Даниел Стийл
Домът на надеждата (3)

Глава трета

Лиз изкара останалата част от деня с усещането, че се движи под вода. Непрекъснато идваха хора. Едни лица се сменяха с други. Пристигаха цветя. А тя изпитваше непоносима болка и се бореше със силните пристъпи на паника, които заплашваха да я удавят в силните си вълни. Единствената й връзка с действителността бе постоянната й тревога за децата. Какво щеше да стане с тях? Как щяха да преживеят тази трагедия? Агонията, изписана на лицата им, отразяваше чувствата, раздиращи собствената й душа. Подобна жестокост й изглеждаше немислима, но ето че се бе случила точно с тях и тя бе безсилна да промени хода на нещата и да облекчи страданията на децата си. Чувството й за безпомощност беше всепоглъщащо. Животът й бе попаднал във водовъртеж, от който нямаше излизане. Имаше чувството, че, повлечена от огромна вълна, се носи към висока тухлена стена и не може да направи нищо, за да се спре. После осъзна, че всички те вече бяха достигнали до стената, която не могат да прескочат, още сутринта, когато Филип Паркър бе застрелял съпруга й.

Съседите започнаха да носят храна, а Джийн се обади на всички познати и приятели, за които се сети, включително и на Виктория Уотърман — най-близката приятелка на Лиз в Сан Франциско.

Тя също беше адвокат, макар да се бе отказала от кариерата си преди пет години, за да си остане вкъщи с трите си деца. След дълги години на напразни надежди най-накрая бе родила тризнаци, заченати ин витро, и бе решила, че иска да си остане у дома с тях, за да им отдели цялото си внимание. Виктория бе единственият човек, когото Лиз помнеше и различаваше в многоликата тълпа. Лицата на всички останали й се струваха неясни и размити и тя изобщо не си спомняше с кого бе разговаряла преди малко, не знаеше кой е бил в дома й, за да й изкаже съболезнованията си.

Виктория пристигна веднага. Носеше си чанта с дрехи за няколко дни. Съпругът й се бе съгласил да се грижи за момчетата и тя възнамеряваше да остане колкото е нужно. В момента, в който я зърна на вратата на спалнята, Лиз се разрида неудържимо. Виктория остана при нея цял час, като плачеше заедно с нея и я притискаше към себе си.

Но дори и Виктория не знаеше какво да каже. Не съществуваха думи, които да намалят болката на Лиз, и тя дори не се и опита да ги търси. Двете просто стояха една до друга, прегръщаха се и плачеха заедно. Лиз се опита да обясни какво точно се бе случило, да се опита да го асимилира и приеме, но докато преразказваше събитията от сутринта, те й изглеждаха напълно лишени от смисъл и логика.

Когато Виктория пристигна, Лиз все още бе облечена с окървавената си нощница и болничния халат. След като прекараха известно време заедно, Виктория й помогна да ги съблече и внимателно я заведе в банята. Но дори и душът не помогна. Нищо не помагаше. За Лиз нямаше никакво значение дали яде, пие, плаче или говори. Колкото и да размишляваше, колкото и пъти да си припомняше случилото се, крайният резултат винаги бе един и същ. Мислеше си, че като изкаже всичко с думи, може да й олекне, но не стана.

През цялото това време на Лиз й се искаше единствено да излезе от спалнята и да провери как са децата й. Керъл седеше при Джейми и момичетата, Питър бе отишъл за малко до дома на Джесика, а Джийн продължаваше да провежда безкрайни телефонни разговори. Виктория се опита да накара Лиз да полегне, но тя отказа. По-късно през деня Джийн й напомни, че е длъжна да помисли за приготовленията за погребението. Лиз вече бе започнала да мрази тази дума и не желаеше да я чуе никога повече. Смисълът й съдържаше целия ужас на случилото се с тях. Приготовления. Това означаваше избор на обреден дом, на ковчег, на костюм, с който да облекат трупа му, и на стая, в която хората да дойдат и да му се поклонят, сякаш той беше някакъв предмет или рисунка, но не и човек.

Лиз вече бе решила, че ковчегът трябва да е затворен. Не искаше хората да го запомнят като мъртвец. Държеше всички да си го спомнят такъв, какъвто беше приживе — засмян и общителен приятел, страхотен баща и ненадминат адвокат. Не желаеше хората да видят в какво се е превърнал, не й се щеше да излага на показ безжизненото тяло, което Филип Паркър бе унищожил само с един куршум.

Лиз знаеше, че точно в този момент семейството на Аманда Паркър преживява същия този ужас, разбираше, че децата й сигурно са съсипани. Те бяха все още съвсем малки и Лиз бе информирана, че сестрата на Аманда ще ги вземе при себе си. Въпреки това обаче не можеше да мисли за тях в момент като този — всичките й страхове и тревоги бяха съсредоточени върху собствените й деца. Помоли Джийн да изпрати цветя в обредния дом от тяхно име и реши, че след няколко дни ще позвъни лично на майката на Аманда. За момента обаче бе прекалено разстроена и съсипана и можеше само да плаче за тях и да им съчувства от разстояние.

Вечерта пристигнаха братът на Джак от Вашингтон и родителите му от Чикаго. На следващата заран тръгнаха заедно с Лиз към обредния дом, за да се погрижат за погребението. Джийн отиде заедно с тях, а също и Виктория, която държеше ръката на Лиз през цялото време докато избираха ковчега. Спряха се на ковчег от тъмен махагон с месингови дръжки и подплата от кадифе. Служителите в обредния дом говореха така, сякаш бяха отишли там да избират кола, а не ковчег за Джак. Те обсъждаха различните възможности и алтернативи с такова спокойствие, а думите им звучаха толкова налудничаво, че на Лиз изведнъж й се прииска да избухне в истеричен смях. В следващия миг обаче отново се разрида неудържимо. Вече изобщо не можеше да се владее, имаше чувството, че е неспособна да спре или промени силните емоции, които заплашваха да я погълнат. Съдбата я бе запокитила сред огромните вълни на отчаянието и тя не виждаше обратен път към спасителния бряг. Запита се дали някога отново ще се почувства нормална, дали ще може отново да разсъждава разумно, да се смее, да се усмихва, да чете списания и да върши всички ония обикновени неща, с които е изпълнено ежедневието на хората. А всеки път, когато минеше край украсената коледна елха, я възприемаше като безмълвно обвинение, като грозен спомен… като призрак от една отминала Коледа.

