Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The House on Hope Street, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Даниел Стийл. Домът на надеждата

ИК „Компас“

История

  1. — Добавяне

Глава седма

Лиз поспа няколко часа в чакалнята, където я остави Бил Уебстър, и се върна край леглото на сина си още преди той да се е събудил. А когато отвори очи, Питър се оплака от ужасно главоболие и от силна болка във врата.

В шест часа сутринта Уебстър влезе, за да провери състоянието му. Беше го проверявал на всеки час през изминалата нощ. Не забеляза нищо обезпокоително. Неврохирургът мина през отделението по-късно сутринта и остана доволен от онова, което видя. Сподели с Лиз, че синът й е голям късметлия.

Тя помогна на сестрите да го изкъпят. После му включиха системите отново, а в ранния следобед Лиз за малко се прибра у дома. Другите деца продължаваха да се тревожат за Питър. Момичетата я засипаха с въпроси в момента, в който я видяха, но Лиз веднага забеляза, че Джейми не се вижда никъде. Попита Керъл за него, а тя й отговори, че не го е виждала от закуска. Лиз веднага се зае да го търси и го намери да си седи тихичко в стаята.

— Здрасти, миличък, какво правиш тук съвсем самичък? — Лиз се разтревожи за него, особено след като той я погледна и тя видя мъката, изписана в очите му. Сърцето й натежа като камък. Тя седна до него на пода и хвана ръцете му. — Питър ти изпраща много поздрави. Той ще се опита да оздравее по-бързо, за да си дойде у дома.

Джейми обаче само поклати глава, две сълзички потекоха по лицето и капнаха в скута му.

— Не, няма. Той си е отишъл. Също като татко. Миналата нощ го сънувах.

— Погледни ме — рече Лиз, нежно извърна лицето му към нейното и го погледна право в очите. — Не те лъжа, Джейми. Питър ще се оправи. Наранил е врата си и в момента носи гипсова яка и страда от ужасно, ама наистина ужасно главоболие. Аз обаче ти обещавам, че той ще се върне у дома.

Последва дълго мълчание, по време на което детето напрегнато се взираше в очите й.

— Може ли да го видя?

Питър все още изглеждаше доста страшничко — от него стърчаха всевъзможни тръбички, мониторите присветваха и писукаха непрекъснато, но Лиз започна да се пита дали няма да е по-добре за Джейми сам да се увери, че брат му е жив.

— Ако наистина искаш. Но около него има много машини, които издават странни звуци, а от ръцете му стърчат тръбички.

— Какви тръбички? — с любопитство попита Джейми, но вече не изглеждаше толкова уплашен.

— Приличат на сламки. — Приликата беше достатъчно близка.

— Ще ми позволят ли да го видя?

В интензивното отделение не се допускаха деца, но тя реши да поговори с Бил Уебстър и да се опита да му разясни положението. Беше й казал, че тази вечер отново ще е дежурен, а тя бе обещала на Питър, че ще се върне да прекара нощта в болницата.

— Ще попитам — обеща Лиз, а после нежно притисна детето към себе си. — Обичам те, Джейми. Всичко ще се оправи, ще видиш.

— Обещаваш ли, че той няма да си отиде като татко?

— Обещавам — отвърна Лиз, опитвайки се да се пребори със сълзите си. Случилото се се отразяваше мъчително на всички тях. Не само на нея.

— Честна дума? — попита той, вдигнал нагоре малкото си пръстче. Лиз отвърна на жеста и двамата преплетоха пръсти.

— Честна дума. Тази вечер ще поискам от доктора позволение за твоето посещение. А защо днес следобед да не позвъним в болницата, за да можеш да поговориш с Питър?

Очите на Джейми светнаха от радост.

— Може ли?

— Разбира се — обеща Лиз и в този момент си даде сметка, че един телефонен разговор с Питър ще се отрази добре и на сестрите му.

Джейми слезе с нея на долния етаж, а тя събра момичетата край себе си, избра номера на болницата и поиска да я свържат с интензивното на травматологичното отделение.

Гласът на Питър прозвуча дрезгав и слаб, но, предвид обстоятелствата, той говореше почти нормално. Обеща на всички да си дойде у дома възможно най-скоро и нареди на сестрите си да бъдат послушни в негово отсъствие. След това предупреди Джейми да бъде особено внимателен в басейна, обясни му, че той самият бе постъпил много глупаво и непредпазливо и го помоли никога да не прави като него.

— Липсвате ми — изведнъж рече той и заговори като малко хлапе. Лиз, която слушаше от другия телефон, долови сълзите, напиращи в гласа му. — Ще се върна у дома веднага щом мога.

— Мама ми обеща да попита дали ще ми позволят да ти дойда на свиждане — гордо го информира Джейми, а Питър сякаш остана доволен от чутото.

В този момент се обади и Лиз, за да му каже, че ще се върне при него в болницата след няколко часа. Обясни му, че ще остане да вечеря с децата, но това само в случай, че той наистина се чувства добре.

— Всичко е наред, мамо. Може ли да ми донесеш нещо за ядене?

— Какво например? — Той все още беше на системи, а за днес след обяд предвиждаха да започнат да го захранват с Jell-O[1]. Питър не беше особено ентусиазиран от тази перспектива.

— Чийзбургер.

Майка му се разсмя.

— Ти май наистина се чувстваш значително по-добре. — Лиз си припомни предишния ден, когато той лежеше неподвижно пред нея, а тя го умоляваше да отвори очи и да й каже нещо. — Мисля, че ще ти се наложи да поизчакаш още няколко дни, миличък.

— Предположих, че ще ми кажеш точно това. — В гласа му се усещаше разочарование.

— До скоро.

