Клифърд Саймък
Големият преден двор (7)

* * *

Таусър бе извършил славни разкопки. Той почти не се виждаше. Само краят на проскубаната му опашка се подаваше от дупката, която бе изкопал в горската почва.

Оказа се, че Бийсли е прав за цистерната, или каквото там беше онова нещо. Краят му се показваше от едната страна на дупката.

Таусър се измъкна от нея и тежко се отпусна на земята. По мустаците му бе полепнала глина, а езикът му се бе проточил от единия край на муцуната му.

— Казва, че било крайно време да дойдем — рече Бийсли.

Тейн заобиколи дупката и коленичи. Той протегна ръка, за да избърше пръстта, полепнала по цистерната на Бийсли, но тя бе залепнала здраво. Тейн не успя добре да я почисти, обаче усети, че материалът, от който бе направен корпусът, е здрав и тежък метал.

Той вдигна лопатата си и удари леко по цистерната. Чу се металически звън.

Бийсли и Тейн се заловиха за работа и с лопатите си изринаха горния тридесетсантиметров пласт земя, който покриваше металния корпус. Трябваше доста да се потрудят, за да открият поне част от цистерната, защото тя се оказа много по-голяма, отколкото си мислеха.

— Гладен съм — оплака се Бийсли.

Тейн погледна часовника си. Беше един часа.

— Изтичай до къщата и влез през задния вход — рече той на Бийсли. — Ще намериш храна и мляко в хладилника.

— А ти, Хайръм? Никога ли не огладняваш?

— Направи ми сандвич и ми го донеси. И виж дали може да ми намериш мистрия.

— За какво ти е мистрия?

— За да остържа пръстта от това нещо и да разбера какво е.

Тейн клекна до цистерната, която току-що бяха изровили и видя как Бийсли се скри в гората.

— Таусър — рече Тейн, — това е най-странното животно, което някога си надушвал.

„Поне да се пошегува човек“, рече той на себе си, „та да не го е страх.“

Разбира се Бийсли не се страхуваше. Ала той нямаше достатъчно мозък, за да се уплаши от такова нещо.

Размерите му бяха три и половина на шест метра, беше дълго и с овална форма. Според Тейн, беше горе-долу колкото една голяма всекидневна. А в Уилоу Бенд никога не бе имало цистерна с такива размери.

Тейн измъкна джобното си ножче и започна да остъргва пръстта в единия край на цистерната. Изчисти около десет квадратни сантиметра и разбра, че такъв метал не бе виждал никога в живота си. Доколкото той разбираше, този материал си беше като най-обикновено стъкло.

Тейн продължаваше да стърже. Чистият участък беше вече колкото разперена длан.

Не беше никакъв метал — можеше да се закълне в това. Приличаше на непрозрачно стъкло — като чашите и купите от млечно бяло стъкло, които вечно търсеше по магазините и за които хората бяха готови да дадат луди пари.

Тейн затвори ножчето си, прибра го обратно в джоба си и клекна до продълговатия обект, който Таусър бе открил.

Убеждението му се затвърди: каквото и да бе онова нещо, което живееше с него, то бе дошло с това чудо тук. „Дошло е от космоса и от някакво друго време“, помисли се Тейн и се изненада от тази си мисъл, защото преди никога не му бе хрумвало такова нещо.

Той взе лопатата си и започна отново да копае като този път копаеше надолу, следвайки извитите форми на чуждото и непознато творение, полускрито в земята.

Докато копаеше, Тейн се чудеше какво да прави. Дали да каже на някого за това нещо… и трябваше ли изобщо да казва? Може би най-умното разрешение би било да покрие отново цистерната с пръст и… ни лук ял, ни лук мирисал…

Естествено Бийсли щеше да се разприказва, но никой в селото не му обръщаше внимание, защото всички в Уилоу Бенд знаеха, че той е смахнат.

Най-сетне Бийсли се върна. Носеше три нескопосано приготвени сандвича и еднолитрова бутилка мляко — почти пълна.

— Ами ти много се забави — рече раздразнено Тейн.

— Случи се нещо интересно — обясни Бийсли.

— Какво?

