Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Physics of the Impossible, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Мичио Каку. Физика на невъзможното

Американска, първо издание

Редактор: Саша Попова

Оформление на корица: „Megachrom“, 2010 г.

ИК „Бард“ ООД, 2010 г.

ISBN: 978-954-655-109-2

История

  1. — Добавяне

5. Телепатия

Ако не сте открили нищо странно през този ден, значи той е бил пропилян.

Джон Уилър

Само тези, които опитват абсурдното, ще постигнат невъзможното.

М. К. Ешер

Романът на А. Е, ван Вогт „Слен“ напомня за огромния потенциал и буди най-мрачните ни страхове, свързани със силата на телепатията.

Джоми Крос, главният герой в романа, е „слен“ — представител на умираща раса от суперинтелигентни телепати.

Родителите му били убити брутално от разярени тълпи, които се страхували и презирали всички телепати заради огромната мощ, притежавана от тези, които могат да нахлуват в техните лични, най-интимни мисли. Хората преследвали безмилостно сленовете като животни. Със своите характерни антенки, които израстват от главите им, сленовете били лесни за разпознаване. В хода на действието в книгата Джоми се опитва да влезе в контакт с други сленове, които са успели да избягат в открития космос, за да се изплъзнат от лова на вещици, организиран от хора, твърдо решени да ги унищожат.

В исторически план четенето на мисли е било смятано за толкова важно, че често е било свързвано с боговете. Една от най-фундаменталните способности на всеки бог е способността да чете нашите мисли и благодарение на това да отговаря на най-съкровените ни молитви. Един истински телепат, който може да чете чужди мисли по своя воля, лесно би могъл да стане най-богатият, най-могъщият човек на Земята, тъй като е в състояние да прониква в мислите на банкерите на Уолстрийт или да изнудва своите съперници и да ги принуждава да му се подчинят. Той би представлявал заплаха за сигурността на правителствата. Би могъл без усилие да открадне най-упорито пазените тайни на една нация. Подобно на сленовете, и от него биха се бояли и може би биха го преследвали.

Огромната мощ на истинския телепат е описана в епохалната поредица за Фондацията на Айзък Азимов, призната за един от най-великите научнофантастични епоси за всички времена, Галактическа империя, властвала в продължение на хиляди години, е на прага на рухване и гибел. Тайно общество от учени, наречено Втората фондация, използва сложни уравнения, за да предскаже, че Империята в крайна сметка ще рухне и ще хвърли цивилизацията в мрак за тридесет хиляди години. Учените съставят сложен план, основан на техните уравнения, в опит да сведат това рухване на цивилизацията до период само от няколко хиляди години. Но след това настъпва катастрофа. Сложните уравнения не успяват да предскажат едно-единствено събитие — раждането на мутант, наречен Мулето, който е способен да контролира чуждите умове на големи разстояния и вследствие на това успява да заграби властта в Галактическата империя. Галактиката е обречена на хаос и анархия за тридесет хиляди години напред, освен ако този телепат не бъде спрян по някакъв начин.

Въпреки че научната фантастика е пълна с фантастични приказки за телепати, действителността е много по-обикновена. Тъй като мислите са лични и невидими, в течение на векове шарлатани и измамници са се възползвали от наивните и лековерните сред нас. Един прост салонен трик, използван от магьосниците и менталистите се състои в това да използват съучастник — подставено лице, застанал някъде сред публиката, чиито мисли след това се „четат“ от менталиста.

На практика кариерите на няколко магьосници и менталисти са се основавали на прочутия „трик с шапката“, в който хора написват съобщения от личен характер върху листчета хартия, които след това биват поставени в шапка.[1] После магьосникът започва да разказва на публиката какво е написано на всяко листче, смайвайки зрителите. Има едно измамно просто обяснение на този изкусен трик (вж. бележките).

Един от най-прочутите случаи на телепатия не включвал подставено лице, а животно — Умния Ханс, кон чудо, който поразявал европейската публика през 90-те години на XIX век. За удивление на зрителите Умния Ханс можел да извършва сложни математически изчисления. Ако например някой помолел Умния Ханс да раздели 48 на 6, конят тупал 8 пъти с копито. На практика Умния Ханс можел да дели, да умножава, да събира дроби, да изписва думи буква по буква и дори да разпознава музикални тонове. Феновете на Умния Ханс обявили, че той или е по-интелигентен от много хора, или може да прониква по телепатичен път в човешките мозъци.

Но Умния Ханс не бил плод на някаква хитра измама. Изумителната му способност да извършва аритметични операции заблудила дори дресьора му. През 1904 г. видният психолог професор К. Щумпф бил доведен, за да анализира коня, и не успял да открие никакви очевидни доказателства за измама или за тайно изпращане на сигнали до коня, като само допринесъл за популярността на Умния Ханс. Три години по-късно обаче студентът на Щумпф — психологът Оскар Пфунгст, провел по-щателно изследване и накрая разкрил тайната на Умния Ханс. Всичко, което той правел в действителност, било да наблюдава и най-малките промени в изражението на лицето на неговия дресьор. Конят продължавал да тупа с копитата си, докато изражението на лицето на дресьора му не се променяло леко. В този момент той спирал да тупа. Умният Ханс не можел да чете мислите на хората или да извършва аритметични операции, а просто бил проницателен наблюдател на човешките лица.

Известни са и други животни „телепати“ в историята. Още през 1591 г. един кон на име Мароко се прочул в Англия и натрупал голямо състояние за собственика си, като разпознавал хора сред публиката, посочвал букви от азбуката и събирал общата сума от цифрите на чифт зарове. Той предизвикал такава сензация в Англия, че Шекспир го обезсмъртил в своята пиеса „Напразни усилия на любовта“ като „танцуващия кон“.

