Пол Дохърти
Стрелецът демон (1)

Пролог

Казват, че гората Ашдаун е стара колкото и самият Остров. Летописците, които се гордеят с подобни знания, твърдят, че някога там живели дракони, а великаните Гог и Магог^[1] се чувствали като у дома си сред тъмните дъбрави. Тези човекоядци се отдавали на кървави пиршества, похапвали месото и огризвали кокалите на жертвите си. Останалите създания се спотаявали в блатистите непроходими дълбини. Мълвата разказва и за Синия човек — страховит, космат гигант, с червено око и остри зъби, който дебнел плячката си нощем сред дърветата.

Разбойникът по прякор Бухала не обръщаше внимание на тези предания. Гората Ашдаун наистина бе усамотено и мрачно място, но гъмжеше от живот: язовците копаеха дупки; лисиците си правеха леговища; ястребът и керкенезът свиваха гнезда из клоните. Съседи им бяха гарванът и полската врана. Питомни и диви зайци подскачаха по обсипаните с мъх горски поляни. Елени и сърни пробягваха като златисти привидения в зеления полумрак. И най-вече, гората беше собственост на Хенри Фицалан, когото Бухала мразеше и от когото се боеше. Той бе получил прякора си не толкова заради начина, по който се обличаше — в тъмнозелени дрехи, дебели кожени ботуши и качулка от нещавена кожа — а заради начина, по който безшумно се промъкваше сред дърветата и оповестяваше присъствието си, когато си пожелае, за да вбесява лорд Хенри.

На разсъмване, в деня на празника на св. Матей през 1303 година, Бухала напусна скривалището си и тръгна да създава неприятности на врага си. Беше стигнал до края на просеката и се взираше в усамотената църква „Сейнт-Осуалд’с-ин-дъ-трийс“. Брат Козмас седеше отвън на пейката с чаша в ръка. Бухала внимателно го изучаваше, скрит в сянката на дърветата. Не смееше да доближи този буен францисканец, който не жалеше ни себе си, ни енориашите си. Проповедник, който умееше да пресъздаде реалистично ужасите на ада и цитираше с плам „Откровение“-то за трите нечисти сили, изскочили внезапно от устата на Големия Дракон.

Зад църквата се издигаше тъй наречената костница. Бухала наблюдаваше издигащия се от нея дим. Значи беше вярно това, което разказваха горяните — че брат Козмас изравял старите кости и ги носел в костницата, за да бъдат погълнати от огъня и погребвал на тяхното място други енориаши. Независимо от това, че църквата се намираше на толкова усамотено място, той имаше доста работа — тук идваха дървосекачи, въглищари, кралски лесничеи, бракониери и дори разбойниците, които живееха в горските дебри.

Бухала изучаваше предната врата на църквата, над която имаше барелеф на Страшния съд. Над него се виждаше как Смъртта изненадва краля, кралицата, благородниците и свещениците. Отдолу бяха изписани думите, които Бухала добре знаеше наизуст:

Каквито бяхте, ние сме били.

Каквито ние сме, ще бъдете и вие.

Бухала се усмихна. Полезно предупреждение! Жалко, че лорд Хенри Фицалан не му обръщаше внимание. Безмилостният феодал определяше горските закони и държеше да получава своя дял през всички сезони. Лорд Хенри наказваше сурово дори кражба за един фартинг. Знатният благородник не идваше тук. Като земевладелец, той притежаваше собствен параклис или при възможност посещаваше благородните монахини, чиято игуменка лейди Маделин държеше главата си тъй високо, сякаш бе също толкова скъпоценна и свещена, колкото мощите на света Хавизия, с които тя и манастирът й толкова се гордееха.

Бухала спря, за да провери стрелите в колчана си. Незабелязано от монаха, загадъчният разбойник от Ашдаун коленичи, прекръсти се и набързо произнесе любимата си молитва.