Тази вечер около масата за вечеря се събраха петнадесетина човека. Виктория, Керъл, Джийн, братът на Джак — Джеймс, на когото бе кръстен Джейми, родителите на Джак, нейният собствен брат, с когото не беше особено близка, приятелката на Питър Джесика, един приятел от Ел Ей, съученик на Джак, и децата. През цялото време идваха и си отиваха други хора, входният звънец не спираше да звъни, пристигаха цветя и храна от съседите. Лиз имаше чувството, че целият свят вече е научил за трагедията им. Джийн успешно се справяше с пресата и държеше репортерите на разстояние. Случилото се с Джак бе публикувано на първа страница на вечерните вестници, а децата видяха репортажа по телевизията. Лиз обаче ги накара да спрат телевизора в момента, който осъзна какво гледат.

След като децата се качиха по стаите си на горния етаж и възрастните се заеха да обсъдят последните подробности за погребението, входният звънец иззвъня и Керъл отиде да отвори вратата. Беше майката на Лиз, Хелън, която току-що бе пристигнала от Кънектикът. В мига, в който зърна дъщеря си, тя избухна в ридания.

— О, Господи, Лиз… изглеждаш ужасно…

— Зная, майко. Съжалявам… аз…

Не знаеше какво да й каже. Никога не бе изпитвала особена близост към майка си и в нейно присъствие винаги се чувстваше неловко и некомфортно. Беше й много по-лесно да си общува с нея от разстояние. Майка й често изразяваше неодобрение от решенията на дъщеря си, но Джак неизменно им служеше като буфер и намаляваше напрежението помежду им. Лиз никога нямаше да й прости пълната липса на разбиране и състрадание по отношение на най-малкия й внук. Майка й винаги бе смятала, че решението им да имат пето дете е повече от глупаво. На нея и четири й се струваха твърде много и категорично заявяваше, че желанието им за пет деца е смешно и прекалено.

Керъл й предложи вечеря, но Хелън отговори, че е хапнала в самолета. Седна до кухненската маса редом с другите и позволи на Джийн да й сипе кафе.

— Мили Боже, Лиз, какво ще правиш сега? — Премина към същността на проблеми, преди още да е отпила от кафето си. Останалите просто се опитваха да преживеят деня, като се стараеха да ограничат мислите и плановете си в рамките на следващия час и внимаваха да не изрекат на глас някоя тревожна мисъл или неудобен въпрос. Майката на Лиз обаче изобщо не се церемонеше и без никакво колебание заговори точно за нещата, които всички други старателно отбягваха. — Ще трябва да се откажеш от тази къща. Нали разбираш, че ще ти е много трудно да се справяш сама… Ще се наложи и да закриеш кантората. Не би могла да се справиш без него.

Лиз се боеше точно от това. Майка й, както обикновено, бе извадила на показ най-съкровените й страхове и ги бе развяла пред лицето й, докарвайки я до състояние, в което просто не можеше да си поеме дъх от ужас. Думите на Хелън прозвучаха като ехо на онези, изречени преди девет години… няма да се опиташ да гледаш това бебе у дома, нали? Мили Боже, Лиз, отглеждането на едно такова дете в къщата ще унищожи и останалите деца. На майка й винаги можеше да се разчита да изрече на глас най-ужасните й страхове. Джак я бе кръстил Гласът на Съдбата, но винаги бе възприемал думите й с усмивка. Тя не е в състояние да те принуди да извършиш нещо, което не желаеш, постоянно й бе повтарял Джак. Но къде е той сега? И какво щеше да стане, ако майка й имаше право?… Ами ако наистина се наложи да продаде къщата и да закрие кантората? Как изобщо щеше да съществува без Джак?

— Онова, което трябва да направим в момента, е да се опитаме да преживеем онова, което ни очаква в понеделник — твърдо я прекъсна Виктория. Бяха решили поклонението да се извърши в обредния дом през уикенда, а погребението да се състои в понеделник в гробището Сейнт Хилари. — Всичко останало ще се подреди от само себе си.

Погребението в понеделник беше единствената им цел за момента, събитието, върху което Лиз трябваше да съсредоточи вниманието си. След това всички те щяха да й помогнат да събере разбитите парченца от живота си. Близките и приятелите й щяха да я подкрепят, както правеха в момента. И всички те знаеха, че все още е рано да се правят планове за бъдещето. Настоящето беше достатъчно мрачно и потискащо, за да се безпокоят за бъдещето.

Лиз седеше до кухненската маса, а съзнанието й непрекъснато я връщаше обратно към коледния ден. Случилото се наистина беше кошмар, който щеше да ги съпътства вечно. Децата никога вече нямаше да украсят коледна елхичка, да се заслушат в коледна песничка или да отворят подарък, без да си спомнят за трагедията, сполетяла баща им в една коледна сутрин, както и скръбта и безнадеждността, изпълнили душите им след това.

Съсипана и опустошена от мъка, Лиз огледа хората, събрали се, за да й помогнат.

— Хайде ела. Защо не се качиш, за да си полегнеш за малко — тихичко я подкани Виктория.

Тя беше дребна жена с тъмна коса и кафяви очи, но говореше с твърд, нетърпящ възражения тон. Лиз обаче не се противеше — в момента се нуждаеше от силата и решимостта на приятелката си. Навремето, докато Виктория бе все още практикуващ адвокат, Лиз на шега я наричаше страшилището на съдебната зала. Тя специализираше в областта на противоправните нарушения срещу личността и се славеше като адвокат, спечелил няколко изключително големи обезщетения в полза на клиентите си.

Разсъжденията за успехите на Виктория обаче отново насочиха мислите на Лиз към Джак, към Аманда и към трагедията, случила се с тях. Отново се разплака и тръгна бавничко нагоре по стълбите към спалнята си. Виктория я следваше по петите.

Лиз я помоли да предаде на Питър да преспи тази нощ в стаята на Джейми и да настани майка й в стаята на Питър. Братът на Джак, Джеймс, щеше да спи на канапето в кабинета на Джак, намиращ се в съседство със спалнята им, а нейният брат щеше да се настани във всекидневната. Къщата беше пълна до горе. Джийн щеше да преспи на двойното легло в стаята на Керъл, а Лиз вече бе помолила Виктория да остане заедно с нея в спалнята. Всичките тези хора й желаеха доброто и, подобно на приятелска армия, бяха готови да се включат в предстоящата трудна битка заедно с нея. Където и да погледнеше, Лиз виждаше хора. Питър и Джесика си говореха в стаята на едно от момичетата, а Джейми седеше в скута на Мегън. В момента не плачеха и изглеждаха сравнително спокойни.

