Пол Дохърти
Стрелецът демон (15)

Четиринадесета глава

Корбет стоеше пред една двуетажна сграда на тясната калдъръмена уличка, която идваше от пазара на Рай. Къщите от двете й страни бяха изградени от камък и дърво. Тук-там по прозорците им проблясваше стъкло. Дървените части бяха боядисани в черно и ръждивокафяво, а мазилката белееше или розовееше. Канавката, която минаваше по средата на улицата, беше почистена и пълна със селитра и той сбърчи нос. Болдок, който държеше конете в края на уличката, кихаше от острата миризма. Корбет погледна през рамо към помощника на шерифа.

— Сигурен ли си, че това е мястото? Прилича повече на къща на богат търговец, отколкото на бардак.

Мъжът отметна качулката си и се почеса по оплешивяващото теме. Набръчканото му лице се разтвори в усмивка и единственият останал в устата му зъб щръкна.

— Когато богаташите се отдават на удоволствия, сър Хю, предпочитат да го правят дискретно. В чисти стаи, колосано бельо и с най-нежна плът, била тя английска или френска.

Корбет погледна към къщата. От двете страни на вратата имаше лъскави месингови куки, на които бяха закачени фенери. Над тях от черни железни скоби висяха кошници с цветя, които разпръскваха сладко ухание. Чукчето на вратата беше във формата на весел монах с гайда в ръка — обичаен символ на сладострастие.

— Уличката е тиха — забеляза той.

— Едва обед е — отвърна помощникът на шерифа. — А и четвъртък не е пазарен ден.

— Какво чакаме? — попита Ранулф. — Господарю, защо просто не почукаме?

— Не можете да влезете, докато не дойде заповедта от кмета.

— Ние носим кралски заповеди! — отсече Ранулф.

— Според закона — надуто отбеляза мъжът — в градовете кралските заповеди трябва да бъдат видени от кмета, преди да се изпълнят.

Корбет намигна на Ранулф.

— Ще дойде, не се бой.

Той тръгна към Болдок, правейки знак на другите двама да го последват.

— Не искам дамите вътре да се усетят какво предстои.

Корбет бе пристигнал в Рай, точно когато камбаните призоваваха на утринна служба. Бе отишъл в кметството, откъдето спешно бе призовал кмета и градските първенци. Корбет не беше губил време. Направо ги бе питал познават ли проститутка с къса коса, която има жигосана лилия на рамото и е изчезнала наскоро от града. Както обикновено, последваха клатене на глави, мърморене и сведени погледи. Но кралският писар знаеше, че знатните старейшини могат да му помогнат, въпреки уверенията им, че нямат вземане-даване с подобни жени. Той изказа гласно предположението, че може би трябва да се позове на кралските си пълномощия и във внезапен прилив на просветление му беше съобщено едно име. Франсоаз Суртийон, куртизанка и съсобственичка на дискретен дом за удоволствия на Фрайър Лейн.

— Не знаем нищо за тази жена — настоя кметът. — Освен че „сестра й“, Рохейша Бланкард, която живее в същата къща, е съобщила в градския съвет, че Франсоаз е изчезнала.

— И какви мерки взехте? — попита Ранулф.

— Организирахме търсене. — Кметът разпери пълните си ръце. — Но къде ходят подобни жени не е наша грижа.

Корбет беше им благодарил, но кметът бе настоял да изчакат неговата заповед, преди да влязат в къщата. Писарят му бе казал, че му дава половин час и искрено се надява, че когато влезе вътре, няма да открие нещо нередно.

— Да не искате да кажете, че ще ги предупредим?

— Не, разбира се. Но ще ви кажа друго — ако някой го направи, го очаква незабравимо посещение на затвора Маршалсий в Лондон.

— Ето го — каза Ранулф.

Един съдебен пристав бързаше по уличката с белия си жезъл в една ръка и свитък, завързан с червена лента, в другата. Ранулф не изчака господаря си да го вземе, а отиде до вратата и силно потропа с чукчето. Корбет погледна към прозорците. Подозираше, че дамите вътре още не са станали. Както саркастично бе отбелязал Ранулф, те работеха до късно през нощта. Сега прислужникът се забавляваше, чукайки неспир по вратата, докато някакъв глас не изкрещя:

— Чухме! Чухме!

