Пол Дохърти
Стрелецът демон (8)

Седма глава

Корбет и Ранулф се сбогуваха с Древния и се върнаха в кръчмата. Ханджията забърза да им отреже от свинския бут.

— Мили Боже! — възкликна Ранулф, когато седнаха. — Ако кралят разбере, ще изпадне в един от своите пристъпи на царствен гняв.

— Кралят ще разбере за това — отвърна Корбет. — Очевидно Гейвстън, който би трябвало да е в изгнание, се е върнал в Англия и се укрива в околността.

— Затова Уелският принц искаше да ни види, нали?

— Да, така е. Сър Уилям Фицалан е човек от неговия кръг. Подозирам, че по настояване на принца сър Уилям е довел Гейвстън в Ашдаун. Той е отседнал тук и е бил толкова сигурен в безопасността си, че не се е притеснявал да носи собствения си герб. Смятам, че той е бил тайнственият посетител на лейди Маделин. Уелският принц, обзет от фалшива набожност, е дошъл в Ашдаун, уж на лов или за молитва пред мощите на света Хавизия, а всъщност, за да се срещне тайно с любовника си.

Ранулф го погледна уплашено.

— Ако кралят узнае — каза той, — дори приятелството ти с него няма да те спаси, сър Хю.

— Кралят знае истината — сухо каза Корбет. — Уелският принц обича най-доброто и от двата свята. О, той ще се ожени за принцесата, която му изберат — гласът му премина в шепот, — но подозирам, че истинската му любов е и ще си остане гасконецът Пиърс Гейвстън.

— И той е бил отседнал тук? — попита Ранулф.

— Тук и в манастира.

— Ами другият проблем?

— Разочарован съм — отвърна Корбет. — Наистина смятах, че Бухала е съпругът на младата жена, която се е самоубила в „Червената роза“, но щом двамата са мъртви, трябва да помисля още.

— Лейди Маделин трябва да отговори на няколко въпроса.

— Има да отговаря за повече, отколкото си мисли. Ти видя онази коса, Ранулф. Мислиш ли, че това наистина са нетленни останки?

— Светът е пълен с измами, господарю. Има масла, отвари и билкови разтвори, които могат да я поддържат в добър вид.

Те млъкнаха, когато ханджията донесе подноси с цвъртящо свинско, пресен хляб, праз и лук, нарязани и поръсени с риган.

— Древния е много развълнуван от срещата с вас — каза им той. — А по другия въпрос? — Ханджията погледна плахо Корбет и писарят се зачуди дали през цялото време не е знаел кой е тайнственият му посетител.

— Престори се на невинен — посъветва го Хю — и ще си останеш невинен.

Ханджията се усмихна и се отдалечи. Корбет извади ножа си, взе роговата лъжица от кесията си и започна да реже месото.

— Ти ли си кралският пратеник?

Писарят стреснато се обърна. Младата жена се беше появила внезапно. Носеше морскосиньо наметало, обточено с червена бродерия, което я покриваше от главата до петите, макар че Корбет успя да зърне изкаляните обувки под него. Но това, което привлече вниманието му, бе лицето й. С вдигнатата коса под тъмносивия воал то изглеждаше строго и тъй съвършено, че му напомни за удивителната статуя на Дева Мария, която бе видял в една църква близо до Париж. Кожата й беше матова, очите — сини, носът — съвършен, а леко разтворените червени устни разкриваха бели и правилни зъби. Тя издържа на погледа му.

— Дано не ти губя времето, сър. Разбрах, че ти си сър Хю Корбет, кралски пратеник.

Корбет се изправи и й придърпа стол. После хвана облечената й в ръкавица ръка и с жест я покани да седне.

— Ти си Алиша Върлиън?

Красивото й лице разцъфна в усмивка.

— Как разбра?

Корбет посочи наметалото й.