Виктория поведе Лиз към спалнята й. Тя се отпусна на леглото и се загледа в тавана. Чувстваше се като пребита.

— Ами ако майка ми има право, Вик? Ако се наложи да продам къщата и да затворя кантората?

— Ами ако Китай вземе, че ни обяви война и бомбардира къщата в деня на погребението? Искаш ли да опаковаш багажа си още сега, или ще оставиш това за по-късно? Ако си стегнеш багажа още сега, дрехите ти ще се намачкат, но пък ако изчакаш, нещата ти могат да бъдат съсипани, в случай че бомбата улучи къщата… Е, какво ще кажеш, Лиз? Сега ли ще си прибереш багажа, или ще изчакаш? — Виктория се усмихваше и Лиз се разсмя за пръв път през този ден. — Мисля, че майка ти измисля проблеми, за които изобщо не трябва да се притесняваш. Не и в момента. А вероятно и по-късно. И какво точно се опитва да ти каже тя? Че си некадърен адвокат и не би могла да работиш без него? Стига, моля ти се! Та самият Джак често повтаряше, че си по-добра от него.

Виктория искрено вярваше в това. Лиз познаваше законите в дълбочина и макар да не умееше да се перчи и надува в съдебната зала, тя компенсираше известната си стеснителност с изключителни познания и прецизност.

— Той говореше така от куртоазия — възрази Лиз и очите й отново се напълниха със сълзи…

Господи, беше й невъзможно да приеме, че него вече го няма. Къде е той? Искаше си го обратно. Още сега. Вчера сутринта двамата лежаха заедно в това същото легло, а предишната нощ се любиха в него.

Сълзите потекоха по лицето й. Тя никога повече нямаше да се люби с него, никога нямаше да обича отново. Имаше чувството, че и нейният живот, също като неговият, е приключил.

— Ти знаеш и тълкуваш законите по-добре от всеки друг адвокат, когото познавам. — Виктория се опита отново да насочи вниманието й към настоящето. Знаеше какви ужасни мисли и страхове се въртят в главата на Лиз, макар че тя невинаги ги изричаше на глас. — Джак, също като мен, обичаше да се перчи в съдебната зала. Освен това и двамата умеем да блъфираме. — Все забравяше, че трябва да престане да говори за него така, все едно че е с тях в стаята.

— Да, и виж докъде го докара това. Вчера му казах, че Филип Паркър ще я убие, ако блокираме бизнеса и замразим авоарите му. Не знаех обаче, че той ще убие и Джак.

Лиз отново избухна в сълзи. Виктория седна до нея на леглото, прегърна я и изчака пристъпът да отмине. Малко след това майката на Лиз застана на вратата на спалнята.

— Как е тя? — Майка й гледаше право във Виктория, сякаш Лиз беше в безсъзнание и не би могла да ги чуе. В определен смисъл тя наистина имаше усещането, че се е отделила от тялото си и наблюдава отстрани всичко, случващо се около нея.

— Добре съм, мамо. Всичко е наред.

Последното беше пълна глупост, но какво друго би могла да й каже? Струваше й се, че е длъжна да докаже пред майка си, че може да се справи с това. В противен случай щеше да излезе, че майка й е права и тя, рано или късно, ще изгуби и къщата, и адвокатската си практика.

— Не ти личи — мрачно възрази майка й. Утре ще трябва да измиеш косата си и да си сложиш малко грим.

Утре ще е най-добре да умра, за да не ми се налага да премина през всичко това, искаше да й каже Лиз, но не можеше. Нямаше смисъл да се кара с нея точно сега. И бездруго си имаше достатъчно тревоги и не й трябваха допълнителни семейни вражди и противоречия. Джак, също като нея, не беше близък с брат си, но ето че и той бе пристигнал. А и за децата бе добре да видят отново всичките си близки.

Късно вечерта Лиз и Виктория легнаха на спалнята и заговориха за него и за случилото се сутринта. Това беше кошмар, който никоя от двете нямаше да забрави и от който едва ли щяха да се възстановят напълно. Лиз вече бе разговаряла по телефона с няколко човека, които я бяха уверили, че никога няма да се съвземе след една толкова ужасна загуба. Други двама пък я бяха посъветвали, че най-доброто, което би могла да направи, е да продължи с живота си, да излиза и да се вижда с хора и, ако има късмет, току-виж се омъжила отново след шест месеца. Късмет? Как изобщо би могло да им хрумне подобно нещо и как смееха да й казват какво да прави? Да продаде къщата, да си купи нов дом, да се премести в града, да си намери нов съдружник в кантората, да се откаже от практиката си, да каже на децата това, а да им спести онова, да си купи куче, да кремира тялото на Джак, да разпръсне праха му над моста, да не позволява на децата да присъстват на погребението, да е сигурна, че те ще го видят за последен път преди ковчегът да бъде затворен, да направи всичко възможно децата да не виждат трупа, за да не го запомнят по този начин. Всеки се чувстваше свободен да й даде някакъв съвет, да изрази мнението си по въпроса. А тя вече бе изтощена до смърт от безкрайните им съвети. В крайна сметка обаче всичко опираше до едно и също — Джак вече го нямаше и оттук нататък тя трябваше да се справя сама.

Тази нощ тя не заспа до пет часа сутринта. Виктория лежа будна до нея и я слуша през цялата нощ. В шест часа Джейми влезе в стаята и се качи в леглото при тях.

— Къде е татко? — попита той и Лиз почувства, че цялото му телце потрепери, когато й зададе въпроса. Нима вече бе забравил? Може би случилото се бе толкова травмиращо за него, че той съзнателно бе потиснал спомена за смъртта на Джак?

— Той е мъртъв, миличък. Един лош човек го застреля.

— Зная — разумно отвърна той и я погледна, легнал на мястото, на което баща му бе спал само преди един ден. — Питам те къде е сега! — Изгледа я така, сякаш се чудеше на глупостта й. Как би могла да си помисли, че е забравил?

Лиз се усмихна тъжно.

— Той е в обредния дом и днес ще отидем там. Но в действителност е на Небето при Господ.

Лиз се надяваше, че това поне е истина и че онова, в което винаги бе вярвала горещо, наистина съществува. Надяваше се Джак да е щастлив там, изпълнен с любов и покой. Дълбоко в сърцето си обаче Лиз не беше толкова сигурна. Толкова много искаше да го върне при себе си, че не можеше напълно да повярва в безметежното щастие на задгробния живот.

— Как може да се намира на две места едновременно?