Разнесе се шум от щракане на ключалки и дърпане на резета, после вратата се отвори. Висока сивокоса жена, наметната с поръбена с кожа роба, се взря в тях с подпухнали очи.

— „Dulcis Domus“ отваря чак привечер — заяви тя.

— О, така ли го наричате? — Корбет разтвори вратата докрай. „Домът на сладостта“! Ти сигурно си Рохейша Бланкард.

— Ако сте хора на шерифа — отвърна Рохейша, хвърляйки яден поглед към дребничкия мъж зад Корбет, — знайте, че сме си платили данъците, както могат да потвърдят съветниците.

Корбет огледа коридора, тайно учуден от уютната вътрешност на къщата. Въздухът ухаеше на восъчни свещи, билки и вкусни ястия. Каменният под бе покрит с тъкани постелки, дървената ламперия блестеше като бронз.

— Рохейша Бланкард? — попита той тихо.

— Аз съм, а кой си ти?

— Кралски писар — сър Хю Корбет. Това е Ранулф. Мисля, че познаваш придружителя ни. — Той потупа мъжа по рамото и му каза: — Можеш да си вървиш.

Наложи се Ранулф да избута помощник-шерифа на улицата. После затвори вратата и пусна резетата.

— Мадам — пристъпи напред Корбет, — нося кралски заповеди. Искам да разбера от вас истината или ще пратя послание до замъка Аръндел да натоварят всички, които са в къщата, на каруци и да ги закарат в Лондон за разпит.

— Не е нужно да заплашваш.

— Не заплашвам, обещавам ти. Франсоаз е мъртва, убили са я в гората Ашдаун.

— Разбирам, разбирам — каза Рохейша. — По-добре елате с мен.

Тя ги въведе в малък, добре обзаведен салон. Огънят в камината вече беше запален. По стените имаше безвкусни картини, ярки и неумело нарисувани, изобразяващи сцени от Стария завет и античността. Един мотив ги свързваше — млади, пухкави жени в различна степен на разсъбличане. Рохейша издърпа два стола пред огъня, а тя седна на пейка до стената.

— Искате ли нещо за ядене или пиене? — промърмори Рохейша, отмятайки посивялата си коса от лицето.

— Не, мистрес, само истината и то колкото се може по-бързо.

— Франсоаз беше от Абивил — започна тя. Помълча за миг, докато преглъщаше сълзите си, после добави. — Била любовница на благородник, който я изоставил, затова откраднала голяма част от богатството му и избягала в Рай. — Тя сви рамене. — Краставите магарета се надушват. Срещнахме се и решихме да обединим силите си. Заедно купихме тази къща и я поддържахме добре заредена с пищна и свежа плът.

— А защо замина Франсоаз?

— Не знам. — Тя прочете предупреждението в погледа на Корбет. — Наистина не знам, сър. Преди месец взе един кон от конюшните, напълни някакви дисаги и каза, че ще отсъства два или три дни, но ще се върне като богата жена. Ако искаш, закарай ме в Лондон, но дори да горят и разкъсват плътта ми, това е всичко, което знам. — Тя се облегна на ламперията и погледна към тавана. — Как е умряла?

— От стрела в гърлото. Трупът й е бил съблечен и заровен в плитък гроб. Подозираме, че е била предрешена като мъж.

Рохейша се разсмя гърлено.

— Тя винаги се обличаше така, когато пътуваше. — В очите й се промъкна бдителност. — Виждате ли, Франсоаз не обичаше мъжете, но обичаше да се държи като мъж. Можеше да се мери по перчене и ругатни с тях. Ако е била в Ашдаун, значи е отишла да види лорд Хенри Фицалан.

— Знаеш ли, че и той е мъртъв? Убит със стрела?

Жената изглеждаше озадачена.

— Не, не знаех.

— Скоро ще се разчуе. Но защо мислиш, че е отишла да се види с него?

— Защото той често ни посещава и е единственият човек в Ашдаун, когото Франсоаз познава.

— Лорд Хенри е идвал често тук!

