Пол-Лу Сюлицер
Картел (8)

2

Макартър се върна от плажа с дъщерите си и реши да се гмурне в двайсетметровия басейн със сладка вода, за да се изплакне. Преплува на един дъх две дължини, понечи да започне трета, но се отказа, почти убеден, че не е способен да я изкара докрай. Преди десет години, а дори и преди пет несъмнено би успял. И вероятно би опитал силите си и на четвърта дължина. Остарявам, помисли си той.

— Остаряваш — отбеляза Лети.

Тя беше в компанията на две свои приятелки от Сан Франциско — Синтия Някоя-си и Джуди Нещо-си. Или обратното. Не. Синтия беше онази, със страхотния задник.

Макартър изкачи стъпалата, имитирайки пълно изтощение.

Просна се в краката на трите жени и с глас на агонизиращ поиска чаша „Дом Периньон-розе“. Откакто се завърна „оттам“, бе в наистина чудесно настроение. Както и очакваше, „те“ не му казаха „да“. Не веднага. Но рано или късно щяха да кажат. Беше действително опияняващ миг, когато след двучасово експозе прочете в очите им, че най-сетне разбират за какво става въпрос и че намират, така да се каже, Общия му план за гениален. О, не че си позволиха да изразят гласно подобна ласкава оценка, разбира се! Всъщност не казаха нито дума, сякаш бе нещо съвсем естествено на един човек, работещ за „тях“, да му хрумват такива идеи. Че нали за това му плащат, „si“?

Изпи шампанското си, легнал по гръб. Така Лети не можеше да види, че втренчено съзерцава гърдите на Джуди (Или на Синтия? Не. На Джуди. Синтия има разкошно дупе, но гърдите й не струват).

— Ще обядваме ли, Джими?

— Когато пожелаете, госпожи.

Не бе видял Убиеца на следващия ден — Ел Сикарио беше заминал. И за пореден път се запита дали анализът му на поведението на Убиеца е точен. Нищо чудно наистина да му бе предложил съюз: отървавате се от Лодегър, без аз да се намесвам; поставяте „ги“ под ваша власт дотолкова, доколкото намерите за необходимо; що се отнася до мен, аз ще си мълча, но след това ще трябва да си спомните за мълчанието ми. И cuidado! Cuidado^[1]! При най-малката грешка ще загубите доверието ми.

— Видях те, Макартър.

Лети се бе навела над него. Двете гражданки на Сан Франциско бяха отишли да се преоблекат за обяд.

— Гледаме, но не пипаме — уточни тя. Усмихна се и му помогна да се изправи. Той поиска още една чаша от Мигел, за когото така й не успя да установи със сигурност дали е шпионин на Убиеца.

Лети се възпротиви, както и очакваше. Всъщност не му се и пиеше кой знае колко. Това беше просто традиционна закачка между него и жена му.

Един-единствен момент продължаваше да безпокои Макартър: лъжата му в отговор на въпроса на Убиеца дали познава лично Джонатан Гантри, Лакомника.

— Гладен ли си, Джими?

— И да, и не. Закусих доста късно.

— Приготвих ти моята макаронена торта. Винаги си казвал, че никой не я прави като мен.

— И това е самата истина — потвърди Макартър. — Твоята е уникална.

Защо не й кажеш веднъж завинаги, че намираш този буламач за отвратителен?

По време на обяда ги засипа с мексикански вицове. Предполагаше се, че е прекарал една седмица в Мексико при двама от най-сериозните си клиенти. Клиентите действително съществуваха — единият от тях му бе предоставен още преди години от Мора, за да му служи за прикритие при пътуванията му до „там“.

След като приключиха обяда, той се извини и се оттегли.

От кабинетите, с които разполагаше на острова, се ръководеше цялата му официална дейност. Работеше вече от два часа, когато Мигел дойде да му съобщи, че има посетители. Дори не му се наложи да се преструва на изненадан.

— Как казахте, че е името му?

Гантри. Джонатан Гантри. И една млада дама, някоя си Ганьон.

Този поврат на събитията те заварва дяволски неподготвен, Мак. Въпреки че трябваше да предвидиш подобно развитие. Логично е или поне е допустимо Гантри да дойде да те види или да се опита да се свърже с теб. Как, по дяволите, не помисли за това?

Той издиктува докрай дългия проект, адресиран до фирмата му в Ню Йорк, на чиято основа сътрудниците му в Манхатън щяха да съставят договорите от името на един от клиентите му. Ставаше дума за извънредно сложна операция по откриването на филиали в Китай. Правителството в Пекин предоставяше на една много голяма американска компания работна ръка, състояща се от политически затворници, които представяше за осъдени по силата на общото наказателно право. Този аспект на услугата трябваше да се прикрие зад мрежа от всевъзможни междинни дружества. Използуването на такива работници роби несъмнено щеше да намали себестойността на продукцията с четири пети, но се налагаше с всички възможни легални средства да се предотврати опасността един ден срещу компанията да бъдат повдигнати обвинения в пресата.

Факт е, че нищо не си предвидил. Би могъл, разбира се, да се опиташ да представиш появата на Гантри като напълно необяснима и да заявиш, че изобщо не го познаваш.

Но Лети го познава.

Тук са и приятелките на Лети, които могат да го потвърдят.

Освен това би трябвало да помолиш Гантри да се държи така, сякаш двамата никога не сте се виждали. И ако Гантри вече има някои подозрения, това би бил най-добрият начин да му ги потвърдиш.