Лиз се върна при другите деца и Джейми веднага се настани в скута й, но сега вече не изглеждаше толкова разстроен. Разговорът с Питър му се бе отразил добре. След известно време Джейми излезе да си играе на двора, а Лиз се обади в кантората. Според Джийн там всичко било спокойно. Тя бе успяла да отложи едно явяване пред съда и да отмени няколко среши, премествайки ги през идната седмица. Лиз обаче отново си даде сметка, че цялата работа лежи единствено на нейните рамене. Нямаше кой да я замести в случаи като този и да поеме делата й. Всичко падаше на нейния гръб. Децата, работата, злополуката с Питър и трагедията, която щеше да ги сполети, ако той не бе оцелял. Това беше огромен товар. Тежко бреме и отговорност.

Тази мисъл не я напусна през целия път до болницата.

 

 

Бил Уебстър отново бе застъпил дежурен и макар да се усмихна, когато я видя, изглеждаше измъчен и само й махна с ръка. Едва след час се появи в интензивното, за да види Питър и да си побъбри с нея.

— Как е нашият пациент днес?

— Помоли за чийзбургер. Аз лично смятам, че това е добър знак, нали? — попита Лиз и отметна кичур червена коса от очите си. Тя внимателно разтриваше раменете на Питър, който все още страдаше от силно главоболие. Лекарите обаче вече му бяха предписали някакви болкоуспокоителни, които, поне до известна степен, облекчаваха болката.

— Мисля, че това е отличен знак. Хайде да го отложим за утре, а, Питър?

— Наистина ли? — Питър изглеждаше изключително доволен.

— Мисля, че вече си готов. След няколко дни ще започнем терапия на врата ти, а за целта е добре да си възвърнеш силите. Освен ако стомахът ти не протестира прекалено силно.

Това беше добра новина за Питър, който не бе харесал пудинга и бе отказал да изяде както него, така и бистрия бульон, който му бяха донесли.

Бил Уебстър провери нещо в картона на Питър, погледна внимателно мониторите и си отбеляза някои показатели, преди да излезе от отделението. Лиз го последва. Искаше да го помоли да позволи на Джейми да посети Питър следващия следобед.

— Искам да ви помоля за една услуга — предпазливо започна тя.

Този път Бил бе облечен в син екип, а косата му изглеждаше така сякаш не е била ресана дни наред. Той обаче през целия следобед се бе занимавал с пострадалите при тежка челна катастрофа — три деца и петима възрастни. Две от децата бяха починали вечерта. Лекарят беше уморен и потиснат и се радваше на бързото възстановяване на Питър.

— Зная, че в интензивното не се допускат деца — започна Лиз, а той кимна, проявявайки едва доловимо нетърпение. По негово мнение причините за това решение бяха повече от основателни — децата бяха приносители на всевъзможни зарази и бацили, а неговите пациенти не бяха достатъчно силни, за да се преборят с една силна инфекция. Лиз обаче го наблюдаваше със сериозно изражение. — Всички ние преживяхме много след смъртта на баща им — тя все още не бе изрекла молбата си, но знаеше, че трябва да го направи — и моят най-малък син е силно разстроен заради Питър.

— На колко години е той?

— Десет. — Тя се поколеба и го погледна, питайки се каква част от истината би могла да му каже. А след това реши да му се довери напълно. В края на краищата той бе спасил живота на Питър. — Той е със забавено развитие. Роди се преждевременно, полузадушен. В родилната зала му подадоха кислород, който обаче му причини някакви увреждания. Случилото се е много мъчително за него. Той е видял всичко вчера и сега си мисли, че Питър може да ни напусне, също като баща си. Мисля, че ще му е от полза, ако види брат си колкото е възможно по-скоро.

Последва продължително мълчание. Бил Уебстър я изгледа напрегнато, след което кимна в знак на съгласие. Беше сигурен, че тази жена и децата й бяха преживели тежки и мъчителни изпитания.

— Бих ли могъл да направя нещо, за да ви помогна? — внимателно попита той. — Съвсем сама мъкнете огромен товар на плещите си, нали?

Начинът, по който то изрече, я натъжи и очите й се напълниха със сълзи. Лиз се извърна за миг настрани, за да се овладее, преди да му отговори. Точно така реагираше и непосредствено след смъртта на Джак — добротата и съчувствието на хората сломяваха защитните й механизми и тя започваше да плаче.

— Само му позволете да види Питър — тихичко промълви Лиз.

— Когато пожелаете. Ами другите деца? Те как приемат случилото се?

Семейството очевидно бе преживяло мъчително убийството на бащата и Бил искаше да направи нещичко, за да облекчи участта им. В този миг той осъзна какво всъщност означава Питър за по-малките деца в семейството. А също и за Лиз. Това му помогна да разбере по-добре отношенията между двамата, на които бе станал свидетел предишния ден.

— Мисля, че момичетата разбират какво е положението, но те сигурно също биха искали да го посетят. Аз просто не исках да нахалствам прекалено. За Джейми обаче е особено важно да може да види Питър.

— Доведете го още утре.

— Благодаря ви. — Лиз бе трогната от думите и държанието му и не бе сигурна как точно да изкаже благодарността си.

Тя се върна при Питър и остана при него докато той заспа. След това Лиз излезе в чакалнята и легна на кушетката. В стаята беше тъмно, но тя бе все още будна, когато Бил отвори вратата и я погледна. Не можеше да разбере дали е заспала, а никак не му се искаше да я притеснява. Остана дълго до вратата, загледан в нея, а след това я повика.

— Лиз?

За пръв път се обръщаше към нея на малко име и тя рязко седна в леглото, уплашена отново за Питър.

— Какво има? — Лиз пусна крака на пода и изрита одеялото, предоставено й от сестрите.

— Няма нищо. Всичко е наред. Извинявай. Не исках да те изплаша. Исках само да проверя дали си добре… Помислих си, че може би ти се пие чай или нещо друго. — Беше вече полунощ и Бил реши, че не е уместно да й предлага кафе. Той беше на работа, но тя все пак трябваше да поспи. — Събудих ли те? — попита в тъмното той, изпитвайки вина загдето я беше обезпокоил. Но от доста време мислеше за нея и му се искаше да си поговорят.

— Не, бях будна. Вече не мога да спя така добре както преди… — Думите й заглъхнаха, но и двамата разбраха за какво говори. — Бих могла да пийна чаша чай. Или супа. Или нещо друго.

