Пол-Лу Сюлицер
Картел (11)

1

Лодегър вдигна слушалката едва след четвъртото позвъняване.

— Часът е четири и половина, господине. Бяхте ни помолили да ви събудим.

— Благодаря.

Необходими му бяха двайсетина секунди, за да дойде напълно на себе си. След това се върнаха спомените. И гневът. Не беше у дома си, а в една хотелска стая. В „Уолдорф Астория“. Имам апартамент за десет милиона долара на четиристотин метра оттук и спя в хотел! Обзе го неудържимо желание да убива. Манди! Снощи буквално го бе подлудила. Избухна поредната, назряваща от седмици криза, и то само защото отмени почивката, която трябваше да прекарат в хотел „Брейкър“ в Палм Бийч. Манди Изпадна в неистова ярост, направо в истерия. Смятаха да отсъстват от петък до понеделник, но работата го принуди да промени плановете си. „Проблемът е много сериозен, Манди, уверявам те“, опита се да й обясни той. Дори си направи труда да се прибере за обяд, за да й го съобщи на живо, а не по телефона. На първо време тя се задоволи да се затвори в стаята си, което, общо взето, беше най-малкото зло. Военните действия започнаха вечерта и се подновиха в събота вечер, тъй като Лодегър прекара целия ден в кантората. Единоборството им продължи цели три часа — децата бяха при баба си и дядо си — и завърши в леглото. Както ставаше често, остротата на спречкването им изостри у него желанието, което изпитваше постоянно към Манди и което не можеше да си обясни. То бе просто факт, и толкоз. Тази мръсница дяволски го възбуждаше, особено в подобни моменти! Почти я бе изнасилил. И реши, че се е поукротила, но тя отново побесня, когато й каза, че се налага пак да прескочи до кантората — за не повече от два-три часа. Тогава вече буквално се взриви и му направи истинско галапредставление. Бил само един гаден метис, щяла да се самоубие, щяла да убие и децата. В крайна сметка я удари (не по лицето, за да не оставя следи, а в стомаха) и тя престана да вие. След това излезе. За щастие беше неделя и в мезонета бе останал един-единствен прислужник, на долния етаж.

Обади й се от кантората.

— Преди малко се нервирах.

— Да не говорим повече за това.

— Знаеш, че имам много работа.

— Чудесно.

— Бихме могли да вечеряме някъде навън.

— Ще видим.

Гласът на Манди беше студен и привидно спокоен. Добре. Просто още един инцидент в дългата поредица от скандали. Излишно беше да се драматизират нещата. И дума не можеше да става „там“ да научат истината. (Лодегър винаги се бе въздържал и от най-незначителен намек за семейните си проблеми пред „онези“, които не биха одобрили нито развода, нито елиминирането. Всъщност би ли се решил самият той да убие Манди?) „Те“ уважаваха семейството; един мъж може винаги да си вземе любовница и дори две, но дискретно; той трябва да тачи майката на децата си, особено ако един ден иска да управлява. Така че се бе прибрал към шест вечерта в неделя. Не успя да влезе: ключалките бяха блокирани отвътре с ключовете. Набра личния й телефонен номер, чувствайки се раздвоен между надеждата — ах, де да имаше късмета да се е самоубила, та най-сетне да му олекне на душата! — и страха — „онези там“ нямаше да му простят подобен скандал. Но — уви! — тя почти веднага се обади (очевидно бе дебнала появата му на някой от прозорците) и спокойно го прати по дяволите. „Върви да спиш другаде. В кантората си например.“ След което тресна слушалката. Минало му бе през ум не да разбие някоя от четирите врати на апартамента, естествено (те бяха бронирани и щеше да му е необходим танк), а да извика ключар. В крайна сметка се озова в „Уолдорф“ с първото срещнато момиче, регистрирайки се под чуждо име.

На вратата се почука. Носеха кафето. Изпи го и довърши тоалета си със самобръсначката, която му бе намерил един от етажните прислужници. След това отново се обади в апартамента на Парк Авеню. Не че вярваше на заплахите на Манди да се самоубие, разбира се, но предпочиташе да не оставя нещата на случайността. Една прислужница със сънен глас го уведоми, че госпожата спи.

— Проверете пак, Хуана, но не я събуждайте.

Прислужницата потвърди, че госпожата действително спи.

Мръсница!, помисли си Лодегър.

— Хуана, изпратете ми по някого пълен комплект дрехи за преобличане, както и обувки… В кантората, естествено! Къде другаде искате да бъда?

Момичето, наето за нощта (снощи я бе ангажирал по телефона, преравяйки тефтерчето си с адреси), също спеше.

Първоначално остави хиляда долара, но след това размисли и намали сумата на седемстотин и петдесет. Така или иначе, тя не знаеше името му.

От прекомерна предпазливост накара първо да го откарат до „Гранд Сентрал“, влезе в гарата, повъртя се, после излезе и взе второ такси. В кантората пристигна в пет и двайсет и две минути. Леман Строд, един от петимата му главни сътрудници, беше вече там с почти целия си екип.

Малко след това пристигна и Рей Перети, друг от първите му помощници. Строд ръководеше доста сложна операция по поглъщането чрез публична оферта за размяна на една голяма компания, чието седалище беше в Лондон. Увери го, че всичко вървяло като по ноти. Строд наблюдаваше пазара на лондонското Сити. Станаха свидетели дори на истинско чудо: английските адвокати бяха вече в кабинетите си, макар че на брега на Темза бе едва десет и половина сутринта.

— Затова пък може би ти трябваше да поостанеш още малко в леглото, Бил. Очите ти са увиснали почти до брадата.

Екипът на Строд обработваше още шестнайсет досиета, от които едно-единствено изискваше незабавна намеса: ставаше дума за осигуряването на миноритарно участие (поне на първо време) в Белгия и Холандия под прикритието на лихтенщайнско дружество, зависещо на свой ред от второ дружество със седалище в Кюрасао. Официалните власти им създаваха известни затруднения; щеше Да се наложи да подкупят този-онзи и да намерят ново подставено лице. Около четвърт час Лодегър уточнява подробностите, след което обяви решението си. Що се отнася до подставеното лице, достатъчно бе Строд да се свърже с „Морският вълк“, чиито компютри щяха да му предоставят необходимата информация. Сведенията пристигнаха след час. На разположение имаха хиляда осемстотин и шейсет милиона, изпрани и готови да бъдат инжектирани във всяка операция от тип 6 А, от които четирийсет процента за Северна Америка чрез канали 81 (Москва) и 34 (Швеция), via Унгария и Люксембург, и шейсет процента, разпределени между Африка и Южна Европа, чрез канал 101 (Емирствата). Да се уточни местоназначението, гласеше в края шифрованото съобщение, изпратено от „Морският вълк“. Това донякъде поуспокои изопнатите нерви на Лодегър. Веднъж и Макартър да го остави на мира и да се въздържи да му дава директиви! Преди година и половина, и то след доста остри разправии, между двама им с Макартър бе утвърдено нещо като разпределение на задълженията. Макартър се ангажираше с отговорността за всички операции по прането на пари, докато той, Лодегър, поемаше задължението да реализира инвестициите, на първо място в Северна Америка.

