Джон Р. Р. Толкин
Хобит (3) (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

3.
Кратък отдих

Макар че времето се подобри, този ден те нито пяха, нито си разказваха приказки. Така минаха и следващият, и по-следващият ден. Пътниците добре разбираха, че опасността все повече се приближава към тях от всички страни. Нощуваха под звездите, а понитата им бяха по-сити от тях, защото трева имаше в изобилие, но торбите им с провизии се бяха поизпразнили, въпреки че ги бяха напълнили от запасите на троловете. Една сутрин прегазиха брода на някаква река, която течеше, шумна и пенлива, по камънаците. Отвъдният бряг беше стръмен и хлъзгав. Когато го изкачиха, водейки понитата си за юздите, видяха, че големите планини съвсем са се приближили до тях. Сякаш вече им оставаше само един ден път до подножието на най-близкото възвишение. То се издигаше мрачно и страховито, макар че кафявите му склонове бяха тук-там обагрени от слънчева светлина, а по-назад искряха заснежени върхове.

— Това ли е Планината?! — попита благоговейно Билбо, отворил широко очи. През живота си не бе виждал толкова голямо нещо.

— Разбира се, че не! — отговори Балин. — Това е само началото на Мъгливите планини и ние първо ще трябва някак си да минем през тях, над тях или под тях, за да стигнем на отвъдната им страна в Пущинака. Дори и оттам до Самотната планина на Изток, където Смог лежи върху нашите съкровища и ги пази, остава още много, много път.

— О! — рече Билбо и изведнъж се почувства по-уморен от всякога. Отново си спомни — и не за последен път — за удобното си кресло пред огнището в своята любима дневна стая в хобитовата си дупка и за пеещия чайник.

Сега вече Гандалф тръгна начело.

— Ако объркаме пътя, с нас е свършено — предупреди той. — Преди всичко се нуждаем от храна и от сравнително безопасно място за почивка. Много важно е също да се навлезе в Мъгливите планини по верния път, иначе ще се изгубите в тях, ще трябва да се върнете обратно и да тръгнете отново (ако изобщо успеете да се върнете).

Джуджетата го попитаха накъде се е отправил и той отговори:

— Сега се намираме точно на границата на Пущинака, както някои от вас може би знаят. Някъде пред нас се спотайва красивата долина Ломидол, където живее Елронд в Последния удобен дом. Аз му пратих вест по моите приятели и сега ни очаква.

Съобщението на Гандалф ги успокои и обнадежди, но не беше така лесно, както изглеждаше, да се стигне до Ломидол и да се открие Последният удобен дом на запад от планините. Пред тях се стелеше пуста земя — нито дървета, нито долчинки, нито баирчинки се срещаха по нея. Само един огромен склон, целият кафеникавожълт, тук-там с по някое тревистозелено или мъховозелено петно, което сочеше, че на това място навярно има вода. Склонът бавно-бавно се издигаше нагоре, за да достигне подножието на най-близкото възвишение.

Утринта измина, настъпи следобедът, но в цялата смълчана пустош не се виждаше никаква следа от жилище. Пътниците започнаха да се тревожат, защото разбраха, че къщата може да е скрита навсякъде — чак до планините. Пред краката им изведнъж зейваха тесни клисури със стръмни стени и те с изненада съзираха в тях дървета или някоя течаща на дъното река. На пътя им се изпречваха и дерета с пенливи водопади, които можеха да се преминат с един дълъг скок, макар че бяха много дълбоки. Срещаха се и тъмни проломи, които нито можеш да прескочиш, нито да преминеш с катерене. Имаше и блата — зелени, страшно красиви наглед, изпъстрени с ярки, високи цветя — но попаднеше ли в тях някое конче с товара на гърба си, едва ли щеше вече да се измъкне оттам.

Разстоянието от речния бряг до планините беше в действителност много по-голямо, отколкото можеше да се предположи. Това изненада Билбо. Единствената пътека беше отбелязана с бели камъчета — някои толкова мънички, че едва се виждаха, други пък — полускрити от мъх и пирей.

Бавно се напредваше по тази пътека, макар да ги водеше Гандалф, който явно добре я познаваше. Главата му и дългата му брада се въртяха ту насам, ту натам, докато той се взираше за камъчетата, а останалите го следваха. Денят взе да преваля, но ни най-малко не бяха се приближили до целта си. Времето за чай отдавна бе минало, а като че ли и времето за вечеря скоро щеше да направи същото. Нощни пеперуди запърхаха наоколо, светлината избледня, а луната още не беше изгряла. Понито на Билбо взе да се спъва в камъни и коренища. И толкова неочаквано излязоха на ръба на един стръмен склон, че конят на Гандалф едва не се претърколи.

— Ето я най-после! — извика Гандалф и всички се струпаха около него. Долу, в низината, се виждаше една долина. Шум от бързотечаща вода в каменисто корито долиташе откъм дъното. Във въздуха се долавяше мирис на дървета, а отвъд реката мъждукаше светлина.

Билбо до края на живота си не забрави как се плъзгаха и хлъзгаха в мрака по лъкатушещата пътека надолу към Ломидол. Колкото по-ниско слизаха, ставаше все по-топло, а от боровия аромат на Билбо му се доспа и той от време на време така клюмаше, че едва не падаше от кончето си и забиваше нос в шията му.

Настроението на всички се повиши. Боровете се смениха с букове и дъбове, а мракът вече не ги плашеше. Зеленият цвят на тревата бе съвсем избледнял, когато най-сетне излязоха на една открита горска поляна, недалеч от брега на реката.

„Хм! Мирише ми на елфи!“ — помисли си Билбо и погледна нагоре към блещукащите със синкава светлина звезди. И тъкмо в този миг от дърветата бликна песен, придружена със звънлив смях:

О, с копитцата подбити

накъде ли се стремите?

Накъде така вървите

на реката през водите?

О, тра-лалалали,

все насам през долините!

 

О, къде така вървите,

що ли дирите в горите?

От комина дим излита

и в пещта пече се пита!

О, тралали-ла-лас,

весело е тук при нас,

                ха-ха!

 

О, към що ли се стремите

и развявате брадите?

Всеки пита, всеки пита

що ли води Билбо Бегинс,

и Балин, и Дуалин

все насам през долините

в юнски ден чудесен

                ха-ха!

 

О, дали ще постоите,

или пак ще си вървите?

Понитата ви залитат!

Мрак се спуска над земите!

Да вървите ще е трудно,

ако спрете, ще е чудно,

ще се лее до зори

сред смълчаните гори

бодрата ни песен

                ха-ха!

Така пееха те със смях сред дърветата. „Весели безсмислици“ — ще си кажете вие, но те и да го узнаят, няма да се ядосат, а само още по-силно ще се разсмеят. Защото това наистина бяха елфи.

Скоро Билбо ги зърна в сгъстяващия се мрак. Той обичаше елфите, макар да ги бе срещал рядко, но и малко се плашеше от тях. А джуджетата не се погаждат много с тези същества. Дори такива добри и благородни джуджета, като Торин и неговите приятели, ги смятат за глупави (което е глупаво да се помисли) и се дразнят от тях, защото някои елфи им се присмиват и подиграват, и то най-вече на дългите бради.

— Хе, хе! — обади се един глас. — Погледнете само! Хобитът Билбо на пони! Ама че забавно!

— Да, удивително и забележително!

После те запяха друга песен — също тъй весела, като тази, която ви предадох. Когато я свършиха, един висок млад елф дойде откъм дърветата и се поклони на Гандалф и Торин.

— Добре дошли в долината! — рече той.

— Благодаря — отвърна малко грубичко Торин, Гандалф обаче вече бе слязъл от коня си и разговаряше весело с елфите.

— Малко сте се отклонили от пътеката, която води през реката към къщата отвъд — рече елфът. — Ние ще ви упътим, но по-добре да слезете от понитата докато минете моста. Ще останете ли за малко да попеете с нас, или тръгвате веднага? Там вече приготвят вечерята — додаде той. — Подушвам миризмата на дима от огъня.

Билбо беше много уморен, но му се искаше да остане за мъничко. Песните на елфите не са за изпускане, особено през юни, ако обичаш такива работи. Искаше му се също да размени и няколко думи насаме с тези чудновати същества, които му знаеха и името, и всичко друго за него, макар той да не се беше срещал — никога досега с тях. Беше му интересно какво мислят за неговото приключение. Елфите знаят много неща — научават всичко, което става по земята тъй бързо, както тече водата, а може би и по-бързо.

Джуджетата обаче бяха държаха да се навечерят час по-скоро, затова не пожелаха да останат. Потеглиха незабавно, като водеха понитата си, и скоро стигнаха до пътеката, а оттам — и до брега на реката. Реката течеше буйно и пенливо, както текат планинските потоци в лятна вечер, след като слънцето цял ден е огрявало снега по върховете. Каменният мост беше без парапет и много тесен — само колкото да мине едно конче. Ето защо трябваше да преминат много предпазливо, един по един, и да водят понитата си за юздите. Елфите бяха донесли на брега ярки фенери и пееха весели песни, докато групата прекосяваше моста.

— Не топи брадата си във водата, татенце! — закачаха те Торин, който се бе превил и вървеше почти на четири крака. — Достатъчно е дълга и без да я напояваш.

— Гледайте Билбо да не изяде всички сладки! — подвикваха шеговито елфите. — Много е дебел и вече няма да може да преминава през ключалки!

— Тихо, тихо, добри народе! И лека нощ! — обади се накрая Гандалф, който вървеше последен. — Долините имат уши, а пък езиците на някои елфи са прекалено бъбриви и весели. Лека нощ!

И тъй, най-после те стигнаха до Последния удобен дом и намериха вратите му широко отворени.

Колкото и да е странно, но за приятните неща и за приятно прекараното време няма какво толкова да се разказва, а и няма какво толкова да се слуша, докато от неприятните, тревожните и дори страшни неща може да се съчини един дълъг разказ, който дълго, дълго да се разказва.

И тъй, пътниците престояха в тази удобна къща доста дълго време, близо четиринайсет дни, и никак не им се тръгваше. Билбо беше готов да остане завинаги — дори ако по някакво чудо имаше начин още сега да се пренесе безпрепятствено в своята дупка. И все пак почти няма какво да се разказва за това гостуване.

Стопанинът на къщата беше приятел на елфите — един от онези люде, чиито прадеди са били възпявани в легендите още преди началото на Историята, преди войните между злите гоблини и елфите и преди появата на първите хора из Севера. По времето на нашия разказ все още се срещаха неколцина потомци на Северните герои и елфите, а Елронд, Стопанинът, на къщата, бе техен предводител.

Той беше благороден и красив като елфически владетел, силен като воин, мъдър като вълшебник, почитан, както се почита един крал на джуджетата, и благ като лятото. За него се говори в много приказки, но ролята му в приказката за голямото приключение на Билбо е малка, ала важна, както ще видите, когато стигнем до края. В къщата му се живееше прекрасно — независимо дали искаш да се храниш, да спиш, да работиш, да разказваш приказки или да пееш, да си седиш просто така и да си размишляваш — или да вършиш всички тези приятни неща заедно. Никакви зли твари не спохождаха долината.

Бих искал да имам време да ви разкажа поне някои от приказките или една-две от песните, които нашите пътешественици чуха в тази къща. Само за няколко дни всички — включително и понитата — се ободриха и събраха сили. Дрехите им бяха закърпени, раните им — излекувани, настроението им се повиши и надеждите им се възвърнаха. Торбите им бяха отново пълни с храна — лека за носене, но достатъчно вкусна и питателна за преминаване на трудните планински проходи. Първоначалните им намерения се допълниха с мъдри съвети. Така измина времето до навечерието на Еньовден и те трябваше да потеглят отново на път със зората на следния ден.