— Предполагам, че това е причината. Излязла си набързо от къщи и си вървяла по кална пътека. Запитах се коя жена би искала да се срещне с мен тъй спешно… Излъгах те. Чух за невероятната ти красота.

Той се усмихна на Ранулф, но се изненада от промяната в изражението на прислужника си. Той, който никога не губеше ума и дума, сега седеше като ударен от гръм — с втренчен поглед, зяпнала уста и парче месо, забодено на ножа, застинало във въздуха на път за устата му.

— Ранулф?

Прислужникът затвори уста и свали ножа, но погледът му не слизаше от лицето на Алиша.

— Слугата ми е уморен — обясни Корбет.

Алиша се усмихна на Ранулф.

— Умеете да смущавате хората — каза тя меко. — Тук и сред горяните се говори само за това. Сър Уилям се прибра бесен в имението и слугите му изгарят от любопитство.

— Искаш ли вино? — попита Корбет.

— Не, сър, искам справедливост. — Младата жена сведе глава, очите й бяха блестящи и настойчиви. — Лорд Хенри, Бог да го прости, беше развратник.

Другите посетители се заобръщаха, но Корбет ги изгледа заплашително и те отново се заеха с яденето.

— Говорете по-тихо, мистрес.

— Лорд Хенри беше развратник! — повтори тя още по-силно. — Жесток и порочен човек, който си получи заслуженото. Божието възмездие го настигна.

— Но това не се отнася до баща ти — безизразно каза Корбет.

— Баща ми не е извършил никакво престъпление.

— Но не е бил на лова!

— Нито пък сър Уилям.

— Баща ти е избягал!

— Всеки разумен човек би го направил! — възкликна тя. — Не е бил с лорд Хенри, когато са го убили. Всички знаеха, че му има зъб. Ако сър Уилям го беше хванал, щеше да го обеси на място.

— А сега баща ти се укрива в „Сейнт Осуалд“?

— Потърсил е убежище там, защото това е единственото място, където ще бъде в безопасност, докато бъде изпълнено кралското правосъдие.

— Можеш да викаш, колкото си искаш — каза й Корбет. — Докато съм тук, — продължи той, взрян в прекрасните й очи — никой няма да бъде обесен и никаква присъда няма да бъде изпълнена, преди да разбера истината.

— Пилат е попитал какво е истина? И той е бил съдия.

— Аз не съм Пилат. Казвам се сър Хю Корбет. И истината ще бъде открита след подробни разпити.

— Например?

— Къде е бил баща ти, докато другите са ловували?

Алиша преглътна с мъка.

— Баща ми е бил с останалите лесничеи.

— Не, не е бил. Бил е с теб, нали?

Тя примигна и кимна.

— Баща ми се боеше, че лорд Хенри ще се възползва от лова и отсъствието му, за да се промъкне обратно и…

— Да се срещне с теб?

— Не, сър Хю, за да ми посегне. Да разбие вратата и да ме насили. Както се е опитвал много пъти. Уплаших се. Баща ми се разтревожи. Върна се в къщата ни. Казах му, че всичко ще бъде наред и той тръгна. Бързаше да се върне, преди да разберат, че го няма.

— А в това време лорд Хенри е бил убит?

— Баща ми пристигнал в долината Севърнейк, малко след като убиецът пронизал жертвата си. Видял какво е станало и хукнал обратно към мен. Искаше да избяга, да стигне до някое пристанище — Уинчелси или Рай — и да замине в чужбина. — Младата жена преглътна. — Аз отказах, казах, че е глупаво да бяга заради престъпление, което нито един от нас не е извършил.

— Защо не избягахте преди това? — попита Корбет.

— Сър Хю, къде можехме да отидем? Баща ми е лесничей. Много семейства, останали без земя, се скитат по пътищата, а ръката на лорд Хенри беше дълга и силна. Защо трябваше да съсипем живота си заради неговата похот?

— Радваш ли се, че е мъртъв?

— Дано гори в ада заради онова, което причини на мен и на баща ми!