Комарджиите също могат да четат мислите на хората в известен смисъл на думата.[2] Когато човек види нещо приятно, зениците на очите му обикновено се разширяват. Когато види нещо неприятно (или извършва математическо изчисление), зениците му се свиват. Комарджиите могат да разчетат емоциите на своите противници по време на игра на покер, които са обърнати с лице към тях, като следят дали зениците им се разширяват или свиват. Това е причината, поради която комарджиите често носят козирки над очите си, и тя е, че искат да скрият собствените си зеници. Човек може да следи отскока от един лазерен лъч от зеницата на друг човек и да анализира къде се е отразил, и по този начин да определи точно къде гледа той. Чрез анализа на движението на отразената точка на лазерната светлина човек установява как другият разглежда една картина. Чрез комбинирането на тези две технологии след това той определя емоционалната реакция на другия, докато разглежда една картина, като всичко това става без негово разрешение.

Психично изследване

Първите научни изследвания на телепатията и други паранормални явления били извършени от Дружеството за психични[3] изследвания (ДПИ), което било основано в Лондон през 1882 година.[4] (Терминът „ментална телепатия“ е въведен през същата година от Ф. У. Майърс, който бил член на това общество.) Към бившите президенти на ДПИ спадат някой от най-бележитите фигури на XIX век. Дружеството, което съществува и до днес, било в състояние да опровергае твърденията на много измамници, но често било налице разделение между спиритуалистите, които вярвали твърдо в паранормалното, и учените, които настоявали за по-сериозно научно изследване.

Един изследовател, свързан с това дружество, доктор Джоузеф Банкс Райн, започнал първото систематично и щателно проучване на психични явления в Съединените щати през 1927 г., като основал Института „Райн“ (наричан днес Изследователски център „Райн“) към университета „Дюк“, Северна Каролина.[5] В продължение на десетилетия той и съпругата му Луиза провели някои от първите контролирани научно експерименти в Съединените щати в областта на широка гама парапсихични явления и публикувал резултатите от тях в рецензирани публикации. Именно Райн въвел термина „екстрасензорни възприятия“ (ЕСВ) в една от първите си книги.

На практика лабораторията на Райн установила стандартите на парапсихичните изследвания. Един от неговите сътрудници, доктор Карл Зенер, разработил системата от карти с пет символа, известна днес като Карти на Зенер, която служи за анализиране на телепатичните способности. Повечето получени резултати не предоставили абсолютно никакви доказателства за съществуването на телепатия. Но незначителен брой експерименти показвал малки, но очебийни корелации в данните, които не биха могли да бъдат обяснени с чиста случайност. Проблемът се състоял в това, че експериментите често не можели да бъдат повторени от други изследователи.

Въпреки че Райн се опитал да си създаде репутацията на взискателен учен, извършващ щателни изследвания, репутацията му била опетнена донякъде от случая с един кон на име Лейди Уорнър. Този кон можел да демонстрира смайващи прояви на телепатия от рода на почукване над детски кубчета с букви от азбуката, като по този начин бивали изписвани думи, буква по буква, за които си мислели представители на публиката. Очевидно Райн не знаел за ефекта на Умния Ханс. През 1927 г. Райн анализирал Лейди Уорнър и стигнал до заключението: „В такъв случай остава само телепатичното обяснение, преноса на ментално въздействие посредством някакъв неизвестен процес. Не беше открито нищо, което да не може да се съгласува с това обяснение и нито една друга предложена хипотеза не изглежда защитима с оглед резултатите.“[6] По-късно Милбърн Кристофър разкрил истинския източник на телепатичните способности на Лейди Уорнър — незабележимите движения на камшика, носен от собственика на коня. Незабележимите движения на камшика били намеци към Лейди Уорнър да спре да тупа с копито. (Но дори след като бил разкрит истинският източник на способността на Лейди Уорнър, Райн продължил да вярва, че конят е наистина телепат, но някак си е загубил своите телепатични способности, принуждавайки собственика си да прибягва до мошеничество.)

Репутацията на Райн понесла последен съкрушителен удар обаче, когато той вече бил пред пенсия. Райн потърсил приемник с ненакърнена репутация, който да продължи дейността на неговия институт. Обещаващ кандидат се оказал някой си доктор Уолтър Ливай, когото той взел на работа през 1973 година. Доктор Ливай се очертавал като изгряваща звезда в тази област, след като съобщил сензационни резултати от едно изследване, които демонстрирали, че мишки могат да окажат телепатично въздействие върху генератор на произволни числа в компютър. Обаче подозрително настроени работници в лабораторията открили, че доктор Ливай се е промъкнал тайно в лабораторията през нощта, за да промени резултатите от тестовете. Той бил заловен на местопрестъплението, докато фалшифицирал данните. Освен това тестовете показали, че мишките не притежават каквито и да било телепатични способности и доктор Ливай бил принуден да напусне позорно института.[7]

Телепатията и „Старгейт“

Интересът към паранормалното придобил смъртоносен характер в разгара на Студената война, по време на която били проведени голям брой тайни експерименти в областта на телепатията, умствения контрол и далечното наблюдение. (Далечното наблюдение е „гледане“ на далечно място само чрез съзнанието, посредством четенето на чужди мисли.) „Старгейт“ било кодовото название на ред секретни изследвания, финансирани от ЦРУ (като „Слънчева линия“, „Пламък на скара“ и „Централна алея“). Разработките започнали около 1970 г., когато ЦРУ получило информация, че Съветският съюз изразходва цели 60 милиона рубли годишно за „психотронни“ изследвания. В ЦРУ се безпокоели, че Съветите могат да използват ЕСВ, за да локализират американски подводници и военни съоръжения, с цел да откриват шпиони и да четат тайни документи.