„Христос е до мен. Христос е зад мен. Христос е навсякъде.“

После се помоли и на свети Кристофър. Бухала съблече кожения си елек и свали сребърния медальон, който висеше на малка връвчица. Вгледа се в светеца, който държеше на рамо малкия Христос. Казваха, че ако погледнеш образ на свети Кристофър веднага след зазоряване, няма да умреш от насилствена смърт през този ден. Бухала щеше да се нуждае от цялата помощ и защита, която светецът можеше да му осигури. Ако се вярва на слуховете, лорд Хенри бе организирал голям лов близо до долината Севърнейк. Заобиколен от френските си гости, благородници и писари, прекосили Ламанша, той щеше да убие елена, който неговите горски пазачи и лесничеи щяха да подгонят към тях. Бухала реши и той да присъства. Искаше му се да натвори толкова бели и да създаде такава бъркотия, та лорд Хенри и гостите му никога да не забравят този лов.

Бухала метна лъка на рамо и забърза. Трябваше да бъде наблизо до ловната хижа Боклерк, за да наблюдава кога лорд Хенри и гостите му ще тръгнат. Придвижваше се предпазливо, очите му постоянно изучаваха дърветата и пътя пред него. Сега участваше в смъртоносна игра. Горските пазачи и лесничеите на лорд Хенри, всичките лукави негодници, с радост щяха да го заловят и завлекат при господаря си заради наградата. Или още по-лошо, ако го хванеха, щяха да го обесят според горския закон — да метнат въже през някой клон, а другия край да стегнат около врата му. А после щяха да стоят и да зяпат как бавно се задушава и умира. Но Бухала беше хитър. По-пъргав и бърз от лисица, той предугаждаше всичките им уловки и капани, докато те дори не можеха да се досетят кой е.

Бухала спря в края на сечището и внимателно огледа земята. Вчера следобед беше валяло, но силното есенно слънце бе изсушило всичко. Потърси с поглед нещо нередно, някаква следа от прикрит трап или опънато над земята въже, или пък някой от онези железни капани, чиито зъбци бяха като бръсначи, внимателно прикрит под червеникавокафявите листа.

Тъкмо щеше да продължи, когато чу звук отляво. Бързо грабна една стрела от колчана си и зареди лъка, но след това се успокои. Иззад дърветата се показа лисица, триумфираща след сутрешния си лов; пристъпваше гордо като победител в турнир, а от челюстта й висеше безжизнен заек. Важна като голям благородник, тя претича през сечището и изчезна в храстите на отсрещната му страна. Бухала въздъхна с облекчение; щом лисицата не подуши опасност, и той нямаше за какво да се безпокои.

Тихомълком като сянка той притича до дърветата отсреща, които радушно го приютиха. Оттук се слизаше към горския път. Бухала спря. Това място беше оживено, използваха го горските работници, пътниците и поклонниците, които отиваха към манастира „Света Хавизия“. Търговците, които нощуваха в големия, просторен хан „Горският дявол“, намиращ се на няколко мили надолу по пътя, също минаваха оттук. Бухала се ослуша внимателно. Не се виждаше и чуваше нищо необичайно. Ранната утринна мъгла започна да се вдига. Птиците пееха в дърветата от другата страна на пътя. Не се чуваха предупредителните сигнали на горските вестители, които винаги се оплакваха кресливо, когато някой нарушеше усамотението им. Бухала гледаше на птиците като на свои съгледвачи. Беше израснал из горите и разбираше значението на всеки птичи крясък, на всеки звук. Можеше да различи обичайните шумове от онези, които говореха за заплаха или за някаква промяна. Удовлетворен, безмълвен като лисицата, която беше съзрял, Бухала се спусна с тихи стъпки по склона към пътя. Птиците над главата му вдигаха врява, но това беше нормално. Щом отминеше, те щяха да се върнат към утринните си песни. Той спря. Харесваше този израз. Божиите твари възхваляваха с песните си Господа не по-зле от онези надути монахини в своя богато обзаведен манастир. Може би трябваше да ги посети някой ден и да спретне някоя дяволия на природената сестра на лорд Хенри.