Поне Лодегър така бе изтълкувал сключеното споразумение. Но явно не и Макартър, който винаги имаше идеи за всичко и не пропускаше да ги изложи. И то толкова нагло, че Лодегър неведнъж едва се бе въздържал да не поиска арбитража на „онези там“. Защото трябваше да се признае, че „те“ не разбираха нищо, или почти нищо. Все едно да се опиташ да обясниш основите на ядрената физика на някой ягуар.

Веднъж и негодникът Макартър да запази шибаните си съвети за себе си! Събитие, което граничеше с чудо.

Макартър се намираше в Ню Йорк от три-четири дни.

Може би това обясняваше всичко. Или пък беше прекалено зает с нещо друго.

Толкова по-добре!

Един от прислужниците в апартамента на Парк Авеню му донесе дрехите, които бе поискал. Лодегър взе втори душ и се преоблече.

„Грациела“ на свой ред съобщи за привеждането в пълна готовност на хиляда четиристотин двайсет и пет милиона.

Или общо три милиарда и триста милиона. Почти рекорд за ден като понеделник. Лодегър си позволи петсекундна екзалтация. Той се разпореждаше с повече пари от което и да било човешко същество на планетата. И феноменът се разрастваше от появата на „крака“ — първичен, нечист и съвършено неразтворим кокаин, който благодарение на ниската си стойност значително бе разширил кръга на консуматорите. Това беше истински взрив, същинска епидемия.

Засягаше всички прослойки на обществото както в големите градове, така и в провинциална Америка, както в предприятията, така и в училищата.

Пресмятайки новите печалби, които щяха да извлекат от „крака“, Лодегър напълно забрави Манди.

Бърт Съсман благоволи да се появи няколко минути преди седем. Той също бе работил в събота и неделя, но това не му даваше основание да закъснява. Още повече, че този негодник, макар и явно да не си беше отспал, изглеждаше толкова бодър, сякаш се връщаше от дълга почивка. Тананикаше някакъв дует — от „Веселата вдовица“, както благоволи да уточни. Накрая все пак прекрати влудяващото си изпълнение, за да обяви, че всичко било вече наред. Двата случая с Мравките-банкери, които ги принудили да останат на поста си, били разрешени.

— Снощи се опитах да се свържа с теб, за да ти го съобщя, но Манди ми каза, че разхождаш кучетата.

— Върви по дяволите, Бърт!

Очакваше от Съсман да му представи най-късно до утре напълно завършен проект за оползотворяването на хиляда осемстотин и шейсетте милиона.

Лодегър не обичаше Бърт Съсман като личност, но го смяташе за най-способния от петимата си помощници.

Трябваше да нареди на Толивър да състави проектоплан за пласирането на сумите, обявени от екипа на „Грациела“.

След десет се обади някой си Карлтън Уебстър: господин Хоуд (Милан) издействал нова среща, което в превод означаваше, че Милан е открил Лакомника. Лодегър посрещна съобщението почти с безразличие; имаше си по-важни грижи от Гантри. Дори не беше много сигурен дали вече се интересува от случая. Още повече, че инцидентът в Милуоки бе приключен. Онези двама глупаци, братята Кесъл, бяха намерили смъртта си по време на злополучен лов нейде вдън Уискънсин. Заледената повърхност на блатото, по която поели риска да тръгнат, се пропукала под тежестта им. Първият се удавил, а вторият умрял от студ, тъй като загубил ключовете от колата си. Така братята Кесъл безшумно се присъединиха към хилядите жертви, които безнаказано взема всяка година тайната кокаинова война. На хората на Милан можеше напълно да се разчита, станеше ли дума да се изпипат нещата.

Освен в случая с Гантри. Но това, че Милан не съумяваше от толкова време да се справи с него, сега почти разсмиваше Лодегър. Подобен неуспех щеше да има поне предимството да посмачка фасона на мъжа с изострените нокти.

Лодегър вече осъзнаваше, че е направил грешка, хвърляйки Милан срещу Гантри. Сбърка, като последва съветите на Макартър. Оставих се изцяло да бъда подведен от омразата ми към Гантри. Добре поне, че никой не е в течение на аферата в Сан Диего. Никакво разчистване на лични сметки. А и затрудненията на Милан напълно ме устройват. Ако един ден случаят се разчуе и „онези там“ започнат да ми задават въпроси, винаги бих могъл да отрека; тогава въпросът би опрял до моята дума срещу думата на един Милан, дискредитиран от поредица последователни неуспехи.

Всъщност да вървят по дяволите! Нямаше време да се задълбочава на тази тема. Гантри може да е на другия край на света, но Милан, както винаги, рано или късно ще му види сметката. Спомняше си ликвидирането на колумбийския посланик в Унгария. Правителството му го бе изпратило в Будапеща, за да го спаси от преследването на Картела.

Хората на Милан го откриха и убиха там, отвъд Желязната завеса. На сакото на жертвата намерили прикрепена малка бележка: „И да бягаш, и да се криеш — полза никаква!“

Констатация, която очароваше и успокояваше Лодегър.

Боб Сасия беше в Калифорния. Обади се в единайсет и половина, за да съобщи, че всичко е наред. Една от двете операции, мотивирали пътуването му, засягаше филмовата индустрия. Друга идея на Макартър. Добра и забавна, дори според Лодегър: ставаше дума за финансирането на филм чрез инвестирането на вече изпрани седем, осем, петнайсет милиона долара. Приходите от международната кариера на филма щяха да бъдат десет и дори двайсет пъти по-големи от вложените средства, като при това нямаше да подлежат на никакъв контрол. А те щяха да увеличат още повече тези приходи, прибавяйки към тях няколко милиона долара, само че мръсни. Не беше кой знае колко, но чрез подобни комбинации си осигуряваха постъпления от половин милиард долара годишно. С изумителна скромност (ах, този негов проклет навик да се оказва винаги прав и да не забравя никога нито една цифра!) Макартър бе признал, че първоначалната идея не е изцяло негова. Изглежда се бе вдъхновил от Мафията, финансирала навремето филм за самата себе си. Начинанието й бе осигурило тройното предимство да получи голяма печалба, да прикрие значителни капитали и накрая, в резултат на грижливото окастряне на сценария, да представи шефовете на фамилията в благоприятна светлина.