— Духът му, всичко онова, което познаваме и обичаме у него, е на Небето при Господ, и тук при нас, в сърцата и душите ни. Тялото му е в обредния дом и той изглежда като заспал. — Очите й отново се напълниха със сълзи, а Джейми кимна, удовлетворен от отговора й.

— Кога ще го видя отново?

— Когато и ние отидем на Небето при него. Но това ще стане, когато станеш много, много стар.

— Защо онзи лош човек го застреля?

— Защото е бил много ядосан и луд. Освен татко е убил и още една жена. А след това е застрелял и себе си и сега вече не може да дойде и да нарани някого от нас.

Запита се дали Джейми не се страхува именно от това и се постара да успокои страховете му, пък били те и неизречени на глас.

— Татко нещо лошо ли му е сторил?

Добър въпрос.

— Татко направи нещо и много ядоса онзи човек, който бе постъпвал много лошо със съпругата си. Татко поиска от съдията да вземе пари от него и да ги даде на жена му.

— И той застреля татко, за да си върне парите?

— Нещо такова.

— И съдията ли застреля?

— Не. Него не.

Джейми кимна, замислен върху току-що чутото, след което се притисна към нея и остана да лежи в леглото й.

Виктория стана и влезе в банята да си вземе душ. Очакваше ги един дълъг ден и искаше да се приготви навреме, за да може след това да окаже на Лиз помощта, от която ще има нужда. Тя и децата щяха да преживеят още един неописуемо кошмарен и тъжен ден.

Оказа се, че нито Виктория, нито Лиз бяха изцяло подготвени за онова, което ги очакваше. Цялото семейство отиде в обредния дом и всички избухнаха в ридания в мига, в който зърнаха ковчега. Лиз бе поръчала бели рози и целият ковчег, както и плотът около него, бяха засипани с рози, а в задушната зала се усещаше тежкият им аромат. Дълго време в стаята отекваха единствено риданията на опечалените. След това Джеймс и Виктория изведоха децата, като взеха и майката на Лиз със себе си. Тя остана съвсем сама с махагоновия ковчег, който му бе избрала, и с мъжа, когото бе обичала почти двадесет години и който лежеше положен в него.

— Как можа да се случи това? — прошепна тя и коленичи край него. — Какво ще правя сега без теб?

Коленичила върху износения килим, Лиз положи ръка върху гладката дървена повърхност на ковчега, а лицето й се окъпа в сълзи. Това, което се случваше с тях, бе толкова неправдоподобно, неразбираемо и непоносимо. Никога не бе допускала, че ще може да преживее подобна трагедия, но ето че сега й се налагаше. Просто нямаше избор. Съдбата й бе отредила този удар и тя трябваше да го преживее, ако не заради друго, то поне заради децата.

След известно време Виктория се върна за нея и всички отидоха да хапнат нещо. Лиз обаче не можеше да се докосне до храната. Децата вече бяха започнали да разговарят помежду си. Питър се заяждаше с момичетата, опитвайки се да ги ободри, и седнал до Джейми, му помагаше да изяде хамбургера си, като едновременно с това не изпускаше майка си от поглед. За една нощ всички те сякаш изведнъж пораснаха и помъдряха. Питър като че ли вече не можеше да си позволи лукса да се държи като тийнейджър. Беше станал мъж. Дори и момичетата й се сториха по-големи, а Джейми вече не приличаше на невръстно хлапе. Всички те полагаха неимоверни усилия да бъдат силни, да подкрепят майка си в огромната й мъка, да намерят утеха един в друг.

След като се нахраниха, Керъл закара децата у дома, а останалите, заедно с Лиз, се върнаха в обредния дом. През целия следобед прииждаха хора, за да се поклонят пред тленните останки на Джак, да поплачат за загубата му, да утешат Лиз и да побъбрят с приятели пред сградата на обредния дом. Лиз имаше чувството, че присъства на един безкраен коктейл без храна, но с много сълзи, на който Джак, положен в ковчега си в края на залата, бе почетен гост. Лиз все се надяваше, че той ще стане от него и ще заяви пред всички, че това никога не се е случвало и че всичко е само една ужасна шега. Макар че шега нямаше и поклонението продължи цяла вечност.

Последва още един ден в обредния дом. Лиз изпадаше ту в състояние на пълна апатия, ту едва овладяваше пристъпите си на паника, но иначе изглеждаше изключително овладяна и спокойна и някои хора дори започнаха да се питат дали не е упоена. Тя обаче караше без успокоителни, движеше се като на автопилот и правеше онова, което се очакваше от нея.

Понеделникът дойде, окъпан от ярка слънчева светлина, и Лиз отиде отново до обредния дом, за да прекара известно време насаме с него. Беше решила да не отваря ковчега и сега се разкъсваше от противоречиви чувства и угризения. Чувстваше, че е длъжна да го зърне за последен път, но си даваше сметка, че не би могла да го стори. Не искаше да го запомни по този начин. Беше го видяла за последно в линейката, а също и на пода на кантората им само минути преди да умре и този спомен бе достатъчно мъчителен и жесток. Лиз се боеше, че, ако го види отново, може да се пречупи и да изгуби напълно и малкото останало й самообладание и самоконтрол.

Тръгна си мълчаливо, прибра се у дома и завари децата да я чакат във всекидневната заедно с техните чичовци, баби и дядовци. Майка й носеше черен костюм, а момичетата бяха облечени с тъмносини рокли, купени им от баба им. Питър бе облякъл първия си тъмен костюм, който Джак му бе купил само преди месец, а Джейми носеше блейзър и сив панталон.

Лиз облече една стара черна рокля, която Джак много харесваше, и взе назаем от Джийн едно черно палто. Облечени строго, но изискано, те застанаха с опечалени лица на първия ред на църквата Сейнт Хилари и Лиз дочу зад гърба си тихия плач на присъстващите.

Службата беше сърдечна и кратка, църквата бе претъпкана с хора и навсякъде имаше цветя. За Лиз случилото се след това сякаш бе обвито в мъгла. Джийн и Керъл се бяха погрижили в къщата им да се сервира храна и оттам минаха повече от сто души, които дойдоха да хапнат, да пийнат и да изкажат искрените си съболезнования. А Лиз мислеше единствено за това, че го бяха оставили съвсем сам в гробището. Тя бе оставила върху ковчега една-единствена червена роза, целунала бе ковчега и се бе отдалечила, хванала Джейми за ръка, придружена от Питър, който я подкрепяше, обгърнал я през раменете. В онзи момент бе изпитала толкова непосилна, заслепяваща болка, че беше сигурна, че ще я помни до края на дните си.

