Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Jardin des supplices, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)
Сканиране и разпознаване
essop (2010)
Корекция
Yo (2010)

Издание:

Октав Мирбо. Градината на мъките

Редактор: Иван Мишев

Художник: Димитър Петров

Техн.редактор: Елена Тонкова

Коректор: Ина Данева

Изд. „Абагар“, Велико Търново, 1992

ISBN 954-427-015-9


Въведение

Една вечер бяхме се събрали няколко приятели у един от най-знаменитите наши писатели. След разкошна вечеря стана дума за убийството — не помня по какъв повод, но ми се струва, без никакъв. Бяхме само мъже: моралисти, поети, философи, медици — всички такива, които могат да говорят свободно, отдавайки се на своята фантазия, на своята мания, на своите парадокси, без да се боят, че могат да извикат изражение на уплаха и ужас, които се появяват при една малко смела идея по умърлушените лица на нотариусите. Казвам нотариусите, както бих казал адвокатите или портиерите, не, разбира се, от омраза към тях, но за да посоча средното равнище на френския ум.

С ясно душевно спокойствие, като да ставаше дума за качеството на цигарата, която той пушеше, членът на академията на нравствените и политически науки каза:

— Честна дума! Убеден съм, че убийството представлява една от най-главните грижи на човечеството и че всичките наши действия произтичат от него…

Очакваше се да развие цяла теория, но той млъкна.

— Това е явно! — произнесе ученият дарвинист. — Вие казвате, скъпи, една от вечните истини, които откриваше всеки ден легендарният De La Palisse… Защото убийството е основа на нашите обществени учреждения и, следователно, крайъгълна необходимост на нашия цивилизован живот. Ако нямаше убийства, не би имало и никакви правителства, предвид този чуден факт, че престъплението изобщо и убийството в частност са не само тяхно оправдание, но и тяхно единствено право на съществуване. Ние бихме живели тогава в пълна анархия, което не можем да си представим. По такъв начин, вместо да се опитваме да унищожим убийството, не е ли по-целесъобразно да го култивираме — да го култивираме разумно и настойчиво. И, според мен, законите са най-добро средство за това.

Като чу някакво възклицание, ученият попита:

— Нима не се намираме в общество от хора, които разбират един друг? Нима не можем да говорим без лицемерие?

— Моля ви се! — помоли домакинът. — Нека се възползваме от този единствен случай да изкажем съкровените си мисли, защото както аз, в моите книги, така и вие — във вашите лекции — поднасяме на обществото само лъжи.

Ученият още по-здраво се намести на креслото, опъна уморените си крака, протегна назад глава, отпусна ръце и, предавайки се на удоволствието от храносмилането, изпусна из устата си кълбо дим.

— Освен това — продължи той — убийството напълно удовлетворително се култивира само по себе. Собствено казано, то не се явява резултат на тая или оная страст, или пък на патологичната форма на израждането. То ни е присъщ жизнен инстинкт… присъщ на всички организирани същества, който господствува над тях като половия инстинкт. Обикновено тия инстинкти се комбинират помежду си, сливат се в едно и образуват, тъй да се каже, един и същ инстинкт, та не може да се узнае кой от тях ни подбужда да даваме живот, кой — да го отнемаме; кой е убийството и кой любовта. Аз чух веднъж нещо като изповед на един знаменит убиец на жени, който не ги отвличал, но ги насилвал. Спортът му се състоял в това, че сладострастният момент на насладата му съвпадал с предсмъртните гърчове на жените. „В тия минути, признаваше той, аз се чувствувах като Бог в момента на миросъзданието.“

— А! — извика знаменитият писател. — Ако вие ще ни посочвате за пример професионални убийци.

Ученият възрази меко:

— Но ние всички в по-голяма или в по-малка степен сме убийци. Вярвам, всички ние мислено сме преживели по-слабо аналогични чувства. Чудовищната нужда да се убива се обуздава, смекчава се от нейната жестокост, нея намират за позволен изход: в индустрията, в колониалната политика, във войната, в лова, в антисемитизма. Защото опасно е да й се предаваш без мяра, вън от закона, понеже нравственото удовлетворение, което произтича от нея, в края на краищата не заслужава баналното следствие на такъв акт — затвор… стълкновение със съдиите, което е всякога уморително и без никакъв научен интерес и… накрая — гилотина.

