Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Невероятното приключение. SF Трилър 29

Космическа фантастика

ИГ „Неохрон“ и ИК „Орфия“, 1997

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и корекция: moosehead)

Джейкъб Стейн се бе втренчил в клиента си с чувство на безизходност.

— Искате ли да бъдете оправдан? — попита той.

— Няма значение — усмихна се мъжът. — Приемам опасността с истинско облекчение. И стигнах по-далече, отколкото можех да се надявам. Никога не съм мислил, че ще се задържа толкова дълго — започна да изчезва усмивката му. — Така че не съм в състояние да кажа нищо, което да помогне да се измъкна и аз го очаквах.

— Не сте ли очаквал да ви хванат?

— Не, бях достатъчно сигурен, имам предвид останалото — появи се отново усмивката му, насочена към Стейн. — Не разбирате за какво говоря — добави той. — Няма начин да разберете.

— Добре, обяснете го — Стейн придърпа поставката за снимки пред него.

— Съвсем честно казано, не знам дали ще мога — замисли се обвиняемият, после разтърси глава и продължи: — Не мисля, че дори бих се опитал.

— Тогава как да помогна, ако не ми обясните нищо? — настоя Стейн.

— О, вероятно ще пледирате пред съда за моята невменяемост. Но предпочитам да отида в лудница, отколкото в затвор.

— Нима забравяте за стария Спарки, мистър Джонс? Ако не представим документ за невменяемост или смекчаващи вината обстоятелства, няма да се разминете с електрическия стол.

— Така ли мислите? — усмивката на мъжа стана неуверена. — Това би представлявало лоша насока на нещата.

— Но в случай, че не ми помогнете, вече сте тръгнали по този път.

— Аз съм стар човек — протестира Джонс. — Наистина ли смятат да ме сложат на електрическия стол?

— Може да се обзаложите, че е така, освен ако не поработите, за да ви предпазя. Вие сте убили хлапе, мистър Джонс, а съдиите и юристите не харесват това.

— Убих едно чудовище, мистър Стейн. През последните седемдесет години фактически убих много чудовища.

— Разгледах снимките и не забелязах тялото. Добре ги разгледах, на тях изглеждаше като обикновено момче.

— То е чудовище — поклати глава Джонс. — Повечето от тях бяха такива. Някои с изродени глави и може би заслужавам да умра за някое от тях, но не и за него.

Стейн се опита да прикрие реакцията си. Той беше видял снимките. Преди Джонс да беше прекарал порция едри сачми през лицето на Тед, хлапето бе изглеждало като съвсем прилично момче. И ако някой в случая беше чудовище, Стейн бе склонен да приеме, че това е неговия клиент, а не жертвата.

— По-добре ще бъде да пледираме за невменяемост — каза той.

— Както желаете — съгласи се Джонс. — Както и да е, възможно е да съм невменяем.

Стейн гневно захапа химикалката, която държеше.

— Не сте твърдо убеден — рече той. — Ако седите там и кротко се съгласявате с всичко, това няма да демонстрира пред съда вашата невменяемост.

— Тогава какво трябва да говоря?

— Защо не започнете с истината? — заяви Стейн и запокити капачката на химикалката в края на стаята.

— Съгласен съм — рече Джонс, кимайки. — Всичко, което следва да направя относно молбата за невменяемост е да кажа истината. Да започнем от началото: роден съм през 1998.

И той замлъкна, сякаш очакваше нещо, докато Стейн примигваше.

— Изглеждате малко по-възрастен — отбеляза.

— Не, не мистър Стейн — усмихна се Джонс отново с нежната си вбесяваща усмивка. — Хиляда деветстотин деветдесет и осма.

Стейн захвърли и останалата част от химикалката.

— Какво родили сте се в бъдещето? Живели сте обратно като Т.Х. Мерлин?

— Авторът е грешен — отбеляза Джонс. — Като Х.Г. Уелс.

— Марсианец ли сте?

Джонс поклати глава.

— Пътешественик във времето — уточни.

