Включено в книгата
Оригинално заглавие
Physics of the Impossible, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 23 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Мичио Каку. Физика на невъзможното

Американска, първо издание

Редактор: Саша Попова

Оформление на корица: „Megachrom“, 2010 г.

ИК „Бард“ ООД, 2010 г.

ISBN: 978-954-655-109-2


12. Пътуване във времето

Ако пътуването във времето е възможно, къде са туристите от бъдещето?

Стивън Хокинг

„(Пътуването във времето) противоречи на разума“, каза Филби.

„Кой разум?“, попита Пътешественикът във времето.

Х. Дж. Уелс

В романа „Уравнението на Янус“ авторът Дж. Сприл изследва един от мъчителните проблеми, свързани с пътуването във времето.[1] В тази приказка блестящ математик, чиято цел е да открие тайната на пътуването във времето, среща странна, красива жена, и те стават любовници, въпреки че не знае нищо за нейното минало. Той започва да се интересува от разкриването на истинската й самоличност. Накрая открива, че тя някога си е направила пластична операция, за да промени чертите на лицето си. И че е претърпяла операция за смяна на пола. Накрая установява, че „тя“ в действителност е пътешественик във времето, дошъл от бъдещето, и че „тя“ в действителност е самият той, но от бъдещето. Това означава, че е правил любов със самия себе си. И човек започва да си задава въпроса какво би станало, ако те бяха имали дете? И ако това дете беше отишло в миналото, за да израсне и стане математикът от началото на историята, то в такъв случай възможно ли е да бъдете своя собствена майка, баща, син и дъщеря?

Промяна на миналото

Времето е една от големите загадки във Вселената. Всички ние сме пометени в реката на времето против нашата воля. Около 400 г. св. Августин пише надълго и нашироко за парадоксалния характер на времето: „Как може да има минало и бъдеще, когато миналото вече не протича, а бъдещето още не е настъпило? Що се отнася до настоящето, ако то беше винаги налице и никога не се движеше напред, за да стане минало, нямаше да бъде време, а вечност.“[2] Ако развием по-нататък логическите разсъждения на св. Августин, ще видим, че времето не е възможно, тъй като миналото го няма, бъдещето не съществува, а настоящето съществува само за миг. (След това св. Августин задава дълбокомислени теологични въпроси за това как времето трябва да повлияе на Бога — въпроси, уместни дори и днес. Ако Бог е всемогъщ и всесилен, пише теологът, тогава Той обвързан ли е от протичането на времето? С други думи, дали Бог, подобно на останалите от нас — простосмъртните, трябва да бърза, защото е закъснял за уговорена среща? Накрая св. Августин стига до заключението, че Бог е всемогъщ и вследствие на това не може да бъде ограничен от времето и следователно — би трябвало да съществува „извън времето“. Въпреки че концепцията за съществуване извън времето изглежда абсурдна, това е идея, която изниква отново в модерната физика, както ще видим по-нататък.)

Подобно на св. Августин всички ние понякога сме си блъскали главата над странното естество на времето и над това по какво то се различава от пространството. Ако можем да се движим напред-назад в пространството, защо не можем да правим това и във времето? Всички ние сме се питали какво може да крие за нас бъдещето във времето след нашия живот. Хората имат ограничена продължителност на живота, но ние горим от любопитство да узнаем събитията, които ще се случат дълго, след като няма да ни има.

Въпреки че нашият копнеж по пътуването във времето вероятно е древен колкото самото човечество, очевидно първото записано пътуване във времето са „Спомени за двадесети век“, написани през 1733 г. от Самюъл Мадън. В тях се разказва за ангел от 1997 г., който пропътувал повече от 250 години назад във времето, за да даде на един британски посланик документи, в които се описва светът на бъдещето.

Щяло да има още много такива истории. Разказът от 1838 г. „Човекът, който изпуска своя дилижанс: Един анахронизъм“, чийто автор е анонимен, е посветен на човек, чакащ дилижанс, който изведнъж се връща хиляда години назад в миналото. Той среща монах от древен манастир и се опитва да му обясни как ще се развие историята през следващите хиляда години. След това човекът изведнъж се оказва също толкова мистериозно прехвърлен в настоящето, където всичко си е както преди, като изключим това, че е изпуснал дилижанса си.

