Джон Р. Р. Толкин
Хобит (7) (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

7.
Необикновен подслон

На другата сутрин Билбо се събуди от ранните лъчи на слънцето, което грееше прано в очите му. Скочи, за да види колко е часът и да сложи чайника на огъня, но веднага откри, че всъщност не е у дома си. Обезсърчен, той седна на земята и съвсем без полза замечтава едно хубаво измиване и сресване. За закуска нямаше нито чай, нито препечена филийка, нито бекон, а само студено овнешко и заешко. Отгоре на всичко трябваше и бързо да се приготви отново да пътешестваме.

 

 

Този път му позволиха да се покачи на гърба на един орел и да се хване здраво за шията му. Вятърът силно го брулеше и той затвори очи. Джуджетата шумно се сбогуваха с обещанието да се отплатят на Царя на орлите, когато могат, и петнайсет големи птици литнаха от планинския склон. Слънцето все още грееше от изток. Утринта беше студена, мъгли се стелеха над долините и котловините и обвиваха острите планински върхове. Билбо отвори едното си око, колкото само да надзърне, и видя, че големите птици вече бяха се издигнали високо. Земята едва се съзираше, а планинските възвишения изоставаха едно по едно някъде далече назад. Той затвори отново очи и се улови по-здраво.

— Не ме стискай така! — извика орелът. Няма защо да трепериш от страх като заек, макар и да приличаш на такъв. Утринта е прекрасна и духа лек ветрец. Нима има нещо по-хубаво от летенето?

На Билбо му се искаше да каже: „Да, има. Една топла баня и повторна закусчица на моравата“ — но реши, че е по-добре да не казва нищо и да поотслаби малко прегръдката си.

След известно време — макар и от такава височина — орлите навярно съзряха целта, към която се бяха отправили, защото започнаха да описват широки кръгове и да се спускат надолу. Спускането продължи дълго и Билбо най-сетне реши да отвори очи. Земята беше вече съвсем близо, виждаха се дървета, които приличаха на дъбове и брястове, просторни зелени равнини и един поток, който течеше по средата им. Огромна скала, почти като каменен хълм, изникваше най-неочаквано изпод земята тъкмо на пътя на реката и я разклоняваше. Тя изглеждаше като последна останка от далечните планини, запокитена сякаш километри навътре в равнината от някой великан на великаните.

 

 

Един по един орлите се стрелнаха бързо към тази скала и оставиха пътниците си на нея.

— На добър път! — извикаха те. — И накъдето и да пътувате, нека накрая благополучно се завърнете в гнездата си! — Това беше учтивото пожелание, прието да се изказва между орлите.

— И нека вятърът под вашите крила ви отнесе там, където плуват слънцето и луната! — отвърна Гандалф, който знаеше как точно подобава да се отговори.

И тъй, те се разделиха. След време Царя на орлите стана Цар на всички птици и взе да носи златна корона на главата, а неговите петнайсет главнокомандващи — златни огърлици на шиите си (направени от златото, което джуджетата им подариха), но Билбо никога вече не ги видя — освен далеч горе във висините по време на битката на Петте армии. Но тъй като тази битка се разиграва в края на нашия разказ, засега няма да казваме нищо повече за нея.

На върха на този скален хълм имаше една гладка площадка, от която тръгваше добре отъпкана стъпаловидна пътека. Тя водеше надолу към реката, а през реката имаше брод от големи плоски камъни, по които се стигаше до тревистия бряг. На края на пътеката, близо до брода от плоски камъни, имаше малка пещера (съвсем уютна, с под от речни камъчета). И тъкмо в нея се събраха пътешествениците, за да обсъдят какво предстои да се прави.

— Моето желание беше да преведа всички ви здрави и читави (ако е възможно) през планините — рече вълшебникът. — И ето че сега благодарение на доброто ръководство и на благосклонната съдба това е сторено. Всъщност ние се намираме далеч по на изток от мястото, до което възнамерявах да ви съпровождам. В края на краищата това приключение си е ваше, а не мое. Ще ви навестя отново, преди то да е завършило, а междувременно има друга неотложна работа, която трябва да свърша.

Джуджетата ахнаха и добиха печален вид, а Билбо се разплака. Те вече бяха започнали да си мислят, че Гандалф ще ги съпровожда до края и винаги ще бъде с тях, за да им помага в трудни мигове.

— Аз няма да изчезна веднага — успокои ги Гандалф. — Ще остана с вас още ден-два. Може би ще успея да ви помогна да излезете от сегашното си затруднение, но и аз самият се нуждая от малко помощ. Останахме без храна, без необходимите ни вещи и без понита за яздене, а вие и не знаете къде се намирате. Това поне мога да ви кажа. Вие сте все още на няколко километра на север от пътеката, по която трябваше да вървим, ако не бяхме напуснали така набързо планинския проход. Из тия места има малко обитатели — освен ако не са придошли, откакто минавах за последен път насам преди няколко години. Но аз познавам Едного, който живее наблизо. Той именно направи стъпалата на голямата скала — Равноскал, както, струва ми се, я нарича. Той не идва често тук, особено през деня, тъй че няма смисъл да го чакаме, пък и е опасно да се застояваме. Затова най-разумно ще е да отидем да го намерим. И ако срещата ни с него мине добре, мисля, че ще ви напусна и ще ви пожелая като орлите: „Добър път, накъдето и да отивате!“

Джуджетата взеха да го молят да не ги напуска. Обещаваха му злато, сребро и скъпоценни камъни от съкровището, което драконът пазеше, но той не склони.

— Не настоявайте, не настоявайте! А що се отнася до драконовото злато, мисля, че съм заслужил вече част от него, ако изобщо си го възвърнете.

Накрая те спряха да го молят. Съблякоха, си дрехите и се изкъпаха в реката, която при брода течеше плитка и бистра върху каменистото си дъно. Когато се изсушиха на жаркото слънце, те се почувстваха ободрени, макар все още да изпитваха леко огорчение, а също и лек глад.

Скоро след това прекосиха реката (Билбо пренесоха на гръб) и тръгнаха през високата зелена трева покрай редици от кичести дъбове и високи брястове.

— А защо, я наричат Равноскал? — попита Билбо, докато вървеше редом с вълшебника.

— Това наименование Той сам си го е измислил. Така нарича всички подобни неща — равноскали. А тази скала тук е Равноскалът, защото се намира близо до дома му и той добре я познава.

— Кой я нарича? Кой я познава?