По-нататък по коридора, близо до кабинета му, имаше автомат за топли напитки. Лиз вече бе купувала от там супа и чай. Тя обу обувките си и го последва по коридора. Бил обаче предложи лично да й направи чаша чай в кабинета си.

Лиз се настани на един стол. Дрехите й бяха омачкани, косата й не бе сресана, но той като че ли не обръщаше внимание на тези неща. Беше работил цяла нощ и изглеждаше по-зле и от нея.

— Какъв вид право практикуваш? — попита той докато Лиз отпиваше от горещия чай.

— Семейно право… бракоразводни дела…

Той кимна с разбиране.

— И аз имам малко опит в тази област… но това беше отдавна. — По всичко личеше, че спомените му за онова време не са особено приятни, но той все пак успя да се усмихне с тъга.

— Разведен ли си? — попита Лиз и той кимна в отговор. — Деца?

— Нямам. Не ни остана време. Бях стажант, когато се оженихме, а тя беше специализант. Някои хора успяват да имат деца в този период от живота си, но на мен ми се струваше глупаво. Исках да съм сигурен, че когато реша да имам деца, ще разполагам и с достатъчно свободно време, за да бъда до тях и да им се радвам. Нали разбираш… — той се усмихна — може би когато стана на около осемдесет…

Имаше приятна усмивка, а очите му бяха много по-топли, отколкото бе решила при първата им среща. Тогава Лиз бе изпитала към него силна антипатия. Беше й се сторил твърде груб, безцеремонен и безчувствен, но сега изведнъж си даде сметка, че мислите му обикновено са заети от далеч по-сериозни неща — като спасяване на човешки животи например — и понякога се налага възможно най-бързо да получи нужната му информация за пострадалия пациент, защото в неговата работа всяка секунда е от значение. Предишния ден се бе държал с нея рязко и строго, а сега се проявяваше като изключително приятен и внимателен събеседник.

— Разведен съм от десет години — довери й той, съобщавайки информация, за която тя не бе питала.

Но при нея обикновено ставаше така. Клиентите й винаги й казваха повече, отколкото й бе необходимо, но понякога това бе от голямо значение в работата й. Този път обаче Лиз установи, че й се иска да научи повече за него.

— И нямаш желание да се ожениш повторно? — с интерес попита тя.

— Почти никакво. А и нямам време. Струва ми се, че бракът ми ме излекува от всички илюзии. Разводът ни беше доста неприятен. Тя имаше любовна връзка с главния специализант, моя шеф, а това ми се отрази доста зле. Всички в болницата научиха доста преди мен и започнаха да ме съжаляват. Впоследствие те се ожениха и си родиха три деца. Тя се отказа от медицината, която май й беше само хоби по време на специализацията. Двамата с нея бяхме много различни.

Най-меко казано.

— Съпругът ми и аз работихме заедно в продължение на осемнадесет години и се разбирахме чудесно. Добре е, когато съпрузите имат едни и същи интереси — тихо заключи Лиз, опитвайки се да не мисли за Джак. Беше изморена и твърде уязвима и знаеше, че ще се разплаче веднага щом Бил започне да я разпитва за Джак.

— Ако трябва да бъда напълно откровена, той обичаше семейното право повече от мен самата. Аз винаги съм си падала повече по филантропията и безнадеждните каузи и все ми се иска да се изправя в защита на онеправданите. Той обаче беше изключително прагматичен и знаеше къде се печелят добри пари. И имаше право да настоява да работим в тази област на правото, защото имаме пет деца, за които да се грижим.

— А сега? Продължаваш ли да се занимаваш с бракоразводни дела? — Тя кимна утвърдително. — Защо? Би могла да се занимаваш с онова, което желаеш.

— Не съвсем. — Лиз се усмихна. — Аз все още имам същите пет деца, а сега краката им са по-големи, а обувките — по-скъпи. Както и образованието им. Не е толкова далеч денят, когато четирите по-големи деца ще постъпят в колеж. Джак беше прав. Семейното право е много доходно, макар че понякога ме потиска. При разводите виждам хората в най-лошата им светлина. И най-приятните ми клиенти се превръщат в чудовища, когато бившите им половинки ги разгневят. Но аз чувствам, че съм длъжна да продължа да работя в тази област. Заради паметта на съпруга ми. Той положи много труд, за да създаде кантората, и аз не мога да се откажа от всичко просто ей така.

Не можеше да се откаже от кантората, от децата, от къщата им, от съвместните им отговорности. Всичко вече лежеше изцяло на нейните плещи и Бил чудесно съзнаваше каква огромна отговорност е това.

— Обмисляла ли си някога възможността да се посветиш на някоя друга област от правото? — попита Бил заинтригуван.

Тя беше умна, човечна и много красива. Излъчваше топлота и сърдечност, които силно му допадаха, а сърцето му не можеше да остане безучастно към любовта, която тази жена изпитваше към сина си.

— Понякога ми се иска да се захвана с нещо друго — кимна тя. — Но не много често. А ти?

Лиз го погледна, а той си сипа още малко кафе и поклати отрицателно глава.

— Никога. Обичам работата си. Напрежението понякога е нетърпимо, решенията трябва да се вземат за части от секундата и трябва непременно да са верни и целесъобразни. Залозите в нашата работа са изключително високи и няма място за грешки. Това ме принуждава да бъда на висота през цялото време. Обичам да работя по този начин.

— На мен ми звучи като постоянно изкачване. Всеки ден трябва да покоряваш Еверест, а това сигурно е ужасно мъчително понякога.

Лиз си мислеше за Питър и за това колко лесно можеха да го загубят предишния ден. Мислеше си и за двете деца, които бяха починали по-рано тази вечер.

— Твърде често е ужасно мъчително — въздъхна Бил. — Мразя да губя.