— Истински жребец е този благородник! — усмихна се Рохейша. — И преди да ме питаш, Франсоаз не споделяше леглото си с мъже. Просто го забавляваше. Позволяваше му да гледа в стаите, докато другите се забавляваха и да си избира най-хубавото момиче.

— Защо?

— Не защото го харесваше. Истината е, че го мразеше. Заради характера му, заради богатството му, затова, че нищо не го интересуваше. Как го наричаше? „Изключително самовлюбен.“ Аз съм проститутка, мастър писарю, но съм богобоязлива и не се преструвам на такава, каквато не съм. Ако може да се вярва на Франсоаз, лорд Хенри не се боеше нито от Бога, нито от хората.

— Не ти ли е мъчно за нея? — попита Ранулф.

— Ще скърбя по свой начин! Където и когато реша! Затова, ти, сър, с тези котешки очи и хитро лице, си задай въпросите и си върви, защото едва ли мога да ти помогна повече.

— Коя от жените тук предпочиташе лорд Хенри?

— Всичките. Разнообразието прави живота приятен, обичаше да казва той. Понякога взимаше една, понякога две или три наведнъж.

— Дали някоя от тях знае… — Корбет замълча. Трябваше да внимава как ще зададе този въпрос.

— Кой да знае какво? — попита тя ядосано.

— Имаше ли Франсоаз любимки? Доверяваше ли се на някого?

— Разбирам какво питаш, писарю. Но стига момичетата да се поддържат чисти, да не създават проблеми и да се харесват на мъжете, не се интересувам от личния им живот.

— Значи не можеш да ни помогнеш?

— Не.

— В такъв случай — Корбет извади заповедта от кесията си — искам да събудиш всички. Ще се срещна с тях. — Той хвърли златна монета на жената, която сръчно я улови. — Направи го веднага.

Рохейша излезе от стаята, без да възрази. Корбет се облегна на стола и се заслуша как къщата се събужда с тропот на крака на горния етаж, викове, протести, стъпки по стълбите. Рохейша се върна в стаята и насмешливо се поклони.

— Милорд, дамите от къщата са събрани в салона. Ще ги почетеш ли с присъствието си? Ти си плати за запознанството, но ако пипнеш стоката, ще трябва да си доплатиш.

Ранулф се канеше да й отговори, но Корбет вдигна ръка. Рохейша, която вече бе закопчала дрехата си, отвори вратата.

— Горят от нетърпение.

— Знаят ли кой съм?

— Кралски пратеник, но все пак — мъж.

Рохейша тръгна пред тях и ги поведе по коридора към дълга и мрачна стая с ламперия в задната част на къщата. Разрошените жени се бяха събрали около голяма маса. Повечето от тях бяха наметнали плащове или роби на раменете си. Множество бледи лица и подпухнали очи се обърнаха към двамата мъже. Жените бяха около дузина, различни на ръст, години и, както предположи Корбет, по националност. Няколко бяха красиви. Други изглеждаха притеснени и дори не вдигнаха глави, когато Корбет и Ранулф влязоха в стаята. Две-три го погледнаха дръзко, а една сви устни и прати въздушна целувка на Ранулф. Корбет видя, че прислужникът му е смутен и почука с пръсти по масата.

— Дами, приемете извиненията ми за ранното събуждане. Аз съм кралски писар и трябва да ви задам няколко въпроса. Една жена от вашия… — той се поколеба — от вашата общност, Франсоаз Суртийон, е била убита в гората Ашдаун.

Усмивките им изчезнаха.

— Знае ли някой защо е отишла там?

— При лорд, Фицалан — обади се дебела червенокоса жена.

— Тя ли го каза? — попита Корбет.

— Франсоаз споделяше малко с мен — отвърна червенокосата, — но едва ли изобщо би казала нещо на сестрите ми.

— Знае ли някоя от вас защо! — избухна Ранулф. Чувстваше се неудобно. Мястото му навяваше спомени, а това го караше да се срамува, сега, когато сърцето му беше пленено от невинната и красива Алиша.

— Нищо не знаем! — дръзко отвърна червенокосата.

Отговорът й бе посрещнат с кимания и одобрителен шепот.