— Ами сега? — попита Корбет.

— Сър Уилям е същата стока. Но мисля, че дълбоко в сърцето си се срамува от онова, което правеше брат му.

— И защо дойде при мен?

— Баща ми е в убежището си.

— Можеш да отидеш да го видиш.

— Колко време ще стои там?

— До утре — отвърна бързо Корбет. — Утре ще свикам съд в „Сейнт Осуалд“. Ще призова всички, замесени в тази работа и ще разбера истината. Нали така, Ранулф?

В този миг Корбет направо се притесни за прислужника си — не беше докоснал храната си, не проронваше и дума, седеше и не сваляше поглед от Алиша. Обикновено в присъствието на млада хубава жена Ранулф беше забавен и остроумен, винаги готов да флиртува. А сега гледаше като болно теле, макар Алиша явно да не го забелязваше.

— Трябва да се връщам — тя бутна стола и се изправи.

— Аз… ще те изпратя до коня ти.

Ранулф отмести подноса и стана като сомнамбул. Хвана младата жена за ръката и учтиво я поведе през двора и навън към конюшнята. Един коняр доведе жалък кон с износено седло. Ранулф направи гневен жест с ръка и лично хвана юздите. После помогна Алиша да се качи на коня.

— Яздиш като мъж? — Въпросът му прозвуча сковано и глупаво. Искаше му се тази млада жена да го забележи и да не си тръгне. Тя погледна надолу.

— Ти трябва да си Ранулф-ат-Нюгейт.

— Да — бързо каза той. — Старши писар в канцеларията на Зеления печат.

Тя се усмихна.

— Винаги ли зяпаш така жените?

— Досега не съм срещал жена като теб.

Алиша се засмя.

— С две глави!

— Не, само една е — отвърна Ранулф сериозно. Той отново хвана юздите и се втренчи в нея. — Баща ти е невинен. — В очите й проблесна недоверие. — Не, не, изчакай и ще видиш. Онзи мрачен мъж, говоря за сър Хю, ще разбере истината.

— Да не би да искаш подкуп? — попита го тя сладко. — Затова ли си тук, Ранулф-ат-Нюгейт? И ти ли си като другите мъже, чийто ум е в панталоните?

Ранулф се изчерви.

— Не си ме разбрала правилно, мистрес.

— Така ли? Досега никой мъж не е успял да ме заблуди. Всички са много мили и внимателни, готови да играят на котка и мишка.

— Не е вярно! — отсече Ранулф и високо на бузите му избиха червени петна от гняв. Беше объркан от онова, което ставаше, но лицето на младата жена, маниерите и бързо сменящите се настроения, които проблясваха в очите й, го омагьосваха. Той изруга наум. Езикът му сякаш беше вързан. Странно, тази жена му напомняше за лейди Мейв, съпругата на Корбет — въздействаше му по подобен начин. Ако трябваше да бъде честен, Ранулф би казал, че изпитва страхопочитание, дори страх и това го ядосваше. Той, Ранулф-ат-Нюгейт, писар, смел мъж, войник! Алиша не сваляше поглед от него.

— Не ме лъжеш, нали? — попита тя тихо. — Не би искал да ме обидиш? Досега не съм виждала мъж да се изчервява. — Тя взе юздите. — Съжалявам, ако съм била малко рязка.

Тя протегна ръка. Ранулф я взе и целуна кожената ръкавица. После вдигна поглед. Алиша забеляза страстта в очите му и отдръпна ръката си.

— Казаха ми, че господарят ти е странен човек. Но тези, които го съпровождат, са още по-странни. — Тя вдигна ръка. — Сбогом, мастър Ранулф-ат-Нюгейт.

Алиша обърна коня си и препусна навън от двора. Ранулф я проследи с поглед. Изпита желание да изтича след нея, да й обясни какво изпитва. Беше ли постъпил правилно? Чу кикот и погледна към двора. Две конярчета го наблюдаваха. Ръката му посегна към дръжката на камата и те изведнъж си спомниха, че ги чака работа. Ранулф се върна в кръчмата, където Корбет бе доял месото си.