— Какво целите с това, Мак? Да финансирам филм за Колумбия?

— А защо не? И двамата много добре знаем, че при необходимост Картелът ни най-малко не се колебае да се обяви за жертва на американския империализъм. Точно това би трябвало да се хареса на зрителите в Латинска Америка. Намерете добър сценарист!

Телефонно обаждане на Манди. Съжалявала.

— Майната ти! — изръмжа Лодегър точно преди да затвори.

В ход бяха близо стотина операции. Всички служители работеха здравата. Но Лодегър обичаше това. Изпитваше безкрайна гордост от способността си да следи едновременно толкова досиета. Нямам за какво да завиждам на Макартър, независимо какво смята той по въпроса. Не мисли прекалено много за Макартър. А още по-малко за Манди или за Гантри. Никакви емоции!

Телефонът звънеше непрекъснато. Понякога се оказваха заети едновременно четири линии. Към това се прибавяха мониторите, принтерите, факсовете и телексите, както и несекващият поток от хора, които идваха да получат нареждания и чийто ум бе ангажиран с не повече от десетина сделки. Докато той мислеше за всички операции и въпреки това успяваше всеки път да даде необходимия отговор, да намери подходящото решение. Усещането за мощ, за самоконтрол, едва ли не за непогрешимост буквално го опияняваше. Щеше да му се наложи да разшири фирмата, да наеме още хора. В перспектива все по-ясно се очертаваше образът на един Карлос Лодегър, който в крайна сметка ще поеме върховната власт и ще гледа на Ал Капоне, Лъки Лучано или Майер Лански като на безобидни и непохватни хлапета, а на периода на сухия режим — като на епоха на жалки клоуни, лишени от въображение и размах.

И който, разбира се, най-напред ще постави Макартър на мястото му.

Без да й отдава особено значение, той се задоволи само да отбележи току-що пристигналата информация за сливането на две дружества. За да избегнат спекулациите и резките промени на пазарите, заинтересованите страни както винаги бяха пазили новината в тайна до последния момент.

Уолстрийт реагираше, но борсата вече бе затворила и последствията, естествено, бяха незначителни.

— Може ли да направим някакъв удар в Токио или в Хонконг?

— Нищо интересно, вече проверих — отвърна Бърт Съсман. — Ще трябва да изчакаме Лондон до утре сутринта. Ако искаш, мога аз да свърша тази работа.

— Не. Довечера Боб се връща от Лос Анджелис и ще поеме случая:

Току-що слелите се дружества притежаваха една-единствена характерна особеност, която заслужаваше вниманието на Лодегър: и двете имаха в активите си гори. Според някои сведения новата компания, възникнала от сливането, щеше да се нарича „Йелоухед и Стар Корпорейшън“.

На добър й път. Така ако един ден ми хрумне да обявя ПОП в този сектор, ще имам само една „мишена“ вместо две.

 

 

След което се захвана с друго.

— Идвала ли си вече в Тасмания, Зенаид?

— Едва имах представа къде се намира. Ако ми бяха казали, че е независима държава, щях да повярвам.

И почти не преувеличаваше.

— В Тасмания се гордеем с две неща — каза Алисън. — Ерол Флин е роден в Хобарт и всяка година организираме фантастична регата. Освен това си имаме Тасманския дявол.

Алисън Грант бе около двайсет и пет годишна жизнерадостна брюнетка със сини очи, не много висока за австралийка. С Гантри се запознала в Лондон, докато чакала да се качи на самолета за Мелбърн. Била на летище „Хийтроу“, сред пътниците в туристическа класа. Гантри се приближил до нея. Представил се. Сама ли пътувала? Би ли склонила да смени неудобната си седалка с разкошно кресло в първа класа? Без нищо в замяна, естествено. Така де, трудно можел да посегне на целомъдрието на една дама в присъствието на четири-пет стюардеси. Имал два билета за първа класа, но щял да използува само едно място. Търсел си спътник — с подчертано предпочитание към дамите, — за да му прави компания през дългия полет. Е, би ли се съгласила? В най-лошия случай рискувала да я хване за ръка; малко се страхувал, когато летял със самолет. И Алисън казала „да“.

— Влюбих се в този негодник, Зенаид, но никога не съм спала с него.

— Просто не знаеш какво си загубила.

— Донякъде предполагам. Не наливай масло в огъня, ако обичаш.

Когато кацнали в Сингапур обаче, Гантри слязъл и тя трябвало да продължи нататък сама, все така в първа класа (Гантри бил достатъчно любезен да плати мястото й до самия Мелбърн). Два месеца по-късно получила писмо, придружено от чек. Ако искала да продължи образованието си в Съединените щати, можела спокойно да използува тези пари. Това било преди четири години. Алисън завършила следването си именно благодарение на тази тъй оригинална субсидия. Ни вест, ни кост от Гантри в продължение на близо три години. После изведнъж се появил в Хобарт, където веднъж се върнала да прекара ваканцията.

Спечелил веднага родителите й и я попитал дали иска да работят заедно, след като се дипломира по икономика. Посетила джонката, хвърлила котва срещу Кастри Еспланейд, и там се запознала с Пат, Тони, Бабу, Лио Стърн, Хъдзън Лийч и с всички останали. Гантри й обяснил за какво точно става дума: ако се включела в екипа му, то в никакъв случай нямало да бъде в качеството на хетера. Нямало и с пръст да я пипне, щом работели заедно. Можела да приеме или да откаже. Тя приела. И нито веднъж не съжалила за това. Нямало да остане вечно на джонката, разбира се.

Особено ако се омъжела за Жо Пруво и се посветяла на лозарството. Но за нищо на света нямало да напусне джонката точно сега. И дума да не ставало, че ще зареже Гантри.

— Не бих искала да бъда недискретна, Зенаид, но как е в кревата?

— Попадала съм и на по-лошо.

— Нито едно от момичетата, които са работили или работят на джонката, не е успяло да се пъхне в леглото му. Не го казвам, за да… как да се изразя?… за да ти правя четка.

Бих искала просто да знам…

— Затваряй си човката, Грант!