— Онази, която може да ви каже нещо — обади се една млада, русокоса жена от края на масата, — е Сесилия.

— Къде е тя? — попита Корбет.

— Няма я — отвърна Рохейша. — Лорд Хенри я взе оттук.

— Защо?

— Не знаем. Чухме слухове, че отседнала в хана в Ашдаун, а после била изпратена в чужбина.

— Защо лорд Хенри би направил подобно нещо?

— Не знам. Той я купи от Франсоаз, плати за услугите й със злато. Сесилия замина и повече нищо не чухме за нея.

— Значи може да е в Рай?

— Възможно е — обади се червенокосата, — но мистрес Рохейша е права. Лорд Хенри харесваше момичето. Беше с нея няколко пъти, а после я взе.

— Това обичайно ли е?

— Ако някой благородник си хареса момиче, може да я откупи и да й наеме жилище, за да я използва само за собствено удоволствие. — Рохейша повдигна едното си рамо, после намигна на Корбет в знак, че иска да му каже още нещо, но не там. После стана: — Е, ако нямаш повече въпроси, сър писарю, момичетата ми трябва да си починат.

Корбет огледа лицата край масата, но не долови никакъв знак, че тези нощни пеперуди са готови да му помогнат. Благодари им, даде две сребърни монети на Рохейша, за да ги почерпи с по чаша вино и я последва обратно в салона. Тя затвори вратата зад гърба му и спря, цъкайки с език.

— Съжалявам — усмихна му се после. — Среброто ти току-що ме подсети нещо. Франсоаз беше близка със Сесилия, но като всички нас, никога не би попречила на възхода на една от своите сестри. Да станеш любовница на благородник е добро начало.

— Но? — попита Корбет.

— Сесилия замина преди около два месеца. Една вечер открих Франсоаз тук в ужасно състояние. Не искаше да ми каже какво е станало, освен онова, което току-що чухте: че лорд Хенри е качил Сесилия на някакъв кораб и я е изпратил в чужбина.

— Защо?

— Не знам. Но Франсоаз твърдеше, че е разпитала на всички кораби, които хвърлят котва в Рай. Очевидно беше научила за случилото се от капитана на някаква рибарска лодка.

— И?

— Франсоаз каза само, че ще даде на онзи безпътник да се разбере, задето се е отнесъл така със Сесилия. Попитах я какво значи това, но тя не ми отговори.

— Остави ли Франсоаз някакви документи? — попита Ранулф. — Писма?

Корбет извади още една златна монета от кесията си. В очите на Рохейша проблесна алчност.

— Франсоаз можеше да пише и да чете.

— А Сесилия?

— Възможно е.

— Как изглеждаше тази Сесилия? — попита Корбет.

— Млада, стройна, много красива, с коса като злато. Стигаше почти до земята и тя много се гордееше с нея. Франсоаз обичаше да я реши. Благородниците много харесваха нашата Сесилия и Франсоаз ги караше да плащат скъпо и прескъпо за нейните услуги. — Тя погледна към златната монета. — Ще видя какво мога да направя.

Рохейша излезе от салона, след като попита искат ли да се подкрепят с нещо, но Корбет отказа. Бегло съмнение се промъкна в ума му.

— Какво мислиш? — попита Ранулф, когато Рохейша излезе.

— Не знам. Да видим какво ще намери тази дама.

— Трябваше да отидем с нея — настоя Ранулф. — Да претърсим къщата.

Корбет поклати глава.

— Първо, Ранулф, това само ще настрои нашите скъпи дами срещу нас. Второ, Франсоаз я няма вече от месец. Сигурен съм, че добрата Рохейша вече е преровила документите й. Тя знае дали между тях има нещо, което може да ни заинтересува и ще го намери. Но ако започнем да тропаме с крака и да размахваме мечове, едва ли ще ни го даде.

Рохейша се върна с купчина пергаменти с омазнени краища, които пъхна в ръцете на Корбет, но не ги пусна, докато той не й подаде златната монета. На светлината на свещ той бързо ги прегледа. Имаше списъци за покупки и едно писмо, загадъчно и кратко: Корбет заподозря, че е послание за някой от клиентите й или поне чернова, която не е била изпратена. Той вдигна очи. Рохейша го наблюдаваше внимателно.