— Ааа, разбирам. Да не сте дошли от бъдещето? — попита Стейн, без да скрива сарказма си.

— Точно така.

— Добре, ще го приема — каза Стейн. — Хайде да чуем историята.

— Тя е твърде проста. През 2020 година аз бях студент първокурсник в университета в Бъркли и някой си от физическия факултет беше изобретил машината на времето. Не знаех нищо за принципа и на действие, а изобретателят и също нямаше намерение да го разяснява, тъй като се страхуваше, че ако някой се озове в миналото и отново я конструира, това би афектирало развоя на бъдещите събития. Той се страхуваше да не би този някой да промени историята на науката. Какъв глупак — направи Джонс кисела гримаса.

— Един от студентите му ли бяхте?

— Аз? Не, по дяволите, не. Следвах история, а не физика. А тези физици бяха дали обявление, че търсят доброволец, който има познания по история. Бях натясно и реших да използвам предлаганите сто долара, после платих с тях сметките си и накрая разбрах, че съм се озовал в 1892 година.

— Преди седемдесет години? — попита Стейн.

— Точно така, преди седемдесет. Вече не мисля, че машината беше калибрирана много добре; не мога да си представя защо той беше подбрал 1892-а. Но аз се оказах там и все още се намирах в Бъркли и не бях в състояние да се придвижа никъде другаде освен във времето. Така че се спуснах надолу, към залива на Сан Франциско — не можах да издържа на желанието да го разгледам преди земетресението от 1906 година! Бях историк или поне исках да бъда такъв, както и да е, а моята специалност беше историята на двайсети век. Бе немислимо да пропусна такава възможност и никак не ме интересуваше дали професорът щеше да се разтревожи от моята намеса в миналото. Уредът, който носех със себе си, бе предназначен да ме върне в къщи и след четиридесет и осем часа трябваше да го направи автоматично, а преди този срок можех да натисна алармения бутон и да извърша същото. Така че аз си въобразявах, че се намирам в безопасност, макар да бях облечен чудато. Притежавах куп стари пари, купени от магазин за колекционери и имах възможност да се снабдя с храна и сувенири, като например със стария ми любим Колт, разбира се по онова време пистолетът беше съвсем нов.

Стейн се размърда на мястото си.

— Очаквате ли да взема всичко това на сериозно, мистър Джонс? — попита.

— Не ме интересува толкова.

За момент Стейн се вторачи в него.

— Тогава продължавайте — каза той.

— Добре, както споменах, през 1892 година се бях озовал в Сан Франциско, всичко наоколо бе толкова поразително, а аз бродех по улиците. Бях купил пистолета и никой не ми досаждаше, когато видях как Уилям Рендолф Хърст излизаше от сградата на Контролния Съвет. Бях виждал стари негови снимки и го познах, освен това го знаех по име, така че нямах съмнения относно личността му и не издържах. Беше някакъв невероятен късмет, макар всичко около мене да не изглеждаше напълно реално, разбирате какво искам да кажа, все още не бях уверен дали се намирам в 1892 година. И не мислех за него като за истинска личност, бих помислил за него по този начин само ако се намирах в опасност. Вместо това, в главата ми се въртеше мисълта за испано-американската война, свързана с тогавашните скандали и съсипаният живот на толкова хора, на които не съм могъл да помогна. А пред мен възникваше чудесна възможност. Затова извадих току-що купения пистолет и го застрелях.

— Кого застреляхте? — попита шокиран Стейн.

— Хърст — отвърна Джонс. — Уилям Рандолф Хърст.

— Кой е той?

Преди думите да излязат от устата му, Стейн знаеше, че е задал глупав въпрос, но те вече се бяха изплъзнали. Беше разбрал, че си има работа с убиец, който без причина и предупреждение бе застрелял момчето, ала не очакваше признание за друго убийство, извършено преди седемдесет години.

Джонс продължаваше да се усмихва на ужасения Стейн, който не можеше да разтълкува усмивката му по друг начин, освен като чувство на наслаждение.