Зенаид работеше. Над гората от евкалипти и гигантски папрати около колибата се лееше дъжд. Преди час бяха получили по радиостанцията ново съобщение от джонката с внушително количество информация, която Зенаид записа с помощта на Алисън. Сега трябваше да я класират и да я добавят към получените до този момент сведения. Нито една от двете млади жени не бе добре с машинописа, така че се видяха принудени да пишат на ръка. Жалко, че не разполагаха с факс! Но не можеха да искат невъзможното.

Зенаид пресяваше информацията. Не всички сведения бяха еднакво важни. Предвид планираната операция, някои елементи имаха по-голяма стойност от останалите. Но Гантри настояваше да записват всичко. Негово задължение било да определи какво може да бъде използувано. Задължение… Така де, приказка да става! За момента цялата работа върша аз, докато господинът си играе на ловен надзирател с оня жабар Жожо и другите си приятелчета.

Тя приключи с подбора и разпредели всичко в три отделни купчини. Първата включваше в резюме важните според нея елементи; втората — сведенията, които не й се струваха чак толкова съществени; третата — онова, което смяташе, че преспокойно би могло да послужи за направата на книжни лястовички. Погледна часовника си. Четири и дванайсет следобед. Гантри и Пруво отсъстваха вече пет часа.

Напъха първата купчина листа в картонена папка и върху нея с червен флумастер написа: „Йелоухед и Стар Корп. Скромни съвети на една женска като принос в изтребването на Мравките.“

— Край, Алисън. С удоволствие бих изпила една бира. Що за чудо е това, Тасманския дявол?

Първият изстрел изтрещя съвсем неочаквано, последван незабавно от множество други.

 

 

Малкият „Фолкън 50“, излетял от Кеърнс, е оставил зад себе си австралийския континент, прелетял е пролива Бас, приближил е Тасмания и е кацнал не в Хобарт, а в Лонсестън, втори по големина град в Тасмания. Това става през нощта. Малкото летище е безлюдно, в контролната кула дежури човек, чието мълчание Пруво предварително си е осигурил. Един рейндж ровър откарва Зенаид, Гантри и Пруво, който не е млъкнал нито за миг през целия път. Лозята му не са далече; трийсет и два хектара тук, по плодородните хълмове край широкото устие на река Тамар, която напоява околностите на Лонсестън; двайсет-трийсет хектара там… Той, Пруво, произвежда вино — „… същинско бордо… е, почти…“, — както и „шампанско“, в сътрудничество с „Моет и Щандон“ и с „Рьодерер“. Не е милионер, но и това ще стане. Кара трийсет и петата.

Въздържа се да им покаже лозята си, въпреки че ужасно му се иска. Ако се вярва на думите на Алисън (а за него Алисън е Господ-Бог), някой ги преследвал; някой, който бил способен да ги догони чак до Тасмания или, с други думи, до края на света. Добре де, нека само дойдат! Тук, в Тасмания, също не са вчерашни. Не че той, Пруво, е кой знае какъв стратег, но наистина е готов на всичко заради един тип, който е платил следването на Алисън и после й е намерил добра работа, при това без да я „перне“ нито веднъж. „Моля да ме извините, госпожо“ (последното е адресирано до Зенаид).

Пруво е взел изключително находчиви предпазни мерки.

Преди всичко си е осигурил съучастничеството на контрольора на въздушния трафик на лонсестънското летище.

Предвидил е и други изненади. Отвежда спътниците си в ресторанта „Пени Роял Уиндмил“, но само прекосяват залата. Зад сградата ги очаква втора кола, този път ландровър. Потеглят на север, към брега на пролива Бас, където Пруво има малка вила. „Ако приемем, че онези типове продължават да ви преследват, най-логично е да заключат, че съм ви скрил на вилата. Схващате ли? Да, ама не им се урежда въпросът!“ Свива по един черен път и се отправя на юг. Пресичат някакво шосе, след това железопътна линия, после черен път. Тасмания се слави с най-голямата девствена — ама наистина девствена! — джунгла в света. Не го ли знаехте? Има много места, където все още не е стъпвал човешки крак. Така де, от диво по-диво. Някои хора са си наумили да застроят с язовири цялото течение на река Франклин. Тия са направо болни! Разбрах, че сте еколог, Гантри. Казвах си аз, че човек, който може да бъде толкова коректен с Алисън, задължително притежава и други достойнства. Пристигаме.

Зенаид прекарва първата си тасманска нощ във ферма, където човек като нищо би могъл да реши, че се намира в Йоркшир, ако не са рояците какаду. Там се запознават с двама приятели на Пруво, ловци и специалисти по преходите в джунглата.

— Вашите телохранители — представя ги Пруво. — В колибата ни чакат още двама. Както и Алисън. Намерила ви е радиостанцията, която искахте, Гантри.

Потеглят отново на път доста преди разсъмване и тъй очарователният английски пейзаж постепенно се променя с напредването им на югозапад. Непрекъснато вали силен, тежък, агресивен, потискащ дъжд. Флората също се променя. Европейските дървета, засадени от първите преселници, отстъпват място на буйна тропическа растителност.

Рейнджровърът и ландровърът си помагат взаимно, когато се налага да прекосяват бурни потоци.

До колибата се добират вечерта на втория ден, три часа след като са оставили колите, които не могат да продължат нататък.

Тук са от четири дни. И от четирийсет и осем часа е обявена тревога.

— Най-малко двайсетина души. Поне толкова са наброили приятелите ми в Хобарт. Но може и да са повече. Плюс онези странни типове, за които ми съобщиха. От Мелбърн има директни полети не само за Хобарт, но и за Кингс Айлънд, Смитън Страхън и Куинстаун, който е на шест часа път пеша оттук. Според мен преследвачите ви трябва да са някъде около петдесетима. Един от приятелите ми в Хобарт е поразпитал двама-трима от тях. На пръв поглед нищо нередно. Всичките притежават американски или австралийски паспорти и твърдят, че са дошли на риболов. В багажа им няма оръжие. Така де, да не са луди! Ще си намерят на място, тук поне с лопата можеш да го ринеш. Страхотна организация вадят вашите хора!

Дъждът не спира нито за миг. Пруво е обявил всеобща мобилизация сред работниците и приятелите си. Наблюдателни постове са разположени около колибата и преди всичко по протежение на зигзагообразно виещия се черен път, който води за Куинстаун.

Именно оттам към десет сутринта съобщават за появата на неприятелски разузнавачи. Тозчас Гантри и останалите на свой ред тръгват на разузнаване.