— И Джак беше такъв. — Лиз се усмихна. — Аз самата не го преживявам толкова навътре, но той възприемаше като лична обида всяка загуба в съда. Държеше да печели винаги и вероятно именно този негов стремеж му коства живота. Отнесе се много сурово към един мъж, който просто превъртя от наложеното му съдебно решение. А аз се боях точно от това… дори го предупредих… но той не ми повярва. Предполагам, че никой не би могъл да предвиди онова, което се случи. Съпругът на нашата клиентка направо откачи. Уби съпругата си, моя съпруг, а след това се застреля в кантората ни.

Докато разказваше, отново си припомни кошмарната сцена и за секунда затвори очи. Бил я наблюдаваше внимателно.

— Ти и децата сте преживели неописуем кошмар — отбеляза той, преизпълнен със съчувствие.

— И все още ни е трудно. Ще ни е нужно много време, за да го преодолеем, но вече се справяме по-добре. Бяхме женени деветнадесет години, а това не се забравя за няколко месеца. Бяхме щастливи в продължение на много години.

— Имали сте късмет — тихо рече той.

Никога не бе изпитвал такива чувства към друг човек. Не бе обичал така дори и жената, за която се бе оженил, нито пък другите две, с които бе живял след нея. С течение на годините постепенно се бе отказал да търси идеалната жена. Различни жени се появяваха за малко в живота му и изчезваха без особени сътресения, а той така и не можа да се привърже към нито една от тях. Неангажиращите връзки му се струваха далеч по-прости и безопасни. Не изпитваше потребност от нищо повече.

— Имахме голям късмет — повтори Лиз, а след това се изправи и му благодари за чая. — Мисля, че трябва да се опитам да поспя малко преди Питър да се е събудил. Утре сутринта възнамерявам да прескоча за малко до кантората, а след обяд ще се върна заедно с Джейми.

— Ще бъда тук. — Бил й се усмихна и й напомни, че иска непременно да се запознае с Джейми.

Лиз се поспря на вратата, обърна се и го погледна. От очите й струеше скръб и тъга. Както вече му бе казала, кошмарът, причинен от смъртта на Джак, все още не бе свършил за нея.

— Благодаря ти, че ме изслуша. Това помага понякога.

— Винаги помага, Лиз.

Но той не го бе направил само заради тази жена. Харесваше му да разговаря с нея. Харесваше и момчето. Съжаляваше единствено, че е трябвало да понесат толкова много мъка.

Лиз се върна на кушетката в чакалнята, но дълго не можа да заспи. Мислеше си за Бил и за самотния му живот, изпълнен единствено с всеотдаен труд. Този начин на живот не й се струваше кой знае колко удовлетворителен, но напоследък и нейният не го биваше кой знае колко — беше посветен единствено на работата и децата. Най-накрая Лиз заспа и сънува Джак, а той като че ли се опитваше да й каже нещо. Сочеше й нещо и се опитваше да я предупреди, а когато се обърна, Лиз видя Питър да скача от трамплина в празния бетонен басейн.

Събуди се, обхваната от паника, примесена с познатото чувство на безнадеждна тъга. Всяко едно събуждане криеше в себе си онзи ужасен миг, когато тя си спомняше, че в живота й се бе случило нещо особено трагично. А в следващия момент осъзнаваше, че Джак вече не е между живите. След всичките тези месеци все още мразеше първите мигове на всяко събуждане. Ето защо толкова трудно заспиваше вечер — знаеше, че на следващия ден ще се събуди отново, за да се изправи лице в лице с жестоката действителност.

Лиз среса косата си, изми лицето и зъбите си, но въпреки това продължаваше да се чувства мърлява и неспретната. Питър беше буден, когато тя се върна в интензивното. Умираше от глад и се оплакваше, че не му носят нищо за ядене. В края на краищата му сервираха купичка овесени ядки, която той посрещна с недоволна гримаса.

— Отврат! — възкликна момчето, сякаш беше на пет, а не на седемнадесет години. — Това е истинска отврат!

— Бъди добро момче и си изяж всичко. Ще ти се отрази добре — сгълча го Лиз, но той стисна здраво зъби и устни. Лиз се разсмя и остави лъжицата. — И какво би предпочел вместо тази каша?

— Искам гофрети.

Питър говореше за гофретите, които тя приготвяше, макар че Лиз съвсем съзнателно бе престанала да ги прави след деня, в който умря Джак. Просто не можеше. И децата я разбираха. Всички те много обичаха гофрети, но никога не повдигнаха този въпрос пред нея. Този път обаче Питър очевидно бе забравил. — И бекон — додаде той. — Мразя овесена каша.

— Зная, че я мразиш. Може би по-късно днес ще започнат да ти дават истинска храна. Ще разговарям с доктор Уебстър.

— Мисля, че той те харесва — Усмихна се Питър на майка си.

— Аз също го харесвам. Той ти спаси живота. А това е най-добрият начин да ме впечатли.

— Исках да кажа, че той наистина те харесва. Видях го да те наблюдава вчера.

— Мисля, че имаш халюцинации, но въпреки това си много сладък… макар че не желаеш да си изядеш закуската.

— Ако те покани да излезете, ще се съгласиш ли? — с усмивка я подкачи Питър.

— Не ставай смешен! Той е лекар, а не някакъв Ромео. Това падане на глава май доста ти е размътило мозъка.

Лиз бе развеселена от думите му, но в действителност не им обърна кой знае какво внимание. Бил Уебстър беше приятен мъж и те двамата си бяха поговорили сърдечно предишната вечер, но това не означаваше нищо и за двамата.

— Ще се съгласиш ли, мамо? — продължи да упорства Питър, но Лиз се разсмя, отказвайки да приеме въпроса сериозно.

Не беше и нужно. Думите на Питър звучаха просто абсурдно.

— Не, няма. Не проявявам интерес към когото и да било. А и той не се интересува от мен. Така че престани да ни сватосваш, а се съсредоточи върху по-бързото си оздравяване.

Лиз помогна на сестрите да го изкъпят, а след това отиде в кантората. Джийн бе направила и невъзможното, за да реши всички неотложни въпроси, а и периодът, за техен късмет, не бе особено натоварен. Беше средата на август и повечето хора бяха във ваканция.