— Ранулф, добре ли си? — Той посочи към подноса, който беше почти пълен. — Няма ли да си довършиш яденето?

— Не съм гладен.

Корбет се изправи.

— За Бога, Ранулф, какво ти става? Познаваш ли тази млада жена?

— Бих искал да я познавам.

— Аха, значи това било! — Корбет сложи леко ръка на рамото му. — Ранулф-ат-Нюгейт, ужасът на жените, мъжът, който дори мислеше да стане свещеник!

— Не ми се подигравай!

— Не ти се подигравам. — Корбет отдръпна ръката си. — Тези неща се случват внезапно като смъртта, Ранулф, и никога не можем да ги предвидим.

Той внимателно оглеждаше лицето на прислужника си, което изглеждаше по-бледо от обичайното. На бузите му пламтяха две червени петна — знак, че Ранулф е разстроен или разтревожен, а зелените му котешки очи блестяха, сякаш беше пил.

— За всичко си има време и място — продължи Корбет. Хвана Ранулф за ръката и го поведе към градината. — Не забравяй, Ранулф, че градината е най-удобното място за заговори. — Той се усмихна. — Както и за ухажване. Няма наострени уши, нито зорки очи.

Седнаха на една пейка. Корбет завъртя пръстена си така, че слънцето заблестя по него.

— Какво виждаме тук, Ранулф? Слънчеви лъчи или материя? Сенки или нещо по-осезаемо? Все същата стара игра, нали? Когато стане убийство, хората ти казват онова, което искаш да чуеш и ти показват онова, което искаш да видиш. — Той рязко смушка спътника си. — Стига с тази роля на нещастно влюбен оръженосец. Къде е проницателният писар от канцеларията на Зеления печат? Първо — Корбет започна да изброява на пръсти. — Лорд Хенри Фицалан е много богат, влиятелен, мразен от всички и е убит по време на лов. — Погледна към Ранулф, но умът на прислужника му беше на друго място. Второ — продължи Корбет, — по-малкият брат на лорд Хенри не го обичал заради скъперничеството му. Сър Уилям не е присъствал, когато лорд Хенри е бил убит. Трето, имаме Робърт Върлиън, главен лесничей. Мразел сър Хенри заради похотливия му нрав и намеренията, които имал към дъщеря му. Той също не е присъствал, когато господарят му бил убит, а след това избягал по необясними причини. Четвърто, сър Уилям очевидно държи да прехвърли вината на раменете на Върлиън. Пето, света Хавизия в момента стои в рибарника отсреща. Съгласен ли си, Ранулф?

— Да, разбира се.

— Ранулф! — възкликна Корбет. — Ти не чу и дума от онова, което казах!

Мрачният писар промърмори някакво извинение. Корбет се чудеше дали това не е първият път, когато известният Ранулф-ат-Нюгейт е тъй зашеметен.

— Пето — знаем, че сър Уилям е помогнал на господаря си, Уелския принц. Вероятно той е довел Гейвстън в Ашдаун. Помогнала му е сестра му, властната лейди Маделин. Подозирам, че мъжът, забелязан от сестра Фиделис да се промъква в къщата на игуменката, е бил не друг, а гасконският фаворит. Вероятно се е приютил в манастира, докато е чакал пристигането на принца на Уелс. И?

— Шесто — обади се Ранулф, — съществува и някакъв разбойник. Очевидно не върши кой знае какви поразии, но е повел война на живот и смърт срещу лорд Хенри. Пращал му е послания, в които се споменава „Розата от Рай“. Сега знаем, че собствениците на онази кръчма са се самоубили в резултат на похожденията на лорд Хенри.