— Внимавай, мистрес — предупреди я той. — Не ти плащам, за да се подиграваш с мен. Беше наясно, още откак ни видя!

— Има нещо — призна тя, — но не е много.

Корбет продължи да рови между документите и го откри. Чернова от писмо до Сесилия Хокълуел, адресирано до хана „Шамбар“ в Диеп. Корбет се почувства неловко. Писмото бе написано по-скоро като на любовница, отколкото на приятелка. Франсоаз пишеше колко й липсва Сесилия, изказваше надеждата, че тя ще се върне. Той забеляза фразата „когато си възвърнеш блясъка“. Погледна въпросително Рохейша.

— „Когато си възвърнеш блясъка“? Какво значи това, за Бога?

Тя го погледна безизразно. Корбет нави пергамента и го прибра в кесията си.

— Мистрес, аз съм кралски служител. Знаеш много добре, че Франсоаз е била убита в същата гора, където е бил убит и лорд Хенри. Той не е бил обикновен посетител. Бил е свързан с Франсоаз заради Сесилия. Лорд Хенри я отвел, вероятно за да я има само за себе си, но после я отпратил в чужбина. Франсоаз започнала да я търси. Открила я, но тя изглежда отказала да се върне, докато не си възвърне „блясъка“. — Той стисна Рохейша за китката. — Чакам обясненията ти.

Рохейша отиде до един стол и седна. Седеше изправена като кралица, ръцете й бяха отпуснати покрай тялото.

— Мразя мъжете. Мразя ги, защото са лицемери и защото смятат, че могат да купят всичко. Идват тук пияни, с лош дъх и развратни мисли. Много харесвах, дори обичах Франсоаз, но с годините любовта ми изстина. Тя доведе Сесилия в нашата къща. Момичето беше от Кент. Не знам дали Франсоаз я обичаше като дъщеря или както мъж обича жена. Тя не вярваше на лорд Хенри, но му позволи да вземе Сесилия. Когато разбра, че е изчезнала, направо полудя. Забрави за клиентите, за задълженията си в тази къща. Лорд Хенри дойде отново и тя се скара с него. Не чух нищо от спора им, а само как той се смееше и се шегуваше с нея, както често правеше. Франсоаз не се отказа. Непрекъснато ходеше на пристанището. Обикаляше къде ли не. Понякога отсъстваше дни наред. Ругаеше лорд Хенри и казваше, че и той, и семейството му ще платят за онова, което са сторили. Това е всичко, което знам.

— Ами „блясъкът“ на Сесилия? — попита Ранулф.

— Навярно говори за лицето й. Не знам какво е направил лорд Хенри — когато се напие, той е ужасен. Има мъже, мастър писарю, които обичат да бият жените и да ги видят да кървят, преди да потърсят от тях удоволствието си.

— Това ли мислиш, че е станало? — попита Корбет. — Че лорд Хенри е пребил Сесилия така, че я е изпратил в Диеп, за да избегне скандала?

— Възможно е.

— И Сесилия няма да се върне, докато не се оправи?

— И това е възможно. Както е възможно и Франсоаз да е отпътувала за Ашдаун, за да иска сметка от лорд Хенри, но ако го е направила, е постъпила много глупаво. Кого го интересува, че някаква проститутка е била пронизана в гърлото?

— Има ли други писма? — попита Ранулф.

Рохейша отметна глава и се разсмя.

— Франсоаз беше като мен, сър. Проституцията и писането на писма не вървят ръка за ръка. Любовна бележка, получена в понеделник, до петък може да стане опасна. Преди да замине, Франсоаз или е изгорила писмата си, или ги е взела със себе си. Тези са се запазили случайно. Бяха между дрехите в стаята й. Какво има, писарю?

Корбет седеше, притворил очи.

— Чудя се — промърмори той, — чудя се, Ранулф, какво е направил лорд Хенри с онова момиче!