— Вие преувеличавате — прекъсна го академикът. — Извършването на убийство е опасно само за убийците, които не притежават чувство на изящност и ум; за зверовете, които действуват под влиянието на животинския импулс, лишени от всяка сложна психика. Умният и разсъдлив човек може с невъзмутимо спокойствие да извърши всякакви убийства. Тънкостта на неговите замисли ще вземе връх над рутинните полицейски търсения и — нека се съгласим с това — над нищетата на съдебното разбирателство, което толкова се превъзнася от съдебните следователи. И в това, както и във всичко, малките плащат за големите… Вие ще се съгласите, драги, че количеството престъпления, които остават неразкрити…

— И търпими…

— И търпими… това исках да кажа аз… Вие ще се съгласите, че тяхното количество надминава хиляди пъти количеството на откритите и наказаните престъпления, за които вестниците дрънкат с такова странно многословие и с отвратително отсъствие на философско разбиране… Ако вие се съгласите с това, то признайте, че стражарите съвсем не са страшни за избраниците на убийството.

— Несъмнено. Но работата не е в това. Вие измествате въпроса. Аз казах, че убийството не е нещо изключително, но че се явява като че ли естествена функция на природата и на всяко живо същество. Защото чудно е, че обществото, под предлог да управлява хората, присвоило е изключително за себе си правото да ги убива във вреда на личностите, на които принадлежи.

— Съвършено вярно! — намеси се любезният и красноречив философ, чиито лекции привличаха в Сорбоната отбрана публика. — Нашият приятел е съвършено прав. Що се отнася до мене, аз не вярвам, че може да съществува поне едно човешко същество, което да не е било, макар в мислите си, убиец. Аз понякога разглеждам човешките лица — в салоните, църквите, по гарите, в кафенето, театъра, навсякъде, дето се движи тълпата — от гледна точка на човекоубийството… И всичките — в погледа ли, в очертанието на затилъка ли, във формата на черепа, на челюстите ли, на ябълките ли, или в нещо друго — носят явни следи от физиологическата фаталност, каквото се явява убийството… Това съвсем не е заблуждение на моя ум, но, уверявам ви, аз почти на всяка крачка се сблъсквам с убийството, виждам го как то блести под ресниците, чувствувам неговото тайнствено допиране при ръкуването. Миналата неделя тръгнах за едно село, дето имаше църковен празник… Въртележките и люлките съвсем малко привличаха народа. Напразно латерните свиреха най-хубави и най-съблазнителни свирни. Други удоволствия привличаха тая празнична тълпа. Едни стреляха с пушки, с револвер или пък с античен арбалет в мишени, които изобразяваха човешки лица; други стреляха по марионетки, трети чукаха по пружина, която привеждаше в патриотично движение френски матрос, който промушва с щик беден хавас или жалък дахомеец… Навсякъде, под шатрите и в осветените кръчмички — убийства, смърт, човешки жертви… Добрите хора се наслаждават!

Всички разбраха, че философът беше увлечен… Наместихме се по-удобно, за да следваме потока на неговата теория и анекдотите. Той продължаваше:

— Аз даже забелязах, че тия мирни развлечения се разпространяват много през последните години. Насладата от подражание да се убива все повече се вкоренява у хората и става все по-популярна. Някога, когато имало диваци, стрелбата в цел била печално монотонно зрелище, което било жално да се гледа. Стреляли в лули и в яйчни черупки, които танцували по игривите вълни на фонтаните. В най-разкошни помещения стреляли в алабастрови птици… Но какво удоволствие има в туй, позволете да ви попитам? Сега ние прогресираме и всеки порядъчен човек може за гологан да си достави деликатното и цивилизовано наслаждение да убива. Та и свръх това, спечелват шарени чинийки и зайци.

