Карл Май
Роби на позора (9)

Глава 9
Търсене на следи

Когато се раздели на връщане от „Белвю“ с княз Дьо Бьофур, Макс Холм предпочете още да не се прибира вкъщи. Споменът за идването на американката и сега още изтласкваше кръвта в страните му.

Не си постави някаква определена цел, а се зашля напосоки по заснежените улици и така стигна до Шлостайх.

Искаше да позяпа веселото пързаляне на кънкьорите, без да се подлага на студа на зимния ден, и така влезе в един ресторант.

Той разполагаше с ред сепарета, всички добре отоплени. Настани се и поръча на келнера да му донесе чаша пунш.

Когато му бе сервирано, се облегна назад и зарея поглед към далечината.

След известно време от другата страна на съседното сепаре се чуха стъпки.

— Прелестни сепарета — каза един женски глас.

— И отлично затоплени — отбеляза втори.

— Тук ли ще останем?

— Да, да седнем. Точно оттук изгледът е прекрасен. Дали няма някой в съседство?

Едната жена дойде до портиерата. Той я чу да казва:

— Никой. Празно е.

— Чудесно! От време на време човек все пак казва нещо, което не е за всяко ухо. Я ми подай онзи вестник.

Онази, която беше надникнала в неговото сепаре, го направи формално. Не бе влязла напълно и не го беше видяла в неговия ъгъл. Той се запита дали да не обърне по някакъв начин вниманието върху себе си, но преди да е решил нещо, келнерът се яви и двете дами поръчаха чай. Получиха го, без при това да се отдаде случай да разберат, че съседното помещение не е празно. После „услужливият дух“ се отдалечи.

Макс Холм чуваше подрънкването на чаени лъжички, тихо посръбване и шумолене на хартия, от което реши, че дамите са заети с вестника.

Вече си отправяше упреци, че поведението му не е пристойно. Неговата добросъвестност го подтикваше с някакъв знак да даде да се разбере присъствието му. Пое си дъх да се обади с прокашляне. Но това прокашляне се изгуби във вика, който в същия миг отекна в съседното сепаре.

— Гръм и мълния!

Изразът беше доста крепък за женска уста. Двете дами явно не бяха изискани.

— Какво има? — попита другата.

— Видя ли я, майко?

— Коя?

— Жената там вдясно, недалеч от бараката за даване на кънки под наем!

— Коя по-точно? Там са застанали няколко.

— Онази с голямата кафява амазонска шапка. До нея има и една друга.

— Да, виждам ги. Току-що са дошли. И каква е работата с тях?

— Как? Задаваш ми този въпрос?

— Естествено! Та видът ти е кажи-речи уплашен!

— Нима не ги позна?

— Не.

— Тогава, Бог знае, ти изобщо нямаш очи на главата си.

— Те стоят с гръб към нас. Няма как да им видя лицата.

— Почакай тогава, докато някоя от тях се обърне!

Холм погледна през прозореца. Той разпозна… Леда. Сега и през ум не му минаваше да издаде присъствието си.

— Ще изчакам — каза онази, наречена от другата „майка“. И коя е всъщност тази, от чийто вид така се възбуди?

— Да, аз почти се уплаших, но радостно. Представи си, това е Едита фон Вартенслебен!

— Какво говориш!

— Да, веднага я познах.

— Не се ли заблуждаваш?

— Не, заблудата тук е невъзможна. Такива лица добре се запомнят.

— Хм! Ето, че се обръща!

— Е, сега позна ли я?

— Да. Ей Богу, тя е!

— Нали? Трябва веднага да излезем.

— Защо?

— Трябва да видим къде живее. Ако останем да седим тук, може да ни се изплъзне.

— Почакай малко! Мисля, че иска да вземе кънки. Да, виж!

— Вярно! Иска да се попързаля.

— Значи имаме още време. Може да мине цял час, преди да се откаже. Само че ние трябва да заминем с влака в пет.

— Трябва?

— Да. Директорът нали ще ни чака.

— Аз ще пътувам, когато ми е угодно.

— Ще се размърмори.

— Нека си мърмори. Исполинската Аврора Борман пет пари не дава дали някой ще мърмори, или не.

Холм наостри слух. Исполинската Аврора! Тези думи беше чул, когато подслушва Леда в хотела й. Тази Аврора бе срещнала Леда при онзи подозрителен плевник, при който бе скрила детето. Холм започна да подозира, че е бил доведен тук от някакъв изключително щастлив импулс. И тя се казваше Борман! Нали това бе името и на онзи прословут престъпник^[1], за когото миналата Коледа всички вестници бяха писали!

— Ето, слага си кънките! — чу да казват по-нататък. — Какъв голям късмет! Ще й пуснем доста кръвчица!

— И още как! Ще се изплаши, като ме види. Но нищо няма да й помогне! Тогава ни измами с онези хиляди гулдена. Номерата на двете петстотингулденови банкноти се появиха после във вестниците. Бяха изчезнали на хер Фон Шарфенберг.

— Неговият управител ги бе задигнал. Петерман, мисля, се казваше и после отиде в дранголника.

— Тя трябва от него да е получила банкнотите. Защо ги пробута на нас? Сега трябва да ги подменя, трябва да си ги вземе и да ни даде в замяна други. Другояче няма да се отърве.

— Ако има пари.

— О, тая Едита никога не е без пари. А и не изглежда така, сякаш страда от липса.

— Ти пазиш ли още банкнотите?

— То се знае.

— Това всъщност е една голяма непредпазливост.

— Как така?

— Какво сега, ако някой ги намери у теб?

— Невъзможно. Аз съм ги залепила зад хастара на портмонето си.

— Точно сега имаме такава неотложна нужда от парите. Тоя директор Баумгартен в последно време нещо взе да стиска кесията.

— Неблагодарен тип! Ама така си е! Спрямо него аз бях самата любезност. Той обеща да се ожени за мен. Тогава се домъкна оная проклета Тау-ма и съвсем го омая. За щастие, аз докарах нещата дотам, че тя му офейка, но той стана студен и май такъв ще си остане. Ако получа хилядата гулдена, ще го изоставя и ще заживея като частно лице.

— Това ще бъде дивотия!

— Защо?

— Готовата пара лесно ще свърши.

— Глупости! Напротив, парите ще потекат от всички посоки!

— Охо!

— Не вярваш ли?

— Не.

— Съжалявам те. Я ме погледни!

