Стивън Ериксън
Дверите на Скръбния дом (22)

19.

Стоях на мястото, където

се сбират сенките,

в самия край на Пътя на Ръцете —

соултейкън, д’айвърс —

през портите на истината;

и от тъмата тамошна

изплува и последната загадка.

 

„Пътят“

Траут Сен’ал’Бок’арала

На местния канелдски диалект щяха да го нарекат Меш’арн Тол’едан — Денят на Чистата кръв. Устието на река Ватар бълваше кръв и трупове в морето Доджал Хейдинг близо цяла седмица след клането, вода, която тъмнееше от червено до черно между белите подути тела. За рибарите, порещи тези води, това време беше наречено Сезона на акулите и не една мрежа се беше скъсала, преди да изтегли на борда грозния улов.

Ужасът не признаваше страни, нямаше фаворити. Разпространяваше се като петно навън, от племе на племе, от един град до следващия. И от това отвращение сред жителите на Седемте града се пораждаше страх. Насам идеше малазанска флота, предвождана от жена, корава като желязо. Онова, което се бе случило при брода на Ватар, беше брусът под гибелното й острие.

И въпреки всичко Корболо Дом съвсем не беше приключил.

Кедровата гора на юг от реката се издигаше по терасите от варовик, пътят на кервана се виеше обкръжен от стръмни, труднодостъпни склонове. И колкото по-навътре в леса навлизаше опустошеният керван, толкова по-древен и по-злокобен ставаше пътят.

Дюйкър водеше коня си за юздите, препъваше се в изровените от колелета, копита и ботуши камъни. До него трополеше фургон, препълнен с ранени войници. Ефрейтор Лист седеше на капрата, бичът му плющеше по плувналите в пот гърбове на двата изнурени вола.

Загубите при брода на Ватар се нижеха като безкрайна литания в изтръпналия ум на историка. Над двайсет хиляди бежанци, сред които — ужасяващ брой деца. По-малко от петстотин способни бойци бяха останали в клана на Мармота, а другите два клана бяха почти също толкова разбити. Седемстотин войници на Седма бяха загинали, ранени или изгубени. Жалка дузина инженерни бяха останали все още на крака, и едва стотина морски пехотинци. Изгубени бяха три благородни фамилии — непоносима загуба според Съвета.

И Сормо Е’нат. Седем древни магьосници, събрани в един човек, загуба не само на сила, но и на знание, на опит и мъдрост. Удар, който беше съборил уикците на колене.

По-рано през деня, когато керванът беше спрял на подходящ терен за временен отдих, капитан Лъл беше дошъл при историка, за да сподели с него част от запасите си храна. В началото си размениха съвсем малко думи, все едно че събитията при брода на Ватар бяха нещо, за което не биваше да се говори, въпреки че обсебваха като мор мислите на всекиго и отекваха призрачно зад всяка гледка наоколо, във всеки звук, вдигащ се от стана.

Лъл бавно заприбира остатъците от храната. После спря и Дюйкър видя, че гледа ръцете си, които бяха започнали да треперят. Историкът извърна очи, стъписан от внезапния срам, който го беше пронизал. Видя Лист, потънал в сън на капрата, окован в затвора на собствените си сънища. „Бих могъл милостиво да събудя младежа, но жаждата за знание ме е овладяла. Колко лесна става жестокостта напоследък.“

След малко капитанът въздъхна и набързо довърши работата си.

— Изпитваш ли необходимост да отговориш на всичко това, историко? — попита той. — Всички онези томове, които си чел, онези други мисли, на други мъже и други жени. От други времена. Как един смъртен намира отговор на онова, на което е способен той самият или неговият вид? Стига ли всеки от нас, бил то войник или не, до точка, от която всичко, което сме видели, което сме преживели, ни променя отвътре? Променя ни невъзвратимо. В какво се превръщаме тогава? В по-малко хора или в повече хора? Достатъчно хора или прекалено хора?

Дюйкър дълго мълча, зареял поглед в каменистия рид. След това се окашля.

— Всеки от нас си има свой личен праг, приятелю. Войник или някой от нас, всеки може да понесе само толкова, колкото може, преди да прекрачим… към нещо друго. Все едно че светът около нас се е изместил, макар че промяната е само в начина, по който ние гледаме на него. Промяна в перспективата, но в това няма никакъв разум — виждаш, но не чувстваш, или плачеш, но гледаш на своята болка сякаш от другаде, някак отстрани. Тук няма място за отговори, Лъл, защото всеки въпрос вече е изтлял. Повече човек или по-малко — това сам ще го решиш.

— Не може да не е писано за това — от учени, жреци… философи?

Дюйкър сведе глава и се усмихна.

— Правени са опити. Но онези, които сами са прекрачили този праг… е, на тях са им останали малко думи, с които да опишат мястото, което са намерили, а и не са особено склонни да се опитват да го обясняват. Както казах, това място е лишено от разум, място, където мислите се скитат, безформени и несвързани. Изгубени.

— Изгубени — повтори капитанът. — Аз със сигурност съм точно това.

— Но ние с теб, Лъл, сме се изгубили в края на живота си. Погледни децата и наистина ще се отчаеш.

— Как да се отговори на това? Трябва да знам, Дюйкър. Иначе ще полудея.

— Ловкост на ръката — отвърна историкът.

— Какво?!

— Помисли за магията, която сме виждали през живота си, онази огромна, необуздана, гибелна сила, на чиято ярост сме били свидетели. Доведени до възторг и ужас. А сега си помисли за фокусник — като онези, които си гледал като дете — игрите на илюзия и хитрини, които могат да изиграят с ръцете си и така да поднесат чудеса пред очите ни.

Капитанът помълча, после се надигна.

— И в това е моят отговор?

— Единственият, който мога да измисля, приятелю. Съжалявам, ако не е достатъчен.

— Не, старче. Съвсем достатъчен е. Трябва да е така, нали?

— Да, трябва.

— Ловкост на ръката.

Историкът кимна.

— Нищо повече не искай, защото светът — този свят — няма да ти го даде.

— Но къде ще намерим такова нещо?

— На неочаквани места — отвърна Дюйкър и също стана. Някъде напред отекнаха гласове и колоната отново пое нагоре. — Ако надвиеш и сълзите, и смеха си, значи си го намерил.

— До скоро, историко.

— До скоро.

Капитанът закрачи към ротата си, а Дюйкър се загледа след него, зачуден дали всичко, което беше казал, което бе предложил на този изстрадал човек, не е само лъжи.

Тази възможност сега го споходи отново, часове по-късно, докато се тътреше по коловоза. Една от онези разсеяни и несвързани мисли, станали толкова присъщи за изтерзания му, изпепелен ум. Върна се, позадържа се за миг, а после се отвя и изчезна.

 

 

Корболо Дом ги следваше по петите, кълцаше и режеше премазаната опашка на кервана, ала се сдържаше да изчака за по-добър терен преди поредната голяма битка. Навярно и той самият бе започнал да се свива от страх пред това, което беше започнал да разкрива Ватарският лес.

Между високите кедри се мяркаха дървета от някакъв друг вид, превърнали се в камък. Извити и чворести, вкаменените дървеса обгръщаха предмети, които също се бяха вкаменили — дърветата държаха жертвени дарове, бяха израсли около тях преди много, много време. Дюйкър добре си спомняше последния път, когато беше видял такива неща, в някогашно свещено място в центъра на един оазис, малко на север от Хисар. В онази вкаменена дъбрава беше видял рогове, забити в оплетените корени и клони, и тук също имаше много като тях, но те бяха най-малко обезпокояващата гледка от жертвените дарове на Ватар.

„Т’лан Имасс. Няма място за съмнение — безсмъртните им ликове се взират в нас от всички страни, черепи и сгърчени лица, надничащи от цепнатините на кристализиралата кора, тъмните ями на очите им следят преминаването ни. Това са гробища, не на външните обвивки на Т’лан Имасс, от плът и кръв, а на самите безсмъртни същества.“

„Виденията на Лист за древна война — тук виждаме резултата й.“ Виждаха се също така рухнали платформи, каменна дантела, кацнала сред клоните, които са ги обгръщали някога, стиснала струпаните кости като пръсти на каменни ръце.

„В края на войната оцелелите са дошли тук, донесли са онези свои другари, които са били твърде отпаднали, за да могат да продължат, и са превърнали тази гора в техния вечен дом. Душите на Т’лан Имасс не могат да отидат при Гуглата, не могат дори да напуснат затворите си от кост и сгърчена плът. Не можеш да погребеш такива същества — присъдата на земния мрак не предлага мир. По-добре е да позволиш на тези останки да се гледат едни други от скръбните си места, да гледат редките преминавания на смъртни по този път…“

Ефрейтор Лист виждаше прекалено ясно назад във времето, виденията му го отнасяха дълбоко в една история, която беше по-добре да остане забравена. Знанието го беше премазало — „както премазва всички нас, когато бремето му се окаже непосилно. И все пак го жадуваме.“

Започнаха да се появяват каменни грамади — купища големи камъни, увенчани с тотемни черепи. „Не са гробни могили — беше му казал Лист. — Места на битки между различни кланове, когато бягащите Джагът са се обръщали, за да ударят отново.“

Когато стигнаха последната височина — широк, осеян с камъни базолит, който сякаш беше покрит с пласт варовик, оголената скална основа беше с цвета на старо вино — денят беше на свършване. Голите пространства бяха осеяни с едри скали, подредени в спирали, овали и коридори. Кедрите се смениха с борови дървета, броят на вкаменените дървеса бе намалял. Дюйкър и Лист бяха пътували в последната третина на колоната — с ранените, защитавани от разнебитения пехотен ариергард. След като последните фургони и малкото останали животни от стадата добитък изкачиха склона и излязоха на равен терен, пехотинците бързо овладяха билото, отделенията се пръснаха по многобройни наблюдателни пунктове и възможни опорни пунктове за отбрана.

Лист спря фургона, нагласи запиралото, надигна се от капрата, протегна се и погледна Дюйкър с измъчените си хлътнали очи.