Въпросът е да издържат още трийсетина часа до пристигането на джонката, която полага всички усилия, за да се присъедини колкото може по-бързо към тях. Изключено е да я изчакат на брега. Това би означавало да разкрият мястото на акостирането й. Остава да се надяват, че въпреки несравнимо по-голямата мощност на двигателите си, „Сивата сянка“ няма да пристигне преди джонката.

И този проклет дъжд!

 

 

Разнеслите се в далечината изстрели секнаха. Преброиха общо единайсет. Алисън стоеше на прага, под малкия дървен навес, който го защитаваше от дъжда. Междувременно Зенаид бе напъхала току-що съставените от нея досиета в непромокаема платнена торба. Озърна се, за да види дали не е забравила нещо, някой документ, който…

Точно тогава й хрумна идеята. Извади папките от торбата и избра един от листовете, на които си бе водила бележки. Накъса го на парчета, прибра парчетата в папката, задържайки само едно. Но вместо да го смачка на топка и да го захвърли в някой ъгъл, тя го пъхна между две от дъските на грубия паркет, така че да се забелязва само крайчеца му.

— Побързай, Зенаид!

— Спокойно!

Единствената стая на колибата приличаше точно на онова, което всъщност и беше: временен подслон, обзаведен с голяма маса, няколко пейки и огнище, където някой явно бе изгорил множество документи, грижливо стривайки след това пепелта. Остатъци от храна в пластмасови чинии… Отлично!

— По-живо! — подкани я Алисън.

Зенаид облече анорака си, метна торбата на гръб и хукна към гората по петите на изпреварилата я Алисън. Буйната растителност мигом ги погълна. Продължиха да тичат още около миля през подгизнали от вода храсталаци. Сетне поеха по едва видима пътечка, която предишния ден за щастие на два пъти бяха обходили. Въпреки това за малко да подминат мястото на срещата. Нечия ръка сграбчи Зенаид, чиято първа реакция бе яростно да размаха големия ловджийски нож.

— По-трудна си за спиране и от влак, Бога ми! — отбеляза Гантри. — Не ме обезобразявай, ако обичаш.

Усмихваше се. Носеше ловджийската си пушка така, сякаш беше овчарска гега.

— Изглеждаш наистина неотразим като воин на джунглата, Гантри. Обзалагам се, че няма да уцелиш дори крава в коридор.

— Напълно възможно е, никога не съм хващал пушка. Бяхме се разбрали да си плюете на петите още при първия изстрел. Какво правеше?

— Поразтребих малко. Такава ни е орисията на нас, клетите домакини, докато мъжете си играят на стражари и апаши.

Вървяха бързо, следвайки по петите един от ловците на Пруво; Алисън Грант се задъхваше и Гантри пое раницата й, добавяйки я към своята. Зенаид му каза какво е направила в колибата. Той поклати глава.

— Мислим, Ганьон, така ли?

— Само не ми казвай, че съм сбъркала.

— Идеята е чудесна. Просто ме е яд, че не ми хрумна на мен.

Вървяха вече от два часа, когато изневиделица, без дори и най-малкият шум да ги предупреди за приближаването им, пред тях като по вълшебство изникна един, сетне втори мъж. Не произнесоха нито дума; въоръжени бяха с бойни пушки (Зенаид разпозна малката издутина с формата на обърнато V върху цевите; май бяха М нещо си; точно така, М 16; е, поне така ми се струва) и се задоволиха да им покажат посоката, в която трябваше да продължат. И те продължиха. Прегазиха няколко реки, често във вода до кръста. Понякога вървяха срещу течението, понякога го следваха. Алисън Грант проявяваше очевидни признаци на умора. Петдесетте й съблазнително оформени килограма не бяха създадени за подобни форсирани преходи. Наложи се направо да я теглят нагоре по стръмния бряг на едно дере.

— А ти добре ли си? — попита Гантри Зенаид.

— Да. Защо?

— Слава Богу, че не ми се наложи да търча подире ти, докато те сваля. Сигурно още щях да те гоня.

— Не ти, а аз хукнах подире ти. С колко души водихте война?

— С около дузина, може и петнайсет да бяха. Идваха от Джорджтаун.

— Ти колко уби?

— Най-малко четирийсет и трима.

В действителност бе стрелял напосоки с надеждата, че няма да рани никого. Доколкото му било известно, засега резултатът бил нулев и за двата отбора. Какво пък, толкова по-добре. Дано и занапред останеше такъв.

— Пат не ти ли каза нещо по-специално по радиото?

— Ревящите четирийсет ревели, та се късали. Имало деветметрови вълни. На моменти, когато пропадали между тях, се опасявали да не ударят кила в дъното. Помоли ни да му занесем цветя. Започва да ми писва от тази гадна река!

Отново вървяха във вода, по посока натечението. Реката не беше дълбока — не повече от трийсетина сантиметра, — но за сметка на това камъните по дъното й ужасно се хлъзгаха. През последните двайсетина минути всички бяха падали най-малко по веднъж. Рекордът държеше Алисън, която бе на четвъртото си падане и вече залиташе. В тъмнината лицето й не се виждаше, но сигурно бе бледа като платно. Зенаид също едва дишаше. Вървящият начело ловец (как се оправяше в този гъсталак и под този заслепяващ дъжд?) очевидно най-сетне взе решение. Изкатери се на близките скали и им направи знак да минат, докато самият той остана назад. От австралийската му шапка, част от чиято периферия бе вдигната и прикрепена към бомбето, се изливаше вода като от улук. Зенаид и Гантри хванаха Алисън под мишниците и почти я носиха през цялото изкачване. Накрая стигнаха върха на скалисто възвишение. Там завариха двама мъже, които бяха опънали няколко палатки. Имаше горещо кафе и готова вечеря. Успяха дори да се преоблекат с леко овлажнените дрехи, които измъкнаха от раниците: Палатката им бе с не повече от два квадратни метра площ, като и дума не можеше да става за изправяне.

— Не ми върви! — въздъхна Алисън. — Веднъж да видя Гантри гол!

Три секунди по-късно тя вече спеше, Зенаид хапна и също си легна, като за всеки случай се настани между Гантри и австралийката.

Късно през нощта, а може би и призори, пристигна Пруво, ухилен до уши. Този жизнерадостен дебеланко с розови бузи на бургундски любител на виното бе очевидно в стихията си. Уведоми ги, че лошите били на бойна нога, водени от други специалисти по джунглата, които обаче били далеч по-малко специализирани от неговите специалисти.

Засега предприетата от тях лъжлива маневра давала чудесни резултати, а и дъждецът напълно ги устройвал, заличавайки всички следи.