През останалата част от деня се движеше като робот. Два часа след като всички познати си тръгнаха, братът на Джак хвана своя полет за Вашингтон, нейният собствен брат отлетя за Ню Йорк, а родителите на Джак — за Чикаго. Виктория се прибра у дома, но обеща да намине на следващия ден заедно с момчетата. Джийн също си отиде у дома, а майката на Лиз щеше да отпътува на следващата заран. И тогава тя щеше да остане сама с децата, изправена пред остатъка от живота си, който ще трябва да изживее без него.

Когато децата тази вечер най-сетне си легнаха, Лиз и майка й седнаха да поговорят във всекидневната. Коледната елха, клюмнала и повехнала, все още си стоеше на мястото. Майката на Лиз потупа ръката й, а очите й се напълниха със сълзи.

— Ужасно съжалявам, че това се случи с теб. — Тя бе загубила съпруга си, бащата на Лиз, преди десет години, но тогава той беше на седемдесет и една години и бе боледувал дълго и мъчително. Беше имала време да се подготви за неизбежното, а и децата й вече бяха пораснали и напуснали дома им. Хелън също бе преживяла болезнено загубата на съпруга си, но онова изобщо не можеше да се сравни с шока, преживян от Лиз, и тя го знаеше. — Толкова съжалявам — прошепна тя, а сълзите продължиха да се търкалят по лицето й.

Нямаше какво друго да се каже. Двете останаха прегърнати дълго време и за пръв път след раждането на Джейми Лиз си спомни, че обича майка си и й прости за нещастието. Несправедливата загуба по един ужасен начин ги бе сближила отново, донесла им бе някакво изцеление и Лиз изпитваше благодарност поне за това.

— Благодаря ти, мамо. Да направя ли чаша чай — най-накрая попита Лиз и двете заедно отидоха в кухнята.

Докато отпиваха от чая си, седнали край кухненската маса, майка и отново я попита дали възнамерява да продаде къщата. Лиз само се усмихна. Този път въпросът не я разстрои толкова. Това очевидно бе начинът на майка й да й покаже, че се безпокои за нея и че иска да е сигурна, че всичко с дъщеря й ще бъде наред. Лиз най-накрая бе осъзнала, че майка й просто се нуждае от повече увереност.

— Не зная как ще постъпя, но съм сигурна, че ще се оправим. — Двамата с Джак бяха спестили достатъчно пари през годините. Освен това Джак имаше застраховка живот, възлизаща на доста сериозна сума. А и тя, естествено, имаше адвокатската си практика, от която да се издържа. Парите не бяха проблем. По-трудното бе да се научат да живеят без него. — Не ми се иска да подлагам децата на особено големи промени.

— Мислиш ли, че ще се омъжиш отново? — Въпросът беше глупав, но Лиз се усмихна, припомнила си думите на Виктория. Ако Китай ни обяви война…

— Сигурно не. Не мога да си представя, че бих могла да се омъжа отново, мамо. — И очите й отново се напълниха със сълзи. — Не зная как изобщо ще продължа да живея без него.

— Трябва. Заради децата. Те ще имат нужда от теб повече от всякога. Може би ще се наложи да си вземеш малко отпуск и да затвориш кантората за известно време.

Лиз обаче не можеше да си позволи подобен лукс и го знаеше. Цялата работа в кантората сега лежеше върху нейните рамене. Всички дела, с изключение това на Аманда Паркър. При мисълта за нея Лиз изпита остра болка заради децата й и онова, което бяха преживели. Те бяха загубили и двамата си родители. Лиз бе позвънила в къщата и бе разговаряла със сестрата на Аманда, за да изрази съболезнованията си. Двете поплакаха на телефона: По-късно семейство Паркър изпратиха цветя и съболезнования за нея и децата.

— Не мога да затворя кантората, мамо. Имам отговорности и задължения към нашите клиенти.

— Но този товар е прекалено голям за теб, Лиз. — Майка й заплака, докато произнасяше последните думи. Жената очевидно не бе безсърдечна и студена. Просто невинаги подбираше добре нещата, които говореше, и в повечето случаи изказванията звучаха глупаво и не на място. Тя обаче имаше добри намерения, просто не можеше да ги изрази както трябва.

— Ще се справя.

— Искаш ли да остана?

Лиз поклати отрицателно глава. Ако майка й останеше, щеше да й се наложи да се грижи и за нея, а в момента имаше нужда от цялата си енергия и сили, за да се справи с децата.

— Ще те повикам, ако имам нужда от помощ. Обещавам.

Двете жени преплетоха ръце върху кухненската маса, а малко след това си легнаха.

Виктория й позвъни по-късно вечерта, за да провери как се чувства. Лиз я увери, че е добре, но и двете знаеха, че това не отговаря на истината. Лиз изобщо не заспа през тази нощ.

Плака почти през цялото време и стана още в шест сутринта.

Майка й си тръгна и Лиз и децата останаха сами да се щурат безцелно из къщата. По-късно след обяд Керъл изведе всички на боулинг и този път дори и Питър отиде с тях, но без приятелката си. Лиз си остана у дома, за да прегледа документите на Джак. Установи, че нещата му са подредени с безупречен педантизъм. Лиз лесно намери завещанието му, застрахователната полица, подредени прилежно в бюрото му. Никакъв хаос в документите му, никакви изненади и тревожни находки… само фактът, че него вече го няма и тя ще трябва да живее сама през останалата част от живота си. Отново я заля познатата вече паника. Джак й липсваше толкова много, че Лиз изпитваше почти нечовешка болка. Плака през целия следобед, а когато децата се прибраха, изглеждаше изтощена до смърт.

Керъл приготви вечерята — хамбургери и пържени картофи. Бяха изхвърлили коледната пуйка, без да я докоснат дори. Никой не искаше да я погледне, камо ли да яде от нея. В девет часа вечерта децата се прибраха по стаите си. Момичетата казаха, че ще гледат видеофилм. Късно през нощта Джейми се събуди и се качи в леглото при нея. Лиз се почувства по-добре, усетила топлото му телце до себе си. Животът й се простираше пред нея като дълъг и безлюден път, изпълнен единствено с работа, отговорности и задължения — все неща, които оттук нататък щеше да върши сама.

 

 

Последвалата седмица се изниза едва-едва. Децата все още бяха във ваканция и си стояха у дома. В неделя всички отидоха на църква. От смъртта на Джак бяха изминали десет дни. Десет дни. Дни, самотни часове и мигове. Лиз все още имаше чувството, че живее в кошмар.