— Е, какво да ти гледам?

— Тия крака, тия ръце!

Холм чу, че при тези думи потупа споменатите части.

— Е, и какво?

— Тия гърди! И не съм грозна!

— По-нататък какво?

— Аз съм хапка, за която всеки с удоволствие ще плати своите десет или двайсет гулдена!

— А, такава ли била работата! По този начин искаш да живееш като частно лице!

— Че по какъв друг?

— Хм! Мен това ме устройва!

Сега келнерът тръгна по реда на сепаретата, за да разбере дали някой не желае нещо. Когато влезе в съседното, исполинката попита:

— Келнер, от колко време сте в столицата?

— Откак се помня.

— Аха! Значи тук сте роден?

— Да.

— В такъв случай сигурно сте добре запознат с града?

— Така мисля.

— Случайно да познавате дамата, която се пързаля там отсреща! Внимавайте! Сега идва. Онази, с амазонската шапка!

— Да, случайно я познавам.

— Коя е?

— Нямаше да знам, но вчера тя беше тук и самата ми каза коя е. Аз именно я обслужих. Това е Леда.

— Леда? Не я познавам.

— Не? Прочутата балерина, която утре вечер ще се появи в „Кралицата на нощта“?

— Това нищо не ми говори.

— Значи сте много отдалечена от областта на изкуството.

— Възможно! — засмя се тя, понеже самата се числеше към артистките. — А да знаете къде живее?

— Не. Не стана въпрос за това.

— Добре, благодаря! Искам да платя.

Когато го направи и келнерът се беше отдалечил, майка й попита:

— Ти плати? Да тръгваме ли искаш?

— Трябва да имаме готовност, за да не ни се измъкне.

— Може би всичко ще бъде напразно.

— Невъзможно.

— О, ако се направи, че нищо не знае!

— Охо! Та нали имаме доказателства!

— Имаш предвид детския труп?

— Да.

— Но може да й е хрумнала добрата идея да го махне оттам. Тогава нищо няма да можем да докажем срещу нея.

— Аз не мисля, че ще й е хрумнала тази идея. Това наистина ще бъде много тъпо!

— Най-добре да се убедим дали детето все още си е пъхнато под плевника.

— Добре де! Ще тръгнем след нея. Като разберем къде живее, ще отидем и до плевника.

— Значи наистина не мислиш днес да пътуваме за Роленбург?

— Ще останем тук.

— Най-добре ще бъде май да излезем. Колко лесно би могла да напусне пързалката от другата страна. Тогава ще изчезне, преди още да сме се измъкнали от вратата.

— Нейната придружителка я чака. Тя ни е подсигурена. Трябва също да внимаваме да не ни познае.

— Твоята фигура действително е фрапираща.

— Е, ще си спусна воала и ще застана до някоя от старите липи там отсреща. Хайде!

Тръгнаха, без да погледнат в другото сепаре.

„Каква новина! — помисли си Холм. — Какво щастие, че ме споходи мисълта да се отбия тук. Сега, кажи-речи, ще ми бъде лесно да докажа, че дъщерята на моя стар, почтен Папа Вернер е невинна!“

Надигна се, за да наблюдава двете дами. В този миг по пътя за насам се зададе… княз Дьо Бьофур. Като съгледа исполинката, той спря изненадано. Тя действително имаше направо колосални форми и същевременно съвършена хармония между тях.

Когато се обърна отново, княз Дьо Бьофур забеляза застаналия до прозореца Холм. Кимна му усмихнато и влезе.

— И вие сте тук? — каза на сядане. — Не мислех, че ще се видим толкова скоро.

— Аз също.

— Е, да пием по едно токайско!

— Не зная дали мога да се поставя на ваше разположение.

— Защо не?

— Не бива да изпускам от очи двете дами.

— Които сега срещнах?

— Да.

— Едната е чудовище. Буквално се изплаших, като я видях.

— Тя произхожда от род исполини.

— Аха, познавате ли я?

— Казва се Борман.

— По дяволите! — изруга князът. — Крайно интересно! Дали не е някоя сестра на двамата прословути Бормани?

— Така изглежда. Малкото й име е Аврора, а в морално отношение е напълно достойна за двамата братя.

— Откъде я познавате всъщност?

— Току-що я видях за пръв път.

— И вече я преценявате с такава категоричност?

— Имах щастието да ги подслушам. Другата е майка й. Двете седнаха в съседство, без да имат представа за присъствието ми.

— Интересно!

— Дори във висша степен. Научих неща, които хвърлят светлина върху две тежки престъпления.

— Какво говорите!

— Да. Дъщерята на един мой познат е била осъдена за детеубийство, без да има вина. Сега мога да докажа, че е невинна.

— Поздравявам ви.

— И коя мислите, е убийцата?

— Е, коя?

— Леда!

— Всички добри духове! Леда?

— Да.

— Разказвате роман.

— Съвсем не! И после някой си хер Фон Шарфенберг е бил окраден от своя управител или инспектор. Исполинката е получила хиляда гулдена от въпросните пари.

— Вие сте се съюзили с Дявола! — възкликна князът, в крайна степен изненадан.

— Ваша светлост, изглежда, познава този случай?

— Да, много добре. Аз смятам онзи, който е бил наказан, за невинен.

— Някой си Петерман?

— Да. Говориха ли двете за него?

— Да. Тези две престъпления вероятно имат взаимовръзка.

— Как така?

— Е, Леда по-рано се е казвала Едита фон Вартенслебен и…

— Все по-интересно и интригуващо! — вметна князът.

— Имала е дете и го е умъртвила. Заровила го е през нощта на гробището на мястото на друг детски труп.

— По-нататък, по-нататък! Разкажете по-подробно!

— По-късно, Ваша светлост. Трябва да наблюдавам исполинката. Не бива да я изпускам от очи.

— Аз внимавам. Вие само разказвайте!

— Е, днес вече ви казах, че имам в ръцете си оръжия, с които да победя противницата на американката…

— Казахте го действително.

— Тогава не мислех, че толкова скоро ще окомплектовам арсенала си. Слушайте!

Разказа за театралния слуга Вернер и за това, как е подслушал Леда. Князът слушаше изключително внимателно и когато Холм свърши, каза:

— Това наистина е направо съкрушаващо за онези господа, които възнамеряват да протежират Леда. Имате право, исполинката не бива да бъде изпускана от очи. Тя ще проследи Леда, а ние двамата ще следим нея.