Финансирането на изследванията на ЦРУ датира от 1972 година. Ръководството им било поверено на Ръсел Тарг и Харолд Путхоф от Станфордския изследователски институт (SRI) в Менлоу Парк. Първоначално те се стремели да обучат кадри — физици, които биха могли да се включат в „психологическата война“. В продължение на повече от две десетилетия Съединените щати изхарчили 20 милиона долара за проекта „Старгейт“, като на ведомост се водели повече от четиридесет души персонал, двадесет и трима далечни наблюдатели и трима екстрасенси.

До 1995 г., с бюджет от 500 000 долара годишно, ЦРУ реализирало стотици проекти за събиране на разузнавателна информация, които включвали хиляди сесии за далечно наблюдение. И по-специално, от далечните наблюдатели поискали да:

— Установят точното местонахождение на полковник Кадафи преди бомбардировката на Либия през 1986 година.

— Да открият запасите от плутоний в Северна Корея през 1994 година.

— Да открият точното местонахождение на един заложник, отвлечен от Червените бригади в Италия през 1981 година.

— Да локализират един съветски бомбардировач Ту–95, който се разбил в Африка.

През 1995 г. ЦРУ помолило Американския изследователски институт (AIR) да направи оценка на тези програми. AIR препоръчал те да бъдат прекратени. „Няма подкрепени с факти доказателства, че те притежават някаква стойност за разузнавателната общност“, писал Дейвид Гослин от AIR.

Защитниците на „Старгейт“ се хвалели, че през тези години са постигнали т.нар. „осем мартинита“ (резултати, които били толкова впечатляващи, че се налагало да излезете навън и да изпиете осем мартинита, за да се възстановите). Критиците обаче твърдели, че в голямата си част далечните наблюдения са доставили безполезна, несвързана със случая информация, че пилеят доларите на данъкоплатците и че няколкото регистрирани „попадения“ били неясни и толкова лишени от конкретност, че можели да бъдат приложени към всякакви ситуации. В доклада на AIR се твърдяло, че в най-впечатляващите „успехи“ на „Старгейт“ са били замесени далечни наблюдатели, които вече имали някаква информация за операцията, която проучвали, и вследствие на това можели да правят интелигентни предположения, които звучали разумно.

Накрая ЦРУ стигнало до заключението, че „Старгейт“ нито веднъж не е предоставил информация, която да подпомогне агенцията в провеждането на разузнавателни операции, затова прекратило проекта. (Носели се упорити слухове, че ЦРУ е използвало далечни наблюдатели, за да установи точното местонахождение на Саддам Хюсеин по време на Войната в Залива, въпреки че всички усилия за това били неуспешни.)

Мозъчни сканирания

Същевременно започнали изследвания, свързани с физиката, която стои зад работата на мозъка. Още през XIX в. учените предположили, че във вътрешността на мозъка се предават електрически сигнали. През 1875 г. Ричард Кейтън открил, че чрез поставянето на електроди на повърхността на главата е възможно да бъдат засечени съвсем слаби електрически сигнали, които се излъчват от мозъка. Това накрая довело до изобретяването на електроенцефалографа (ЕЕГ).

По принцип мозъкът е предавател, от който нашите мисли се излъчват под формата на съвсем слаби електрически сигнали и електромагнитни вълни. Но са налице проблеми при използването на тези сигнали за четенето на нечии мисли. Първо, сигналите са изключително слаби, тъй като се намират в миливатовия обхват. Второ, те са неразбираеми и до голяма степен са неразличими от всеки произволен шум. От тази неясна подборка може да бъде получена само груба представа за нашите мисли. Трето, човешкият мозък не е в състояние да получава подобни послания от други мозъци посредством тези сигнали, т.е. липсва ни антена. И, накрая, дори да получавахме тези съвсем слаби сигнали, нямаше да можем да ги разшифроваме. Ако бъде използвана традиционната Нютонова и Максуелова физика, телепатията чрез радиовълни не изглежда възможна.

Някои предполагат, че телепатията се опосредства от пета сила, наречена „пси“ сила. Но дори защитниците на парапсихологията признават, че не разполагат с конкретни възпроизводими доказателства за съществуването на такава „пси“ сила.

Но това оставя открит въпроса за телепатията, използваща квантовата теория.

През последното десетилетие бяха въведени нови квантови инструменти, които за първи път в историята ни дават възможност да надникнем в мозъка, докато мисли. В челото на тази квантова революция са мозъчните сканирания чрез ПЕТ (позитронно-емисионната томография) и МРИ (магнитно-резонансното изобразяване). Сканирането с ПЕТ се прави чрез инжектирането на радиоактивна захар в кръвта. Тази захар се концентрира в части от мозъка, които се активират при мисловен процес, който изисква енергия. Радиоактивната захар излъчва позитрони (антиелектрони), които се засичат лесно с апаратура. Така чрез очертаването на модела, създаван от антиматерията в живия мозък, човек може да очертае и мисловните модели, установявайки точно кои части от мозъка в каква дейност са замесени.

Машината с МРИ действа по същия начин, но е по-прецизна. Главата на пациента се поставя в огромно магнитно поле с формата на поничка. Магнитното поле кара ядрата на атомите в мозъка да се подредят успоредно на полевите линии. В пациента бива изпратен радиоимпулс, който кара тези ядра да потрепват. Когато ядрата променят ориентацията си, те излъчват съвсем слабо „радио“ ехо, което може да бъде засечено, като по този начин сигнализира за присъствието на някакво специфично вещество. Например мозъчната дейност е свързана с потреблението на кислород, така че машината с МРИ може да изолира мисловния процес, като насочи усилията си към присъствието на окислена кръв. Колкото по-висока е концентрацията на окислена кръв, толкова по-голяма е менталната активност в тази част на мозъка. (Днес „функционалните машини с МРИ“ (ФМРИ) могат да насочват за частици от секундата усилията си към съвсем малки зони на мозъка с диаметър от един милиметър, което прави тези машини най-подходящия инструмент за очертаването на модела на мислите на живия мозък.)

