Даниел Стийл
Домът на надеждата (2)

Глава втора

На следващия ден Джейми нахълта в леглото им в шест и тридесет сутринта. Лиз бе облякла отново нощницата си и бе отключила вратата, преди да заспят. Джак все още спеше дълбоко, облечен само с долнището на пижамата си, когато Джейми се настани на леглото до Лиз. Тя и Джак бяха спали прегърнати през цялата нощ. Всички останали също спяха, но Джейми я попита не е ли вече време да слязат на долния етаж.

— Не още, миличък — прошепна му тя. — Защо не поспиш тук при нас още мъничко. Навън е още съвсем тъмно.

— Кога ще стане време да слезем долу? — тихичко попита той.

— След няколко часа. — Лиз се надяваше да го разсее и задържи при тях възможно най-дълго. Ако има късмет, може би щяха да издържат чак до осем. Останалите деца бяха достатъчно големи и вече не им се ставаше рано. Джейми обаче едва се владееше, преизпълнен с радостно очакване.

В крайна сметка Лиз тихичко го заведе обратно в стаята му, целуна го и му даде един комплект Лего да си играе.

— Ще дойда да те взема, когато стане време — обеща му тя. Той се зае да строи нещо, а тя се върна в леглото при Джак. Той беше топъл и спокоен и тя с усмивка се притисна отново до него.

Минаваше осем, когато Джак най-после се размърда, а Джейми отново нахълта в спалнята им. Заяви, че е използвал всичките елементи на конструктора, с който си играеше. Лиз целуна съпруга си и му се усмихна, припомнила си удоволствието от предишната нощ. След това изпрати Джейми да събуди останалите.

— От колко време си будна? — попита Джак, прегърна я през раменете и я придърпа към себе си.

— Джейми пристигна в шест и половина. Той прояви огромно търпение, но ми се струва, че няма да можем да го удържим тук още дълго.

Пет минути по-късно детето се върна в спалнята им. Останалите се влачеха след него. Момичетата изглеждаха полузаспали, а Питър вървеше, прегърнал Джейми през раменете. Той бе помогнал на баща им да сглобят велосипеда предишната вечер и сега се усмихваше при мисълта за радостната изненада, която очакваше Джейми.

— Хайде, татко, ставай — усмихнато го подкани Питър и издърпа завивките от леглото.

Джак изръмжа, преобърна се по корем и се опита да измъкне възглавницата изпод главата си. В този момент дъщерите му, заразени от палавото им настроение, се включиха в играта и преди Джак да успее да се защити, Ани и Рейчъл скочиха върху него, Мегън започна да го гъделичка, а Джейми се разкрещя от радостно вълнение. Лиз стана от леглото и облече халата си, без да сваля поглед от тях. Децата и баща им, преплели тела и ръце, се гъделичкаха и пищяха от удоволствие. Джак протегна ръка и придърпа Джейми при тях. Получи се едно огромно кълбо от хилещи се хлапета, от ръце и крака. Лиз се разсмя и се притече на помощ на Джак. Обяви на висок глас, че е време да сляза на долния етаж, за да видят какво им е донесъл Дядо Коледа.

Джейми пръв скочи от леглото и се затича към вратата. Момичетата го последваха смеейки се, а Питър и Джак вървяха най-отзад. Джейми вече бе преполовил стълбите, водещи към долния етаж, когато другите напуснаха спалнята на родителите си.

Той все още не можеше да види натрупаните под елхата подаръци, но когато се показа зад завоя, го зърна — чисто нов, яркочервен и блестящ велосипед. Очите на Лиз се навлажниха, докато наблюдаваше личицето му. В изражението на Джейми се четеше цялата магия на коледния ден. Той се спусна към подаръка, а останалите, застанали зад него, го наблюдаваха с гордост и удоволствие. Лиз му помогна да възседне велосипеда, а Питър хвана кормилото и го повози из всекидневната, опитвайки се да заобиколи подаръците на останалите. Джейми обаче бе толкова развълнуван, че сякаш не виждаше и не чуваше нищо друго.

— Получих го! Получих го! Дядо Коледа ми донесе колело! — крещеше безспирно той.