След обяд Лиз се върна у дома, за да види децата и да вечеря с тях. Няколко пъти разговаря с Питър по телефона, който беше в приповдигнато настроение. Няколко негови приятели наминали да го видят и му занесли и нещо за ядене. Той и Джесика се бяха разделили през юни и в момента в живота му нямаше момиче, което да се суети около него, но той не тъгуваше — вниманието на приятелите му беше достатъчно. Най-накрая Лиз намери няколко свободни минути, за да позвъни на Виктория и на майка си. Беше разговаряла и с двете непосредствено след злополуката и сега с удоволствие щеше да им съобщи добрите новини. Майка й, както обикновено, започна със страховитите си предсказания за възможни усложнения и неочаквани последици, а Виктория простичко я попита дали би могла да й помогне по някакъв начин. За момента обаче нямаше какво да се прави. Въпреки това Лиз с удоволствие си поговори с нея — гласът на Виктория й помогна да се поразтовари малко. А след тази кратка почивка тя се върна отново към папките, отрупали бюрото й.

След като вечеряха у дома, Лиз взе един душ, преоблече си и каза на Джейми да се обува. Щеше да го води на свиждане при брат му. Беше помолила момичетата да изчакат още един ден, защото знаеше, че неспирните им приказки, шумният им смях и добронамереното суетене около леглото на Питър щяха да изцедят напълно силиците му. Но посещението на Джейми беше колкото заради Питър, толкова и заради него самия. Лиз знаеше, че детето изпитва отчаяна потребност да се увери, че Питър е добре.

Джейми мълча през целия път. Извърнал глава, се взираше през прозореца и Лиз си помисли, че детето изглежда притеснено. А когато спряха на паркинга пред болницата, той се извърна към нея и я попита направо:

— Ще бъде ли страшно, мамо?

Джейми беше напълно искрен с нея. Въпросът му я трогна и тя реши, че е длъжна да му отвърне по същия начин.

— Може би малко. Болниците по начало са малко страшнички. Пълни са с хора и машини, които издават странни звуци. Но Питър не е страшен. — По лицето му имаше само няколко синини и охлузвания. — На врата му има една специална гипсова яка, а той лежи в голямо легло, което може да се вдига и сваля чрез един бутон.

— А той ще се върне ли пак у дома?

— Да, миличък, съвсем скоро. Преди да тръгнете на училище.

— Това скоро ли е? — Джейми не можеше добре да се ориентира във времето и си го знаеше.

— След няколко седмици — обясни му тя. — Може дори и по-скоро. В болницата има един много добър доктор, който иска да се запознае с теб. Казва се Бил.

— А ще ми слага ли инжекция?

Джейми изглеждаше паникьосан. За него това посещение в болницата бе не толкова приключение, колкото трудно изпитание, но той бе готов да премине през него и да направи каквото е нужно, но на всяка цена да види Питър.

— Не, няма да ти бие инжекции — ласкаво го увери майка му.

— Добре. Мразя инжекциите. Той боцкал ли е Питър? — Джейми се тревожеше за брат си.

— Много пъти, но Питър е голямо момче и няма нищо против. — Само дето не искаше да яде пудинг и овесена каша. По-рано този следобед приятелите му му бяха занесли пица и той с огромно задоволство й бе съобщил новината по телефона. — Ще влизаме ли вече?

Джейми кимна, пъхна ръчичка в нейната и двамата заедно влязоха в главното фоайе. Детето стискаше здраво ръката й, а дланта му овлажня, докато се качваха с асансьора към интензивното на травматологията. Джейми видимо потрепери, когато излязоха от асансьора и видяха един човек на носилка.

— Той мъртъв ли е? — с ужасен шепот попита той и се притисна към майка си. Очите на човека бяха затворени, а една сестра стоеше до носилката.

— Просто спи, Джейми. Всичко е наред. Нищо лошо няма да се случи.

Тя бързо го поведе надолу по коридора към интензивното. Веднага щом влязоха, видяха Питър. Той седеше в леглото си и нададе радостен вик, когато зърна Джейми. А той се усмихна до уши, когато чу гласа на по-големия си брат.

— Ей, голямо момче, ела тук и дай една целувка! — извика Питър.

Джейми се втурна към него, но в следващия момент се закова на място, забелязал всичките апарати и монитори около леглото на брат си. Боеше се да се приближи повече.

— Хайде — окуражи го Питър, — само още една крачка и си до мен.

Джейми направи последната крачка като човек, който се опитва да премине през поток, гъмжащ от змии, но в този момент Питър го сграбчи и ги придърпа към себе си. Джейми се усмихна, наведе се над него, за да го прегърне и целуне. Лиз също се приближи и зърна светналото от радост личице на Джейми.

— Господи, как ми липсваше! — успя да изрече Питър.

— И ти ми липсваше. Даже си помислих, че си умрял — простичко рече Джейми. — Мама обаче ми каза, че си жив. В началото не й повярвах и тя реши да ме доведе, за да те видя.

— Е, нали виждаш, че нищо ми няма. Но постъпих много тъпо, скачайки в басейна по този начин. Съветвам те да не правиш такива глупости, защото ще загазиш също като мен, хлапенце. Е, как я карате у дома?

— Много е скучно. Момичетата не спират да разказват за случилото се с теб. Те всички се разплакаха, когато те откараха с линейката. Аз също плаках — призна си той и с облекчение погледна по-големия си брат.

Точно от това имаше нужда — да се увери, че той си е жив и здрав.

— Леглото ти наистина ли може да се вдига и сваля? — с интерес попита той и се огледа наоколо. В интензивното имаше и други пациенти, но завесите около леглата им бяха спуснати и той не можеше да ги види.

— Разбира се. — Питър му показа бутоните и му обясни как да го направи. Премигна от болка, когато Джейми рязко вдигна леглото му. После го спусна до хоризонтално положение, а най-накрая остави брат си седнал.

— Боли ли те? — Джейми бе очарован от движещото се легло.