— Онзи, за когото ви споменах — една много известна личност. Трябва да се държите учтиво, когато ви запознавам с него. Няма да ви представя всички наведнъж, а двама по двама и вие ще внимавате да не го ядосате, защото тогава кой знае какво може да се случи. Ядоса ли се веднъж, става страшен. Когато му се угоди обаче, е много добър. Във всеки случай трябва да знаете, че лесно се ядосва.

Като го чуха да обяснява всичко това на Билбо, джуджетата се струпаха около вълшебника.

— При него ли ни водиш сега? — попитаха те. — Не можеш ли да ни заведеш при друг, който да не е така гневлив? Защо не ни обясниш по-ясно? — и тъй нататък.

— Да, при него ви водя! Не, не мога! Обясних ви всичко съвсем точно — отвърна вълшебникът малко троснато. — Трябва да ви кажа още, че името му е Беорн. Много е силен и е кожосменяч.

— Кожухар ли? Дето нарича големите зайци „зайченца“, като представя кожите им за катеричи, нали? — попита Билбо.

— Що за безсмислици? Разбира се, че не! — сопна се Гандалф. — Моля те, не ставай глупак, Билбо, и в името на всички чудеса, докато не се отдалечим поне на стотина километра от къщата му, не споменавай отново думата „кожухар“, нито пък нещо, направено от кожа — било пелерина, било яка или друго такова! Той е кожосменяч. Сменя си кожата — понякога е грамадна черна мечка, друг пък е едър и силен чернокос човек с големи ръце и буйна брада. Повече от това не мога да ви кажа, но смятам, че и то трябва да ви е достатъчно. Някои разправят, че произхождал от големите мечки, които са живели в древни времена из планините преди идването на великаните. Други твърдят, че е потомък на първите хора, обитавали тези места, преди Смог да дойде от Север и преди гоблините да се заселят в тукашните пещери. Аз самият не знам това със сигурност, но последното предположение ми се струва по-вярно. А той не е от тези, на които можеш да задаваш въпроси.

Във всеки случай Той не е под влиянието на никаква магия, освен на своята собствена. Живее в голяма дървена къща сред дъбова гора и като хората отглежда рогат добитък и коне, които са не по-малко чудновати от него. Те му прислужват и той разговаря с тях. Не ги използва за храна, нито пък лови и яде диви животни. Притежава множество кошери с големи свирепи пчели и се храни главно е мляко и мед. И също като мечка кръстосва на длъж и шир. Веднъж го видях да седи сам-самичък през нощта на Равноскала, вперил очи в луната, която залязваше зад Мъгливите планини, и го чух как изрева на езика на мечките: „Ще дойде денят, когато те ще загинат, и аз ще се върна отново там!“ Ето защо мисля, че произхожда от планините.

 

Сега Билбо и джуджетата имаха върху какво да размишляват и престанаха да задават въпроси. Предстоеше им все още дълъг път. Изкачваха се бавно по хълмове и се спускаха надолу през долини. Стана много горещо. От време на време пътниците се спираха под дърветата, за да си починат, и тогава Билбо усещаше такъв глад, че беше готов да захруска и жълъди, но за съжаление те още не бяха узрели и не се ронеха по земята.

Някъде подир обяд от двете страни на пътя започнаха да се редят обширни поляни с цветя, така подбрани по видове, сякаш някой ги беше засаждал. Най-много се срещаше детелината — огромни пространства бяха покрити с виолетова детелина, червена детелина, розова детелина и нискостеблена бяла детелина с мирис на мед. Из въздуха се носеше силно жужене й бръмчене. Във всички посоки прелитаха работливи пчели. И то какви пчели! Билбо никога не беше виждал такива.

„Ако някоя от тях ме ужили — мислеше си той, — така ще се подуя, че ще стана двойно по-голям.“

Пчелите бяха по-големи от стършели, а търтеите — от човешки палец. Жълтите ивички, които опасваха черните им телца, грееха като злато.

— Приближаваме — обади се Гандалф. — Навлизаме вече в пчелните пасища.

 

Скоро пътниците стигнаха до един пояс от високи и много стари дъбове, а след това — и до един жив плет от трънки, през които нито се виждаше нещо, нито някой можеше да се провре.

— Най-добре ще е да почакате тук — каза вълшебникът на джуджетата. — Когато ви повикам или ви подсвирна, тръгнете след мен — сега ще видите откъде ще мина. Но само по двойки, не забравяйте, и то през пет минути. Бомбур е възпълен, така че ще мине за двама. Най-уместно е да дойде последен и сам. Да тръгваме, господин Бегинс! Тук някъде трябва да има порта. — И с тези думи Гандалф пое покрай живия плет, следван от изплашения хобит.

Скоро двамата стигнаха до широка и висока дървена порта, отвъд която се виждаха градини, няколко ниски постройки от неодялани трупи със сламени покриви, плевници, обори, навеси и една дълга и ниска дървена къща. От вътрешната страна на дебелия жив плет се редяха кошери със закръглени като камбанки покриви от слама. Дворът се огласяше от жуженето на исполинските пчели, които прелитаха напред-назад или пълзяха навън-навътре от кошерите.

Вълшебникът и Билбо побутнаха портата, която се отвори със скърцане, и тръгнаха по широката пътека към къщата. Няколко коня с лъскава и загладена козина изприпкаха през тревата и се взряха в новодошлите с умните си очи; после хукнаха в галоп към постройките.

— Отидоха да му кажат, че пристигат непознати — рече Гандалф.

Скоро вълшебникът и спътникът му стигнаха до един вътрешен двор, затворен между къщата и двете й продълговати крила. В средата на двора лежеше огромен отсечен дъб, а окастрените му клони бяха разхвърляни наоколо. Близо до дъба беше застанал едър човек с гъста черна брада и коса, с големи ръце и крака с яки мускули, облечен в широка вълнена дреха без ръкави, дълга до коленете. Облягаше се на голяма брадва, а конете бяха застанали до него, с опрени на раменете му муцуни.

— Аха! Ето ги! — обърна се мъжът към конете. — Не изглеждат опасни. Можете да си вървите! — Сетне се засмя гръмко, остави брадвата на земята и тръгна напред.

— Кои сте вие и какво желаете? — попита той с рязък тон, като се изправи пред посетителите.

Беше много по-висок от Гандалф, а що се отнася до Билбо, той спокойно можеше да мине между краката му, без да докосне с глава ресните на кафявата му дреха.

— Аз съм Гандалф — рече вълшебникът.