— Никой — отвърна Джонс — Поне сега. Иначе беше син на милионер, който издаваше вестник. Но сега не е никой.

— Къде го застреляхте?

— Правилно — отвърна Джонс. — Точно на улицата. И след като видях как падна с окървавено лице, случилото се и всичко наоколо стана реално, после се затичах и успях да избягам — досега не съм сигурен как го направих. После натиснах алармения бутон, но нищо не се случи. Помислих, че се дължи на неподходящото място, на което се намирах и се върнах в Бъркли — там, където през 2020 година физиците щяха да изградят своята сграда. След това отново натиснах алармения бутон, но все още нищо не се случваше. Изчаках да изминат още два дни, но нищо не се случи и трябваше да изхвърля дадения ми уред. Тогава осъзнах какво бе станало — бях променил миналото и бъдещето, от което бях пристигнал, никога нямаше да се върне. Никога нямаше да се озова в него, защото то вече не съществуваше в същия вид.

— Тогава как дойдохте от него? — попита Стейн.

— Ако ме нямаше мен, то щеше да си остане предишното.

— Но…, не, няма значение. Следователно от това, което разказахте, разбрах, че през 1892 година сте застреляли личността Хърст — Стейн се опитваше да събере разсеяните си мисли. — Но каква е връзката с убийството на момчето?

— Никаква — призна Джонс. — Освен, че обясних защо се намирам тук.

— И ако не го бяхте застреляли, щяхте да се върнете в двайсет и първи век?

— Съвсем правилно.

— Не мисля, че съдът ще повярва в това.

— Няма да стане, ще помислят, че съм смахнат — сви рамене Джонс.

— Така ли? Признавате убийството на личността Хърст, а те трябва да ви вземат за луд? Да не си въобразявате, че ще свърши работа?

— А ще помогне ли, ако призная за други убийства? — попита той. — Въпреки че не ми харесва да ги наричат предумишлени. Мислите ли, че това вече ще свърши работа?

Стейн за дълго остана вторачен в него.

— Има и други убийства? — попита развълнувано.

— О, да — усмихвайки се отвърна Джонс. — Доста са. Например на Адолф Хитлер, с което най-много се гордея. След това пречуках Владимир Илич Ленин и Йосиф Джугашвили — все още не го бяха нарекли Сталин, но аз го намерих. Сетих се за Распутин — беше доста трудно да го убия, историята също го потвърждава. Някъде между тях е Гаврило Принсип и Мао Цзе Дун, разбира се. Алберт Фиш, той беше от по-нисък ранг, но все пак имаше някаква стойност. Бих го убил и по-рано, но беше трудно да го открия. След това възможно най-бързо се справих с Х.Х. Холмс. Побързах да го убия едва след като осъзнах, че трябва да го направя. Беше последният след Иди Амин и дълго не можех да го намеря, но после работата потръгна.

— И всички те са били добре известни? — попита Стейн.

— Разбира се — учуди се Джонс. — Трябва да знаете, че никой от тях не беше избран случайно, а докато преследвах точния човек преминах през много затруднения.

— Всички ли бяха мъже?

— Струва ми се, че историческият път е такъв — отново сви рамене Джонс. — Да, всички бяха мъже или момчета. Допускам, че можех да тръгна след Джианг Куинг, вместо след Мао, но защо трябваше да си създавам излишни грижи?

— И вие ги убихте?

— Да, всеки един от тях — гордо кимна с глава Джонс.

Стейн се опитваше да намери здравомислещ отговор на тази противна хвалба.

— Повечето от имената са чужди — отбеляза безпомощно.

— Пръснати са из целия свят — съгласи се Джонс. — Налагаше се много да пътувам.

— Не разбирам защо сте ги убили? Защо точно тези хора?

— Защото знаех какво ще направят, ако не го бях сторил, мистър Стейн. — Поне първоначално го вършех.

— Първоначално?