— Как? Ваша светлост иска да участва?

— Разбира се! По-късно ще чуете, че имам всички причини да се интересувам по-живо от тази работа. Значи барон Франц фон Хелфенщайн е бил бащата на детето на дъщерята на онзи театрален слуга?

— Да. Той я насилил, след като я бил упоил с някакво наркотично средство.

— Това, което чух, е от голяма полза за мен. Но вижте, исполинката се прикрива зад онова дърво!

— Забелязала е, че Леда се готви да си тръгва. Тя току-що свали кънките си.

— А, това е тя! Е, да внимаваме.

Леда отиде при майка си, която я чакаше, и се отдалечи с нея. Исполинката я последва в придружителство на своята майка, а на подобаващо разстояние след тях тръгнаха князът и Макс Холм.

Балерината вървеше директно към хотел „Кронпринц“. Когато бе влязла, исполинката каза на майка си:

— Иди сега при портиера и го питай къде се е настанила.

— Защо сама не се осведомиш?

— Защото много се набивам на очи. Ще те чакам тук до тази витрина, като се правя, че разглеждам изложените неща.

Майката тръгна и скоро се върна.

— Тя живее там — съобщи. — На първия етаж!

— Добре! Сега към плевника!

Минаха по няколко улици, докато стигнаха едно от гробищата на столицата. Следвайки зида, оставиха града зад себе си и се озоваха на едно място, където се издигаха няколко плевника.

— Помниш ли още кой беше? — попита майката.

— Да, вторият там. Ела!

Заобиколиха първия плевник, като се огледаха внимателно за чуждо присъствие. Убедиха се, че наблизо няма никой, и сега исполинката приклекна при задната страна на плевника.

На равнището на земята майсторът строител беше оставил в зида отдушници. Те минаваха от едната до другата страна и имаха за цел да осигуряват свободна циркулация на въздуха и да предотвратяват развитието на домашната дървоядна гъба.

Проходите имаха квадратно сечение със страна около десет цола и в краищата почти напълно се бяха запушили.

Исполинката беше клекнала при едно от тях. Сега започна да разчиства с ръце отломките. Майка й предупреди:

— Внимавай! Не пилей много наоколо, иначе някой може да се усети, че тук е вършено нещо.

— Не се безпокой. Ще бъда достатъчно предпазлива.

Когато отверстието стана достатъчно голямо, тя мушна ръка.

— Е, там ли е още? — попита майката, която едва бе в състояние да владее любопитството си.

— Да. Или… хмм… или е само камък.

— Това ще е тъпо, много тъпо!

— Твърдо е, наистина твърдо като камък.

— Измъкни го!

Исполинката извади предмета и не съумя да потисне един полугласен възклик.

— Всички дяволи! Майко, погледни!

— Детето, наистина детето! — констатира тази.

— Но толкова добре запазено!

— Не е изтлеяло.

— Изглежда точно така, сякаш току-що е починало, но е твърдо като скала и желязо.

— Вкаменило се е. Нали понякога се случва трупове да се превръщат в камък.

— Да. Зависи от почвата. Е, сега знаем къде сме!

— Леда не може да отрече. Пъхни го пак вътре и затвори дупката!

А когато дъщерята изпълни разпореждането, майката продължи:

— Но все пак е възможно да ни посочи вратата.

— Няма да посмее!

— Какво можем да направим срещу това?

— Да съобщим на властите.

— Тогава самите ние ще я оплескаме. Ние сме съучастници. Следвало е да направим донесение.

— Глупости! Да не си мислиш, че лично ще отида в полицията?

— Имаш предвид писмо, но неподписано?

— Да.

— Това нищо няма да помогне. Срещу Леда така пак нищо не биха могли да докажат. За да има пълна убеденост, е безусловно необходимо нашето свидетелство.

— Помислих вече за това! Впрочем аз никак не се съмнявам, че ще съумея да сплаша Леда така, че да се бръкне дълбоко в джоба. Така, аз съм готова. Да вървим!

— Сега накъде?

— Най-напред трябва да се огледаме за някоя странноприемница, където да останем за днес.

Князът и Макс ги бяха следвали до гробището.

То беше отворено и князът се запъти право към входа.

— Вътре ли? — попита Холм учудено.

— Да.

— Но защо?

— За да останем незабелязани.

— Ще ги изгубим от поглед.

— Едва ли. Според вашия разказ Леда е тръгнала онази нощ оттук право към плевника. Следователно може да се предположи, че той не се намира много далеч. Вървете спокойно!

Прекосиха цялото гробище до срещуположния зид. Когато стигнаха там, князът посочи назад и каза:

— Ето, вижте! Ей къде вървят двете и там има също няколко плевника.

— Да, наистина! Но кой ли е от тях?

— Ще разберем.

— Но ако не видим? Ето, двете изчезнаха сега зад първия плевник.

— Ние в никой случай не бихме могли да приближим толкова, че внимателно да ги наблюдаваме. Трябва да бъдем предпазливи. Но нали има натрупан сняг, следователно много лесно ще открием следите на тези мили дами.

Скрити зад едно голямо боже дръвце, така че отвън по никакъв начин не можеха да бъдат забелязани, зачакаха, докато майка и дъщеря отново се появиха.

— Ще ги пропуснем ли да минат? — попита Холм.

— Това се подразбира. Те са решили да не пътуват за Роленбург. Ще останат тук, за да измъкнат пари от Леда. Предполагам, че най-напред ще си потърсят квартира.

— Това действително може да се очаква.

— Дали някоя частна квартира, или стая в странноприемница, ние при всички случаи трябва да го знаем. Хайде, те отминаха.

Последваха отново жените, докато те изчезнаха в една странноприемница от трета или четвърта категория. Макс Холм попита:

— Ние също ли ще влезем?

— Двамата не. Вие почакайте, аз ще се осведомя.

Когато влезе в окадения общ салон, търсените вече бяха седнали на една маса. Той зае място в един тъмен ъгъл и поиска да му донесат чаша бира. Исполинката беше поръчала кафе. Когато съдържателят го сервира, тя попита:

— Имате ли свободни стаи?

— Да.

— Можем ли да получим една за днес и евентуално за утре?

— Да, с удоволствие ще ви предоставя!

— Наредете тогава да запалят печката.

— Точно сега имам на разположение една отоплена.

— Много добре! Веднага ще се качим. Имайте грижата да ни донесете и менюто!

