Метаданни
Данни
- Година
- 1968 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- uftak (2006)
Борис Априлов
ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО ПО МОРЕ:
Редактор Атанас Мочуров
Художник Иван Кирков
Худ. редактор Иван Кенаров
Техн. редактор Константин Пасков
Коректор Денка Мутафчиева
Дадена за набор на 1. III. 1968 г.
Излязла от печат на 30. IX. 1968 г.
Печатни коли 9,25
Формат 16X59/84
Издателски коли 7,67
Тематичен № 1400
Тираж 25080
Издателски № 558
Цена 0,94 лв.
ДПК „Странджата“, гр. Варна
Пор. № 6406/1968
История
- — Добавяне
Глава втора
КАК СЕ ОСТАВЯ БЕЛЕЖКА
Ветрецът поклащаше бележката, както поклаща листата на дърветата, паяжините и желъдите. Лиско стоеше пред нея, изпълнен с вълнение. В главата му се зараждаха нови мисли. Никога не си е представял, че една висяща бележка може да породи толкова много мисли. „Значи така? — питаше се той. — Освен всичко останало, в живота е уредено и това: когато някой иска да изчезне, достатъчно е само да остави една такава бележка… Всичко си е уредено в живота, само че ние, малките, не знаем и затова вършим грешки.“
— Какво се пулиш срещу мен? — неочаквано запита бележката.
— Не се пуля — отвърна лисичето, — а те гледам и си мисля..
— Какво си мислиш?
— Значи така се оставя бележка, а?… Чувал съм, но не съм виждал.
— Така се оставя — потвърди бележката. — Написваш, забождаш и тръгваш!…
— Където си искам, нали?
— Да… Пишеш, забождаш и тръгваш.
— Забождането и тръгването е лесно — рече Лиско, — но писането… Нямаш си представа колко трудно пиша.
— Не ме интересува — отвърна бележката. — Моят живот е кратък. Окачват ме и щом ме прочетат, ме скъсват. Нямам време да се радвам на живота. Затова, върви си и ме остави да се любувам на природата…
Малчуганът погледна бележката с яд и каза:
— Може Да си бележка, може да си висяща и говореща, но си невъзпитана и вече не искам да се занимавам с теб!… Няма да ти кажа дори довиждане.
Той обърна гръб на бележката и тръгна по пътеката. Спря се чак при кукувицата.
— Как не ти омръзна цял живот да повтаряш една и съща песен!… Ку-ку, ку-ку… Разбрахме!…
— Лиско, какво те е прихванало?
— Лошо настроение. В тази гора на всяка крачка те обиждат.
— Така ти се струва — отвърна кукувицата. — Нещо тайно си наумил и затуй ти се струва така.
Палавникът изчезна веднага и като вървеше, непрекъснато се питаше дали тази бъбрица не бе прочела мислите му и дали няма да се раздрънка. По-късно се успокои, върна се в лисичата дупка, намери хартия и молив и отново излезе.
За първи път държеше молив в ръцете си. Огледа се, хвърли поглед на хартията, а след туй се озърна и допря изострения край на молива до хартията. Там се появи нещо като чертичка. Лиско се възхити.
— Това е написано от мен, а?… Може би съм написал нещо извънредно интересно, но нали не знам да чета, така и Ще си остане тайна. Голяма е трагедията ми — мога да пиша, а не мога да прочета написаното.
Полюбува се още малко на творбата си и тръгна към дома на вълка Кафявко. Преди да отиде в Съвета, вълкът се грижеше за сутрешния си тоалет — гладеше козилата си, а тя блестеше на слънцето.
— Добро утро, чичко Кафявко.
— Добро утро, Лиско. Какво правиш?
— Нищо особено — отвърна скромно лисичето. — А вие какво правите?
— Подновявам козината си и гледам все пак нравът ми да си остане същият. Трябва да се съобразяваме с поговорките… Сигурно ще искаш някоя услуга.
Навсякъде отгатваха мислите му.
— Нещо подобно — отвърна Лиско. — С мене се случи беля. Тази сутрин, когато се събудих, изведнъж усетих, че съм забравил как се пише буквата Н. Спомням си началото, но краят й се губи някъде. Ако обичате, да ми я напишете тук.
Кафявко пое молива и написа буквата Н в началото на листа.
— Точно тъй — рече Лиско, като разгледа буквата. — Сега си я спомних цялата… Благодаря ви. Довиждане.