— Малко — призна си Питър.

— Искаш ли отново да си легнеш?

— Добре, аз ще ти кажа колко да го свалиш. Щом ти кажа, спираш.

Питър винаги бе знаел как да направи Джейми щастлив.

Докато Джейми се опитваше отново да спусне леглото, Бил Уебстър влезе в сектора и започна да ги наблюдава с интерес. Погледна първо Лиз, а след това премести поглед към двамата й сина. Питър току-що бе наредил на Джейми да махне пръст от бутона, а той изглеждаше доволен от добре свършената работа. Поиска да пробва отново, но този път Питър го помоли да не го прави. Все още го болеше повече, отколкото бе готов да си признае.

— Здрасти, докторе — поздрави Питър, а Джейми го изгледа подозрително.

— Ще си лягате ли? — учтиво попита Джейми, загледан в зеления хирургически екип, с който Бил бе облечен.

— Не. Когато съм на работа, трябва да нося тези дрехи. Глупаво, нали? Но когато съм с тях, мога да си легна по всяко време. — Той се шегуваше, но Джейми продължаваше да го разглежда с големите си, сериозни кафяви очи. Макар че Джейми имаше черна коса, а Питър беше червенокос, между двамата съществуваше поразителна прилика. — Запознай ме с брат си — обърна се към Питър той, който побърза да представи доктора на Джейми.

— Не искам инжекция — обясни Джейми, който много се боеше да не възникне някакво недоразумение по въпроса.

— Нито пък аз — отвърна Бил, застанал на разстояние от момчето. Знаеше от майка му за забавеното му развитие и никак не му се искаше да го стресне с присъствието си. — Ще ти обещая да не ти бия инжекции, ако и ти ми обещаеш същото.

Джейми се разсмя.

— Обещавам — тържествено заяви той. А после, без особена причина, сякаш усетил, че моментът го изисква, той доброволно започна да разказва за себе си. — Аз спечелих три медала на параолимпийските игри. Мама ми беше треньор.

— И в кои дисциплини се състезава? — попита го Бил, а на лицето му се изписа неподправен интерес.

— Дълъг скок, сто метра гладко бягане и надбягване с чували.

Той с гордост изреждаше дисциплините, а Лиз го наблюдаваше с усмивка.

— Майка ти трябва да е много добър треньор, щом си спечелил толкова много медали.

— Така е. Когато тренирах с татко, съм стигал най-много до четвърто място. Той ми крещеше много повече от мама. Но тя пък ме накара да се упражнявам всеки ден и да работя по-упорито.

— Постоянството се възнаграждава — заключи Бил по-скоро заради Лиз, отколкото заради Джейми, а тя му се усмихна в отговор, леко смутена от хвалебствията на Джейми. — Сигурно е било много вълнуващо.

— Така си беше — отвърна Джейми с усмивка, а след това се обърна към брат си и го попита дали може отново да си поиграе с леглото му. И макар че Питър не беше особено очарован от тази перспектива, все пак позволи на Джейми да го направи.

През това време Бил и Лиз излязоха навън, за да поговорят.

— Как е той? — попита го Лиз. Питър все още й изглеждаше твърде уморен, а и главата и вратът очевидно продължаваха да го болят.

— Добре е — увери я Бил. — Той е любимият ми пациент. А малкият ти син е страхотно хлапе. Можеш да се гордееш с него — заяви той, загледан в Джейми, който се виждаше през стъклената стена на помещението.

— Но аз се гордея! — Тя погледна Бил и се усмихна. — Благодаря ти, че ми позволи да го доведа тук. Той беше много уплашен заради Питър. Това посещение му се отрази много добре. От два дни не съм го виждала толкова щастлив.

— Може да дойде отново, когато пожелае. Стига да не ми слага инжекции.

Бил се усмихна, а Лиз се разсмя. Двамата се върнаха в интензивното и спасиха Питър от Джейми, който продължаваше да си играе с леглото.

— Мисля, че вече е време да си ходите, приятели. Питър има нужда от почивка, вие — също. — Той погледна сериозно Джейми. — Чичо доктор иска да знаеш, че можеш да дойдеш отново.

— И следващия път ми донеси пица — додаде Питър и няколко минути по-късно целуна Джейми за довиждане.

Джейми му махна с ръка от вратата на интензивното, а след това тръгна с майка си към асансьора. Все още стояха и чакаха асансьора, когато Бил ги видя и се приближи, за да благодари на Джейми за посещението.

— Много ми хареса. Беше страхотно. А аз си мислех, че ще е страшно — призна си Джейми с неподправената искреност, която беше част от очарованието му.

Той винаги казваше онова, което мислеше. — Линейката пищеше много силно, когато откарваше Питър — информира той Бил, който кимна в отговор.

— Линейките винаги вдигат много шум. Но тук при нас е доста тихо. Така че заповядай отново.

Той се усмихна, а Джейми кимна с готовност.

— Сестрите ми ще дойдат утре. Те говорят много и може да изморят Питър.

Бил се разсмя на глас, но не се осмели да отбележи, че това е характерно за повечето жени. Не познаваше Лиз достатъчно добре, за да си позволи подобна забележка, а и не бе сигурен дали жената има добро чувство за хумор. Въпреки това изказването на Джейми го развесели.

— Аз ще се погрижа да не го изморят твърде много. Благодаря, че ме предупреди.

В този момент асансьорът пристигна. Джейми му махна с ръка преди вратите да се затворят. Бил вече бе попитал Лиз дали има намерение да прекара и тази нощ в болницата, но тя го бе информирала, че ще си остане вкъщи с децата, а на сутринта ще дойде да види Питър отново. Тя му бе благодарила отново за помощта, която й бе оказал при посещението на Джейми. Свиждането с Питър бе протекло много успешно и докато пътуваха обратно към къщи, Джейми сподели с майка си, че е много доволен.

— Леглото на Питър ми хареса. И докторът също. Той е добър. И мрази инжекциите като мен — напомни на майка си. — Струва ми се, че Питър го харесва.