Изпиха си набързо кафето и поискаха да ги отведат горе. Князът плати бирата и извади бележника си. Написа няколко реда до своя слуга Адолф и пъхна листа в един плик, какъвто винаги носеше със себе си.

Сега се върна при Макс Холм, а после потърси разносвач, на когото предаде писъмцето.

— Сега да отидем до плевника — каза след това.

— Но ако междувременно изтървем исполинката?

— Няма да ни се изплъзне. Тя ще нощува тук. Впрочем до половин час тук ще има надежден човек, който няма да я изпусне от поглед.

Когато се върнаха пак при гробището, не беше трудно да проследят стъпките на двете жени. Те водеха към плевника. И макар че слънцето беше изблизало снега в близост до зидарията, князът с голяма сигурност посочи мястото, където бе стояла исполинката.

— Тук са били — каза той. — Погледнете отломките. Не са успели напълно да заличат следите. Разровили са дупката. Да погледнем какво се намира в нея!

Започна да я разкрива и много скоро детето бе извадено.

— Ето го! — каза. — И се е калцирало, превърнало се е в камък. Всичко е така добре запазено, както при пресен труп. Да, това клето същество е умряло от слабост.

— Това е детето на Лаура Вернер. Но как може да се докаже?

— Оставете това да е моя грижа! Не е толкова трудно, както вероятно си мислите.

— Ще го вземем ли?

— Не. Този труп трябва да бъде прибран от полицията, а аз ще се постарая така да уредя нещата, че Леда да бъде спипана на местопрестъплението.

— Как смятате да подхванете работата?

— Ще я наведа на мисълта, че трябва да махне детето оттук, за да лиши исполинката от доказателства.

— Идеята е отлична. Надявам се да се хване на въдицата.

— Убеден съм в това.

— Какво ще правим по-нататък?

Докато прибираше детския труп отново на мястото му, князът отговори:

— Когато сте подслушвали Леда в хотел „Кронпринц“, не стана ли, казахте, дума за някакъв червен шнур от завеса?

— Да. Майката каза на дъщерята, че било голяма недомислица да си послужи за удушаването с парче откъснат от завесата шнур.

— Чудесно! Аз имам нишка в ръката и ще я проследя, докъдето е възможно. Така, тук приключихме. Сега към първата пиаца за файтони.

— Накъде ще пътуваме?

— До Околийския съд.

Холм не попита какво възнамерява да прави там князът. Беше убеден, че ще постъпи правилно. Когато стигнаха до Околийския съд, князът нареди да предадат за идването му на директора и беше веднага пропуснат. Служителят го прие с изискана учтивост и се осведоми за причината на тази почетна за него визита. Князът предпочете да извади своята вече толкова често споменавана карта. Представи му я и каза:

— Ако обичате, моля, първо да обърнете внимание на тази легитимация, хер съдебен съветник.

Заговореният кимна усмихнато и отвърна:

— Зная вече. Екселенц хер министърът прояви добрината да уведоми висшите служители за съществуването на това изключително рядко пълномощие.

— В такъв случай се надявам, че молбата, която възнамерявам да изложа, няма да срещне препятствие по пътя си.

— С удоволствие се поставям на ваше разположение.

— От колко време сте на служба, хер съдебен съветник?

— На настоящия пост вече повече от пет години.

— Тогава може би си спомняте случая „Лаура Вернер“!

— Лаура Вернер? — повтори служителят замислено.

— Детеубийство.

— А, да, сетих се. Момичето не направи самопризнание. Беше осъдена въз основа на доказателства по улики на осем години затвор.

— И въпреки това тя е невинна.

— Какво говорите! — извика съдебният съветник, променяйки цвета си.

— Аз го твърдя!

— Хвърляте ме в крайно изумление. Аз самият председателствах разглеждането на делото.

— Независимо от това аз си оставам на твърдението.

— Съдията също може да сгреши. Колкото и мъчително да ми бъде да разбера, че под мое председателстване е била извършена една толкова печална грешка, то, от друга страна, ще се радвам да мога да я поправя.

— Тя не може да бъде поправена. Четири години затвор вече са минали. Какъв еквивалент може да замени това време, позора, тревогите, срама? За да говорим само за едно материално удовлетворение, ние, за съжаление, вече не разполагаме със саксонското обезщетение.^[2]

— В състояние ли сте да докажете твърдението си, Ваша светлост?

— Надявам се да мога да приведа необходимите доказателства. Преписките по делото още ли са налице?

— Разбира се.

— Ще ми позволите да ги прегледам за миг?

— Веднага! Разрешете да ви придружа до съдебния архив!

Той го отведе до едно доста голямо помещение, в което досиетата се съхраняваха до определен, предписан от закона срок, и собственоръчно потърси въпросната папка.

— Ето го — каза. — Мога ли да попитам от какво се интересува Ваша светлост?

— Детето е било удушено с края на червен шнур от завеси…

— Да, да, спомням си. Това corpus delicti^[3] е все още налице. Ето, вижте!

Отгърна на мястото, където шнурът бе прикрепен към един от листовете на досието. Князът го прегледа внимателно и после попита:

— Бихте ли могли да ми посветите един час от вашето действително скъпоценно време?

— Разбира се.

— Ще имам необходимост също от един обержандарм, един представител на прокуратурата и съдебния лекар. Вие ще имате добрината да ме придружите до една къща в централната част на града, а споменатите господа трябва да ни чакат на Петрикирххоф. Но настоятелно умолявам това да стане по възможно най-небиещ на очи начин.

— Вероятно мога да приема, че имате достатъчно основателен мотив за една такава постановка?

— Разбира се. Сега нямам време да се впускам в подробности. Спомняте ли си, че обвиняемата Вернер е твърдяла, че детето й било момче и е починало от немощ?

— Така беше действително.

— Но въпросният труп е бил на здраво момиченце, което не е било признато от Вернер за нейното починало от естествена смърт дете.

— Това показание беше твърде фантастично.

— Въпреки всичко се е базирало на истината. По-късно аз ще ви покажа истинското дете на Вернер.

— Как? Какво? Ваша светлост, навремето ние дълго, но напразно го търсихме. Не мислете, че ни е липсвало старание.

— Убеден съм. И така, моля веднага да уведомите господата. Но тайно, много тайно! И вземете този червен шнур със себе си. Ще ни потрябва, ако предположенията ми са правилни.