В понеделник сутринта тя стана и им приготви закуска. Питър замина на училище със собствената си кола, а тя закара първо момичетата, а след това и Джейми до неговото специално училище. Той обаче се поколеба доста дълго преди да слезе от колата. Най-накрая се обърна и, стиснал кутията с обяда си, вдигна поглед към Лиз. Кутията му беше съвсем нова — на нея бяха изрисувани героите от Междузвездни войни и бе подарък от Рейчъл за Коледа.

— Трябва ли да кажа в училище, че татко умря? — мрачно попита той.

— Учителите вече знаят. Аз се обадих и им казах. Освен това смятам, че всички са прочели за случилото се във вестниците, миличък. Просто кажи, че не ти се говори за това, ако не желаеш да отговаряш на въпросите им.

— Знаят ли, че един лош човек го застреля?

— Предполагам, че знаят. — Беше разговаряла с директорката на училището и я бе помолила да й позвънят в кантората, или пък да се обадят на Керъл у дома, ако Джейми се почувства потиснат и пожелае да се прибере вкъщи. Но, подобно на останалите деца, той сякаш се справяше доста по-добре, отколкото Лиз бе очаквала. — Ако ти се прииска да си поговориш с мен, само кажи на учителката и тя ще ти позволи да ми се обадиш в офиса.

— Може ли да се прибера у дома, ако искам? — Детето изглеждаше притеснено.

— Разбира се. Но там може да се почувстваш самотен. В училище при приятелите ти сигурно ще е по-забавно. Ти сам ще решиш как да постъпиш.

Той кимна, отвори вратата на колата, поколеба се за миг, а след това отново се обърна и я погледна.

— Ами ако някой застреля и теб в офиса, мамо? — Очичките му се напълниха със сълзи.

Тя също се просълзи, но побърза да поклати глава.

— Това няма да се случи. Обещавам ти. — Присегна се и нежно го погали.

Но как би могла да му обещае нещо подобно? Как би могла да му обещае, че всички те са в безопасност? Как би могла да знае това? Щом нещо толкова ужасно можа да се случи с Джак, то нещо такова би могло да се случи и с тях. И те всички го знаеха. Дори и Джейми. За тях вече не съществуваха гаранции за безопасност и дълъг живот.

— С мен всичко ще бъде наред. А също и с теб. Ще се видим довечера, миличък.

Той кимна, слезе от колата и тръгна бавно към входа на училището. Лиз го изпрати с поглед, а сърцето й тежеше като оловна топка в гърдите й. Не можеше да не се пита дали всички те ще се чувстват по този начин до края на живота си… или поне още дълго, дълго време. Трудно й беше да си представи, че някога отново ще се почувстват добре, ще започнат да се смеят, да се шегуват, да разговарят свободно с безгрижни и освободени от скръбта сърца. Имаше чувството, че ще носят вечно това ужасно бреме… или поне тя щеше да го носи до края на живота си. Децата щяха да го преодолеят, или поне щяха да се приспособят към новия си начин на живот. Никога обаче нямаше да имат друг баща, а тя никога нямаше да си върне Джак. Загубата им беше безвъзвратна и дори и раната в сърцата им да заздравее някой ден, белегът щеше да остане навеки.

Докато шофираше към кантората, Лиз бе така заслепена от сълзи и толкова притеснена за всички тях, че на два пъти премина на червено и най-накрая бе спряна от един полицай.

— Видяхте ли светофара? — рязко я попита той, когато тя свали стъклото и през сълзи се извини за нарушението. Полицаят взе шофьорската й книжка, а след това я изгледа изпитателно. Понечи да се отдалечи от колата, но веднага се върна обратно. Беше разпознал името, за което бе чел във вестниците, хвърли й един изпълнен със съчувствие и загриженост поглед и й върна книжката. — Не би трябвало да шофирате в това състояние. Къде отивате?

— На работа.

Той кимна и я погледна в очите.

— Съжалявам за случилото се със съпруга ви. Защо не ме последвате? Какъв е адресът на кантората?

Лиз му съобщи адреса, а той се качи в полицейската кола, пусна светлините и я ескортира по целия път до кантората й. Тя караше след него и плачеше. Чувстваше се още по-зле, когато хората се държаха мило с нея. Този полицай обаче бе проявил невероятно разбиране и човещина. Той слезе от колата и я изчака да паркира.

— Опитайте се да не шофирате известно време. Или поне колкото е възможно по-рядко. Бихте могла да предизвикате катастрофа, да нараните някого или пък вас самата. Не прибързвайте, дайте си малко време.

Потупа я по ръката, а тя му благодари през сълзи и влезе в сградата, понесла куфарчето на Джак.

 

Не беше идвала в кантората от смъртта на Джак и изпитваше неподправен ужас при мисълта, че трябва да влезе в офиса. Джийн обаче се бе потрудила доста през изминалата седмица. И както винаги бе сътворила чудеса. Напоеният с кръв килим бе подменен, а стената, пред която Филип Паркър си бе пръснал мозъка, бе пребоядисана. В помещенията нямаше и следа от кървавата касапница. Джийн я посрещна с усмивка и веднага й предложи чаша кафе.

— Каква беше тази полицейска кола, която видях пред сградата преди малко?

Джийн изглеждаше загрижена, но Лиз само й се усмихна и издуха носа си. Искаше да й благодари за чудесната работа, която бе свършила в кантората, не просто не можеше да си наложи да произнесе словата. Джийн я разбра и без думи и побърза да й подаде чаша димящо черно кафе.

— На път за работа на два пъти пресякох на червен светофар. Полицаят се отнесе много снизходително към мен и ме ескортира чак до входната врата. Каза ми да избягвам да шофирам известно време.

— Идеята не е лоша — съгласи се Джийн. На лицето й се изписа тревога.

— И как предлагаш да постъпя? Да си наема лимузина? Нали трябва да идвам на работа.

— Можеш да вземаш такси — предложи разумно Джийн.

— Но това е глупаво.

— Не толкова глупаво, колкото да убиеш себе си или някой друг. Ето това вече би било глупаво.

— Добре съм — увери я Лиз, но думите й изобщо не прозвучаха убедително.