— Къде са тези хора, Мигел?

— С госпожата и нейните приятелки, на плажа.

Ха така! Събитието се оказва не само непредвидено, но и направо катастрофално. Убиеца те беше посъветвал да не допускаш никакви грешки. Ето ти една грешка, и то от калибър.

Още повече, че ако Мигел наистина е шпионин на Ел Сикарио, незабавно ще му докладва.

Обзе го страх. Но страх, странно примесен с нещо като задоволство. Играта ставаше все по-възбуждаща.

— Идвам, Мигел.

 

 

Джонатан Гантри се бе излегнал на един плажен дюшек.

Носеше бански гащета — Макартър ги идентифицира като част от собствения му гардероб и на мига през ум му мина крайно неподходяща за обстоятелствата мисъл: Гантри тежеше най-малко четирийсет фунта повече от него и въпреки това се побираше в тях — да де, но нямаше шкембе!

Макартър веднага забеляза младата жена, облечена също в бански, зает й този път от Синтия.

Канадката…

— Ето го и съпруга ми — каза Лети.

Боже милостиви! Какво парче!, помисли си Макартър. Описаха ми я като съблазнителна, но тя е много повече от съблазнителна. Сто пъти повече! И като си помисли човек, че е осъдена на смърт! Че пионката, каквато всъщност представлява в играта срещу Лодегър, трябва да бъде елиминирана! Ще изпиташ ли угризения, Мак? Не си имал такива нито веднъж през всичките тези години. Какво те прихваща?

— Джими? Какво правиш? Ще дойдеш ли при нас?

Той се приближи.

— Джонатан Гантри — представи се Гантри, който сеше изправил и му подаваше ръка. — Не съм сигурен дали си спомняте за мен.

— За момента не. Всъщност сега вече си спомням — отговори Макартър, напълно объркан.

— Зенаид Ганьон, една приятелка.

Макартър се усети, че смотолевя нещо в смисъл на „добре дошла“. Стегни се! Лети — Бог да я благослови! — незабавно му се притече на помощ.

— На Джими винаги му е необходимо малко време, за да слезе на земята, когато успея да го измъкна от кабинета му. Макартър срещна погледа на Гантри и си възвърна малко от хладнокръвието. В черните — не, сини бяха! — очи на Лакомника проблясваха закачливи искрици. „Не съм сигурен дали си спомняте за мен“, каза той. По този начин иска да ми намекне, че не е споменал нищо за предишните ни срещи и че трябва да играем комедията на двама души, които се срещат по силата на невероятна случайност.

— Проявих малко самонадеяност — обясняваше в същия момент Гантри. — Отиваме в Кю, на Голям Каик, и реших, че мога сам да пилотирам хеликоптера. Следващия път ще наема пилот.

Гантри продължаваше да говори. От време на време поглеждаше Макартър, който ясно разчиташе в очите му предупреждението: „Да се държим така, сякаш съм тук съвсем случайно.“ Сподели, че имал проблеми с хеликоптера и че трябвало да кацне още при прелитането на Уиндуърд Пасидж — пролива между Куба и Хаити. Не в Куба, разбира се, а на остров Тортуга например. Или по-далече, на Голям Инагуа.

— Заинатих се обаче и малко остана двамата със Зенаид да продължим с плуване. Далече ли сме от Кю?

На четирийсетина мили.

Джими, помолих пилота на нашия хидроплан да хвърли един поглед на хеликоптера. Но се надявам, че ти също ще се опиташ да убедиш господин Гантри и госпожица Ганьон да преспят тук.

„Господин Гантри.“ Дори Лети се бе включила в играта. Наричала го бе Джонатан и двата пъти, когато вечеря у тях. Лети, обожавам те! Ако понякога ми се е случвало да се питам защо съм се оженил за теб, сега знам защо. Лети беше самата дискретност.

— Разбира се! — възкликна Макартър. — В никакъв случай няма да ви позволим да продължите нататък. Поне тази вечер. Ако се наложи, утре Джейк, нашият пилот, ще ви откара до Кю.

Усмихна се, вече почти напълно окопитил се.

— Не бихме искали смъртта ви да ни тежи на съвестта.

Хеликоптерите под наем невинаги се поддържат добре.

— Особено ако на командите им седне първият срещнат — подхвърли канадката.

В нейния поглед също се четеше доста странно изражение.

Най-страшното мина, Мак. Убиеца, разбира се, в никакъв случай няма да повярва, че всичко това е случайно, но поне ще запазим приличието. Имаш шанс да отървеш кожата.

Но за момент наистина сдаде багажа.

Макартър се усмихна на Гантри.

— Къде сте паркирали дяволското си возило? Дори не ви чух да пристигате.

— На самия край на острова, на един плаж с формата на полумесец, заобиколен от нещо като мангрова джунгла.

— Залива на Едноокия. Навремето е бил убежище на френски буканери^[2]. Оттук е на десет минути път с моторница. Бихме могли да отскочим да му хвърлим един поглед.

 

 

— Не съм молил Лети да се преструва, че не ме познава, Мак.

— Аз също не съм я молил. Пристигането ви наистина ни изненада. Мислех, че сте някъде из южните морета.

Моторницата мина покрай хидроплана и заобиколи малкия нос, който заграждаше залива откъм север, отдалечавайки се от плажа, където четирите жени продължаваха да се пекат.