Съдебният съветник направи необходимите приготовления и се отправи после с княза към файтона, в който чакаше Холм.

— Хер доктор Холм — представи го князът. — Тепърва ще го опознаете. И на неговата прозорливост ще се дължи, ако успеем да реабилитираме една невинна.

Князът насочи файтона към старата патрицианска къща на хер Фон Шарфенберг. Портиерът Крелер видя тримата господа да слизат и се завтече да попита за желанието им.

— Влезте в стаята! — нареди князът.

А вече вътре, далеч от ушите на файтонджията, попита:

— Този дом на хер барон Фон Шарфенберг ли принадлежи?

— Да, хер.

— Тук ли е живял неговият управител, някой си хер Петерман?

— Да.

— Преди малко повече от четири години не е ли приел този хер една дама при себе си?

— Фройлайн Фон Вартенслебен? Тя живееше при него.

— Вие също ли бяхте тогава тук?

— Аз живея тук от дълго, дълго време.

— Значи познавате дамата?

— Да.

— Аз съм княз Дьо Бьофур, а този хер е съдебен съветник и директор на Околийския съд. Следователно вие трябва да отговорите…

— Господи Исусе! — изплъзна се от устата на портиера.

— Следователно вие трябва да отговорите на нашите въпроси съобразно истината — продължи князът. — Споменатата дама винаги в добро здраве ли се намираше?

Запитаният се смути, но отговори:

— Здравословното й състояние действително претърпя една няколкодневна промяна, Ваша светлост!

— Каква беше причината?

— Раждането на едно дете.

— Кой беше бащата?

— Никой не знае.

— От какъв пол беше детето?

— Момиченце беше.

— Беше ли доложено за раждането му?

— Да, аз самият го направих.

— Детето здраво ли беше?

— Беше необикновено здраво момиченце.

— Колко дълго остана при майката?

— Докато и тя беше тук. Една сутрин внезапно изчезнаха.

— Къде?

— Никой не знае.

— Къде живееше тази фройлайн Фон Вартенслебен?

— Беше получила при управителя Петерман две стаички.

— Те съществуват ли още?

— Да.

— Но сигурно мебелите са подменени и са подредени по друг начин?

— Не. Всичко си остана, както си беше. Дори покривките, килимите и завесите са запазени.

— По каква причина?

— Не знам. Младият господар така заповяда.

— Имате ли ключове за тези стаи?

— Да.

— Водете ни горе!

Портиерът се подчини на заповедта. Съдебният съветник се намираше в състояние на голяма напрегнатост. Онова, което беше чул, му навяваше предположението, че князът действа по много точна информация.

Въпросното жилище се състоеше от всекидневна с два прозореца и спалня с един прозорец. Още с влизането си князът се отправи към транспарантите да огледа шнуровете.

— Не е тук — констатира. — Отворете спалнята!

Когато това стана, той пристъпи към прозореца.

— Аха! Заповядайте, хер съдебен съветник! Погледнете!

Показа червения пасмантериен шнур, от който липсваше едно парче. Явно беше откъснато.

— Ваша светлост — слиса се служителят. — Как е възможно да го знаете?

— За това по-късно. Извадете, моля, въпросното парче. То съвсем очевидно е било откъснато от тук.

— Ето го. Да сравним. За Бога, съвпада! Дори влакната си прилягат и се вмъкват едни в други съвсем точно.

— Това е, в което исках да се убедя. Засега то е достатъчно.

И обръщайки се към портиера, продължи:

— Хер съдебният съветник ще вземе ключовете за тези две стаи. Вие ще имате задължението да не казвате на никого, че сме били тук, дори на вашия господар. Престъпването на тази заповед ще има най-сериозни последици за вас. Разбрано?

— Аз ще се подчиня, Ваша светлост, ама моята жена…

— Аз не я видях.

— Излязла е.

— В такъв случай няма да казвате и на нея. Виждали ли сте от онова време тази фройлайн Фон Вартенслебен?

— Не.

— А ще я познаете ли?

— Веднага! Със сигурност!

— Добре! И така, мълчете! Ние тръгваме! Адио!

Съдебният съветник заключи вратите и прибра ключовете. Когато седнаха отново във файтона, князът назова една улица, намираща се близо до Петрикирххоф. Слязоха там, за да не разбере файтонджията коя е целта им. После се отправиха пеша към гробището. Съдебният съветник бе мълчал по пътя. Сега каза:

— Ваша светлост счита тази Вартенслебен за майка на детето, което сме приели за дете на Лаура Вернер?

— Да. Откъснатият транспарантен шнур е първата брънка от доказателството, което ще приведа. А, тук стои един хер, а там — друг.

Бяха влезли в гробището. В единия ъгъл беше застанал един мъж, в срещуположния край втори, а от Дома на покойника тъкмо излезе трети.

— Прокурорът, обержандармът и съдебният лекар — отбеляза директорът на съда.

— Чудесно! Господата дават вид, сякаш не се познават. Това ми е приятно. Осведомете ги, моля, небиещо на очи да се отправят един след друг и по възможност тайно към намиращите се зад гробището плевници. С хер Холм ще ви чакаме там.

Той се отправи с Холм към посоченото място. Другите дойдоха по различни пътища и бяха убедени, че никой не ги е забелязал.

— Майне херен — поде князът — касае се за доказване невинността на едно момиче, осъдено като детеубийца. Хер съдебен лекар, възможно ли е след четири години по останките от едно дете да се докаже, че е починало от естествена смърт.

— Не. Трупът ще се е разложил.

— А в случай че се е вкаменил, калцирал?

— Това е изключително рядък случай. Не може нищо да се каже, докато не бъде изследван трупът.

— Е, нека видим. Хер доктор, отворете, моля!

Тези думи се отнасяха за Холм. Те се намираха точно при мястото, където бе скрит детският труп. Холм коленичи, отстрани отломките и го измъкна. Господата, особено съдебният съветник, бяха изумени. Съдебният лекар хвърли един поглед на трупа, опипа го с ръка и попита:

— Ваша светлост, нещо ми се върти из ума… Това да не би да е детето на Вернер, което напразно търсехме навремето?

— Да.

— Спомням си случая много точно. Аз трябваше да прегледам трупа. Интересна, крайно интересна находка — както за лекаря, така и за съдията. Но кой е скрил това детско трупче тук?

— Майката на другото дете, истинската убийца, хер директор.

— Значи Вернер все пак не е излъгала?