Джак пусна един диск с коледни песни. И изведнъж цялата къща сякаш се изпълни с омаята на празничния ден. Момичетата се заеха да отварят подаръците си, а Питър най-после успя да убеди Джейми да слезе от колелото за малко, за да могат двамата да отворят и останалите подаръци. Джак вече бе видял книгата на Чосър и кашмиреното сако, което Лиз му бе купила от Ниймън Маркъс. Лиз остана очарована от златната гривна, която Джак й бе избрал предишния ден. Гривната беше прекрасна и точно както се бе надявал Джак, Лиз не можеше да свали поглед от нея.

Прекараха половин час в разопаковане на подаръци, след което Джейми отново се качи на колелото, а Питър, хванал здраво кормилото, започна отново да го вози из стаята. Лиз отиде в кухнята да стъкми закуската. Възнамеряваше да им приготви гофрети, наденички и бекон — обичайната им коледна закуска. Докато правеше гофретите и си тананикаше някаква коледна песничка, Джак влезе в кухнята, за да й прави компания, а тя за пореден път повтори колко много й харесва гривната.

— Обичам те, Лиз — рече той и я изгледа с неизразима нежност. — Минава ли ти понякога през ума, че двамата с теб сме големи късметлии? — Той погледна към всекидневната, откъдето долитаха щастливите гласове на децата им.

— О, по около стотина пъти на ден. А понякога и по-често. — Тя се приближи, обви ръце около врата му и го целуна, а той я притисна силно към себе си.

— Благодаря ти за всичко, което правиш за мен… Не зная, какво съм направил, за да те заслужа, но, каквото и да е то, аз съм безкрайно щастлив, че те имам. — Джак произнесе думите с безкрайна нежност, без да я пуска от прегръдките си.

— Аз също — отвърна тя, а после бързо се приближи до печката, за да обърне наденичките и бекона.

Джак направи кафе и наля портокалов сок, докато тя довършваше гофретите, след което всички седнаха около масата като обсъждаха на висок глас подаръците, които бяха получили, смееха се щастливо и се заяждаха един с друг. Джейми остави колелото на пода до себе си. Ако му бяха позволили, сигурно щеше да закуси, кацнал отгоре му.

— Какво смятате да правите днес? — попита Джак и си сипа втора чаша кафе.

Децата започнаха да се оплакват, че са преяли с вкусната закуска, приготвена от Лиз.

— Аз трябва скоро да се залавям с пуйката — осведоми Лиз и погледна часовника.

Бяха купили голяма птица — около десет килограма — и тя щеше да се пече през по-голямата част от деня. Джак пък трябваше да направи прословутата си плънка.

Момичетата обявиха, че искат да изпробват подаръците си и да се обадят на приятелките си. Питър възнамеряваше отново да намине към Джесика, а Джейми го накара да обещае, че ще се върне бързо, за да го научи да кара новия велосипед. Джак ги информира, че смята да отиде за малко в кантората.

— На Коледа? — погледна го с изненада Лиз.

— Само за няколко минути. — Обясни й, че е забравил една от папките с материали, върху които възнамерявал да поработи през уикенда.

— Защо не оставиш за утре? Тази папка не ти е притрябвала точно днес — упрекна го тя. Започваше да се превръща в работохолик. А днес, в края на краищата, бе Рождество.

— Ще се чувствам по-спокоен, ако зная, че е тук, и утре сутринта ще мога да се захвана за работа — отвърна Джак и гузно погледна съпругата си.

— И какво точно имаше предвид, когато вчера ми каза, че трябва да се науча да оставям служебните си ангажименти в кантората? Опитай се да се придържаш към собствените си съвети, адвокате.

— Ще отсъствам само пет минути. След това ще се прибера у дома и ще приготвя плънката. Ще се върна, преди да си усетила, че ме няма. — Той се усмихна, целуна я, след като децата излязоха от кухнята, и й помогна да разчисти масата.

Лиз остана в кухнята, за да подготви пуйката за печене, а половин час по-късно Джак слезе от горния етаж гладко избръснат и облечен с панталон в цвят каки и червен пуловер.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита я, преди да тръгне, а тя само поклати отрицателно глава и му се усмихна.

— Само от теб. За разлика от някои хора, които познавам, аз не възнамерявам да работя през уикенда. По празниците обичам да си почивам.

Тя все още беше по халат, червената й коса се стелеше на лъскави вълни по раменете й, а от големите й зелени очи струеше любов. В очите на Джак тя не изглеждаше и с ден по-стара от онзи ден, в който се бяха оженили.

— Обичам те, Лиз — ласкаво промълви той, целуна я и усмихнат се запъти към вратата.

