Борис Априлов
Приключенията на Лиско по море (1)

Глава първа
РАЗМИСЪЛ

На трийсет и първия ден, след като свърши приключението в гнездото на орела, Лиско стоеше под едно голяма дърво и мислеше. Беше чувал, че най-добре се мисли, като се гледа непрекъснато в една точка. Понеже наблизо нямаше подходяща точка, Лиско гледаше право в хралупата на дървото. Хралупата беше много дълбока и от това мислите на Лиско ставаха дълбоки, стигаха до другия край на дънера, откъдето излизаха навън и се разпръскваха. „Разбирам… трийсет дни, но трийсет и един — не!… Трийсет дни можеш да бъдеш примерен, но трийсет и един — това е невъзможно. Трийсет и един ден никой не може да бъде послушен, колкото и послушен да е той.“

„Освен това — продължаваше да разсъждава Лиско — примерен може да бъде само този, който не е видял широкия свят. Аз съм го видял. Той е много дълъг и много широк… Добре, но само това ли е широкият свят? Само това, което видях от гнездото на орела?… Смешно е да се твърди такова нещо. Ако е така, той не ще да е много широк и само дето го хвалят наляво и надясно… Следователно време е да напусна Тихата гора и да поема големия път.“

„Да поема големия път — мислеше си Лиско, — но нали обещах да кротувам и да не създавам главоболия? Животните и без това си имат грижи. Защо да ги тревожа и аз.“

Изглежда, че последната мисъл надделя. Лиско прекъсна разсъжденията си и тръгна да се разхожда. Утрото беше слънчево. Тихата гора ухаеше с всичките си аромати, които излизаха от чашките на цветята и влизаха в носа на Лиско. Той ги вдишваше и си казваше, че да се живее е наистина хубаво. Край него бързаха животните — кой на работа, кой на училище. Птиците огласяха простора с песните си, защото това им беше работата — да пеят от сутрин до вечер, да създават удоволствие. За тези птици казваха, че служат на изкуството. Лиско не знаеше какво е това „изкуство“ и защо цял живот трябва да му се служи, но смяташе, като порасне, също да служи на изкуството и още отсега се опитваше да пропее като славеите.

Преди няколко дни той бе посетил главния славей на Тихата гора и от дума на дума му даде да разбере, че желае да служи на изкуството — да се качи на някой клон и да запее като птиците. Главният славей му каза:

— Може, но преди това се научи да се качваш и слизаш по тоновата стълба.

— Добре де, ще се науча — обеща лисичето и се отдалечи, но го досрамя да пита каква е тази „тонова стълба“. Напразно търси такава стълба из гората. Не можа да я намери.

Като повървя още малко, Лиско съзря сестричките си Хитруша и Рунтавка. Те се прескачаха. Лиско ги заобиколи отдалече. Никак не му се играеше с тях. За тях казваха, че се развиват по-бавно, но се радваха на послушанието им.

Лисичето отново потъна в размисъл. Интересно, палавникът за първи път разбра, че може да върви и да мисли. Това го изненада. Затова се спря, за да види дали няма да спрат и мислите му. Нищо подобно. Мислите му продължаваха да си текат в следния ред:

„Трудно е да си послушен. Мога да извърша сто героични постъпки, мога да изям сто ябълки и да подскоча сто пъти, но да бъда послушен — не мога. Интересно, да бъдеш послушен, на пръв поглед изглежда лесно — трябва да стоиш на едно място, да не подскачаш, да не вършиш героични дела, които никой няма да ти признае. Просто трябва да стоиш и да изпълняваш това, което искат татко и мама. А е трудно. Какво? Трудно?… Невъзможно е!… И въпреки това, възрастните казват за мене с усмивка: Всъщност Лиско е едно доста симпатично лисиче… Защо животните говорят така?“

Ето въпросите, които се вплитаха в мислите на Лиско, когато се движеше и когато спираше, за да разбере дали и мислите му спират. Ето как лисичето разбра, че мислите на живите същества не спират.

„Добре де, не спират — започна отново хлапачето, — ами… като спим? Тогава какво правят мислите? И те ли спят? Може би, но не ми се вярва. Струва ми се, че когато спим, мислите използуват, че никой не ги безпокои, и започват да се забавляват. Забавляват се, като си правят представления, и е прието тези забавления да се наричат сънища.“

„Добре — каза си Лиско, — ами като умрем?… Какво става тогава с мислите ни? Продължават ли да вървят?“

Този въпрос го изплаши. Той се озърна и реши незабавно да иде при шефа на Тихата гора. Реши да го посети по две причини:

Първо — да разбере истинската истина и

Второ — Мецан да разбере, че Лиско не е глупаво лисиче, което знае да се губи, че е любознателен и иска да се добере до най-важните истини.

Палавничето подскочи и хукна към дома на Мецан. Пътеката се провираше между дървета и папрати. Лиско се чувствуваше лек и радостен и както винаги в такива случаи, неусетно запя. Откъде бликаха тези негови песни, как му хрумваха, самият Лиско не можеше да си обясни. Този път песничката, която му дойде на ум, имаше следното съдържание:

Нека, нека, нека, нека. Нека, там-та-рам!…

От цялата песничка лисичето разбираше само думата „тамтарам“. Какво означаваше другата думичка „нека“, и какво нека — на този въпрос трябваше също да си отговори. Но преди това трябваше да си обясни нещо друго: какво е това?