Дори романът на Чарлс Дикенс от 1843 г. „Коледна песен“ е нещо като история за пътуване във времето, защото Ебънизър Скрудж е прехвърлен първо в миналото, а след това в бъдещето, за да види с очите си света преди настоящето и след своята смърт.

В американската литература първата поява на пътуване във времето датира от романа на Марк Твен от 1889 г. „Един янки в двора на крал Артур“. Един янки от XIX в. е върнат назад във времето, за да попадне в двора на крал Артур през 528 година. Той е взет в плен и му предстои да бъде изгорен на клада, но той обявява, че има силата да скрие Слънцето, знаейки, че в същия този ден ще има слънчево затъмнение. Когато то настъпва, тълпата изпада в ужас и се съгласява да го пусне на свобода, като му дари привилегии в замяна на връщането на Слънцето.

Но първият сериозен опит за проучване на пътуването във времето в белетристиката е класическият роман на Х. Дж. Уелс „Машината на времето“, в който героят е изпратен стотици хиляди години напред в бъдещето. В това далечно бъдеще самото човечество е разделено по генетичен път на две раси, заплашителните морлоки, които обслужват мръсни подземни машини, и безполезните, детеподобни елои, които танцуват на слънчева светлина в горния свят и така и не осъзнават каква ужасна участ ще ги сполети (когато бъдат изядени от морлоките).

Оттогава пътуването във времето е станало постоянна характеристика на научната фантастика, като се почне от „Стар Трек“ и се стигне до „Завръщане в бъдещето“. В „Супермен I“, когато Супермен узнава, че Лоис Лейн е умряла, той решава в отчаянието си да върне назад стрелките на времето, политайки като стрела около Земята, по-бързо от светлината, докато самото време се върне назад. Земята забавя ход, спира и накрая се завърта в противоположната посока, докато стрелките на всичките часовници на Земята се въртят назад. Прииждащите води се оттеглят с бушуване назад, строшените бентове се поправят като по чудо и Лоис Лейн се връща от царството на мъртвите.

От научна гледна точка пътуването във времето е било невъзможно в Нютоновата вселена, където времето е смятано за стрела. Щом бъде изстреляна, тя не може никога да се отклони от своето минало. Една секунда на Земята се равнява на една секунда в цялата вселена. Тази представа била преодоляна от Айнщайн, който показал, че времето прилича повече на река, която лъкатуши из Вселената — ту ускорявайки, ту забавяйки ход, докато се извива из звездите и галактиките. Затова една секунда на Земята не е абсолютна и времето е различно, когато пътуваме из Вселената.

Както посочих по-горе, според специалната теория на относителността на Айнщайн, времето забавя ход в една ракета толкова повече, колкото по-бързо се движи тя. Научните фантасти изказват теоретично хипотезата, че ако сте в състояние да преодолеете светлинната бариера, ще можете да се върнете назад във времето. Но това не е възможно, тъй като ще трябва да имате неограничена маса, за да достигнете скоростта на светлината. Скоростта на светлината е последната бариера пред всяка ракета. Екипажът на „Ентърпрайс“ в „Стар Трек IV: Завръщане на Земята“ отвлича един клингонски космически кораб и го използва, за да профучи около Слънцето, служейки си с него като прашка, за да преодолее светлинната бариера с цел да се озове в Сан Франциско през 60-те години на XX век. Но това противоречи на законите на физиката.

