Валентин Караманчев
Една любов с пролог и четири епилога (5)

IV

Не чезнеше година след година прокобата на стария свещеник, че селото не заслужава най-хубавото от имената, осквернено от омраза и братоубийства. Най-пеяните издириха в миналото нещо, което не е разделяло Горната от Долната махала, не е изпречвало върховисти срещу санданисти, не е смразявало леви и десни. Стигнали назад до деветстотин и третата година, когато мало и голямо било въвлечено в заверата на неизбежното въстание. Тогава аскерът на юсбашията Шекиб ефенди заптисал синора, за да не прехвръкне и пиле. Отсекли главата на Георги Полянов. Проточили край нея населението, за да издаде чия е, но не открили. Пребили от бой мъжете.

Не за първи път селото провождало заточеници в Диарбекир, Карамания и Родос. Този път двадесет и четири души, навързани на дълъг синджир, потеглили към солунската Едикуле. Юсбашията сторил ихтибар на най-възрастния дядо Монъо Гърнев и го качил на бял кон да води колоната. Последен, със запретнати в пояса поли на расото крачил поп Стоян Зимбилев. След години внукът на първия ще увисне на Дъбнишкото бесило. Синът на последния ще му нахлузи примката.

Заради спомена от върховното единение пред свободата в годиначкия час на Гръмовежеца, хората назовали селото си Илинден.

От прекръщаването изтече половин столетие. Малцина помнят предишното име, което от „либене“ иде.

Още по-малко знаят, че тъдява са живели, ненаживели се в проклети години някаква Кипра и някакъв Гецинка.

Дали ще се намери и един даже от днешните люде да повярва, че обич като тяхната, греховна и неомърсена, е могла да бъде…