— Никога не съм чувал за него — измърмори чернобрадият. А това малко човече какво е? — попита той, като се наведе и изгледа намръщено Билбо изпод черните си рунтави вежди.

— Това е господин Бегинс, хобит от известен род, уважаван и почитан — поясни Гандалф.

Билбо се поклони. Съжаляваше, че няма шапка, която да свали, и силно се смущаваше заради липсващите копчета.

— Аз самият съм вълшебник — продължи Гандалф и съм чувал за теб, макар ти да не си чувал за мене. Може би познаваш обаче моя братовчед Радагаст, който живее до южния край на Мраколес?

— Да, той се ползва с добро име сред вълшебниците, струва ми се. Срещал съм го понякога — отвърна Беорн.

— Сега вече знам кой си или поне кой твърдиш, че си. Но кажи какво желаеш?

— Да си призная, ние си загубихме вещите и почти загубихме пътя, затова сега имаме крайна нужда от помощ или поне от съвет. На всичко отгоре преживяхме и големи неприятности с гоблините от планините.

— С гоблините ли? — рече едрият човек с по-мек тон. И сте преживели големи неприятности, така ли? А какво търсехте при тях?

— Не сме търсили нищо при тях. Те ни издебнаха една нощ в прохода, през който трябваше да минем. Ние бяхме тръгнали насам от земите на запад, но това е дълга история.

— Тогава по-добре влезте вътре и ми разкажете нещо от нея, ако това няма да отнеме цял ден — рече човекът и ги поведе през двора към тъмната врата на къщата.

Те го последваха и попаднаха в просторно помещение с огнище в средата. Макар да беше лято, в огнището гореше огън, а димът се виеше нагоре към опушените греди и излизаше навън през един отвор на покрива. Посетителите прекосиха това мрачно помещение, осветявано единствено от огъня и от отвора на тавана, минаха през една малка врата и се озоваха на нещо като веранда, скована от дървени талпи и подпряна на дървени диреци. Верандата гледаше на юг и залязващото слънце все още я огряваше косо с топлите си и ярки лъчи, които покриваха с позлата и пълната с цветя градина, стигаща до самите стъпала.

 

 

Те седнаха на дървени пейки и Гандалф започна своя разказ, а Билбо, люлеейки крака, взе да разглежда цветята и да се чуди какви ли имена носят, тъй като никога не беше виждал поне половината от тях.

— Вървях през планините, е един приятел… или двама… поде вълшебникът.

— Или двама? Пък аз виждам само един, и то съвсем мъничък прекъсна го Беорн.

— Е, да си призная истината, не исках да идваме всички заедно и да те безпокоим, преди да разбера дали нямаш някаква работа. Ако си съгласен, мога да подсвирна.

— Хайде, подсвирни!

Гандалф изсвири остро и продължително и веднага иззад къщата на градинската пътека се появиха Торин и Дори и ниско се поклониха.

— Както виждам, искал си да кажеш „един или трима“ забеляза Беорн. — Но тези не са хобити, а джуджета!

— Торин Дъбощит, на твоите услуги! Дори, на твоите услуги! — представиха се едно подир друго двете джуджета и отново се поклониха.

— Вашите услуги не са ми необходими, благодаря ви — рече Беорн. — По-скоро вие се нуждаете от моите. Аз много-много не обичам джуджетата, но ако е вярно, че ти си Торин (син на Траин и внук на Трор, струва ми се) и че другарят ти е порядъчен, ако е вярно, че сте неприятели на гоблините и не сте дошли да злосторничите из моите земи… Всъщност за какво сте дошли?

— Те отиват да посетят земята на дедите си на изток, отвъд Мраколес — намеси се Гандалф — и по една случайност попаднахме в твоите владения. Тъкмо преминавахме през Високия проход, който трябваше да ни изведе до пътя на юг от твоите земи, когато ни нападнаха гоблините — както се канех да ти разкажа…

— Добре де, хайде, разказвай! — рече Беорн, който поначало не беше много вежлив.

— Бушуваше страшна буря; каменните великани бяха наизлезли и мятаха огромни камъни; на върха на прохода се подслонихме в една пещера — хобитът, аз и още неколцина другари…

— Нима двамата ги наричаш неколцина?

— О, не. Впрочем те бяха повече от двама.

— А къде са те? Убиха ли ги, изядоха ли ги, или се прибраха у дома си?

— О, не. Просто не дойдоха всички, когато изсвирих. От стеснение, предполагам. Нали разбираш, страхуваме се, че сме повечко и ще ти досадим.

— Хайде, изсвири отново! Щом съм започнал веднъж да приемам гости, без значение е дали ще са един или двама повече — изръмжа Беорн.

Гандалф изсвири отново, но Нори и Ори се появиха още преди той да бе спрял; ако си спомняте, вълшебникът им бе поръчал да идват по двойки на всеки пет минути.

— Ей! — извика Беорн. — Ами вие много бързо дойдохте. Къде се криехте? Хайде казвайте, малки човечета!

— Нори, на твоите услуги! Ори, на… — започнаха те, но Беорн ги прекъсна:

— Благодаря! Когато ми потрябва услугата ви, сам ще си я поискам. А сега сядайте и да продължаваме с разказа, защото ще стане време за вечеря, преди да му е дошъл краят.

— Когато заспахме — поде отново Гандалф, — в дъното на пещерата се отвори една цепнатина, от нея изскочиха гоблини, грабнаха хобита, джуджетата и групата понита…

— Група понита ли? Ама вие или сте пътуващ цирк, или сте носили много вещи, или пък ти имаш навика да казваш вместо шестима — група!

— О, не! Всъщност понитата бяха повече от шест, защото и ние бяхме повече от шестима… а, ето че идат още двама!

Тъкмо в този миг се появиха Балин и Дуалин и тъй ниско се поклониха, че брадите им пометоха земята. Отначало Беорн се намръщи, но двете джуджета, в старанието си да се покажат учтиви, продължиха толкова дълго да климат с глави, да се навеждат и кланят и да размахват качулките си (както джуджетата умеят), че най-накрая той спря да се мръщи и избухна в смях — защото те наистина бяха смешни.

— Група? — Не, трупа — каза Беорн, — чудесна трупа от комедианти! Хайде, весели момчета, казвайте си имената! Засега не желая услугите ви, искам само да чуя имената ви. А след това спрете да се клатушкате и сядайте!

— Балин и Дуалин — отговориха те, без и да помислят да се обидят, и тупнаха на земята с крайно изумен вид.