През целия път до офиса си мислеше за нея. Спря на обичайното си място на служебния паркинг, отключи входната врата със собствения си ключ и я остави отворена зад себе си. Изключи алармата и влезе в кантората им. Знаеше къде точно се намира нужната му папка и беше сигурен, че му е достатъчна само минута, за да я вземе. Вече беше на прага и се канеше да включи отново алармата, когато чу нечии стъпки във фоайето. Знаеше, че в сградата нима други хора, и се зачуди дали Лиз не го е последвала. Подобно предположение обаче му се стори твърде неправдоподобно. Той подаде глава и надникна навън, за да види дали някой е влязъл в сградата след него.

— Ало? — подвикна леко напрегнат.

Отговор не последва, но той отчетливо долови някакво шумолене, последвано от странно металическо прищракване. Джак се показа иззад ъгъла и неочаквано се озова пред Филип Паркър, съпруга на Аманда. Лицето му бе разкривено от гневна гримаса, той изглеждаше раздърпан, мръсен и пиян. И тогава Джак сведе поглед и забеляза, че мъжът държи пистолет, насочен право към него. С необичайно спокойствие той заговори на съпруга на клиентката си.

— Нямаш нужда от това, Фил. Свали този пистолет.

— Не ми казвай какво да правя, кучи син такъв! Мислеше си, че можеш да се ебаваш с мене, нали? Смяташе, че можеш да ме уплашиш. Е, не ме уплаши, а само ме пищиса. Ти я настрои против мен, накара я да прави онова, което искаш, като си мислеше, че й правиш голямо добро, но знаеш ли какво постигна? — Джак забеляза, че мъжът бе започнал да плаче. На единия ръкав на Паркър имаше голямо кърваво петно, а поведението му беше абсолютно неадекватно. Джак остана с впечатлението, че мъжът, насочил пистолет към него, е или пиян, или силно дрогиран. Паркър продължи да бърбори несвързано, в гласа му се прокрадваха истерични нотки. — Казах й, че ще я убия, ако не отстъпите… не можеш да замразиш всичко, което притежавам… не можеш да се ебаваш с мен по този начин… казах й, че ще го направя… казах й… тя нямаше право… ти нямаше никакво право…

— Става дума само за един месец, Фил. Докато ни предоставиш информацията, за която те помолихме. Можем да оттеглим иска си във всеки един момент. Още в понеделник, ако желаеш. Сега само се успокой. — Гласът на Джак звучеше спокойно и уверено, но сърцето му препускаше като обезумяло.

— Не, ти се успокой. И не ми казвай какво да правя. Вече и бездруго е прекалено късно. Нищо вече няма значение. Ти съсипа всичко. Принуди ме да го направя.

— Какво съм те принудил да направиш, Фил?

Джак обаче инстинктивно се досети за отговора още преди Фил Паркър да е казал каквото и да било. Лиз се бе оказала права — бяха го притиснали твърде силно и го бяха тласнали отвъд ръба. Докато го наблюдаваше, Джак изведнъж бе обхванат от силен страх за Аманда. Какво й бе направил Паркър? На нея и на децата?

— Убих я — равнодушно обяви Фил, а след това се разрида на глас. — Ти си виновен. Не исках да го правя. Но трябваше. Тя искаше да ми вземе всичко… искаше всичките ми пари, нали? Малката повлекана… ти нямаше никакво право… какво трябваше да правя, след като парализирахте целия ми бизнес? Да умра от глад?

Джак съзнаваше, че е безсмислено да му отговаря. Можеше единствено да се моли, че казаното от Фил не отговаря на истината.

— Как разбра, че ще бъда тук, Фил? — попита спокойно Джак.

— Проследих те. Цяла сутрин стоя пред къщата ти.

— Къде е Аманда?

— Казах ти… тя е мъртва. — Той избърса носа си с ръкав и размаза кръвта по лицето си.

— Къде са децата?

— При нея. Оставих ги там — изхърка той и продължи тихичко да хлипа.

— И тях ли уби?

Фил поклати отрицателно глава и насочи пистолета към Джак.

— Заключих ги в спалнята при нея. — Джак усети, че започва да му се гади. — А сега трябва да убия и теб. Така ще бъде най-справедливо. За всичко си виновен ти. Ти я накара да го направи. Тя беше добро момиче преди ти да се намесиш. Ти, копеле, си виновен за всичко…

— Зная, че е така. Аманда не е виновна, Фил. А сега свали пистолета, за да поговорим.