Палавникът се отдалечи бързо, докато Кафявко зяпаше учудено след него. Щом излезе на Голямата пътека, Лиско запя новата си песен:
Имам си, ура-ура, цяла буква Н!…
Таралежко миришеше едно хубаво синьо цвете. Като вдишваше дълбоко, той се превръщаше в едно голямо кълбо, а като издишваше, отново ставаше продълговатият Таралежко. Лиско издебна най-удобния момент и се приближи.
— Добро утро, чичо Таралежко!… С какво се занимавате?
— Уча се да мириша цветя, Лиско.
— Разбирам, разбирам… Това е нещо, което всеки трябва да знае. Така се придобива навик да се различават цветята от одеколона.
— Какви ги бъбриш? — учуди се Таралежко. — Нали знаеш, че в къщата на обесения не се говори за въже?
— Говоря за одеколон — поясни Лиско.
— Тъй де, нещо свързано с бръсненето… Навярно знаеш какво представлява един бръснат таралеж…
— Да ви кажа правата, вече не знам с кого как да говоря - оскърби се лисичето. — Ето, сега смятам да напиша на това място буквата А, но не смея. Кой знае какво ще си помислите.
— И сега не те разбрах.
— Впрочем, защо не я напишете вие?… Да си имам една буква от вас, за спомен.
— Дай молива!
Таралежко завъртя внимателно буквата, после я украси с бодли и заяви, че това е личен негов почерк. Лисичето благодари и отново пое по пътеката, право към жилището ряпа. Гризеше я внимателно, от всички страни. Лисичето започна да следи всяко негово движение. Ряпата ставаше все по-малка, но винаги запазваше предишната си форма. Най-после Лиско не изтрая и запита:
— Защо така?
— Нов начин на ядене — обясни Сивко. — Винаги имаш чувството, че ряпата е цяла. Отначало е била една голяма ряпа, после се превръща в друга, по-малка, в още по-малка и така нататък; получаваш илюзията, че си изял десетина различни по големина репи.
— И какво от това?
— Как какво?… Едно е да изядеш само една ряпа, съвсем друго е да изядеш десет репи.
— Не е така — поклати глава Лиско.
— Защо?
— Репите се броят по опашките.
— За съжаление си прав — натъжи се Сивко и добави:
— Останалото е илюзия.
— Сивко, думата ЗЕЛЕ със З ли се пише или с Б?… Мисля, че по-рано се пишеше с Б.
— Не ми е известно такова нещо — рече Сивко. — Винаги си я пиша със З.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Тази дума ми е най-позната.
— Тогава можеш ли да напишеш думата ЗЕЛЕ на това място?
— С удоволствие.
Заекът Сивко пишеше бавно, изглежда, че усещаше вкуса на думата и гледаше всичко да продължава колкото може повече.
— Щом напишеш първата буква, спри, да й се полюбувам — помоли се Лиско.
— Готово!
— Значи това е буквата 3?
— Да.
— Ще проверя тая работа при Бухльо.
Бухалът спеше в клоните на дъба. Лиско го поздрави с добро утро, но Бухльо се намръщи и каза нещо неопределено.
— Не разбрах — наостри уши лисичето. — Казахте ли нещо?
— За един бухал утрото никога не може да бъде добро
— отвърна птицата. — Друг е въпросът, ако ми кажеш „добър вечер“ и ако е нощ. За мен нощта е благодат.
— Така си е — съгласи се лисичето. — Извинете.
— Какво те води при мен?
— Можете ли да ми услужите с една буква?
— Докога?
— Трябва ми една буква А… — Тук лисичето си спомни, че вече има таралежовата буква А, бързо извади листа и я преписа. След това отново се обърна към птицата: — Нуждая се от една хубава буква С, за неопределено време.
— Хм! — вдъхна дълбоко бухалът. — Искаш буква… Хм!… И защо тъкмо буквата С?
— Трябва ми.
— Какво ще я правиш?
— Ще си играя с нея. Нали знаете, ние, децата…
— Знам. Каква я искаш, главна или обикновена?
— Има ли значение?
— Има.
— Може ли да е нещо средно? — Лиско се замисли.
— Не… Поръчваш ми буква и трябва да зная каква да я изработя. Това е буква, не е нещо друго… Едно е главна, друго е обикновена.
— Ох — въздъхна Лиско. — И при буквите ли има главни и неглавни?
— А ти как мислиш?… Чакай, какво толкоз ти е притрябвало буква и то именно С, която е особено важна?… Да не си намислил нещо лошо?