Вместо лули, яйчени черупки и алабастрови птички, които безсмислено се разбивали, без да извикват някакви кървави образи, панаирското въображение измислило човешки фигури, които изобразяват мъже, жени и деца, внимателно направени и съответно наконтени… Заставят ги да жестикулират и ходят. С помощта на изкусен механизъм те весело се разхождат или пък тичат ужасени. Те се явяват поотделно или на групи посред декорации, които представляват пейзажи… катерят се по стените, влизат в куличките на сградите, изскачат из прозорците и се катерят по стълбите… Те по всичко приличат на живи същества, движат си ръцете, краката, главата. Някои от тях изглеждат, че плачат… никои приличат на бедняци… други на болни. Помежду им има жени, потънали в злато като легендарни принцеси. Може да се помисли, че имат ум, воля, душа, че са живи. Някои от тях приемат патетични или умолителни пози… Като че ли казват: „Съжали се! Не ме убивай!“ По такъв начин изпитват очарователно усещане, мислейки, че убиват нещо, което се движи, което страда, което се моли! Когато насочат срещу тях пушката или револвера, в устата си чувствуват вкус на топла кръв. Какво удоволствие, когато куршумите обезглавяват тия човешки подобия. Каква буря от възторг, когато стрелата разкъса картонените гърди и повали на пода безжизнените фигурки, които падат като трупи! Всеки се възбужда, ожесточава, ободрява. Чуват се думи на разрушение и смърт: „Убий го! Цели се в очите… Цели се в сърцето. Съсипи го!“ Колкото тия добри хора остават равнодушни пред простите картони и лулички, толкова те се възбуждат ако фигурата е човек. Неопитните не се сърдят на себе си, а на марионетката, която са изтървали… те я изобличават в страхливост, оскърбяват с мръсни думи, ако им избегне оцеляла в куличката. Те я викат: „Ела, страхливко!“ И почват пак да стрелят, докато не я убият. Погледайте тия добри хора… В тая минута те са убийци, същества, преизпълнени с жажда за кръв. Човекоубийственият звяр, който е дремал в тях, се пробужда при мисълта, че убиват нещо живо. Книжният или дървен човек, който се разхожда покрай тях назад-напред, не е играчка за тях, не е парче безжизнена материя… Като го видят, че се движи, те го даряват с топлотата на кръвообращението, с чувствителни нерви, с мисъл, с всичко онова, което е тъй безумно сладко да се унищожи, тъй кръвожадно приятно да се гледа, че изчезва от нанесените рани. Те даряват такъв човек с политически и религиозни убеждения, различни от техните, наричат го евреин, англичанин, немец, за да прибавят специфичната ненавист към общата ненавист против живота и по тоя начин да удвоят своето лично отмъщение и своята инстинктивна радост да убиват.

Тук се намеси домакинът: от вежливост и от състрадание той искаше да даде малко почивка както на философа, така и на всички ни.

— Вие говорите само за грубите хора, за селяните, които — съгласен съм с вас — всякога са способни на убийство… Но аз не мисля, че вие можете да приписвате това на култивираните интелекти, на просветените хора, на всичките хора, чиито живот всеки час се ознаменува с победа над вродените инстинкти и над дивите остатъци на атавизма.

На това нашият философ възрази живо:

— Позволете… какви са привичките и любимите удоволствия на тия, които вие величаете, мой скъпи, като „култивирани и просветени хора“. Фехтовка, дуел, жестоки спортове, отвратителна стрелба по гълъби, бой с бикове, различни упражнения в патриотизъм, лов… всичко това, което всъщност не е нищо друго, освен връщане към епохата на старото варварство, когато човекът, ако мога да се изразя, е бил подобен по отношение нравствената култура на големите хищни зверове, които е преследва. Не бива обаче да се оплакваме, че ловът е преживял епохата на прадедите. Той е могъща клапа, през която „култивираните интелекти и просветени хора“ пропускат присъщите си кървави страсти и разрушителна енергия, без да ни безпокоят особено много. Ако не съществуваше лов на сърни, на диви свине, убийство на невинен дивеч по ливадите — бъдете уверени, че „култивираните интелекти“ биха ни помогнали със своите хрътки и „просветените хора“ радостно биха ни спрели, което те тъй или инак, щом могат, правят с голяма решителност и — нека признаем това искрено — с по-малко лицемерие от грубите хора. О, никога да не пожелаваме да изчезне дивечът от нашите поля и гори! Той е наш спасител и, тъй да се каже, гръмоотвод. Когато той изчезне, ние ще го заместим за деликатна наслада на „култивираните интелекти“… Делото на Драйфус е чуден пример и аз мисля, че никога още страстта към убийство и насладата от лова на хора не се е изказвала тъй искрено и цинично. Между най-необикновените инциденти и чудовищни факти, с които изобилствуваше това дело една цяла година, преследването на господин Гримо по улиците на Нант остава най-характерно и в чест на „култивираните интелекти“ и „просветените хора“, които с обиди и заплахи за убийство преследваха великия учен, комуто дължим прекрасни изследвания в областта на химията. Не бива да се забравя фактът, че кметът де Клисон, „култивиран интелект“, с открито писмо забранил господин Гримо да идва в неговия град и изказвал съжаление, че законите не му позволяват да му даде да разбере както в славните времена на старите монархии. Този превъзходен кмет бе похвален много от всички „светски хора“ във Франция, които, според нашия домакин, всеки час удържат бляскави победи над вродените инстинкти и над дивите остатъци на атавизма. Забележете още, че офицерите произлизат почти изключително от средата на тия култивирани интелекти и просветени хора. Офицерите са хора, които, като не са нито по-зли, нито по-глупави от другите, доброволно си избират занаята — впрочем, твърде уважаван, — чиято същност е да се произвеждат над човешката личност най-разнообразни насилия и да се изобретяват и умножават ония способи на грабеж, унищожение, смърт. Няма ли военни кораби, кръстени с истински и верни имена: „Опустошение“… „Ярост“… „Ужас“. И сам аз? Аз съм убеден, че не съм чудовище… Вярвам, че съм нормален човек, който обладава всички нежни и възвишени чувства, с висша култура, с всичката тънкост на цивилизацията и общежителността. А колко пъти съм чувствувал в душата си да ме гложди повелителният глас на убийството! Колко пъти съм чувствувал как се повдига от дълбочината на моето същество към мозъка ми бясното и почти непобедимо желание за убийство… Не мислете, че това желание се проявява в минути на страстно напрежение, че се съпровожда с внезапния безотчетен гняв или се съединява с някакъв низък интерес! Съвсем не… Това желание се ражда внезапно, могъщо, против волята ми… и без всякакъв повод на улицата, например, зад гърба на някой непознат минувач. Да, на улицата се разхождат понякога гърбове, които си търсят ножа. Защо?

След тая неочаквана откровеност философът млъкна за минутка и ни погледна страхливо… После продължи:

— Не, виждате ли, моралистите могат да осъждат колкото им е угодно. Нуждата за убийство се ражда у човека заедно с нуждата за ядене и се слива с нея. Тая инстинктивна нужда — подбудително начало във всички живи организми — се развива от възпитанието, когато би трябвало да се обуздава, и религиите я освещават, вместо да я проклинат. По такъв начин всичко се съединява, за да направи от нуждата за убийство център, около който се върти нашето превъзходно общество. Щом човекът се пробуди към съзнателен живот, веднага му всаждат нуждата да убива. Убийството се възвеличава до понятието дълг и се възхвалява като героизъм. Убийството съпровожда човека през целия му живот. Заставят го да се кланя на странни богове — на яростни и безумни богове; те се отнасят снизходително само към катастрофите и, обзети от мания за кръвожадност, изтребват човешкия живот, покосяват цели нации като ливадна трева. Принуждават го да уважава само героите — тия отвратителни зверове, които са покрити с престъпления и са обагрени с човешка кръв. Достойнствата, благодарение на които той може да се издигне над другите и които му доставят слава, пари и любов, произтичат от единствения източник — убийството… Във войната той намира висшия синтез на вечното и всемирно безумие — убийството, което е узаконено, зарегистрирано, задължително и се явява национален дълг…

Един млад човек, който дотогава мълчеше, каза:

— Дали това обяснява странната мания да се убива, от която, според вас, всички сме заразени по наследство или случайно? Не знам и не искам да знам. На мене ми е по-приятно да мисля, че всичко в нас е тайна. Това удовлетворява леността на моя ум, който се бои да се заема с неразрешимите социални и индивидуални проблеми; аз се опитвам да си обясня или да затъмня всичко, което не разбирам, изключително само с поетически представи… Вие току-що произнесохте, драги учителю, ужасното признание и описание на чувства, които, като преминат в реален факт, биха ви завели далеч. И аз често съм преживявал подобни чувства, но напоследък при особено банални обстоятелства… Няма ли да ми позволите отначало да прибавя, че тия ненормалности дължа може би на средата, в която съм израсъл и на ежедневните впечатления, които насилствено са проникнали в моята душа… вие познавате баща ми, доктор Трепан. Вие знаете, че няма човек по-общителен и по-мил от него. При това няма човек, когото тая професия да е направила също такъв смел убиец като него. Много пъти съм присъствувал на неговите чудни операции, които са му създали световна слава… Неговото презрение към живота е наистина чудно. Веднъж той извърши пред мен твърде трудна операция на една жена — лапаротомия — и изведнъж като погледна своята болна, която още не бе се опомнила от упойката, той каза: „Тая жена трябва да има възпаление в стомаха… Чакай да й отворя и стомаха? Има време.“ И той й разтвори стомаха. Нищо нямаше. Тогава баща ми, като зашиваше ненужната рана, каза: „Поне да съм уверен.“ Болната умря същата вечер… Друг път ние разглеждахме музей; беше в Италия, където повикаха баща ми на операция… Аз бях в екстаз. „О, поет, поет! — извика баща ми, който нито за минутка не се заинтересува от всичките chef d’oeuvre, които изпълваха душата ми с ентусиазъм. — Изкуство, красота! Знаеш ли ти що е туй? Красота, изкуство, мое дете, това е отворен и окървавен женски корем с щипци вътре!“ Но стига философии, ще пристъпя към разказа. От него вие ще извлечете каквито ви е угодно антропологични заключения.

Този млад човек имаше умерени маниери и гласът му звучеше рязко, като ни караше да потреперваме леко.

— Аз се връщах от Лион — продължи той — и бях сам в едно първокласно купе. Не помня на коя станция влезе при мен някакъв господин. Съгласен съм, че нарушението на самотата може да предизвика най-силно раздразнение и по такъв начин да предразположи към нежелателни постъпки. Но в дадения случай не изпитах нищо подобно. Тъй се измъчвах от моята самотност, че внезапната поява на спътник ми достави отначало удоволствие. Той седна срещу мен, внимателно сложи на мрежата своя ръчен багаж. Това бе един дебелак с вулгарни маниери и безобразието на неговото тлъсто, мазно лице ми внуши антипатия… След като го гледах няколко минути, изпитах непреодолимо отвращение… Той тежко обтегна на канапето разтворените си крака и огромният му корем при всяко друсване на влака се тресеше като мръсно парче пихтия. Изглеждаше, че му е топло, той свали шапката си и изтри широкия си, набърчен изпъкнал и цял обрасъл със слепени косми лоб. Лицето му представляваше буца лой, а тройната му гуша висеше на гърдите. За да се избавя от това некрасиво зрелище, реших да гледам в прозореца и да забравя изобщо присъствието на неприятния спътник. Мина един час… И когато любопитството, против волята ми, ме застави да го погледна, видях го заспал дълбок и внушаващ отвращение сън. Той спеше прегърбен, с отпусната глава, която климаше насам-натам, и издутите му тлъсти ръце бяха сложени на бедрата… През прибраните му клепачи проглеждаха тесни ивици от кръглите му синкави очи. Какво внезапно безумие ме обхвана? Макар мисълта за убийство често да ме е посещавала, но тя умираше в душата ми в зародиша на желанието и никога още не се е изразявала в определена форма на жест и действие… Мога ли да повярвам, че само омразното безобразие на тоя човек ме подбуди към решителност и действие? Не, има една причина по-дълбока и неизвестна… Аз полека станах, доближих спящия и го сграбчих за ръцете, като да исках да го удуша.

Тук, като опитен разказвач, който умее да се ползува от своите ефекти, той млъкна. После, видимо доволен от себе си, продължи:

— Макар и да съм на вид болнав, надарен съм с рядка сила. В оная минута някаква странна възбуда удесетори силите ми. Моите ръце се приближаваха въпреки волята ми към гръкляна на тоя човек… Уверявам ви, въпреки волята ми! Чувствувах в себе си лекост, еластичност, прилив на нервни вълни, нещо подобно на силно опиянение в момент на полова наслада… В тази минута, когато ръцете ми искаха да стиснат като менгеме тлъстата шия, човекът се пробуди… С ужас в погледа промърмори: „Какво? Какво? Какво?“ Това беше всичко! Искаше да заговори, но не можеше. Кръглите му очи бляскаха също като огън, раздухван от вятъра. После впи поглед в мене, неподвижен, поразен от ужас… Без да проговоря дума, без да се обръщам към него с някакви успокоителни обяснения, седнах насреща му и небрежно, с непринудено движение, което и досега ме учудва, разтворих вестник, който впрочем не почнах да чета. В погледа на тоя човек ужасът все повече се увеличаваше; малко по малко той се сгърчи, лицето му се изпъстри с червени петна, после посиня, после стана неподвижно… До самия Париж погледът му запази своята ужасяваща неподвижност. Когато влакът спря, той не мръдна от мястото си.

Разказвачът запали от свещта цигарата си и като изпущаше кълба дим, произнесе със своя флегматичен тон:

— Това е ясно! Той бе умрял! Той умря от уплаха, която причинила кръвоизлив в мозъка му…

Тоя разказ ни направи твърде тъжно впечатление… Ние се спогледахме в недоумение. Искрен ли бе този странен млад човек? Дали не искаше да ни мистифицира? Ние чакахме обяснение, но той мълчеше. Важен, сериозен пушеше и изглеждаше, че мисли за друго. Разговорът след това продължи разхвърляно, мъчително, като се зачекваха умърлушено ред незначителни сюжети.

Тогава един човек с измъчено лице, прегърбен, с мъглив поглед и с преждевременно побелели коси, се повдигна с усилие и каза с треперлив глас:

— Вие говорихте досега за всичко, с изключение за жените; това ми се струва съвършено неясно, защото в дадения въпрос те играят най-важна роля.

— Да, да, ще поговорим за тях — одобри го знаменитият писател, който се почувствува в родната си стихия; той бе известен в литературата със своята принадлежност към типа на тия любопитни идиоти, които величаят като представители на феминизма.

— Трябва с нещо радостно да се пропъдят тия кървави кошмари… Да поговорим за жената, приятели мои, защото в нея и благодарение на нея ние забравяме нашите диви инстинкти, ние се научаваме да любим, ние се възвишаваме до разбирането на идеала и състраданието.

Човекът с измъченото лице иронически се засмя — стори ни се, че скръцна стара врата с ръждясали панти.

— Жената култиваторка на състрадание! — извика той. — Знаем я тази залъгалка. Това е много разпространено в известен род литература и в салонната философия. Но всичката нейна история, даже не история, а нейна роля в природата и живота опровергават това чисто романтично положение… Защо те се стремят към кървави зрелища с такъв бяс, както към сладострастието? Защо на улицата, в театъра, в съда, около гилотината те протягат шии и отварят жадни очи при сцени на изтезания и се наслаждават до забрава от мъчителната радост на смъртта? Защо те потреперват с цялото си същество и замират в сладострастен ужас при името на някой знаменит убиец? Всички, почти всички мечтаят за Пранцини? Защо?

— Проститутките… — възкликна знаменитият писател.

— Не, не — отговори човекът с измъченото лице, аристократките и буржоазките. Те са едни и същи. У жените няма друго различие, освен социално. Жените са само жени. Селянките, дребните и крупни буржоазки, най-видните аристократки — те всички са писани във фейлетоните на „Petit Journal“. Защо? Защото всички знаменити убийци са били същевременно чудовищни любовници. Силата на тяхната полова страст е съответствувала на тяхната престъпност. Те любят също тъй, както убиват! Убийството се поражда от любовта и любовта достига своята висша напрегнатост в убийството. Една и съща физиологична екзалтация. Същите тия ръце, що стискат, същите тия зъби, що се впиват и често същите тия думи.

Той говореше с усилие, със страдалчески вид. Очите му мъжделееха и бръчките по лицето му ставаха все по-дълбоки…

— Жената, която води към идеал и състрадание! — продължи той. — Но най-страшните престъпления почти всякога са дело на жената. Тя всякога ги замисля, комбинира, подготвя… Тя ги направлява. Ако не ги извършва със собствената си ръка, понеже тая ръка често е слаба, то затуй пък в тяхната кръвожадност и непреклонност се чувствува нейното присъствие, нейната мисъл, нейният пол. „Търсете жената!“, казва мъдрият криминалист.

— Вие я клеветите! — извика знаменитият писател с жест на негодувание. — Това, което вие изтъквате за всички жени, са редки изключения. Израждане, нервозност, неврастения… дявол да ги вземе. Жената не е повече изложена от мъжа на психически заболявания… макар техните заболявания да се проявяват в чаровна и трогателна форма, и това ни кара да разбираме по-добре деликатността на нейната изящна чувствителност. Не, милостиви господине, вие сте в плачевно и — осмелявам се да ви кажа — в престъпно заблуждение. Най-чудното в жената е нейната голяма любов към живота, любов, която, както току-що ви казах, намира окончателен израз в състраданието.

— Литература, господине! Литература! И то — най-лошата от всички.

— Песимизъм, господине! Богохулство! Глупост.

— Аз мисля, че вие и двамата грешите — намеси се медикът. — Жената е по-изтънчена и по-сложна, отколкото вие мислите. В качеството на несравними виртуозки, на дивни художници на скръбта, те предпочитат зрелището на страданията пред зрелището на смъртта, сълзите пред кръвта. Получава се нещо крайно двусмислено, защото всеки вади подходящи за себе си заключения, трогва се от състрадателността на жената или пък проклина нейната жестокост, като привежда еднакво необорими доводи, като се съобразява с това дали той е разположен да й благодари, или пък да я ненавижда. Защо са тия безплодни спорове? Във вечната схватка на половете ние сме всякога победени, ние нищо не можем. Феминисти ли ще станем или ненавистници на жената, работата не се мени, понеже още не сме измислили за свое наслаждение и размножение друго по-съвършено оръдие от нея! Човекът с измъченото лице бясно жестикулираше.

— Чувайте — каза той. — Случайностите на живота — а какъв бе моят живот! — ме събраха не с някоя жена, но с действителна жена. Аз я видях свободна от всяка изкуственост, от всяко лицемерие, с които цивилизацията като с лъжлив накит покрива нейната истинска душа. Аз я видях отдадена във властта на едничък само каприз, или, ако обичате, във властта на едничките си инстинкти, в една среда, дето, наистина, тях нищо не е могло да обуздае, а всичко, напротив, ги е възбуждало. Тя не бе прикрита нито от закони, нито от морал, нито от религиозни предразсъдъци, нито от обществени приличия. Аз я видях истинска, в нейната естествена голота, обиколена от градини и страдания, от цветя и кръв… Аз мислех, че лежа на дъното на бездната, наречена човешко падение, когато се срещнах с нея. И пред погледа й, препълнен с любов, пред нейните уста, които дишат състрадание, аз почнах да се моля за надежда… аз вярвах… да, аз вярвах, че нейната любов ще ме спаси! Тая жена ме научи на престъпления, които дотогава не познавах, и ми посочи бездни на мрака, дето още не бях надничал… Вижте угасналите ми очи, устните ми, които се отучиха да говорят, ръцете ми, които треперят? Всичко туй е само за това, че я видях! Но аз не мога да я проклинам, както не проклинам огъня, който опожарява града и гората; водата, която потапя корабите; тигрите, които отнасят в дълбочината на джунглите окървавената плячка. Жената крие в себе си космическа стихийна сила, непобедима сила на разрушение, както и природата! На нея едничката лежи цялата природа. Като утроба на живота, тя, благодарение на това вече, е и утроба на смъртта… защото животът непрекъснато се възражда от смъртта. И да се унищожи смъртта — това значи да убиеш живота в неговия едничък източник на разплод…

— Но туй какво доказва? — попита медикът, свивайки рамене.

Онзи отговори просто:

— Това нищо не доказва. Нима скръбта или радостта имат нужда от доказателства? Те се чувствуват.

После боязливо — о, могъщество на човешкото тщеславие! — и с видимо доволство от себе си човекът с измъченото лице измъкна от джоба си връзка книги и грижливо я разтвори.

— Аз съм записал — каза той — всичко, което се отнася до тоя период на моя живот… Дълго се колебах да го пусна на бял свят и даже и сега се колебая. Аз бих искал да прочета това на вас — хора, които не се боят да проникнат в най-страшните дълбини на човешките тайни. Няма ли да потреперите вие от техния кървав ужас! Това се казва „Градината на мъките“.

Нашият домакин каза да донесат цигари и напитки.