Бухала ускори ход. Не знаеше какво го очаква. Може би по този начин Бог искаше да му покаже, че гордостта заслепява, че е станал прекалено самоуверен. Точно бе пресякъл пътя, когато зърна отблясъка на стомана в гъсталака. В последния момент отскочи назад, далеч от умело скрития капан. Капанът щракна с гневен метален звук, Бухала преплете крака, подхлъзна се в калта и се затъркаля надолу по склона. Стигна до дъното, незабавно посегна към камата и се огледа уплашен. Беше изпуснал лъка си и го видя да лежи на метър встрани, затова запълзя към него, подпирайки се на една ръка. Протегна се и напипа под килима от пръст и листа нещо студено и меко, нещо, което не би трябвало да е там.

Бухала се наведе и започна да рие като животно листата и пръста. Разложено лице се втренчи в него. Плътта беше сиво-синкава. Сега, когато беше разпръснал пръстта и листата над него, долови миризмата на гнило; плътта се разлагаше.

— Трябва да си тук от седмици — прошепна Бухала.

Той отново започна да рови, разчиствайки пръстта, листата, орловата папрат, докато не се показа цялото подпухнало тяло. Ноктите и пръстите бяха грижливо поддържани и той се зачуди какво ли прави тялото на такава жена в плиткия горски гроб. Премести трупа и едва тогава обърна внимание на миризмата на разлагаща се плът. Част от плътта беше наядена от горските животни. Когато пристъпът на гадене отмина, той разгледа лицето. Сети се за думите, издълбани над вратата на църквата „Сейнт-Осуалд’с-ин-дъ-трийс“: Каквито бяхте, ние сме били… Лицето някога е било миловидно, дори красиво, с високи скули, плътни червени устни и очи, изпълнени с живот. Косата беше тъмнокестенява и отрязана късо, а на врата — там, където е имало позлатено колие или огърлица — зееше ужасна синьо-черна рана, заобиколена от мораво кафяви петна. Рана от стрела, реши той. Пронизала е гърлото й и я е убила на място! Но коя е била тя? И как се е озовала тук?

Бухала се отпусна на пети. Знаеше всички слухове, които се носеха за гората. Разбойници и бандити нападаха жертвите си, но рядко ги убиваха, просто вземаха това, което си струва, и изчезваха като сенки в нощта. Но жена като тази, с мека кожа и добре поддържани ръце? Ако изчезне такава личност, започва търсене, задават се въпроси, обявява се награда. Бухала си пое дъх. Освен, разбира се, ако това не е работа на Фицалан? Като всеки лорд и той обичаше меката, уханна плът. Дали тази млада жена не си бе навлякла гнева му? Дали не е била насилена в нощта на смъртта си? Но защо беше свършила със стрела в гърлото? А и със сигурност лорд Хенри би могъл да я закопае по-дълбоко и на по-тайно място. И какво е станало с дрехите й? С вещите й? Очевидно е била лишена от тях. Къде ли е конят й?

Бухала погледна към гарваните, кръжащи високо над гнездата си. Какво да прави сега? Да я остави тук? Гледката на трупа извика в съзнанието му спомени; възкреси кошмарите му и омразата, която изпитваше към лорд Хенри. Не можеше да остави тялото тук, за храна на дивите животни. Щеше да му тежи на съвестта, пък и самият той се страхуваше, че може да умре на някое безлюдно място и тялото му да остане непогребано. Бухала се сети за истинското си призвание и коленичи, шепнейки заупокойна молитва, последвана от словата за опрощение.

В ранния утринен въздух, той дочу далечния звън на камбаните на манастира „Света Хавизия“, призоваващ младите дами да запеят с усмивка химните си. Не бяха ли призвани монахините да вършат добри дела? Да се грижат за болните и да погребват мъртвите? Сега в гората беше безопасно. Лесничеите и ловците на лорд Хенри бяха около хижата, далеч от пътя, по който щеше да поеме. Да, точно така ще постъпи. Не смееше да отнесе тялото в „Сейнт Осуалд“, нямаше да е честно. Не, ще го предаде на лейди Маделин и добродетелните й монахини щяха да получат възможност да докажат милосърдието си. Той нарами лъка, взе наметалото, дадено от приятеля му, и го уви около трупа, после вдигна тялото и се отправи приведен през пътя към дърветата.

„Exsurge Domine! Exsurge et vindica causam meam!“

— Дойди, о, Господи, и изглади всичките ми беззакония!