— Ъъъ, пристигнаха три камиона и пренесоха в мазето ти някакви тежки предмети. Два-три големи шкафа и какви ли не други вехтории. А знаеш ли какво направиха с телевизора на Аби? Ами те го взеха! Казах им, че не бива, но те въпреки това го отнесоха.

— Забравих — рече Тейн. — Хенри каза, че ще ми изпрати компютъра, а аз съвсем забравих.

Тейн изяде сандвичите, разделяйки ги с Таусър, който с много жар и пръски кал изрази благодарността си.

Като свърши, Тейн се изправи и взе лопатата си.

— Хайде на работа — рече той.

— Ами онези неща в мазето?

— Те ще почакат — отвърна Тейн. — Трябва да довършим това тук.

Когато приключиха, вече бе притъмняло.

Уморен, Тейн се облегна на лопатата си.

Отгоре размерите бяха три и половина на шест метра и нещото бе на три метра дълбочина в земята. Всяка частица на тази цистерна бе от млечно бялата стъклена материя, която звънтеше като камбана, щом човек я чукнеше с лопата. „Сигурно са дребни същества“, помисли се Тейн, „ако са много и ако трябва да живеят в такова пространство. И особено щом трябва да прекарат дълго време в него.“ Такава теория разбира се съвпадаше с фактите, защото, ако те не бяха малки на ръст, сега не биха могли да живеят в пространството между таванските греди на мазето му.

„В случай, че наистина живеят там“, каза си мислено Тейн, „и ако всичко това не е само едно предположение.“

Но дори и да бяха живели в къщата, те навярно я бяха напуснали, защото Таусър ги бе подушил, чул или усетил по някакъв начин сутринта, ала същата вечер не им бе обърнал никакво внимание.

Тейн вдигна лопатата си на рамо и взе кирката.

— Хайде да тръгваме — рече той. — Здравата се потрудихме днес.

Бийсли и Тейн преминаха през шубраците и стигнаха пътя. Светулките бляскаха и угасваха в горския мрак, а уличните фенери се люлееха, поклащани от летния ветрец. Звездите бяха големи и ярки.

„А може още да са вкъщи“, мислеше си Тейн. „Навярно, когато Таусър е залаял срещу тях, те са нагласили всичко така, че той повече да не ги усеща.“

Вероятно съществата се нагаждаха много лесно. Имаше достатъчна причина за такова предположение. Не им бе отнело много време, за да се приспособят към условията в един човешки дом.

Тейн и Бийсли тръгнаха нагоре по чакълестата пътека в тъмното, за да оставят сечивата в гаража, обаче бе станало нещо много странно, защото гаража го нямаше.

Нямаше го както гаража, така и фасадата на къщата, а алеята свършваше внезапно пред една извита стена, която очевидно беше единственото нещо останало от гаража.

Тейн и Бийсли се приближиха до стената, взиращи се в летния мрак и не вярващи на очите си.

Изобщо нямаше гараж, предна веранда или фасада. Всичко изглеждаше така, сякаш някой бе хванал срещуположните ъгли на фасадата и я бе свил, докато ъглите се бяха срещнали и цялата предна част на къщата бе останала в свивката.

Сега Тейн имаше къща със свита фасада. Макар че работата не беше чак толкова проста, защото изкривяването не беше пропорционално на онова, което се бе случило всъщност. Извивката бе дълга и грациозна и някак не личеше много. Като че ли фасадата на къщата беше отстранена, а останалата част от сградата бе мислено призована да замаскира липсата.

Тейн изпусна лопатата и кирката и те издрънчаха върху чакълестата настилка. Той покри лице с ръцете си и разтърка очи, сякаш за да ги почисти от нещо, което бе попаднало в тях.

Когато махна ръце от лицето си, картината никак не се бе променила.

Къщата си стоеше без фасада.

В следния миг Тейн хукна покрай къщата. Той изобщо не осъзнаваше, че тича, а в сърцето му бе стаен страх от онова, което се бе случило с дома му.

Но на задната част й нямаше нищо. Беше си все същата.

Тейн изкачи шумно стълбите, а Бийсли и Таусър го последваха. Той отвори с трясък вратата и влетя в антрето. Хукна нагоре по стълбището към кухнята и я прекоси на три крачки, за да види какво всъщност бе станало с предната част на неговия дом.