— Освен това ви остава да издържите не повече от едно денонощие. Трябва да ви кажа, че им се изплъзнахме на косъм. Ония нахълтали в колибата двайсетина минути, след като момичетата я бяха напуснали. Били повече от шейсет души.

Зенаид заспа отново. Първия път бе сънувала, че Гантри провира ръка между бедрата й. Но се оказа, че не е сън. Това ципоного намира начин да ме опипва, дори и когато спи!

С пълно право бе отдалечила закръглената австралийка.

 

 

В Ню Йорк беше един часът следобед и валеше сняг.

— Имам толкова работа, че с удоволствие бих си спестил разходката до този паркинг — изръмжа Лодегър.

Милан почукваше с нокти по рамката на вратата.

— Гантри и момичето са в Тасмания. Успях да вдигна на крак около стотина души, които са по петите им. Мисля, че знаем къде ще се опита да се качи на джонката. Мястото се нарича Страхън. Това е единствената точка по западното крайбрежие на Тасмания, където може да акостира кораб.

Морето там е винаги много бурно, особено през последните дни.

— Къде е джонката?

— Някъде в Индийския океан, но се приближава. С малко повече късмет може и да потъне. Моряците наричат този район на света Ревящите четирийсет и дори и най-добрите от тях предпочитат да го избягват.

— Та нали разполагахте с цяла флота?

— Имам пет яхти, които с пълна скорост плават към Страхън. Всяка от тях преспокойно може да направи шибаната джонка на трески.

— И къде са сега?

— „Сивата сянка“ ще бъда в района на Страхън след двайсетина часа. Два от другите са прекалено далече. Индийският океан е голям, а те се връщат чак от Кергеленовите острови, където в един момент решихме, че джонката се кани да се отбие.

— Остават още две.

— От които нямам никакви вести. Или са потънали, или имат проблеми с радиостанцията. По принцип, ако се съди по последните им известни ни координати, те би трябвало да са още по-близо до Страхън, отколкото „Сивата сянка“.

Лодегър едва не избухна в смях. Самата многословност на Милан недвусмислено говореше за объркването му. Веднъж и на него да му се удаде случай да затвори устата на човека с изострените нокти, който продължава да ме нервира с това почукване!

— А хеликоптерите?

— Непрекъснато вали много силен дъжд. Пълно е с преплетени дървета и храсталаци. Освен това в момента там е нощ. Не е сигурно обаче, че и утре ще могат да летят. А и австралийските власти не се поддават лесно на обработване — историята, че търсим места за снимане на филм, не им се стори особено убедителна.

Мълчание. На двайсетина метра от тях мина кола, шофирана от жена, която дори не обърна глава и продължи към горните етажи на паркинга. Едва ли бе забелязала двамата мъже в колата, паркирана сред петдесетина други в един сумрачен ъгъл. Лодегър изпитателно изгледа Милан.

Знаеше, че не го е накарал да дойде тук единствено за да го запознае с едно недотам завидно положение, макар че никога досега не бяха имали толкова големи шансове да приключат веднъж завинаги с Лакомника.

— Добре, Милан. Имате да ми казвате нещо. Какво?

— Открихме колибата, в която Гантри и момичето са се крили през последните дни след пристигането си в Кеърнс, и внимателно я претърсихме. Бяха оставили една негодна за употреба радиостанция, която явно са повредили умишлено. Но между дъските на паркета хората ми намериха накъсани записки. Всъщност само няколко реда. Говори ли ви нещо името „Йелоухед и Стар Кори.“?

 

 

Гантри бе излязъл от палатката, Алисън спеше: преди два часа отвори очи колкото да изгълта два сандвича и чаша кафе, след което отново заспа. Зенаид се протегна, отхвърли непромокаемото пончо (двойният покрив на палатката течеше като решето), намъкна анорака си и на свой ред излезе. Чувстваше краката си малко сковани, но не беше болка за умиране.

Наближаваше пладне. Озърна се. Мястото бе невероятно красиво. Възвишението, което огледа съвсем бегло при пристигането им, се оказа значително по-просторно, отколкото й се бе сторило — трийсетина метра в диаметър, само скала. И не беше точно възвишение, а по-скоро огромно стъпало от колосално стълбище. В единия му край се разбиваше водопад, който бе издълбал нещо като басейн, подхранван от десетки стичащи се по скалите ручейчета. Наоколо растяха дървета. Приличаше на онова място в Тайланд, където двамата с Гантри се бяха „гушкали“ за първи път. С тази разлика, че в Тайланд имаше слънце.

Колкото до гушкането, с Гантри вече май от доста време затягаме коланите на целомъдрието. Първо покрай морячетата, на които направо щяха да им изскочат очите, после в онази колективна колиба и сега тук, в палатката, с долепената до нас Алисън…

Палатката беше скрита под дърветата. Както и двете опънати платнища, под които за момента седяха Гантри и жабарят Жо. Зенаид срещна погледа на Гантри, който невъзмутимо пушеше лулата си.

— Дълго ли възнамеряваш да стоиш под дъжда?

— Вземам си душа — отвърна тя.

Накрая все пак отиде да седне при тях. Да, иска кафе.

Освен това е и гладна.

Не се виждаше нито един от ловците.

— Как е положението?

Наложи се да повтори въпроса си, тъй като го бе задала е пълна уста.

— Отчайващо — отговори спокойно Гантри. — Лъжливата маневра на Жорж не ни върши повече работа. В момента към нас напредват и ни обкръжават седемдесет и петима наемни убийци. Пътят към морето е отрязан. Самото море буквално е побесняло и ако Тони е достатъчно щур, за да се приближи до брега, в най-добрия случай ще се озове на някое дърво с нанизан на шията рул. Метеорологичният бюлетин е повече от песимистичен и предвижда ураганни ветрове през близките няколко дни. Една яхта е преминала праговете на Адската порта при Страхън и спокойно изчаква да се появим било ние, било джонката. На борда й има четирийсетина въоръжени мъже. Колкото до тези, които ни обкръжават, те би трябвало да бъдат тук най-късно към шест часа, ако се вярва на разузнавачите на Жо. А, щях да забравя… „Сивата сянка“ се приближава и е вече в пролива Бас. Ще бъде в района на Страхън към десет вечерта.

— Проклятие! — изръмжа Зенаид, захапвайки един сандвич с френско-тасманско сирене. — Значи сме загубени.

— Напълно.

Гантри смукна от лулата си и се настани малко по-удобно, облягайки се на втората радиостанция. Зенаид му се усмихна и попита на френски:

— Глупости ли говори, както обикновено, или в думите му има нещо вярно?