Добродетелните монахини от манастира „Света Хавизия“ пееха така, както бяха обучени от учителката на църковния хор, лейди Джоана, първите строфи на утринната молитва. Облечените в бяло жени стояха пред редиците полирани дървени тронове и колосаните млечнобели пребрадки, обрамчващи лицата им, изпъкваха на фона на вълнените им одежди. Шнурове от черно кадифе пристягаха тънките им талии, а на врата на всяка висеше сребърен медальон с изображението на покровителката им света Хавизия. Всички държаха часословите си и усърдно мънкаха думите под орловия поглед на своята игуменка лейди Маделин, която седеше в огромния си като ложа трон.

Лейди Маделин беше жена на неопределена възраст. Косата й, разбира се, бе покрита, но по овалното й лице не личаха следите на времето, нито бръчките на възрастта. Тя имаше студени сини очи, заострен нос и тънки устни, които се превръщаха в черта, когато се разгневеше. Самоуверена и от добро потекло, природена сестра на лорд Хенри, лейди Маделин управляваше своя богат манастир с желязна ръка, както барон феодалното си владение. Тя можеше да се движи достолепно като кралица или да се промъква крадешком като котка, дебнейки дали милостивите сестри вършат съвестно работата си, следейки за някоя дребна простъпка или небрежност. Като че ли притежаваше способността да е едновременно навсякъде и знаеше скритите им грехове и тайни слабости. Освен това лейди Маделин имаше дарбата да чете своя часослов, да пее хвалебствени псалми и в същото време зорко да следи подчинените си. Всички признаваха, че се страхуват от нея, дори помощничката й лейди Агнес и наставницата на послушниците, лейди Марселина.

Ако трябва да сме честни, докато лейди Маделин гледаше молитвеника, слушаше песнопението и наблюдаваше сестрите си во Христе, тя можеше и да размишлява над думите на псалма. Сатаната наистина се промъкваше като враг! Дори тук, размишляваше лейди Маделин. Макар манастирът „Света Хавизия“ да приличаше на блестящ накит сред зеленото кадифе на гората Ашдаун, извън стените му бродеха разбойници като Бухала, пламенният проповедник брат Козмас, горяните и най-вече завареният й брат — присмехулникът лорд Хенри.

Лейди Маделин притвори очи, но се опомни и впери поглед в осветения часослов на аналоя пред нея. За да отбележи началото на псалма, живописецът бе нарисувал малка картинка в началото му. На нея дяволът, изобразен като рицар в червена броня, държеше знаме с три черни жаби. Колко уместно, помисли си лейди Маделин. Сатаната беше низвергнат ангел, вечно бунтуващ се срещу своя господар, le bon Seigneur^[2] Исус, точно като природения й брат и повечето рицари! Маделин се гордееше, че красивият й манастир беше убежище за жените от жестокия, суров свят на мъжете.

Игуменката погледна крадешком надясно към мраморните колони, които отделяха страничния олтар, съхраняващ мощите на светата мъченица Хавизия. Тя лежеше в полирания си дървен саркофаг. Върху него имаше стъклен капак, украсен със сребърни орнаменти — работа на майстор, специално нает от френския град Шартър. Маделин притвори очи. От мястото, на което беше застанала, можеше да види златистата коса, чиито къдри се стелеха върху бродираната копринена възглавница Най-безценната реликва на манастира, обект на благоговение, почит и, разбира се, на дарения. Сега ковчегът с мощите беше още по-красив благодарение на скорошното му подновяване с помощта на природения й брат. С идването на пролетта това щеше да се разчуе и да се стекат още повече поклонници, за да изразят почитта си. Лейди Маделин се гордееше колко прочут е станал манастирът не само сред дамите с благороден произход като център на знания и благочестие, но и като свято място за поклонение. С ъгълчето на окото си тя съзря някакъв силует и се обърна ядосано. Сестра Вероника, икономката, изглеждаше разтревожена и по слабото й кисело лице бе изписана угриженост.

— Какво има? — приведе се към нея лейди Маделин.

— Милейди — запелтечи икономката, — открили са труп на млада жена на задната порта.

Лейди Маделин затвори очи: очертаваше се ден на изпитания.