Тейн се спря при вратата между кухнята и всекидневната. Той протегна ръка и се подпря на бравата, втренчил невярващи очи в прозорците на всекидневната.

Навън бе нощ. В това не можеше да има никакво съмнение. Беше забелязал как светулките проблясват в тревата и храстите, уличните лампи бяха запалени, а по небето се виждаха звезди.

Но през прозорците на всекидневната струеше слънчева светлина, а зад тях се виждаше земя, която не бе земята на Уилоу Бенд.

— Бийсли! — ахна Тейн. — Погледни там, напред!

Бийсли погледна.

— Кое е това място? — попита той.

— И аз би искал да зная.

Таусър беше намерил купичката си и шумно я влачеше по пода, бутайки я насам-натам с муцуната си. По този начин казваше на Тейн, че е време за ядене.

Тейн прекоси всекидневната и отвори вратата към терасата. Той видя, че гаражът бе там. Камионетката беше паркирана с предната си част към отворения гараж, а колата в него бе непокътната.

С фасадата на къщата всичко си беше съвсем наред.

Обаче ако фасадата си беше наред, нищо друго не беше…

Защото алеята бе прекъсната малко след задницата на камионетката и вече нямаше двор, гора или път. Имаше само пустиня… еднообразна, безкрайна пустиня, равна като пода в кухнята. Тук-там се виждаха купчини огромни камъни и оскъдна растителност. Всичко останало бе пясък и дребни камъчета. Гигантско и ослепително слънце се мъдреше точно там, където бе хоризонтът, а той от своя страна изглеждаше доста далече. Имаше и още едно смешно нещо — слънцето беше на север, където изобщо не трябваше да бъде, ако беше нормално. Освен това бе особено ярко и бяло.

Бийсли излезе на терасата и Тейн забеляза, че той трепери като подплашено куче.

— Бийсли — рече Тейн меко, — защо не влезеш вътре и не приготвиш някаква вечеря за тебе и за мене?

— Но, Хайръм…

— Всичко е наред — успокои го Тейн. — Всичко ще бъде наред.

— Щом ти казваш, Хайръм…

Той влезе вътре, вратата на терасата се затръшна след него и след минута Тейн го чу да се суети из кухнята. Пред себе си признаваше, че Бийсли има основателна причина да трепери. Все пак беше шокиращо да излезеш в предния си двор и да попаднеш в съвсем непозната земя. Човек евентуално би могъл и да свикне, но щяха да са нужни време и известни усилия.

Тейн слезе от терасата и заобиколи камиона, после зави зад гаража и вече почти очакваше да види познатото село, защото, когато бе минал през задния двор Уилоу Бенд си беше на мястото.

Обаче нямаше Уилоу Бенд. Имаше само пустиня. Още много, много пустиня.

Той заобиколи къщата, но задната част я нямаше. С нея се бе случило същото, както с фасадата преди — същото плавно изкривяване, което придърпваше срещуположните краища на сградата.

Тейн продължи обиколката си и отново се озова отпред. Навсякъде имаше само пустиня. Фасадата си беше пак същата — изобщо не беше променена. Камионът си беше върху прекъснатата алея, гаражът беше отворен и колата бе вътре.

Тейн навлезе малко в пустинята, наведе се и загреба с шепи от камъчетата. Бяха най-обикновени камъчета. Той стоеше там клекнал, а камъчетата се изплъзваха измежду пръстите му.

В Уилоу Бенд имаше заден вход, но нямаше врата отпред. Тук, където и да беше това тук, имаше параден вход, но нямаше врата отзад.

Тейн се изправи, хвърли останалите камъчета и изтри прашни длани в панталоните си.