Независимо от това пътуването в бъдещето е възможно и истинността на твърдението е била потвърждавана експериментално милиони пъти. Пътуването на героя на „Машината на времето“ в далечното бъдеще наистина е физически възможно. Ако на един астронавт му се наложи да се движи със скорост, близка до тази на светлината, може да му потрябва, да речем, около една минута, за да стигне до най-близките звезди. На Земята ще са изминали четири години, но за него ще е изминала само една минута, защото времето ще е забавило ход в ракетния кораб. Вследствие на това той ще е пропътувал четири години напред в бъдещето, както ще бъде потвърдено експериментално тук, на Земята. (Нашите астронавти действително правят кратко пътуване в бъдещето всеки път когато отиват в открития космос. Докато те се движат с 18 000 мили (около 32 000 км) в час над Земята, стрелките на техните часовници забавят съвсем слабо ход в сравнение с часовниците на Земята. Вследствие на това след едногодишна мисия на космическата станция те наистина са пропътували частица от една секунда в бъдещето до времето, когато кацат на Земята. Световният рекорд за пътуване в бъдещето в момента се държи от руския космонавт Сергей Авдеев, който се е движел в орбита в продължение на 748 дни и вследствие на това е бил запратен 0,2 секунди в бъдещето.)

Затова машина на времето, която може да ни отведе в бъдещето, е съвместима със специалната теория на относителността на Айнщайн. Но какво ще кажете за пътуването назад във времето?

Ако можехме да пътуваме назад в миналото, щеше да бъде невъзможно да се пише история. Веднага щом един историк напишеше историята на миналото, някой ще може да се върне в миналото и да го промени. Машините на времето не само щяха да лишат от работа историците, но и да ни дадат възможност да променяме по свое желание хода на времето. Ако например ни се наложеше да се върнем в ерата на динозаврите и случайно настъпехме бозайник, който по някаква случайност е наш прародител, може би съвсем случайно щяхме да унищожим целия човешки род. Историята щеше да се превърне в един безкраен, налудничав епизод от сериала „Монти Пайтън“, докато туристите от бъдещето щяха да се тъпчат взаимно на исторически събития, опитвайки се да ги заснемат от най-подходящите ъгли с камерите си.

Пътуване във времето: любима тема на физиците

Може би човекът, който се е отличил най-много в трудните математически уравнения, свързани с черните дупки и машините на времето, е космологът Стивън Хокинг. За разлика от другите изследователи на относителността Хокинг не изпъквал сред съучениците си като малък. Очевидно той бил изключително умен, но учителите му отбелязвали често, че не умее да се съсредоточава върху задачите и никога не разкрива пълния си потенциал. Но през 1962 г. в живота му настъпва обрат след завършване на образованието му в Оксфорд, когато започва да забелязва за първи път в себе си симптомите на АСС (амиотрофична странична склероза). Той е разтърсен от вестта, че страда от това неизлечимо заболяване на двигателните неврони, което ще го лиши от всякакви двигателни функции и вероятно за кратко време ще го погуби. Първоначално вестите били изключително обезпокоителни. Каква полза тогава от дипломирането, ако така или иначе смъртта му наближава?

Но щом се съвзема от първоначалния шок, той започва да се концентрира истински за първи път в живота си. Осъзнавайки, че не му остава много време, се захваща ожесточено с най-трудните проблеми в общата относителност. В началото на 70-те години на XX в. той публикува епохална серия от статии, в които показва, че „сингулярностите“ в теорията на Айнщайн (където гравитационното поле става безкрайно, както в центъра на черните дупки, така и в мига на Големия взрив) са основна характеристика на относителността и не могат да бъдат отхвърлени лесно (както е мислел Айнщайн). През 1974 г. Хокинг доказва и че черните дупки не са напълно черни, а постепенно изпускат лъчение, днес известно като лъчението на Хокинг, защото то може да пробие тунел през гравитационното поле дори на черна дупка. Тази статия е първото значително приложение на квантовата теория върху теорията на относителността и е най-известният му труд.

Както било прогнозирано, АСС довела бавно до парализа на ръцете, краката и дори на гласовите му връзки, но това ставало много по-бавно, отколкото предричали лекарите първоначално. В резултат на това той изживява много от обичайните събития, които протичат в живота на обикновените хора, като става баща на три деца (сега вече е и дядо), развежда се с първата си жена през 1991 г., след четири години се оженва за съпругата на човека, който създава гласовия му синтезатор, и подава молба за развод с втората си жена през 2006 година. През 2007 г. името му попадна в заглавията на вестниците, когато той се качва на борда на един реактивен самолет, където изпада в безтегловност. Така реализира мечта, която лелее цял живот. Следващата му цел е да излети в открития космос.