— Всичко е самата истина — отговори Пруво също на френски. — Имате доста странен акцент.

— Не аз, а вие имате акцент. Ний, дет̀ сме таковата, от Канада, говорим истински френски. При Страхън действително ли има такова нещо, на което му викат Адската порта?

— Да, „Hell̀s Gate“. Тя е и единственият плавателен път, свързващ Индийския океан с Маккъри Харбър. Има един праг, който могат да преодолеят само плиткоходните съдове. И като се изключи Страхън, по цялото западно крайбрежие няма друго място, където биха могли да акостират. Особено при вълнение като сегашното. Без майтап! Слушайте, исках да ви попитам нещо… Той спал ли е с Алисън?

— Разбирам френски — обади се Гантри, който беше затворил очи.

— Не разбираш абсолютно нищо, проклет англичанино! — сопна му се Зенаид на английски, след което добави на френски: — Тя ми се закле, че не е.

— Вярвате ли й?

— Да.

— Аз също.

— Толкова по-добре.

— Той разбира ли какво си говорим?

— Вие пък! Разбира се, че лъже.

— Всичко разбрах — настоя Гантри.

— Дали пък да не ти тегля една майна! — полюбопитства Зенаид.

Наля си още кафе. Запита се дали не биха могли да изпратят Пруво в палатката при Алисън, за да могат двамата с Гантри да останат за малко насаме. Или пък, което би било още по-приемливо, точно обратното: да оставят лозаря и неговата австралийка да се любуват на гадния дъжд, докато тя и Гантри се посветят под пончото на прословутото „гушкане“, което очевидно щеше да им бъде и последно.

— Виж, това вече го разбрах — заяви Гантри. Дори не бе отворил очи, но — Зенаид ни най-малко не се съмняваше в това! — безпогрешно бе прочел мислите й. — Разбрах и съм съгласен — добави той. — Доста време изпуснахме, вярно.

— За какво говорите, ако не е тайна? — попита Жорж Пруво, Гантри отвори очи и двамата със Зенаид многозначително се вторачиха в жабаря.

 

 

Бяха в палатката. Три-четири капки паднаха върху голия корем на Зенаид и я погъделичкаха.

— Дали не ти е време да се облечеш, Ганьон?

— Часът е едва три и половина.

— Вярно бе! Нали постоянно си гледаше часовника! Човек би рекъл, че ни засичат с хронометър. Обличай се.

Тя протегна ръка и взе поставеното пред самия вход на палатката канче, което се пълнеше с вода почти толкова бързо, колкото го изпразваха. Наплиска се, после навлече пликчетата си и платнения панталон.

— Гантри, мислиш ли, че са намерили моята хартийка в колибата?

— Сто на сто.

— И ще го предадат на Лодегър?

— Хиляда на сто.

— С твоя речник на брокер някой ден ще заложиш на времето, за което стигам до оргазъм.

— Значи какъв е залогът? Лодегър със сигурност е чул за пръв път името на „Йелоухед и Стар“ най-малко преди шест-седем часа. Също толкова сигурно е, че е поискал по-подробна информация за нея и че е получил такава. Открил е, че един от главните акционери се казва Роузуол. Поинтересувал се е кой е Роузуол. Научил е, че това е името по мъж на някоя си Абигейл Макнълти. Попитал се е дали съществува връзка между въпросната Макнълти и някой си Запъртък Макнълти, убит в Бризбейн при опит да убият Джонатан Гантри. Първи основен момент. Несъмнено е видял съобщението за сливането, довело до създаването на „Йелоухед и Стар“. Нещо в него е привлякло вниманието му и то е фактът, че и двете дружества имат в актива си милиони хектари гори.

— Като „Обауита“.

— Отбелязал е тази подробност, но вероятно без да й придава особено значение. Облечи си фланелката — няма да умираш с голи цици я.

— Знаех си аз, че ревнуваш.

— Или не й е придал значение, или, напротив, вече замисля да атакува „Йелоухед“.

— Говориш така, за да омаловажиш гениалната ми идея да оставя онова късче хартия в колибата.

— Идеята е чудесна, но рискува да събуди подозрението му.

Въдицата ти е малко грубичка.

— Аз съм идиотка. Кажи си го направо.

— Не си. Запознах се с работата ти. Имам предвид трите папки. Скромните ти предложения на женска са доста хитроумни.

— Има ли в тях нещо, за което великият Гантри не се е досетил?

— Да, и ще го използвам. Мисля, че от нас ще излезе добър екип, Ганьон.

— Ако сме все още живи довечера.

Гантри втренчено я погледна. Тя също впери очи в него и едва не се разкисна. Кажи му, че го обичаш, Зенаид. Фактът си е факт, а и той вече го знае, така че това почти нищо няма да промени. Или просто го наречи Джонатан. Той ще разбере.

Гантри целуна дланта й и лекичко я отблъсна.

— Ще се разнежваме друг ден, Ганьон. Достатъчно е дъждът да спре за малко, или поне да намалее.

— Та какъв е залогът? — промърмори тя и очите й се напълниха със сълзи.

Той се усмихна.

— Пет към едно. Едно от двете: Лодегър, ако наистина той е шестметровата Мравка, или ще мине в настъпление, или ще започне да се ослушва, предусещайки някаква клопка, и тогава ще се наложи да включа в действие останалата си артилерия, така че той рано или късно ще обяви своята ПОП.

— Каква е ставката? Четири към едно?

— Много по-висока: две към едно. Той ще обяви своята ПОП. Ще я обяви, независимо дали му се иска, или не. Но на него ще му се иска, дори и само за да си отмъсти за Сан Диего. Чу ли нещо?

— Изстрели.

Тя бързо се дооблече и последва Гантри навън. Проклетият дъжд продължаваше да вали. И то все така силно, вече трети ден.

Гантри и Пруво разговаряха с един от ловците. Зенаид се приближи в момента, в който той измъкна изпод пончото си уоки-токи и го включи на приемане. Нечий бавен и спокоен глас със силен австралийски акцент съобщи, че Мравките са на стотина метра.

— Ще се опитаме още веднъж да ги привлечем в друга посока, но водачът им познава района. Смятайте, че ще връхлетят отгоре ви някъде до час. Трийсетина души са. Има още една група на североизток и трета на юг. Очевидно са засекли местоположението ви. В никакъв случай не се опитвайте да си пробиете път към морето, те вече ви чакат там. Желая ви късмет. Край.

Почти в същия миг заработи радиостанцията. Обаждаха се и от джонката. Едва се чуваше, но въпреки това разпознаха гласа на Тони Биърдсли. „Лакомник“ ще е готов да ги приеме на борда си в ЧСМ вместо в ЧУО.

— По времето на Сидни-Мелбърн, вместо по това на Уелингтън-Оуклънд — преведе Гантри. — Успели са да спечелят два часа и от осем вечерта ще ни чакат.

Биърдсли продължаваше да говори. Да, видели белия кит.

Тоест една от яхтите.

Зенаид срещна погледа на Алисън. Австралийката успя да се усмихне. С Жожо са прекарали времето по същия начин, по който го прекарахме ние с Гантри, помисли си Зенаид. Вече не се учудвам защо по време на война се правят толкова бебета.

— Къде отива? — попита Алисън, посочвайки един от ловците, който се отдалечаваше, нарамил пушката си.

— Отива си — отвърна Пруво. — Двамата с Гантри едва успяхме да го убедим.

Австралийката не повярва на ушите си.

— Искате да кажете, че ни оставя сами срещу всички тези убийци, които настъпват отвсякъде?

Зенаид наведе глава и заоглежда обувките си. Странно, но изпитваше не толкова страх, колкото тъга. И неописуемо притеснение заради Алисън, която все още не бе разбрала.

— Али — промълви Гантри, — каква полза би имало приятелите на Жорж да останат с нас? Те вече са предупредили полицията. И тя ще дойде. Прекалено късно, най-вероятно. Те искаха да останат. Не им беше лесно да вземат решение. Двамата с Жорж също би трябвало да си тръгнете. Онези, които ни преследват, може би ще ви оставят да минете. Във всеки случай имате някакъв шанс.

— Да не говорим повече по този въпрос — заяви Пруво. — Али няма да си тръгне, аз също. Али?

— Естествено.

— Пълна идиотщина! — заяви Гантри.

Зенаид отново погледна часовника си. Четири часът, осемнайсет минути и единайсет секунди. Грубо пресметнато, оставаше им по-малко от час до пет и петнайсет. Гантри седна до нея под платнището, така че четиримата се озоваха в една редица. Имаме вид на жалки зрители, изгубени сред празните трибуни на провинциален стадион преди началото на не особено посетен мач.

— Чакаме до четири и четирийсет и се омитаме — заяви Гантри. — Среща в ресторант „Париж“ в Хобарт. Според Жорж там може чудесно да се хапне.

— Безспорно — потвърди Пруво. — Главният готвач е французин. Обаче готви изключително елзаска кухня. И то в Тасмания, моля ви се! Какво не й харесва на френската кухня?

Алисън плачеше.

Вятърът промени посоката си двеста четирийсет и девет секунди по-късно според часовника на Зенаид. После, в четири и четирийсет и три, изживяха няколко мъчителни мига, докато се питаха дали хеликоптерът, който прелетя над главите им, без да ги забележи, е техен или на Мравките.

— Иначе неговите бекьоф и кюгелхопф^[1] са наистина превъзходни! А брезелите^[2] му направо се топят в устата. Разкош!

Налагаше му се да крещи, за да надделее трещенето на ротора. Бяха вече на триста метра над земята, напълно невидима под пелената от облаци.

— Слава Богу, че този път не пилотираш ти — подхвърли Зенаид по адрес на Гантри. — В противен случай наистина рискувахме много.

 

 

Кингс Айлънд беше един от двата големи тасмански острова в пролива Бас. Кацнаха на светлината на множество буйни огньове, накладени от един чичо на Алисън Грант.

Въпросният чичо се казваше Флинт. Да, точно като пирата. И не им спести подробното описание на официално регистрираните по негостоприемните брегове на родния му остров петдесет и седем корабокрушения. Западното крайбрежие и Страхън, в Тасмания? В сравнение с Кингс Айлънд онова там е обикновено блато.

— И ако типовете, които ви търсят, се опитат да акостират, ще си имат наистина големи проблеми. Нищо не може да се сравнява с Кингс Айлънд. Знайте, че когато през 1845-а тук, съвсем наблизо, катастрофира „Катарк“, загинаха триста деветдесет и девет души. А да не говорим какво може да й се случи на една джонка!

Тони Биърдсли пристигна точно навреме. Дори четири минути по-рано. Успял да хвърли котва на плитчините, но колкото по-скоро си вдигнели чукалата, толкова по-добре щяло да бъде. Яхтата, която забелязал, била „Сивата сянка“, носеща се като торпила към Страхън, на триста километра южно оттук.

— Гани, никога повече не ми върти такива номера. Направо умряхме от страх. Преди малко повече от два часа установихме връзка с вашата радиостанция и ни отговориха Мравките. Казаха ни, че са ви видели сметката.

— Присъствието ни е доказателство за противното.

Гантри незабавно бе слязъл в компютърното отделение и на мига даде ход на всички бойни процедури, без дори да знае дали Лодегър действително се кани да обяви ПОП срещу „Йелоухед и Стар“.

— Какъв курс, Гани?

— Какъвто искаш, Тони.

— Ако прекосим Бас и през Тасманско море минем в Тихия океан?

— Защо не?

Компютрите буквално пушеха от пренатоварване. Започваше истинската битка. Зенаид се двоумеше, тъй като не бе много сигурна дали има място в този толкова добре подготвен екип. Сложиха край на колебанията й, посочвайки й един стол. Нейните „скромни предложения“ бяха вече въведени в един от компютрите и сега именно тя щеше да следи за прилагането им на дело. Нямаше да бъде само проста изпълнителка. Предоставиха й списък с имената на стотина адвокати, от които трябваше да подбере неколцина и да им постави конкретни задачи. За да се ръководи в избора си, разполагаше с най-подробна информация за всеки от тях, като се започне от юридическата му специалност и се стигне до хандикапа му в голфа. След първите няколко минути на нерешителност Зенаид се съсредоточи и скоро се почувства като риба във вода. Атмосферата в екипа на Гантри напълно съответстваше на природата на човека, който го бе сформирал — сърдечна, изпълнена с приятен хумор, привидно безгрижна.

И изумително ефикасна.

Зенаид се потопи изцяло в работата си, затвори се в нея досущ като във въздушен мехур, а на бузите й изби руменина и в ушите й зазвуча онова леко бръмчене, свидетелстващо за изключително умствено напрежение.

През това време джонката продължаваше пътя си през вилнеещите води на пролива Бас и с всеки изминал час се отдалечаваше от преследвачите си, които напразно я търсеха край скалистите брегове на Западна Тасмания.