Върху заоблен мраморен камък беше клекнала неподвижната фигура на една жаба. Лиско спря неочаквано и започна да я разглежда.

— Паметник ли си? — запита тихо той.

— Не.

— Какво си?

— Аз съм си аз.

— Кой си ти?

— Мечтаещият жабок Скоклю от първата част на романа.

— Аха!… Какво правиш тук?

— Мечтая.

— Аха!… За какво мечтаеш?

— Някога мечтаех да скоча на Луната.

— Така ли? Защо?

— И оттам да извикам едно мощно и хубаво „кваак“.

— Аха… Интересно.

— Добре, но всички ми се подиграха и сега съм решил просто да си мечтая заради самото мечтаене. Нали си има специални мечтатели? Стоят, мечтаят, мечтаят, мечтаят и никога не се намечтават.

— Разбрах — съгласи се Лиско. — Тогава, приятно мечтаене… Аз бързам.

— Закъде бързаш?

— Търся истината.

— И ти ли? — поклати глава Скоклю и отново замръзна в своята неподвижност.

Лиско се отдалечи, по няколко пъти се обърна да види паметника. Няма ли да се раздвижи поне за миг? Не може да бъде — помисли си той. Все някак трябва да се помръдне… Лиско спря и се обърна. Нещо може да го засърби и нали трябва да се почеше. Затова той се върна назад да разкрие загадката.

— Хей! — започна лисичето. — Чувал съм, че някои могат да стоят известно време неподвижно, но какво правиш, когато те засърби? Нима вас, мечтателите, не ви сърби никъде?

— Защо? Понякога чувствуваме такова нещо.

— Какво правите тогава?

— Почесваме се… Например, в момента аз се почесвам.

— Така ли?… А как?

— Мислено. Това се постига с редовни тренировки и напрягане на подсъзнанието.

— Аха!… — учуди се лисичето, но после реши да бъде по-откровено и добави: — Виж какво, аз още не съм разбрал какво значи съзнание, а ти ми говориш за подсъзнание.

— Ще дойде време, ще разбереш — важно рече жабокът Скоклю, без да нарушава позата си.

— Постоянно ми говорят за някакво си време, което идва — намуси се Лиско. — Изглежда, че времето е нещо, което идва и което обезателно се разваля. Омръзна ми все да идва и все да се разваля… Хайде, довиждане!

Както винаги, шефът на Тихата, гора бе зает. Довършваше написването на някаква реч, която трябваше да произнесе в Съвета.

— Седни и почакай — рече Мецан. — Още едно изречение и ще завърша. Мисля го от вчера и не мога да го измисля. Трябва ми нещо просто, да се отличава от изреченията, с които свършвах досегашните си речи.

— Благодаря, ще почакам — отвърна Лиско.

— Идеално! — извика Мецан. — „Благодаря ви за вниманието, господа!“ Това е изречението, така ще завърша, ще благодаря на тези, които са се измъчвали да ме слушат… Благодаря ти, Лиско.

— Няма защо — отвърна лисичето. Мецан прибра молива си и запита:

— Какво те води при мен?

Лиско наведе глава и реши да мине направо към целта:

— Един въпрос, чичко Мецан… Днес ще прекарам деня си в размишления и след туй ще взема някои решения.

— Правилно, Лиско… Неправилно щеше да бъде обратното.

— Например?

— Да вземеш някои решения, а след туй да потънеш в размишления и да съжаляваш. Ти си умно лисиче и ние с нетърпение чакаме да пораснеш.

— Какво ще правите тогава?

— Ще те включим в работата на Съвета. — Лиско изтръпна при мисълта, че като порасне, ще седи на едно място и Ще взема решения. Мецан сякаш предугади неговия страх и се усмихна: — Кажи сега.

— Искам да знам — започна лисичето — какво става е мислите на всяко живо същество, когато то умре. Мислите също ли умират?

Мецан се почеса внимателно по ухото, след това по носа, а накрая се закашля. Лиско се зарази от кашлицата и също започна да кашля, докато се засрами.

— И така — започна Мецан, — всичко зависи от мислите… Ако мислите са били важни, остават да живеят и след смъртта. Ако са незначителни, умират заедно с нас… Нещо повече - има толкова глупави и дребни мисли, които умират, преди да е умрял този, който ги е измислил… Разбираш ли ме, или да ти повторя? Ако искаш, ще ти го обясня с чертежи.

— О, не — рече Лиско, — струва ми се, че разбрах. Значи, мислите все пак остават да живеят след смъртта на този, който ги е измислил.

— И мислите, и делата — поясни Мецан. — Зависи какви са.

— Стана ми съвсем ясно — каза лисичето. — Благодаря ви за всичко.

Мецан хвърли поглед върху бюрото си и след туй се обърна към госта:

— Имаш ли някакво листче?

— Нямам.

Мецан се принуди да откъсне празното късче хартия от края на речта си и написа на него: „На заседание съм цял ден. Не се безпокойте за мен. Мецан.“

— Какво написахте? — запита Лиско.

— „На заседание съм цял ден. Не се безпокойте за мен. Мецан…“ Оставям бележка на домашните си… Хайде, че закъснях.

Излязоха от дома на шефа. Мецан измъкна карфичка и забоде бележката на вратата. След това се сбогува и тръгна към Съвета.