Детектори на лъжата с МРИ

С помощта на машините с МРИ един ден учените ще могат да се окажат в състояние да дешифрират мислите в живия мозък. Най-простият тест на „четенето на мисли“ ще се състои в това да се определи дали някой лъже или не.

Според легендата първият детектор на лъжата в света бил създаден от един индийски жрец преди векове. Той поставял заподозрения и едно „вълшебно магаре“ в запечатана стая, като заповядвал на заподозрения да дръпне опашката на вълшебното магаре. Ако магарето започнело да издава звуци, това означавало, че заподозреният е лъжец. Ако магарето запазело мълчание, то в такъв случай заподозреният казвал истината. (Но старейшината намазвал тайно със сажди магарешката опашка.)

След като заподозреният бъдел изведен от стаята, той обикновено обявявал, че е невинен, защото магарето не е издало звук, когато той го е дръпнал за опашката. Но след това жрецът проучвал ръцете на заподозрения. Ако ръцете били чисти, това означавало, че той лъже. (Понякога заплахата от използване на детектор на лъжата е по-ефективна от самия детектор на лъжата.)

Първото „вълшебно магаре“ в днешни времена било създадено през 1913 г., когато психологът Уилям Марстън направил публикация, свързана с анализа на кръвното налягане на човека. То се повишавало, когато някой изричал лъжа. (Това наблюдение върху кръвното налягане наистина ни връща в древни времена, когато заподозрените бивали разпитвани, докато следователят ги държал за ръцете.) Идеята се разпространила бързо и скоро дори Министерството на отбраната основало свой собствен Полиграфски институт.

Но с течение на времето станало ясно, че детекторите на лъжата могат да бъдат излъгани от социопати, които изобщо не се разкайват за своите действия. Най-прочутият случай бил този с двойния агент на ЦРУ Олдрич Еймс, който прибрал огромни парични суми от бившия Съветски съюз, изпращайки голям брой американски агенти на смърт и разкривайки тайните на ядрените оръжия, инсталирани в американския флот. В продължение на десетилетия Еймс издържал без никакво усилие голяма серия от тестове с детектори на лъжата. Същото сторил и серийният убиец Гари Риджуей, известен като знаменития убиец от Грийн Ривър, убил общо петдесет жени.

През 2003 г. Националната академия на науките на САЩ публикувала унищожителен доклад за надеждността на детекторите на лъжата, в който се изброявали всички начини, по които тези детектори биха могли да бъдат измамени, а невинни хора — заклеймени като лъжци.

Но ако детекторите на лъжата измерват само равнищата на тревожност, то какво ще кажете за измерването на дейността на самия мозък? Идеята да се надникне в мозъчната дейност, за да бъдат разкрити лъжците, датира от над двадесет години и ни връща към работата на Питър Розенфелд от Северозападния университет, който направил наблюдението, че сканиранията с ЕЕГ на хора, които лъжат, показват модел, който се различава с P300 вълни от модела, при който тези хора казват истината. (P300 вълните често биват генерирани, когато мозъкът се натъкне на нещо непознато или необичайно.)

Идеята да бъдат използвани сканирания с МРИ за разкриването на лъжци била плод на въображението на Дениъл Ленглийбън от университета в Пенсилвания. През 1999 г. той попаднал на студия, в която се твърдяло, че децата, които боледуват от психичното разстройство дефицит на вниманието, срещат трудности, когато лъжат, но той знаел от опит, че това не е вярно. Такива деца не се натъкват на проблеми, когато лъжат. Истинският им проблем се състоял в това, че срещали трудности в опитите си да потиснат лъжата. „Те просто бърборят нещо“, припомня си Ленглийбън. Той предположил, че при изричането на лъжа мозъкът първо трябва да се възпре от казването на истината и чак след това да измисли измамата. „Когато казвате умишлено лъжа, трябва да държите в ума си истината. Затова е очевидно, че това води до по-голяма мозъчна активност“, казва той. С други думи, лъжата е трудна работа.

Чрез експериментите със студенти от колежа, които са помолени да лъжат, Ленглийбън скоро установява, че лъженето предизвиква повишена мозъчна активност в някои зони, които включват челния дял (където е концентрирано по-висшето мислене), слепоочния дял и лимбичната система (където се обработват емоциите). И по-специално той забелязва необичайната активност в предната поясня гънка (която се свързва с решаването на конфликти и задържането на отговора).[8]

Ученият твърди, че е постигнал последователни равнища на успех от цели 99 процента, когато е анализирал обектите на опитите си по време на контролирани експерименти, за да определи дали те лъжат или не (например той молел студентите да изрекат някаква лъжа за някоя карта за игра).

Интересът към тази технология бил толкова голям, че веднага били основани две рискови търговски компании, които предлагали услугата на обществеността. През 2007 г. едната от тези две компании — „Но Лай МРИ“, се заела с първия си случай — човек, който съдел застрахователна компания, която твърдяла, че умишлено е запалил магазина си за готови храни. (Сканирането с ФМРИ показало, че той не е подпалвач.)

Защитниците на техниката на Ленглийбън твърдят, че тя е много по-надеждна от старомодния детектор на лъжата, тъй като промяната на мозъчните модели е отвъд възможностите на когото и да било. Макар че хората могат да бъдат обучени до такава степен, че да контролират скоростта на пулса си и потенето, за тях е невъзможно да контролират своите мозъчни модели. Защитниците на технологията изтъкват, че в епоха на повишена чувствителност към тероризма тя би могла да спаси живота на безброй хора, като навреме разкрие подготвяна терористична атака срещу Съединените щати.