— Там бях — кимна Гантри. — И си живеех преспокойно до момента, в който дойдоха да ми кажат, че в хода на известна операция срещу едно американо-канадско дружество някой си е послужил с името ми и с моята… да речем, репутация на еколог.

— Дойдоха?

— Оказа се, че в резултат на въпросната операция е било продадено езеро, на което придружаващата ме млада жена много държи. Купувачите са хора, с които фамилията й е на нож от поколения насам и които, както разбрах, имали намерение да обърнат с хастара наопаки околната среда.

Казвам ли ви нещо ново?

Дуелът започва, Мак. Сега вече плуваш наистина в свои води.

— За мен всичко е ново — сви рамене Макартър. — За каква операция става дума?

— За ПОП срещу „Обауита Дженерал Уд“.

— Съжалявам, но не съм я следил. Май беше доста отдавна, ако не се лъжа?

— Миналата година. Рейдърите бяха трима: Харкин, Фийлдинг и Кампанела.

— Познавам един Рандолф Харкин III или IV. Но само по име. Преди около две години се обърна към фирмата ми в Ню Йорк. Искаше да поема делата му.

— И вие отказахте.

— Вече имам много повече клиенти, отколкото би ми се искало. А и доколкото си спомням, Харкин не беше светило, макар и да имаше много пари.

— Но не знаете нищо за другите двама.

— Абсолютно нищо.

В момента разиграваме нещо като рунд за опознаване.

Адски забавно!

— Колкото до Лети — смени изведнъж темата Макартър, — не трябва да се учудвате. Тя чудесно се е тренирала да не казва никога нищо. Някои от клиентите ми винаги се удивляват, като установят, че не знае имената им, въпреки че предишния ден е вечеряла е тях. Никога не ми се е налагало да я съветвам да бъде дискретна, тъй като това й е присъщо. Не бих се изненадал, ако някой ден ме помоли да й припомня името си. Мога ли да ви задам един въпрос?

— Колкото пожелаете.

— Пристигането ви тук не се дължи на случайност, нали?

Започваме да навлизаме в същността на въпроса…

— Имам сметка в една банка в Кю. В това няма нищо секретно или незаконно. Макар и да съм американски поданик, данъците си плащам в Сингапур… Отговорът е не — дойдох тук нарочно, за да ви видя.

— За още един урок? Доколкото си спомням, навремето получихте предостатъчно за вашите осемстотин долара.

— Съгласен съм на всяка тарифа, която определите.

— Имате късмет, че ме намерихте. Често пътувам.

— Обаждах се три пъти. Първите два ми отговориха, че сте на делово пътуване. Третия също, но разбрах, че ме лъжат.

— С кого говорихте?

— Веднъж лично с Лети, след това с двама от сътрудниците ви. Не си казах името.

— Защо?

Гантри се усмихна.

— Просто имам нещо наум. Ще поговорим и за това.

Предполага се, че не разбираш абсолютно нищо, Мак. Но струва ли си, наистина? Не знаеш какво точно му е известно, но щом е при теб, то със сигурност не е, за да ти иска съвети, без каквито и досега се е справял повече от добре.

Не. Не си играй с огъня (от известно време насам имаш странната склонност да поемаш какви ли не рискове). Не. Ти си само известен бизнес адвокат, чиято единствена отличителна особеност е, че ръководи фирмата си от малко островче на архипелага Каикос.

 

— Напуснах джонката си при доста странни обстоятелства — продължи Гантри. — Представете си, някакви непознати ме преследват по петите, при това с очевидното намерение да ни убият, мен и Зенаид.

— Разкошна девойка, Бога ми! Непознати, казвате?

— Непознати, които не познавам много добре, ако бих могъл да се изразя така. Зенаид им измисли прякор: Мравките.

— Виж ти! — промърмори Макартър, докато насочваше моторницата в прохода между две стърчащи над повърхността скали.

— Този прякор нищо ли не ви говори, Мак?

— Откровено казано, много съм зле с ентомологията.

— Мравките, за които става дума, са дълги между метър и шейсет и два метра. Наскоро на няколко пъти ми се удаде възможността да ги срещна в най-различни краища на света, най-често въоръжени с револвери, карабини и дори картечни пистолети. Напомнят ми един добре известен на ентомолозите феномен — марабунтата.

— Гледах един филм за нея. На Чарлтън Хестън му беше ужасно трудно да се справи с нашествието на мравките. Но те ми се сториха с нормални размери.

Този разговор е истинско удоволствие.

— Наричал ли съм ви преди Джонатан? Да, струва ми се. Удивително малко сте се променили, Джонатан. На колко години сте? На трийсет?

— Горе-долу.

— Има ли нещо между младата жена и вас?

— Да.

— Така си и знаех. Моля да ме извините за любопитството. Стори ми се изключително интелигентна и с много силен характер. Много мъже биха ви завидели, включително и аз.

— Благодаря — усмихна се Гантри.

Беше се полуизлегнал на носа на моторницата, отпуснал ръка в почти фосфоресциращата вода. Макартър намали още повече скоростта. Със загорялото си лице, къса брада и широка усмивка Гантри му напомняше един от онези буканери, които някога бяха кръстосвали Карибите и се бяха прехранвали с пиратство. На драго сърце бих се обзаложил, че някой от прадедите му е бил пират или корсар. Колкото до моите прадеди — ако някой ден от любопитство реша да се поразровя в родословието си, то несъмнено ще открия, че са били свещеници или нотариуси. Между другото, Гантри преспокойно би могъл да ме убие с една ръка. Всъщност може затова и да е дошъл…

— Значи са искали да ви убият?