— Кучи син такъв, не ми казвай какво да правя, защото ще те застрелям и теб. — Чувствата му се сменяха непрекъснато — в един момент изпитваше силна скръб, а в следващия се тресеше от неконтролируем гняв. Пламналите му очи не се отделяха от лицето на Джак и той внезапно си даде сметка, че мъжът пред него не лъже и е готов да осъществи заканите си.

— Свали пистолета, Фил — спокойно повтори Джак и бавно пристъпи по посока на Филип Паркър. — Свали го, Фил.

— Майната ти, копеле — отвърна той, но бавно свали пистолета.

Вече не се целеше в челото на Джак, който си помисли, че може и да успее. Фил започваше да се колебае. В следващата минута Джак щеше да се спусне към него и да отнеме оръжието му. Без да сваля очи от лицето на Фил, той продължи да пристъпва бавно към него и когато почти го достигна, в стаята отекна силен гърмеж и Джак изумено се втренчи в мъжа пред себе си. Пистолетът бе насочен право към гърдите му и в продължение на един дълъг миг Джак не усети абсолютно нищо. Сигурен беше, че Паркър не е улучил. В действителност обаче куршумът бе минал право през него. Той остана на мястото си, неспособен да помръдне. Фил Паркър налапа дулото на пистолета, натисна спусъка и куршумът отнесе задната част на главата му. Кръвта и мозъкът му оплискаха цялата стена зад него. В този момент Джак почувства силна болка в гърдите и се отпусна на колене, опитвайки се да проумее случилото се. Всичко бе станало толкова бързо. Знаеше, че трябва да се обади на някого, преди да е загубил съзнание. Видя телефона на бюрото и бавно се присегна към него. Сграбчи слушалката, придърпа апарата към себе си и набра 911. Политна към пода, като едва дишаше, а в ухото си чу гласа на диспечерката.

— Полицията слуша.

— Бях прострелян… — Джак успя някак си да изговори нужните думи. Видя кръвта, която се процеждаше пред пуловера му на килима.

От полицията повториха телефонния номер и адреса, той ги потвърди и ги информира, че входната врата е отворена.

— Обадете се на съпругата ми — дрезгаво промълви той и й продиктува номера й. Очите му започнаха да се затварят.

— Линейката вече пътува към вас. Ще бъде там след по-малко от три минути — увери го диспечерката, но той вече трудно разбираше думите.

Защо линейка? Защо изпращаха линейка? Не можеше да си спомни. Той искаше само Лиз. Затвори очи, отпусна се на мокрия и студен под и чу пронизителния вой на приближаваща се сирена. Запита се дали това е Лиз и защо вдига такъв шум. В следващия миг стаята около него се изпълни с безброй гласове, някой се опита да го премести. Сложиха нещо на лицето му, разни хора го дърпаха насам-натам, опъваха го, обръщаха го, а гласовете продължаваха да се надвикват. Той не можеше да си спомни какво правят всичките тези хора тук, не знаеше какво се е случило. И къде беше Лиз? Какво й бяха сторили? Бавно започна да губи съзнание, но някой непрекъснато повтаряше името му и го викаше, а той искаше единствено Лиз, а не тези непознати хора, които му крещяха. Кои бяха те? И къде бяха жена му и децата му?

 

 

Лиз все още беше по халат в кухнята, когато й се обадиха. Джак бе излязъл само преди десет минути и Лиз си помисли, че може би се обажда Аманда. Остана много изненадана, когато чу нечий непознат глас. Човекът й съобщи, че е полицай и че има основание да предполага, че съпругът й е бил ранен в кантората им и е помолил да й се обадят. Съобщи й още, че линейката вече пътува към кантората им.

— Съпругът ми? — Лиз се запита дали някой не си прави майтап с нея. Думите на непознатия й се сториха напълно безсмислени. Джак бе излязъл от къщи само преди няколко минути. — Да не би да е катастрофирал по пътя? — Но защо не й се обади самият той? Това беше пълна лудост.

— Съобщил е, че е бил прострелян — отговори внимателно полицаят.

— Прострелян? Джак? Сигурен ли сте?

— Все още никой не е пристигнал на адреса, но човекът, който ни се обади, помоли да информираме съпругата му и ни даде вашия номер. Предполагам, че веднага ще тръгнете за болницата.