— А сега продължавай! — обърна се Беорн към вълшебника.

— Докъде бях стигнал? О, да — мен обаче не можаха да грабнат. Аз убих един-двама гоблини със светкавиците си…

— Много добре! — изръмжа Беорн. — Значи, все пак има полза да си вълшебник.

— … и успях да се мушна през цепнатината, преди тя да се затвори. Последвах останалите до претъпканата с гоблини голяма пещера. Там беше и Великия гоблин с трийсет или четирийсет въоръжени стражи. Помислих си: „Дори да не бяха оковани във вериги, какво могат да направят дузина срещу такова множество?“

— Дузина ли? За първи път чувам осем да правят дузина. Или има и други джуджета, които още не са се появили?

— Е, да, има още двама — Фили и Кили, струва ми се — каза Гандалф и тъкмо тогава въпросните две джуджета се изтъпанчиха пред тях, усмихнаха се и взеха да се кланят.

— Достатъчно — спря ги Беорн. — Сядайте и мълчете! А ти, Гандалф, продължавай!

И Гандалф поде отново разказа си, докато стигна до момента на битката в тъмното, бягството през тайната врата и тревогата им, когато установили, че господин Бегинс се е загубил.

— Преброихме се и открихме, че хобитът го няма. Бяхме останали само четиринайсетима.

— Четиринайсетима ли? — За първи път чувам, че десет без едно прави четиринайсет. Навярно искаш да кажеш деветима или пък още не си ми разкрил всъщност колко сте на брой.

— Да, да, ти още не си видял Оин и Глоин. А, ето ги и тях. Надявам се, че ще им простиш, задето те безпокоят.

— Нека идват всички! По-бързо! Хайде, заповядайте и вие двамата и сядайте долу! Но слушай, Гандалф, дори и сега тук сте само ти, десет джуджета и хобитът, който се е бил загубил. Това прави единайсет плюс един изгубен, а не четиринайсет, освен ако вълшебниците броят по-другояче. Но сега, моля те, продължавай разказа.

Беорн не искаше да си признае открито, но разказът явно бе започнал да го увлича. Нали разбирате, някога той бе познавал точно тази част от планините, която Гандалф описваше. Той кимаше и ръмжеше, докато слушате за повторната поява на Билбо, за спускането, им по сипея и за обсадата на вълците в гората.

Когато Гандалф стигна до момента на покатерването им по дърветата, Беорн стана, закрачи напред-назад и измърмори:

— Защо не бях аз там! Тогава те щяха да видят нещо повече от фойерверки!

— Е — рече Гандалф, радостен, че разказът му е срещнал такъв благосклонен прием, сторих каквото можах. Ние висяхме по дърветата, вълците под нас беснееха, гората на места вече пламтеше, когато гоблините слязоха от планините и ни откриха. Закрещяха От радост и за да ни се подиграят, запяха една песен: Петнайсет птичета на пет ели…

— О, небеса! — изрева Беорн. — Само не казвай, че гоблините не знаят да броят! Знаят и още как! Знаят много добре, че дванайсет не е петнайсет.

— И аз го зная. Остават още Бифур й Бофур, които не посмях да ти представя досега. Но ето ги и тях.

И Бифур и Бофур се появиха.

— И мен! — задъхано се обади и Бомбур, който пъхтеше зад тях. Той си беше пълен наистина, но сега беше и много ядосан, че го бяха оставили последен. Затова не бе изчакал определените пет минути, а бе тръгнал веднага след другите двама.

— Е, вече сте петнайсетима. И тъй като гоблините умеят да броят, вярвам, че наистина сте били толкова и по дърветата. А сега можем да изслушаме разказа докрай без повече прекъсвания.

Билбо разбра колко хитро беше постъпил Гандалф. Прекъсванията само бяха засилвали интереса на Беорн към разказа, а желанието му да чуе всичко докрай го бе възпряло да прогони още начаса джуджетата като съмнителни скитници. Той не обичаше да приема гости в своя дом. Имаше само неколцина приятели, които обаче живееха много далеч, но дори и тях не канеше по повече от двама наведнъж. А сега бе оставил петнайсет непознати да се разположат на верандата му!

Докато Гандалф стигна до края на своя разказ, докато разправи как орлите ги бяха спасили и как ги бяха пренесли до Равноскал, слънцето залезе зад острите върхове на Мъгливите планини и сенките в градината на Беорн се удължиха.

— Чудесен разказ! — рече той. — Най-добрият, който съм чувал от доста време насам. Ако всички скитници умееха да ми разказват по една толкова хубава история, може би щяха да се радват по-често на гостоприемството ми. Не е чудно и да сте я измислили, но и така да е, заслужавате една вечеря за нея. Хайде сега да похапнем нещо!

— С удоволствие! — отговориха пътниците в един глас. И много ти благодарим!

 

Голямото помещение сега вече беше съвсем тъмно. Беорн плесна с ръце и вътре дотичаха четири красиви бели понита и няколко големи сиви хрътки. Домакинът им каза нещо на някакъв неразбираем език, съставен от животински звуци. Те излязоха и се върнаха с факли в уста; запалиха ги от огъня и ги пъхнаха в ниско разположени халки върху подпорните стълбове около огнището. Когато пожелаеха, кучетата можеха да се изправят на задните си крака и да пренасят разни неща с предните. Те бързо примъкнаха откъм стените дебели дъски и дървени подпорки и ги наредиха близо до огъня.

Тогава се чу блеене и в помещението влязоха няколко снежнобели овце, водени от голям смолисточерен овен. Една от тях носеше бяла покривка с избродирани по краищата животински фигури; другите крепяха на гърбовете си табли, отрупани е бокали, дървени паници, ножове и дървени лъжици, които кучетата грабнаха и бързо наредиха върху сглобените маси. Тези маси бяха съвсем ниски толкова ниски, че дори и Билбо не би могъл да седне удобно. Едно от понитата придърпа два ниски стола е дебели, къси крачета и тръстикови седалки — те бяха предназначени за Гандалф и Торин. На другия край кончето нагласи също такъв голям черен стол и за Беорн (на който той се разположи и простря дългите си крака под масата). Това бяха всичките столове в помещението ниски, както и масите, навярно заради удобството на чудноватите животни, които прислужваха. А на какво седнаха останалите? И те не бяха забравени. Другите три понита дотъркаляха за тях пънове, закръглени като барабани, изгладени, полирани и достатъчно ниски дори и за Билбо. И тъй скоро всички бяха насядали вече около трапезата на Беорн в просторната зала, която от години не беше виждала толкова много гости.