— Опитаха се. И сигурно ще се опитат отново. В Кингстън едва успяхме да им се изплъзнем. Но в Австралия убиха човек, когото много обичах.

Тъмносините очи се впиха в очите на Макартър.

— А това е едно от нещата, които не понасям, Мак.

— Е, благодаря ви тогава, че дойдохте при мен. Можехте като нищо да повлечете подире си бандите убийци, които ви преследват. Помислихте ли за това?

— Да.

Мълчание. Макартър очакваше директно обвинение, но Гантри неочаквано смени темата.

— Сравнението с мравките хрумнало на Зенаид, след като видяла в една бакалница в Уискънсин телата на четирима убити, подредени на пода като мравки, върху които; били пръснати истински, живи, големи мравки. В деня на смъртта си една от жертвите, някой си Моралес, бил направил най-малко два депозита от по девет хиляди и неколкостотин долара в две различни банки.

— Ясно — кимна Макартър, издържайки погледа му. — Оттук и във въображението на Зенаид се оформила картината на безброй малки Моралесовци, извършващи идентични депозити в безброй банки във всички краища на Съединените щати.

— Като мравки.

— Именно.

— Това би предполагало наличието на колосална организация.

— Вие го казахте, Мак. Чували ли сте да се говори за нещо такова?

— Никога.

— Струва ли ви се невероятно?

— Ако ми го беше разказал друг, а не вие, никога не бих повярвал в подобна история. И смятате, че искат да ви убият заради това ваше откритие?

По дяволите! Той знае несравнимо повече, отколкото допусках. Трябва ли да го оставя да атакува Лодегър, или да помоля Убиеца да се намеси колкото се може по-бързо?

— И да, и не — каза Гантри. — В действителност не разполагаме с никакво доказателство.

— Искате да кажете, че не можете да докажете съществуването на мравките?

— Бихме могли да предупредим американските власти. И може би ще го направим. Но лично аз се съмнявам, че от това ще има голяма полза. Би трябвало да се подложат на проверка банкови депозити от стотици милиони и дори милиарди долари. На главната мравка ще й бъде достатъчно да нареди да се прекратят вноските, за да се окаже в пълна безопасност. И тогава без съмнение никога не биха се добрали до нея. В най-лошия случай би загубила малко пари.

— И изключително много би ви се разсърдила.

Просто не знам какво да мисля. Дали Гантри се опитва да ме убеди, че не е опасен? И ако е така, то случайно ли е, или го прави, защото смята, че имам някакво влияние върху „главната мравка“?

— По-скоро би била много по-сърдита, отколкото е сега — уточни Гантри. — И би продължила да преследва двама ни с госпожица Ганьон до края на живота ни.

— Край, който би наближил много бързо.

— Точно така.

— Споменахте за непознати, които не познавате много добре. И сте на мнение, че тези малко познати ви непознати са главорези на главната мравка?

— Добре би било да изключите двигателя, Мак. В противен случай рискуваме да кацнем на някое дърво.

— Не ме бива особено за моряк. Във вашата история има нещо, което не ми е много ясно. Ако госпожица Ганьон…

— Зенаид.

— Ако Зенаид наистина е видяла нещо, което не е трябвало да види, и ако вашата мравка знае от самото начало, че тя е видяла онова, което е видяла, как така е все още жива? Да не би да е взела някакви специални предпазни мерки?

— Мисля, че са искали тя да стигне до мен. Целият въпрос е да се разбере защо.

Гантри скочи пъргаво в двайсетте сантиметра вода и изтегли лодката на брега. При движението за миг рязко се очертаха внушителните му раменни и коремни мускули.

— Излишно е да я закотвяме — каза той. — И без това доста ще се поизпотим, докато я вкараме обратно във водата. Мак, едно от двете: или това, че двамата със Зенаид сме заедно, чудесно устройва някой…

— Някой, който е решил, че представлявате прелестна двойка?

— Или са искали аз да се окажа на топа на устата. Щом помагам на Зенаид, значи заслужавам същото наказание.

— Не е изключено да искат да ви отмъстят за нещо, което сте извършили в миналото.

— Това е второто обяснение. Хеликоптерът е в тази посока, на около сто и петдесет ярда оттук. Забелязахме дома ви, но постоянно губехме височина, така че кацнах на първото удобно място. И мен не ме бива за пилот повече, отколкото вас за моряк. Има и трето обяснение, Мак. И то е евентуално свързано с второто. Забърквайки ме в делата на Мравките, може би ме манипулират, за да ме принудят да направя нещо.

 

 

Хеликоптерът беше в окаяно състояние. От двигателя изтичаше масло, а плазовете бяха целите изкривени.

— И аз не разбирам нищо от двигатели — каза Макартър. — Но Джейк, моят пилот, ще се погрижи за него. Би трябвало да дойде всеки момент. Той живее в малка къща на източното крайбрежие. Нашият остров не е много голям и навсякъде ходим пеша.

Смрачаваше се.

— С каква цел биха могли да ви манипулират?

— Нямам представа — сви рамене Гантри.

— Не сте от хората, които се оставят да бъдат манипулирани.