— Че какво може да се намисли с една нищо и никаква буква?
— Всичко може. Когато с буквите се злоупотребява, може да се случат какви ли не работи… По-добре е да питам жена си… Тук ми искат една буква! — извика високо бухалът.
От хралупата на дървото излезе съпругата Бухла.
— Кой ти иска? — запита сънно тя.
— Лиско… Имал голяма нужда от една хубава буква С.
— Че как така? — учуди се Бухла — Къде ще му излезе краят, ако всеки започне да ти иска букви? Току-виж че ти взели всичките букви и за нас няма да остане нищо.
— Това му казвам и аз.
— Не може тъй — продължи Бухла, — безобразно е да се раздават букви!…
— Питай го, не му ли казах същото.
— Нищо не си му казал — развилня се Бухла. — Ти си един разсипник! Раздаваш наляво и надясно буквите ни!
Тези силни крясъци естествено възбудиха любопитството на сврака Нешка, която долетя мигновено.
— Какво става, комшийке?
— Моят хубостник раздава буквите ни!… Виж го ма, всичките ни букви иска да раздаде на чужди, а за нас да не остане нищо!…
— Че то не може така — намеси се сврака Нешка. — Такива неща трябва да се пазят за лоши дни, а не да се пилеят!…
— Това му викам! — изпадна в истерия Бухла. — На!… Вижте го моя непрокопсаник!… Вижте го всички!… Пилее, раздава!…
Започнаха да долитат много други птици. Лиско се хвана за главата, хиляди пъти съжаляваше за всичко и докато скандалът горе се развихряше, той се промъкна в папратите, откъдето запраши към другия край на гората, към стройната и красива сърна Грациоза.
Грациоза стоеше на полянката до своето сърненце Еди и му говореше нещо съвсем неразбираемо, а Еди й отговаряше на висок глас, кратко и ясно, но също така неразбираемо.
— Из Лийвърпул а порт ъв Инглънд? — питаше майка Грациоза.
— Йей, сър!… Лийвърпул из а порт ъв Инглънд — отговаряше сърненцето Еди.
— Не казвай сър, а лейди! — поправи го майка му. Лиско издебна затишието и рече:
— Добро утро!
Мама Грациоза се обърна и се усмихна. След това погледна рожбата си и запита:
— Еди, какво ще отговориш на Лиско?
— Гуд морнинг! — отвърна Еди и подгъна крачетата си за поклон.
Лиско също подгъна коленете си, но падна и се търкулна на тревата. Еди се спусна да му помогне, вдигна го и успя да му прошепне в ухото:
— Съсипаха ме с този английски!
— Какво те води насам, Лиско? — запита мама Грациоза.
— Дойдох да ми напишете една буква С. Вчера, като си играех, изведнъж я забравих, пък днес ми потрябва и рекох…
— Разбира се! — усмихна се мама Грациоза. — Веднага… Къде да я напиша?
— На този лист.
Сърната взе молива и се замисли, отново се усмихна, този път свенливо, и каза:
— Как да ти обясня?… Ние в къщи се занимаваме само с модерни езици и просто съм забравила нашата азбука. Мога да ти напиша буквата С, но на английски.
— Какъв е този език? — запита Лиско.
— Моля ти се, това е езикът на Шекспир!… Еди го учи, та като порасне, да чете Хамлет в оригинал.
— Дадено — отсече Лиско, — праснете буквата на този език.
— Да си взема стилото. Не мога да пиша е молив. Мама Грациоза тръгна грациозно към чантата си, а
Лиско прошепна в ухото на Еди:
— Какво представлява това нещо „Хамлет“?
— Един ловък убиец с хладно оръжие. С нетърпение чакам да прочета този криминален роман.
Мама Грациоза завъртя една красива английска буква, лисичето поблагодари и си тръгна весело по пътя. Еди го гледа със завист, докато го сепна гласът на майка му:
— Из Лийвърпул а порт ъв Инглънд?
— Мамо, колко пъти ще ти отговарям, че Ливерпул е пристанище на Англия?
Мама Грациоза изблещи изненадано очи, тръсна крак и извика строго:
— Еди, ти излезе от добрия тон!… За наказание днес ще изядеш два десерта!
Еди заплака и веднага даде правилния отговор на английски, както го искаше майка му и световноизвестният учебник на Екерсли.
А Лиско продължаваше своя лов на букви.