Октав Мирбо
Градината на мъките (19)

IX

И ето че денят свърши.

Небето почервеня и се набразди с широки прозрачни изумрудени ивици. По това време цветята приемат тайнствен оттенък, издавайки ясна и мека светлина… Те като че ли връщат на атмосферата слънчевата светлина, която техните венчета са задържали през деня. Алеите, засипани с чукани тухли, изглеждаха посред ярката зеленина на моравите ту като огнени ивици, ту като потоци от разтопена лава. Птиците се умълчаха в клоните; утихнали, насекомите заспиваха или умираха. Само нощни пеперуди и прилепи се мяркаха във въздуха. Наоколо всичко утихна: небето, дърветата, земята. И аз чувствувах как мълчанието ме пронизва и вледенява като смъртта.

Облегната на перилата на моста, с навъсено чело, Клара е вперила очи във водата. Отблясък от залязващото слънце огрява косите й на затилъка.

Не смея да я заговоря. Тя ме плаши, тя ме вълнува до дълбочината на душата ми със своята неподвижност и мълчание… Съществува ли тя в действителност? Не без ужас си задавам аз тоя въпрос. Да не би да е рожба на моето извратено въображение, на моето трескаво състояние? Не е ли чудовищен образ, подобен на тия, които ражда кошмарът? Не е ли престъпно изкушение във въображението на ония болни, каквито са убийците и лудите? А може би тя е собствената ми душа, излязла от моето тяло и въплътена в образа на греха…

Но не… Аз я пипам. Ръката ми разпознава удивителните живи форми на тялото й… През тънкия копринен плат, който го покрива, кожата й пари пръстите ми… Клара не потрепва от техния допир; тя не се вълнува както други път от моята ласка. Аз я желая и я мразя… Иска ми се да я сграбча… да я стисна до задушаване… да я смачкам… да се опия от смъртта… от нейната смърт… от нейната кръв… Аз й крещя заплашително и заедно с това покорно й казвам:

— Клара! Клара! Клара!

Клара не отговаря, не помръдва… Тя продължава да гледа във водата, която тъмнее все повече и повече.

Спуща се сянка върху градината, сива сянка; по-прозрачна над моравите и по-гъста над храсталаците. Бялолунни вишневи и праскови цветове странно се ронят и блуждаят като призраци… На небесносинкавия фон зловещо се възправят черните бесилки.

Ужас!… Над едно хълмче, в умиращия вечерен пурпур, виждам да се въртят и да се люлеят като огромни цветове черните силуети на петима обесени…

— Клара! Клара! Клара!

Клара не ме чува… Тя не отговаря, не се мърда. Тя се е навела над водата, над водната бездна. Тя не чува ни моя глас, ни жалбите, ни виковете, ни стоновете на всички умиращи в градината…

Обхваща ме тежка изнемога; обхваща ме отчаяние, което, струва ми се, никога няма да ме напусне. Главата ми тежи и ме натиска. Като че ли железен обръч стяга слепите ми очи и раздробява черепа ми.

Постепенно аз престанах да мисля за мъките, за агонията под камбаната, за дърветата на скръбта, за окървавените и хранещи се с кръв цветя. Моята мисъл искаше да премине тия ужаси, да проникне в царството на чистата светлина, да потропа на вратата на живота. Уви! Навсякъде кръв; дето има повече живот, там има повече палачи, със зловещи ликуващи лица — палачи, които измъчват тялото, трошат костите, одират кожата…

Градината на мъките! Страсти, апетити, интереси, ненавист, лъжа… И законите, и обществените учреждения, и справедливостта, и любовта, и славата, и героизма, и религията — всичко това са само чудовищни цветове и отвратителни инструменти на вечното човешко страдание… Всичко, което видях и чух днес — всичко това съществува, вика и стене по цялата земя… Градината — това е символ… Не се скъсва веригата на престъпленията, не отдъхва смъртта… Никъде, никъде…

Аз бих искал да се успокоя, да очистя душата и мозъка си от спомени… Аз викам Европа, нейната лицемерна цивилизация, и Париж — моя Париж на наслажденията и на смеха… Но изведнъж ми се стори, че лицето на Йожен Мортен гримасничи на раменете на тлъстия и бъбрив палач, който чистеше посред цветята своите скалпели и триончета… Виждам на дървените магарета очите, устните и увисналите бузи на госпожа Г… Виждам как светотатствените й ръце опипват и галят железните челюсти, изпълнени с човешко месо. Виждам мъжете и жените, които съм любил, или струва ми се, че съм любил, с равнодушните им, лекомислени душички, опетнени от неизмиваема кръв… Съдиите, войниците, свещениците, които навсякъде — в църквите, казармите, храмовете на правосъдието — работят за славата на смъртта…

Току-що се питах дали наистина съществува Клара. Съществува ли тя! Но Клара — това е животът!

— Клара… Клара… Клара…

Тя не отговаря, не се движи, не се обръща…

Още по-гъста сиво-сребриста мъгла се повдига от моравите, от басейна и обгръща храсталака, замъглява оръдието за изтезание. Струва ми се, че заедно с нея се повдига миризма от кръв, миризма от леш, като тамян на невидими кадилници, размахвани от невидими ръце — тамян, който се кади за прославяне безсмъртието на смъртта и за безсмъртието на Клара!