Днес той е почти напълно парализиран в своята инвалидна количка, като поддържа връзка с външния свят единствено чрез движения на очите си. Но дори с този унищожителен недъг той все още пуска шеги, пише статии, чете лекции и участва в спорове. Той, който само движи очите си, е по-продуктивен от цели екипи учени, които контролират напълно своите тела. (Неговият колега в Кеймбриджкия университет, сър Мартин Рийс, който бе назначен за кралски астроном от кралицата, веднъж ми довери, че недъгът на Хокинг му пречи да прави досадните изчисления, които са необходими за достигането на върха в професията му. По тази причина, вместо да прави това, той съсредоточава вниманието си върху генерирането на нови и свежи идеи, а не върху трудните изчисления, което може да бъде свършено от неговите студенти.)

През 1990 г. Хокинг прочита статии на свои колеги, които предлагат версия на машината на времето, и тутакси изразява скептицизъм. Интуицията му подсказва, че пътуването във времето не е възможно, защото няма туристи от бъдещето. Ако пътуването във времето беше толкова разпространено, колкото ходенето на пикник в парка в неделя, пътешественици във времето, дошли от бъдещето, трябваше да ни досаждат със своите камери, като ни молят да им позираме за снимка.

Хокинг отправя и едно предизвикателство към света на физиката. Той заявява, че трябва да има закон, който прави невъзможно пътуването във времето. Предлага „хипотеза за защита на хронологията“, която да „отлъчи“ пътуването във времето от законите на физиката, за да „направи историята безопасна за историците“.

Смущаващото обаче е че каквито и усилия да полагат физиците, те не могат да открият закон, който възпрепятства пътуването във времето. Очевидно пътуването във времето изглежда съвместимо с известните закони на физиката. Тъй като не се оказа в състояние да открие физически закон, който прави невъзможно пътуването във времето, неотдавна Хокинг промени мнението си. Изявлението му веднага се появи в заглавията на лондонските вестници: „Пътуването във времето може да е възможно, но не е практично.“

Щом се оказа способност на границата на науката, пътуването във времето изведнъж се превърна в любима тема за обсъждане от физиците теоретици. Физикът Кип Торн от Кал Тек пише: „Някога пътуването във времето е било област на компетентност само на научните фантасти. Сериозните учени бягали от него като от чума — дори когато пишели художествена литература под псевдоним или я четели в усамотение. Как се промениха времената! Сега човек открива научни анализи на пътуването във времето в сериозни научни списания, чиито автори са видни физици теоретици… На какво се дължи тази промяна? Това стана, защото ние, физиците, осъзнахме, че естеството на времето е прекалено важен въпрос, за да бъде оставен само в ръцете на научните фантасти.“[3]

Причината за цялото това объркване и вълнение е, че уравненията на Айнщайн допускат съществуването на много видове машини на времето. (Все още не е ясно обаче дали те ще преживеят предизвикателствата, отправяни от квантовата теория.) Всъщност в теорията на Айнщайн ние често се натъкваме на нещо, наричано „затворени времеподобни криви“, което е технически термин за пътищата, които позволяват пътуването в миналото. Ако следвахме пътя на затворена времеподобна крива, щяхме да се отправим на пътешествие и да се върнем, преди да сме потеглили.

Първата машина на времето включва една дупка-червей. Има много решения на уравненията на Айнщайн, които свързват две далечни точки в пространството. Но тъй като пространството и времето се преплитат взаимно в теорията на Айнщайн, същата тази дупка-червей свързва и две точки във времето. Чрез падането в дупката-червей бихте могли да пътувате (поне математически) в миналото. Можем да си представим, че след това бихте могли да пътувате до първоначалната отправна точка и да се срещнете със себе си, преди да сте се отправили на път. Но както споменахме в предишната глава, преминаването през дупката-червей в центъра на една черна дупка е еднопосочно пътуване. Както казва физикът Ричард Гот: „Не мисля, че може да се спори по въпроса, че човек може да пътува назад във времето, докато се намира в черна дупка. Въпросът е дали той ще може някога да се появи отново при нас, за да се похвали с това.“[4]