— Освен ако разбера, че животът ми, животът на една жена, към която изпитвам известна привързаност, както и животът на други хора зависят от резултатите на действията ми. Това би било нещо като сделка: направете онова, което очакваме от вас, и Мравките ще престанат да ви преследват.

— Не е ли малко сложничко като стратегия?

— Ние, моряците, притежаваме богато въображение. Все с нещо трябва да запълваме времето си, докато кръстосваме океаните.

Макартър запали електрическото фенерче, което бе взел със себе си, и го закрепи на вратата на хеликоптера, за да позволи на Джейк да ги открие по-лесно.

— Разкажете ми за тези малко познати непознати, Джонатан. Оттеглям казаното преди малко по повод на опасността, на която можехте да изложите семейството ми, идвайки тук. Вашата история е изключително вълнуваща. При все че не виждам с какво бих могъл да ви помогна.

— Запитах се дали имам смъртни врагове — каза Гантри с леко провлечения си глас — или поне един, някой, който би могъл да бъде главната Мравка или прекият й заместник.

— И помислихте за мен?

— И таз добра! Не, разбира се. Изплатих ви вашите осемстотин долара и дори ви предложих да станем съдружници. А и щях ли да дойда право тук, в леговището ви?

— Ако аз бях главната Мравка, за вас това място би било най-безопасното на света. Как ме виждате да убия някого под носа на Лети? След това има да ми прави макаронени торти всеки ден в продължение на месеци. Защото, като поразмисля, стигам до заключението, че тя много добре знае, че ненавиждам макаронената й торта. Това е просто начин да ме наказва за честите ми отсъствия.

— Солиден довод, дума да няма! — съгласи се Гантри. — Но си мисля за друг човек. Опитах се да разбера къде, кога и как съм могъл да си създам толкова непримирим враг. Не открих нищо нито в личния си живот, нито в дейността си като биолог.

— Остават финансите.

— Остават финансите. От момента, в който започнах да се занимавам с финанси, съм осъществил двайсет и три операции. В девет се провалих. Знаете, че имам манията да събирам всевъзможни сведения. Разполагам и с доста добро оборудване за тази цел, така че прегледах до най-малката подробност четиринайсетте сделки, които се увенчаха с успех.

— И намерихте.

— Поне така мисля. Става дума за малък удар с недвижими имоти, който направих преди години в Сан Диего, в Калифорния.

Вече беше черна нощ. Толкова по-добре. Свидетел съм на наистина забележителен момент. Изобщо не бях убеден, че Гантри е способен да проследи една от двете нишки, които могат да го доведат до целта. Но ето че вече е открил първата, и, то завидно бързо.

 

 

— Не съм в течение на операцията в Сан Диего — каза Макартър, — въпреки че следях доста отблизо вашите подвизи. Не забравяйте, че съм ваш почитател. И как се казва врагът, чиято самоличност сте успели да установите?

— В началото се колебаех между двама-трима. Поисках подробна, анкета върху всеки от тях и нещата се изясниха. В житието-битието на въпросното лице се наблюдават ярко изразени връзки с „педродоларите“.

— С какво?

Макартър избухна в смях.

— С „педродоларите“. Парите от наркотиците.

— Чудесна думичка!

— Майката на моя човек е колумбийка. Той е успял да се изучи благодарение на субсидиите, получени от една банка в Панама. Установихме точно за коя банка става въпрос и вече знаем, че чрез нея са били изпрани огромни количества пари. Адвокатите, които Карлос Лодегър използува срещу мен в Сан Диего, до един се натръшкаха като че ли от епидемия. Трима от тях предадоха Богу дух в годината след приключването на аферата. Основната фигура, някой си Лиденски, взе, че се удави съвсем случайно в басейна си. Оказа се, че бившата му секретарка е близка приятелка на една от моите стари лели.

— Лодегър? Познавам един Уилям Лодегър. Понастоящем ръководи една от най-големите адвокатски фирми, специализирани в областта на бизнеса.

— Второто му име е Карлос. Дали пък случайно не го познавате малко по-добре, Мак?

Гласът на Гантри бе все така ленив, разсеян и дори някак далечен. Зададе въпроса така, сякаш се интересуваше от предвижданията за времето на следващия ден.

Примката се затяга. Интересно докъде ли е стигнала в разследването си старата му леля, сиреч детективите му? Отдавна не съм се забавлявал така, Бога ми!

— С Лодегър съм се срещал не повече от три-четири пъти. Той е наистина блестящ специалист. Но не сме близки, а и никога не е бил мой ученик.

— Знам — кимна Гантри. — Лодегър е завършил Харвард. Въпреки това има нещо, което ми направи впечатление.

— Какво?

— Стилът. Никога не бих могъл да го докажа, естествено, но мисля, че в хода на ПОП срещу „Обауита“ зад Харкин, Фийлдинг и Кампанела е стоял именно Лодегър. Както е стоял и зад най-малко още пет рейда, проведени от Кампанела.

— Виж ти колко бил активен!

— Във всяка от шестнайсетте операции, които проучихме отново най-подробно, установихме абсолютно същата техника. Блестяща, както сам казахте. Странно е, че ви дойде наум да уточните, че Лодегър никога не е бил ваш ученик.

Защото той всеки път се е придържал към стил, който изумително наподобява вашия собствен стил.

— Чувствам се поласкан. Не знаех, че съм, как да кажа… типизиран чак до такава степен.

Като на всичко отгоре съм и искрен. Така е. Това животно е нацелило нещо, което съм пренебрегнал.