Мълчанието става спокойно, нощта се облича в очарованието на бяла мечта… Тия неизказано ясни звуци извикват в моето въображение хиляди нощни пейзажи; аз дишам по-спокойно, идвам на себе си. За няколко минути забравям близостта на Клара, земята и цветята, които всмукват кръв; струва ми се, че блуждая в сребърна вечер посред фееричните оризища на Аннам.

— Да вървим! — каза Клара.

Този отсечен, раздразнен и уморен глас ме връща в действителността. Клара е пред мене. Скръстените й крака се усещат под диплите на дрехата. Тя се опира на дръжката на чадъра и в полумрака устните й светят, както свети в голяма стая лампа с розов абажур.

Аз не се помръднах и тя повтори:

— Аз ви чакам!

Исках да я взема под ръка. Отказа.

— Не… не… да вървим! Аз настоях:

— Вие сте уморена, мила Клара… Вие…

— Не, не. Съвсем не!

— Оттука по реката е далеч… Моля ви, опрете се на ръката ми!

— Не, благодаря! Мълчете! О, мълчете!

— Клара какво ви е…

— Ако искате да ми сторите удоволствие… Мълчете! Аз не обичам да ми се говори в такова време…

Гласът й е сух, с резки, повелителни нотки. Клара върви рязко, с усилие. Тялото й е тъй красиво, че този уморен вървеж не нарушава гъвкавостта и хармоничността му. Бедрата й са закръглени и чудно сладострастни. Душата й е далеч от любовта; тя въстава и трескаво протестира против любовта, а тялото й, предназначено за любов, се оживява от любовта, от всичкото опиянение, от всичкия жар на любовта… Всяка поза, всеки жест, трепет на тялото, шумолене на дрехата, развяващите се коси, всичко в нея говори за любов, разлива любов над всичко, което я заобикаля, на всичките същества и предмети.

Дрезгавината дишаше безкрайна нежност, ласкателна и опияняваща. Навсякъде благоухание… Ние се докосвахме до великолепните цветове, които изглеждаха по-красиви в полумрака; те се навеждат и ни поздравяват като тайнствени феи. Ужасите на градината изчезнаха; остава само нейната хубост, и тя става все по-чаровна и по-деликатна заедно с нощта, която се спуска над нас.

Аз се окопитих, треската ми като че ли изчезна. Тялото ми стана по-леко, по-еластично, по-силно; почувствувах как се надига у мене властната жажда за любов. Аз се приближих към Клара и вървях редом с нея, разпалван от тая близост. Но нейното лице не изразява греховност, както в ония минути, когато късаше цветето thalictre и с възторжена страст цапаше своите устни със стипчивия цветен прах… Леденото изражение на нейното лице противоречеше на чувствената грация на тялото й… Изчезна заедно с окървавените призраци на градинските мъки. Аз попитах с треперещ глас:

— Вие сърдите ли се, Клара? Ненавиждате ли ме? Тя отговори сърдито:

— Не! Не! Това няма никакво значение, приятелю мой… Моля мълчете… Ако знаехте как ме уморявате!

Аз настоявах:

— Да! Да! Виждам, че ме мразите… Това е ужасно! Иска ми се да плача!

— Боже! Как ме дразните! Мълчете… Плачете, ако това ви доставя удоволствие… Само мълчете!

Минахме близо до мястото, дето разговаряхме със стария палач; мислейки, че нелепата ми настойчивост ще извика усмивка на мъртвите й усти, аз почнах:

— Спомняте ли си тлъстия палач, моя любов? Колко бе смешен с дрехата си, оцапана с кръв… с кутията за инструментите, с окървавените си пръсти, сърце мое… А теорията му за органите на размножението у цветята? Помните ли? Понякога са нужни двадесет мъжки за удовлетворението на една женска…

Клара сви рамене. Тя даже не ме удостои със сръдня за тия ми думи.

Подбуждан от груба чувственост, непохватно се наведох над Клара, опитвайки се да я прегърна, и със зверски жест хванах гърдите й.

— Искам да те… тука… чуваш ли… в тая градина… в това мълчание… в подножието на бесилките…

Гласът ми се задави; мръсна смола потече по устните ми, заедно с нея устата ми ронят мръсни думи… любими нейни думи!

Клара бързо се освободи от моята неловка и груба прегръдка; в гласа й звучеше гняв… и притесненост, и умора, и ирония…

— Боже! Ако знаете колко сте тягостен? И смешен, мой бедни приятелю! Какъв мръсен пръч! Оставете ме! Ако на вас ви се иска туй, скоро ще удовлетворите своите мръсни желания с девица… Сега вие сте извънредно смешен!

Смешен! Да, аз чувствувам, че съм смешен… Аз трябва да се успокоя… Аз не искам повече да нахълтвам в нейното мълчание като голям камък, който пада в езеро, дето спят вече лебеди при лунна светлина!