С периферното си зрение той улови някакво движение на терасата и тогава ги видя…

Бяха дребни животни, подредени в права линия, ако изобщо можеха да се нарекат животни. Те заслизаха едно след друго по стълбите с маршова стъпка. Бяха около десет сантиметра на височина или там някъде и се движеха на четири крака, макар и ясно да се виждаше, че предните им крака са всъщност ръце. Лицата им бяха повече като муцуни на плъхове и много слабо наподобяваха човешките. Носовете им бяха дълги и заострени. Телата им изглежда бяха покрити с люспи, а не с кожа, защото блестяха и образуваха слънчеви зайчета, докато съществата вървяха. Всички те имаха опашки, които бяха почти еднакви със спираловидните опашки на някои играчки. Те стърчаха високо над тях и трептяха докато зверчетата напредваха.

Те тръгнаха надолу по стълбите в редица като отлични войници на разстояние десет-петнадесет сантиметра един от друг.

Слязоха от стълбището и тръгнаха през пустинята отново в неизменно права редица, сякаш знаеха точно къде отиват. Бяха някак зловещо целеустремени, въпреки че не бързаха.

Тейн ги преброи — бяха шестнадесет. Той ги гледаше как се отдалечават в пустинята дотогава, докато и последното същество се изгуби от погледа му.

„Ето ги тези, които са дошли да живеят при мене“, помисли си Тейн. „Те са съществата, които облицоваха тавана ми, поправиха телевизора на Аби и бутнаха тук-там печката и радиото. И почти сигурно е, че те са съществата, дошли на Земята в онзи странен апарат от млечно бяло стъкло, който лежеше заровен в гората.

А ако те бяха дошли на Земята, приземявайки се в гората, какво тогава беше това място тук?“

Тейн изкачи задното стълбище, отвори вратата и видя в нея дупка с диаметър двадесетина сантиметра, която неговите заминаващи си гости бяха успели да изгризат, за да излязат от къщата. Той си направи мислена отметка да поправи вратата, когато му останеше време.

Тейн влезе и затръшна вратата след себе си.

— Бийсли! — изкрещя той.

Никакъв отговор.

Таусър изпълзя изпод малкото канапе и зае извинителна поза.

— Няма нищо, приятел — рече Тейн. — И аз се изплаших от тях.

Той влезе в кухнята. Слабата електрическа светлина струеше върху преобърнатото кафениче, счупената чаша по средата на стаята и преобърнатата купа с яйца. Едното яйце се бе счупило, образувайки бяло-жълта желатиноподобна купчинка върху линолеума.

Тейн пристъпи напред и застана на площадката — вратата в дъното беше счупена така, че изобщо не можеше да се поправи. Ръждясалата й мрежа бе разкъсана (може би „взривена“ би била по-точна дума), а част от рамката бе станала на трески.

Тейн я погледна с нямо възхищение.

— Горкият глупчо — рече той. — Минал е направо през нея, без да я отвори.

Той щракна електрическия ключ за осветлението и заслиза по стълбите към мазето. На половината път спря, напълно слисан.

От лявата му страна имаше стена… стена от същия материал като на тавана.

Тейн се наведе и видя, че стената минава през цялото мазе, отделяйки работилницата от останалата част на помещението.

А в работилницата имаше какво…?

Първо на първо Тейн си спомни за компютъра, който Хенри му беше изпратил тази сутрин. Три камиона бе казал Бийсли — три камиона оборудване бе стоварено право в техните ръце!

Тейн усети, че му се завива свят и седна на стъпалата.

„Сигурно съществата са сметнали, че аз съм с тях“, рече си Тейн. „Навярно са помислили, че зная за какво са дошли и затова им помагам. Или пък са решили, че им се отплащам за поправката на телевизора, печката и радиото.“

Но най-важните неща трябваше да бъдат обяснени най-напред: преди всичко защо съществата бяха поправили телевизора, печката и радиото? Нещо като натурално заплащане на наема за жилището ли беше? Или пък бе приятелски жест? Или просто изпробване, за да разберат каква е технологията на този свят? Да разберат навярно как техните машини биха могли да се приспособят към материята и условията на тази планета, която бяха открили?

Тейн вдигна ръка и удари стената с кокалчетата на пръстите си. Чу се особен звън „пинннг!“.

Доближи ухо до стената и се заслуша. Стори му се, че чу леко бръмчене. Ала то бе толкова слабо, че Тейн не можеше да е съвсем сигурен.