 

 

В къщата на свещеника, тясно двуетажно жилище, построено точно зад църквата „Сейнт Осуалд“, Алиша Върлиън напълни чаша вино за баща си и я сложи на масата в чисто преметената кухня на брат Козмас. Навън падаше мрак, тишината се нарушаваше от звуците на гората, която се подготвяше за нощта. Лесничеят отпи от чашата и погледна дъщеря си.

— Би било хубаво да се върна — каза той.

— Можем да си тръгнем още сега — отвърна Алиша. — Няма от какво да се боиш, а сър Хю ще ни защити от сър Уилям.

Върлиън поклати глава.

— По-добре да изчакам.

Алиша погледна баща си съжалително. През последните няколко дни той се беше състарил, изглеждаше уплашен и несигурен. Стряскаше се дори от сенките в църквата. Брат Козмас любезно се беше съгласил той да се премести в кухнята. След разпита на Корбет в църквата францисканецът изглеждаше много разтревожен. Беше излязъл рано следобед, обяснявайки, че иска да поговори с Одо.

— Но вие се настанете удобно — беше добавил той. — Имам вино, сушено месо и прясно опечен хляб. Запалете си огън. Алиша, ако искаш, можеш да останеш. Спи в църквата или постели на двама ви на пода в кухнята.

С тези думи той бе взел наметката и тоягата си и бе тръгнал. Алиша му се бе отплатила за добротата, като почисти убежището и премете пода. Обеща си, че утре ще се върне у дома, ще опече сладки и ще му ги занесе.

— Мислиш ли, че това ще приключи скоро? — прекъсна баща й мислите й.

— Сър Хю е добър човек. Ще въздаде кралското правосъдие справедливо и без страх. Но той е и потаен. Подозирам, че нито ти, нито аз можем да отгатнем мислите му.

— Ами другият? — подразни я баща й, опитвайки се да разведри настроението. — Онзи, който прилича на котка и се движи също така безшумно? Той май съвсем си е изгубил ума по теб!

— И аз по него — призна тя.

— Би ли се омъжила за него?

Тя отмести поглед.

— Какво ще правиш ти тогава, татко? — Тя дръпна францисканското расо, с което беше облечен. — Свещеник ли ще станеш?

— Не знам какво ще правя — отвърна Върлиън, — но когато всичко това свърши, ще приключа със семейство Фицалан.

— Затова ли искаш да ме омъжиш?

— Той е амбициозен младеж. — Върлиън хвана дъщеря си за китките. — Алиша, не му ли даваш надежди, защото криеш нещо?

Тя поруменя.

— Нямам какво да крия, татко. Ранулф-ат-Нюгейт е хубав младеж. Не съм срещала друг като него. Има добри хора и тук, но лорд Хенри беше като повечето мъже, само дето имаше властта и парите да задоволява похотта си.

Алиша се взря в лицето на баща си. Обичаше го. Той бе мил и нежен с нея, опитваше се да замести майка й. Познаваше гората и я бе научил на всичко, което знаеше. Още като момиченце я водеше да й покаже дупката на язовеца или леговището на лисицата, покачваше я на дърветата, за да разгледа яйцата на дрозда. Как би могла да му разкрие тайната си?

— Не ти ли се иска да станеш монахиня? — закачи я той. — Една от приближените на лейди Маделин.

— Не знам, татко.

Сърцето на Върлиън замря. Беше го казал на шега, но тя не бе възразила, както беше очаквал.

— Аз… — заекна тя. — Знам какво не искам да стана. Бих… искала…

— Прави каквото искаш, детето ми — каза той.

Алиша се канеше да му отвърне, когато на предната врата се потропа силно. Тя се накани да стане, но Върлиън, притеснен от страховете си, я изпревари.

— Стой тук, дъще. Навярно някой от горяните търси брат Козмас. — Той спусна качулката на главата си, докуцука до вратата и я отвори. — Кой е? — извика в мрака.

Навън духаше студен вятър и опадалите листа се въртяха в кръг като изгубени души. Върлиън усети уханието на гората и гневът му утихна. Излезе на верандата. Зад него вратата се затвори. Върлиън пристъпи напред и разбра, че е направил грешка. Нямаше никого, а той беше удобна мишена на фона на светлината от къщата. Понечи да се обърне, но в този миг стрелата го прониза в сърцето.