— Добре — замислено каза Корбет. — Седмо, имаме трупа на млада жена, убита от стрела в гърлото. Голото й тяло е било заровено в гората, после изровено и оставено пред манастирските порти. Осмо, имаме неколцина местни благородници, които бихме искали да разпитаме по-подробно. Францисканецът брат Козмас не е обичал мъртвия господар на имението, а знаем, че някога е бил стрелец.

— Както и нашият ханджия — прекъсна го Ранулф. — Освен това, да не забравяме и отшелника. Той може да знае нещо, да е видял или да е чул нещо.

— Вярно е — съгласи се Корбет. — Но има и един изчезнал човек. Всъщност двама. Загадъчният лекар Панций Кантроне. Каква е била връзката му с лорд Хенри?

— Какво още имаме? — попита Ранулф.

— Имаме, о, най-учен измежду писарите, дамата, с която се запознахме преди малко.

Ранулф трепна.

— Не подскачай като побъркан — Корбет го потупа по коляното. — И не позволявай на ума си да се замае. Алиша Върлиън е забележителна млада жена. Мога да се обзаложа, че умее да стреля отлично с лък.

— Но нали си е била у дома сутринта, когато е бил убит лорд Хенри.

— Не, Ранулф, тя твърди, че е била там. Откъде да знаем, че не е излязла след баща си с лък и колчан стрели? Знаем, че някой е оставил такива оръжия в един от кухите дъбове. Освен това тя има кон. Би могла да убие лорд Хенри майсторски и с лекота.

— Не ми се вярва — Ранулф упорито сви устни.

— Добре, добре — меко каза Корбет. — Но нека продължим да търсим, Ранулф. Какво друго знаем?

— Че кралят не е искрен с нас.

— Да.

— Защо французите са искали лорд Хенри да предвожда английските пратеници във Франция? В общи линии — заключи Ранулф, — това е предизвикателството, пред което сме изправени.

Корбет стана.

— Ще те оставя да мечтаеш и да пишеш стихове. Довечера ще отидем в имението Ашдаун. Там са събрани всичките ни противници. — Корбет потри ръце. — И, разбира се, едно от имената не бива да забравям — моят най-голям враг, въплъщението на Луцифер, сеньор Амори дьо Краон.

Кралският писар се запъти отново към кръчмата. Ранулф се загледа след него, после скри лице в ръцете си. Не можеше да разбере какво става. В един момент си хапваше, а в следващия срещу него се появи лице, което накара сърцето му да спре за миг, а кръвта му да потече по-бързо в жилите.

Веднъж Малтоут го бе нарекъл „похотлив като врабче“. Но не и сега! Не изпитваше никаква похот! Искаше само да бъде с тази жена, да седи и да наблюдава промяната в изражението на прекрасното й лице. Потънал в мислите си, Ранулф не забеляза сянката, която се промъкна в градината и застана до него, докато неочакваният гост не провлече крак и не се изкашля шумно. Ранулф вдигна поглед:

— О, мастър Болдок. Какво търсиш?

— Тази сутрин — каза конярят — нямаше кой да се погрижи за конете ви. Аз съм свободен човек.

— Търсиш ли си работа, мастър Болдок? — усмихна се Ранулф. — Възможно е да я получиш. Но първо ела и седни при мен. Кажи ми какво знаеш за Алиша Върлиън.

 

 