— Всички го харесваме — съгласи се Лиз. — Той спаси живота на брат ти.

— Тогава и аз го харесвам.

Той разказа на сестрите си с най-големи подробности за свиждането при Питър — спомена за леглото и за лекаря, който мрази инжекции и който бе спасил живота на Питър. За него това посещение се бе оказало едно приключение.

Тази нощ Джейми отново спа в леглото на майка си, но този път сънят му беше спокоен, без страхове и кошмари. За разлика от този на майка му, която през цялата нощ сънува ту Джак и инцидента с Питър, ту Бил, Джейми и момичетата. Сънищата й бяха населени с тревоги, злополуки и най-различни хора.

А когато на следващата сутрин се събуди, Лиз имаше чувството, че цяла нощ е препускала в бясно родео.

— Уморена ли си, мамо? — попита я Джейми, който я събуди в шест сутринта.

— Много — измъчено изпъшка тя. Последните няколко дни си бяха казали думата.

Ужасът, изживян след злополуката с Питър, която едва не му бе коствала живота, бе изцедил силите й и тя се чувстваше като пребита. Притесненията от последните дни сякаш повтаряха в по-малък мащаб страхотиите, които бе изживяла след загубата на Джак, само че този път нещата се развиваха по благоприятен за тях начин.

Лиз приготви закуска за децата, отиде на работа, яви се на едно дело в съда, след което се върна в болницата, където трябваше да се срещне с Керъл и момичетата. Джейми бе останал у едни съседи, защото Лиз не желаеше да прекалят с посещенията. А и днес беше ред на момичетата.

Те се смееха, говореха една през друга и плачеха, насядали край леглото на Питър. Разгледаха цялата медицинска апаратура около него, съобщиха му последните клюки, разказаха му за приятелките си и последните си любовни увлечения, увериха го, че са неизказано щастливи от бързото му възстановяване. Лиз обаче си даде сметка, че забележката на Джейми от предишния ден се бе оказала пророческа. Когато час по-късно момичетата си тръгнаха, Питър изглеждаше изтощен и се наложи да му сложат инжекция с болкоуспокояващ медикамент.

А когато той най-после заспа, Бил и Лиз излязоха, за да поговорят в чакалнята.

— Джейми беше прав — с тревога отбеляза тя. — Момичетата направо го изцедиха.

— Момичетата често постъпват така с мъжете — с усмивка отвърна той. — Аз обаче смятам, че посещението им му беше от полза — едно надзърване към истинския живот, противопоставен на обстановката в интензивното. Питър има нужда от това.

След това обсъдиха евентуалното му изписване от болницата и Бил сподели, че според него Питър вероятно ще бъде изписан някъде около Деня на труда — след по-малко от две седмици. Преди да го пусне да си ходи у дома, Бил искаше да е сигурен, че мозъчният оток е спаднал напълно и че няма да възникнат някакви неочаквани усложнения. Лиз се съгласи, че подобна предпазливост изглежда напълно разумна.

Думите му обаче й напомниха за нещо, което й се искаше да обсъди с децата. Тяхното годишно парти по случай Деня на труда. Бяха решили, че тази години няма да организират такова празненство, но след случилото се с Питър и чудодейното му избавление Лиз реши, че имат всички основания да празнуват. Освен това в този момент беше невъзможно да заминат за езерото Тахо. Питър не би могъл да пътува толкова скоро след злополуката.

— Дали ще може да тръгне на училище навреме? — угрижено попита Лиз.

— Почти. Да закъснее най-много със седмица. Което изобщо не е фатално. Не бива обаче да шофира.

А Лиз имаше намерение да го заведе на обиколка на колежите през септември. Е, ще се наложи да поизчакат, докато Питър закрепне достатъчно.

Продължиха да разговарят за възстановяването на Питър, след което Бил я покани отново в кабинета си на кафе. Тя се съгласи и тежко се отпусна на един стол. Изглеждаше смазана от умора.

— Дълъг ден, а? — съчувствено подхвърли Бил. Знаеше, че Лиз има твърде много задължения и отговорности и бе впечатлен от ефективния начин, по който се справя с тях, от самообладанието й и от любовта, с която ограждаше децата си.

— Не по-дълъг от твоя — учтиво отбеляза тя.

— Аз обаче нямам пет деца, едното, от които е в болницата. — А другото е със забавено развитие и очевидно се нуждае от повече грижи и внимание. Да не говорим за подрастващите щерки, които сигурно трябва, постоянно да се държат под око. — Като се замисля за семейството ти, просто не разбирам как успяваш да се справиш с всичко.

— Понякога и аз не зная. Просто правя онова, което трябва.

— Ами ти? — тихо я попита Бил и я погледна над ръба на чашата. — Кой се грижи за теб, Лиз?

— Аз самата. Понякога и Питър. А също и секретарката ми, моята икономка и приятелите ми. Аз съм истинска късметлийка. — Твърде странен поглед към действителното положение, променило се драстично, след като бе загубила съпруга, на когото бе разчитала в продължение на двадесет години. Сега се опитваше да се справи съвсем сама. Бил й си възхищаваше искрено заради онова, което правеше. Още повече, че Лиз очевидно го правеше добре.

— Когато те погледна, изпитвам чувство на вина заради малкото отговорности, които лежат на плещите ми. Та аз нямам дори и домашен любимец. Сам самичък съм. Грижа се единствено за себе си. Предполагам, че съм завършен егоист.

В сравнение с нея, неговият живот бе лишен от всякакви препятствия и несгоди.

— Не, просто си по-различен. Всеки човек си има своите потребности, Бил. Ти очевидно знаеш какви са твоите и си си изградил живот, който да ги задоволява напълно.

Беше достатъчно възрастен и зрял, за да промени живота си, но не го бе сторил. Очевидно не искаше промяна. Беше на четиридесет и пет години и преди няколко дни й бе споменал, че животът му, такъв какъвто е, му харесва. Тя също харесваше живота си, такъв какъвто беше.