Там долу, зад стената, беше косачката на банкера Стивънс и много други неща, които чакаха да бъдат поправени. „Ще ме одерат жив!“, помисли си Тейн. „Особено банкерът Стивънс, който е и толкова стиснат.“

Бийсли сигурно се бе побъркал от страх. Виждайки онези същества да излизат от мазето, той навярно съвсем бе откачил. Беше профучал през вратата, без да я отваря и сега вероятно беше в селото, разправяйки на ляво и надясно за случилото се.

Обикновено никой не обръщаше внимание на Бийсли, но ако той дърдореше достатъчно дълго и достатъчно трескаво, все някой щеше да реши да провери. Щяха да дотичат тук, да обиколят мястото и да се ококорят при вида на фасадата. Не след дълго някои от тях щяха да успеят да се вмъкнат и в къщата.

А не беше тяхна работа, упорито си казваше Тейн — вечното му чувство за деловитост и такт никога не го напускаше. В предния му двор имаше доста голям недвижим имот и за да го види човек, трябваше на всяка цена да мине през къщата. Значи беше логично земята там да е негова. Навярно тя за нищо не ставаше и в нея нямаше нищо ценно. Ала преди да дойдеха другите, най-добре беше той пръв да обходи и да разгледа земята си.

Тейн се качи по стълбите и влезе в гаража.

Слънцето все още беше на северния хоризонт и сякаш изобщо не се движеше.

В гаража намери чук, пирони и няколко къси, дебели дъски и ги внесе в къщата.

Забеляза, че Таусър се бе възползвал от ситуацията и се бе настанил да спи върху стола, тапициран със златист брокат. Тейн не го изпъди.

Той заключи задната врата и закова върху нея няколко дъски. Заключи вратата на кухнята и върху нея също закова дъски.

Това щеше за известно време да задържи селяните, когато започнеха да блъскат, за да влязат и видят какво става.

Тейн взе ловната си пушка, кутия с патрони, един бинокъл и една стара манерка от шкафа. Напълни я с вода от крана и сложи в един плик храна за себе си и Таусър. Щяха да хапнат по пътя, защото сега нямаше време за ядене.

После отиде във всекидневната и избута Таусър от креслото със златистата дамаска.

— Хайде, Таус — рече Тейн. — Трябва да пообиколим и да разгледаме.

Сетне провери нивото на горивото в резервоара на камионетката и се оказа, че той е почти пълен.

Тейн и кучето се качиха в пикапа. Тейн постави пушката така, че да му е под ръка, после подкара назад, изви волана и се понесе на север през пустинята.

Пътуваше се леко. Пустинята бе равна като тепсия. От време на време имаше и неравности, ала не бе по-лошо от черните пътища, по които бродеше, за да купи някоя антика.

Пейзажът си бе все същият. Тук-там се виждаха ниски хълмове, но самата пустиня бе в по-голямата си част равна и се простираше чак до далечния хоризонт. Тейн продължаваше да се движи на север, право към слънцето. Стигна до една пясъчна ивица, но лесно мина по нея, тъй като пясъкът беше твърд.

След половин час той настигна групата на онези същества (шестнадесет на брой), които бяха излезли от къщата му. Те все още се движеха в редица с предишното постоянно темпо.

Тейн намали скоростта на камиона и известно време се движеше успоредно с тях, но от това нямаше полза: те продължаваха пътя си напред и не поглеждаха нито наляво, нито надясно.

Тогава Тейн натисна газта и ги задмина.

Слънцето беше все още на север и изобщо не помръдваше. А това наистина бе странно, „Навярно този свят се върти около оста си много по-бавно от Земята“, рече си Тейн, „и денят е по-дълъг. Като гледам как слънцето си стои сякаш на едно място, сигурно е доста по-дълъг.“

Както бе приведен над волана и взиращ се напред в безкрайната пустиня, той за първи път с пълна сила осъзна колко странно бе това наистина.

Този свят беше друг и не можеше да има никакво съмнение: беше друга планета, обикаляща около друга звезда. Но къде точно в космоса беше тя, никой на Земята нямаше и най-малка представа. И все пак чрез някаква машинация на тези шестнадесет същества, вървящи в права редица, тази непозната земя беше съвсем до къщата му — в неговия преден двор.