Дворецът Лувър беше лично владение на Филип IV Френски. Градините около него с цветните и билкови лехи, овощните градини, фонтаните, езерата с шарани и рибарниците бяха радостта на живота му. Само той и най-близките му довереници имаха право да се разхождат там. Разбира се, членовете на домакинството му и особено онези, които изпитваха на гърба си язвителния му език, се колебаеха да приемат покана за посещение в „Градината на удоволствията“, както я наричаше Филип. В единия й край беше оградената овощна градина, която кралят наричаше „Градината на обесените“. Старите й крушови и ябълкови дървета даваха и други плодове, освен онези, които добрият Господ им позволяваше да произвеждат в изобилие. Тук инквизиторите и палачите на Филип бесеха обвинените в престъпления срещу царствения им господар — готвач, обвинен в отровителство; пазач, издавал тайни на чуждестранни търговци; писари, станали твърде словоохотливи след няколко чашки и най-вече английски шпиони, които агентите на Амори дьо Краон бяха разкрили и заловили. Тук вонеше на смърт. Труповете висяха, докато миризмата не станеше прекалено силна, тогава Филип нареждаше да бъдат свалени и заровени в отдалеченото гробище, което палачите наричаха „Хаселдема“ — еврейска дума, която означаваше „поле от кръв“. Понякога Филип разпитваше тук заподозрените. Хващаше ги за ръка и ги повеждаше на разходка между дърветата, сочейки гниещите трупове и описвайки престъпленията и измамите на всеки злодей. Това винаги водеше до опресняване на паметта и развързване на езика, но този път не беше имало резултат.

Сега Филип седеше в градинската си беседка и гледаше към окървавеното подуто лице на Саймън Рулс, вечният английски студент, който най-после беше заловен. С безизразно лице и свободно падаща до раменете руса коса, Филип поглади мустаците и добре подстриганата си брадичка и огледа английския шпионин.

— Знам, че те боли много!

Очите на краля се отправиха към облечените в черно палачи, които стояха зад жертвата си.

— Беше ли вече на колелото мосю Рулс?

Палачът с червената маска кимна.

Филип облиза устни. Рулс всеки момент щеше да изпадне в безсъзнание. Беше вързан с въжета на стола. Кралят взе кърпа и попи леко струйката кръв, която се стичаше от устата на англичанина.

— Знаеш ли, Саймън — промълви той, — винаги съм искал да се запозная с теб.

Устните на Рулс помръднаха, но от тях не излезе нито звук.

— Не, не, няма смисъл. — Филип раздразнено се почеса по главата. — Безполезно е. Разбираш ли английския ми? — Кралят не изчака за отговор. — Безполезно е — повтори той — да твърдиш, че си английски студент и да искаш да бъдеш изгонен от Франция на кораб от Кале или Булон. Носиш и писма, които удостоверяват, че си французин, че имаш братовчед в провинцията. Но всичко това са лъжи. Твоят господар сър Хю Корбет…

— Той не ми е господар! — прошепна Саймън.

— Разбира се, че не е, извини ме. Едуард Английски не допуска лявата му ръка да знае какво прави дясната. И все пак ти си английски шпионин. Разкриваш тайните ни и ги изпращаш на господаря си. — Филип се протегна и отново избърса внимателно устата на англичанина. — Искаш ли вино?

Един от палачите вдигна украсената със скъпоценни камъни чаша и я поднесе към устните на жертвата. Рулс залочи като куче, оливайки се с виното. Знаеше, че пие за последно. Цялото му тяло гореше от болка. Бяха го разпънали на колелото и въртели, докато мъчителят щипеше плътта му с нажежени щипци. Едни и същи въпроси се повтаряха непрекъснато. Какво е разбрал? Какво му е казала мадам Малвоазен? Саймън не се беше пречупил, уверен, че пратеникът, заминал за Англия, вече е предал тайната на царствения му господар.

— Пак те питам — каза Филип. — Отговори ми или ще те върна на колелото. Не искам да го правя, мосю Рулс, искам да ни кажеш тайната.

— Но ако ти я кажа — с мъка каза Саймън и на устните му се появиха кървави мехурчета, — тя вече няма да бъде тайна. И ти го знаеш, Филип, кралю на Франция.

Кралят се наведе и го удари през лицето с опакото на ръката си. Пръстенът с аметист разряза бузата на затворника.

— Тайната! — повтори той. — Ако ми я кажеш, аз също ще ти кажа една тайна.