— Тя е казала истината. Била е осъдена невинна. Можела е да бъде наказана само за неизвършената регистратура, понеже от чувство за срам не е съобщила за раждането и смъртта на детето.

Междувременно се беше стъмнило. Можеха да се различават само най-близките предмети.

— Сега какво? — попита обержандармът.

— Ще затворим дупката — отвърна князът. — Хер съдебният съветник и хер съдебният лекар ще вземат трупа. А вие, хер обержандарм, ще имате добрината да ме придружите за извършването на един арест.

— Свързан с намирането на този труп?

— Да.

— Да не би на Вартенслебен? — попита съдебният съветник.

— Не, засега на две нейни съучастници. Аз ще предоставя на вас онова, което трябва да се извърши най-напред по отношение на този труп, но имам причини да помоля за възможно най-голяма дискретност, тъй като това ще ме улесни в арестуването на убийцата.

— Аха! Вие знаете къде се намира Вартенслебен?

— Мисля, че знам — гласеше сдържаният отговор. — Но преди да ви помоля да направите решаващия ход, искам да направя работата си още по-сигурна.

Макс Холм отгатна мисълта на княза и се обърна към другите:

— Простете, майне херен, че ще ви помоля да разменя няколко думи с Негова светлост на четири очи. Свързано е с работата, по която се намираме тук, и има за цел така да си подсигурим виновницата, че отричането от нейна страна да бъде невъзможно.

Князът се отдалечи с него и Холм тихо заговори:

— Не зная дали правилно съм ви разбрал, милостиви хер. Вие искате от съображение американката да направите решаващата стъпка срещу Леда едва утре?

— Да.

— Кога ще бъде арестувана?

— Малко преди представлението?

— Преди?

— Да. По този начин ще й бъде попречено да играе и мис Стартън ще остане без конкуренция. Така машинациите на „безукоризнените“ господа от „Столичен театър“ ще бъдат от един път пресечени.

— И как ще бъде изобличена?

— Надявам се, най-напред чрез показанията на исполинката, после чрез доказателството на обстоятелствата и уликите и накрая възнамерявам да я подмамя с писмо или по някакъв друг начин преди представлението да дойде тук, за да отстрани трупа, при което ще бъде наблюдавана от достоверни свидетели. Вие може би сте на друго мнение?

— Действително ми се иска да направя една забележка.

— Моля, говорете!

— Надявам се, ще ми простите, ако изложа по-различно становище от вашето.

— Тук изобщо не може да става дума за прощаване. Вие сте главното лице в тази работа. На вас дължа тези ценни насоки и ако вашето гледище е по-добро от моето, то се разбира изцяло от само себе си, че ще бъде взето под внимание. Така че спокойно кажете какво мислите!

— Най-напред съм напълно съгласен с вас, че ударът, който ще нанесем на Леда, трябва да се стовари и върху нейните протектори.

— Хубаво! По-нататък!

— Тези господа заслужават една здрава плесница. Но как ще я получат, ако Леда не излезе на сцената?

— Ще се изложат, че протежето им е арестувано и изобщо не е стигнало до подиума.

— Така ще се изложат пред нас, но не и пред публиката.

— Впоследствие ще бъде публикувано, че предварително са решили да ангажират убийцата.

— Може пък да съумеят да оборят това изявление. Според мен е по-уместно на първо време да не ги закачаме.

— Искате да им предоставите възможност действително да вземат решение за Леда?

— Да.

— Следователно желаете балерината да излезе на сцената?

— Да. Така ще имаме възможност да прозрем интригите и машинациите срещу американката, което няма да стане, ако Леда не се появи.

— Хм! Признавам, че имате известно право.

— Тези господа ще ликуват. Ще се чувстват победители. Ще разтръбят победата си в пресата. И тогава толкова по-съкрушителен ще бъде ударът, който ще им стоварим.

— Съгласен съм с вас. Но кога да бъде арестувана Леда?

— Непосредствено след представлението.

— На връщане от театъра?

— Не. Ние трябва да опитаме така да уредим нещата, че веднага след приключване на спектакъла да дойде тук, за да отстрани малкия труп.

— Това няма да представлява трудност. Но вие забравяте интересната супе в „Белвю“.

— Хм, да, тя ще пропадне. Аз се канех да стана таен зрител или по-точно слушател.

— Е, вие и бездруго щяхте да се лишите от тази наслада, ако Леда бъдеше арестувана още преди представлението.

— Това е вярно. И все пак ми се иска тоя мосю Леон Стодижел да бъде хубаво посрамен!

Князът се загледа замислено в продължение на няколко секунди в земята, после се засмя тихо на себе си и каза:

— Тук ми хрумва една идея! Ние можем да предоставим на този достопочтен мосю неговата супе!

— С Леда? Значи едва по-късно да я арестуваме?

— Не. Но господата ни чакат. По-късно ще говорим по този въпрос. Но съветът ви да оставим Леда да излезе на сцената си остава в сила.

— А сега искате да арестувате исполинката?

— Да.

— А какво ще стане, ако не признае?

— Ние двамата нали я наблюдавахме тук. Вие сте подслушали разговора между нея и майка й и също Леда. Ние следователно сме свидетели и ще ни повярват.

— Аз също съм убеден в това, но считам за по-целесъобразно да я заловим на местопрестъплението.

— Как да стане тая работа?

— Ще я примамим да дойде още веднъж тук точно както се каним да постъпим с Леда. Трябва да се яви причина да отстранят трупа и ето как ще ги заловим — както майката, така и дъщерята.

— Хм! Тук също имате право.

— Но как да я накараме за втори път да дойде насам?

— Това не е трудно. Аз ще се заема. Имате ли още някаква забележка?

— Не.

— В такъв случай ще информирам господата.

Той се върна при служителите и каза:

— Майне херен, хер доктор Холм наистина ми даде няколко напътствия, които са толкова ценни, че реших да ги взема под внимание. Ще променя съобразно тях плана, който възнамерявах да следвам, и в тази връзка имам да ви направя няколко пояснения.

Господата приближиха изпълнени с очакване, а князът продължи:

— Вече казах, че Лаура Вернер е говорила истината. Тя е станала майка и от страх и срам е скрила раждането и смъртта на детето. На това решение повлияло хилавото състояние на детето, което действително скоро починало от немощ. Сега се искало трупчето да бъде тайно погребано. Младата майка го сложила в една кутия и отнесла през нощта на гробището. Същия ден било извършено погребението на някакъв мъж, чийто гроб още не бил напълно засипан. В неговата рехава пръст смятала Лаура Вернер да погребе своето дете.