— Но и за миг не ми минава през ум, разбира се — продължи Гантри, — че може да имате каквото и да било отношение към…

Той замълча. Лъчът на електрическо фенерче проряза мрака. Най-сетне идваше Джейк, пилотът.

— … към моите Мравки — довърши фразата си Гантри. — Вие сте известен. Изнасяли сте лекции, давали сте интервюта, писали сте статии. Нищо чудно да е успял да се сдобие с копия от лекциите ви от времето, когато преподавахте, и щом наистина е толкова способен, просто да е възприел стила ви. Какво друго обяснение може да има?

— Какво ли друго, наистина?

Джейк се приближи към тях. Извини се за закъснението — това бил почивният му ден и отишъл за риба с двамата си синове. Незабавно щял да се заеме с хеликоптера.

— Дали да не си вървим? — предложи Гантри.

— През нощта? Бих предпочел да се прибера пеш.

— Мога да плавам и през нощта — усмихна се Гантри.

Странно, но никой от двамата не пророни нито дума през краткотрайното обратно пътуване. Едва накрая, когато бяха вече съвсем близо до плажа, Макартър попита:

— Сигурен ли сте, че именно Лодегър е вашият враг?

— Не разполагам с никакви доказателства.

— Вътрешно убеждение?

— И една шестметрова Мравка — отвърна след кратко мълчание Гантри, насочил напред фенерчето (с другата ръка държеше кормилния лост на малкия извънбордов двигател), чийто лъч пронизваше прозрачната морска вода пред носа на лодката.

— Защо шестметрова?

— Това би трябвало да е необходимата големина, за да може да излезе наглава с двуметровите Мравки.

Лодката с майсторска маневра долепи борд до мостика.

 

 

— По-красив е от когато и да било — разнесе се гласът на Лети в мрака на стаята. — На Синтия и Джуди направо им се откачиха ченетата. Но нито една от нас, разбира се, не може да се мери с онова божествено създание. Двамата са наистина страхотна двойка! Сигурно е адски интересно да ги видиш, когато си играят на чичо доктор.

— Нищо чудно тя да е фригидна или той да е импотентен.

— Не ме разсмивай.

— Изобщо не беше необходимо да се правиш, че не го познаваш, но ти благодаря все пак.

— Няма защо. Всъщност той пръв се представи с цялото си име, сякаш разговаряше с непозната.

И Макартър тозчас получи отговор на един от въпросите, който продължаваше да си задава: дали малката комедия, разиграна от Лети и Гантри, беше негова инициатива, или се дължеше единствено на условните рефлекси на Лети?

— Утре ли си тръгва, Джими?

— Да.

И точно в това е целият проблем, помисли си Макартър. Ловът ще започне отново от мига, когато двамата бегълци напуснат това тихо пристанище. По дяволите! Защо Гантри не си остана на джонката? Този дивак ме принуждава да направя избор, който никак не ми се иска да правя и който във всички случаи ще бъде крайно неприятен.

— С Гантри нямаме общи интереси и не работим заедно. Той наистина отива в Кю и е наминал да ни види съвсем случайно. Изглежда среща малко затруднения с една от операциите си, но беше изключително резервиран.

Защо се впускам в подобни обяснения? Лети нищо не ме пита Всъщност тя никога за нищо не пита. Дали тази нейна дискретност се дължеше чисто и просто на безразличие, или Лети знаеше вече прекалено много, за да си позволи и най-малкия намек? Много добре ти е известно за какво става въпрос, Мак. Осъзнаваш го чудесно, когато имаш смелостта да погледнеш нещата открито. Лети е интелигентна. Ако не беше посветила живота си на твоя успех, щеше да завърши право, да направи своя собствена кариера и днес да бъде на равна нога с мъжете и дори да е задминала повечето от тях.

И Макартър взе решение. Това му подейства успокоително. Така или иначе, двата възможни варианта съдържаха еднакво сериозни рискове.

Вече направи своя избор, така че не мисли повече за това.

— Не ми се спи много — промърмори той.

Това беше тяхната парола. Чу тихия изсмях. Пръстите й се плъзнаха по тялото му.

— Вярно, че пропуснахме следобедната си секс-почивка — отбеляза Лети. — Но с Джуди и Синтия наоколо не беше никак лесно. Трябваше да им обърна внимание все пак!

Тя отново се разсмя.

— С кого ти се иска да се любиш, Джейм Доре Макартър? Със съпругата си или с канадката? Очите ти буквално щяха да изскочат, докато я гледаше!

— И таз добра!

И тозчас си даде сметка, че го бе казал точно с думите и тона на Гантри, когато го попита дали не смята, че именно той, Макартър, е шестметровата Мравка.

 

 

От малкия апартамент в края на къщата, в която бяха настанили Зенаид и Гантри, се излизаше направо на плажа. Климатичната инсталация бе напълно изправна, но Зенаид я изключи, тъй като предпочиташе естествения въздух, колкото и горещ да беше (а през карибската зима той бе значително по-поносим, отколкото в Югоизточна Азия).

Зенаид се спусна по трите или четирите широки дървени стъпала, прекоси пясъка и влезе във водата. Само до коленете. Това черно и неподвижно море не й вдъхваше доверие. Сигурно гъмжеше от акули, алигатори и куп всевъзможни лигави твари. Страх ме е. Това е смешно. Седна на дъното и се потопи до гърдите. Страх ме е и съм бясна.