Докато го слушаше, Лиз си помисли, че трябва да се качи горе и да се преоблече, но след това се отказа. Ако думите на полицая бяха истина, ако Джак е ранен, трябваше да отиде при него възможно най-бързо. Благодари на човека, който й бе позвънил, и се затича към стълбището, за да повика Питър и да го помоли да наглежда Джейми.

— Ще се върна след няколко минути — извика тя и тръгна без повече обяснения.

Грабна ключовете си от кухненския плот и изтича през вратата както си беше по халат. Качи се в колата и пое по алеята пред къщата им, като не спираше да се моли… нека Джак да е добре… моля те, Господи… нека да е добре… моля те… Думите, които бе чула по телефона, продължаваха да отекват в главата й… човекът бе казал, че Джак е бил прострелян… прострелян… прострелян… но как би могъл Джак да бъде прострелян? В това нямаше никакъв смисъл. Беше Коледа и той трябваше да приготви плънката за пуйката. Лиз си представяше изражението на лицето му и усмивката му на излизане от кухнята, виждаше фигурата му с панталона в цвят каки и червения пуловер… човекът, позвънил на 911, е бил прострелян…

Тя спря на паркинга пред кантората им и видя две полицейски коли и линейка с включени светлини. Без да се бави, хукна с все сила към сградата, за да види какво се е случило. Затича се нагоре по стълбите, като тихичко повтаряше името му… Джак… Джак… сякаш искаше да го повика… да го накара да разбере, че идва. Влезе вътре, но не можа да го види. Видя единствено групата полицаи и парамедици, които се суетяха около него. Вдигна поглед над тях и видя опръсканата с кръв стена, пред която Филип Паркър бе пръснал главата си. Почувства, че й се вие свят. Тялото му лежеше на пода, покрито с брезент. А после, без да мисли, Лиз избута настрани един полицай и се надвеси над съпруга си. Лицето му бе пепелявосиво, очите му бяха затворени и тя инстинктивно притисна ръка към устата си и се отпусна на колене край него. И тогава, сякаш почувствал присъствието й, Джак бавно отвори очи. Парамедиците вече бяха включили система в едната му ръка и в момента обработваха раната на гърдите му. Пуловерът, който бяха разрязали, лежеше на окървавения килим край него. Навсякъде имаше кръв — по тялото му и по килима — и когато Лиз се надвеси над него, кръвта обагри и нейния халат. Джак обаче я забеляза и се усмихна.

— Какво стана? — попита тя, твърде уплашена, за да разбере и проумее случилото се.

— Паркър — прошепна Джак и отново затвори очи. Парамедиците го пренесоха възможно най-внимателно на една носилка и той за миг подбели очи. След това обаче отново я погледна и се намръщи, твърдо решен да й каже нещо. — Обичам те… всичко е наред, Лиз…

Опита се да протегне ръка и да я докосне, но не му достигнаха сили. Лиз хукна редом с носилката, видя го да изпада в безсъзнание и изведнъж бе обхваната от силна паника. Парамедиците не можеха да спрат кървенето, кръвното му налягане бързо падаше. Някой грубо я дръпна за ръката и я набута в линейката, вратите зад тях се затръшнаха и линейката се понесе по улиците. Двамата парамедици продължиха да се борят за живота му, разменяйки си кратки, накъсани изречения. Той обаче не отвори повече очи, не й проговори.

Лиз седеше на пода на линейката, неспособна да повярва на очите и ушите си. И тогава изведнъж единият парамедик започна да притиска гръдния кош на Джак, но кръвта продължи да блика като фонтан. Кръвта на Джак сякаш напълни цялата линейка, оплиска дрехите на Лиз. Тя чуваше единият парамедик, който повтаряше отново и отново… няма пулс… няма кръвно налягане… никаква сърдечна дейност… и ги гледаше, вцепенена от ужас.

Когато стигнаха до болницата, медиците се обърнаха към нея и онзи, който през цялото време бе притискал гръдния кош на Джак, скръбно поклати глава.

— Съжалявам…

— Направете нещо… трябва да направите нещо… не спирайте… моля ви не спирайте… — Лиз цялата се тресеше от ридания. — Моля ви, недейте…

— Той си отиде… Съжалявам…

— Не си е отишъл… не е… — Тя се разхълца, наведе се напред и притисна Джак към себе си. Халатът й целият бе обагрен в червено, но тя притискаше към себе си безжизненото му тяло и чуваше свистенето на кислорода в кислородната маска.