— Оттук сигурно се вижда по-добре — подхвърли историкът.

— Винаги е така — отвърна ефрейторът. — Ако отидем в челото на колоната, ще се озовем при първите.

— Първите за какво?

Бледото лице на момъка му подсказа, че в ума му е нахлуло ново видение, свят и време, видени през нечовешки очи. След миг Лист потръпна и изтри потта от лицето си.

— Ще ви покажа.

Тръгнаха смълчани през затихналото множество от хора, коли и животни. Усилията около вдигането на стана бяха сковани и бежанците и войниците се движеха като мъртъвци. Никой не си правеше труда да вдига шатра, просто постилаха одеяла върху голия камък. Децата седяха неподвижно и гледаха всичко с тъжните очи на старци.

В лагера на уикците нещата не изглеждаха по-добре. Нямаше спасение от онова, което се бе случило, от образите и запомнените сцени, които отново и отново безмилостно се пробуждаха пред вътрешния взор. Всеки крехък, банален жест от нормалния живот се беше разбил под непосилната тежест на знанието.

Но имаше все пак и гняв, до бяло нажежен и заровен дълбоко, невидим и тлеещ, покрит сякаш с влажен торф. Превърнал се беше в последното гориво, в сетната сила. „Ние се движим напред, ден след ден, надвиваме във всяка битка — в самите нас и отвън — с неподдаваща се, свирепа решимост. Всички ние сме в онова място, където вече обитава Лъл, място, лишено от всякаква рационална мисъл, затънали в клопката на свят, лишен от цялост и от смисъл.“

Когато стигнаха при авангарда, видяха странна сцена. Присъстваха Колтейн, Бълт и капитан Лъл, а срещу тях, на десетина крачки, стоеше раздърпаната редица на последните оцелели бойци от инженерните части.

Когато Дюйкър и Лист приближиха, Юмрукът се обърна.

— А, добре. Искаше ми се да бъдете свидетел на това, историко.

— Какво съм пропуснал?

Бълт се ухили.

— Нищо. Просто току-що се справихме с непосилната задача да съберем сапьорите — ако си мислиш, че битките с Камъст Релой са били тактически кошмар, лъжеш се. Все едно, ето ги най-после и тях, гледат, сякаш са ги спипали в засада, ако не и нещо по-лошо.

— А така ли е, чичо?

Командирът се ухили още по-широко.

— Може и да е.

Колтейн пристъпи към строените войници.

— Символите на храброст и жестовете на признание могат само да прозвучат кухо — това поне го знам, но какво друго ми остава? Трима водачи на кланове се обърнаха към мен и всеки ме помоли да се обърна към вас, мъже и жени, с предложението за формалното ви приемане в техния клан. Сигурно не разбирате какво показват подобни безпрецедентни жестове… или, може би, ако се съди по израженията ви, знаете. Почувствах се задължен да отговоря от ваше име, защото ви познавам, бойци, повече от всички уикци, в това число и от водачите на клановете, и всеки от тях покорно оттегли молбата си.

Помълча дълго, после продължи:

— Все пак бих искал да знаете, че по този начин те искаха да ви почетат.

„Ех, Колтейн, дори и ти не разбираш тези войници достатъчно добре. Тази навъсени лица, които виждаш, разбира се, все едно излъчват неодобрение, омерзение дори, но пък виждал ли си ги изобщо някога усмихнати?“

— Така че ми остават само традициите на Малазанската империя. Имаше достатъчно свидетели при Брода, за да се изтъче платното на вашите подвизи, и между всички вас, в това число и падналите ви другари, естественото водачество на един от вас бе забелязвано многократно. Без него в онзи ден битката щеше да бъде загубена.

Сапьорите не помръдваха; лицата им станаха още по-намръщени, по-свирепи.

Колтейн пристъпи и застана пред един от тях. Дюйкър си го спомняше добре — нисък и набит, с опърлена коса, неописуемо грозен, с очи като цепки, носът му — сплескано петно от ъгълчета и бръчки. С дръзка наглост сапьорът носеше части от броня, взети от някой пълководец на Апокалипсиса, макар че шлемът, вързан на колана му, бе нещо, което можеше да се купи в някой дюкян за антики в Даруджистан. Друг предмет, висящ на колана му, беше труден за разпознаване и изтече цяла минута, преди историкът да осъзнае, че гледа разнебитените останки от щит: две допълнително укрепени ръкохватки под сплескания като плоча очукан бронз. От едното му рамо висеше голям почернял арбалет, така покрит със сплетени клони и друг камуфлаж, че малко по-отдалече изглеждаше, че мъжът носи храст.

— Убеден съм, че е дошъл моментът — заяви Колтейн — за вашето повишение. Вие вече сте сержант, войник.

Мъжът не отвърна нищо, само очите му се присвиха в още по-тънки цепки.

— Мисля, че едно отдаване на чест щеше да е уместно — изръмжа Бълт.

Един от останалите сапьори се окашля и нервно подръпна мустака си.

Капитан Лъл се нахвърли върху него.

— Имаш да кажеш нещо по въпроса ли, боец?

— Не много — изломоти мъжът.

— Казвай де! Войникът сви рамене.

— Ами… само дето… той беше капитан допреди няколко минути, сър. Юмрукът току-що го разжалва. Това е капитан Минсър, сър. Командир на Инженерните. Допреди малко.

Най-сетне Минсър проговори.

— И след като вече съм сержант, предлагам капитанството да се предаде на това лице. — Посегна, хвана жената до себе си за ухото и я избута напред. — Доскорошен мой сержант. Казва се Бънгъл.

Колтейн го зяпна, след което се обърна и погледна Дюйкър с такова комично изражение на доволство, че изтощението на историка просто беше пометено, заличено от сетивата му. Юмрукът се помъчи да си придаде сериозност, а самият Дюйкър прехапа устна, за да не се изхили. Погледът му се спря на Лъл, чието лице показваше същата вътрешна борба, въпреки че капитанът му намигна и тихо промълви три думи.

„Ловкост на ръката.“

Открит остана въпросът как да го отиграе Колтейн. Юмрукът изпъна лице в строга физиономия и отново се обърна към войниците. Изгледа Минсър, след което очите му се спряха на Бънгъл.

— Великолепно, сержант. Капитан Бънгъл, бих ви посъветвал да слушате своя сержант по всички въпроси. Ясно?

Жената поклати глава.

Минсър сбръчка лице и заяви:

— Тя няма опит с това, Юмрук. Боя се, че никога не съм питал нея за съвет.

— Доколкото мога да схвана, вие никога не сте питали никого за съвет, докато бяхте капитан.

— Е, да. Факт.

— Нито сте се явявали на което и да е офицерско съвещание.

— Не съм, сър.

— И защо така?

Минсър сви рамене.

— Красавецът спи, сър — обади се капитан Бънгъл. — Това казва винаги.

— Гуглата ми е свидетел, има нужда човекът — промърмори Бълт.

Колтейн повдигна вежда.

— И наистина ли спеше, капитане? Всичките онези пъти?

— О, да, сър. Той и когато сме в поход спи, сър. Спи, докато върви — такова чудо като него не съм виждала. Похърква, сър, единият крак пред другия, торбата с камъни на гърба…

— Камъни?

— За когато си счупи меча, сър. Хвърля ги и няма едно проклето нещо, което да не може да улучи.

— Грешка — изръмжа Минсър. — Онова пале…

Бълт като че ли се задави, след което се изплю съчувствено.

Колтейн беше хванал ръце зад гърба си и Дюйкър видя как се стегнаха и кокалчетата на пръстите му побеляха. Усетил сякаш вниманието му, Юмрукът извика, без да се обръща:

— Историк!

— Тук съм, Юмрук.

— Ще запишете ли това?

— О, да, сър. Всяка благословена думичка.

— Чудесно. Инженери, свободни сте.

Групата се пръсна с мърморене. Един от мъжете плесна Минсър по рамото и онзи го стрелна с присвитите си очи.

Колтейн ги изчака да се разпръснат, след което закрачи към Дюйкър; Бълт и Лъл вървяха по петите му.

— Духове подземни! — изсъска Бълт.

Дюйкър се усмихна.

— Вашите войници, командир.

— Не знаех какво да правя — призна Колтейн.

Лъл изсумтя.

— Изиграхте го идеално, Юмрук. Беше изключително и не се съмнявам, че вече е тръгнало да обикаля като скапана, проклета от Гуглата легенда. Ако преди са ви харесвали, вече ви обичат, сър.

Уикецът се слиса.

— Но защо? Аз току-що разжалвах човек за ненадминатата му храброст!

— Върнахте го в строя, искате да кажете. А това повдигна духа на всички, не разбирате ли?

— Но Минсър…

— Бас слагам, че никога в живота си не се е забавлявал толкова. Ще го разберете, когато станат още по-гадни. Гуглата ми е свидетел, не мога да го обясня — само сапьорите знаят как мисли и как се държи един сапьор, а понякога даже и те не го знаят.

— Вече си имаш капитан на име Бънгъл, племеннико — каза Бълт.

— Мислиш ли, че ще се появи в целия си блясък на следващото съвещание?

— Забрави — подхвърли Лъл. — Сигурно вече си стяга такъмите.

Колтейн поклати глава.

— Те спечелиха. Те спечелиха, аз съм победеният.

Дюйкър изчака тримата да се отдалечат, увлечени в спора какво точно е станало. „Не бяха лъжи в края на краищата. Усмивки и сълзи, понякога за нещо толкова дребно, толкова абсурдно… единственият възможен отговор…“ Отърси се от мислите си и се обърна към Лист.

— Ефрейтор, имахте да ми показвате нещо…

— Да, сър. По-нататък. Не е далече, мисля.

 

 

Стигнаха до срутената кула, преди да се доберат до най-външните постове. Отряд уикци беше овладял позицията — бяха запълнили с провизии малката скална падина и бяха оставили някакъв самотен еднорък младеж да ги пази.

Лист опря ръка на масивните камъни в основата.

— Джагът — рече той. — Живели са поотделно, както знаете. Не са имали нито села, нито градове, само тези самотни, отдалечени едно от друго обиталища. Като това тук.