Макар и да признават успеха на новата технология в разкриването на лъжци, критиците изтъкват, че ФМРИ в действителност не разкрива лъжи, а само повишената мозъчна активност, когато някой изрича лъжа. Машината би могла да даде лъжливи резултати, ако например човек трябва да каже истината в състояние на силна тревожност. ФМРИ ще разкрие само тревожността, изпитвана от субекта, и неправилно ще посочи, че той изрича лъжа. „Проклета наука! Има невероятен глад за тестове, които да различават истината от измамата“, предупреждава невробиологът Стивън Химан от Харвардския университет.

Някои критици твърдят и че един истински детектор на лъжата, подобно на един истински телепат, би могъл да усложни обичайните обществени взаимоотношения, тъй като известно количество от лъжи е нещо като „социална смазка“, която подпомага постоянното движение на колелата на обществената машина.[9] Репутацията ни може да бъде съсипана например, ако всички комплименти, които отправяме към нашите шефове, началници, съпруги, любовници и колеги, бъдат разобличени като лъжи. На практика един истински детектор на лъжата би могъл и да разкрие всички наши семейни тайни, скрити емоции, потиснати желания и тайни планове. Както казва журналистът Дейвид Джоунс, който води рубрика на научни теми в едно списание, един истински детектор на лъжата е „като атомна бомба — най-доброто му приложение е в качеството на възспиращо оръжие. Ако бъде използван често извън съдебната зала, той би направил напълно невъзможен обществения живот“.

Универсален преводач

Някои основателно критикуват мозъчните сканирания, защото, въпреки всичките им ефектни фотографии на мислещия мозък, те просто са прекалено несъвършени устройства, за да измерват изолирани мисли. Вероятно милиони неврони се възбуждат едновременно, когато изпълняваме най-простата ментална задача, а ФМРИ засича тази активност само като капка на екрана. Един психолог сравнява мозъчните сканирания с присъствието на шумен футболен мач и опитите ти да слушаш човека, който седи до теб. Звуците, издавани от този човек, биват заглушени от шума, вдиган от хилядите зрители. Най-малката част от мозъка, която може да бъде анализирана надеждно от машина с ФМРИ, се нарича „воксел“. Но всеки воксел съответства на няколко милиона неврона, така че чувствителността на една машина с ФМРИ не е достатъчно висока, за да изолира отделните мисли.

В научната фантастика понякога се използва „универсален преводач“ — устройство, което може да чете мислите на един човек и след това да ги излъчи директно в съзнанието на друг човек. В някои научнофантастични романи извънземни телепати вмъкват мисли в нашето съзнание, въпреки че не разбират нашия език. В научнофантастичния филм от 1976 г. „Светът на бъдещето“ сънят на една жена се прожектира на телевизионен екран в реално време. Във филма с участието на Джим Кери от 2004 г. „Блясъкът на чистия ум“ лекарите откриват мъчителните спомени и ги заличават.

„Точно за това си фантазира всеки в тази научна област — казва ученият в областта на невронауките Йохан Хайнес от Института «Макс Планк» в Лайпциг, Германия. — Но ако това е устройството, което искате да конструирате, то в такъв случай трябва да започнете записа от един-единствен неврон.“[10]

Тъй като засичането на сигнали от един-единствен неврон е изключено засега, някои психолози са се опитвали да направят следващото по качество постижение: да намалят шума и да изолират модела на ФМРИ, създаван при мисълта за отделни предмети. Например да се установи моделът на ФМРИ, който се създава от отделни думи, и след това да се състави „речник на мислите“.

Марсел А. Жуст от университета „Карнеги-Мелон“ например е успял да установи какъв е моделът на ФМРИ, който се създава от малка, подбрана група от предмети (например дърводелски инструменти). „Разполагаме с 12 категории и можем да определим с точност, варираща между 80 и 90%, за коя от тези 12 категории мислят участниците в опита“, твърди той.

Неговият колега Том Мичъл, учен в областта на компютърните науки, използва компютърна технология, подобна на невралните мрежи, за да установи сложните мозъчни модели, откривани чрез сканиранията с ФМРИ, които са свързани с провеждането на някои експерименти. „Един експеримент, който обичам да правя, е да откривам думи, които предизвикват най-забележимата мозъчна активност“, отбелязва той.

Но дори да успеем да съставим речник на мислите, това постижение ще бъде далеч от създаването на „универсален преводач“. За разлика от универсалния преводач, който излъчва мисли директно в нашето съзнание от друг разум, един ментален преводач с ФМРИ би включвал много досадни етапи на действие: първо, разпознаването на определени модели на ФМРИ, преобразуването им в английски думи и след това казването на тези английски думи на адресата. Подобно устройство няма да съответства на „смесването на умове“, както в „Стар Трек“ (но би било много полезно за успокояването на жертви).[11]

Ръчни скенери с МРИ

Друго препятствие пред практическата телепатия е самият размер на машината с ФМРИ. Тя е чудовищно устройство, което струва няколко милиона долара, заема цяла стая и тежи няколко тона. Сърцето на машината с ФМРИ е голям магнит с формата на поничка, който има диаметър от няколко фута и създава огромно магнитно поле с мощност няколко тесли. (Магнитното поле е толкова силно, че няколко работници са получили сериозни увреждания, когато чукове и други инструменти са полетели във въздуха при случайно включване на апарата).

Неотдавна физиците Игор Савуков и Майкъл Ромалис от Принстънския университет предложиха нова технология, която би могла да превърне в реалност ръчните машини с МРИ, като по този начин намали стократно цената на машината с ФМРИ. Те твърдят, че огромните магнити за МРИ могат да бъдат заменени със свръхчувствителни атомни магнитометри, които откриват съвсем малки магнитни полета.