Изведнъж от монотонната равна шир на пустинята пред него се изправи един по-висок хълм. Като го приближи, Тейн различи по билото му цяла редица от лъскави предмети. Не след дълго той спря камиона и слезе, взимайки със себе си бинокъла.

През далекогледа Тейн установи, че лъскавите предмети бяха от рода на онова млечно бяло, стъклено изобретение, което лежеше заровено в гората. Той ги преброи — бяха осем. Блестяха на слънцето, кацнали върху някакви скални платформи. Някои от тези платформи бяха празни.

Тейн свали бинокъла и застана за миг неподвижен, премисляйки до колко бе уместно да се изкатери по хълма и да огледа по-отблизо лъщящите неща. След миг обаче поклати глава. По-късно щеше да има време и за това. Най-добре беше да продължи напред. Не беше тръгнал на експедиция. Трябваше да проучи нещата възможно най-бързо.

Той се качи в камиона и потегли, наблюдавайки нивото на горивото в резервоара. Когато стигнеше половината, трябваше да обърне и да тръгне към дома си.

Далече пред себе си, близо до мъглявата линия на хоризонта, Тейн съзря някакво неясно, бяло кълбо. На моменти избледняваше и изчезваше, а сетне отново се появяваше. Каквото и да беше обаче, то бе толкова далече, че Тейн не можеше да разбере какво е.

Той погледна резервоара — горивото бе вече наполовина.

Спря камионетката и слезе, взимайки бинокъла.

Заобиколи и мина отпред, учуден, че краката му едва го държат. И тогава се сети — трябваше отдавна да си е легнал. Погледна часовника си — беше два. А това на Земята означаваше: два часа през нощта. Не бе спал повече от двадесет часа: по-голямата част от тях бе прекарал в тежка и изтощителна работа, копаейки около онова странно нещо в гората.

Тейн вдигна бинокъла — оказа се, че мъглявата, бяла линия на хоризонта е планинска верига. Огромната, синя и скалиста маса се извисяваше над пустинята, а по хребетите и върховете блестеше сняг. Планината беше много далече, защото дори през бинокъла се виждаше само като синя мъглявина.

Тейн погледна с далекогледа наляво, после надясно и разбра, че планинската верига при хоризонта е доста дълга. После свали бинокъла от планината към пустинята, която се простираше пред него. Беше съвсем същата — като тази, която бе видял до този момент. Също така равна, с малки възвишения тук-там, със същата оскъдна растителност…

И една къща!

Ръцете му трепнаха и Тейн свали за миг бинокъла. После го вдигна към очите си и отново погледна. Нямаше съмнение — къща беше! Особена на вид сграда, сгушена в основата на един хълм така, че хълмът я закриваше и човек не можеше да я забележи с просто око.

Беше сякаш малка къща. Покривът й бе пресечен конус, а самата тя бе легнала плътно върху пустинята така, сякаш се бе сгърбила или клекнала върху нея. Имаше някакъв овален отвор, който навярно беше врата, ала нямаше и следа от прозорци.

Тейн отново свали бинокъла и се взря в хълма. „Сигурно е на седем-осем километра“, помисли си той. Горивото щеше да му стигне за толкова, но дори и да не стигнеше, щеше да извърви последните няколко километра до Уилоу Бенд.

Според Тейн, бе доста странно, че тук в пустошта имаше къща. За всичките километри, които бе пропътувал през пустинята, той не бе видял никакви признаци на живот с изключение на шестнадесетте плъхоподобни същества, които маршируваха в редица, и никакви други творения, освен осемте млечно бели, стъклени конструкции, кацнали върху платформите си.

Тейн се качи в камиона и включи на скорост. Десет минути по-късно спря пред къщата, която бе все още в сянката на хълма.

Слезе от пикапа, взимайки със себе си своята пушка. Таусър скочи на земята, ала изведнъж козината му настръхна и той заръмжа дълбоко, гърлено.

— Какво ти става, момче? — попита го Тейн.

Таусър отново заръмжа.

В къщата не се чуваше никакъв шум. Като че ли беше изоставена.

