Стивън Ериксън
Дверите на Скръбния дом (9)

6.

В началото на царуването на Келанвед сред имперските армии се разпространяваха култове, особено сред морската пехота. Не бива да се забравя, че това бе също така времето на Дасем Ълтър, Първия меч на Главнокомандващия на малазанските сили… човек, заклел се в Гуглата…

 

„Малазански кампании“ II т.

Дюйкър

Бенет седеше на масата си в хана на Була и чистеше ноктите си с кама. Бяха безукорно чисти, което превръщаше навика му в превземка. Фелисин вече бе свикнала с позите му и с настроението, което издаваха. Мъжът беше изпаднал в гняв, съсипан беше от страх. Несигурностите напоследък съсипваха живота му — като ларви на кръвничета пълзяха под кожата му, растяха и дъвчеха плътта му.

Лицето, челото и широките му, нашарени с белези китки лъщяха от пот. Калаената чаша с изстуденото салтоанско вино стоеше непипната върху очуканата маса и низ мухи лазеше неуморно по ръба й.

Фелисин зяпна малките черни насекоми и ужасният спомен се върна в ума й. Служителят на Гуглата, който го нямаше. Оформен като човек рояк от зли духове на Смърт, бръмченето на крилата им, оформящо думи…

— Пак има светлина в очите ти, момиченце — каза Бенет. — Подсеща ме, че разбираш в какво си се превърнала. Мръсна светлина. — Бутна кожената кесийка по масата, докато тя спря пред нея. — Убий я.

Тя посегна с трепереща ръка към кесията, развърза я и извади топче дъранг.

Той я загледа как натроши влажния прашец в чашката на лулата си.

Шест дни, а Баудин още го нямаше. Капитан Саварк беше викал Бенет неведнъж. Селцето в Черепа беше почти съборено по време на издирването, патрулите горе на Пътя на бръмбара бяха удвоени, обикаляха непрекъснато, а Езерото на удавника беше пресушено. Все едно че просто се беше изпарил.

Бенет го прие лично. Властта му в Чашата на черепа беше компрометирана. Беше я привикал отново при себе си — и не от съчувствие, а защото вече не й вярваше. Тя знаеше нещо — нещо за Баудин — и още по-лошо, той вече разбираше, че Фелисин е нещо повече от онова, за което се представя.

„Бенет и Саварк са си говорили“, каза й Хеборик в деня, в който си тръгна — след като грижите му бяха направили достатъчно, за да й позволят да се престори, че е оздравяла, колкото да оправдае заминаването си. „Пази се, момиче. Бенет те връща при себе си, но само за да се погрижи лично за унищожението ти. Онова, което преди ставаше случайно, сега е съзнателно, преднамерено. Дали са му насоки.“

„Откъде знаеш?“

„Вярно, само предполагам. Но бягството на Баудин даде на Бенет предимства над Саварк и той вероятно ги е използвал, за да подълбае в биографията ти. Саварк му даде още повече власт и втори Баудин няма да има — никой от двамата не може да си го позволи. Саварк няма друг избор, освен да отстъпи на Бенет повече власт… да му позволи да знае повече…“

Чаят с дъранг я беше облекчил от болката от спуканите ребра и издутата челюст, но не беше чак толкова силен, че да затъпи мислите й. Минута след минута усещаше как умът й я тегли все по-близо до отчаянието. Изоставянето на Хеборик си беше бягство, връщането й при Бенет — паническа необходимост.

Той й се усмихна и поднесе пламъка към лулата й.

— Баудин не беше просто пристанищен главорез, нали?

Тя го изгледа намръщено през мъглата от дим.

Бенет остави камата на масата и я завъртя. Двамата загледаха въртящото се острие. Когато спря, върхът сочеше към Бенет. Той се намръщи и я завъртя още веднъж. Когато върхът се забави и остана отново срещу него, взе камата, прибра я в канията на колана си и посегна за калаената чаша.

Поднесе я към устните си и мухите се пръснаха.

— Нищо не знам за Баудин — каза Фелисин.

Хлътналите му очи я изгледаха продължително.

— Нищо не знаеш за нищо, а? Излиза, че или си тъпа, или… нарочно не искаш да знаеш.

Тя не отвърна нищо. Умът й започна да се вцепенява.

— Заради мене ли, момиче? Толкова ли трябваше да отстъпиш, за да станеш моя? Аз те исках, Фелисин. Беше красива. Умна — виждах го в очите ти. Аз ли съм виновен заради теб сега?

Видя я, че погледна към кесийката на масата, и се усмихна кисело.

— Заповедите са си заповеди. Освен това можеше да откажеш.

— По всяко време — отвърна тя и извърна очи.

— Значи вината не е моя.

— Не е. За всичко съм си виновна аз, Бенет.

Изведнъж той стана.

— Въздухът тая нощ няма да е приятен. Задуха Ши’гаи — горещият вятър. Всичките ти мъки досега са само предисловие, момиче. Лятото започва с Ши’гаи. Но тази нощ… — Погледна я, но не довърши думите си, а просто я хвана за ръката и я вдигна. — Я да се поразходим.

Бяха му разрешили да създаде опълчение, включващо избрани от него роби, всички въоръжени със сопи. Нощем те патрулираха по „улиците“ на Черепа. Ограниченията на комендантския час вече се придружаваха с бой, след който следваше екзекуция за всеки, хванат на открито след стъмване. Екзекуциите ги извършваха пазачите — опълчението на Бенет си доставяше удоволствие само от боя.

Двамата с Бенет тръгнаха с едно от патрулиращите отделения, шестима мъже, които тя познаваше добре, тъй като Бенет беше откупил верността им с тялото й.

— Ако нощта е спокойна — обеща им той, — като съмне, ще се позабавляваме. — Мъжете се ухилиха.

Вървяха по насипаните с пясък проходи бдително, но никой не се мяркаше. Щом се озоваха срещу комарджийската съборетина, наречена „При Сурук“, видяха отпред тълпа доусийски пазачи. Капитанът им Гънип беше с тях. Проблясващите им в нощния мрак очи проследиха патрула, докато ги подминаваше.

Бенет се поколеба, сякаш се канеше да заговори Гънип, после издиша силно през ноздри и продължи напред. Едната му ръка се отпусна на дръжката на ножа.

Фелисин смътно усети, че нещо става, сякаш горещият вятър навяваше някаква нова заплаха в нощния въздух. Забеляза, че пазачите са млъкнали и явно са изнервени. Извади още едно топче дъранг и го лапна — то остана да лежи прохладно и сладко под небцето й.

— Като те гледам да правиш това — измърмори Бенет до нея, — ми напомняш за Саварк.

Тя примигна.

— За Саварк ли?

— Аха. Колкото по-лошо става, толкова повече си затваря очите.

Думите излязоха от устата й размазано.

— Кое става по-лошо?

Зад тях откъм „При Сурук“ се чу рязък вик, последван от смехове. Бенет спря хората си с махване на ръката и се върна до кръстовището, което току-що бяха подминали. Оттам можеше да види бардака на Сурук, както и войниците на Гънип.

Като призрак, който се надигна и се прокрадна през Бенет, напрежението бавно изпълни стойката му. И докато Фелисин го гледаше, в главата й смътно отекна тревожна камбана. Тя се поколеба за миг, после се обърна към пазачите.

— Нещо става там. Идете при него.

Те само гледаха.

Единият се намръщи и ръката му боязливо пропълзя към тоягата, затъкната в колана му.

— Не ни е заповядал — изръмжа той. Останалите кимнаха и се разшаваха неспокойно в тъмното.

— Но той е сам — каза тя. — На открито. Мисля, че има насочена стрела в него…

— Я млъкни — скастри я водачът на патрула. — Няма да идем.

Бенет сякаш направи стъпка назад, после видимо се вкочани.

— Приближават се към него — изсъска Фелисин.

Гънип и доусийските му войници застанаха в полукръг пред Бенет. Заредените им арбалети, опрени на лактите, бяха насочени в него.

— Помогнете му, проклети да сте! — обърна се Фелисин към патрула.

— Гуглата да те вземе дано! — тросна й се един от мъжете. Патрулът се пръскаше в сенките на близките улички.

— Сама ли си, момиче? — извика й капитан Гънип. Войниците му се разсмяха. — Ела тука при твоя Бенет. Само му казвах едни работи, нищо друго. Не се бой.

Бенет се обърна да й заговори. Един от доусийските стражи пристъпи към него и го перна през лицето с облечената си в метална ръкавица ръка. Бенет се олюля, изруга и хвана с ръце счупения си нос.

Фелисин залитна назад, обърна се и побягна. Хвърли се в една уличка. От двете й страни профучаха стрели. Зад гърба й отекна смях.

Продължи да тича. Уличката се оказа успоредна на Ръждива рампа. На сто крачки напред бяха войнишките бараки. Беше останала без дъх, когато излезе на открито между двете малазански постройки. Сърцето й блъскаше в гърдите, все едно че беше на петдесет, а не на четиринадесет години. Стъписването от това, че видя как удариха Бенет, бавно я сковаваше.

Иззад бараките се чуха гласове. Забиха конски копита. Появи се тълпа роби, гонени от петдесетина доусийски войници. Пиките им пронизваха някои от бягащите в гръб и ги просваха в прахта. Робите се опитваха да избягат, но доусийците вече ги бяха обкръжили от всички страни. Едва сега Фелисин осъзна, че и за нея няма път за бягство.

„Видях как на Бенет му потече кръв.“ От тази мисъл последва друга: „Сега всички ще умрем.“

Доусийските коне затъпкаха мъже и жени. Засвистяха тълвари. Робите издъхваха в безпомощно мълчание. Двама конници тръгнаха към нея. Тя ги загледа вцепенено, чудеше се кой ще я стигне пръв. Единият стискаше пика, насочена надолу, за да я порази в гърдите. Другият държеше високо меча си, готов да я посече отгоре. Видя лицата им, светнали от радост, и се удиви колко нечовешки изглеждат.

Когато се озоваха само на няколко мига пред нея, две стрели ги шибнаха в гърдите и мъжете залитнаха назад и паднаха от седлата. Фелисин се обърна и видя отряд малазански стрелци — пристъпваха напред в строй; предната редица коленичи да зареди арбалетите, а втората пристъпи няколко крачки напред, бойците се прицелиха и пуснаха стрелите срещу гмежта от доусийски конници.

Третият залп спря напора на доусийците и ги накара да се пръснат в тъмното зад казармените бараки.

Шепа роби все още бяха останали живи. Някакъв сержант излая заповед и десетина войници притичаха да огледат телата, нападали в безпорядък наоколо, след което забутаха оцелелите към позицията на отряда.

— Ела с мен — изсъска нечий глас зад Фелисин.

Тя примига и се обърна. Беше Пелла.

— Какво?

— Прибираме робите в конюшните… но не и теб. — Хвана я нежно за ръката. — Много повече са от нас. Боя се, че защитата на робите вече не е първата ни задача. Саварк иска да смажем метежа. Още тази нощ.

Тя се взря в лицето му.

— За какво говориш?

Сержантът беше изтеглил взвода си на по-удобна за отбрана позиция в началото на уличката. Десетина войници заизтласкваха робите по страничната улица, водеща към конюшните. Пелла поведе Фелисин в същата посока и щом се озоваха извън полезрението на сержанта, се обърна към другите войници.

— Трима от вас, с мен.

— Опонн ли ти е размътил мозъка, Пелла? — отвърна му един от тях. — Аз и така не се чувствам в безопасност, искаш отделението ли да разцепим?

— Това е жената на Бенет — каза Пелла.

— Не мисля, че Бенет е жив — отвърна вяло Фелисин.

— Допреди пет минути беше жив, момиче — отвърна намръщено Пелла. — Малко понабит, но нищо повече. В момента вдига на крак опълчението си. — Обърна се към другите. — Бенет ще ни трябва, Реборид, майната му на Саварк и ревовете му. Хайде, близо е.

Реборид се намръщи и махна на другите двама.

 

 

В западния край на Чашата на черепа беше започнал пожар — някъде при Дълбокия забой. Нямаше кой да го спре и той се разпространяваше бързо, огрял със зловещия си оранжев блясък надигащите се отдолу кълба пушеци.

Пелла дърпаше Фелисин, а Реборид не спираше да мърмори:

— Къде в името на Гуглата е гарнизонът на Бе’тра? Мислиш, че не могат да видят пламъците ли? Нали по Пътя на бръмбара патрулираха малазански отделения — конник можеха да пратят. Войската трябваше да е тук вече, по дяволите!

По улиците се въргаляха трупове — сгърчени, неподвижни тела. Малката група ги заобикаляше, без да се спира.

— Гуглата знае какво е намислил Гънип — продължи войникът. — Саварк ще се погрижи всеки проклет доусиец на петдесет левги околовръст да бъде изкормен и да изгние под слънцето.

— Тук е — каза Пелла и спря Фелисин. — Застанете в отбрана — нареди на останалите. — Няма да се бавя.

Бяха спрели пред къщата на Хеборик. От кепенците не се виждаше никаква светлина. Вратата беше заключена. Пелла изсумтя ядосано и изрита хлабавото мандало. Бутна Фелисин в тъмното и прекрачи след нея.

— Тук няма никой — каза тя.

Пелла не й отговори, а продължи мълчаливо напред, докато не стигнаха до платнената завеса, зад която беше спалнята на бившия жрец.

— Дръпни я, Фелисин.

Тя го послуша и пристъпи в стаичката. Пелла я последва.

Хеборик се надигна на нара си и ги зяпна мълчаливо.

— Не бях сигурен — промълви тихо Пелла — дали още искате да тръгне с вас.

Бившият жрец изпъшка.

— А ти, Пелла? Можем да уредим…

— Не — прекъсна го войникът. — Вземете нея. Аз трябва да се върна при капитана — ще го смажем този метеж, — но моментът за вас е идеален…

Хеборик въздъхна.

— Да. Кълна се в пръхтенето на Финир, Баудин, излез най-сетне. Момчето не е опасно за нас.

Грамадна сянка се отдели от завесата и Пелла зяпна. Присвитите очи на Баудин проблеснаха в тъмното. Гигантът не каза нищо.

Пелла тръсна глава, отстъпи към изхода и стисна с ръка мръсния парцал на завесата.

— Финир да ви пази дано, Хеборик.

— Благодаря ти, синко. За всичко.

Фелисин изгледа намръщено Баудин и каза:

— Мокър си.

Хеборик стана и попита Баудин:

— Всичко готово ли е?

Едрият мъж кимна.

— Бягаме ли? — попита Фелисин.

— Да.

— Как?

Хеборик се намръщи.

— Скоро ще разбереш.

Баудин вдигна две кожени торби зад себе си и ги подаде на Хеборик, който ловко ги пъхна под мишниците си. Звукът, който издадоха, щом бившият жрец ги подхвана, помогна на Фелисин да разбере, че всъщност са надути засмолени мехури.

— Ще преплуваме Езерото на удавника — промълви тя. — Защо? От другата страна има само непроходима стръмнина.

— Има пещери — отвърна Хеборик. — Може да се стигне до тях, когато нивото на водата е ниско… Питай Баудин, той се кри там цяла седмица.

— Трябва да вземем и Бенет — заяви Фелисин.

— Виж, момиче…

— Не! Дължите ми го — и двамата! Нямаше дори да сте живи, Хеборик, ако не бях аз. И Бенет. Ще го намеря, после ще ви срещна при езерото.

— Няма. Аз ще го намеря — каза Баудин. И й подаде мехура.

Видя го как се измъкна през задната врата, за която не беше и знаела, че съществува, и бавно се обърна към Хеборик. Беше се навел и преглеждаше хлабавата мрежа, увита около торбите с багаж.

— Не влизах в плана ви за бягство, нали, Хеборик?

Той я погледна, вдигнал вежди.

— До тази вечер ти като че ли бе превърнала Черепа в своя рай. Не мислех, че бягството ще те интересува.

— В рай? — Думата сякаш я стъписа. Тя седна на нара до него.

Старецът я изгледа и сви рамене.

— Осигурен от Бенет.

Тя го гледа в очите, докато най-накрая той не извърна глава и не надигна с пъшкане багажа.

— Трябва да тръгваме.

— Вече нищо не означавам за теб, нали, Хеборик? А означавала ли съм изобщо? — „Фелисин, Дома Паран, чиято сестра беше адюнкта Тавори, чийто брат пътуваше с адюнкта Лорн. Момиче от знатен род, малко и покварено. Курва.“

Той не й отговори нищо. Затътри се към отвора в задната стена.

 

 

Западната половина на Чашата на черепа беше в пламъци. Осветяваха цялата купа с треперливата си червена светлина. Докато бързаха по Работния път към езерото, Хеборик и Фелисин срещаха следи от сблъсъците — нападали коне, мъртви малазански и доусийски стражи. Ханът на Була беше барикадиран, след това барикадите бяха разбити. Отвътре се чуваха смътни стонове.

Фелисин се поколеба, но Хеборик пъхна сакатата си ръка под мишницата й и я задърпа.

— Не ти трябва да влизаш, момиче. Хората на Гънип удариха тук жестоко.

След окрайнините на селото Работният път се простираше пуст и тъмен чак до кръстовището Трите съдби. Зад тръстиките вляво от тях проблясваше гладката повърхност на езерото.

Бившият жрец я поведе навътре в ракитака, накара я да клекне и се приведе до нея.

— Ще изчакаме тук — каза старецът и отри потта от татуираното си чело.

Калта под коленете й беше лепкава и приятно прохладна.

— Значи ще преплуваме до пещерата… после какво?

— Има един стар забой, извежда чак отвъд скалите, много зад Пътя на бръмбара. В другия край ще има оставена за нас храна. Оттам пътят ни е през пустинята.

— Доусин Пали?

Той поклати глава.

— Право на запад, към вътрешното крайбрежие. Девет, десет дни. Има скрити извори, Баудин е запомнил мястото им. Ще ни вземат на лодка и ще ни превозят до континента.

— Как? Кой?

Бившият жрец отвърна с гримаса.

— Един стар приятел. С толкова чувство за вярност, че може да си изпати. Гуглата ми е свидетел, не се оплаквам.

— А Пелла беше свръзката?

— Да, някаква мътна връзка, приятели или татковци и чичовци и приятели на приятели, или нещо такова. Най-напред се обърна към теб, нали, ама ти не прихвана. Затова потърси мен.

— Нищо такова не си спомням.

— Цитат, приписван на Келанвед и записан от човека, който урежда бягството ни — Дюйкър.

— Името ми е познато…

— Имперският историк. Изказа се в моя полза пред съда. След това уреди да бъде пратен в Хисар по Лабиринт. — Замълча и заклати бавно глава. — За да спаси заядливия старец, който неведнъж е обявявал писаните от него истории за нагли лъжи. Ако оживея да се изправя пред Дюйкър, мисля, че му дължа едно извинение.

До ушите им стигна настървено бръмчене — идваше откъм пушеците над селото. Звукът се усили. Гладката повърхност на Езерото на удавника сякаш кипна под порива на градушка.

Фелисин се присви от страх.

— Какво е това? Какво става?

Хеборик изсъска:

— Кръвничета! Привлечени и после понесени от огньовете. Бързо, момиче, намажи се с кал. А после и мен. Побързай!

Лъскавите рояци се носеха към тях като подгонени от вятъра облаци мъгла.

Фелисин загреба припряно с шепи от студената кал между ракитите и замаца по шията и врата, по ръцете и лицето си. Седна във водата и се обърна към Хеборик.

— Ела по-насам.

Той допълзя до нея.

— Те се гмуркат във водата, момиче — намажи и краката си с кал!

— Първо да свърша с теб.

Но беше късно. Облакът ги погълна и въздухът изведнъж стана труден за дишане. Кръвничетата налитаха през водата като стрели. Болка прониза бедрата й.

Хеборик избута ръцете й и залегна в тинята.

— За себе си се погрижи, дете!

Заповедта не беше нужна — още с първото свирепо ухапване всякаква мисъл да помогне на Хеборик я бе изоставила. Фелисин изскочи от водата, загреба шепи тиня и я плесна по ужилените си от кръвничетата бедра. Бързо наплеска с още тиня прасците, глезените и стъпалата. Твари пълзяха в косата й. Хлипайки, тя ги измъкна с погнуса, а после покри и главата си с кал. Кръвничетата напираха през дъха й, в устата, хапеха, а тя се задавяше и плюеше. Сдъвка няколко и горчивият им сок я опари като киселина. Бяха навсякъде, заслепяваха я, трупаха се на бръмчащи гроздове по очите й. Тя запищя, започна да ги маха, после загреба още кал. Мракът беше утеха, но писъкът й не спря, не можеше да спре. Насекомите бяха в ушите й. Тя ги напълни с тиня. Тишина.

Две ръце без длани я стегнаха, а гласът на Хеборик стигна до нея някъде от много далече.

— Всичко е наред, момиче… всичко е наред. Можеш да спреш да пищиш, Фелисин. Можеш.

Беше се свила на топка сред тръстиките. Болката от ухапванията беше преминала в изтръпналост — по краката, около очите и ушите, и в устата й. Прохладна, лека изтръпналост. Усети, че е замълчала.

— Роякът отмина — каза Хеборик. — Доста свирепа беше благословията на Финир. Нищо ни няма, дете. Изчисти си очите. Погрижи се за себе си.

Тя не помръдна. Толкова лесно беше да лежи неподвижно, в тази сладка вцепененост, която я беше обзела цялата.

— Събуди се! — сопна се Хеборик. — Във всяко ухапване има по едно яйце, всеки секрет е смъртна отрова, ще направи плътта ти на желе. И мъртва. Храна за ларвите има в тези яйца. Разбираш ли ме, момичето ми? Трябва да убием тези яйца — имам тинктура в кесията на колана — но ще трябва сама да си я поставиш, нали? Един старец без ръце не може да го направи вместо теб…

Тя простена.

— Събуди се, проклета да си!

Удари я, после я изрита. Фелисин изруга и се надигна.

— Престани, будна съм! — Думите й се провлякоха от изтръпналата й уста. — Къде е тази кесия?

— Тук. Отвори си очите.

Тя почти не виждаше през подутите си очи, но странното синкаво сияние от татуировката на Хеборик осветяваше гледката й. Не беше нахапан. „Доста свирепа беше благословията на Финир.“

Той посочи кесията на колана си.

— Побързай, тия яйца ще започнат да се люпят, после ларвите ще почнат да те ядат, отвътре навън. Отвори кесията… ето, черното шишенце, малкото. Отвори го!

Тя махна тапата. Горчивата миризма я отврати.

— Една капка, на върха на пръста, после втриваш капката във всяка рана, натриваш силно. После следващата и следващата…

— Не… не ги усещам тези около очите…

— Аз ще ти показвам. Побързай.

Ужасът не свърши. Тинктурата — гнусен тъмнокафяв сок, от който кожата й ставаше жълта, не убиваше излюпващите се ларви, но ги изкарваше навън. Хеборик насочваше ръцете й към тези около очите и ушите, и всяка се измъкваше мудно, щом я издърпаше от дупката, изровена от ухапванията им, всяка ларва бе дълга два-три милиметра и натежала от приспивното действие на лекарството. Ухапванията, които можеше да види, показваха какво е станало около очите и ушите й. В устата й горчивината на тинктурата надви отровата на кръвничетата, главата й се замая, а сърцето й запулсира опасно бързо. Ларвите нападаха като оризови зърна по езика й. Изплю ги.

— Съжалявам, Фелисин — каза Хеборик, след като приключиха. Оглеждаше раните около очите и ушите й, лицето му се беше сгърчило от състрадание.

Прониза я мраз.

— Какво става? Ще ослепея ли? Ще оглушея? Какво има, Хеборик?

Той поклати глава и бавно се отдръпна.

— Ухапванията на кръвничетата… отровата им убива плътта. Ще се изцериш, но ще останат струпеи. Толкова съжалявам, дете. Лошо е около очите ти. Лошо…

Тя едва не се засмя. Виеше й се свят. Потръпна отново и се сви.

— Виждала съм ги. Тукашните. Робите. Тук-там…

— Да. Обикновено кръвничетата не налитат на рояк. Сигурно беше заради пламъците. Виж сега, някой много добър лечител — някой с Висш Денъл — може да премахне белезите. Ще ти намеря такъв лечител, Фелисин. Кълна се в бивните на Финир, ще намеря.

— Лошо ми е.

— От тинктурата е. Усилен пулс, ледени тръпки, замайване. Сокът е от едно растение, вирее в Седемте града. Ако изпиеш онова, дето остана в шишенцето, за няколко минути и си мъртва.

Този път тя се засмя, треперливо и плахо.

— Може и да ми се прище да видя Портите на Гуглата, Хеборик. — Примижа. Синьото сияние около лицето му загасваше. — Финир трябва да е много милостив.

При тези думи старецът се намръщи.

— Не схващам смисъла, честно казано. Мога да се сетя за не един Върховен жрец на Финир, който ще се задави, ако чуе, че богът глиган бил… милостив. — Въздъхна. — Но изглежда, си права.

— Може да поискаш да му благодариш. Жертвоприношение.

— Мога — изръмжа той и извърна глава.

— Сигурно някое голямо оскърбление те е прогонило от твоя бог, Хеборик.

Той не й отговори. След малко се надигна и загледа към развилнелия се в селището пожар.

— Идат конници.

Все още й се виеше свят и тя не можеше да стане.

— Бенет ли е?

Той поклати глава.

След малко по пътя се появи отделение малазански войници. Спряха точно срещу Хеборик и Фелисин. Водеше ги капитан Саварк. Доусийско острие беше разпрало едната му буза. Униформата му беше мокра и потъмняла от кръв. Студените му гущерски очи се спряха върху нея и Фелисин неволно се сви.

Най-сетне той проговори.

— Като минете хребета… гледайте на юг.

Хеборик тихо изруга от изненада.

— Пускате ни? Благодаря, капитане.

Лицето му помръкна.

— Не е зарад теб, старче. Точно заради такива бунтовни кучи синове става всичко това. По-скоро бих те набучил на някое копие, още сега. — Като че ли се канеше да каже още нещо, очите му отново се спряха на Фелисин, но накрая само обърна коня си.

Двамата бегълци изгледаха как войниците поемат обратно към Чашата на черепа. Отиваха да се бият. Фелисин го разбра инстинктивно. Отново онази с нищо необяснима увереност й нашепна, че всички ще да умрат. Капитан Саварк. Пелла. Всеки малазанец. Погледна към Хеборик. Той гледаше умислено бойците, които бяха стигнали края на селището и потънаха в пушеците.

След малко от тръстиките наблизо се изправи Баудин.

Фелисин се надигна и пристъпи към него.

— Къде е Бенет?

— Мъртъв е, момиче.

— Ти… ти си… — Думите й заглъхнаха от болката, която я обзе, болка и мъка, по-дълбока от всичко, което беше понесла. Олюля се.

Малките равнодушни очи на Баудин не се откъснаха от нея.

Хеборик се окашля.

— По-добре да побързаме. Утрото не е далече и макар да се съмнявам, че ще забележат преминаването ни през езерото, няма нужда да разкриваме намеренията си. Все пак сме малазанци. — Той посочи мехурите. — Планът е да изчакаме през деня от другата страна и да тръгнем по залез. Така вероятността да ни видят доусийски банди ще е по-малка.

Баудин окачи единия мехур на гърдите на Хеборик. Фелисин разбра, че ще трябва да използва другия с него. Изгледа накриво едрия мъж, който провери мрежата за последен път.

„Бенет е мъртъв. Така твърди той. Сигурно изобщо не го е търсил. Бенет е жив. Трябва да е жив. Само малко кръв по лицето. Баудин лъже.“

Водата на Езерото на удавника отми останалата кал и тинктура от кожата й. Още не беше свършило.

 

 

Хрипливият им дъх отекваше от стръмните скали. Премръзнала и обзета от чувството, че водата се мъчи да я издърпа надолу, Фелисин стисна мрежата още по-здраво и изпъшка:

— Не виждам никаква пещера.

— Изненадан съм, че изобщо виждаш нещо — изсумтя Баудин.

Тя не му отвърна. Плътта около очите й се беше подула толкова, че бяха останали само две цепки. Ушите й бяха провиснали като парчета месо, тежки и огромни, а устните й направо притискаха зъбите. Дишаше с усилие, все кашляше, но без никаква полза.

„Важното е само да преживееш всичко това. Нека Тавори да види всички белези, които ми е причинила, в деня, в който се изправим една срещу друга. Няма да има нужда нищо да казвам тогава, за да оправдая мъстта си.“

— Отворът е под повърхността — каза Хеборик. — Трябва да пукнем мехурите и да се гмурнем. Баудин ще тръгне първи, с въже, вързано на кръста. Дръж се за това въже, момиче, иначе ще те повлече на дъното.

Баудин й подаде една кама, след това сложи въжето върху полюшващия се над водата мехур. След миг се хвърли към скалния риф и се скри под водата.

Фелисин хвана края на въжето, стисна го здраво и загледа изпъващите се намотки.

— Колко надолу?

— Седем-осем стъпки — каза Хеборик. — После около петнайсет стъпки през пещерата, докато вдишаш отново. Можеш ли да се справиш, дете?

„Ще трябва.“

Над езерото се чуха далечни писъци. Последните жални викове на горящото село. Всичко беше станало толкова бързо и почти тихо — само за една нощ Чашата на черепа се беше напълнила с кръв — и всичко свърши. Изглеждаше нереално.

Усети дръпване по въжето.

— Твой ред е — каза Хеборик. — Спукай мехура, нека да потъне под теб, после върви по въжето.

Тя стисна камата и я заби. Въздухът излезе със съсък и мехурът се сви и потъна. Водата я задърпа надолу като ръце. Фелисин си пое отчаяно дъх и се гмурна надолу. След малко въжето вече водеше не надолу, а нагоре. Опря се в хлъзгавата повърхност на скалата. Камата изпадна от ръката й и тя се хвана с две ръце и се задърпа по въжето.

Устието на пещерата беше тъмно като катран, водата — леденостудена. Дробовете й вече пищяха за въздух. Усети, че ще изгуби съзнание, но заглуши уплахата си с ярост. Отпред в тъмното се появи отразена светлина. Устата й се напълни с вода, но тя изрита и запълзя към светлината.

Две ръце я хванаха за яката на ризата и без усилие я издърпаха на въздух и светлина. Тя легна на студения твърд камък и закашля хрипливо. До главата й светеше фенер. Зад него на стената бяха опрени два вързопа в дървени рамки, с издути от водата мехури.

— Изтърва проклетия ми нож, нали?

— Гуглата да те вземе, Баудин.

Той се изсмя и задърпа въжето. След малко от черната повърхност се появи ръката на Хеборик и Баудин измъкна бившия жрец на скалната издатина.

— Горе сигурно е станала беля — каза едрият мъж. — Продоволствието ни е донесено тук.

— Виждам. — Хеборик се надигна и задиша тежко.

— Най-добре е двамата да останете тук, аз ще огледам — каза Баудин.

— Добре.

След като Баудин тръгна, Фелисин се надигна и попита:

— Каква беля?

Хеборик сви рамене и не отговори.

— Имаш някакви подозрения, Хеборик.

Той се смръщи.

— Саварк каза „гледайте на юг“.

— Е и?

— Е, нищо. Да изчакаме Баудин да се върне.

— Студено ми е.

— Нямаше място за дрехи. Храна и вода, малко оръжия, огниво. Има одеяла, но по-добре да ги пазим сухи.

— Ще изсъхнат бързо — сопна се тя и изпълзя до един от вързопите.

Баудин се върна след няколко минути и се наведе до Хеборик. Разтреперана под одеялото, Фелисин ги загледа.

— Не, Баудин — намеси се тя, когато той понечи да прошепне нещо на бившия жрец. — Високо, да чуем всички.

Едрият мъж погледна Хеборик, а той сви рамене.

— Доусин Пали е на трийсет левги оттук — каза Баудин. — Но блясъкът му се вижда.

Хеборик се намръщи.

— Дори пожар не може да се види от такова разстояние бе, човек.

— Така е, и не е пожар. Това е магьосничество, старче. Битка на магове.

— Дъх на Гуглата — измърмори Хеборик. — И то каква битка!

— Дошъл е — изръмжа Баудин.

— Кой е дошъл? — попита Фелисин.

— Седемте града са се вдигнали, дете. Дрижна. Вихърът е дошъл.

 

 

Лодката беше дълга само петнайсет стъпки. Дюйкър доста се поколеба, преди да се качи в нея. Цяла педя вода се плискаше под двете плоски дъски, служещи за седалки. Десетките по-малки пробойни по дъното бяха запушени с парцали, с различна степен на ефикасност. Миризмата на гнила риба беше почти смазваща.

Загърнат във военната си пелерина за дъжд, Кълп не беше помръднал от мястото си на кея.

— И какво — глухо попита той — плати за тая… лодка?

Историкът въздъхна и се озърна към мага.

— Не можеш ли да я оправиш? Я повтори какъв беше Лабиринтът ти, Кълп?

— Поправяне на лодки — отвърна му той.

— Е, добре — изсумтя Дюйкър и пак се качи на кея. — Разбирам те. За да минеш протока, ще ти трябва нещо по-пригодно за плаване от това. Човекът, който ми продаде тази лодка, изглежда, е преувеличил качествата й.

— Първата грижа на един харал. По-добре да беше наел някоя.

Дюйкър изсумтя.

— На кого бих могъл да се доверя?

— Сега какво?

Историкът сви рамене.

— Връщаме се в хана. Трябва ни нов план.

Минаха по паянтовия кей и тръгнаха по черния път, минаващ за главна улица на селото. Рибарските колиби от двете страни бяха схлупени и жалки — нещо обичайно за малките селца в сянката на голям град. Здрачът беше паднал и освен няколкото проскубани псета, които ровеха из разлагащите се купчини риба, не се мяркаше никой. Тежки завеси скриваха повечето светлина, идваща от входовете на съборетините. Въздухът беше горещ от вятъра откъм сушата.

Селският хан се издигаше на колове — ниска едноетажна постройка с избеляла дървена рамка и грубо зебло за стени, със сламен покрив. В пясъка под платформата пълзяха раци. Срещу хана беше каменната казарма на малазанското отделение на Крайбрежната охрана — четирима моряци от Коун и двама пехотинци, чиято външност не издаваше произхода им. За тях старите народностни връзки отдавна бяха престанали да имат значение. Новата имперска порода, разсъди Дюйкър, щом двамата с Кълп влязоха в хана и се запътиха отново към масата, на която бяха седели по-рано. Малазанските стражи се бяха струпали на друга, при задната стена, където зеблото беше издърпано и се откриваше спокоен пейзаж към повехнали треви, бял пясък и лъскаво море. Дюйкър завидя на войниците за свежия въздух, който несъмнено полъхваше до тях.

Още не ги бяха заговорили, но историкът знаеше, че е въпрос само на време. В това селце пътниците явно бяха голяма рядкост, а човек с войнишка пелерина — още по-голяма. До този момент обаче привеждането на любопитството в действие се бе оказало твърде тежко усилие.

Кълп махна на гостилничаря за халба ейл, след което се наведе към Дюйкър.

— Ще има въпроси. Скоро. Това е единият проблем. Нямаме лодка. Това е вторият. Като моряк хич ме няма. Това е третият…

— Добре, добре — изсъска му историкът. — В името на дъха на Гуглата, остави ме на мира да помисля малко!

Кълп се отдръпна. Физиономията му стана кисела.

Мушици прехвърчаха лениво между пращящите фенери из помещението. Селяни вътре нямаше и цялото внимание на гостилничаря беше сякаш обсебено от малазанските войници — тъмните му очи не се откъснаха от тях дори докато поставяше халбата с ейл пред Кълп.

Той го изчака да се отдалечи и изсумтя:

— Тази нощ тече някак странно, Дюйкър.

— Да бе. — „Къде са се дянали всички?“

Скърцането на стол ги накара да се обърнат към старшия малазанец, ефрейтор според знака на куртката му. Беше станал и се приближаваше към тях. Под сивия калаен знак имаше по-голямо петно, където боята на куртката не беше захабена — явно е бил сержант преди това.

Също като фигурата му, лицето му беше плоско и широко и издаваше канийска кръв някъде в потеклото му. Главата му беше бръсната, с белези от бръснача, някои все още покрити с корички спечена кръв. Погледът му се беше приковал в Кълп.

Магът заговори пръв.

— Дръж си езика зад зъбите, да не ми продължиш заднешката.

Войникът примига.

— Заднешката?

— Първо сержант, после ефрейтор — за редник ли ми се ерчиш пък сега? Предупредих те.

Изглежда, не му подейства.

— Никакъв ранг не виждам — изръмжа той.

— Само защото не знаеш къде да гледаш. Върни се на масата си, ефрейтор. Нашата работа я остави на нас.

— Ти си от Седма армия. — Явно нямаше намерение да се върне на масата си. — Дезертьор.

Рунтавите вежди на Кълп се вдигнаха.

— Ефрейтор, току-що се изправи лице в лице срещу целия кадър магове на Седма. А сега се разкарай от лицето ми, преди да съм сложил хриле и люспи на твоето.

Очите на ефрейтора пробягаха към Дюйкър, после отново се върнаха на Кълп.

— Сбърка — въздъхна магът. — Аз съм целият кадър. Този човек ми е гост.

— Хриле и люспи, а? — Ефрейторът опря грамадните си лапи на масата и се наведе към Кълп. — Само да подуша, че ми отваряш Лабиринт, ще се намериш с нож в гърлото. Това тука ми е постът, магьосниче, и всяка работа, която имате тук, е моя работа. Хайде, обяснявай се, преди да съм ти клъцнал тия големи уши и да ги сложа на колана си. Сър.

Дюйкър се окашля.

— Преди това да е стигнало по-далече…

— Затваряй си устата! — сряза го ефрейторът, без да откъсва погледа си от Кълп.

Прекъснаха ги викове отвън.

— Трут! — ревна ефрейторът. — Иди да видиш какво става.

Един млад коунски моряк скочи на крака, опипа дръжката на късия меч на хълбока си и тръгна към вратата.

— Тук сме — заговори Дюйкър на ефрейтора — да купим една лодка…

Зад вратата се чу ругатня, последвана от паническо скърцане на ботуши по паянтовия под на гостилницата. Трут нахлу вътре с пребледняло лице. От устата на младока се изля впечатляващ поток от коунски ругатни, които завършиха с:

— … въоръжена тълпа отвън, ефрейтор, и не им е до приказки. Разделиха се, десетина тръгнаха към „Рипат“.

Останалите моряци скочиха на крака. Един се обърна към ефрейтора.

— Ще я запалят, Геслер, и тогава ще си останем на тая скапана ивица плаж…

— На оръжие, в бойна формация — изръмжа Геслер и се обърна към другия пехотинец. — Предната врата, Сторми. Намери водача на тая група отвън и му забий една стрела между очите.

— Трябва да спасим гемията! — извика заговорилият моряк.

Геслер кимна.

— Ще го направим, Веред.

Пехотинецът Сторми зае позиция при вратата, зареденият му щурмови арбалет се появи в ръцете му сякаш изневиделица. Виковете отвън бяха станали по-силни и по-близки. Тълпата се окуражаваше и искаше да нахлуе в хана. Младият Трут стоеше в средата на помещението, късият меч трепереше в ръката му, а лицето му се бе зачервило от гняв.

— По-кротко, момче — каза му Геслер и погледът му се върна върху Кълп. — По-малко ще съм склонен да ви отрежа ушите, ако отворите Лабиринта си веднага, маг.

— Имате ли си врагове в това село, ефрейтор? — попита Дюйкър.

Мъжът се усмихна.

— Това се очакваше от доста време. „Рипат“ е пълна с провизии. Можем да ви откараме до Хисар… може би… но първо трябва да излезем оттук. Можеш ли да боравиш с арбалет?

Историкът въздъхна и кимна.

— Очаквайте стрели през стените — каза Сторми откъм вратата.

— Намери ли водача им?

— Да. Стои по-надалече.

— Не можем да чакаме. Към задната врата, всички!

Гостилничарят, който се беше свил зад малкия тезгях в другия край на помещението, излезе отпред, наведен като рак в очакване на залпа стрели през стената от зебло.

— Вересията, мезла — колко седмици минаха вече. Седемдесет и два джаката…

— Колко ти струва животът? — попита Геслер и махна на Трут да тръгне с другите войници през отвора в задната стена.

Гостилничарят се опули, после наведе глава.

— Седемдесет и два джаката, мезла?

— Горе-долу — кимна ефрейторът.

Хладен влажен въздух с мирис на мъх и мокър камък изпълни помещението. Дюйкър погледна Кълп, но той поклати мълчаливо глава. Историкът се надигна.

— Те имат маг, ефрейтор…

От улицата навън се надигна рев и удари предната стена на хана като вълна. Дървената рамка се огъна, стените от зебло се издуха. Кълп извика предупредително, скочи от стола си и се претъркаля по пода. Изпращя дърво, раздра се плат.

Подът се надигна от предните колове и отпрати всички към задната стена. Масите и столовете се прекатуриха. Гостилничарят изпищя изпод сриналия се тезгях.

Дюйкър се провря през процепа и скочи върху суха купчина водорасли. Кълп падна върху него и му изкара въздуха.

— Направи нещо, Кълп! — изпъшка Дюйкър.

Вместо отговор магът го дръпна да стане и го бутна с все сила.

— Бягай!

Магията, опустошила гостилницата, изведнъж секна. Все още държаща се на задните колци, постройката се килна обратно. Изпращяха греди и дървената й рамка се пръсна. Покривът се срина на пода сред облак от пясък и прах.

Сторми тичаше до Дюйкър по пясъка.

— Гуглата току-що плати на гостилничаря вересията му, а? — изпъшка войникът и махна с арбалета. — Тук съм, за да се погрижа за вас. Ефрейторът отиде напред — видиш ли бой, значи е до „Рипат“.

— Кълп къде е? — попита Дюйкър. Всичко беше станало толкова бързо, че му се виеше свят. — Беше до мене…

— Отишъл е да подуши оня заклинател според мен. Кой може да ги разбере маговете! Освен ако не е беглец. Гуглата ми е свидетел, дотук не показа кой знае какво, нали?

Стигнаха до брега. На трийсетина крачки вляво от тях Геслер и моряците настъпваха срещу тълпа от десетина местни, заели позиции пред тесния кей. На него беше вързана едномачтова гемия. Надясно пясъчната ивица продължаваше в лека извивка на юг, към далечния Хисар… град, лумнал в пламъци. Дюйкър залитна, спря и се загледа в ръждивочервеното небе над Хисар.

— Циците на Тогг да ме треснат дано! — изсъска Сторми, след като проследи погледа на историка. — Дрижна е дошъл. Май няма да ви караме до града в края на краищата, а?

— Грешиш — каза Дюйкър. — Трябва да се върна при Колтейн. Конят ми е в конюшнята — майната й на проклетата лодка.

— Бас слагам, че вече му глозгат ребрата. Тук хората яздят камили, конете ги ядат. Забрави. — Посегна да го хване, но историкът вече се беше отскубнал и драпаше нагоре по брега, надалече от „Рипат“ и започналия пред нея бой.

Сторми се поколеба, после изруга и затича след Дюйкър.

Блясък на магия подпали въздуха над предната улица, последван от болезнен писък.

„Кълп — помисли Дюйкър. — Или пердаши, или умира.“ Затича по плажа, минаващ успоредно на селото, докато не прецени, че се намира точно срещу конюшните, след което нагази през тръните. Сторми закрачи до него.

— Само да те видя, че си тръгнал по живо — по здраво, нали?

— Благодаря — прошепна Дюйкър.

— Кой си ти, между другото?

— Имперският историк. А ти кой си, Сторми?

Мъжът изсумтя.

— Никой. Съвсем никой.

Забавиха крачка и се шмугнаха между първия ред колиби, скрити в сенките. На няколко крачки от улицата въздухът пред тях се раздвижи и се появи Кълп. Пелерината му беше осаждена, а лицето — почервеняло от огнения блясък.

— Какво, в името на Гуглата, търсите тук вие двамата? — изсъска им той. — Тук обикаля Върховен маг — Гуглата само знае защо е тук. Проблемът е, че вече знае, че аз съм тук, така че не съм добър за компания — едва успях да хвърля последната…

— Оня писък, дето го чух, твоят ли беше? — попита Дюйкър.

— Да са те удряли с магия някой път? Кокалите ми едва не изхвърчаха от ставите. И гащите си насрах. Ама съм жив.

— Засега — ухили се Сторми.

— Голяма благодат — измърмори Кълп.

Дюйкър отвори уста:

— Трябва да…

Нощта около тях разцъфна в ослепителна огнена експлозия, която събори и тримата на земята. Болезненият крясък на историка се сля с виковете на другите двама мъже, щом чародейството сякаш се впи в плътта му, смразяващо студено около костите му, и непоносимата болка разтърси крайниците му. Крясъкът му се усили още повече, щом неумолимата болка стигна до мозъка му и скри околния свят в кървавочервена мъгла, кипнала сякаш зад очите му. Дюйкър се замята и се затъркаля по земята, но спасение нямаше. Магията го убиваше — ужасяващо жесток удар срещу самия него, нахлул във всяко кътче на съществото му.

И после свърши. Той лежеше вкочанен, опрял буза в хладната прашна земя, тялото му още потръпваше. Беше се подмокрил. Потта му вонеше ужасно.

Една ръка го стисна за яката на телабата. Дъхът на Кълп лъхна горещ в ухото му и магът прошепна:

— Върнах му го. Достатъчно, за да го ужили. Трябва да стигнем до гемията на Геслер…

— Върви със Сторми — изпъшка Дюйкър. — Аз взимам конете…

— Луд ли си?

Историкът надмогна желанието отново да закрещи и се изправи с мъка. Тялото му се олюля от спомена за изтърпяното.

— Тръгвай със Сторми, проклет да си… тръгвай!

Кълп го изгледа с присвити очи.

— Аха. Ще яздиш като доусиец. Може и да мине…

Сторми, с мъртвешки пребледняло лице, го задърпа за ръкава.

— Геслер няма да ни чака вечно.

— Добре. — Магът кимна за последен път на Дюйкър и тръгна след пехотинеца. Затичаха надолу към брега.

Геслер и моряците му бяха в беда. По разровения пясък около кея се въргаляха тела — първите десетина от местните и двама моряци от Коун. Геслер, Трут и още един моряк се мъчеха да задържат на разстояние нова тълпа селяци — мъже и жени, — които налитаха срещу тях с безразсъдна ярост, размахвайки харпуни, чукове, сатъри, някои — с голи ръце. Другите двама моряци — ранени — бяха на борда на „Рипат“ и отчаяно се мъчеха да срежат въжетата.

Стигнаха на десетина крачки зад тълпата и пехотинецът се приведе, прицели се и пусна стрела в гмежта от тела. Някой изпищя. Сторми метна арбалета през рамо и извади късия си меч и камата си.

— Можеш ли да извадиш нещо от ръкава за тия тук, маг? — попита той рязко и без да дочака отговор, се хвърли и атакува тълпата във фланг. Тълпата се люшна; никой от селяните не беше убит, но газещият през тях войник им нанасяше ужасни рани — мъртвите не бяха препятствие, ранените — да.

Геслер вече държеше кея сам — Трут дърпаше ранения си приятел към гемията. Един от ранените моряци на борда на „Рипат“ се сгърчи за последно и умря.

Кълп се поколеба: разбираше, че каквато и магия да развихри, ще привлече Върховния маг. Не смяташе, че ще може да понесе още една атака. Всичките му стави кървяха отвътре и плътта около тях се издуваше от кръв. До заранта нямаше да може да се движи. „Стига да преживея тази нощ.“ Все пак оставаха няколко по-прикрити хода.

Той вдигна ръце и нададе пронизителен писък. Пред него изригна огнена стена и се затъркаля с грохот към селяните. Те се разбягаха. Кълп отпрати вълната след тях нагоре по брега. Щом стигна до тревната ивица, стената от огън изчезна.

Сторми се обърна и викна:

— Като си могъл да направиш това…

— Нищо не беше — отвърна Кълп и тръгна към него.

— Стена от…

— Казах, нищо не беше! Мигване на Гуглата, най-обикновена илюзия, глупако! Хайде, да се разкарваме оттук!

Веред го изгубиха на двайсет разтега от брега — харпун се заби в гърдите му и кръвта му рукна по хлъзгавата палуба. Геслер го изхвърли безцеремонно през борда. Освен ефрейтора, на крака все още оставаха Трут, Сторми и Кълп. Друг моряк вече губеше битката с прерязаната артерия на лявото си бедро и се намираше само на минути от Портите на Гуглата.

— Запазете пълна тишина — прошепна Кълп. — Никакви светлини — Върховният маг е на брега.

Затаиха дъх. Една безжалостна ръка затисна устата на издъхващия моряк, докато стоновете му не престанаха.

С полуизпънато платно „Рипат“ бавно се плъзна от плиткия залив и носът й зацепи водата с тихо приплясване.

Достатъчно силно, за да ги засекат, знаеше Кълп. Отвори Лабиринта си и замята звуци напосоки: тук приглушен човешки глас, там — пращене на дърво. Загърна водата наоколо в тъмна сянка. Сдържаше мощта на Лабиринта си и извличаше само по една тънка струйка, колкото да заблуди, но не и да предизвика.

На шейсетина разтега вляво от тях блесна магия, подмамена от хвърлен звук. Тъмата погълна чародейната светлина.

Нощта отново притихна. Геслер и останалите като че ли схванаха какво прави Кълп. Очите им се приковаха в него пълни с надежда и с едва удържан страх. Трут държеше руля вкочанен, без да смее да направи нищо, освен да държи гемията пред лекия бриз откъм брега.

На Кълп му се струваше, че пълзят едва-едва. От челото му закапа пот — вече беше подгизнал от усилието да заблуди сетивата на Върховния маг. Усещаше гибелно опасните магически лъчи, опипващи морската повърхност наоколо, чак сега осъзнал, че противникът му е жена, а не мъж.

Далече на юг пристанището на Хисар светеше — стена от огън и пушеци. Не се и опитаха да възвият натам, Кълп разбираше не по-зле от останалите, че за тях там няма да се намери убежище. Седемте града се бяха вдигнали на бунт.

„А ние сме в морето. Останал ли ни е безопасен пристан? Геслер каза, че тази гемия е заредена с провизии — дали ще стигнат да ни откара до Ейрън? През враждебни води при това…“ По-добра възможност щеше да е Фалар, но той пък се падаше на седемдесет левги южно от Доусин Пали.

После го споходи друга мисъл, още докато диренето на Върховния маг заглъхна и накрая изчезна. „Хеборик Леката ръка — нещастният кучи син е тръгнал за срещата, ако всичко е минало според плана. Да прекоси пустинята до един безлюден бряг.“

— Е, вече можете да дишате спокойно — каза магът. — Тя се отказа да ни търси.

— Извън обхвата ли сме? — попита Трут.

— Не, просто загуби интерес. Предполагам, че има да свърши по-важни работи, момче. Ефрейтор Геслер.

— Да?

— Трябва да прекосим пролива. До брега на Отатарал.

— За какво, в името на Гуглата?

— Съжалявам, но този път аз съм старшият. Направете каквото ви заповядах.

— А ако просто те хвърлим през борда? — попита кротко Геслер. — Тук гъмжи от денрабъ, хранят се по крайбрежието на Саул. Вкусна мръвка ще си…

Кълп въздъхна.

— Трябва да приберем един Върховен жрец на Финир, ефрейтор. Дайте ме за храна на денрабъ и никой няма да скърби за загубата. Но ядосате ли един Върховен жрец, сприхавият му бог като едното нищо може да насочи кървясалото си око към вас. Готови ли сте да поемете такъв риск?

Ефрейторът се облегна на парапета и се изсмя. Сторми и Трут също се ухилиха.

Кълп се навъси.

— Това ви струва смешно?

Сторми се наведе над планшира и се изплю във водата. После обърса уста с опакото на ръката си и каза:

— Изглежда, че Финир вече е насочил окото си към нас, магьоснико. Ние сме от Ротата на Глигана, от разформированата Първа армия. Тоест, преди Ласийн да премаже култа. Сега сме само морски пехотинци, прикрепени към жалката Крайбрежна стража.

— Но не можа да ни спре да почитаме Финир — добави Геслер. — Даже привличаме нови последователи на войнишкия култ. — И той кимна към Трут. — Тъй че само посочете пътя — брега на Отатарал, казвате. Насочи право на изток, момче, и го опънете това платно.

Кълп бавно ги огледа и попита:

— На някой друг да му се налага да си пере гащите?

 

 

Загърнат в телабата си, Дюйкър потегли от селото. От двете страни на крайбрежния път се мяркаха човешки фигури, безлики на бледата лунна светлина. Прохладният пустинен въздух като че ли носеше в себе си утайка от пясъчна буря, задушлива прашна мъгла, която лепнеше по гърлото. Щом стигна кръстовището, историкът дръпна юздите. На юг крайбрежният път продължаваше чак до Хисар. Керванджийски черен път водеше на запад, в сушата. На четвърт миля по този път беше спряла на стан войска.

Не се забелязваше никакъв ред. Хилядите шатри бяха изпънати безразборно около кръглото заграждение от коли в средата, загърнато от осветените от пламъци облаци прах. Над пясъците се носеха провлачени песни. По пътя, само на петдесетина крачки от мястото, където беше спрял Дюйкър, окаяно отделение малазански войници се гърчеше над така наречените от туземците „Хлъзгави легла“ — четири дълги копия, забити с остриетата нагоре с жертвата, набучена на тях, под раменете и в бутовете. Според тежестта на жертвата и волята й да остане неподвижна, нанизването и бавното хлъзгане надолу можеше да продължи с часове. По милостта на Гуглата, утринното слънце щеше да ускори смъртта на нещастниците. Историкът усети как сърцето му се вкочани от леден гняв.

Знаеше, че с нищо не може да им помогне. Достатъчно предизвикателство беше, че все още е жив в опустошена от пожари и изпълнена с жажда за смърт земя. Но щеше да дойде и часът на възмездието. „Стига боговете да го поискат.“

Магически пламъци изригваха, огромни и — от толкова далече — безшумни над Хисар. Жив ли беше все още Колтейн? Бълт? Седма? Дали Сормо бе успял да съзре навреме какво предстои?

Дюйкър смуши коня и продължи по пътя. Появата на изменническата армия го беше стъписала. Беше се появила сякаш изневиделица и въпреки целия хаос в стана там имаше командири, изпълнени с жажда за кръв и способни да изпълнят намеренията си. Този бунт не беше хаотичен. „Кълп спомена за Върховен маг. Кой друг може да е там? Ша’ик разполагаше с години, за да изгради своята армия на Апокалипсиса, да изпрати навсякъде агентите си, да подготви тази нощ… и това, което предстои. Знаехме какво става. Ласийн отдавна трябваше да набучи главата на Пормквал и да предаде властта на Колтейн. Един способен Върховен юмрук можеше да съкруши това.“

— Доусий ким’арал!

От насипа откъм сушата се надигнаха три загърнати в гугли фигури.

— Нощ на славата! — отвърна както подобаваше Дюйкър и ги подмина, без да забавя.

— Почакай, доусий! Апокалипсисът иска да те прегърне! — извика единият и посочи към стана.

— Имам близки в пристанището на Хисар — отвърна историкът. — Отивам да споделя с тях благодатта на освобождението! — Изведнъж Дюйкър дръпна юздите и обърна коня. — Освен ако Седма не си е върнала града — това ли е вестта, която носите?

Заговорилият се изсмя.

— Те са съкрушени. Избити в постелите им, доусий! Хисар е освободен от проклятието на мезла!

— Тогава отивам! — Дюйкър отново срита коня и продължи напред. Затаи дъх, но туземците го оставиха на мира. „Седма е унищожена? Дали и Колтейн сега се люлее на хлъзгаво легло?“ Трудно му беше да го повярва, но пък беше напълно възможно. Явно щурмът е бил внезапен, подкрепен от висше магьосничество… „А аз извлякох оттам Кълп, точно в тази нощ. Гуглата да ме прокълне в кокалите ми дано.“ Колкото и пъти да се беше прераждал, Сормо Е’нат все пак си беше момче, плътта му едва ли се беше закалила достатъчно за подобно предизвикателство. Сигурно беше успял да разкървави няколко носа между вражеските магове. Но да се очаква повече щеше да е несправедливо. Сигурно се бяха сражавали упорито.

Все едно, той трябваше да се погрижи за себе си. Друго имперският историк не можеше да си позволи. Нещо повече, можеше да пътува в тила на противника и това му предоставяше изключителни възможности. „Въпреки всички рискове.“ Щеше да събере цялата информация, която можеше, в очакване да се върнат наказателните сили на Малазан, и тогава знанията му щяха да се превърнат в смъртоносно оръжие. „С две думи — шпионин. Дотук с обективността, Дюйкър.“ Образът на малазанските войници покрай керванджийския път, които бавно издъхваха на „хлъзгавите легла“, беше достатъчен, за да заличи всякакво желание за безпристрастност.

В рибарското селце на половин миля зад него изтътна магическа мълния. Дюйкър се поколеба за миг и продължи. Кълп умееше да оцелява, а ако се съдеше по вида на онези от крайбрежната стража, имаше на своя страна ветерани. Магът се беше сблъсквал с могъщо чародейство и преди — това, което не можеше да надвие, можеше да избегне. Дюйкър отдавна бе преживял войнишките си дни, присъствието му щеше да е по-скоро пречка, отколкото помощ — по-добре щяха да се оправят без него.

Но какво ли щеше да предприеме тепърва Кълп? Ако от Седма все още имаше оцелели, то мястото на кадровия маг беше при тях. А съдбата на Хеборик? „Е, направих каквото можах за безръкия кучи син. Финир да те пази дано, старче.“

По пътя не се мяркаха бегълци. Изглежда, фанатичният призив на всеоръжие се бе оказал изпълнен — всички се бяха обявили за воини на Дрижна. Старици, рибарски жени, деца и благочестиви старци. Все пак Дюйкър очакваше да срещне поне малазанци или най-малкото следи от отчаяните им усилия да се спасят, завършили с грозна смърт. Но пътят се точеше напред гол и призрачен под сребристата лунна светлина.

На фона на огнения блясък от далечния Хисар се появиха пустинни нощни пеперуди. Въртяха се из въздуха и пърхаха като късчета пепел, с големина на разтворена длан, прелитаха около историка. Бяха месоядни твари и се отправяха, все повече и повече, натам, накъдето се беше запътил и той.

След няколко минути нощта оживя от мълчаливите многоцветни насекоми, вихрещи се покрай историка от всички страни. Дюйкър едва успя да потуши надигащия се в него смразяващ ужас. „Много и разнолики са предвестниците на смъртта.“ Той се намръщи, мъчейки се да си спомни къде беше чул тези думи. „Сигурно в някоя от безбройните траурни песни, пети в чест на Гуглата от жреците в Сезона на развалата в Унта.“

Първите съборетини в покрайнините на града се появиха в гаснещия сумрак — паянтови бараки и колиби, схлупени по скалистото плато над брега. Из въздуха се носеше задушлив дим, миришеше на изгоряло дърво и опърлен плат. Миризмата на един унищожен град, миризма на ярост и на сляпа омраза. Твърде познато бе всичко това за Дюйкър и го накара да се почувства стар.

През пътя притичаха две деца и се шмугнаха между бордеите. Едното нададе лудешки смях — лудост и разбиране, някак неуместно за толкова младо същество. Историкът отмина, но усети как кожата му настръхна и страхът, който го обзе, го изненада. „Страх от деца? Не ти е мястото тук, старче.“

Небето над пролива вляво от него започна да изсветлява. Хищните пеперуди се понесоха към града и се скриха сред кълбестите облаци пушек. Дюйкър спря. Тук крайбрежният път се раздвояваше, главното трасе продължаваше напред, за да се превърне в главната улица на града. Вторият път, надясно, заобикаляше града и водеше към малазанските казарми. Историкът се вторачи примижал натам. Над казармите се издигаха стълбове дим, пустинният вятър ги огъваше и ги тласкаше на юг.

„Изклани в леглата си?“ Тази възможност изведнъж му се стори някак прекалено реална. Подкара към казармите. Вдясно Хисар гореше. Поддаваха греди, рухваха стени, дялан камък хрущеше и се пръскаше под непоносимия зной. Пелени дим загръщаха гледката под смъртния си покров. От време на време откъм вътрешността на града отекваше далечен писък. Беше ясно, че разрушителният гняв на бунта се е обърнал срещу самия себе си. Свободата бе извоювана с цената на всичко.

Стигна до отъпкания черен път, край който доскоро се намираше керванджийският стан — където двамата със Сормо бяха станали свидетели на пророчеството. Станът бе изоставен набързо, вероятно само преди няколко часа. Глутница безпризорни псета ровеха в оставената купчина смет.

От другата страна на пътя за Фаладан се издигаше укрепената стена на малазанския гарнизон. Дюйкър забави до ходом, после спря. Малкото останали здрави участъци напукан каменен зид бяха покрити със сажди. Магията, връхлетяла стената, беше пробила на четири места, доколкото можеше да види, всяко — нащърбен отвор в зида, достатъчно широк, за да мине наведнъж цяла фаланга. Проломите бяха задръстени от трупове, проснати между съборилите се каменни блокове. Малцина бяха облечени в броня, а оръжието беше повече древни пики и касапски сатъри.

Седма се беше сражавала здраво, срещнали бяха нападателите на всички проломи; срещу свирепата магия бяха посекли безчет нападатели. Никой не беше убит насън в леглото си. В мислите на историка потече струйка надежда.

Огледа надолу, където орехите обрамчваха настланата с каменни плочи улица. Там се бе разиграла някаква конна битка, близо до вътрешната порта на укреплението. Два конски трупа се въргаляха сред десетките тела на хисарци, но доколкото можеше да прецени, сред тях нямаше малазански пиконосци. Или бяха извадили голям късмет да не дадат нито една жертва, или им беше останало време да приберат убитите си и ранени другари. Тук беше пипала организираща ръка, силна при това. „Колтейн? Или Бълт?“

По улицата не се мяркаше жив човек. Дори да бе продължила, битката се беше изместила. Дюйкър слезе от седлото и се приближи до един от проломите в стената. Покатери се по нападалите камъни, като избягваше хлъзгавите от кръв. Повечето щурмуващи, както видя, бяха убити със стрели. Много от телата бяха нанизани като игленици от късите железни пръчки. Обхватът е бил убийствено къс, резултатът — смъртоносен. Яростният и хаотичен щурм на тълпа зле въоръжени хисарци не беше имал никакъв шанс срещу такъв съсредоточен огън. Дюйкър не видя трупове зад нападалите камъни.

Тренировъчният плац на казармата беше празен. Тук-там бяха издигнати барикади, за да се нанася от тях убийствен кръстосан огън в случай, че отбраната на проломите поддаде — но по нищо не личеше, че това се е случило.

Той слезе от камарата срутени камъни. Малазанският щаб и казармите бяха опожарени. Дюйкър се зачуди дали Седма не го е направила сама. „Като с това е заявила, че Колтейн няма намерение да се крие зад стените. Седма и уикците са тръгнали навън, в боен строй. Как ли са се справили?“

Върна се при коня си. Още пушеци се кълбяха тежко над квартала с малазанските имения. Утрото беше придало на въздуха странно спокойствие. Гледката на опустелия град му се струваше нереална, сякаш просналите се по улиците трупове бяха само плашила, оставени след празника на жътвата. Хищните пеперуди обаче ги бяха намерили, бяха ги накацали и големите им прилепови криле пърхаха, докато ядяха мъртвата плът.

Подкара коня си към малазанските имения. Отдалече дочу викове и писъци, лай на кучета и рев на мулета. Ревът на пламъците се надигаше и спадаше като вълни, разбиващи се в стръмни скали; носеха валма от зной по страничните улички, съскаха и пращяха по купищата улична смет.

На петдесетина крачки от именията се озова пред първата сцена на истинско безжалостно клане. Разбунтувалите се хисарци бяха ударили малазанския квартал с внезапна ярост, вероятно по същото време, когато друга тяхна сила се беше стоварила върху казармите на Седма. Търговците и благородниците бяха хвърлили личната си охрана в отчаяна отбрана, но се бяха оказали твърде малобройни и тъй като им беше липсвало единство, бяха избити безмилостно. След това тълпата се бе изляла по улиците, беше разбила вратите на именията и бе извлякла навън малазанските семейства.

И тогава, видя Дюйкър, докато конят му предпазливо газеше през труповете, бе настъпило същинското безумие. Виждаха се изкормени мъже, червата им бяха измъкнати и увити около жени — съпруги, майки, лели и сестри — изнасилени, преди да бъдат удушени с въжета от оплетени черва. Историкът видя деца с разбити черепи, бебета, набучени на шишове за тапу. Повечето млади дъщери обаче бяха отведени от нападателите още по-навътре в квартала. Участта им сигурно щеше да е по-ужасна и от тази на близките им.

Дюйкър гледаше всичко това с нарастваща вцепененост. Ужасната агония, развихрила се тук, сякаш стягаше въздуха, настръхнала и готова да смаже разсъдъка му. И за да се опази, душата му се отдръпна все по-навътре и навътре. Способността му да наблюдава обаче се съхрани, вече напълно откъсната от каквито и да било чувства — освобождаването им щеше да дойде по-късно, знаеше той: разтрепераните крайници, кошмарите, бавното разпадане на всичко, в което е вярвал.

Продължи напред към първия площад в квартала, като очакваше да види същото. Но това, което видя го порази. Хисарските бунтовници се бяха натъкнали на засада на площада и бяха изтребени до крак. Използваните стрели след това бяха прибирани, за да се използват отново, но някои счупени бяха останали по труповете. Историкът слезе и извади една. „Уикска.“ Смяташе, че вече може да сглоби това, което се беше случило.

Казарменият комплекс е бил обсаден. Онзи, който е предвождал хисарците, е смятал да попречи на Колтейн и силите му да нанесат удар в града и доколкото можеше да се съди по мощта на приложеното магьосничество, се беше опитал да унищожи напълно малазанската армия. В това отношение явно се бе провалил. Уикците бяха атакували, бяха пробили обкръжението и бяха препуснали направо към именията — там, където са знаели много добре, че клането вече е започнало. Вече закъснели да предотвратят първата атака при портите на квартала, бяха променили маршрута си, бяха заобиколили тълпата и бяха направили засада на площада. Хисарците, с тяхната жажда за още кръв, се бяха изсипали там, прекосявайки откритото пространство без съгледвачи пред себе си.

И тогава уикците ги бяха избили до крак. Не беше имало никакъв риск да си прибират стрелите. Избиването е било пълно, всеки път за бягство е бил затворен и бе последвало безжалостно изтребление.

Дюйкър чу приближаващи се стъпки и се обърна. Зад него се приближаваше отряд бунтовници. Бяха добре снаряжени, с пики в ръцете и тълвари на бедрата. Плетените ризници лъщяха под червените им телаби. На главите си носеха острите шлемове на Градската стража.

— Ужасно клане! — проплака Дюйкър провлечено на доусийския говор. — Трябва да бъде отмъстено!

Сержантът, който водеше отряда, го изгледа нащрек.

— Покрит си с пустинна прах.

— Да. Идвам от силите на Върховния маг на север. Племенник имам, живееше в пристанищния квартал. Искам да го намеря…

— Ако още е жив, старче, сигурно е тръгнал с армията на Релой.

— Прогонихме мезла от града — намеси се друг от войниците. — Превъзхождаме ги многократно по чет, пострадали са жестоко и са претоварени с десетките хиляди бежанци…

— Млъкни, Джебура! — сряза го сержантът и присви очи към Дюйкър. — Сега отиваме при Релой. Ела с нас. Всички хисарци ще бъдат благословени, ако се включат в последното клане на мезла.

„Задължителна повинност. Нищо чудно, че наоколо няма никой. Всички са в свещената армия, все едно дали искат, или не.“ Историкът кимна.

— Ще дойда. Заклел съм се да опазя живота на племенника си, нали разбираш…

— Клетвата да изстържем покварата на мезла от Седемте града е по-силна — изръмжа войникът. — Дрижна иска душата ти, доусий. Апокалипсисът дойде — войски се сбират по цялата земя и всички трябва да се притекат на призива.

— Снощи проливах кръвта на крайбрежната стража на мезла — душата ми се отзова тогава, хисари. — Тонът на Дюйкър съдържаше предупреждение. „Почитай волята на по-старите от теб, дете.“

Младежът кимна с признателност.

Дюйкър поведе коня си за юздите с отделението през именията. Армията на Камъст Релой, както му обясни сержантът, била завладяла равнината на югозапад от града. Трите племена одан тормозели омразните малазанци, нападали непрестанно колоната бежанци и малобройните войници, мъчещи се да ги опазят. Мезла се стремели да стигнат до Сиалк, друг крайбрежен град, на двайсет левги от Хисар. Това, което глупците не знаели, добави с мрачна усмивка сержантът, е, че Сиалк също бил паднал и в този момент хиляди благородници мезла с техните семейства били подгонени по северния път. Скоро командирът на мезла щял да се окаже с два пъти повече граждани, които се е заклел да брани.

След това Камъст Релой щял да обкръжи врага със сили, превъзхождащи го седем към едно, и да довърши клането. Очаквало се сражението да е след три дни.

През цялото това време Дюйкър пръхтеше одобрително, но умът му работеше бясно. Камъст Релой беше Върховен маг, за когото се смяташе, че е бил убит в Рараку преди десет години, при сблъсък с Ша’ик за това кой е предопределен да води Апокалипсиса. Но сега се оказваше, че вместо да убие съперника си, Ша’ик бе спечелила верността му. Намеците за гибелно съперничество, за вътрешни вражди и лични сблъсъци бе послужило на Ша’ик да създаде сред малазанците впечатлението за вътрешна слабост, обременяваща каузата й. „Всичко е било лъжа. Били сме подведени и сега си плащаме.“

— Войската на мезла е като огромен звяр — каза сержантът, когато наближиха покрайнините на града, — ранен от безбройните удари, с окървавени флангове. Звярът все още залита напред, заслепен от болка. След три дни, доусий, звярът ще бъде сломен.

Историкът кимна замислено, спомнил си за сезонните ловни хайки за глигани в лесовете на северен Кюон Тали. Един следотърсач му беше разправял, че между ловците, които биват убити в такива хайки, повечето срещали участта си, след като глиганът е получил фаталната си рана. Неочакван, последен замах, убийствен скок напред, отричащ хватката на Гуглата над звяра. Стремежът към бърза победа лишаваше ловците от предпазливост. Дюйкър долови нещо от тази свръхсамоувереност в думите на бунтовника. От звяра течеше кръв, но той все още не беше убит.

Когато поеха на юг, слънцето се бе изкачило високо в небето.

 

 

Подът на камерата беше хлътнал в средата като купа и покрит с гъсти като плъст наноси прах. Беше почти на една трета левга в каменното ядро. Грубо изсечените стени се бяха напукали като стъкло и пукнатините се проточваха надолу от сводестия покрив. В центъра на помещението имаше рибарска лодка, полегнала на една страна; несваленото платно на мачтата й висеше като стара паяжина. Сухият горещ въздух беше избутал клиновете от свръзките и дъските се бяха изкорубили.

— Изобщо не съм изненадан — заяви Маппо.

Устните на Икариум леко се извиха, после той пристъпи покрай трелла и се приближи до лодката.

— Пет години. Не повече. Все още надушвам солта. Моделът познат ли ти е?

— Проклинам се, че не съм проявявал досега интерес към подобни неща — въздъхна Маппо. — Честно казано, трябваше да предвидя подобни моменти… та за какво мислех?

— Убеден съм — отрони замислено Икариум, отпуснал ръка на носа на лодката, — че Искарал Пъст искаше да намерим точно това.

— Струва ми се, че ни изпрати за метла — измърмори треллът.

— Метлата му несъмнено ще се появи от само себе си. Трябвало е да оценим не целта на търсенето, а пътя.

Маппо присви недоверчиво очи към приятеля си, после се озъби одобрително.

— Винаги става така, нали? — Пристъпи след джага в помещението и подуши. — Не надушвам никаква сол.

— Може да съм преувеличил.

— Ще ти призная, че не изглежда като да е стояла тук от столетия. Как да го разбираме това, Икариум? Рибарска лодка, намерена дълбоко в една скала, насред пустиня, на трийсет левги от всичко, което да е по-голямо от изворче. Върховният жрец ни изправя пред загадка.

— Наистина.

— Все пак познат ли ти е моделът?

— Уви, във водния занаят и други морски неща съм толкова невежа, колкото си и ти, Маппо. Боя се, че не оправдахме очакванията на Искарал Пъст.

Треллът изсумтя, а Икариум започна да оглежда лодката.

— Тук има някакви мрежи, изплетени са майсторски. Някакви гърчави неща, може да е било риба някога… аха! — Джагът бръкна вътре. Изтропа дърво. Изправи се и се обърна към Маппо с метлата на Върховния жрец в ръка.

— Сега ще метем ли?

— Мисля, че задачата ни е да върнем това на законния му собственик.

— Лодката или метлата?

Икариум вдигна вежда.

— Виж, това е интересен въпрос, приятелю.

Маппо се намръщи, после сви рамене. И да имаше нещо умно във въпроса му, беше си чиста случайност. Чувстваше се обезсърчен. Толкова време под земята, толкова време в бездействие и подчинен на прищевките на един луд. Струваше му огромно усилие да подчини ума си на тази загадка и честно казано, допускането, че изобщо си струва, го възмущаваше. След дълга пауза той въздъхна.

— Сянка е забърсал тази лодка заедно с хората на нея, отмъкнал ги е отнякъде и ги е тикнал тук. Дали лодката не е била на самия Пъст? Не ми прилича много да е с рибарско потекло. Не съм чул нито една пристанищна ругатня да се изтърси от устните му, никакви солени метафори и язвителни подмятания.

— Следователно тази лодка не е на Искарал Пъст.

— Не е. При което остава…

— Да. Или е на мулето, или е на Слуга.

Маппо кимна и потърка наболата си четина.

— Признавам ти, че едно муле в лодка може да е достатъчно интересна гледка, за да подхрани любопитството на един бог дотолкова, че да реши да съхрани и двете за бъдещето.

— О, да, но каква полза, ако няма езеро или локвичка, която да допълни картината? Не, мисля, че мулето трябва да го изключим. Този съд е на Слуга. Спомни си пъргавината, с която се катереше…

— Спомни си ужасната чорба…

— Не беше чорба, а пране, Маппо.

— Точно това имах предвид, Икариум. Ти си прав. Слуга някога е порил морската шир в тази лодка.

— Значи сме съгласни.

— М-да. Не бих казал, че се е издигнал много, горкичкият.

Икариум тръсна глава, после вдигна метлата пред себе си като хоругва.

— Нови въпроси за Искарал Пъст. Дали не е време да се връщаме, Маппо?

 

 

След три часа двамата — уморени — завариха Върховния жрец на Сянка седнал на масата в библиотеката. Искарал Пъст се беше навел над Драконовата колода.

— Закъсняхте! — сопна им се той, без да вдига глава. — Колодата скимти на умряло, напращяла с енергия. Светът навън кипи — любовта ви към невежеството е недостойна в тези размирни времена. Елате и вижте полето, странници, или си останете невежи, на свой риск.

Маппо изсумтя отвратено и отиде до рафта с каните вино. Изглежда, дори Икариум се стъписа от думите на Върховния жрец, защото изтърва метлата, дръпна един стол и се тръшна на него срещу Искарал Пъст. Безсилието, което се излъчваше от джага, не предполагаше кротка следобедна беседа. Маппо напълни две чаши и също отиде до масата.

Върховният жрец вдигна Колодата в двете си ръце и измърмори тиха молитва към Сенкотрон. Започна да реди спирално поле, като постави първо средната карта.

— Обелиск! — жално изскимтя Икариум и помръдна нервно на стола. — Знаех си! Минало, бъдеще и сегашно, тук и сега, тогава и когато…

— Дъх на Гуглата! — изпъшка Маппо.

Падна втората карта, горният й ляв ъгъл затисна долния десен на Обелиск.

— Въжето — Покровителят на убийците на Сянка, ха! — Следващите карти западаха в бърза последователност, а Искарал Пъст обявяваше значението им все едно, че публиката му е или невежа, или сляпа. — Опонн, с мъжкия Близнак отгоре, късметът, който бута, лош късмет, ужасно нещастие, грешна преценка, лоши обстоятелства… Скиптър… Трон… Кралицата на Върховен дом Живот… Вретенарят на Върховен дом Смърт… Войник на Върховен дом Светлина… Рицар на Живот, Зидар на Мрак… — Последваха още десетина карти, след което Върховният жрец се отпусна назад, присвил очи и със зяпнала уста. — Обновление, възкресение без преминаване през Портите на Гуглата. Прераждане… — Вдигна глава и срещна погледа на Икариум. — Трябва да тръгнете на път. Скоро.

— Ново изпитание ли? — попита джагът толкова кротко, че Маппо настръхна от тревога.

— Да! Не виждаш ли, глупако?

— Какво да виждам? — прошепна Икариум.

Явно без да разбира, че животът му виси на косъм, Искарал Пъст се надигна и бясно замаха с ръка към картите.

— Пред очите ти е, идиот! Толкова ясно е, колкото моят Господар на Сянка може да го покаже! Как си оживял толкова дълго? — В беса си Върховният жрец награби малкото останали туфи по темето си, заскуба ги и заподскача. — Обелиск! Нима не виждаш? Зидар, Вретенар, Скиптър, Кралици и Рицари, Крале и шутове!

Ръцете на Икариум се стрелнаха светкавично над масата, стиснаха жреца за яката, вдигнаха го и го тръшнаха на масата. Искарал Пъст изхъхри, облещи очи и зарита немощно.

— Приятелю — намеси се Маппо, изтръпнал от страх, че ще трябва да се намеси и да свали ръцете на Икариум от врата на жертвата му, преди да е станала непоправимата беля.

Джагът го пусна, стъписан от собствения си изблик на гняв, и вдиша дълбоко.

— Изразете се по-ясно, жрецо — каза той кротко.

Искарал Пъст порита още малко върху масата, като пръскаше по пода дървените карти, след което се укроти. Погледна Икариум с облещени, пълни със сълзи очи.

— Трябва да навлезете — изхриптя той — в Свещената пустиня.

— Защо?

— Защо? Ха! Защо! Ша’ик е мъртва.

 

 

— Длъжни сме да приемем — замислено промълви Маппо, — че характеристиката никога да не отговаря пряко е дълбоко вродена у този човек. За него това е толкова естествено, колкото дишането.

Седяха във вестибюла, отстъпен на трелла за квартира. Искарал Пъст се беше покрил вдън земя, след като изрече изречението си, а от Слуга и помен нямаше, откакто се бяха върнали от пещерата с рибарската лодка.

Икариум кимна.

— Той спомена за възкресение. Това трябва да се обмисли, защото внезапната смърт на Ша’ик като че ли отрича всякакво пророчество, освен ако всъщност „обновление“ не означава завръщане от Портите на Гуглата.

— А Искарал Пъст очаква от нас да присъстваме на това прераждане? Колко лесничко ни е оплел в безумната си паяжина. Мен ако питаш, радвам се, че вещицата е мъртва, и се надявам да си остане така. Едно въстание винаги е кърваво. Ако смъртта й отдръпне тази страна от пропастта на бунта, то намесата би ни поставила пред смъртен риск.

— Боиш се от гнева на боговете?

— Боя се да не би да позволя глупаво да бъда използван от тях или от слугите им, Икариум. Кръвта и хаосът са виното и месото за боговете — за повечето от тях, във всеки случай. Особено за онези, които горят от жажда да се месят в делата на смъртните. Няма да им помагам да постигнат желанието си.

— Аз също, приятелю — каза джагът, въздъхна и стана от стола си. — И все пак бих присъствал на едно такова възкресение. Що за коварство би могло да изтръгне една душа от хватката на Гуглата? Всеки изпробван ритуал на възкресение, за който съм чувал, неизбежно е стигал до неизмеримо висока цена. Дори когато пуска една душа, Гуглата се старае да спечели от сделката.

Маппо притвори очи и разтърка широкото си, покрито с белези чело. „Приятелю мой, какво търсим тук с теб? Разбирам отчаянието ти, разбирам стремежа ти да намериш всеки възможен път към просветлението. Ако можех да ти говоря открито, щях да те предпазя от истината.“

— Това е древна земя — тихо заговори той. — Не можем и да предполагаме що за сили са вложени в камъка, пясъка и пръстта й. Поколение след поколение. — Вдигна уморения си поглед. — Когато обикаляхме по края на Рараку, Икариум, все изпитвах чувството, че навлизаме в една много тясна ивица, в паяжина, простираща се от хоризонт до хоризонт. Древният свят само дреме и усещам неспокойното му помръдване — сега повече от всякога. — „Не пробуждай това място, приятелю, за да не пробуди то теб.“

— Добре — замислено отрони Икариум след дълга пауза. — Все пак ще навляза в пустинята. Ти ще ме придружиш ли?

Свел очи към изкорубените каменни плочи на пода, Маппо бавно кимна.

 

 

Пясъчната стена се издигаше гладка към ръждивочервения небесен купол. Някъде сред тази свирепа, вихреща се ярост се намираше Свещената пустиня Рараку. Фидлър, Крокъс и Апсалар седяха на плувналите в пяна коне в най-високата част на пътя, отвеждащ надолу и навътре в пустинните простори. Хиляда крачки навътре в Рараку и животът просто изчезваше.

До ушите им стигаше далечен шипящ тътен.

— Не е обичайна буря, за които ни разправяше, доколкото разбирам — обади се Крокъс.

Фидлър поклати глава.

— Когато чух да споменават за Вихъра — продължи след малко крадецът дару, — реших, че е нещо… ами… някакво състояние на живот, образно казано. Тъй че кажи ми, сега истинския Вихър ли гледаме? Гнева на една богиня?

— Как може едно въстание да се породи сред това нещо? — възкликна Апсалар. — В тази буря е предизвикателство дори да си отвориш очите, камо ли да организираш въстание на цял континент. Освен, разбира се, ако не е някаква преграда, а отвъд нея да е спокойно.

— Вероятно е така — съгласи се Крокъс.

Фидлър изсумтя.

— Нямаме избор. Ще минем през нея.

Гралските им преследвачи бяха на по-малко от десет минути зад тях и яздеха също толкова изтощени коне. Бяха поне двайсетина и дори да отчетеше човек дадените от бога умения на Апсалар, както и богатата сбирка морантски муниции в торбата на Фидлър, възможността да се изправят срещу толкова войници не изглеждаше никак въодушевяваща.

Сапьорът погледна спътниците си. Слънцето и вятърът бяха обгорили лицата им, бели резчици им бяха останали само около очите. Изпръхналите им напукани устни се бяха свили в права черта, обградени с по-дълбоки черти. Гладни, жадни, залитащи на седлата от умора — и той самият не беше в по-добра форма, знаеше го. По-лошо, липсваха му резервите на младостта, от които да извлича. „Не забравяй, Рараку веднъж те е виждала. Отдавна. Знаеш какво ни чака там.“

Двамата младежи сякаш инстинктивно разбраха колебанието му и изчакаха с нещо като уважение, чак докато тътенът на конски копита не доехтя зад гърба им.

Най-сетне Апсалар проговори.

— Бих искала да науча повече… за тази пустиня. За силата й…

— Ще научиш — изръмжа Фидлър. — Увийте си лицата. Отиваме да поздравим Вихъра.

 

 

Бурята ги връхлетя от всички страни и ги помете в прегръдката си. Сякаш някакъв бесен разум бе яхнал вихрещия се пясък и дърпаше безмилостно телабите им, сякаш хиляди грапави пръсти оставяха драскулки като от нокти по кожите им. Ревът изпълваше въздуха, изпълваше черепите им.

Рараку се беше пробудила. Всичко, което Фидлър беше доловил последния път, когато бе минал през тази пустош, което бе усетил като подмолна тревога, ужасната закана за влудяващи кошмари, стаена под повърхността, сега се беше отприщило и беснееше на воля.

Свели глави, конете вървяха напред и залитаха от насрещните пориви на пълния с пясък въздух. Земята беше спечена глина и камънак — доскорошната дебела пелена от ситен бял пясък се беше вдигнала от повърхността и сега пееше във въздуха, а с нея се бяха оголили и търпеливите, покриващи всичко столетия.

Слязоха от седлата, загърнаха с чулове главите на животните и ги поведоха.

Под краката им се появиха кости. Ръждясали камари броня, колела от колесници, останки от такъми на коне и камили, парчета щавена кожа, изкорубени основи на каменни стени — онова, което доскоро изглеждаше безлика пустош, сега разкриваше костите си, а те покриваха цялата равнина с такова изобилие, че Фидлър се смая. Една стъпка не можеше да направи, без нещо да изпука под краката му.

Изведнъж пътят им бе преграден от бряг с каменна основа. Беше наклонен и се издигаше високо над главите им. Фидлър го огледа внимателно, после ги поведе нагоре. След безумно драпане по стръмния склон най-сетне се озоваха на път.

Камъните на настилката му бяха издялани равно и точно, цепнатините между тях бяха съвсем тънки. Озадачен, Фидлър коленичи и се помъчи да съсредоточи погледа си върху платното — доста трудна задача заради носения от вятъра фучащ по камъните пясък. Трудно беше да се определи възрастта на пътя. Смяташе, че макар да е бил заровен под пясъците, все трябва да има някакви следи от изтъркване, но не можа да забележи никакви. Нещо повече, майсторството, с което беше построен пътят, надминаваше всичко, което бе виждал из Седемте града.

Пътят се изпъваше вдясно и вляво от него прав като копие, докъдето му стигаха очите. Беше като могъща вълноломна стена, която дори тази предизвикана от магия буря не можеше да съкруши.

Крокъс се наведе до ухото му и извика, за да надмогне пискливия вой на бурята:

— Мислех, че в Рараку няма пътища!

Сапьорът само поклати глава.

— По него ли ще тръгнем? — попита Крокъс. — Тук горе вятърът по се търпи…

Доколкото Фидлър можеше да прецени, пътят водеше на югозапад, дълбоко в недрата на Рараку. На североизток щеше да стига до хълмовете на Пан’поцун, на десетина левги — в тази посока щяха да стигнат до хълмовете може би на пет левги южно от мястото, където бяха излезли от тях. Не си струваше. Загледа се надясно. „Сърцето на Рараку. Казват, че там имало оазис. Където е на стан Ша’ик с ренегатите си. Колко ли път има до този оазис? И дали ще намерим вода?“ Със сигурност един път през пустинята щеше да е изграден така, че да минава през водоизточници. Щеше да е лудост да се мисли друго, а строителите на този път явно бяха твърде големи майстори, за да са глупци. „Треморлор… Ако го пожелаят боговете, този път ще ни отведе до тази легендарна порта. Рараку си има сърце, така каза Бързия Бен. Треморлор, Домът на Азат.“

Фидлър яхна гралския си кон и изрева на спътниците си:

— Тръгваме по пътя! — посочи на югозапад.

Те не възразиха и се качиха на седлата. Фидлър си даде сметка, че се подчиняват на заповедите му, защото и двамата се чувстват съвсем изгубени в тази непозната земя. Разчитаха изцяло на него. „Гуглата да ме лъхне дано, мислят си, че знам какво правя. Дали да им кажа, че планът да намерим Треморлор се основава изцяло на вярата, че това приказно място наистина съществува? И че предположенията на Бързия Бен са точни въпреки нежеланието му да обясни източника на своята увереност? Дали да им кажа, че тук е много по-вероятно да умрем, било от жажда или от ръцете на фанатичните следовници на Ша’ик?“

— Фид! — извика Крокъс и посочи назад. Фидлър се обърна и видя катерещите се по склона гралски воини, на по-малко от петдесет крачки зад тях. Бяха се разделили на по-малки групи, също толкова безразлични към магьосническата буря, колкото и групата на Фидлър. След миг гралите видяха плячката си, нададоха бойни викове, почти заглушени от воя на пясъка, и задърпаха конете си нагоре.

— Бягаме ли? — попита Апсалар.

Гралите вече бяха яхнали конете и откачаха пиките си.

— Изглежда, не са настроени за разговор — измърмори сапьорът. — Оставете ги на мен. Вие двамата продължете напред!

— Какво? Пак ли? — Крокъс се смъкна от седлото. — Какъв е смисълът?

Апсалар също слезе от коня си, пристъпи към Фидлър и го погледна в очите.

— Ако умреш, какъв ще е шансът ни да оцелеем в тази пустиня?

„Почти толкова нищожен, колкото и ако ви водя.“ Надви изкушението да изкаже на глас тази мисъл и вместо отговор само сви рамене и смъкна арбалета от рамото си.

— Смятам тази среща да е кратка — заяви той и зареди една стрела с „проклетия“ в жлеба на оръжието.

Гралите, вече заели позиция на пътя, наведоха дългите пики и смушиха конете напред.

Сърцето на Фидлър се сви от мъка за тези гралски коне, но той се прицели и стреля. Металната стрела се удари в пътя на три крачки пред нападащите туземци. Взривът беше оглушителен, огънят, който изригна, помете пясъка и отхвърли нападателите и конете им като божия ръка. След миг вятърът отнесе пламъците и дима и остави зад себе си потръпващи тела.

„Безсмислена гонитба и сега — безсмислена смърт. Не съм грал. Нима грехът с превъплъщението предизвика това безмилостно преследване? Жалко, че не можах да ви попитам, воини.“

— Вярно, че ни спасиха на два пъти — промълви Крокъс, — но тези твои морантски муниции са нещо ужасно, Фидлър.

Смълчан, сапьорът зареди нова стрела, пъхна една кожена каишка в спусъка да го заключи и метна тежкото оръжие през рамо. Качи се на седлото, стисна юздите в една ръка и погледна спътниците си.

— Отваряйте си очите. Можем да се натъкнем на друга група без предупреждение. Ако се случи, опитайте се да пробиете през тях.

Тръгнаха напред.

Вятърът се изсмя в ушите им, сякаш напрегнат от възторг заради безсмислената жестокост. Сякаш жадуваше за още. „Вихърът се е пробудил — тази богиня е обезумяла, напращяла е от лудост — кой би могъл да я спре?“ Присвитите очи на Фидлър се взряха напред, в безликия марш на камъните, отвеждащ все по-дълбоко в завихрилата се охрена паст. В нищото.

Фидлър изръмжа проклятие и изтласка от ума си отчаянието, впило се в мислите му. Трябваше да намерят Треморлор, преди Вихърът да ги погълне.

 

 

Апторианът — тъмна сянка на трийсет крачки от Калам — газеше с неуморна лекота в пясъка, без да обръща внимание на вятъра. Убиецът неволно изпита благодарност към бурята — всеки път, щом видеше ясно нежелания си спътник, нервите му се изпъваха до скъсване. Беше се натъквал и преди на демони — на бойното поле, както и по раздирани от боеве градски улици. Често пъти тези, които ги хвърляха в гмежта на битката, бяха малазански магове и поради това те се падаха един вид съюзници, въпреки че изпълняваха волята на господарите си с явно безразличие към всички останали. В по-редки, за щастие, случаи се беше изправял срещу демон, хвърлен в боя от противник. В такива случаи оцеляването беше единствената му грижа, а оцеляването означаваше бягство. Демоните си бяха от плът и кръв, разбира се — веднъж беше видял достатъчно вътрешности на един, след като го пръсна една стрела „проклетия“ на Хедж — но само глупаци биха се опитвали да застанат срещу хладния и целеустремен гняв на един демон.

„Само два вида хора загиват в битка — бе казал веднъж Фидлър, — глупаците и окаяниците.“ Да си разменяш удари с демон беше колкото окаяна, толкова и глупава работа.

При все това апторианът стържеше странно в очите на Калам, като желязно острие, мъчещо се да среже гранит. Дори съсредоточаването му за по-дълго върху звяра водеше до нов пристъп на гадене.

Нищо добро нямаше в подаръка на Ша’ик. „Подарък… или шпионин. Развихрила е Вихъра и сега богинята я е яхнала, обсебила я е. Това доста ще подреже фитилчето на благодарността. Освен това дори Дрижна не би могъл току-така да хаби цял демон апториан за нещо толкова дребно като придружител. Така че, приятелю Апт, не мога да ти вярвам.“

През последните няколко дни се беше опитвал да се отърве от звяра, като се измъкваше от бивака тихо, час преди съмване, и се гмурваше в най-силната стихия на пустинната вихрушка. Но да избяга от съществото се бе оказало безнадеждна работа — въпреки всичките му усилия Апт вървеше по петите му като вярно куче, макар да проявяваше милостта да се държи на разстояние.

Вятърът метеше осеяните с камъни хълмове с ненаситна ярост, провираше се в пукнатини и цепнатини, сякаш се лакомеше да изтръгне и последната песъчинка. Гладките куполи на белия варовик, ограждащ от двете страни бреговете на плитката долина, сякаш се състаряваха пред очите на Калам, оголвайки безбройни бръчки и белези.

Беше оставил хълмовете на Пан’поцун зад гърба си преди шест дни — бе прехвърлил неусетно границата им и бе навлязъл в друга верига хребети, носеща името Анибай. Територията толкова на юг от Рараку му беше по-малко позната. Веднъж бе стигал близо до тях по добре отъпкания керванджийски път, заобикалящ хълмистата верига. В Анибай не живееха племена, макар да разправяха, че там имало скрити манастири.

Вихърът се беше надигнал от Рараку предната нощ — затулваща звездите приливна вълна от чародейство, която бе разтърсила Калам, въпреки че бе очаквал неизбежната й поява. Дрижна се бе пробудил с толкова свирепа алчност, че бе стъписал убиеца. Той се опасяваше, че скоро ще съжали за ролята, която бе изиграл, а всяко поглеждане към Апт само усилваше този страх.

Анибай изглеждаха безжизнени. Дотук Калам не бе зърнал никаква следа от обитаване, нито скрито, нито открито. Редките останки от укрепления намекваха за по-оживено минало, но това бе всичко. Дори из тези пущинаци да се криеха аскетични монаси и монахини, то благословията на божествата им ги пазеше от хорски очи.

И въпреки това, докато яздеше прегърбен и вятърът го блъскаше в гърба, Калам не можеше да се отърве от чувството, че нещо го следи. Това усещане се бе появило от няколко часа. Нечие присъствие витаеше тук — на човек или на звяр, — отвъд полезрението му, следваше го и понякога се вкопчваше в дирите му. Той знаеше, че миризмата му, както и тази на коня му, може само да ги предшества, а не и да остава след тях, вятърът я тласкаше на юг и тя несъмнено бързо се разсейваше, преди да го е изпреварила и на десет крачки. Нито пък можеха да останат следи от конските копита за повече от няколко секунди. Освен ако зрението на преследвача му не бе по-силно от неговото — а той не можеше да го допусне, — така че да може да остава извън полезрението на Калам, единственото обяснение, което му оставаше, бе… „Наплодено от Гуглата чародейство. Само това ми трябваше.“

Отново погледна сърдито наляво и успя да различи грамадното туловище на Апт — със странно механична плавност демонът крачеше успоредно на него, без да показва някакви признаци на тревога — „Между другото как може да разбере човек?“ — но вместо това да го успокои, безпокойството му само се усили от подозрението, че ролята на демона вече не включва защитата му.

Вятърът внезапно стихна и ревът му премина в съсък от улягащия по земята пясък. Калам изсумтя изненадано, дръпна юздите и погледна назад. Фронтът на бурята рухваше като замръзнала стена на пет крачки зад него. Пясъкът се изсипваше от нея и оформяше безкрайни дюни, чак до хоризонта на изток и на запад. Небето бе изсветляло до леко патинирана мед. Слънцето, увиснало на час път до хоризонта на запад, беше с цвета на ковано злато.

Убиецът подкара коня си ходом още десетина крачки, след което отново спря. Апт не се беше появил от бурята. Обзе го тревога и той посегна да извади арбалета от стегите на седлото.

Изведнъж конят му скочи като пощръклял на една страна, вдигнал глава и с изпънати уши. Въздухът се изпълни със силна неприятна миризма. Калам се хвърли от седлото в мига, в който нещо профуча във въздуха към него, и стисна дръжките на двата си дълги ножа, докато падаше на мекия пясък. Инерцията го превъртя, той скочи на крака и приклекна. Нападателят му — пустинен вълк със смайваща големина — не беше успял да избегне отстъпилия встрани кон и сега се мъчеше да се смъкне от седлото, приковал в Калам кехлибарените си очи.

Убиецът се хвърли напред, протегнал ножа в дясната си ръка. Друг вълк му скочи отляво, гърчеща се грамада от мускули и озъбени челюсти, повали го на земята и затисна лявата му ръка. Дългите кучешки зъби се забиха в ризницата, точно на рамото му. Брънките изпукаха и се разкъсаха.

Калам замахна с другата ръка и заби дългия нож в хълбока на животното; острието се хлъзна покрай гръбнака към задния крак. Стегналите го челюсти се разтвориха и пуснаха рамото му; звярът се изви и изрита, за да се отскубне от него. Убиецът дръпна ножа и усети, че се е забил в костта. Ейрънската стомана изпука и се прекърши.

Вълкът нададе болезнен вой, отскочи изгърбен и се завъртя — гонеше опашката си в усилието да захапе подаващото се желязно парче.

Калам изплю пясъка от устата си и скочи на крака. Първият вълк вече беше изхвърлен от седлото от яростните подскоци на коня. Беше получил як ритник в слепоочието и стоеше зашеметен. От муцуната му капеше кръв.

Имаше още, някъде зад стената на бурята, вятърът заглушаваше ръмженето и скимтенето им. Явно се биеха с нещо. Калам си спомни, че Ша’ик бе споменала за д’айвърс, нападнал апториана — неуспешно — преди няколко седмици. Изглежда, превъплъщенецът се опитваше отново.

Конят побягна по пътя на юг. Калам се извърна бясно към двата вълка, но видя, че вече ги няма — само две кървави дири отвеждаха назад в бурята. Всички звуци на битка от недрата на Вихъра бяха секнали.

Миг след това Апт изникна пред очите му. От хълбоците му струеше тъмна кръв, капеше и от острите му като игли зъби, от което разкривената му в подобие на усмивка челюст изглеждаше още по-грозна. Съществото изви издължената си глава и погледна Калам с черното си, разбиращо око.

Калам се намръщи.

— Достатъчно рискувам и без проклетите ти кръвни вражди, Апт.

Демонът щракна челюсти, змийският му език се стрелна да оближе кръвта по зъбите му. Калам забеляза, че трепери — някои от раните по врата му изглеждаха дълбоки.

Убиецът въздъхна.

— Лечението ти ще трябва да почака, докато си намеря коня. — Смъкна манерката си от колана. — Но мога поне да ти почистя раните. — И пристъпи към него.

Демонът се дръпна уплашено и сведе механично глава.

Калам спря.

— Е, добре, нямаш нужда май. — Намръщи се. Нещо шантаво имаше в този демон, застанал така на ниската избеляла скала, с извърната на една страна глава и разширени ноздри, за да подуши въздуха. Убиецът се намръщи още повече. „Нещо…“ След дълга пауза въздъхна и погледна счупения нож, който все още стискаше в дясната си ръка. Беше носил двете еднакви оръжия почти през целия си зрял живот, като огледало на двойната вярност, която изпитваше. „Коя от двете изгубих сега?“

Отупа прахта от телабата си, прибра си арбалета, метна го през рамо и закрачи на юг. Апт тръгна с него, вече по-близо, смъкнал ниско глава. Единственият му преден крайник вдигаше облачета прах, които засияваха розови на гаснещата светлина на слънцето.