След това я отделиха от него и някой я въведе в болницата, настани я на един стол и я загърна в одеяло. Навсякъде около нея се чуваха непознати гласове. После внесоха носилката с тялото на Джак и когато погледна, Лиз видя, че одеялото, с което го бяха завили, покриваше и лицето му. Прииска й се да махне това одеяло от лицето му, за да може той да диша, но носилката бързо мина край нея и се отдалечи. Не можеше да направи нищо. Не можеше да мисли. Не можеше да говори. Не беше в състояние да направи каквото и да било. Не знаеше дори къде е Джак в момента.

— Госпожо Съдърланд? — Най-накрая една сестра бе застанала пред нея и я бе заговорила. — Ужасно съжалявам за съпруга ви. Можем ли да се обадим на някого, който да дойде и да ви прибере?

— Не зная… аз… къде е той?

— Свалихме го долу. — Лиз изпита ужас от зловещия смисъл на думите й. — Решихте ли вече къде искате да го откараме?

— Да го откарате? — Лиз я погледна неразбиращо. Сестрата сякаш й говореше на някакъв чужд език.

— Ще трябва да се извършат известни приготовления.

— Приготовления? — Лиз можеше единствено да повтаря думите на сестрата. Не можеше нито да разсъждава, нито да разговаря нормално. Какво бяха сторили с Джак? И какво точно се бе случило? Той беше прострелян. Къде е сега?

— Искате ли да се обадя на някого?

Лиз не знаеше какво да й отговори. На кого би могла да се обади? Какво се очакваше от нея в момент като този? Как можа да се случи това? Та Джак отиде до кантората само за няколко минути, за да вземе една папка, след което трябваше да се върне и да приготви плънката. Докато се опитваше да проумее случилото се, един от полицаите се приближи до нея.

— Ще ви откараме у дома веднага щом сте готова.

Лиз го изгледа с празен поглед.

Полицаят и медицинската сестра се спогледаха.

— Има ли някой у вас?

— Децата ми — дрезгаво отговори Лиз и се опита да се изправи, но разтрепераните й крака не можаха да я удържат.

Полицаят я прегърна през кръста, за да я подкрепи.

— Бихте ли искала да се обадя на някой друг?

— Не зная…

На кого да позвъни с вестта, че съпругът й е бил застрелян? На тяхната секретарка, Джийн? На Керъл? На майка си в Кънектикът?

Без да разсъждава повече, Лиз им съобщи телефонните номера на Джийн и Керъл.

— Ще им кажем да ви чакат в къщата.

Лиз кимна. Един от полицаите тръгна да звъни по телефона, а сестрата й осигури чист болничен халат, с който да се прибере у дома, и й помогна да съблече нейния собствен халат, напоен с яркочервената кръв на Джак. Нощницата й също бе просмукана с кръвта му, но Лиз не я съблече. Знаеше, че има приятели, на които би могла да се обади, но в момента просто не се сещаше за имената им. Цялото й съзнание бе заето с мисълта за Джак, който лежеше окървавен и й шепнеше, че я обича.

Лиз благодари на сестрата за халата и обеща да го върне. След това тръгна боса по болничния коридор и излезе на двора, където полицаите я очакваха, за да я закарат до дома й. Сестрата на регистратурата й напомни да й се обади, когато е готова с приготовленията за погребението. Дори и думата приготовления й прозвуча страшно и зловещо.

Без да промълви и дума, Лиз се настани на задната седалка на полицейската кола. Взираше се невиждащо в гърбовете на двамата полицаи и дори не съзнаваше, че плаче. Когато стигнаха до тях, полицаите отвориха задната врата, помогнаха й да излезе от колата и й предложиха да влязат в къщата заедно с нея. Тя обаче отрицателно поклати глава и се разрида на глас, забелязала Керъл, която вървеше по алеята към нея.

Точно в този момент пристигна и Джийн. Двете жени я прегърнаха и трите се разплакаха неудържимо. Никоя от тях не бе в състояние да проумее случилото се. Не можеха да си го обяснят. Инцидентът с Джак бе твърде зловещ, за да е истина. Не беше възможно това да се случи точно с Джак. Обикновените хора като тях не умираха по този начин.

— Той е убил и Аманда — през сълзи съобщи Джийн. Полицаят, съобщил й за смъртта на Джак, и бе разказал всички подробности. — Децата са добре… или поне са живи. Били са свидетели на убийството. Но той не ги е наранил.