— Точно така — рече Джонс. — Когато испано-американската война не стана по разписание, аз бях толкова доволен — прехранвах се от няколко патента, които бях продал на Едисон, разбирате ли, а те се оказаха по-трудни, отколкото очаквах, но вече имах много пари и се опитах да открия пеницилина, а не знаех как да стигна до него. И така, след като войната не се обяви, аз помислих дали не мога да направя нещо по-добро в друга област, извън медицината и науката. Познавах историята, но не знаех нищо за формите за пудинги или електрониката. Отидох в Европа и тръгнах по следите на Принсип, Ленин и Сталин, после на останалите, и всичко тръгна по начина, по който го очаквах, но след 1914…, след 1914 година, вече не знаех събитията. Бяха съвсем различни и моите познания по история не бяха в състояние да ми помогнат.

— Аз все още не разбирам. Какво по специално се е случило през 1914 година?

— Тогава започна Световната война.

Стейн въздъхна.

— Мистър Джонс — каза — по това време съм бил бебе, а вие мъж, но дори и да е така, зная, че Световната война е започнала през 1921 година.

— Правилно — съгласи се Джонс. — Скъпо струващи седем години, а не бях сигурен дали останалите бяха все още опасни. Обаче знаех какво са способни да направят, ако историята им позволеше това, така че намерих Хитлер и другите. И Втората Световна война никога не започна.

— Втората Световна война? Твърдите, че убитите от вас мъже са били в състояние да я започнат?

— Някои от тях — да.

— И това е оправдание за убийствата им?

Джон кимна.

— Наистина ли го направихте? — попита Стейн, опитвайки се да го осмисли. Пътешествието във времето беше глупост, но останалото…

— Наистина ли сте обиколили целия свят с цел да убивате хора, за които никога не съм чувал, и то само за да предотвратите започването на войни? — продължи той с въпросите.

— Добре — започна да обяснява Джонс, — беше нужно да бъдат ликвидирани, преди да са добили известност — преди да са наели бодигардове или друг вид охрана.

— Но те все още не са били направили нищо — възрази Стейн.

— Сферата ми на дейност не беше наказания за престъпления, а по-скоро тяхното предотвратяване — заяви Джонс.

— Не можахте да предотвратите Световната война.

— Опитах се, но какво би направил един-единствен човек? А сега не зная какво ще стане, след извършеното от мен. Всичко се промени толкова много!

— При все това, сте убили момчето с ловджийска пушка.

— Аз съм стар човек. Не мога да се прицелвам така добре, както едно време.

— Но този път не успяхте да се измъкнете.

Джонс сви рамене.

— Нима Тед Бънди щеше да стане причина за започване на Втората Световна война?

— Не. Той възнамеряваше да извършва убийства.

— Сигурен ли сте?

— Да — отвърна Джонс. — Съвсем сигурен.

Стейн стана от стола си.

— Ще пледирам за невменяемост — заяви. — Ако разкажа тази история на съдебните заседатели и изтъкна вашата възраст, те могат да ви признаят за кротък. Но остатъка от живота си ще прекарате затворен в психиатрия — това е най-доброто, с което мога да ви помогна.

— Мистър Стейн — каза Джонс, — такава е цената. Даже и да седна на електрическия стол, цената пак ще бъде такава.

Стейн се намръщи.

— Ако всичко е истина, ако сте убили толкова хора, вие ще бъдете запомнен като един от най-големите убийци на двайсети век, мистър Джонс. Каква може да бъде цената тогава?

Джонс едва не падна от гръмогласния смях, в който избухна, а полицаят се обърна, готов да се намеси, но Стейн му направи знак да се отдалечи.

Малко по-късно, Джонс се намести на стола си.

— Мистър Стейн — рече по-въздържано, — ако аз бъда запомнен от историята като един от най-големите убийци на двайсети век, с няколко десетки убийства на моя сметка, именно това ще бъде цената.

Стейн неразбиращо се вторачи в него, докато Джонс продължаваше да се залива от смях.

Край
Читателите на „Убиецът“ са прочели и: