. Когато покрай нас профуча Юлияновата шейна — тя беше първа, изпробваше трасето и проправяше пътя на другите, — изведнъж залитна надясно, дали някаква издатинка се беше изпречила на пътя й! После залитна наляво, сетне пак надясно, единият от плазовете й се повдигна във въздуха. Зад гърба на Юлиян се люшна и опъна въжетата петтонен сандък. И аз затворих очи… До мене стоеше съпругата на заместника Щерев. Тя изпищя като ударена с нож и на секундата се свлече на снега.

Когато отворих очи, Юлияновата шейна наближаваше редовния път. Заместникът Щерев помагаше на жена си да се изправи. Лицето й беше посиняло от студ ли, от вълнение ли, долната й челюст се тресеше, сякаш беше закачена на разхлабена пружина. Но и такава развълнувана тя си беше хубавичка, като оная Снежанка от приказките, дето я изобразяват върху детските кубчета за игра.

— Дайте й валериан! — каза партийният секретар.

Никой не носеше валериан.

Заместникът Щерев взе да чисти палтото й от полепналия по полите му сняг. И тогава — представете си, другарю — тя започна да се смее, ама някак не на себе си, и от очите й рукнаха сълзи.

След малко пристигна и Юлиян. Той водеше двама души с лопати, за да изравнят на това проклето място заснеженото трасе.

— Другарката Щерева припадна, като видя как залитнахте с шейната — прошепнах на ухото му.

— Представете си, другарю — той не повдигна дори рамене! Вятърът ли отнесе думите ми, или пък не им обърна никакво внимание — досега не знам.

Още на другия ден по телеграфа се заизсипваха поздравления — от министъра, от началници, от ръководители на окръга, откъде ли не! Той прочете някои от тях, другите направо захвърляше в коша. А само след седмица, другарю, когато беше на върха на славата си и го очакваше една тържествена и победоносна Нова година — той ненадейно изостави ЗПЦМ, напусна и град Н, и вече не се завърна. Служебни основания за такава постъпка нямаше — и работите в завода вървяха от добре по на добре.

Но може ли да знае човек какво става в една душа, където несъответствията и неравенствата се чувствуват като у дома си?