Филип Паркър бе убил Аманда и Джак, а след това бе застрелял и себе си. Разрушителният му гняв бе застигнал всички тях. Сега децата му бяха сирачета, Лиз обаче мислеше единствено за собствените си деца. Не знаеше как да им съобщи новината. Знаеше, че в мига, в който я видят, те веднага ще разберат, че се е случило нещо ужасно. По косата й имаше кръв, кръвта от нощницата й и бе избила по предницата на памучния халат, който бе получила в болницата. Изглеждаше така, сякаш самата тя бе претърпяла злополука. Приличаше на обезумяла, застанала на алеята пред къщата, приковала невиждащия си поглед в двете жени пред себе си.

— Зле ли изглеждам? — попита тя Керъл, издуха носа си и се опита да се овладее заради децата.

— Като Джаки Кенеди в Далас — безцеремонно отвърна Керъл и Лиз потръпна от това описание.

Тя огледа сивия памучен халат, по който бяха избили кървави петна.

— Можеш ли да ми изнесеш един чист халат? Ще изчакам в гаража… И гребен…

Докато чакаха Керъл, Лиз продължи да ридае в прегръдките на Джийн, опитвайки се да разбере случилото се, да се овладее и да измисли как да съобщи ужасната новина на децата. Трябваше да им каже истината, но си даваше сметка, че каквито и думи да подбере в момента, днешният ден ще окаже влияние върху целия им живот оттук насетне. До края на дните си децата й щяха да носят този ужасяващ товар.

Лиз продължаваше да хълца неконтролируемо, когато Керъл се върна с гребен и чист розов халат. Лиз го навлече върху болничния халат и среса косата си без огледало.

— Как изглеждам сега? — попита отново. Не искаше да изплаши децата с вида си.

— Честно? Изглеждаш ужасно, но поне няма да ги стреснеш. Искаш ли да влезем заедно с теб?

Лиз кимна утвърдително и те я последваха през вратата, която свързваше гаража с кухнята. От всекидневната долитаха гласовете на децата. Лиз помоли двете жени да изчакат в кухнята докато тя съобщи ужасната вест на децата. Чувстваше, че е длъжна да остане насаме с тях, но не можеше да си представи как точно ще го направи.

Завари Питър и Джейми да си играят на канапето. Двамата се боричкаха и се смееха щастливо. Джейми пръв вдигна поглед и я забеляза. Цялото му същество сякаш замря, когато я зърна.

— Къде е татко? — попита той, сякаш вече знаеше. Джейми понякога забелязваше неща, които оставаха скрити за останалите.

— Не е тук — честно отвърна Лиз, опитвайки се да запази самообладание. — Къде са момичетата?

— Горе — отвърна Питър и я изгледа с тревога. — Какво се е случило, мамо?

— Отиди и ги повикай, миличък. Моля те.

Сега той беше глава на семейството, макар все още да не го знаеше.

Без да каже и дума, Питър изтича нагоре по стълбите и миг по-късно се върна заедно със сестрите си. Всички изглеждаха изключително сериозни. Сякаш вече усещаха, че животът им ще се промени необратимо. Приковаха погледи в майка си, която седеше на канапето. Изглеждаше раздърпана и замаяна.

— Елате и седнете — подкани ги тя и те инстинктивно се скупчиха около нея.

Тя протегна ръка, погали всяко дете и въпреки отчаяните опити, които полагаше да се овладее, сълзите отново обляха лицето й. Лиз докосваше главичките на всяко едно от децата си и местеше поглед от едно личице към друго. После придърпа Джейми към себе си.

— Трябва да ви кажа нещо ужасно… преди малко се случи нещо страшно…

— Какво се е случило? — попита Мегън, обхваната от паника, и се разплака преди останалите. — Какво има?

— Става дума за татко — простичко рече Лиз. — Бил е застрелян от съпруга на една клиентка.

— Къде е той — попита Ани и се разплака като сестра си.

Питър и останалите я гледаха невярващо, сякаш все още не можеха да проумеят сериозността на случилото се. А и как биха могли? Самата Лиз все още не можеше да повярва в смъртта му.