Първоначално Савуков и Ромалис направили магнитен сензор от горещи калиеви изпарения, суспендирани в хелий. След това използвали лазерна светлина, за да подравнят електронните спинове на калия. После приложили слабо магнитно поле върху водна проба (за да симулират човешко тяло) и изпратили радиоимпулс във водната проба, който накарал водните молекули да трептят. „Ехото“, получено в резултат от трептенето на водните молекули, предизвикало трептене и на калиевите електрони, и това трептене било засечено от втори лазер. Така доказали, че дори слабо магнитно поле може да създаде „ехо“, което да бъде засечено от сензори. В резултат на това те не само можели да заменят чудовищното магнитно поле на стандартната машина с МРИ със слабо поле, а и да получат незабавно изображения (докато на машините с МРИ им трябват цели двадесет минути, за да генерират изображение).

Двамата учени изказват теоретичното предположение, че снимането с МРИ може да стане толкова лесно, колкото е снимането с дигитална камера. (Но има някои пречки. Един от проблемите е, че участникът в опита и машината трябва да бъдат защитени от разсеяните магнитни полета навън.)

Ако ръчните машини с МРИ се превърнат в реалност, те могат да бъдат свързани с малък компютър, който на свой ред да бъде снабден със софтуер, който да декодира определени ключови фрази, думи или изречения. Подобно устройство в никакъв случай не би било толкова сложно, колкото са телепатичните устройства, които откриваме в научната фантастика, но би могло да се приближи до тях.[12]

Мозъкът като неврална мрежа

Ще бъде ли в състояние някой ден футуристична машина с МРИ да чете точно мислите, дума по дума, образ по образ, както би направил един истински телепат? Изобщо не е ясно. Някои твърдят, че машините с МРИ ще могат да дешифрират само неясните очертания на нашите мисли, защото мозъкът в действителност не е компютър. В един дигитален компютър изчислението е локализирано и се подчинява на много строга серия от правила. Дигиталният компютър се подчинява на законите на „машината на Тюринг“, в която има централен процесор (CPU), входяща информация и изходяща информация. Централният процесор (например чипът Pentium) извършва определена серия от манипулации на входящата информация, и произвежда изходяща информация и затова „мисленето“ е локализирано в него.

Нашият мозък обаче не е дигитален компютър. Той не притежава чип Pentium, нито какъвто и да е CPU, няма операционна система Windows, нито стандартен набор от инструкции. Ако махнете един-единствен транзистор от CPU на един компютър, ще го повредите. Но има описани случаи, в които половината от човешкия мозък липсва, но останалата половина поема контрола над положението.

Човешкият мозък прилича повече на обучаваща се машина, на „неврална мрежа“, която постоянно прави нови връзки, след като получи задача. Изследванията с МРИ потвърждават, че мислите в мозъка не са локализирани на едно място, както в машината на Тюринг, а са разпръснати върху по-голямата част от мозъка, което е типична характеристика на една неврална мрежа. Сканиранията с МРИ показват, че мисленето в действителност прилича на играта пинг-понг, като различни части от мозъка се възбуждат последователно, а електрическата активност протича на тласъци навсякъде из мозъка.

Тъй като мислите са толкова дифузни и разпръснати из много части на мозъка, може би максимумът, който учените ще бъдат в състояние да достигнат, е да съставят речник на мислите, т.е. да установят двустранното съответствие между определени мисли и специфични модели на сканирания с ЕЕГ или МРИ. Австрийският биомедицински инженер Герт Пфуртшелер например е програмирал един компютър да разпознава специфични мозъчни модели и мисли чрез съсредоточаване на усилията върху m-вълните, откривани в ЕЕГ-етата. Очевидно m-вълните са свързани с намерението за извършване на някои мускулни движения. Той казва на пациентите си да вдигнат пръст, да се усмихнат или да се намръщят и след това компютърът записва кои m-вълни са активирани. Всеки път когато пациентът извършва ментална дейност, компютърът грижливо регистрира модела на m-вълната. Този процес е труден и досаден, тъй като трябва да се отстраняват старателно лъжливите вълни, но благодарение на него Пфуртшелер открил поразителни съответствия между простите движения и определени мозъчни модели.[13]

С течение на времето това усилие, съчетано с резултатите от МРИ, може да доведе до създаването на подробен „речник“ на мислите. Чрез анализа на определени модели при сканиране с ЕЕГ или МРИ един компютър би могъл да установи такива модели и да разкрие какво мисли пациентът, поне в общи линии. Подобно „четене на мислите“ би установило двустранно съответствие между отделните m-вълни и сканиранията с МРИ, както и специфични мисли. Но е съмнително, че речникът ще бъде в състояние да разпознава специфични думи във вашите мисли.

Прожектиране на мисли

Ако един ден бихме могли да четем в общи линии мислите на друг човек, то тогава ще бъде ли възможно да се извършва и обратното — да се прожектират вашите мисли в главата на друг човек? Отговорът изглежда утвърдителен, но с някои уговорки. Радиовълни могат да бъдат излъчени директно в човешкия мозък, за да възбудят зоните в мозъка, за които е известно, че контролират определени функции.

Тази насока на изследване води началото си от 50-те години на XX в., когато канадският неврохирург Уайлдър Пенфийлд правел хирургически операции на пациенти, страдащи от епилепсия. Той открил, че когато стимулира определени зони от слепоочния дял на мозъка с електроди, хората започват да чуват гласове и имат видения, подобни на призраци. Психолозите знаят, че епилептичните увреждания на мозъка могат да накарат пациента да изпитва усещането, че действат свръхестествени сили, че демони и ангели контролират събитията около него. (Някои пациенти дори изказват теоретичното предположение, че стимулирането на тези зони води до поява на полумистичните изживявания, лежащи в основата на много религии. Някои изказват хипотезата, че може би Жана д’Арк, която без чужда помощ е повела френските войски срещу британците, и е жънела победи в битките, е страдала от подобно увреждане, причинено от удар по главата.)

Въз основа на тези предположения ученият в областта на невронауките Майкъл Пърсинджър от Съдбъри, Онтарио, е създал специален шлем, проектиран да излъчва радиовълни в мозъка, които да предизвикват специфични мисли и емоции от рода на религиозните чувства. Учените в областта на невронауките знаят, че нараняване в областта на вашия ляв слепоочен дял може да накара лявата половина на мозъка ви да загуби ориентация и да започне да интерпретира дейността в рамките на дясното полукълбо като идваща от друго „аз“. Подобно нараняване може да създаде впечатлението, че в стаята има дух, подобен на призрак, защото мозъкът не съзнава, че това присъствие в действителност е само друга част от самия него. В зависимост от убежденията си, пациентът може да интерпретира това „друго аз“ като демон, ангел, извънземен или дори бог.

В бъдеще може да се окаже възможно да излъчваме електромагнитни сигнали в точно определени части на мозъка, за които е известно, че контролират специфични функции. Чрез възбуждането на такива сигнали в амигдалата човек би бил в състояние да предизвиква определени емоции. Чрез стимулирането на други зони на мозъка човек би могъл да предизвиква появата на визуални образи и мисли. Но изследванията в тази насока едва сега започват.

Картографиране на мозъка

Група учени предлагат проект за картографиране на невроните, подобен на проекта за човешкия геном, който доведе до картографирането на всички гени в човешкия геном. Един проект за картографиране на невроните би локализирал всеки отделен неврон в мозъка и би създал триизмерна карта, показваща всички връзки. Това би бил наистина монументален проект, тъй като в мозъка има над 100 милиарда неврона, а всеки неврон е свързан с хиляди други неврони. Ако допуснем, че подобен проект бъде реализиран, човек ще може да картографира начина, по който определени мисли стимулират определени неврални пътища. В комбинация с речника на мислите, за чието придобиване са нужни сканирания с МРИ и ЕЕГ вълни, бихме могли да си представим, че човек ще може да дешифрира невралната структура на някои мисли по такъв начин, че да бъде в състояние да определи кри специфични думи или ментални образи съответстват на специфичните неврони, които биват активирани. Така човек би осъществил директно съответствие между една специфична мисъл, нейния израз с МРИ и специфичните неврони, които се възбуждат, за да предизвикат появата на тази мисъл в мозъка.

Малка крачка в тази посока беше съобщението през 2006 г. от Института „Алън“ за изучаване на мозъка (създаден от съоснователя на „Майкрософт“ Пол Алън), че неговите сътрудници са успели да направят триизмерна карта на генното изражение в мозъка на мишки, която описва подробно изражението на 21 000 гени на клетъчно равнище. Те се надяват впоследствие да направят подобен атлас на човешкия мозък. „Завършването на «Мозъчния атлас на Алън» представлява огромен скок напред в областта на една от големите граници на медицинската наука — мозъка“, заявява директорът на института Марк Тесие-Лавен. Този атлас ще бъде необходим на всеки, който пожелае да анализира невралните връзки в рамките на човешкия мозък, въпреки че мозъчният атлас е доста далеч от един истински проект за картографиране на невроните.

В резюме трябва да кажем, че естествената телепатия от типа, който играе главна роля в научната фантастика и фентъзито, е невъзможна днес. Сканиранията с МРИ и ЕЕГ вълните могат да бъдат използвани, за да четат само нашите най-прости мисли, защото мислите са разпръснати из целия мозък по сложни начини. Но как би могла да се развие тази технология през следващите десетилетия или векове? Неизбежно способността на науката да изучава мисловния процес ще се разширява експоненциално. Ако се повиши чувствителността на устройствата с МРИ и на други прецизни устройства, науката ще бъде в състояние да локализира с по-голяма точност начина, по който мозъкът обработва последователно мислите и емоциите. С помощта на мощни компютри човек ще анализира този масив от данни с голяма точност. Един речник на мислите ще бъде в състояние да категоризира голям брой мисловни модели, в които различни мисловни модели на екрана на МРИ съответстват на различни мисли или чувства. Въпреки че сложното двустранно съответствие между модели на МРИ и мисли може да не бъде постигнато никога, подобен речник би могъл да определи точно неконкретните мисли по определени теми. На свой ред мисловните модели на МРИ биха могли да бъдат картографирани на невронна карта, показваща точно кои неврони се възбуждат, за да предизвикат появата на една специфична мисъл в мозъка.

Но тъй като мозъкът не е компютър, а неврална мрежа, в която мислите са разпръснати из целия мозък, се изправяме пред следното препятствие: самия мозък. Въпреки че науката ще прониква все по-дълбоко в мислещия мозък, правейки възможно дешифрирането на някои мисловни процеси, няма да „чете вашите мисли“ с точността, обещавана от научната фантастика. Като се има предвид това обстоятелство, бих определил способността да се разчитат обикновените чувства и мисловните модели като спадаща към Клас I на невъзможните неща. Способността да се разчита по-точно вътрешната работа на съзнанието би трябвало да бъде категоризирана като спадаща към Клас II на невъзможните неща.

Но може би има по-директен начин, по който да се проникне в огромната мощ на мозъка. Вместо да използва радиовълните, които са слаби и се разпръсват лесно, не е ли възможно човек да проникне директно в невроните на мозъка? Ако е така, ще бъдем в състояние да отприщим една още по-голяма сила: психокинезата.