— Аз бих била изгубена без децата си…

— И разбирам защо. Те са страхотни хлапета. И това не е случайно. Повече от очевидно е, че им давиш всичко от себе си, а те ти се отплащат със същото.

Припомни си, че Джейми му бе споменал за параолимпийските игри и за дългата подготовка, по време на която Лиз го бе тренирала за участието му в игрите. Не можеше да се начуди откъде бе намерила свободно време и за това.

— Те заслужават всичко, което правя за тях. Освен това ме правят много щастлива. Което ми напомня — тя остави чашата и се изправи, — че е време да се прибирам вкъщи, преди да са се отказали от мен. Ще се видим утре.

— Аз ще отсъствам през следващите няколко дни, но Питър ще бъде в добри ръце.

Съобщи й името на лекаря, който ще се грижи за сина й, каза й и кога точно ще се върне от Мендосино.

— Приятно прекарване — с усмивка му пожела Лиз. — Заслужил си си няколко дни почивка.

Когато вечерта се прибра у дома, Лиз постави пред децата въпроса за празника по случай Деня на труда. С изненада установи, че те посрещат предложението й със смесени чувства. Мегън и Джейми заявиха, че идеята е страхотна, но Рейчъл и Ани смятаха, че празникът без участието на баща им ще бъде предателство към паметта му. След Четвърти юли, Денят на труда бе вторият любим празник на Джак.

— Кой ще се занимава с барбекюто? — плачливо попита Рейчъл.

— Ние — спокойно отвърна Лиз. — Няма да ни е за пръв път. Питър също може да помогне. Аз просто смятам, че трябва да отпразнуваме факта, че той е добре и скоро отново ще бъде сред нас.

Когато въпросът бе поставен по този начин, двете момичета неохотно се съгласиха. Към края на седмицата обаче настроението им видимо се подобри и те започнаха да се вълнуват от предстоящия празник. Всички възнамеряваха да поканят приятелите си. Лиз — също.

Списъкът с гостите включваше шестдесет имена. Лиз очакваше празника с нетърпение. За пръв път след смъртта на Джак щеше да посреща гости, но оттогава бяха изминали осем месеца и едно празненство изглеждаше напълно в реда на нещата.

Четири дни преди Деня на труда около петдесет души от поканените потвърдиха, че ще дойдат на празненството. Лиз и Бил Уебстър обсъждаха въпросите, свързани с изписването на Питър и графика за възстановителната му терапия, когато Лиз внезапно реши, че би могла да покани и него на партито.

— Ще бъде нещо като празненство в чест на Питър и неговото оздравяване — обясни Лиз. — Би било чудесно, ако дойдеш и ти. Няма да е официално — можеш да облечеш дънки и пуловер.

— А хирургически екип? Като се замисля, май нямам други дрехи. Напоследък не ходя никъде, защото все нямам свободно време.

Той обаче изглеждаше доволен от поканата и й обеща, че ако не е дежурен, непременно ще присъства.

— Ще ни е много приятно, ако успееш да дойдеш. Цялото семейство бе преизпълнено с благодарност към него и това бе един от начините да му изкажат признателността си. Лиз му бе изпратила и кашонче с вино в знак на благодарност, а той бе останал приятно изненадан от подаръка. Колкото повече разсъждаваше по въпроса, толкова по-правилно й се струваше решението й да го покани, за да отпразнуват заедно завръщането на Питър у дома. В края на краищата без него Питър можеше и да не оживее. Самата мисъл за това й се струваше непоносима.

Докато обсъждаха въпросите около изписването на Питър, Бил няколкократно й повтори, че не бива да позволява на момчето да се преуморява. Той беше млад и в момента, в който се прибере у дома, щеше да пожелае да се види с приятелите си и да хукне с тях на някъде. Лиз трябваше да внимава това да не стане изведнъж. Иначе Бил смяташе, че Питър вече е съвсем добре, а след като приключи и с възстановителната терапия около Коледа, от претърпяната злополука няма да остане и следа.

— Известно време го дръж под око и не му позволявай да се претоварва — предупреди я Бил и Лиз кимна в знак на съгласие.

— Ще внимавам.

В продължение на месец или два, докато свалят гипсовата яка от врата му, Питър нямаше да може да шофира и Лиз съзнаваше, че на него ще му е много трудно без кола, а на нея самата щеше да й се наложи да намери време и за него. Все някой обаче трябваше да го кара на училище, а през повечето време Керъл бе заета с момичетата и Джейми.

— Ще се справим.

— Ще поддържаме връзка. И непременно ми се обади, ако възникнат някакви проблеми с Питър.

В деня на изписването на Питър Бил дойде да се сбогува с тях. Стисна сърдечно ръката на Лиз. По очите му личеше, че тя ще му липсва. Бяха се сприятелили след многото часове, които бяха прекарали в кабинета му на чаша кафе. Лиз му напомни отново за празненството по случай Деня на труда, а той й обеща, че ще се постарае да присъства.

— Той ще дойде, мамо — убедено заяви Питър докато пътуваха към къщи.

— Не и ако е на работа — спокойно отбеляза Лиз, макар да съзнаваше, че този човек ще й липсва. След премеждието, което бяха преживели заедно, Лиз го чувстваше като приятел и щеше да му е благодарна до края на живота си.

— Ще дойде — самодоволно повтори Питър. — Вече ти казах, че той те харесва.

— Не бъди такъв умник — с усмивка отвърна Лиз. Думите му изобщо не я притесниха. Бил беше просто лекарят на Питър.

— Обзалагам се на десет кинта, че ще дойде — заяви Питър и оправи гипсовата си яка.

— Не можеш да си ги позволиш — отвърна майка му и се включи в натовареното движение.

Убеждаваше сама себе си, че за нея е абсолютно без значение дали Бил ще дойде на празника, или не. Успя да убеди себе си, но не и Питър, който продължаваше да я наблюдава с усмивка.

Бележки

[1] „Jell-O“ — Вид пудинг, производство на „General Foods Corporation“ с рекламно лого „Най-прочутият американски десерт“. — Б.пр.