— В болницата — успя да рече, но тъй като не искаше да ги подвежда, осъзна, че трябва да им каже истината, колкото и ужасна да е тя, и да им нанесе удара, който щяха да помнят до края на дните си. Оттук нататък всеки един от тях щеше да живее със спомена за този ден, щеше да го преживява отново и отново, да си го припомня милион пъти… до края на живота си… — Той е в болницата, но умря преди половин час… и много ви обичаше… всички вас. — Тя ги притисна към себе си, обгърнала с ръце раменете им, придърпа по-близо телцата им, разкъсвани от мъчителни ридания. — Толкова съжалявам… — додаде през сълзи Лиз. — Толкова съжалявам…

— Не! — едновременно възкликнаха момичетата. Питър се тресеше от безмълвни ридания, а Джейми се вгледа в майка си, изправи се, изтръгна се от прегръдката й и започна бавно да отстъпва далеч от нея.

— Не ти вярвам. Това не е истина — заяви той и хукна нагоре по стълбите.

Лиз го последва. Завари го свит в ъгъла на стаята му. Плачеше, обвил главата си с ръце, сякаш се опитваше да се предпази от удара, който му бе причинила с думите си, да се защити от сполетялата ги ужасна трагедия. Лиз едва успя да го вдигне от земята, седна заедно с него на леглото и го залюля в прегръдките си. И двамата плачеха.

— Татко много те обичаше, Джейми… Толкова съжалявам, че това се случи.

— Искам той да се върне — промълви Джейми, задавен от ридания.

Лиз продължи да го люлее в прегръдките си.

— Аз също…

През целия си живот не бе изпитвала такава агонизираща мъка. Нямаше и най-малка представа как да утеши децата си. Защото утеха просто нямаше.

— Ще си дойде ли?

— Не, миличък, няма. Не може да се върне. Той си отиде.

— Завинаги?

Тя кимна, неспособна да произнесе думата. Подържа го така още известно време, а след това нежно го пусна, изправи се и хвана ръката му.

— Хайде да слезем долу при другите.

Джейми кимна и я последва по стълбите, където останалите деца се притискаха едно в друго и плачеха. Керъл и Джийн стояха заедно с тях. Въздухът в стаята бе натежал от скръб и мъка, а коледната елха и отворените подаръци изглеждаха кощунствено празнични. Струваше им се невероятно, че само два часа по-рано всички заедно бяха отваряли подаръците си и бяха закусвали доволни и щастливи. А сега него вече го нямаше. Завинаги. Мисълта за това бе непоносима. И как да продължат живота си оттук насетне? Как да го направят? Лиз нямаше представа какво ще прави оттук нататък. Но малко по малко, бавно и мъчително трябваше да стори онова, което се очаква от нея. И тя го знаеше.

Лиз заведе всички в кухнята и се разрида отново, когато видя, че чашата му за кафе и салфетката му бяха все още на масата, Керъл тихичко ги прибра и наля на всички по чаша вода. Всички плачеха и това сякаш продължи часове наред.

Най-накрая Керъл отведе децата на горния етаж, за да даде на Лиз и Джийн възможност да обсъдят приготовленията за погребението. Трябваше да се обадят на много хора. А също и на родителите на Джак, които живееха в Чикаго. Брат му живееше във Вашингтон, майката на Лиз в Кънектикът, а брат й — в Ню Джърси. Трябваше да се обадят на приятелите му, на вестниците, на обредния дом. Лиз трябваше да реши какво погребение иска. Добре би било да позвъни и на техни колеги, бивши партньори и клиенти. Джийн бързо си водеше бележки. Налагаше се Лиз да реши каква опело иска. И дали тялото на Джак да бъде погребано или кремирано. Двамата никога не бяха обсъждали този въпрос и Лиз почувства, че й се гади при мисълта за това. Трябваше да помисли и да се погрижи за толкова много неща. Да се справи с куп зловещи подробности. Трябваше да напишат некролог, да извикат свещеник, да изберат ковчег — все мрачни, невероятни, ужасяващи задължения.

Докато слушаше гласа на Джийн, Лиз бе залята от вълна на паника и безмълвно прикова поглед в жената, с която бе работила в продължение на шест години, едва успявайки да потисне желанието си да се разпищи. Това не се случваше с тях. Къде беше той? И как щеше да продължи да живее без него? Какво щеше да стане с нея и децата й?

Най-накрая Лиз просто сведе глава и се разрида отново, а безвъзвратността на случилото се се стовари отгоре й с цялата си сила.

Съпругът й бе прострелян от един лунатик.

Джак си бе отишъл.

А тя и децата бяха останали съвсем сами.