— Обичали са самотата, доколкото разбирам.

— Бояли са се един от друг почти толкова, колкото от Т’лан Имасс, сър.

Дюйкър погледна уикския младеж. Момъкът беше заспал дълбоко. „Много често го правим напоследък. Просто капваме от умора.“

— На каква възраст е? — попита той ефрейтора.

— Не съм сигурен. Сто, двеста, може би триста.

— Не години, нали?

— Не. Хилядолетия.

— Значи тук е живял твоят джагът.

— Първата кула. Оттук е бил изтласкан, после отново, и отново. Последната му твърдина — последната кула — е в самия център на равнината отвъд леса.

— Изтласкан — повтори историкът.

Лист кимна.

— Всяка обсада е траела столетия, загубите на Т’лан Имасс са били зашеметяващи. Джагът са били всичко друго, но не и скитници. Когато си изберат място… — Гласът му заглъхна и той сви рамене.

— Типична война ли е било това, ефрейтор?

Младият мъж се поколеба, после поклати глава.

— Имало е странна връзка, уникална при джагътите. Когато майката се оказала в опасност, децата й се върнали, включили се в битката. После бащата. Нещата… ескалирали.

Дюйкър кимна и се огледа.

— Трябва да е била… нещо по-така.

Стиснал устни и пребледнял, Лист свали шлема си и прокара пръсти през потната си коса.

— Да — прошепна най-сетне.

— Тя ли е водачът ти?

— Не. Самецът й.

Нещо накара историка да се обърне, сякаш в отговор на смътно усетен полъх във въздуха. На север, през дърветата, а сетне — над тях. Умът му се напрегна, за да обхване онова, което виждаха очите му: стълб, окъпано от злато копие, издигащо се… нагоре.

— Дъх на Гуглата! — промълви Лист. — Това пък какво е?

Една-единствена дума изтътна в главата на Дюйкър, запълни ума му, изтласка всяка мисъл и той със сигурност разбра истината, стаена в нея, единствената дума, която беше отговорът на въпроса на Лист.

— Ша’ик.

 

 

Калам седеше в каютата си, заслушан в шума на блъскащите по корпуса вълни и виещия вятър. „Рагстопър“ потръпваше с всеки безмилостен грохот на освирепялото море, каютата около него подскачаше и залиташе сякаш в десет посоки наведнъж.

Някъде по дирята им бърза търговска гемия се бореше със същия щорм и присъствието й — възвестено от наблюдателя едва няколко минути преди зеленият и странно блестящ облак да се затъркаля над тях — глождеше Калам, отказваше да го остави на мира. „Същият бърз кораб, който видяхме преди. Дали отговорът е толкова прост? Докато ние клечахме в оная говняна дупка на «родния пристан», гемията най-кротко е стояла вързана на имперския кей във Фалар, без да бърза да се товари с продоволствие, след като има такова височайше позволение да акостира.“

Но това не обясняваше десетките други подробности, които гъмжаха в главата на убиеца и не му даваха покой — подробности, всяка от които сама по себе си внасяше минорна нотка, но всички заедно създаваха какофония на тревога. Замъглени откъслеци време, породени може би от жаждата му това пътуване най-после да свърши, счепкани с неумолимата реалност на тягостно точещите се ден след ден, нощ след нощ, със самата монотонност на пътуването.

„Но не, тук има нещо повече от най-обикновения конфликт на перспективата. Пясъчните часовници, стопилите се запаси храна и вода, измъчените намеци на капитана за един объркан свят на борда на този проклет кораб.“

„А бързата гемия трябваше да ни е подминала отдавна…“

„Салк Елан. Маг… от него направо вони на магия. И заклинател, който може така ловко да изкриви ума на цял екипаж… този заклинател би могъл да е Върховен маг. Не е невъзможно. Просто е почти невероятно сред тайния кръг на Мебра от шпиони и агенти.“

За Калам нямаше никакво съмнение, че Елан е изтъкал около себе си паяжина на заблуда — това беше напълно в характера на човек като него, все едно дали е нужно, или не. Въпросът бе по коя нишка точно да тръгне убиецът в търсене на истината?

„Времето. Колко дълго продължава вече това пътуване? Попътни ветрове там, където не би трябвало да ги има, сега и този щорм, който ни тласка все на югоизток, щорм, който при това не е дошъл от океанските глъбини — както изискват неизменните закони на морето, — а от островите на Фалар. В този сух сезон — сезон на ненарушимо спокойствие.“

„И тъй, кой си играе с нас тук? И каква роля има Салк Елан в тази игра, ако има?“

Убиецът се надигна с ръмжене от койката си, награби в движение кожената си торба от куката и се заклатушка към вратата.

Трюмът беше като обсадна кула под несекващ дъжд от камъни. Мъгла изпълваше соления душен въздух, водата се плискаше над кила, дълбока до прасците. Нямаше никой, всяка свободна ръка се напъваше в непосилната задача да запазят „Рагстопър“ цял-целеничък. Калам си разчисти място и издърпа един от сандъците. Порови в торбата си, докато ръката му не напипа малкия ръбест камък. Извади го и го сложи на капака на сандъка.

Не се изтъркаля; всъщност въобще не помръдна.

Убиецът извади камата си, стисна я за острието и удари с дръжката по камъка. Той се пръсна. Лъхна го горещ сух въздух. Калам се наведе.

— Бързак! Бързия Бен, копеле проклето, сега е моментът!

До ушите му не стигна никакъв глас, само несекващият рев на бурята.

„Започвам да намразвам маговете.“

— Бързи Бен, проклет да си!

Въздухът сякаш потръпна, като вълни от зной, надигнали се от дъното на пустиня. И познатият глас погъделичка ушите му.

— Да имаш някаква представа кога последния път можах да поспя? Тука всичко се е сринало в говняната дупка на Гуглата, Калам — къде си и какво искаш? И по-бързо — това ще ме убие!

— Мислех, че ти си ми ашикът в дупката, проклет да си!

— В Унта ли си? В двореца? Не съм си и представял, че…

— Благодаря за доверието — прекъсна го убиецът. — Не, не съм в проклетия от Гуглата дворец, идиот такъв. По море съм…

— И ние не сме. Току-що я оплеска, Калам — това не мога да го направя повече от веднъж.

— Знам. Като стигна там, ще се оправям сам. Така, значи дотук няма нищо ново. Слушай, можеш ли да усетиш къде точно съм в този момент? Нещо много сериозно се обърка на тоя кораб и искам да разбера какво е и кой е виновният.

— Това ли е всичко? Добре. Добре, остави ми една минута…

Калам зачака. Настръхна, щом усети как присъствието на приятеля му изпълни въздуха отвсякъде, онова опипващо като сонда излъчване, което убиецът познаваше толкова добре. И след миг изчезна.

— Уф.

— Какво означава това, Бързак?

— В беда си, приятелю.

— Ласийн?

— Не знам. Не пряко — тоя кораб вони на Лабиринт, Калам, един от най-редките между смъртните. Пообъркан ли си напоследък, приятел?

— Значи бях прав! Кой?

— Някой, може би на борда, може и да не е. Може да е някой кораб в същия Лабиринт, някъде много близо до вас, само че така и не си го видял. Нещо ценно на борда?

— Освен кожата ми, искаш да кажеш?

— Да, освен твоята кожа, разбира се.

— Само тлъстата плячка на един деспот.

— Аха. И някой иска да я откара някъде много бързо, а след като стигне там, същият някой ще поиска всяко проклето лице на борда да забрави къде е това място. Това ми е предположението, Калам. Може и много да греша, разбира се.

— Много ме утеши. Каза, че сте в беда там? Уискиджак? Дужек, взводът?

— Кретаме засега. Фидлър как е?

— Представа нямам. Решихме да се разделим.

— О, не, Калам!

— Да. Треморлор. Дъх на Гуглата, идеята беше твоя, Бързак!

— Стига Къщата да беше в… покой. Разбира се, можеше да се получи. Абсолютно. Поне така мисля. Но там всичко се е оплескало — всички Лабиринти са светнали, Калам. Да си хвърлял око на Драконова колода напоследък?

— Не.

— Блазе ти.

Осъзнал думите му, убиецът вдиша рязко.

— Пътят на Ръцете…

— Пътят… Ох. — Гласът на мага се извиси. — Калам! Ако знаехте…

— Нищо не знаехме, Бързак! Нищичко!

— Може пък да извадят късмет — промърмори след малко Бързия Бен. — Със Сори…

— Апсалар, искаш да кажеш.

— Каквото ще да е. Остави ме да помисля, проклет да си.

— О, страхотно — изръмжа Калам. — Нови схеми…

— Тук вече не удържам, приятел. Много съм уморен… много кръв загубих вчера май. Малът вика, че…

Гласът заглъхна. Студената мъгла отново загърна убиеца. Бързия Бен си беше отишъл. „И толкова. Вече наистина ще се оправяш сам. Фидлър… ех, копеле такова, трябваше да го предположиш, да се сетиш. Древни портали… Треморлор.“

Дълго не помръдна. Накрая въздъхна, изтри последните парчета от строшения камък от мокрия капак на сандъка и стана.

 

 

Капитанът се беше събудил и имаше компания. Салк Елан се ухили, щом Калам влезе в тясната каюта.

— Току-що си говорихме за тебе, партньоре — каза Елан. — Като знам каква е умствената ти нагласа, чудя се как ли ще приемеш новината…

— Добре де, ще я преглътна някак. Казвай.

— Тази буря… издухани сме от курса. Много далече.

— Тоест?

— Изглежда, ще тръгнем към друг пристан, щом затихне.

— Не към Унта?

Погледът на убиеца се спря на капитана. Той кимна — недоволен, но примирен. Калам разгъна картата на Кюон Тали в ума си, огледа я за миг и въздъхна.

— Град Малаз. Островът.

— Никога не съм виждал тази легендарна клоака — каза Елан. — Нямам търпение. Вярвам, че ще си достатъчно щедър да ми покажеш всички забележителности, приятел.

Калам го погледна мълчаливо, след което се усмихна.

— Можеш да разчиташ на мен, Салк Елан.

 

 

Бяха се спрели да отдъхнат, вече почти свикнали със смразяващите викове и писъци, отекващи от други пътеки на лабиринта. Маппо пусна Икариум на земята и коленичи до отпуснатия си в несвяст приятел. Жаждата на Треморлор да погълне джага беше осезаема. Треллът притвори очи. „Безименните ни доведоха тук, да поднесем Икариум на Азата като жертвен козел на планински бог. Но не техните ръце ще се окървавят от това деяние. Аз съм този, който ще бъде опетнен.“

Мъчеше се да събуди в себе си образа на разрушеното селище — родното си място, — но то вече бе обладано от сенки. Съмнение бе заменило убеждението. Вече не вярваше на собствените си спомени. „Глупаво! Икариум е отнел живота на хиляди същества. Каквато и да е истината зад гибелта на родния ми град…“

Ръцете му се свиха в юмруци.

„Моето племе — стариците — не биха ме измамили. Каква тежест може да се придаде на сънищата на Икариум? Джагът не помни нищо. Нищо реално. Невъзмутимото му спокойствие смекчава всичко, замъглява ръбовете… замазва всеки цвят, докато паметта не се зацапа отново. Така. Добротата на Икариум е онова, което ме хвана в клопката…“

Юмруците го заболяха. Маппо сведе очи към приятеля си и огледа изпълненото с кротост изражение на оцапаното му с кръв лице.

„Треморлор няма да те вземе. Няма да бъда използван. Ако Безименните искат да те принесат в жертва, то нека дойдат за теб самите те, и първо — през мен.“

Вдигна глава и се взря към сърцето на лабиринта. „Треморлор. Посегни само за него със своите корени и те ще изпитат гнева на един воин трелл, ще се развихри бойният му сън, древни духове ще яхнат плътта му в убийствен танц. Това ти обещавам и си предупреден.“

— Казват — промълви до него Фидлър, — че Азатът е взимал в жертва и богове.

Маппо изгледа войника изпод свъсените си вежди.

Фидлър примижа и огледа гърчещите се стени около тях.

— Какви ли древни богове — със забравени отпреди хилядолетия имена — са оковани тук? Кога ли за последен път са видели светлина? Кога ли за последен път са могли да раздвижат крайниците си? Можеш ли да си представиш цяла вечност, изтърпяна така? Ако Треморлор умре… представи си безумието, което ще се развихри над света.

Треллът помълча за миг, след което прошепна:

— Какви са тези стрели, които мяташ по мен?

Фидлър повдигна вежда.

— Стрели ли? Не е било нарочно. Това място ми е легнало на плещите като плащ от усойници, нищо повече.

— Треморлор не изпитва глад за теб, войниче.

Фидлър се ухили криво.

— Понякога си струва да си никой.

— Сега наистина се подиграваш.

Усмивката на сапьора изстина.

— Разшири сетивата си, трелл. Не само Треморлор е гладен тук. Всеки затворник в тези стени от дърво усеща преминаването ни. Може и да потръпват от теб и Икариум, но подобни страхове не сдържат интереса им към останалите от нас.

Маппо извърна глава.

— Прощавай. Така и не помислих за никой друг, както си забелязал. Все пак не мисли, че бих се поколебал да ви защитя, ако възникне нужда. Не съм този, който би подценил честта на вашето приятелство.

Фидлър кимна отсечено и стана.

— Войнишки прагматизъм. Трябваше да разбера едно-друго.

— Разбирам.

— Извинявай, ако съм те обидил.

— А, боцна ме само с върха на ножа — добре, че ме поразбуди.

Искарал Пъст, клекнал на няколко крачки от тях, заломоти:

— Поразкаляй локвицата — о, да! Поразбишкай верността му насам-натам, великолепно! Наблюдавай стратегията и си трай — докато нарочените жертви се дърлят в безсмислен, разногласен спор. О, да, много съм научил от Треморлор и ето, че прилагам същата стратегия. Мълчание, тъмна насмешлива усмивка, намекваща, че знам повече, отколкото знам, внушение леко за загадъчност, да, и коварно знание. Никой не би могъл да долови объркването ми, измамните ми илюзии и заблуждаващите ми самоизмами! Мантия от мрамор, скрила свличащото се ядро от пясъчник. Виж как са ме зяпнали, как се чудят — всички се чудят — на тайния ми кладенец от мъдрост…

— Я да го убием — промърмори Крокъс. — Поне да сложим край на собствената му мизерия.

— И да пожертваме такова забавление? — изръмжа Фидлър.

— Брътвеж на тайни — изрече този път Върховния жрец на Сянка със съвсем различен глас, — за да решат, че съм безобиден.

Всички се извърнаха към него.

Искарал Пъст им отвърна с блажена усмивка.

 

 

Рояк бръмчащи оси се вдигна от килналата се стена от корени, понесе се над главите им и отмина — без да им обърне внимание. Фидлър усети как сърцето му отново се успокои и вдиша треперливо. Имаше някои д’айвърс, от които се боеше повече, отколкото от други. „Зверовете и тварите са едно, но насекоми…“

Погледна през рамо към другите. Икариум висеше отпуснат в прегръдката на Маппо. Главата му беше оцапана с кръв. Погледът на трелла бе взрян отвъд сапьора, към сградата, която ги чакаше. Лицето на Маппо се беше изкривило от болка и скръб, така открито и уязвимо, че сякаш беше не лице на трелл, а на дете, с копнеж толкова по-настоятелен от това, че беше съвсем неосъзнат. Трудно беше да се възпротиви човек на тази няма молба.

Фидлър насочи вниманието си отвъд Маппо и бремето му. Апсалар, баща й и Крокъс стояха подредени зад трелла в защитен кордон, а зад тях бяха Хрътките и Искарал Пъст. Пет чифта зверски очи и един човешки горяха напрегнато — „Ариергардът ни е от съмнителни съюзници. Говори за лошо избран момент за разцепление“ — и тази напрегнатост бе прикована в неподвижното тяло в ръцете на Маппо.

„Самият Икариум го пожела и с тези свои думи разкъса сърцето на трелла. Цената на мълчаливото съгласие е нищожна пред болката от отказа. И все пак Маппо ще даде живота си за това, а и ние вероятно ще направим същото. Никой от нас — дори Апсалар — не е достатъчно безсърдечен, за да отстъпи, да види, че джагът е взет. В името на дъха на Гуглата, ние сме пълни глупци, а Маппо е най-големият глупак от всички ни…“

— Какво ти се върти в ума, Фид? — попита Крокъс. Тонът му подсказваше, че му е напълно ясно.

— Сапьорите имат един израз — промърмори Фидлър. — „Облещен и тъп“.

Даруджистанецът кимна умислено.

Из други пътеки на лабиринта взимането на жертвите беше започнало. Превъплъщенците — най-силните от тях, оцелелите, които бяха успели да се доберат чак дотук — бяха започнали щурма си срещу Къщата на Азата. Какофония от дивашки писъци екнеше във въздуха. Треморлор се бранеше по единствения възможен начин — поглъщаше, затваряше — „но те са твърде много, твърде бързо прииждат“, — пращеше дърво, тресяха се заплетените от корени клетки, звукът беше като в гора, подложена на унищожение — клон след клон, дърво след дърво, прииждаше неумолимо напред, все по-близо и по-близо до самата Къща.

— Времето ни изтича! — изсъска Искарал Пъст и Хрътките около него се раздвижиха възбудено. — Неща идат зад нас. Неща! Колко по-ясно да се изразя?

— Все още може да ни потрябва — каза Фидлър.

— О, да бе! — отвърна Върховният жрец. — Треллът може да го хвърли по тях като чувал с жито!

— Много бързо мога да го свестя — изръмжа Маппо. — Още си нося от онези денълски еликсири от твоя храм, Искарал Пъст.

— Хайде напред — подкани сапьорът. Наистина нещо се приближаваше зад тях и изпълваше въздуха с непоносима лютивина. Хрътките бяха откъснали очи от Маппо и Икариум и вече се бяха обърнали и пристъпваха нервно. Пътеката правеше остър завой на двайсетина крачки от мястото, където стояха зверовете.

Пронизващ звук разцепи въздуха — идваше точно иззад завоя, — последва взривният грохот на битка. И секна отведнъж.

— Много дълго чакахме! — изсъска Пъст и се присви боязливо зад Хрътките на своя бог. — Ето го, че идва!

Фидлър извърна рязко арбалета, приковал очи в мястото, където щеше да се появи преследвачът им.

Но вместо него иззад завоя се появи мъничко същество с лешниковокафява козина, огледа се колебливо и хукна към тях. От него се виеха струйки дим.

— Аий! — изпищя Пъст. — Душата ми изтормозиха!

Крокъс се втурна напред, като избута с лакти си туловищата на Шан и Джиър, все едно че не бяха нищо повече от тромави мулета.

— Моби!

Познайникът се затича към даруджистанеца, скочи в последния миг и кацна в ръцете му. Прегърна го през врата и се закрепи, с разтреперани крилца. Крокъс отдръпна глава.

— Уф. Вониш като Бездната!

„Моби, проклетият познайник…“ Очите на Фидлър пробягаха към Маппо. Треллът се мръщеше.

— Бок’арал! — Думата се изтръгна от устата на Пъст като проклятие. — Домашен любимец? Любимец? Лудост!

— Познайникът на чичо ми! — обясни Крокъс.

Хрътките се дръпнаха да му отворят път.

„Ех, момче, май е нещо много повече.“

— Съюзник значи — промълви Маппо.

Крокъс кимна, макар и доста неуверено.

— Гуглата знае само как ни е намерил. Как е оцелял…

— Лицемер! — Пъст запристъпва към даруджистанеца. — Познайник, а? Дали да не попитаме мъртвия превъплъщенец отзад за мнение? О, не, не можем, нали? Разкъсан е на късчета!

Крокъс не отвърна нищо.

— Все едно — каза Апсалар. — Губим време. Към Къщата…

Върховният жрец се извърна побеснял към нея.

— Все едно ли? Що за коварна измама дойде при нас? Що за мръсна измяна е надвиснала над нас? Ей там, от ризката на момчето…

— Стига! — сряза го Фидлър. — Тогава си остани тук, Пъст. Ти и Хрътките ти. — Обърна се отново към Къщата. — Ти какво мислиш, Маппо? Все още никой не се е приближил до нея — ако се затичаме…

— Можем да опитаме поне.

— Смяташ ли, че вратата ще се отвори за нас?

— Не знам.

— Да видим тогава.

Треллът кимна.

Треморлор вече се виждаше съвсем ясно. Обкръжаваше я ниска стена, изградена като че ли от вулканична скала, назъбена и остра. Единственият видим отвор в стената беше една тясна врата, над която се извиваха сплетени лози. Самата къща беше светлокафява, иззидана вероятно от варовик, входът беше вграден между две асиметрични двуетажни кули, и двете без прозорци. Виеща се пътека, покрита с каменни плочи, свързваше портата със загърнатата в сянка врата на Къщата. В двора върху малки гърбици пръст растяха ниски чворести дървета.

„Посестрима на Скръбния дом в град Малаз. Почти същата като онази в Даруджистан. Всички си приличат. Всички Азат — макар че откъде е дошло това име и отпреди колко време — никой не знае и едва ли ще узнае някога.“

Маппо заговори тихо.

— Казват, че Азатите свързват селенията — всички селения. Казват, че самото време спира между тези стени.

— И вратите, по неведоми причини, се отварят само за малцина. — Фидлър се намръщи на собствените си думи.

Апсалар пристъпи и застана пред него.

Сепнат, Фидлър изсумтя.

— Много сме се разбързали нещо?

Тя го погледна през рамо.

— Онзи, който ме беше обсебил, Фидлър… един Азат го бе приел. Някога.

„Съвсем вярно. А защо това ме изнервя толкова, сега и точно тук?“

— Та как се прави? Специално почукване? Или ключето е под хлабавата плочка до прага?

Усмивката, с която му отвърна, бе като балсам за възбудената му душа.

— Не. Нещо много по-просто. Смелост.

— Какво пък, от нея си имаме колкото щеш. Все пак сме тук, нали?

— Да, тук сме.

Поведе и всички я последваха.

— Онази омагьосана раковина — избоботи Маппо. — Нанесе огромни щети на соултейкън и д’айвърс, все още ги нанася, изглежда — за Азата това може да се окаже достатъчно.

— Моли се да е така.

— Моля се.

— Тогава защо онази убийствена песен не унищожи и нас?

— Мен ли питаш, Фидлър? Този дар беше даден на теб, нали?

— Да. Спасих едно момиче — родственичка на Бродника.

— Кой Бродник, Фидлър?

— Кимлок.

Треллът помълча няколко крачки, след което изръмжа от безсилие.

— Момиче, казваш. Колкото и близка родственичка да му е била, възнаграждението му далеч надвишава жеста ти. Нещо повече — предназначението му явно е било съвсем преднамерено — магията в онази песен беше подбрана съвсем умишлено, Фидлър. Кажи ми, Кимлок знаеше ли, че търсиш Треморлор?

— Определено не съм му го казвал.

— Да те е докоснал случайно в някой момент — забърсване с пръст по ръката, нещо такова?

— Помоли ме, доколкото помня. Искаше да научи историята ми. Отказах. Но, кълна се в дъха на Гуглата, Маппо, не мога да си спомня със сигурност дали не е имало някакъв случаен контакт.

— Смятам, че трябва да е имало.

— Ако е така, прощавам му за недискретността.

— Предполагам, че и това е предвидил.

Макар Треморлор да устояваше на щурма, бушуващ от всички страни, битките наоколо съвсем не бяха секнали, а от някои места трясъците и пращенето на дърво сякаш приближаваха неумолимо.

Когато един от тези невидими, но разкъсващи слуха грохоти се приближи към групата и се понесе към сводестата порта, Апсалар забърза. Миг след това всички се втурнаха в бяг.

— Къде? — изрева Фидлър и завъртя обезумял глава във всички посоки. — Къде е, в името на Гуглата!

Отговорът последва с внезапен порой от леденостудена вода отгоре, с дивашкото отваряне на Лабиринт. И от тази надвиснала, странно задържала се във въздуха водна стихия — няма и на петдесет крачки зад тях — изскочи огромната глава на денрабъ с разтворена паст, цялата покрита със сплетени, изтръгнати от корен водорасли и странни, голи като скелети клони.

Рояк бръмчащи оси изригна пред нея и бе погълнат на мига.

Още три денрабъ се появиха от връхлитащия портал. Кипналата водна стена, която ги задържаше, сякаш се изпаряваше там, където докоснеше гъмжилото от корени, но съществата оставаха надвиснали над тях, яхнали съскащия напред потоп.

За миг, докато си поемаше дъх, в главата му засвяткаха образи. „Морето Кансу. Не е соултейкън — звярът не е само един, цяла глутница са. Д’айвърс. А проклетите ми муниции свършиха…“

Миг след това стана ясно колко неизпитани са останали до този момент Хрътките на Сянка. Той усети с всичките си сетива силата, която се излъчи от петте звяра — сила като на дракони: затъркаля се напред като дъх, поток от чиста магия, който се понесе пред Хрътките, докато скачаха напред със скоростта на мълнии.

Шан първа се добра до първия денрабъ, първа се гмурна в зейналата чудовищна паст… и изчезна в непроницаемия мрак. Създанието залитна светкавично назад и доколкото бе възможно грубият, сгърчен от жажда и злост лик да изрази изненада, го направи.

Джиър се озова пред другия денрабъ и той се хвърли напред не за да я погълне, а да захапе косматото й туловище, да го разкъса с хилядите си остри зъби. Силата на Хрътката се стегна като камък между стисналите я челюсти и не поддаде. След миг Джиър нахлу през чудовищните зъби и потъна в бездънната паст, носейки гибел.

Другите Хрътки връхлетяха срещу останалите два денрабъ. Само Блайнд остана с групата.

Първият денрабъ вече се тресеше и мяташе, плющеше с огромното си, разкъсвано отвътре туловище, а пороят на Лабиринта му рухваше около него — събаряше стените от корени, сред чиито отломки обречените доскоро на вечен затвор пленници се мятаха, протягаха сгърчени крайници към небесата през мръсно калната вода, впиваха ноктести ръце и лапи във въздуха. Вторият денрабъ също се замята в предсмъртна агония.

Една ръка стисна Фидлър за рамото, дръпна рязко и го обърна.

— Бързо — изсъска му Крокъс. Моби все така се беше вкопчил в ризата му. — Имаме си нов гост, Фид.

И сапьорът видя онова, което бе приковало вниманието на младежа от Дару. Беше вдясно от него, почти зад Треморлор, все още на около хиляда крачки, но се приближаваше бързо. Рояк, невиждан досега. Кръвничета. Плътна стена от кръвничета, като черен гръмоносен облак — издуваше се и бясно напираше към тях.

Затичаха със сетни сили към Къщата.

Щом профуча под арката от сплетени голи лози, сапьорът видя, че Апсалар е стигнала до вратата — стисна с две ръце широката желязна халка и дръпна. Той видя как се издуха мускулите на мишците й. Още и още.

След което тя залитна назад, сякаш отхвърлена с презрение. Когато се добраха с Крокъс, с Маппо и неговия безжизнен приятел в прегръдката му, бащата на Апсалар, а след тях — Пъст и Блайнд, Апсалар се обърна рязко, с изопнато от стъписване и неверие лице.

„Няма да се отвори. Треморлор ни е отказал.“

А черното оживяло небе връхлиташе право към тях.

 

 

При голия шуплест край на долината на Ватар, където твърдата скална основа хлътваше отново под втвърдената си варовикова кожа, а земята, простираща се на юг, пред и под мястото, където бяха застанали, не представляваше нищо повече от разхвърляни камънаци сред пометената от вятъра напукана глина, се натъкнаха на първата гробница на Джагът.

Малцина от конните съгледвачи в челото на колоната й обърнаха особено внимание. Приличаше на най-обикновена каменна грамада, с огромна овална каменна плоча, килната нагоре в южния край, сякаш сочеше пътя през Ненот Одан към Ейрън или към друга някоя, по-близка цел.

Ефрейтор Лист мълчаливо заведе историка до нея, докато останалите приготвяха въжета, за да помогнат в нелеката задача със спускането на фургоните по трудния склон до голото дъно на низината.

— Най-малкият син — промълви Лист, вторачен в примитивната гробница. Страшно беше да се взре човек в лицето му, защото на него беше изписана бащина скръб, толкова прясна, сякаш смъртта на детето се беше случила едва вчера и в същото време скръб, която само беше нараствала през невъобразимите триста хиляди години.

„Онзи джагътски призрак все още стои на страж.“ Думите, изречени безмълвно и в същото време — ясни и очевидни, отнеха дъха на историка. „Умът не може да го побере.“

— Възраст? — Гласът на Дюйкър излезе напукан от гърлото му, също като Одан, която ги очакваше.

— На пет. Т’лан Имасс са избрали това място за него. Усилието да го убият е щяло да им струва твърде скъпо, още повече че останалите от семейството все още ги чакали. Затова домъкнали детето тук — натрошили костите му, до една, толкова пъти, колкото било възможно с едно крехко телце — след което го затиснали под тази скала.

Дюйкър си беше въобразил, че нищо вече не може да го стъписа, нищо не може да го отчае, но ето, че беззвучно промълвените думи на Лист го стиснаха за гърлото. Въображението му беше твърде остро за това, събуди в ума му образи, които го раздираха със смазваща скръб. С усилие извърна очи и загледа заниманията на войниците и уикците на трийсетина крачки от тях. Осъзна, че се трудят в почти пълно мълчание — казваха си по някоя дума само доколкото го налагаше работата, и при това с тих, странно потиснат тон.

— Да — промълви Лист. — Чувствата на бащата са покров, който времето не повдига — толкова силни, така раздиращи са тези чувства, че дори земните духове трябвало да избягат оттук. Иначе ги чакала лудост. Колтейн трябва да бъде уведомен — трябва да прекосим колкото може по-бързо тази земя.

— А по-нататък? В равнината Ненот?

— Става още по-лошо. Не само невръстни деца са затискали под скалите Т’лан Имасс — все още дишащи, все още в пълно съзнание.

— Но защо? — Въпросът се изтръгна с мъка от гърлото на Дюйкър.

— Погромите не се нуждаят от причина, сър. Във всеки случай не и от такава, която би издържала оборването. Първото осъзнаване е различието и всъщност — необходимо е само то и нищо друго. Земя, господство, предишни сблъсъци — всичко това са само извинения, банални оправдания, чието предназначение е само да прикрият простото различие. Те не са ние. Ние не сме те.

— Джагът опитвали ли са да се разберат с тях, ефрейтор?

— Много пъти. Между онези, които не били съвсем покварени от властта — Тираните — но виждате ли, у Джагът винаги е съществувала арогантност, и то от онзи вид, който винаги може да изпълзи отново у теб, когато се изправиш лице в лице с другия. Всеки джаг се е интересувал единствено от себе си. Почти изключително. Възприемали са Т’лан Имасс не по-различно от начина, по който са възприемали мравките под нозете си, стадата по степните пасища или самата трева на степта. Повсеместно. Част от пейзажа. Един толкова силен, жадуващ за възход народ, каквито са били Т’лан Имасс, не може да не се е почувствал уязвен…

— Дотам, че да положат клетва за безсмъртие?

— Това не го вярвам. Най-напред Т’лан Имасс разбрали колко трудна ще е задачата с изкореняването им. Джагът били много различни и в друго отношение — те не излагали силата си на показ. И много от усилията им за самозащита са били… пасивни. Преградите от лед — ледниците — поглъщали земите около тях, дори моретата, поглъщали цели континенти, правели ги непроходими, неспособни да осигурят храната, нужна на смъртните Имасс.

— И затова създали ритуал, който щял да ги направи безсмъртни…

— Свободни да се носят на вятъра като прах — а в ледения век прахта е била в изобилие.

Погледът на Дюйкър се спря на Колтейн, който бе спрял недалеч от тях.

— Колко ни остава — попита той младежа, — докато напуснем тази земя… на скръб?

— Две левги, не повече. Отвъд нея са същинските степи на Ненот — хълмове… племена, всяко от които ревностно си пази водоизточника.

— Май наистина ще е добре да поговоря с Колтейн.

— Да, сър.

 

 

Сухото тресавище, както щяха да го нарекат, само по себе си се превърна в завещание на скръб. Очакваха ги три огромни силни племена, две от които, трегините и билардите, връхлитаха окаяната колона като пепелянки. С третото, разположено в най-западния край на равнините — племето хундрил, — нямаше пряк сблъсък, макар да се усещаше, че това няма да трае дълго.

В този поход жалкото стадо, съпровождащо Кучешката верига, измря — животните просто рухваха по пътя, колкото и свирепо да налитаха уикските кучета-браничари да ги накарат да се изправят и да продължат пътя си с колоната. След като ги разсечаха, труповете не можеха да предложат нищо повече от жилави като кожа ивици съсухрено месо.

Към ужасната, разкъсваща жажда се прибави и гладът, тъй като уикците отказваха да колят конете си и се грижеха за тях с красноречив фанатизъм, на който никой не смееше да се опълчи. Воините бяха готови да пожертват себе си, за да опазят конете си живи. Една петиция от Съвета на Нетпара, в която се предлагаше да изкупят сто коня, беше върната омазана с човешки изпражнения.

Двете пепелянки хапеха безмилостно, оспорваха всяка левга, яростта и честотата на атаките им се усилваше, докато не стана ясно, че наближава главният сблъсък, само след броени дни.

А по петите на колоната идеше армията на Корболо Дом, сила, която беше нараснала с въвличането на войски от Таксиан и други крайбрежни поселения и беше вече поне пет пъти по-многочислена от Седма на Колтейн и неговите уикски кланове. Само по себе си сдържаното преследване на ренегата пълководец, оставил дребните сблъсъци на дивите степни племена, бе като зла прокоба.

Щеше да дойде за предстоящото сражение, несъмнено, и невъзмутимо изчакваше фаталния ден.

Кучешката верига се влачеше напред, стигнала вече до онова, което според картите трябваше да е краят на Ненот Одан, където на южния хоризонт се издигаше стена от хълмове. Керванският път се врязваше в единствения по-сериозен проход — широка речна долина между хълмовете Билан’ш на изток и хълмовете Санифир на запад; пътят се виеше в протежение на седем левги, след което се отваряше в равнина срещу древната селищна могила Санимон, завиваше покрай нея, за да прекоси Санит Одан, отвъд нея — равнината Гелеен, Доджал Одан — и до самия град.

Никаква спасителна армия не се появи откъм долината на Санимон. Дълбокото чувства за самота надвисна като тъмен покров над кервана, щом зад хълмовете, ограждащи устието на долината, видяха в гаснещата дневна светлина двата стана — и двата огромни — на племената. Главните сили на трегините и билардите.

Тук значи, в устието на тази древна долина… тук щеше да е.

 

 

— Умираме — измърмори Лъл, докато крачеше до историка към мястото, нарочено за офицерския съвет. — И този път не го казвам просто фигуративно, старче. Днес изгубих единайсет войници. Гърлата им се бяха издули толкова лошо от жаждата, че не можеха да си поемат дъх. — Махна с ръка да прогони бръмналата пред лицето му муха. — Дъх на Гуглата, плувнал съм в тази броня… докато свърши всичко, ще сме заприличали на Т’лан Имасс.

— Не бих казал, че аналогията ти ми допада, капитане.

— Не съм и очаквал.

— Конска пикня. Това пият напоследък уикците.

— Да. И моите също. Вече цвилят насън — и мрат от нея.

Покрай тях пробягаха три кучета. Грамадното, Бент, една женска и палето, драпащо настървено след тях.

— Тия ще ни надживеят всички — изръмжа Лъл. — Проклети зверове.

Небето пред тях притъмняваше, първите звезди взеха да се показват през помръкващия лазур.

— Богове, колко съм уморен.

Дюйкър кимна. „О, да. Пътувахме толкова дълго, приятелю, и ето, че вече стоим лице в лице срещу Гуглата. Той приема уморените със същата готовност, както и непокорните. Със същата гостолюбива усмивка.“

— Тази вечер нещо се носи във въздуха, историко. Усещаш ли го?

— Да.

— Може Лабиринтът на Гуглата да се е приближил.

— Такова е усещането, нали?

Стигнаха командната шатра на Юмрука и влязоха.

Пред тях се бяха подредили обичайните лица. Нил и Недер, последните останали магьосници; Сълмър и Ченед, Бълт и самият Колтейн. Всички се бяха превърнали в съсухрени жалки подобия на някогашната си воля и сила.

— Къде е Бънгъл? — попита Лъл, след като се тръшна на обичайния си походен стол.

— Слуша сержанта си, предполагам — отвърна с вяла усмивка Бълт.

Колтейн нямаше време за празни приказки.

— Нещо се приближава насам, тази нощ. Магьосниците са го усетили, макар че не могат да ни кажат нищо повече. Предстои ни да се подготвим за него.

Дюйкър се обърна към Недер.

— Какво е усещането?

Момичето сви рамене, след което въздъхна.

— Смътно. Тревожност, необузданост дори… не знам, историко.

— Усещали ли сте досега нещо подобно? Макар и малко?

— Не.

„Необузданост.“

— Съберете бежанците на едно място — разпореди Колтейн на капитаните си. — Удвоете външните патрули…

— Юмрук — намеси се Сълмър, — утре ни чака сражение…

— Да, и е нужен отдих. Знам. — Уикецът закрачи напред-назад из шатрата, но крачките му бяха по-бавни от обикновено. Бяха изгубили също и плавността, лекотата и елегантността си. — И освен това сме ужасно изтощени — и нямаме капка вода.

Дюйкър потръпна. „Сражение? Не, утре ще е клане. Войници, негодни за бой, неспособни да се бранят.“ Окашля се, понечи да заговори и спря. „Една дума, но само да я изрека би означавало да предложа най-жестоката илюзия. Една дума.“

Колтейн го гледаше.

— Не можем — каза му тихо.

„Знам. За воините на бунта не по-малко, отколкото за нас, това трябва да свърши с кръв.“

— Войниците не могат да копаят окопи — наруши Лъл тежката тишина.

— Дупки тогава.

„Дупки. Да прекършат конните напади, да трошат крака, да хвърлят в пръстта цвилещите коне.“

И тогава съвещанието приключи. Въздухът изведнъж настръхна и онова, което се заканваше да ги споходи, възвести появата си с лек пукот на далечна мълния, с мазна мъгла — като пот, задушила въздуха.

Колтейн изведе всички навън под искрящия нощен саван. Ритаха и цвилеха коне. Виеха псета.

Войниците се надигаха от походните си постели като призраци.

В откритото пространство, отвъд най-външните постови, въздухът изведнъж се разпра с дивашки, късащ ушите звук.

Три бели коня изтътнаха от черния процеп, последвани от още три и още три, всички впрегнати, всичките девет — цвилещи от ужас. Зад тях изгромоля огромна каляска, опърлена от пламъци, пищно изрисуван левиатан, яхнал шест огромни колелета, всички по-високи от човешки ръст. Дим се стелеше след впряга като дебели вълнени нишки — и от самите коне, и от трите фигури, едва видими зад последните три животни.

Впрягът се носеше в галоп — втурнал се сякаш в панически бяг от Лабиринта, от който беше изскочил. Побеснелите от ужас животни препускаха право към лагера.

Уикците се пръснаха встрани.

Зяпнал в неверие, Дюйкър видя как тримата кочияши дръпнаха юздите, зареваха и залитнаха на високата капра.

Конете заораха с копита в земята, за да забавят устрема си, огромната каляска изтрещя с грохот след тях, вдигна се облак дим, прах и… необузданост, усети с тревога старият историк. Необуздаността на Лабиринт — и неговия бог.

Веднага щом впрягът спря, от него се изсипаха хора — облечени в броня мъже и жени; завикаха, зареваха команди, които сякаш нямаше кой да чуе, и заразмахваха черни, димящи оръжия.

След миг изскочиха още два впряга и проехтя силен звън на камбана.

Трескавата, привидно безцелна дейност на наскачалите по земята хора изведнъж секна. Оръжията бяха прибрани и внезапна тишина изпълни въздуха зад глъхнещото ехо на камбаната. Пръхтящите, нервно пристъпящи и плувнали в пяна коне замятаха глави, със свити уши и разширени ноздри.

Първият впряг бе спрял на не повече от петнайсет крачки от мястото, където стоеше Дюйкър с останалите.

Историкът видя някаква отсечена ръка, вкопчена в извития орнамент от едната страна на каляската. След миг тя се откъсна и падна на земята.

Малката решетъчна врата се отвори и в рамката й се появи някакъв мъж, който с усилие избута едрото си туловище през отвора. Беше облечен в коприни, прогизнали от пот. Кръглото му лъснало лице бе утаило ехото от някакво доскорошно огромно, всепоглъщащо усилие. В едната си ръка държеше запушена бутилка.

Щом стъпи на земята, новодошлият се обърна направо към Колтейн и вдигна високо бутилката.

— Вие, сър — заговори на малазански със странно размазан акцент новодошлият, — ще трябва да отговаряте за много неща. — След което се ухили и се видяха два реда облечени в злато и обсипани с диаманти зъби. — Лабиринти треперят от вашите деяния! Пътят ви е разбушувал се пожар по всяка улица в Даруджистан, несъмнено и във всеки град, колкото и далече да е! Давате ли си сметка колко хора се молят на своите богове заради вас? Претъпкани със злато ковчежета! Грандиозни планове за спасение в изобилие! Огромни организации се събират, водачите им се стичат при нас, при Търговската гилдия Тригали, за да платят разноските за тежкия ни превоз, макар че — добави той малко по-тихо — всички превози на Гилдията са тежки, което ни прави толкова скъпи, естествено. — Той отпуши бутилката. — Великият град Даруджистан и неговите забележителни граждани, отхвърляйки лакомията на вашата Империя за него и за тях самите — ви носят този дар! Посредством акционерите… — той махна към мъжете и жените зад себе си — на Тригали — между нас казано, най-злите и алчни същества, каквито може да си представи човек, ала това все пак няма значение, защото сме тук, нали? И нека да не се твърди за гражданите на Даруджистан, че са безчувствени за удивителното, а вие, сър, вие наистина сте удивителен.

Нелепият мъж изведнъж пристъпи напред много тържествено. И заговори тихо и сдържано:

— Алхимици, магове, заклинатели, всички дадоха своя принос, като предложиха съдове с обеми, далеч надхвърлящи скромната им външност. Колтейн от клана на Враната, Кучешката верига, нося ви храна. Нося ви вода.

 

 

Карполан Демесанд се оказа един от първите основатели на Търговската гилдия Тригали, гражданин на малкия укрепен град със същото име, разположен на юг от равнината Ламатат на континента Дженабакъз. Възникнала като колеблив съюз между няколко мага, сред които и самият Карполан, и благодетелите на града — пъстра сбирщина застарели пирати и плячкаджии, — Гилдията се беше специализирала в такива рисковани превози на стока, пред които всеки среден търговец би пребледнял от страх. Всеки техен керван се пазеше от тежко бронирана и въоръжена чета акционери — пазачи, притежаващи пряк дял в предприятието, което гарантираше възможно най-пълното експлоатиране на качествата им. А от такива качества имаха ужасна нужда, тъй като керваните на Търговската гилдия Тригали — както стана ясно от самото начало — пътуваха през Лабиринти.

— Знаехме, че ни чака огромно предизвикателство — заяви с блажена бляскава усмивка Карполан Демесанд, седнал в командната шатра на Колтейн, единствено с Юмрука и Дюйкър за компания — всички останали се трудеха отвън, разтоварваха животоспасяващия товар на кервана на пълна скорост. — Гнусният Лабиринт на Гуглата се е увил около вас по-плътно от гробен саван около мъртвец… простете за образа. Ключът е в това да се препуска бързо, да не се спира за нищо и след това да се излезе толкова бързо, колкото е по силите човешки. В първия фургон аз поддържам посоката на пътя, с всичките чародейни таланти, които са ми подръка — изнурително пътуване, признавам ви, но пък и не излизаме никак евтино.

— Все още ми е трудно да си обясня — каза Дюйкър, — че гражданите на Даруджистан, на цели хиляда и петстотин левги оттук, знаят изобщо какво става тук, камо ли да ги интересува.

Карполан присви очи.

— Е, добре, може би преувеличих малко — вълнението на мига, признавам. Трябва разберете — войници, които доскоро се бяха настървили да завладеят Даруджистан, сега са се вкопчили във война с Панион Домин, тирания, която с преголяма охота щеше да глътне Синия град, стига да можеше. Дужек Едноръкия, доскорошен Юмрук на Империята, а сега — изменник на същата, стана наш съюзник. А точно това определени особи в Даруджистан знаят много добре, и го одобряват…

— Но сигурно има и нещо повече — промълви Колтейн.

Карполан се усмихна.

— Не е ли сладка тази вода? Дайте да ви налея още чашка.

Изчакаха мълчаливо, докато търговецът напълни отново трите тенекиени канчета, подредени на масичката между тримата. След като приключи, той въздъхна и се отпусна в плюшения стол, който си беше донесъл от каляската.

— Дужек Едноръкия. — Името бе произнесено с благоговение и донякъде — със страхопочитание. — Изпраща ви поздравите си, Юмрук Колтейн. Кантората ни в Даруджистан е малка, открита е наскоро, нали разбирате. Ние не рекламираме услугите си. Не и открито, във всеки случай. Откровено казано, тези услуги включват дейности, които са, в отделни случаи, дискретни по характер, тъй да се каже. Търгуваме не само с материални блага, но също така и със сведения, с доставка на подаръци, превоз на самите хора… и други същества.

— Значи Дужек Едноръкия е силата, стояща зад тази мисия — каза Дюйкър.

Карполан кимна.

— С финансовата помощ на един определен кабал в Даруджистан, да. Думите му бяха следните: „Императрицата не може да губи такива пълководци като Колтейн от клана на Враната“. — Търговецът се ухили. — Необичайно за един осъден на смърт престъпник, не ви ли се струва? — Наведе се над масата и вдигна едната си ръка, с дланта нагоре. Върху нея се появи нещо и заблестя — малко продълговато шишенце от мътно стъкло, окачено на сребърна верижка. — А този дар е сътворен от един удивителен и загадъчен маг между Рушителите на мостове. — Връчи го на Колтейн. — За вас. Носете го със себе си. Винаги, Юмрук.

Навъсен, уикецът не посегна да го вземе. Карполан се усмихна тъжно.

— Дужек е готов да поеме командването в това, приятелю…

— Изменник да поеме командването?

— Е, да, признавам, че зададох същия въпрос. Отговорът му беше следният: „Никога не подценявайте императрицата“.

Възцари се тишина. Смисълът зад фразата започна бавно да придобива очертания. „Въвлечена във война срещу цял континент… осъзнала появата на една още по-голяма заплаха — Панион Домин… сама ли ще се сражава Империята заради една враждебна земя? И все пак… как да намери съюзници сред враговете си, как да ги обедини срещу по-голямата заплаха с възможно най-малко суетене и недоверчивост? Обявяваш извън закона собствената си окупационна армия, за да нямат «никакъв избор», освен да излязат от сянката на Ласийн. Дужек, неизменно верният Дужек — дори подлият план да се избият последните от Старата гвардия — глупостта на Тайсхрен — е недостатъчен, за да го направи враг. И ето че сега той разполага със съюзници — доскорошните му врагове — може би дори самите Каладън Бруд и Аномандър Рейк…“ Дюйкър се обърна към Колтейн и видя същото разбиране, утаено върху замисленото му лице.

Уикецът протегна ръка и прие дара.

— Императрицата не трябва да ви загуби, Юмрук. Носете го, сър. И когато дойде моментът, го счупете — върху собствената си гръд. Дори това да се окаже последното ви действие, макар да ви съветвам да не се разделяте с него дотогава. Такова беше пламенното настояване на неговия създател. — Карполан се ухили отново. — А какъв мъж е този създател! Дузина асценденти биха дали мило и драго да получат главата му на тепсия, с очите, накиснати в марината, езика опечен с чушленца, ушите изпърлени на…

— Схванах идеята ви — прекъсна го Дюйкър.

Колтейн окачи верижката на врата си и пъхна шишенцето под кожената си риза.

— Призори ви очаква жестока битка — каза Карполан. — Уви, не мога да остана и няма да остана. Макар да съм маг от най-висш порядък, макар да съм безскрупулно дързък търговец, признавам, че съм податлив на сантименталност, господа. Не желая да бъда свидетел на такава трагедия. Освен това трябва да направим още една доставка, преди да тръгнем обратно, а нейното постигане ще изисква всичките ми умения, всъщност би могло дори да ги изцеди до дъно.

— Не бях чувал нищо за Гилдията ви, Карполан — каза Дюйкър, — но някой ден с удоволствие бих послушал повече за приключенията ви.

— Може би ще се появи такава възможност, историко. Но засега — чувам, че моите акционери се събират и трябва да се погрижа за конете — да отдъхнат и да се поуспокоят — макар че, длъжен съм да го кажа, те, изглежда, са придобили жажда за все по-ужасни преживелици. Също като нас, нали? — Търговецът се надигна.

— Моите благодарности — изръмжа Колтейн. — Към вас и към акционерите ви.

— Имате ли да предадете нещо на Дужек Едноръкия, Юмрук?

Отговорът на уикеца стъписа Дюйкър — заби в него ръждясалия нож на подозрителността, който щеше да остане и да го гложди дълго след това.