Тейн видя, че стените не бяха споени много добре, а мазилката бе груба и се ронеше — вместо хоросан беше използван някакъв материал, подобен на кал. Отначало за направата на покрива някой бе използвал чимове, което бе доста странно. Така де, откъде ще се вземат буци пръст в тази безбрежна пустиня?! Но сега, макар че все още се виждаха ръбовете, където чимовете се съединяваха, покривът не бе нищо друго, освен пръст, спечена от пустинното слънце.

Самата къща беше безлична — напълно лишена от декоративни елементи. Никакъв опит да се омекоти строгата й практичност! Тя просто служеше за подслон. Изглеждаше така, сякаш бе съградена от овчари и като че ли бе доста стара. Каменните блокове се бяха напукали и разтрошили под влияние на атмосферните условия.

Стиснал пушката си под мишница, Тейн тръгна към къщата. Стигна до вратата и погледна навътре. Ала вътре бе тъмно и не се забелязваше никакво движение.

Обърна се и потърси с поглед Таусър, който бе пропълзял под камионетката, надничаше оттам и ръмжеше.

— Стой тук! — извика му Тейн. — Да не хукнеш на някъде!

С насочена напред пушка, Тейн влезе през вратата и се озова в пълен мрак. Дълго стоя неподвижен, опитвайки се да нагоди очите си към тъмнината.

Най-сетне успя да различи нещо от стаята, в която се намираше. Беше обзаведена оскъдно и мебелите бяха груби. Покрай едната стена имаше издялана от камък пейка, а върху другата бяха издълбани странни наглед непотребни ниши. В единия ъгъл се намираше някакъв разнебитен, дървен предмет, но Тейн не можеше да прецени за какво точно служи.

„Стара, изоставена къща“, помисли си той, „напусната преди много години. Навярно в стари времена тук са живели овчари — тогава, когато пустинята е била тучна и зелена равнина.“

Изникна още една врата, която водеше към друга стая. Тейн прекрачи прага и долови глух, далечен тътен… и още нещо — шума от проливен дъжд! От отворената врата в задната част на къщата той усети соления полъх на морски бриз. Тейн сякаш окаменя, застанал неподвижно в средата на втората стая.

Още една!

Още една къща, която водеше към още един свят!

Тейн пристъпи напред теглен от желанието си да види какво има зад външната врата. Той мина през нея и се озова навън, където бе притъмняло, а от бясно препускащите по небето облаци се лееше пороен дъжд. На километър пред него, отвъд полето, покрито с безредно разхвърляни и напукани, сиви, скални отломъци, се виждаше разбунено море. Вълните яростно се разбиваха в брега, запращайки към облаците гневни, солени пръски.

Тейн пристъпи няколко крачки напред и погледна към небето. Дъждът злостно зашиба лицето му. Във въздуха се усещаше мраз и влага и мястото беше някак страховито призрачно… думата изникна в съзнанието му внезапно, дошла сякаш от някое старинно сказание за таласъми и духове.

Тейн се огледа наоколо, ала нищо не видя, тъй като дъждът скриваше света зад този бряг. Но зад пелената на пороя се усещаше, или поне на Тейн се стори така, нечие присъствие, което караше кожата му да настръхне. Обзет от страх, той болезнено преглътна, обърна се и набързо влезе обратно в къщата.

Един свят разстояние бе доста далече, но два! Два свята беше прекалено, за да може човек да го приеме. Тейн потрепери от чувство за безнадеждна самота, което внезапно сграбчи съзнанието му. Той усети, че тази отдавна изоставена къща е непоносима за него и с всички сили хукна навън.

Навън слънцето ярко светеше и навсякъде разливаше благодатна топлина. Дрехите на Тейн бяха мокри от пороя, а върху цевта на пушката му се виждаха няколко дъждовни капки.

Той се огледа за Таусър, ала от кучето нямаше и следа. Нямаше го под камионетката, а и никъде не се виждаше.

Тейн го извика по име, но не последва никакъв отговор. В тишината на необятната шир гласът му прозвуча глухо и самотно.

Търсейки Таусър, Тейн заобиколи къщата. Тя нямаше заден вход. Грубите каменни стени бяха хлътнали навътре по познатия, смешен начин и сградата изобщо нямаше задна част.