Друга машина на времето включва една въртяща се вселена. През 1949 г. математикът Курт Гьодел открива първото решение на уравненията на Айнщайн, което включва пътуване във времето. Ако Вселената се върти, то тогава, ако пътувате достатъчно бързо около същата тази вселена, ще можете да се озовете в миналото и да пристигнете, преди да сте потеглили. Следователно едно пътуване около Вселената е пътешествие в миналото. Когато астрономите посещават Института за напреднали изследвания, Гьодел често ги пита дали са открили доказателства, че Вселената се върти. Той се разочарова, когато те му казват, че има очевидни доказателства, че Вселената се разширява, но същинското въртене на Вселената е вероятно нулево. (Иначе пътуването във времето може да се окаже нещо обикновено и историята такава, каквато я знаем, ще изпадне в колапс.)

Трето, ако вървите около един безкрайно дълъг, въртящ се цилиндър, също можете да пристигнете в отправната точка, преди да сте потеглили на път. (Това решение било открито от У. Дж. ван Стокъм през 1936 г., преди Гьоделовото решение на пътуването във времето, но Ван Стокъм очевидно не е разбрал, че неговото решение допуска пътуването във времето.) В този случай, ако танцувахте около един въртящ се кол, можехте да се озовете в месец април. (Проблемът при този модел обаче е, че цилиндърът трябва да бъде безкрайно дълъг и да се върти толкова бързо, че повечето материали да се разлетят.)

Най-скорошният пример за пътуване във времето бе открит от Ричард Гот от Принстън през 1991 година. Неговото решение бе основано на откриването на гигантски космически струни (които могат да бъдат останки от първоначалния Голям взрив). Той допуска, че две големи космически струни се готвят да се сблъскат. Ако се движите бързо около тези сблъскващи се космически струни, ще пътувате назад във времето. Предимството на този тип машина на времето е, че няма да ви трябват безкрайни въртящи се цилиндри, въртящи се вселени или черни дупки. (Проблемът обаче е, че първо трябва да откриете огромни космически струни, които да се носят в пространството и след това да ги накарате да се сблъскат по прецизен начин. И възможността за връщане във времето ще бъде достъпна за съвсем кратък период.) Гот казва: „Една колапсираща примка на струна, която е достатъчно голяма, за да ви позволи да я заобиколите един път и да отидете назад във времето с една година, би трябвало да притежава повече от половината от маса-енергията на цяла галактика.“[5]

Но по-обещаващият модел на машина на времето е „прекосимата дупка-червей“, спомената в последната глава — една дупка в континуума пространство-време, в която човек може да се движи свободно назад-напред във времето. На хартия прекосимите дупки-червеи могат да осигурят не само пътуване, по-бързо от светлината, но и пътуване във времето. Ключът към прекосимите дупки-червеи е отрицателната енергия.

Една машина на времето, която представлява прекосима дупка-червей, би се състояла от две камери. Всяка камера би се състояла от две концентрични сфери, разделяни от съвсем малко разстояние. Чрез спукването на външната сфера двете сфери биха създали ефект на Казимир и вследствие на това биха произвели отрицателна енергия. Допуснете, че една цивилизация от III тип е в състояние да опъне дупка-червей между тези две камери (като може би ще го извлече от пространствено-времевата пяна). Следващата стъпка е да вземете първата камера и да я изпратите в пространството със скорост, близка до тази на светлината. Времето забавя ход в тази камера, затова двата часовника вече не са синхронизирани. Времето тече с различна скорост в двете камери, които са свързани от дупка-червей.

Ако се намирате във втората камера, можете мигновено да преминете през дупката-червей в първата камера, която съществува в по-ранно време. Така вие ще осъществите движение назад във времето.

Този модел е изправен пред страшни проблеми. Дупката-червей може да е съвсем малка, много по-малка от атом. А пластините може би ще трябва да бъдат сгъстени до разстояния с дължината на Планк, за да генерират достатъчно отрицателна енергия. И последно, вие ще бъдете в състояние да се върнете във времето само в точката, в която са изградени машините на времето. Преди това времето в двете камери ще тече с една и съща скорост.

Парадокси и главоблъсканици, свързани с времето

Пътуването във времето поставя за разглеждане всякакви проблеми, както технически, така и социални. Лари Дуайър повдига морални, правни и етични въпроси, като отбелязва: „Трябва ли един пътешественик във времето, който е ударил с юмрук своето по-младо «аз» (или обратното), да бъде обвинен, че е извършил насилие? Трябва ли пътешественикът във времето, който е убил някого и след това е избягал в миналото, за да потърси убежище, да бъде съден в миналото за престъпления, които е извършил в бъдещето? Ако той се ожени в миналото, може ли да бъде съден за двуженство, макар че другата му съпруга няма да се роди през следващите почти 5 000 години?“[6]

Но може би най-трудните за решаване проблеми са логическите парадокси, създавани от пътуването във времето. Например какво ще се случи, ако убием родителите си, преди да сме се родили? Това е логически невъзможно и се нарича „парадоксът на дядото“.

Има три начина да бъдат решени тези парадокси. Първо, може би просто повтаряте отминалата история, когато се връщате във времето, следователно превръщате в реалност миналото. В такъв случай не притежавате свободна воля. Принуден сте да завършите миналото така, както е било писано. По този начин, ако се върнете в миналото, за да разкриете тайната на пътуването във времето на своето по-младо аз, то в такъв случай е било предопределено това да се случи по този начин. Тайната на пътуването във времето е дошла от бъдещето. Такава е била съдбата ви. (Но това не ни показва откъде е дошла първоначалната идея.)

Второ, вие притежавате свободна воля, затова можете да промените миналото, но в определени граници. На вашата свободна воля не й се разрешава да създаде времеви парадокс. Всеки път когато се опитвате да убиете своите родители, преди да се родите, някаква мистериозна сила ви пречи да натиснете спусъка. Това становище е защитавано от руския физик Игор Новиков. (Той твърди, че има закон, който ни пречи да вървим по тавана, въпреки че може да пожелаем да го сторим. Вследствие на това може да има закон, който да ни пречи да убием нашите родители, преди да се родим. Някакъв странен закон ни пречи да натиснем спусъка.)

Трето, Вселената се разделя на две вселени. В едната времева линия хората, които сте убили, изглеждат точно като вашите родители, но те се различават от тях, защото сега се намирате в паралелна вселена. Тази втора възможност изглежда съвместима с квантовата теория, както ще посоча по-късно, когато говоря за мултивселената.

Втората възможност е тема на филма „Терминатор 3“, в който Арнолд Шварценегер играе ролята на робот от бъдещето, в което смъртоносни машини са взели връх над хората. Малкото останали хора, които са преследвани като животни от машините, са водени от големия лидер, когото машините не са успели да убият. Обезсърчени, машините изпращат подред няколко роботи убийци назад в миналото, преди да се роди големият лидер, за да убият майка му. Но след епични боеве човешката цивилизация накрая е унищожена в края на филма, както е било предопределено да стане.

„Завръщане в бъдещето“ проучва третата възможност. Доктор Браун изобретява задвижвана с плутоний делорианска кола, която в действителност представлява машина на времето, предназначена да извършва пътувания в миналото. Майкъл Дж. Фокс (Марти Макфлай) влиза в машината, отива в миналото и се среща със своята майка по времето, когато тя е още тийнейджърка, която след това се влюбва в него. Това предизвиква мъчителен проблем. Ако тийнейджърката, която трябва да стане майка на Марти Макфлай, отблъсне неговия бъдещ баща, те никога няма да се оженят и героят, чиято роля се играе от Майкъл Дж. Фокс, никога няма да се роди.

Проблемът се изяснява донякъде от Док Браун. Той отива при черната дъска и начертава една хоризонтална линия, която представлява времевата линия на нашата вселена. После начертава втора линия, която се отклонява от първата. Тя представлява паралелна вселена, която се разгръща, когато промените миналото. Така всеки път когато се връщате в реката на времето, тя се разклонява на две реки, и едната времева линия става на две времеви линии, или това, което се нарича „мултисветовен“ подход, който ще разгледаме в следващата глава.