Бележки

[1] На официални вечери човек може също да прави смайващи демонстрации на телепатия. Помолете всички присъстващи да напишат някакво име върху листче хартия и поставете листчетата в шапка. Едно по едно изваждате всички сгънати листчета и преди да ги отворите, прочитате на глас името, изписано върху тях. Публиката ще бъде поразена. Телепатията е била демонстрирана точно пред очите им. Всъщност някои магьосници са стигали до славата и богатството благодарение точно на този трик. (Тайната на това изумително постижение на ума е следната. Извадете първото листче и прочетете наум какво е написано върху него, но обявете, че срещате трудности при прочитането му, защото „психичният етер“ е затъмнен. Извадете второ листче, но не го разтваряйте още. Сега произнесете името, което сте прочел върху първото листче. Лицето, което е написало това първо име, ще бъде удивено, тъй като ще си помисли, че сте прочел сгънатото, второ листче. Сега отворете второто листче и прочетете наум това, което пише върху него. Извадете трето листче и прочетете на глас името върху второто листче. Повторете този процес. Всеки път, когато изричате на глас името върху едно листче, вие прочитате съдържанието на предишното.)

[2] Душевното състояние на един човек може да бъде определено в общи рамки, като бъде проследена точно посоката на движение на едно блуждаещо око, докато то разглежда фотография. Чрез осветяването с тънък светлинен лъч на очната ябълка, отразеното изображение на лъча може да бъде прожектирано върху стената. Чрез проследяването на пътя, по който е поел този отразен лъч светлина върху стената, човек възстановява точно мястото, където блуждае погледът на окото, докато то разглежда картина. (Когато разглежда лицето на някакъв човек в картина например, окото на наблюдателя обикновено се движи бързо напред-назад между очите на човека в картината и след това се насочва към устата, а после обратно към очите, преди да проучи внимателно цялата картина.) Докато дадено лице разглежда картина, човек може да види големината на неговите зеници и вследствие на това да установи дали той изпитва приятни или неприятни усещания. По този начин може да се разчете емоционалното състояние на дадено лице. (Един убиец например ще изпитва силни емоции, докато гледа картина със сцена на убийство и разглежда точното място, заемано от трупа. Само убиецът и полицията знаят кое е мястото.)

[3] Думата психичен се използва в значението на англ. psychic — свързан с паранормални явления като ясновидство, телепатия и др. — Б.пр.

[4] Дружеството за психични изследвания включвало лорд Рейли (Нобелов лауреат), сър Уилям Крукс (изобретател на тръбата на Крукс, която се използва в електрониката), Чарлс Ричит (Нобелов лауреат), американския психолог Уилям Джеймс и министър-председателя Артър Балфур. Сред неговите поддръжници се числели такива светила като Марк Твен, Артър Конан Дойл, Алфред Лорд Тенисън, Луис Карол и Карл Юнг.

[5] Първоначално Райн планирал да стане пастор, но след това се прехвърлил да учи ботаника, докато ходел в Чикагския университет. След като присъствал през 1922 г. на сказка, изнесена от сър Артър Конан Дойл, който четял из страната лекции за осъществяването на контакт с мъртвите, Райн бил запленен от парапсихичните явления. По-късно той прочел книгата „Оцеляването на човека“ от сър Оливър Лодж, посветена на предполагаемите контакти с мъртвите по време на сеанси, и това засилило още повече интереса на Райн. Но той бил недоволен от тогавашното състояние на спиритизма. Неговата репутация често била опетнявана от неприятни слухове за измами и мошеничество. Всъщност собствените разследвания на Райн довели до разобличаването на измамничка на име Марджъри Крандън, което му навлякло презрението на мнозина спиритисти, сред които и Конан Дойл.

[6] Randi, с. 51.

[7] Randi, с. 143.

[8] San Francisco Chronicle, November 26, 2001.

[9] В заключение трябва да кажем, че възникват и правни, и морални въпроси, ако ограничени форми на телепатия станат нещо обикновено в бъдеще. В много държави е забранено от закона да се прави магнетофонен запис на телефонните разговори на дадено лице без негово съгласие, затова в бъдеще може да бъде забранено да се записват и мисловните модели на определен човек без негово разрешение. Либертарианците също могат да се противопоставят на четенето на мислите на дадено лице без негово разрешение, с каквато и цел да се извършва това. Като се има предвид деликатното естество на мислите на дадено лице, може би никога няма да бъде разрешено от закона да бъдат представяни мисловни модели пред съда. В „Специален доклад“ — филм, в който главната роля се изпълнява от Том Круз, бе повдигнат етичният въпрос дали можете да арестувате някого за престъпление, което той още не е извършил. В бъдеще може да възникне въпросът дали намерението на едно лице да извърши престъпление, за което свидетелстват неговите мисловни модели, представлява инкриминиращо доказателство срещу същото това лице. Ако едно лице отправи заплахи с думи, дали това ще има същото значение както в случая, когато е отправило тези заплахи наум? Ще възникне и въпросът за правителствата и агенциите по сигурността, които не спазват каквито и да е закони и подлагат хора против волята им на мозъчни сканирания. Дали това ще представлява правилно поведение в правно отношение? Дали ще бъде разрешено от закона да се четат мислите на един терорист, за да бъдат разкрити неговите или нейните планове? Дали ще бъде разрешено от закона да се имплантират лъжливи спомени, за да бъдат измамени някои индивиди? В „Зов за завръщане“ — филм, в който главната роля се изпълнява от Арнолд Шварценегер, постоянно възниква въпросът дали спомените на едно лице са истински или имплантирани, което засяга самото естество на това, което представляваме като личности. Тези въпроси вероятно ще останат чисто хипотетични през следващите десетилетия, но докато технологията напредва с бавни стъпки, тя неизбежно ще повдига морални, правни и обществени въпроси. За щастие разполагаме с достатъчно дълго време, за да им дадем отговор.

[10] Fox, Douglas. New Scientist Magazine, May 4, 2006.

[11] Ross, Philip. Scientific American, September 2003.

[12] Science Daily, www.sciencedaily.com. April 9, 2005.

[13] Cavelos, с. 184.