Рулс се опита да се усмихне. Той ту губеше съзнание, ту се свестяваше. Понякога му се струваше, че е обратно в Оксфорд. Друг път, че е в кръчмата и пее с приятели коледни песни, а навън се сипе сняг. Или че крал Едуард се разхожда под ръка с него из розовите градини на Уестминстър.

— Познаваш ли Панций Кантроне? — попита Филип.

Рулс потръпна.

— Трябва да го познаваш — настоя Филип. — Сигурно си чувал скандалните лъжи, които той представя за истина.

— Не познавам такъв човек.

— Хайде, мастър Рулс. Ще ти освежа паметта. Преди да загине при нещастния случай с лодките мосю Малвоазен смяташе, че е научил някои тайни.

— Наистина не го познавам! — избухна затворникът, опитвайки се да овладее гаденето. Не трябваше да губи съзнание. Само да можеше да забрави болката!

— Мосю Малвоазен споделил наученото със сеньор Кантроне. По един или друг начин ти си го разбрал.

Рулс не вдигаше поглед.

— Ти ще умреш — продължи безмилостно Филип. — Или бързо, или на въжето в моята градина.

Рулс отново не отговори.

— Каква беше тайната? — настоя Филип — Затова ли господарят ти те изпрати в Париж? — Филип кимна на един от палачите, който дръпна назад главата на Рулс. — Лорд Хенри Фицалан е мъртъв — заяви той. — Убит от стрела в сърцето. Колкото до сеньор Кантроне, Амори дьо Краон е съвсем близо до него. Или може би се утешаваш с мисълта, че тайните, които си открил, са стигнали до Англия? По онзи търговец, как му беше името? А, да, Малшар. Той стигна до Булон и взе кораб за Англия.

Рулс се опита да се съсредоточи. Въпреки болката, той си припомни живо дребничкия Малшар и товарния му кон, които кръстосваха калдъръмените улички на Париж и провинциалните пътища.

— Ти пи с него, нали? — продължи Филип. — В една гостилница на пътя за Фонтенбло. Двамата седяхте в ъгъла и си шушукахте като деца. Малшар си тръгна. — Филип замълча. — Пийни си още вино. Колкото искаш. — Той изчака, докато дадат на затворника да пие. — Малшар е мъртъв. Хората ми го причакаха на едно усамотено място по пътя.

Рулс се закашля и изплю виното. Нежно като майка, Филип попи устните му с окървавената кърпа.

— Но Малшар беше по-бърз, отколкото предполагахме. Бил си запалил огън и преди да успеят да го спрат, изгорил писмата ти, а моите хора изгорили него.

Рулс се усмихна през болката.

— Тогава и ти знаеш колкото мен, Филип Френски.

Кралят се облегна на подобния си на трон стол и отметнал глава, се заслуша с едно ухо в песента на славея в сребърна клетка, която висеше от клоните на една череша. От друга част на двореца се дочу тръбен звук и той разбра, че е време за обедната молитва. Губеше си времето тук. Кимна на палачите.

— Изведете го! Обесете го!

Изправиха Рулс на крака и го изведоха навън. Филип грижливо изтри кръвта от ръба на чашата и отпи от нея. Радваше се, че Фицалан е мъртъв. Нямаше да има повече писма и намеци за изнудване. А Кантроне? Щеше ли дьо Краон да го убие? Това не го интересуваше. Какво беше смъртта на един човек в сравнение с големите му планове? Но не биваше да обижда Едуард Английски. Щеше ли Кантроне, когото с радост би обесил заедно с Рулс, да му продаде тайната си? Или щеше да избяга? Ако я продадеше, какви проблеми щеше да му създаде? Какъв скандал щяха да предизвикат шпионите на Едуард в Париж или Авиньон? Филип погледна към вратата. Имаше ли Амори дьо Краон пръст в смъртта на Фицалан? Беше ли приел заповедите му твърде буквално? Филип потри бузата си. Трябваше да се помоли, да отправи молитва към своя предшественик свети Луи пътищата на Кантроне и онзи досадник Корбет никога да не се пресекат.