Елронд умееше да разчита всички рунически букви. Вечерта, преди да се разделят, той разгледа мечовете, взети от пещерата на троловете, и каза:

— Тези мечове не са майсторени от тролове. Те са стари, много стари, и са принадлежали на мои сродници — Върховните елфи от Запад. Изработени са в град Гондолин за войните срещу гоблините. Навярно са попаднали в плячка на някой дракон или гоблин, защото преди много векове дракони и гоблини разрушиха този град. Твоят меч, Торин, е много прочут и върху него с рунически букви е написано името „Оркрист“, което на древния език на Гондолин означава „Гоблиносекач“. А на твоя, Гандалф, е написано „Гламдринг-врагоубиеца“ и е бил носен от краля на Гондолин. Пазете ги добре!

— Чудя се, откъде ли са ги докопали троловете? — каза Торин и погледна меча си с подновен интерес.

— Не мога да кажа със сигурност — отговори Елронд, — но не е трудно да се досетиш, че са ги заграбили от други крадци или пък са попаднали на останките на някогашните грабежи, укрити нейде из планините. Чувал съм, че все още имало забравени съкровища в изоставените ходници на мините в Мория още от времето на войните между джуджетата и гоблините.

Торин се замисли над тези думи и след това рече:

— Ще пазя с чест този меч! И дано в близко време отново сече гоблините!

— Нищо чудно това да се сбъдне скоро, още в планините! — каза Елронд, после добави: — А сега дайте да видя картата ви!

Той я взе и дълго я разглежда, като клатеше глава; Елронд не одобряваше слабостта на джуджетата към златото, но мразеше драконите заради жестоките им злочинства и скърбеше от спомена за разрушения град Дейл, за веселите му камбани и за обгорелите брегове на бистрата Тичаща река. В небето грееше широкият полумесец на луната. Елронд вдигна картата срещу бледата му светлина.

— Какво е това? — възкликна той. — Освен руническите букви, които казват: „Един метър и половина е висока вратата и трима могат да минат рамо до рамо“, има и лунни букви.

— А какви са лунните букви? — попита развълнувано хобитът. Той имаше слабост към картите, както вече ви казах, и обичаше изкусно изписаните рунически букви, макар буквите, които той самият пишеше, да бяха малко разкривени и тънички като паякови крачета.

— Лунните букви са пак рунически букви, но не се виждат винаги, а само когато луната ги освети от задната страна. В цялата работа обаче има една допълнителна тънкост — луната трябва да е в същото разположение и в същия сезон, както тогава, когато са били написани буквите. Те са измислени от джуджетата, които ги изписвали със сребърни писци, както ще потвърдят и приятелите ти. Лунните букви на тази карта очевидно са били написани много отдавна, в навечерието на Еньовден, при светлината на лунния сърп.

— И какво казват те? — попитаха в един глас Гандалф и Торин, може би малко засрамени, че Елронд пръв е открил лунното писмо, макар да не бе имало възможност те да го сторят досега, пък и още доста време занапред не биха могли да го направят, ако се пропуснеше този момент.

— „Застани до сивия камък, когато дроздът запее — започна да чете Елронд, — и залязващото слънце в деня на Дурин ще огрее с последните си лъчи ключалката.“

— Дурин! Дурин! — извика Торин. — Той е баща на бащите на най-старите джуджета — Дългобрадовците — и мой пръв праотец. Аз съм негов потомък.

— А какво е това „денят на Дурин“? — запита Елронд.

— Първият ден от Новата година на джуджетата — взе да обяснява Торин — е, както всички знаете, първият ден от последната луна на Есента. Ние наричаме деня на Дурин този ден, когато последната луна на Есента и слънцето са заедно на небето. Аз обаче се страхувам, че това няма да ни помогне много, защото в наши дни ние не умеем да познаваме кога настъпва този момент.

— Ще видим — рече Гандалф. — Има ли написано още нещо?

— На тази луна нищо повече не се вижда — отвърна Елронд.

После всички слязоха при реката, за да се насладят на песните и танците на елфите по случай Еньовден.

Ломидол

Следващата утрин беше толкова свежа и приятна, че за по-хубава можеше само да се мечтае. Небето беше синьо, без нито едно облаче по него, а слънцето танцуваше по водата. След прощалните песни конниците потеглиха бързо, готови за новите приключения, които щяха да преживеят по пътя си, докато прекосяват Мъгливите планини.