Джийн бе отложила всички явявания в съда, с изключение на две, които не можеха да бъдат отлагани. Те обаче бяха насрочени за втората половина на седмицата. Лиз имаше нужда от време, за да прегледа всички дела и да реши каква стратегия ще възприеме по отношение на клиентите им. По-късно след обяд продиктува едно писмо на Джийн, адресирано до настоящите им клиенти, в което обясняваше обстоятелствата около смъртта на Джак, макар да й беше трудно да повярва, че все още има хора, които да не са научили за случилото се. Инцидентът се споменаваше във всички новинарски емисии през уикенда, последвал коледните празници. Може би обаче все пак имаше хора, отсъствали от града по това време и останали в неведение за трагедията, сполетяла семейството им. В писмото Лиз обясняваше, че оттук насетне ще работи сама и че би разбрала всички клиенти, които биха предпочели да се откажат от услугите й и да наемат други адвокати. Ако все пак решат да й гласуват доверие, тя ще продължи да работи по делата им, давайки най-доброто от себе си. По-нататък в писмото Лиз благодареше на всички онези клиенти, които й бяха изпратили съболезнователни картички и цветя. Писмото й беше кратко, но съдържателно и двете с Джийн подозираха, че повечето им клиенти ще предпочетат да останат при нея. Този вот на доверие обаче щеше да се окаже непосилен товар за Лиз. Независимо от онова, което бе заявила пред майка си предишната седмица, тя започваше да се пита дали ще може да се справи. Работата по толкова много случаи щеше да бъде истински ад. Ангажиментите й изведнъж се увеличаваха двойно. Сега не само щеше да й се наложи да върши работата на Джак, но трябваше да го прави без неговата морална подкрепа, без енергията и ентусиазма, които той неизменно внасяше във всяко тяхно съвместно начинание.

— Смяташ ли, че мога да се справя? — попита тя Джийн в края на деня. Изглеждаше притеснена и депресирана. Всяко едно рутинно действие като че ли й отнемаше десет пъти повече време и Лиз изпитваше пълно изтощение.

— Разбира се, че можеш. — Джийн знаеше, че Лиз въобще не е по-лош адвокат от Джак. Когато се налагаше, той наистина можеше да се държи напористо, настойчиво и неотстъпчиво. Но двамата винаги бяха действали в пълен синхрон, допълвайки се до съвършенство.

В този момент обаче, останала без него, Лиз имаше чувството, че бе загубила нещо повече от партньора си в бизнеса. Усещаше, че той бе отнесъл със себе си смелостта и самоувереността й и сподели това с Джийн.

— Ще се справиш — отново я увери Джийн. — И аз ще направя всичко по силите си, за да ти помогна.

— Зная, Джийн. А и ти вече го правиш. — Тя огледа чисто новия килим, а след това премести поглед към секретарката си и очите й се напълниха със сълзи при болезнения спомен за стария, напоен с кръв килим, който бе заварила в кантората в онази коледна утрин. — Благодаря ти — прошепна тя и влезе в кабинета на съпруга си.

Трябваше да прегледа всичките дела, по които той бе работил. В пет и половина си наложи да си тръгне за вкъщи. Не й се искаше децата й да я чакат твърде дълго, макар да си даваше сметка, че дори и да работеше по двадесет и четири часа в денонощието, пак не би могла да свърши всичко, което искаше. Взе и куфарчето на Джак, пълно до горе с документи, които трябваше да прочете до следващата заран. Освен това й предстояха и две явявания в съда, за които трябваше да се подготви.

Когато се прибра, къщата и се стори необичайно смълчана и тя се зачуди дали има някой у дома. След това обаче видя Джейми и Керъл да седят мълчаливо в кухнята. Тя му бе приготвила шоколадови курабийки и той ядеше една, седнал до кухненската маса, потънал в пълно мълчание. Не пророни нито дума дори и когато майка му влезе в стаята и му се усмихна.

— Как мина денят ти, миличък?

— Тъжно — искрено отвърна той. — Учителката ми се разплака, докато ми казваше колко много съжалява за смъртта на татко.

Лиз кимна. Тя прекрасно знаеше за какво става дума. Момчето, донесло сандвичи в кантората им за обяд, бе извикало сълзи в очите й. Лиз се бе разплакала и при посещението си в аптеката, където се бе отбила, за да изпълни една рецепта. А също и при случайната си среща с двама познати на улицата. Всички те й изказваха съболезнованията си, а думите им просто я убиваха. Сигурно щеше да я боли много по-малко, ако всеки един от тези хора просто решеше да я изрита по краката. А и лавината от съболезнователни писма, заляла офиса им, просто разби сърцето й. Лиз погледна към кухненския плот и видя, че там я очаква още една такава купчина. Хората изпращаха тези писма с най-добри намерения, но изразените в тях съчувствие и съжаления й причиняваха непоносима мъка.

— Как са другите? — остави куфарчето на Джак Лиз и се обърна към Керъл.

— Защо носиш куфарчето на татко? — попита я Джейми и си взе още една курабийка.

— Налага се да прочета някои от материалите, по които работеше той.

Джейми кимна, удовлетворен от отговора, и я информира, че Рейчъл плаче в стаята си, но Ани и Мегън говорят по телефона, а Питър все още не се е прибрал.

— Той ми обеща, че ще ме научи да карам новия си велосипед, но още не го е направил — тъжно отбеляза Джейми. Колелото му беше напълно забравено.

— Може би ще го направи тази вечер — с надежда подхвърли Лиз, но Джейми само поклати глава и остави недоядената си курабийка. И той, подобно на останалите от семейството, нямаше апетит.

— Сега не искам да карам колело.

— Добре — тихичко се съгласи майка му, погали копринено меката му косица и се наведе да го целуне.

В този момент в кухнята влезе Питър. Лицето му изразяваше пълно опустошение и мъка. Лиз не се осмели да го попита как е минал денят му. Изражението му беше достатъчно красноречиво. И той като всичко останали бе преживял тежък ден. Изглеждаше така, като че ли през последната седмица бе пораснал с пет години. Това чувство й беше познато. Тя самата сякаш бе остаряла със сто. През изминалата седмица почти не бе спала и яла и изтощението и умората й личаха.

— Трябва да ти кажа нещо, мамо.

— Защо ли имам чувството, че новината няма да е добра? — с въздишка подхвърли Лиз, седна до масата и взе оставената от Джейми курабийка. Така и не бе изяла обяда, който момчето й бе донесло в кантората.

— Катастрофирах с колата на връщане от училище.

— Рани ли някого? — Лиз изглеждаше спокойна, но чувствата й бяха притъпени, а и погледът й към живота бе претърпял значителна промяна през последната седмица. Щом не ставаше дума за смърт, значи можеше да го преживее.