— Такива бяха действително нейните показания — потвърди съдебният съветник. — Но тогава тя спомена за появата на второ женско създание.

— Тук също е казала истината, макар думите й да са били възприети като смехотворни извъртания. И така, неотдавна на мястото, където бях с хер съдебния съветник, също се родило дете — момиченце. Майката го удушила с един червен транспарантен шнур и заедно със собствената си майка го отнесла до гробището. Старата останала отвън до зида, а дъщерята се прехвърлила през него вътре. Имала намерение да зарови трупа на умъртвеното дете точно в същия гроб, при който в този миг се намирала Вернер. Убийцата приближила. Това била същата Вартенслебен, която преди малко беше спомената. Тя се изплашила, когато забелязала втора жена, заела се да осъществява същото намерение — тайно да погребе едно дете. Убийцата имала здрави нерви. Бързо се съвзела от страха и взела решение да обърне в своя полза тази среща.

Господата слушаха с най-голямо внимание. Разказът ставаше все по-интересен. Князът продължи:

— Вартенслебен си помислила, че не човек държи в ръката си нишките, от които зависи бъдещето. Знаела, че много често едно незначително, непредвидено или невзето под внимание обстоятелство води до разкриване на престъплението. Такъв можел да бъде и при нея случаят, което сега имала възможност да предотврати. И така, оставила временно детския труп настрана, за да не го види другата, приближила и я заговорила.

— Как ли трябва да се е изплашила Вернер! — обади се лекарят.

— Естествено, неимоверно! В своя ужас тя допуснала Вартенслебен да измъкне от нея името й, жилището и всички други обстоятелства. След това настоятелно я замолила за мълчание. Вартенслебен обещала, но не мислела да спази обещанието си. Когато Вернер побягнала, тя извадила детето от кутията и го подменила със своето. Дори дрехите разменила. После погребала детето си в ковчега на Вернер и се отдалечила с нейното.

— За да го скрие тук под плевника? — попита прокурорът.

— Да, както установихте.

— Каква рафинираност! И майката на тая Вартенслебен й е била помощница?

— Естествено. И сега се появява едно неизяснено обстоятелство, относно което обаче скоро ще добием яснота. При плевника имало една личност, която наблюдавала двете жени.

— Някой мъж?

— Не, едно женище. Предполагам, че исполинът Борман ви е известен?

— Естествено! Дори повече отколкото може да му бъде приятно.

— Известно ли ви е семейното му положение?

— Да — отговори прокурорът. — Та нали задачата на съдията е възможно по-точно да се информира за личните връзки на обвиняемия.

— Следователно знаете какви близки има исполинът?

— Да. Той има жена и дете.

— И после?

— Един брат, който се изявяваше като акробат и неотдавна трябваше да бяга заради малтретиране и убийство по невнимание. Все още не ни се е удало да го заловим.

— Жива ли е майката на тези двама братя?

— Да.

— Къде се намира?

— Това сега не мога да си спомня. Мъкне се наоколо с дъщеря си, която със своето телосложение била напълно равностойна на двамата братя и следствие на това била показвана като исполинска дама и атлетка.

— А знаете ли името й?

— Аврора.

— Така е. Е, майне херен, именно тази Аврора, атлетка и исполинска дама, е била онази вечер по някаква причина скрита при плевника.

— Дяволите да го вземат! — изплъзна се от обержандарма. — Това е крайно интересно!

— Но за Вартенслебен не е било никак интересно да бъде изненадана в своята престъпна дейност.

— Какво? Това женище е сварило Вартенслебен, майката и дъщерята?

— Да.

— Без после да направи донесение?

— Тя е продала своето мълчание.

— Аха! На каква стойност?

— Хиляда гулдена.

— Притежавала ли е Вартенслебен толкова много пари?

— Тя, изглежда, е разполагала с пет хиляди гулдена. По същото време именно на хер Фон Шарфенберг изчезнали пет хиляди гулдена…

— Спомням си — каза обержандармът. — Аз самият арестувах извършителя — някой си Петерман, който беше управител на хер Фон Шарфенберг.

— Известна ли ви е съдбата му?

— Да. Той направи самопризнание и беше осъден. Наскоро бил помилван и се върнал в столицата, както чух.

— Знаете ли къде живее и с какво се занимава?

— Не. Нямам си вземане-даване с регистрационната служба.

— Той живее при мен. Назначих го за секретар.

— О! — прозвуча възклик на изненада.

— Да. Направих го, понеже съм убеден, че този мъж е невинен.

— Невъзможно! Той си призна.

— По някакви странни причини. Ще си позволя един намек. Споменатата Вартенслебен е била любовница, метреса на младия Фон Шарфенберг.

— По дяволите! Сега започва да просветва! — вметна прокурорът.

— Тя е родила в жилището на Петерман, който трябвало тайно да я подслони и да се грижи за нея. Един ден внезапно изчезнала.

— Заедно с детето, естествено?

— Да.

— И може би също с онези пет хиляди гулдена?

— Вероятно.

— Вероятно, казвате?

— Защото не мога да го докажа, макар че съм склонен да го твърдя.

— Досетих се, понеже казахте, че Петерман е невинен.

— Аз съм убеден в това!

— Той ли ви се довери?

— Не. За онези дни той си мълчи. Но аз си поставих задача въпреки неговата сдържаност да докажа невинността му. Както казах, убеден съм, че Вартенслебен е откраднала парите, които липсвали в неговата каса.

— Той защо не го е казал?

— За да пощади младия си господар, лейтенант Фон Шарфенберг. Нали неговият баща не бивало да знае за връзката му с Вартенслебен.

— Това действително е едно небивало доказателство за вярност и жертвоготовност. Но щом Петерман упорства, нищо не може да се направи.

— Аз в никой случай не губя надежда.

— Имате ли основания?

— Да. Хилядата гулдена, които исполинката поискала за своето мълчание, й били изплатени под формата на две петстотингулденови банкноти, чиито номера били посочени във връзка с разгласяването на онази злоупотреба. Исполинката прочела материала и оттогава се страхува да пусне двете банкноти в употреба.

— Още ли ги има?

— Да.

— Ех, да знаехме само къде се намира тази Аврора.

— Тя е тук, в столицата.

— Наистина ли, наистина ли?