Тейн обаче не се интересуваше. Това му бе известно. Точно в този момент той търсеше кучето си и усети как в него се надига паника… беше някак много далече от родното огнище.

Търси го цели три часа. Пак влезе в къщата, но Таусър не беше вътре; отиде и във втория свят и го търси между скалните отломъци, ала кучето и там го нямаше; върна се обратно в пустинята, заобиколи хълма, качи се чак до върха му, погледна през бинокъла и нищо не видя… нищо, освен мъртвата пустош, ширнала се във всички посоки.

Уморен до смърт, препъвайки се и почти заспал прав, както ходеше, Тейн се върна при камиона.

Облегна се на него, опитвайки се да събере мислите си.

Безсмислено беше да продължава търсенето в състоянието, в което се намираше. Необходимо му беше да поспи. Трябваше да се върне в Уилоу Бенд, за да напълни резервоара с гориво и да продължи по-нататък търсенето на Таусър.

Не можеше да остави кучето тук… немислимо беше! Но нали трябваше да планира нещата… да постъпи разумно. Таусър нямаше да има никаква полза, ако той само се препъваше наоколо в сегашното си състояние.

Тейн с мъка се качи в пикапа и пое обратно към Уилоу Бенд. Следваше бледите отпечатъци от гумите на камиона му, оставени върху пясъка и се бореше с мъртвешкия сън, който тегнеше върху клепачите му.

Като мина покрай високия хълм, Тейн спря и слезе да се поразходи, за да не заспи зад волана. Забеляза, че сега лъщящите неща, кацнали върху платформите си, бяха седем.

Но в настоящия миг това не означаваше нищо за него. Единственото нещо, което в момента имаше значение бе да се пребори със смъртната умора, която го затискаше, да държи здраво волана, за да измине разстоянието да Уилоу Бенд, да поспи малко и да се върне, за да потърси Таусър.

Когато бе изминал повече от половината път до дома си, Тейн видя другата кола. Той се втренчи в нея онемял и слисан, тъй като камионетката му и колата в гаража бяха единствените превозни средства от тази страна на къщата му.

Той спря пикапа и се свлече на земята.

Колата също спря и Хенри Хортън заедно с Бийсли и един човек, който носеше звезда на ревера си, изскочиха от нея.

— Благодари на бога, че те намерихме бе, човек! — извика Хенри и изтича към него.

— Че аз не съм се загубвал — възрази Тейн. — Просто се връщах.

— Изтощен е до смърт — рече мъжът със звездата.

— Това е шериф Хенсън — каза Хенри. — Вървяхме по следите ти.

— Таусър се загуби — измърмори Тейн. — Трябваше да тръгвам и го оставих. Просто не ми пречете да търся кучето си. И сам мога да се прибера у дома.

Тейн протегна ръка и се хвана за вратата на пикапа, за да не падне.

— Ти си разбил вратата — рече Тейн на Хенри. — Разбил си вратата и си взел колата ми…

— Трябваше да го направя, Хайръм. Бояхме се, че нещо може да ти се е случило. От това, което ни разказа Бийсли, ни настръхнаха косите.

— По-добре го вземете в колата — рече шерифът. — Аз ще карам камиона.

— Но аз трябва да потърся Таусър!

— Не можеш нищо да направиш, преди да си починеш.

Хенри го хвана за ръка и го поведе към колата, а Бийсли отвори задната врата.

— Имаш ли представа кое е това място? — прошепна съучастнически Хенри на Тейн.

— Не мога да кажа със сигурност — промърмори Тейн. — Може да е някоя друга…

— Е, предполагам, че няма голямо значение всъщност — изкикоти се Хенри. — Каквото и да е то, нашите имена вече са записани в историята. Съобщават за нас в новините по радиото и телевизията, вестниците тръбят за нас с големи заглавия, градът гъмжи от журналисти и фоторепортери, а скоро ще пристигнат и много важни гости! Да, сър, така е! Казвам ти, Хайръм, това ще ни издигне…

Тейн вече не го слушаше. Той здраво спеше още преди да се бе отпуснал върху седалката.