— Пръждосвай се, Гантри.

— Морето е на всички.

— Какво има отсреща?

— Зависи. Ако плуваш направо, след около хиляда и сто километра би трябвало да се наденеш на Флорида. Но можеш винаги да направиш малка почивка в Куба.

Да му имам спокойствието! Наистина ме нервира. Хвърли поглед назад. Гантри бе приклекнал по китайски маниер, подложил съвършено голото си тяло на ласките на леките вълнички.

— Бясна съм — уведоми го тя. — Цял следобед! Цял следобед гъбясвах с ония друсли. Дори играхме на карти. Гръм и мълнии! А през това време самците обсъждаха на четири очи дявол знае какви сериозни неща.

— Той нямаше да каже нищо пред теб. Нито пред когото и да било другиго, независимо дали е мъж или жена.

— Защото на теб ти каза нещо, така ли?

— Мисля, че в някои отношения се оказах прав.

Не беше даже шепот. Гантри говореше много по-тихо.

Ала, изглежда, смяташе, че дори и така съществува опасност да бъде чут.

— Мога ли да дойда при теб, Ганьон? Никак не ми се иска да крещя.

Той се приближи до нея.

— Ела да поплуваме.

— Не.

— Шубе те е. Чудесно те разбирам. Лично аз изпитвам отвращение към езерата и сладката вода, така че ще се реваншираш в Мисиками. Ела да поплуваме, Зенаид. Синтия ни гледа и се питам дали не го прави и още някой.

Гантри бе долепил устни до ухото й, все едно, че я целува. Тя се престраши и навлезе десетина метра навътре, примряла от ужас.

— Хвани се за раменете ми.

Насочиха се към понтона, оборудван с трамплин.

— Спомена, че в някои отношения си се оказал прав. И по-точно?

— Лодегър.

— Макартър ти каза, че е той?

— В известен смисъл.

— Друго?

— Правилна е явно третата ми хипотеза. Някой ме манипулира, за да вляза в битка, в битка е Лодегър.

— И този някой е Макартър?

— Съотношението е пет към две в негова полза.

— С други думи, нямаш никакви доказателства.

— Нищо, освен вътрешно убеждение. Не се и надявах на повече.

— Какво означава да влезеш в битка с Лодегър? Че ще тръгнем с джонката нагоре по Ийст Ривър и ще бомбардираме кантората му?

Хванати за понтона, двамата се преструваха, че се целуват и милват. Всъщност, когато казвам, че се преструваме, това е по-скоро игра на думи, помисли си Зенаид. Гантри направо е пощръклял, а и самата аз съм на ръба, макар и да си бях обещала, че няма да го допускам. Във всеки случай, ако някой ни наблюдава, добре ще си оплакне очите.

— Вярно е, че за момента нямам никаква, представа как бих могъл да започна тази битка — каза Гантри. — А още по-малко как да я спечеля. Окончателно, искам да кажа.

Способен ли си да убиеш някого?

— Не знам. Знам единствено, че ми се иска да го направя.

— Не ти се иска само това, драги.

— Едното няма нищо общо с другото.

— А! Така ли?

— Не се отказваш лесно, Ганьон. Зенаид, изпитвам неистово желание да убия това мръсно копеле. И бих го направил, ако бях сигурен, че така ще спра Мравките. Има и друга възможност.

— Аз съм против.

— Дори не знаеш какво имам предвид.

— О! И още как! Предлагаш ми да решим проблема с Мисиками, като го откупим на висока цена, след което просто да изчакаме Мравките да се уморят да търчат подире ни.

— И не си съгласна.

— Не.

Бяха лице в лице, притиснали до болка тяло в тяло, и споменаването на думите смърт, убийство и отмъщение само засилваше желанието, което изпитваха един към друг. Зенаид напълно го осъзнаваше. В очите й имаше сълзи.

Всичко бе ясно. Ако тя не беше тук, вместо да я закриля, Гантри щеше да е на път, за да срази Лодегър, каквито и безумни рискове да му костваше това.

— Аз съм биолог и донякъде финансист — каза Гантри. — Бил съм се, но само с юмруци, в най-лошия случай с бутилка или с табуретка от бар. А и с убийството на Лодегър няма да се реши всичко.

— Ако наистина е той.

— Да, ако наистина той е шестметровата Мравка. Да го атакувам на финансова основа би ми позволило най-много да го накарам да загуби пари. И нищо не бих постигнал.

Освен това той несъмнено е претърпял сериозно развитие от аферата в Сан Диего насам. Сега разполага с други покровители, с други средства.

— И това би отнело месеци, през които тълпи Мравки ще препускат във всички възможни посоки, опитвайки се да ни изядат живи. Марабунтата може ли да изяде човек?

— За седемдесет и седем минути, деветнайсет секунди и четири десети — такъв е рекордът на Бразилия.

— Говориш глупости.

— Да.

Сега тя наистина плачеше. За щастие соленият вкус на сълзите й се смесваше с този на морската вода. Неясно оставаше едно: какво щеше да се случи в момента, в който напуснеха острова на Макартър. Гантри имаше ли някаква идея в това отношение?

Не.

Той нежно я целуна по клепачите.

— Прибираме ли се?