— Аз тайно я придружих до странноприемницата. Ще я арестуваме заедно с майка й.

Обержандармът беше направо въодушевен. Той потри ръце и каза:

— Това действително е един съвършен, бляскав криминален случай! Само да можехме да намерим и двете банкноти! Но те сигурно са добре скрити!

— Наистина е така — забеляза князът.

— Аа! „Наистина“ казахте, Ваша светлост?

— Както чухте!

— Знаете, че са добре скрити?

— Да.

— Тогава би трябвало скривалището да ви е известно!

— Точно такъв е случаят. Исполинката ги е залепила зад хастара на портмонето си.

— Как може да го знаете?

— За това по-късно! Сега въпросът е да си подсигурим нея и майка й.

— Това трябва да стане с предпазливост. Тя е силна и при всички случаи ще се отбранява.

— А пък аз бих желал да се избегне всяка шумотевица.

— Къде е отседнала?

— В странноприемница „Кафявия кон“.

— Чудесно! Веднага ще се заема с приготовленията по арестуването й!

— Моля, хер обержандарм, оставете ми още малко време! — додаде князът усмихнато. — С това стигам до предложението, което хер доктор Холм направи. Та ако арестуваме исполинката в странноприемницата, следва да се очаква, че тя всичко ще отрече.

— Със сигурност ще го направи.

— Ето защо хер Холм ни съветва да я заловим тук, при плевника, на местопрестъплението.

— И как да я нагласим тая работа?

— Моля да предоставите това на мен. Ако ми дадете половин час време, майне херен, гарантирам ви, че исполинката ще се появи тук с майка си, за да отстрани детския труп.

— Ако наистина е сигурно!

— Гарантирам!

— Това е достатъчно!

— В такъв случай ще ви помоля, хер обержандарм, дотогава тайно да надзиравате странноприемницата. Ако исполинката излезе, нека някой от хората ви я последва. Хер прокурор, искате ли да присъствате на залавянето на двете жени?

— Естествено!

— Ние трябва да им дадем време да разкрият дупката. Направят ли го, те са изобличени. И трябва да наблюдаваме действията им.

— Това е трудно, тъй като от тази страна няма никакво прикритие.

— Разполагаме само с едно средство да приближим дотолкова, че да можем внимателно да ги наблюдаваме.

— И какво е то?

— Отгатнете, хер обержандарм!

— Наистина не се сещам как бихме могли при този сняг да се промъкнем толкова близо.

— Е, снегът е бял, а чаршафите имат същия цвят.

— Значи имате предвид да се скрием под чаршафи?

— Да. Това предложение правя.

— То действително е най-доброто. Много съм любопитен как ли ще реагират тези женоря, когато из един път изникнем при тях. Сигурно ужасно ще се изплашат.

— Дали исполинката ще се изплаши, е съмнително. Ние при всички случаи трябва да сме подготвени за съпротивата й. И така, направете приготовленията си, хер обержандарм! До половин час аз ще съм при исполинката и може да се приеме, че после тя няма да се забави с идването си тук.

Той понечи да се обърне, но бе задържан от прокурора.

— Един момент, Ваша светлост — каза този. — Отгатвам, че познавате Вартенслебен и само от определени причини се колебаете да ни го кажете.

Князът кимна замислено и отговори:

— Да, предположението ви е правилно.

— И няма да ни посветите?

— Наистина възнамерявах да го премълча. Кога ще подложите исполинката, в случай че попадне в ръцете ни, на първия разпит?

— Законът отрежда той да се проведе в рамките на двайсет и четири часа, отчитано от момента на арестуването.

— Следователно най-късно утре следобед?

— Случаят е интересен, така че бихме могли да се заемем с пленниците още в предобеда. А като се вземе предвид, че това е свързано с връщането свободата на една невинна, ми се иска да не губя време и да се захвана още тази вечер.

— Хм! При това положение може да се очаква, че вие още днес ще чуете от исполинката къде се намира Вартенслебен. Следователно е по-добре аз да ви го кажа, но ще изразя една молба.

— Надявам се изпълнението й да е в пределите на моята власт!

— Достатъчно е само да проявите желание.

— Е, проявявам го.

— Благодаря.

— И така, къде е Вартенслебен?

— Тук, в столицата.

— Отлично, отлично! И тя, и исполинката, тук! Едно добре дошло улеснение. Къде живее или е отседнала?

— В хотел „Кронпринц“.

— Чумата я взела! Толкова изискано! Ако не се лъжа, в същия хотел е отседнала и Леда.

— Не само в същия хотел, но и в същите стаи, хер прокурор.

— Какво говорите! Да не би Вартенслебен да е на служба при балерината?

— Не.

— Как може тогава да живее при нея?

— Тя живее в същите стаи и все пак не при нея.

— Не разбирам.

— Запознат ли сте с житието-битието на Леда?

— Не. Знам само, че идва от Париж и я придружава майка й.

— Нещо не ви ли прави впечатление?

— Какво да ми прави впечатление?

— Е, Леда е с майка си и Вертенслебен също била със своята майка.

— По дяволите, Ваша светлост, да не би да искате…

Не изговори изречението. Князът кимна и го подкани:

— Моля, продължете, продължете!

— Да не би да искате да кажете, че Леда и Вартенслебен са едно и също лице?

— Това искам да кажа.

— Невъзможно!

— Защо?

— Вартенслебен не би поела подобен риск.

— Не виждам никакъв риск.

— Тя е убийца!

— Смята се сигурна от разкритие.

— Тук има хора, които я познават!

— Какво от това? Стотици артисти приемат псевдоними и излизат на сцената там, където са известни истинските им имена.

— Но една такава престъпница би следвало да се бои от публична изява!

— Леда е нагла и дръзка.

— Но тази протекция!

— Е една голяма, непростима непредпазливост.

— Бламажът за ръководството на „Столичен театър“? Това е ужасно!

— Но напълно заслужено. Аз моля, хер прокурор, арестуването на Леда да бъде извършено едва след вечерното представление. Утре ще ви изложа причините си.

— Не е много редно.

— Причините са уважителни.

— Сигурно. Впрочем аз получих инструкции максимално да се съобразявам с вашите напътствия. Вартенслебен — идентична с балерината! Какво ще кажете по въпроса, майне херен?

Запитаните, а именно съдебният съветник, обержандармът и лекарят, бяха не по-малко изумени от питащия и живо изразиха изненадата си.