Тук пътешествениците се нахраниха така, както не бяха се хранили от напускането на Последния удобен дом на запад и раздялата с Елронд. Светлината на огъня и на факлите потрепваше и ги озаряваше, а на масата мъждукаха и две високи червени свещи от пчелен восък. През цялото време, докато вечеряха, Беорн им разказваше с плътния си гръмовит глас за пустите земи отсам планините и най-вече за някакъв тъмен и опасен лес, който се простирал далеч на север и на юг; намирал се на един ден усилен ход и препречвал пътя им на изток. Всъщност ставаше дума за страховитата гора Мраколес.

Джуджетата слушаха и поклащаха бради, защото знаеха, че скоро трябва да навлязат в тази страшна гора и че след преминаването на планините това е най-опасното препятствие, което им предстоеше да преодолеят, преди да стигнат до драконовото леговище. След като се навечеряха, те започнаха да си разказват приказки, но на Беорн сякаш му се додряма и той престана да ги слуша. Говореха най-вече за злато и сребро, за скъпоценни камъни и за красотите, които можел да създаде ковашкият занаят. Беорн обаче явно не се интересуваше от подобни неща. В неговия дом нямаше никакви златни или сребърни предмети и освен ножовете изобщо не се виждаше нищо друго, направено от метал.

Гостите дълго седяха на масата над дървените си бокали с медовина. Вън падна черна нощ. Огънят бе подсилен с нови цепеници и макар че факлите бяха угасени, гостите продължаваха да седят в светлината на танцуващите пламъци от огнището. Дървените стълбове на къщата се възправяха зад гърбовете им като дървета в гора. Дали беше някаква магия, или не, но на Билбо му се стори, че; откъм покривните греди дочува бухането на бухал и звук, подобен на шумоленето на вятър сред клони. По едно време гласовете на джуджетата станаха някак далечни и той задряма; но изведнъж някакъв шум го събуди.

Голямата врата бе изскърцала и се бе затръшнала. Беорн го нямаше. Насядали с кръстосани крака на пода край огъня, джуджетата подеха песен. Някои от нейните куплети бяха като тези, които ще прочетете по-надолу, но освен тях имаше още много други и пеенето продължи дълго.

Този вихър дойде от планинския връх,

като прилив ревеше със пагубен дъх;

скърши клон подир клон и гората със стон

пръсна мъртви листа по зеления мъх.

 

Но отмина, на изток понесе се той

и в гората настана мъртвешки покой;

само див и писклив зад дола мочурлив

отдалече долиташе злият му вой.

 

С пукот люшна тръстики сред мрачни блата,

засвистя из тревите и пак полетя

над размирни води, под небе без звезди,

где мъгли парцаливи хвърчаха в нощта.

 

Той отмина Самотния връх превисок,

днес превърнат в бърлога на дракон жесток —

почернял, повален и без жал разорен,

в дим обгърнат прославен и древен чертог,

 

В своя полет напусна света най-подир,

прекоси океана на звездната шир

и самата луна сякаш вдигна платна

да отплава през вечния хладен всемир.

Билбо отново заклюма. Тогава Гандалф се изправи. За нас е време вече да спим — каза той. — За нас, но не и за Беорн, струва ми се. Тук, в къщата, сме в безопасност, но ви предупреждавам да не забравяте какво поръча Беорн, преди да ни остави: да не излизате навън до изгрев-слънце, иначе ще погинете.

Билбо забеляза, че в единия край на помещението върху нещо като нар, разположен между дървените стълбове и външната стена, бяха нагласени постели. За Билбо определиха едно сламено дюшече и вълнени завивки. Той с удоволствие се сгуши в тях, макар да беше лято. Огънят догаряше и той заспа. Но през нощта се събуди. В огнището тлееха няколко въглена. Джуджетата и Гандалф спяха дълбоко, ако се съдеше по дишането им. От небосвода луната надничаше през отвора на покрива и хвърляше върху пода сребристо петно.

Отвън долиташе ръмжене и пъхтене, сякаш някакви големи животни се боричкаха пред вратата. Билбо се зачуди какво може да е това — дали не беше Беорн, приел образа на мечка, и дали нямаше да влезе вътре и да ги убие. Пъхна се под завивките презглава и отново заспа въпреки страховете си.

 

Утрото беше настъпило вече, когато Билбо се събуди, защото едно от джуджетата се спъна в него и се търкулна с тъп удар на пода. Това беше Бомбур, който сипеше ядовити думи срещу хобита тъкмо когато Билбо отвори очи.

— Ставай, ленивецо — рече Бомбур, — иначе за теб няма да остане закуска.

Билбо скочи.

— Закуска ли? — извика той. — Къде е закуската?

— По-голямата част от нея е вече в нас — отговориха другите джуджета, които се суетяха насам-натам из залата, — а остатъка ще намериш на верандата. Откак изгря слънцето, търсим Беорн, но от него никъде няма и следа. Като излязохме на верандата обаче, видяхме, че закуската вече ни чака.

— А къде е Гандалф? — попита Билбо и се втурна бързо да търси нещо за ядене.

— О, някъде наоколо — отговориха джуджетата.

През целия ден обаче Билбо не зърна вълшебника. Едва преди залез-слънце Гандалф влезе в огромното помещение с огнището, където Билбо и джуджетата вечеряха, обслужвани от чудноватите животни на стопанина, които се бяха грижили за тях и през деня. Беорн го нямаше от предишната вечер и това започваше да тревожи гостите.

— Къде е нашият домакин и къде беше ти през целия ден? — извикаха всички в един глас.

— Ще ви отговоря на въпросите поред, но след като се навечерям. Не съм слагал залък в уста от сутринта.

Най-после Гандалф бутна настрана чинията и чашата си — беше изял две цели погачи (с много масло и сметана) и беше изпил най-малко един литър медовина — и извади лулата си.

— Най-напред ще отговоря на втория въпрос — рече той, но след това възкликна: — О, какво чудесно място за димни колелца!

И доста време джуджетата не чуха от него нито дума, защото той се зае да пуска колелца дим, като променяше ту формата, ту цвета им, а те се гонеха около дървените стълбове и най-накрая излитаха през отвора на тавана. Трябва да е било доста любопитно да се наблюдава как през покрива изхвръкват едно след друго зелени, сини, червени, сребристосиви, жълти и бели колелца дим; някои големи, други малки; малките се промушваха през големите, съединяваха се в осморки и отлитаха като ято птици в простора.

— Вървях по мечи следи — каза най-после Гандалф. — Снощи отвън май е имало истински мечи сбор. Скоро разбрах, че всичките дири не може да са от Беорн — бяха твърде много и с различна големина. Бих казал, че е имало и малки, и големи, и средни, и гигантски мечки и са танцували от мрак до зори. Събирали са се тук от всички посоки, освен от запад — откъм реката и планините. В тази посока водеха само едни следи, и то все нататък и нататък, без да се връщат. Сподирих ги до Равноскала. Там те изчезваха в реката, но водата отвъд скалата беше прекалено дълбока и студена, за да я премина. Ако си спомняте, от отсамния бряг е лесно да се прегази до Равноскала, но от другата му страна има една издадена канара над теснина с буйни въртопи. Трябваше да вървя с километри, докато открия място, където реката става широка и плитка, за да мога да я прегазя или преплувам, а после да измина още толкова километри обратно, за да стигна отново следите. Дотогава вече не би имало смисъл да вървя подир тях по-нататък. Те водеха право към боровата гора, където тъй весело си прекарахме предната вечер в компанията на злите вълци. А с това смятам, че отговорих и на първия ви въпрос — додаде Гандалф, после дълго мълча.

Билбо реши, че е отгатнал мисълта на вълшебника.

— Какво ще правим, ако Той доведе тук всички вълци и гоблини? — извика хобитът. — Те ще ни изловят и ще ни убият! А ти казваше, че не им бил приятел.

— Да, така казвах. А ти не ставай глупав! И най-добре е да си легнеш, защото така ти се спи, че дори не можеш да мислиш.

Билбо наистина се чувстваше доста отпаднал и тъй като нямаше какво друго да прави, взе, че си легна; докато джуджетата пееха своите песни, той продължаваше да си мисли за Беорн; накрая сънят го обори и той заспа. Заспа и засънува, че при лунната светлина стотици черни мечки танцуват в кръг вън на двора някакъв бавен танц. Сетне се събуди; всички останали бяха вече заспали, а той отново чу същото драскане, боричкане, сумтене и ръмжене, както предишната нощ.

На другата сутрин ги събуди самият Беорн.

— Значи, още сте тук! — провикна се той. Грабна Билбо и се засмя. — Както виждам, не сте изядени нито от вълци, нито от гоблини, нито от мечки — додаде чернобрадият мъж и тупна Билбо по корема. — От меда и хляба малкото зайче взе да става хубаво и охранено. — И отново се засмя. — Но хайде сега да си похапнем!

Всички седнаха да закусват с Беорн. За разлика от преди, днес той беше много весел — всъщност в толкова добро настроение, че разсмиваше гостите до един със забавните си истории. Не ги остави дълго да се чудят нито къде е бил, нито защо се държи така дружелюбно с тях, а сам набързо им разправи всичко.

Прекосил реката и отишъл право горе в планините — представете си само колко бързо се е движил, под образа на мечка, разбира се. Обгорялата вълча поляна го накарала да се убеди, че част от разказа на Гандалф е вярна. После открил и други доказателства — заловил един вълк и един гоблин, които се скитали заблудени из гората. От тях научил, че гоблините и вълците още продължавали да търсят джуджетата. Те били страшно разгневени заради смъртта на Великия гоблин, заради изгорената муцуна на предводителя на вълците и заради гибелта на толкова много негови храбри воини, която Гандалф бе причинил с огнените си шишарки. Заловените злосторници му разказали само толкоз, когато ги насилил, но той предполагал, че подготвят нови злочинства и че гоблините се канят да слязат с цялата си армия и е помощниците си вълци към земите в подножието на планините, за да търсят джуджетата или да си отмъстят на живеещите там, които според тях са им дали подслон.

— Разказът ви беше много хубав — заключи Беорн, — но сега го харесвам още повече, защото се убедих, че е верен. Трябва да ми простите, че се усъмних в него, но и вие да живеехте тъй близо до Мраколес, нямаше да вярвате никому, освен на оногова, когото познавате поне колкото брат си, че дори и по-добре. Така или иначе, мога да ви уверя, че бързах с всички сили към къщата, за да видя дали сте здрави и читави и да ви помогна с каквото мога. Отсега нататък си променям мнението за джуджетата. Да убият Великия гоблин. Да убият Великия гоблин! — рече накрая Беорн и свирепо се засмя под мустак.

— А какво направи с гоблина и с вълка? — попита изведнъж Билбо.

— Елате да видите! — отвърна Беорн и всички го последваха навън.

Главата на гоблина стърчеше набучена пред портата, а кожата на вълка беше разпъната на едно дърво недалеч от нея. Беорн наистина беше безпощаден противник. Сега обаче той бе техен приятел и Гандалф сметна за най-разумно да му разкаже цялата история, без да крие целта на пътешествието, за да получат джуджетата колкото е възможно по-голяма помощ от него.

И ето какво обеща да направи за тях Беорн.

За пътуването им до гората да осигури понита на всяко от тях, както и голям кон за Гандалф; понитата да натовари с удобна за носене храна, която би им стигнала за седмици, ако я разпределят пестеливо: орехи, брашно, запечатани гърнета със сушени плодове, пчелен мед в делви от червена глина, и двойно препечени сладки, подходящи за такова пътешествие, защото са хем трайни, хем доста хранителни. Направата на тези сладки беше една от тайните на Беорн; в тях естествено имаше мед, както в повечето храни, които той употребяваше, бяха приятни на вкус, но те караха да ожадняваш. Вода, каза им Беорн, не било нужно да вземат за прехода до гората, защото по пътя си щели да срещнат множество потоци и извори.

— Прекосяването на Мраколес обаче ще бъде опасно и трудно — предупреди ги Беорн. — В него не се намира лесно нито вода, нито храна. Времето на орехите още не е дошло (макар че то може да мине и отмине, преди вие да излезете от другата страна), а те са единственото нещо, годно за ядене, което расте там. Останалите буренаци са опасни и имат странен и неприятен вкус. Аз ще ви снабдя с кожени мехове за вода, ще ви дам и лъкове и стрели, но се боя, че дори и да намерите нещо — било за ядене, било за пиене — в Мраколес то едва ли ще бъде безопасно. Зная, че на едно място пътят се пресича от поток — черен на цвят и буен. Не бива нито да пиете от водата му, нито да се къпете в нея, защото съм чувал, че той е омагьосан и прави непредпазливия пътник сънлив и безпаметен. И още нещо: сред тъмните сенки на този лес не ще можете да застреляте нищо — било то годно или негодно за ядене, — без да се отклоните от пътя. А това НЕ БИВА да правите по каквато и да било причина.

Ето съветите, които исках да ви дам. В пределите на гората не мога да ви помогна. Ще трябва да разчитате на късмета, на смелостта си и на храната, с която ще ви снабдя. Много ви моля обаче, като стигнете до горските покрайнини, да ми изпратите обратно понитата и коня. А сега ви пожелавам успех. Знайте, че ако ви се случи отново да минавате по този път, къщата ми ще бъде винаги отворена за вас.

 

Гостите, разбира се, благодариха на стопанина с много поклони и с вежливи размахвания на качулките, като повтаряха непрекъснато: „На твоите услуги, о, стопанино на големия дървен дом!“

Мрачните думи на Беорн обаче обезсърчиха джуджетата и те осъзнаха, че приключението, в което се бяха впуснали, щеше да бъде далеч по-опасно, отколкото си го бяха представяли отначало. По пътя им предстояха още безброй премеждия, от които не се знаеше как щяха да се измъкнат, а накрая ги чакаше огнедишащият дракон.

Цялата сутрин те прекараха в приготовления. Малко след пладне седнаха да похапнат за последен път с Беорн. След това възседнаха кончетата, които той им беше заел, и като се сбогуваха с него, бързо поеха през портата.

Щом отминаха високия жив плет, който ограждаше земите на Беорн, те поеха на север, а после завиха на северозапад. По негов съвет се бяха отказали да дирят главния горски път на юг от владенията му. Ако бяха минали през планинския проход, пътят им щеше да слиза покрай един поток, който се вливаше в голямата река на няколко километра южно от Равноскала. Точно на това място имаше дълбок брод, който те биха могли да преминат, ако не бяха загубили понитата си; на отсрещния бряг пътеката водеше към покрайнините на гората и излизаше тъкмо при началото на стария горски път. Беорн обаче ги беше предупредил, че в последно време натам често се навъртали гоблини. Самият път, както се говорело, бил обрасъл с буренаци и напълно занемарен в източния си край, а на много места го пресичали непроходими тресавища. Освен това излизал далеч на юг от Самотната планина, а оттам до целта им оставал дълъг и труден преход в северна посока. Наистина на север от Равноскала Мраколес се доближавал до източния бряг на Голямата река, което означавало, че и Мъгливите планини също се доближавали от другата й страна, но въпреки това Беорн ги посъветва да поемат именно натам, защото на няколко дни път северно от Равноскала имало някакво място, откъдето тръгвал един малко известен път, който прекосявал Мраколес и водел право към Самотната планина.

— Гоблините — бе казал Беорн — няма да посмеят да прекосят Голямата река на по-малко от стотина километра северно от Равноскала, нито пък да доближат моята къща — която добре се пази нощем, — но на ваше място аз бих яздил по-бързичко, защото, ако решат да започнат ловитбата скоро, те ще преминат реката на юг и ще завардят здраво покрайнините на гората, за да ви пресекат пътя. А не забравяйте, че вълците тичат по-бързо от понитата. И все пак най-безопасно ще е да тръгнете именно на север. Наистина, по този начин ще се доближите до техните свърталища, но тъкмо това те очакват най-малко и ще трябва дълго да кръстосват, за да ви стигнат. А сега с всички сили — ход напред!

Ето защо те яздеха мълчаливо и ускоряваха в галоп, колчем срещнеха мека, затревена земя. От лявата им страна се възправяха мрачно планините, а обраслата с дървета речна ивица в далечината се виждаше все по-ясно и по-ясно. Когато потегляха, слънцето едва бе свърнало на запад и до вечерта обливаше с позлата всичко наоколо. Къщата на Беорн беше вече останала на километри зад тях, мрачните мисли за преследващите ги гоблини и за предстоящото пътуване през Мраколес започнаха да се поразсейват и те подхванаха разговори и песни. Вечерта, когато мракът започна да се спуска и планинските върхове запламтяха под лъчите на залязващото слънце, пътниците спряха на лагер и поставиха стража. Повечето от тях спаха неспокойно, измъчвани от лоши сънища, в които неведнъж чуваха воя на разлютените вълци и крясъците на гоблините.

Следващото утро бе ясно и прохладно. Над земята плуваше лека бяла мъгла, сякаш бе есен, въздухът беше студен. Скоро обаче слънцето изгря, изтокът порозовя и докато сенките бяха още дълги, пътниците потеглиха отново. Така яздиха още два дни и през цялото време виждаха край себе си само трева, цветя, птици, пръснати тук-там дървета, а понякога и малки стада червеникави елени, които пасяха или пладнуваха на сянка. От време на време Билбо зърваше над високата трева да се подават разклонените рога на някой елен (които отначало смяташе за изсъхнали дървесни клони).

На третата вечер те не спряха да лагеруват при падането на мрака, а продължиха да яздят до късно на лунна светлина, защото Беорн им беше казал, че трябва да стигнат до гората рано на четвъртия ден. Докато денят гаснеше, на Билбо му се стори, че вижда ту отляво, ту отдясно неясните очертания на огромна мечка, която се промъкваше дебнешком в същата посока. Когато се осмели да спомене за това пред Гандалф, вълшебникът само рече:

— Шт! Не обръщай внимание!

На другия ден потеглиха преди зазоряване, макар през нощта да бяха дремнали съвсем за кратко. Като просветля, зърнаха гората; тя ту се приближаваше насреща им, сякаш искаше да ги посрещне, ту се спираше и ги чакаше, възправена като някаква тъмна, непроницаема стена. Местността се изкачваше все нагоре и Билбо имаше чувството, че ги е обгърнала някаква особена тишина. Не се чуваше вече често птича песен. Не се виждаха елени, а дори и зайци. Следобед стигнаха покрайнините на Мраколес и спряха да си починат под големите надвиснали клони на най-външните му дървета. Стволовете им бяха дебели и чворести, клоните — сплетени, а листата — тъмни и длъгнести. Около дърветата растеше бръшлян, който пълзеше по земята.

— Ето го и Мраколес! — рече Гандалф. — Най-обширната сред горите на северния свят. Надявам се, че видът му ви харесва! А сега трябва да върнете обратно прекрасните понита, които ви дадоха в заем.