Заспа моментално, едва-що легнал на кревата в стаята им. Толкова малко бе спал, откакто бяха слезли от джонката. Наблюдаваше го. Нямаше да е честно, ако всичко свършеше точно сега, когато бе срещнала Гантри. Направи няколко крачки из стаята. Излезе на верандата. За миг й се стори, че забелязва фигурата на мъж. Като се изключи това, цареше пълно спокойствие. Луната заливаше морето с кротка светлина. Досега можеха десет пъти да ни убият.

Но „те“ ще изчакат до утре.

 

 

През нощта Макартър бе ставал — следеше отблизо работата на Токийската борса и пожела да присъства на затварянето й. Даде някои разпореждания. Час по-късно направи същото и за Хонконг. После за Сингапур. След това отиде да си доспи — вече бе свикнал да живее по този начин. В повечето случаи отваряше очи, преди да звънне будилникът, който веднага изключваше, за да не обезпокои Лети.

Но този път, към девет сутринта, го събуди самата Лети.

— Тръгват си. Гантри и хубавата Зенаид си тръгват. Беше ме помолил да те събудя, ако си спомняш.

Той набързо взе душ и навлече банския си. Късно снощи, след като отдавна вече бяха вечеряли, Джейк, пилотът, оповести диагнозата си: хеликоптерът може да стигне до Кю, но… „Ще ги откарате с хидроплана, Джейк.“

— Добре ли спахте?

— Чудесно, благодаря — отвърна Гантри. — Вашият остров е много спокоен.

Макартър отбеляза за себе си хода на канадката, която най-ненадейно като че ли изпадна в екстаз пред парниците и плантациите на Лети. Лети тутакси се включи в играта, увличайки заедно с тях Синтия и Джуди. Маневрата се оказа успешна.

— Бих пил едно кафе, Мигел. И мисля, че хората ще се зарадват, ако разнесете малко сандвичи по кабинетите. Благодаря ви предварително. Мигел се отдалечи.

— Аз също мога да си отида — каза Гантри, — но ще останете съвсем сам.

Двамата се усмихнаха.

— Все още ли възнамерявате да прескочите до Кю, Джонатан?

— Да.

— Но ако невероятната история, която ми разказахте, е поне мъничко, вярна, тогава там би трябвало да ви чакат тълпи убийци.

— Вероятно.

Не, Мак, не си сбъркал. Дошъл е на острова ти с предположението, че ще му помогнеш да продължи нататък. Независимо дали подозира, че си Мравка или не. А според мен подозира.

Много добре. И без това вече си взел решение.

— Добре, но ако допуснем, че в Кю имате късмет да им се изплъзнете, не мислите ли, че рисковете ще се увеличават с всяко ваше следващо спиране, колкото и изобретателност да проявявате?

— Не е изключено.

— Смятате ли да се върнете на джонката?

— Да.

— И какви са шансовете ви да оживеете на нея?

— Две към едно.

— Забавен живот водите.

— Нали?

— В сравнение с него моят е жива скука.

Престани да се правиш на палячо, Мак! Мигел и жените всеки момент ще се върнат.

— Ще се намеся по три причини, Джонатан. Първата са приятелските чувства, които двамата с Лети изпитваме към вас.

Втората е, че не мога да допусна една толкова очарователна двойка, каквато представлявате с възхитителната млада жена, да бъде направена на решето пред собствената ми врата.

— Така де, ще тръгнат едни приказки — усмихна се Гантри. — И третата?

— Убеждението ми, че дойдохте тук, за да получите конкретен отговор, а именно, дали ще ви помогна, или не.

— Малко трудно следвам мисълта ви.

— Според мен я следвате много добре. Дори се питам дали не я изпреварвате. Някои биха могли да си въобразят, че като ви помагам, не само приемам фантасмагоричната ви история за чиста монета, но и че играя първостепенна роля в нея.

— Интересен извод — изви вежди Гантри. — Като изключим, че вече ви казах: не ми се вярва вие да сте моята шестметрова Мравка.

— Вярно, не съм човек на действието. За сметка на това обаче обожавам да изглеждам невероятно интелигентен и да раздавам съвети наляво и надясно. Познавате ли Шарлот Амали?

— Не лично.

— Не става дума за жена, а за град на американските Виржински острови, източно от Пуерто Рико. Джейк ще ви остави на три кабелта от една база на американската морска пехота. Оттам хеликоптер на американските военноморски сили ще ви откара до летището „Хари Труман“, във военната зона, и ще ви остави пред стълбата на голям военен самолет, заминаващ за Южния Пасифик. Не е изключено на борда му да се намерят една-две Мравки, но лично аз бих се учудил — в американската марина широко се използват инсектициди. Не знам къде сте скрили джонката си, но винаги можете да се разберете с моряците. Те нищо няма да ви откажат. Не само познавам петима-шестима адмирали, но и сегашният държавен секретар и няколко от министрите са били мои клиенти.

Жените се връщаха. Бяха на трийсетина, метра от тях.

Канадката носеше ефирна до прозрачност рокля, под която ясно се виждаха миниатюрните й пликчета и необременените от сутиен гърди. Фантастична е, Бога ми!, помисли Макартър.

А сега финалната мазка, Мак. Да се надяваме, че Лакомника ще разбере.

— Преди малко споменах, че обожавам да давам съвети.

Ще дам един и на вас. Доколкото знам, единственият начин да се отървеш от шестметрова Мравка е да насъскаш срещу нея осемнайсетметрова Мравка.

Макартър дебнеше изражението в очите на Гантри.

Разбра. Не съм го подценил.

— Приятно пътуване, господин Гантри. На вас също, госпожице Ганьон.