— Не.

За миг Карполан се ококори. След това кимна.

— Уви, ще трябва да тръгваме. Дано утре вашите врагове платят скъпо, Юмрук.

— Ще платят.

 

 

Неочакваната щедрост на доставката на храна и вода не можеше да постигне пълно възстановяване, но армията, станала призори, излъчваше спокойна решимост, каквато Дюйкър не беше виждал от хребета Гелор насам.

Бежанците останаха скупчени нагъсто в една падина северно от устието на долината. Клановете на Невестулката и Мармота охраняваха позицията, разположени на едно възвишение срещу сборните сили на Корболо Дом. Повече от тридесет бунтовници стояха срещу всеки уикски конник и неизбежният изход от сблъсъка бе толкова очевиден, толкова жестоко ясен, че паниката бушуваше на вълни сред скупчените бежанци, поривът на безнадеждност полюшваше множеството насам-натам и отчаяни ридания изпълваха прашния въздух.

Колтейн реши да се вреже между племенните орди, блокирали устието на долината, при това да го направи бързо, и съсредоточи във фронта своя клан на Враната и по-голямата част от Седма. Само един бърз и съкрушителен пробив можеше да предложи някаква надежда за клановете в ариергарда, както и за самите бежанци.

Дюйкър седеше на гърба на измършавелия си кон на едно ниско възвишение, леко на изток от главния път, и от тази позиция едва можеше да различи двата уикски клана на север — армията на Корболо Дом, някъде отвъд техните редици, не се виждаше оттук.

Впряговете на Търговската гилдия Тригали си бяха заминали — изчезнаха в последните минути на нощта, преди хоризонтът на изток да започне да се пробужда със смътна бледнина.

Ефрейтор Лист изкачи склона и дръпна юздите на коня си до историка.

— Чудесно утро, сър. Времето се обръща. Във въздуха се носи промяна — усещате ли го?

Дюйкър го изгледа накриво.

— Не е редно млад човек като теб да е толкова весел в такъв ден, ефрейтор.

— Нито пък старец като вас да е толкова кисел, сър.

— Гуглата да те вземе, келеш такъв, до това ли води фамилиарността?

Лист се ухили — достатъчно красноречив отговор.

Дюйкър присви очи.

— А какво нашепва твоят призрак джагът, Лист?

— Нещо, което той самият никога не е имал, историко. Надежда.

— Надежда? Как? Откъде? Да не би Пормквал най-сетне да се е появил?

— Не знам за такова нещо, сър. Смятате ли, че е възможно?

— Не.

— Аз също, сър.

— Тогава какви, в името на косматите топки на Финир, ми ги дрънкаш, Лист?

— Не знам, сър. Просто се събудих с чувството… — Той сви рамене. — Чувствах, че все едно току-що сме били благословени, докоснати от бог, или нещо такова…

— Великолепен начин да посрещнем последната си зора — промърмори Дюйкър и въздъхна.

Племената на трегините и билардите вече се подготвяха за атака, но внезапно прозвучалите рогове от Седма дадоха да се разбере, че Колтейн не се интересува от благоволението им и няма да ги чака. Пиконосците на Враната и конните стрелци се понесоха напред, нагоре по полегатия склон към източния хълм, зает от билардите.

— Историко!

Нещо в тона на младия ефрейтор накара Дюйкър рязко да се обърне. Лист не обръщаше внимание на атаката — беше се обърнал на северозапад, където току-що се бяха появили безброй други конници.

— Хундрилите — промълви Дюйкър. — Казват, че са най-силното племе на юг от Ватар — което вече можем да признаем.

Към билото затътнаха конски копита. Двамата се обърнаха и видяха, че към тях идва самият Колтейн. Юмрукът погледна на северозапад. Изражението му остана безстрастно, почти спокойно.

Първите сблъсъци в ариергарда бяха започнали — първото проливане на кръв за този ден, най-вероятно кръв на уикци. Бежанците вече напираха на юг, с отчаяната надежда, че могат да си отворят път през долината само с воля.

Многохилядната хундрилска орда се раздвои, едната част точно на запад от устието на Санимон, другата — по на север, откъм фланга на армията на Корболо Дом. Между двете остана малка група бойни главатари, които препуснаха към възвишението, на което стояха Дюйкър, Лист и Колтейн.

— Изглежда, търсят личен двубой, Юмрук — каза Дюйкър. — Най-добре ще е да отстъпим.

— Не.

Историкът се извърна. Колтейн беше снишил пиката си и наместваше покрития си с гарванови пера щит на лявата си ръка.

— Проклет да сте, Юмрук — това е безумие!

— Дръжте си езика, историко — отвърна разсеяно Колтейн.

Погледът на Дюйкър се прикова в късата сребърна верижка на шията му.

— Какъвто и дар да носите на врата си, казаха ви, че ще подейства само веднъж. В момента се държите като боен главатар на уикци, а не като Юмрук на Империята.

Мъжът пред него се извърна рязко и острието на пиката опря в гърлото на историка.

— И кога точно — изхриптя Колтейн — ще мога да избера как да умра? Въобразявате си, че ще използвам тази проклета дрънкулка? — Посегна с лявата си ръка и скъса верижката на врата си. — Вие го носете това, историко. Всичко, което съм направил, не струва пукната пара за света, докато не се разкаже. Гуглата да го вземе Дужек Едноръкия! Гуглата да я вземе императрицата! — Хвърли шишенцето към Дюйкър и то тупна в разтворената му длан. Пръстите му се стиснаха сами и той усети змийското хлъзгане на верижката между мазолите. Върхът на пиката, опрян в шията му, не беше помръднал.

Погледите им замръзнаха, вкопчени един в друг.

— Извинете, господа — каза Лист. — Струва ми се, че моментът не е подходящ за двубой. Ако благоволите да забележите…

Колтейн отдръпна пиката и се обърна.

Хундрилските главатари чакаха в редица, няма и на трийсет крачки пред тях. Под кожените си дрехи и фетишите носеха странни сивкави брони, люспести като влечуги. Дългите мустаци, рошавите бради и сплетените коси скриваха повечето от лицата им, а онова, което оставаше открито, беше изгоряло от слънцето и скулесто.

Един от тях подкара дребното си конче стъпка напред и заговори на завален малазански.

— Черно крило! К’ъв е залогът днес според теб?

Колтейн огледа прашните облаци на север и на юг и отвърна:

— Не бих се обзалагал.

— Дълго чакахме този ден — каза бойният главатар. Изправи се на стремената и посочи към хълмовете на юг. — Днес тук са и трегините, и билардите. — Махна с ръка на север. — И кан’елд, и семк, аха, и тайтанците, к’вото е останало от тях де. Великите племена на южните одани, но все пак кое от всички тях е най-достойното? Отговорът ще се види днес.

— А вие по-добре побързайте — каза Дюйкър. „Войниците не ни стигат, инак нямаше да проявите такава дързост, кучи синове.“

Колтейн като че ли бе помислил същото, макар да реагира по-хладнокръвно.

— Въпросът си е ваш, а и отговорът му не ме интересува.

— Значи това не занимава уикските кланове, а? Какво, вие не сте ли племе?

Колтейн бавно намести дръжката на пиката в стегата.

— Не сме. Ние сме войници на Малазанската империя.

„Дъх на Гуглата, запомнил го е.“

Главатарят кимна, несмутен от отговора.

— Тогава, докато сте тук в този ден, гледайте добре, Юмрук Колтейн.

Обърнаха конете и се пръснаха към клановете си.

— Вярвам — рече Колтейн, след като се огледа, — че сте избрали добро място за наблюдение, историко. Тъй че ще останем тук.

— Юмрук?

По мършавото лице на Колтейн пробяга крива усмивка.

— Е, за малко.

 

 

Кланът на Враната и Седма дадоха всичко от себе си, но силите, които държаха устието на долината — от по-високите си позиции от двете страни, както и навътре в гърлото на долината — не се огънаха. Кучешката верига се сви между чука на Корболо Дом и наковалнята на трегин и билард. Изходът беше само въпрос на време.

Действията на хундрилските кланове промениха всичко. Защото те бяха дошли не за да се включат в клането на малазанците, а да отговорят на единствения въпрос, поставен от тяхната гордост и чест. Южната орда удари позициите на трегин с мъстта на божия коса. Северната бе като копие, забило се дълбоко във фланга на Корболо Дом. Трета, невидима до този момент сила се изсипа от самата долина, зад билардите. Атаките бяха съгласувани до съвършенство и само след няколко минути се оказа, че няма кой да спре силите на Малазан, докато в същото време битката кипеше яростно от всички страни.

Армията на Корболо Дом се съвзе бързо, престрои се във възможно най-добър ред и успя да изтласка хундрилите след над четири часа яростна битка. Една цел обаче беше постигната, тя беше разбиването на семк, на кан’елд и на остатъците от тайтанците. „Половин отговор“, беше промълвил в този момент напълно обърканият Колтейн.

След още час южните сили разбиха фронта на трегините и билардите и се спуснаха в преследване на бягащите.

Час преди свечеряване един самотен хундрилски главатар подкара нагоре по склона към тях в бавен тръс. Когато се приближи, видяха, че е мъжът, който им беше говорил в началото на битката. Бронята му беше пробита на много места и целият беше оплискан с кръв, поне половината от която сигурно бе негова, но яздеше изправен в седлото.

Спря се на десет крачки от Колтейн.

— Май намерихте отговора си — каза Колтейн.

— Намерихме го, Черно крило.

— Хундрил.

На оцапаното с кръв лице на воина се изписа изненада.

— Висока чест ни оказвате, но не. Опитахме се да съкрушим Корболо Дом, но не успяхме. Отговорът не е хундрил.

— Значи отдавате тази чест на Корболо Дом?

Бойният главатар се изплю на земята и изръмжа:

— Духове на бездната! Не може да си такъв глупак! Отговорът днес е… — С рязък жест той измъкна тълвара от кожената ножница, вдигна счупеното острие високо над главата си и изрева: — Уик! Уик! Уик!!!