— Само ударих колата. Блъснах една паркирана кола и смачках предната броня.

— Остави ли бележка на собственика на другата кола?

Питър кимна в отговор.

— Другата кола няма никакви поражения, но аз въпреки това уведомих собствениците. Съжалявам, мамо.

— Няма нищо, скъпи. Ако от това ще се почувстваш по-добре, искам да знаеш, че аз самата на два пъти минах на червено, докато пътувах към кантората тази сутрин. Полицаят, който ме спря, ме посъветва да не шофирам известно време. Може би и ти би трябвало да се ограничиш. Поне за известно време.

— Не мога да мръдна никъде без кола, мамо.

— Зная. И с мен е така. Това означава, че просто ще ни се наложи да бъдем по-внимателни.

Питър караше едно старо волво комби, което Джак му бе купил тази година, защото колата беше солидна и стабилна. В този момент Лиз бе особено благодарна за предвидливостта му. Тя самата караше такова волво, но по-нов модел. Керъл също имаше кола — десетгодишен форд, който поддържаше в безупречно състояние. Използваше го за личните си пътувания, а освен това прибираше децата от училище с него. В гаража стоеше и колата на Джак — почти нов лексус, който Джак, с неговия вечен стремеж да се изфука и изперчи, си бе купил през същата тази година. На Лиз обаче сърце не й даваше да го кара. Не би могла и да го продаде. Може би щяха просто да го задържат.

Не можеше да понесе мисълта, че ще трябва да се раздели с вещите на Джак. Вече бе прекарала няколко нощи, притиснала негова дреха към себе си. Освен това при всяко влизане в дрешника усещаше познатия аромат на афтършейва му. Не би могла да живее без вещите му около себе си и нямаше никакво намерение да се разделя с тях. Няколко души вече я бяха посъветвали час по-скоро да изнесе от къщата всичките му дрехи и принадлежности. Лиз им бе благодарила за загрижеността с ясното съзнание, че никога няма да изпълни съвета им.

Малко по-късно момичетата слязоха за вечеря и всички унило насядаха около масата. Дълго време никой не проговори. Всички изглеждаха като корабокрушенци, оцелели след потъването на Титаник. Сега, когато всички се бяха върнали към задълженията си в училище и в службата, денят, който бяха преживели, им се струваше особено мъчителен.

— Може ли да ви попитам все пак как мина първият ви ден в училище? — най-накрая рече Лиз и огледа неизядената храна, останала по чиниите им.

Само Питър бе направил не дотам успешен опит да изяде всичко, което му бяха сервирали, но дори и той бе ял много по-малко от обикновено. По правило той винаги искаше допълнително от всяко ядене. Взимаше си допълнително и сладолед, и десерт, какъвто и да е той. От известно време обаче никой не можеше да се храни нормално и децата като че ли посрещнаха с облекчение въпроса на майка си.

— Гадно — първа отвърна Рейчъл, а Ани веднага я подкрепи.

— Постоянно някой ме питаше как се е случило, дали съм го видяла след това и дали сме плакали на погребението. Беше ужасно — изрече Мегън и другите въздъхнаха в знак на съгласие.

— Приятелчетата ви вероятно са имали най-добри намерения — опита се да бъде справедлива Лиз, — но всички те са изпълнени с любопитство, а и не знаят какво друго да ни кажат. Ние просто трябва да се стегнем и да преживеем този момент.

— Не искам да ходя повече на училище — категорично заяви Джейми. Лиз се канеше да му каже, че трябва, но в последния момент се отказа. Ако детето изпитваше необходимост да си остане няколко дни у дома докато раните му позаздравеят, защо да не му позволи? Няколко дни не бяха от такова значение. Особено пък за Джейми.

— Може би ще можеш да правиш компания на Керъл през следващите няколко дни — рече тихо Лиз, а Рейчъл веднага я изгледа въпросително.

— Може ли и аз да си остана у дома?

— Ами аз? — попита и Ани.

— Мисля, че вие, момичета, трябва да положите усилия и да издържите. В началото на идната седмица Джейми също може да опита да се върне в училище.

Питър предпочете да не казва на никого, че бе избягал от последните два часа. Прекарал ги бе сам в гимнастическия салон, защото просто не можеше да понесе повече въпроси и съчувствие от страна на съучениците си. Треньорът му го бе заварил там и двамата бяха провели дълъг разговор. Той бе загубил баща си на същата възраст, на която беше Питър, и двамата си поговориха за чувствата, които човек изпитва в подобни случаи. Разговорът с треньора му бе помогнал, но болката бе останала.

— Никой не е твърдял, че ще ни бъде лесно — продължи с въздишка Лиз. — Но това е, което ни е отредила съдбата в този момент. Трябва да се постараем и да го преодолеем. Може би трябва да го направим заради татко, които би искал всички ние да сме добре. И един ден и това ще стане.

— Кога? — нещастно попита Ани. — Още колко време ще се чувстваме по този начин? До края на живота си?

— Сега ни се струва, че ще е така. Но не зная — искрено отвърна Лиз. — Колко дълго може да ни боли? Понякога болката продължава дълго време, но някога все отшумява.

Искаше й се да можеше да повярва в това.

След вечеря всички се качиха на горния етаж. Къщата бе тиха и смълчана както никога преди. Децата се прибраха по стаите си и затвориха вратите зад себе си. Не се чуваше музика, а и телефонът почти не звънеше.

Когато си легнаха, Лиз целуна всички за лека нощ, дори и Питър. Децата мълчаливо се притиснаха един в друг и се прегърнаха. Нямаше какво повече да си кажат. Можеха единствено да се опитат да преодолеят сполетялата ги мъка.

Тази нощ Джейми отново спа в леглото на майка си. Лиз предпочете да не го кара да спи в собственото си легло, защото и тя се чувстваше по-добре от присъствието му. Но когато загаси лампите и легна до спящото си дете, тя изпита непоносима мъка. Джак й липсваше ужасно и Лиз непрекъснато се питаше дали той ги вижда от небето и дали тя някога ще успее да преодолее скръбта си по него.

Все още не разполагаше с никакви отговори. В живота й нямаше радост и светлина. Изпитваше единствено непоносима агония, а зиналата празнина в душата й бе изпълнена с болка и копнеж по него. Все още изпитваше осезаема физическа болка, която не й позволи да заспи през цялата нощ. Лиз притискаше Джейми към себе си и плачеше за Джак. Вкопчила се в най-малкото си дете, тя не можеше да се отърси от усещането, че потъва в някаква бездна, от която няма излизане.