Това означава, че всички парадокси, свързани с пътуването във времето, могат да бъдат решени. Ако сте убили родителите си, преди да сте се родили, това просто означава, че вие сте убили някакви хора, които са идентични в генетично отношение на вашите родители, като те имат същите спомени и самоличност като тях, но не са вашите истински родители.

„Мултисветовната“ идея решава поне един основен проблем, пред който е изправено пътуването във времето. От гледна точка на един физик първата критика към пътуването във времето (освен откриването на отрицателната енергия) гласи, че ще се натрупат радиационни ефекти, докато или вие бъдете убит в мига, в който влезете в машината, или дупката-червей колапсира върху вас. Радиационните ефекти се натрупват, защото всяко лъчение, което проникне във времевия портал, ще бъде изпратено назад в миналото, където накрая ще блуждае около Вселената, докато стигне до сегашния ден, а след това пак ще падне в дупката-червей. Тъй като лъчението може да проникне в отвора на дупката-червей безброй пъти, вътре в нея то може да стане невероятно силно — достатъчно силно, за да ви убие. Но „мултисветовната“ интерпретация решава този проблем. Ако лъчението проникне в машината на времето и бъде изпратено в миналото, то после навлиза в нова вселена. Лъчението не може да се озове повторно в машината на времето и да го прави отново и отново. Това означава просто, че има безброй вселени, като по една от тях спада към всеки цикъл, а всеки цикъл съдържа само един фотон от лъчението, а не безкрайно количество от него.

През 1997 г. дебатът е изяснен донякъде, когато трима физици накрая доказват, че програмата на Хокинг за забрана на пътуването във времето притежава вроден недостатък. Бърнард Кей, Марек Радзиковски и Робърт Уолд доказват, че пътуването във времето е съвместимо с всички известни закони на физиката, като изключим едно положение. Когато пътувате във времето, всички потенциални проблеми се концентрират в хоризонта на събитията (разположен близо до входа на дупката-червей). Но хоризонтът се намира точно там, където очакваме теорията на Айнщайн да претърпи неуспех и квантовите ефекти да вземат връх. Проблемът е, че всеки път когато се опитваме да изчислим радиационните ефекти в момента, в който влизаме в една машина на времето, трябва да използваме теория, която съчетава Айнщайновата теория на общата относителност с квантовата теория на радиацията. Но всеки път когато се опитаме наивно да съчетаем тези две теории, получилата се в резултат на това теория няма смисъл — тя носи серия от безкрайни отговори, които са безсмислени.

Ето къде взема връх една теория на всичко. Всички проблеми на пътуването през дупка-червей, които объркват физиците (например стабилността на дупката-червей, лъчението, което може да ви убие, затварянето на дупката-червей, докато влизате в нея), са концентрирани в хоризонта на събитията — точно там, където теорията на Айнщайн няма смисъл.

Така ключът към разбирането на пътуването във времето се крие в разбирането на физиката на хоризонта на събитията и само една теория на всичко може да го обясни. Това е причината, поради която повечето физици днес биха се съгласили, че единственият начин да се реши категорично въпросът за пътуването във времето е да се излезе с една завършена теория на гравитацията и на континуума пространство-време.

Една теория на всичко би обединила четирите сили във Вселената и би ни дала възможност да пресметнем какво би се случило, когато влезем в машина на времето. Само теорията на всичко би могла да изчисли успешно всички радиационни ефекти, които се създават от една дупка-червей и би решила категорично въпроса за това колко стабилни ще бъдат дупките-червеи, когато влезем в машината на времето. И дори тогава може би ще трябва да чакаме векове или дори още по-дълго, за да изградим наистина машина, с която да проверим тези теории.

Тъй като законите за пътуването във времето са толкова тясно свързани с физиката на дупките-червеи, пътуването във времето, изглежда, може да се причисли към способностите, спадащи към Клас II на невъзможните неща.

Бележки

[1] Nahin, с. 322.

[2] Pickover, с. 10.

[3] Nahin, с. ix.

[4] Pickover, с. 130.

[5] Kaku. Parallel Worlds, с. 142.

[6] Nahin, с. 248.