Джуджетата не приеха това предложение твърде охотно, но вълшебникът ги предупреди да не вършат глупости.

— Беорн съвсем не е тъй далече, както си мислите — строго рече той. — Непременно трябва да удържите на обещанието си, защото той е добър приятел, но и опасен противник. Очите на господин Бегинс са по-зорки от вашите, щом не сте видели голямата мечка, която ни съпровождаше всяка вечер, щом паднеше мрак, или пък наблюдаваше отдалеч лагера ни на лунната светлина. И то не само за да ви предпазва или упътва, ако сбъркате пътя, а и за да бди над понитата. Беорн е приятелски настроен към вас, но обича животните си като свои деца. Вие дори не проумявате какво благоволение беше от негова страна да ви позволи да яздите кончетата му толкова надалеч и така бързо, нито пък какво ви чака, ако се опитате да ги вземете с вас в гората.

— Ами големия кон? — попита Торин. — Ти не спомена нищо за неговото връщане.

— Не споменах, защото няма да го отпратя.

— А твоето обещание?

— Ще го спазя. Аз няма да отпратя коня, защото сам ще го яздя по обратния път.

Тогава джуджетата разбраха, че Гандалф се кани да ги напусне пред самата гора, и това ги обезсърчи. Но както и да го уговаряха, той не промени решението си.

— Предупредих ви още когато слязохме на Равноскала — каза вълшебникът. — Излишно е да ме убеждавате. Както вече ви споменах, имам неотложна работа на юг. Дори малко позакъснях за нея, докато се грижех за вас. Възможно е да се видим отново, преди приключението ви да е привършило, но може и да не се видим. Това зависи от късмета, от храбростта и благоразумието ви; пък и нали оставям господин Бегинс с вас. Казал съм и преди, че той притежава много повече качества, отколкото предполагате, но скоро ще можете сами да се уверите в това. Горе главата, Билбо, и не бъди така кисел!

Горе главите, Торин и съдружие! В края на краищата това приключение си е ваше. Мислете за съкровището, което ви очаква, и забравете гората и дракона, поне до утре сутринта.

На следващото утро Гандалф им повтори всичките си наставления. Вече не оставаше друго, освен да напълнят меховете си с вода от бистрия извор, който откриха пред самата гора, и да разтоварят понитата. Разпределиха си багажа по равно, макар на Билбо да му се струваше, че неговият дял е най-тежък и никак да не го радваше мисълта, че ще се тътри километри наред с този товар на гърба.

— Не се безпокой! — рече Торин. — Съвсем скоро багажът ти ще почне да олеква. Не след дълго, струва ми се, храната ни така ще намалее, че ще съжаляваме, загдето торбите ни не са по-тежки.

Накрая пътниците се сбогуваха с понитата и ги насочиха към дома им. Животните припнаха радостно, явно доволни, че обръщат гръб на зловещата гора. Билбо бе готов да се закълне, че докато те се отдалечаваха, нещо, прилично на мечка, се отдели от сянката на дърветата и тръгна подире им.

Сега дойде ред да се сбогуват и е Гандалф. Мрачен и угрижен, Билбо седеше на земята и мечтаеше да се намира на високия кон до вълшебника. След закуска (и то много оскъдна) той бе надзърнал за малко в гората; въпреки светлото утро там царуваше среднощен мрак и мъртва тишина.

— Имаш чувството, че отвсякъде те дебнат и наблюдават! — си бе рекъл Билбо.

— Довиждане! — обърна се Гандалф към Торин. — Довиждане на всички, довиждане! Пътят ви през гората върви все направо, не се отклонявайте встрани! Отклоните ли се, повече от сигурно е, че вече няма да го намерите и никога няма да излезете от Мраколес. В такъв случай, струва ми се, нито аз, нито който и да било друг ще ви види отново.

— Трябва ли изобщо да минаваме през гората? — изпъшка Билбо.

— Да — отговори вълшебникът, — ако искаш да излезеш от другата й страна! Или трябва да минеш през нея, или да се откажеш от приключението. Но аз няма да ти позволя да се измъкнеш тъкмо сега, господин Бегинс! Срам ме е заради теб, щом можеш да помислиш такова нещо. Та нали ти ще се грижиш за джуджетата вместо мен — добави Гандалф и се разсмя.

— Не! Не! — взе да отрича Билбо. — Съвсем не исках да кажа това. Просто попитах дали няма някой обиколен път.

— Има, стига да желаете да извървите двеста километра на север или два пъти по толкоз на юг. Но пак няма да намерите безопасен път. Безопасни пътища в тази част на света няма. Не забравяйте, че сега се намирате отвъд Покрайнините на пущинака и могат да ви сполетят какви ли не беди. Преди да успеете да заобиколите Мраколес от север, ще се намерите сред склоновете на Сивите планини, а те просто гъмжат от най-зловредни гоблини, хобгоблини и орки. Преди да успеете пък да я заобиколите от юг, ще попаднете във владенията на Некроманта. Дори и на теб, Билбо, не е нужно да разказвам какво представлява този зъл магьосник. Не ви съветвам да припарвате до местата, които се съзират от зловещата му кула! Затова дръжте се за този горски път, не падайте духом, не губете надежда за успех и ако имате късмет, може би един ден ще излезете от другата страна на гората, ще видите пред нозете си Дългите блата, а отвъд тях, високо на изток — Самотната планина, където живее милият стар Смог, който, надявам се, не ви очаква!

— Много ни успокои, няма що! — сърдито рече Торин. — Хайде, довиждане! Щом не искаш да идваш с нас, поне си върви без повече приказки.

— Довиждане тогава, и този път наистина — каза Гандалф, обърна коня си и препусна на запад.

Но не можа да се сдържи да не им даде един последен съвет. Преди да се отдалечи дотолкова, че да не могат да го чуят, той се обърна, сбра ръце на фуния пред устата си и се провикна. Гласът му достигна до тях съвсем слабо.

— Довиждане! Бъдете разумни, пазете се… и НЕ СЕ ОТКЛОНЯВАЙТЕ ОТ ПЪТЯ!

След това той препусна напред и скоро се изгуби от очите им.

— Довиждане, довиждане и по-бързо се махай! — измърмориха ядовито джуджетата, които бяха силно обезсърчени от заминаването на Гандалф. Сега започваше най-опасната част от пътешествието. Всички нарамиха тежките торби и меховете с вода, които им се полагаха, обърнаха гръб на огрените от слънцето простори и потънаха в леса.