Метаданни
Данни
- Серия
- Пеперудата (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Papillon, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Вера Джамбазова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 70 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Анри Шариер. Пеперудата
Френска, първо издание
Редактор: Йордан Янев
Коректор: Елисавета Павлова
Технически редактор: Николай Зарков
Корицата е от френското издание на „Пеперудата“, Робер Лафон, Париж, 1972 г.
ИК „Сибия“, 1992 г.
ISBN 954-8028-18-2
История
- — Добавяне
Дванадесета тетрадка
Джорджтаун
Животът в Джорджтаун
Следобед, инжектирани с най-различни видове ваксини, бяхме откарани в Градското полицейско управление — нещо като огромен комисариат, из който непрекъснато сновяха стотици полицаи. Суперинтендантът на джорджтаунската полиция веднага ни прие в кабинета си. Сред началниците, натоварени да отговарят за сигурността на това важно пристанище, нямаше по-голяма клечка от него. Около бюрото му се бяха събрали и други английски офицери, докарани в изрядните си униформени шорти с цвят каки и бели три четвърти чорапи. Полковникът ни направи знак да седнем и подхвана на чист френски език:
— Откъде идвахте, когато ви пресрещнаха в морето?
— От каторгата във Френска Гвиана.
— Бихте ли ми казали кои са точно местата, откъдето сте избягали?
— Аз избягах от Дяволския остров. Другите двама са от лагера за политически затворници Инини, намиращ се близо до Куру, Френска Гвиана.
— Каква е присъдата ви?
— Доживот. За непредумишлено убийство.
— А китайците?
— И те са съдени за убийство.
— На колко?
— Доживот.
— Професията ви?
— Електротехник.
— А те?
— Готвачи.
— За Дьо Гол ли сте, или за Петен?
— Тези неща не ни засягат. Ние сме просто трима затворници, които се стремят към свобода, за да започнат живота си на чисто.
— Ще ви предоставим една килия, която ще стои денонощно отворена. Ще ви пуснем на свобода едва след като проверим истинността на твърденията ви. Ако всичко, което казахте, е вярно, няма от какво да се боите. Разберете, че сме в състояние на война и това ни принуждава да проявяваме повече бдителност, отколкото в мирно време.
Накратко, осем дни по-късно ни пуснаха на свобода. За времето, прекарано в полицейското управление, успяхме да си набавим нормални дрехи. Прилично облечени и снабдени с документи за самоличност, тримата се озовахме в девет часа сутринта насред улицата.
Двеста и петдесет хилядният град бе изграден почти изцяло по английски образец — цимент в основата и оттам нагоре — дърво. Улиците и булевардите гъмжаха от народ. Срещаха се представители на всички раси — бели, мулати, негри, индуси, английски и американски моряци, скандинавци. Бяхме като опиянени от разноцветната тълпа. Чувствахме се преизпълнени с луда радост и това сигурно личеше по лицата ни, дори по лицата на китайците, защото много хора се обръщаха след нас или ни се усмихваха учтиво.
— Къде отиваме? — запита Кюик.
— Имам един приблизителен адрес. Черният полицай ми каза, че познава двама французи, които живеят в Пенитънс Ривърс.
Подпитахме тук-там и разбрахме, че това е квартал, където живеят главно индуси. Приближих се към един облечен в безупречно бяла униформа полицай. Показах му адреса. Преди да отговори, той поиска документите ми за самоличност. Показах му ги гордо. „Добре, благодаря.“ След което си направи труда да ни качи в някакъв трамвай и обясни на кондуктора какво да прави с нас. Напуснахме центъра и двадесетина минути по-късно кондукторът ни каза да слезем. Явно бяхме пристигнали. Отново заразпитвахме. „Frenchmen?“ Млад човек ни подкани с жест да тръгнем след него. Заведе ни право пред малка къщурка. Едва се приближихме и отвътре изскочиха трима души, размахващи приветливо ръце:
— Ама това ти ли си, Папи?
— Не е възможно! — възкликна най-възрастният от тях с чисто бели коси. — Влизай. Това е моят дом. Китайците с тебе ли са?
— Да.
— Влизайте и добре дошли.
Старият каторжник се наричаше Гиту Огюст, или само Гиту. Чист марсилец, пристигнал в каторгата заедно с мен на кораба „Ла Мартиниер“ преди девет години. Разказа ми, че е правил един неуспешен опит за бягство, после излежал докрай присъдата си и се чупил преди три години като освободен каторжник. Другите двама — Пти Луи от Арл и Жюло от Тулуза, също бяха излежали докрай присъдите си, но трябвало да стоят във Френска Гвиана още толкова години, колкото е било наказанието им — съответно десет и петнадесет.
Този вид наказание се нарича дублаж.
Къщата имаше четири помещения — две стаи, кухня с трапезария и ателие. Сънародниците ни се занимаваха с производство на галоши от един вид естествен каучук, събиран в джунглата, който се обработва с гореща вода и е лесен за моделиране. Единственият му недостатък е, че се разтапя от силното слънце, понеже не е вулканизиран. За да се справят с това, майсторите наслагваха платно между различните слоеве каучук.
Гиту ни посрещна изключително сърдечно, с благородството, което придобива всеки изстрадал човек. Подреди едната стая за нас тримата и без колебание ни прие като част от домакинството си. Възникна само един проблем — прасето на Кюик, но Кюик се закле, че то нямало да цапа и щяло да ходи по нужда навън.
— Добре де, ще видим. Нека засега да остане — смили се Гиту.
Постлахме трите легла направо на земята, като използвахме войнишки одеяла.
Поседнахме шестимата пред вратата, запалихме цигари и аз разказах на Гиту всичките си приключения от девет години насам. Той и двамата му приятели слушаха най-внимателно и искрено се вживяваха, защото моите авантюри им припомняха техния собствен опит. Двама от тях познаваха Силвен и горчиво оплакаха страшната му смърт. Хора от всички възможни раси минаваха покрай нас. От време на време в ателието влизаше по някой да купи галоши или метла — Гиту и приятелите му произвеждаха също и метли, за да си докарват по някоя друга пара. От тях научих, че в Джорджтаун има тридесетина бегълци от Гвиана — каторжници и заточеници. Срещали се вечер в един бар в центъра и заедно се черпели с ром и бира. Всички работели, за да се издържат, а повечето от тях спазвали добро поведение, каза Жюло.
Докато си почивахме на сянка пред прага на къщурката, мина някакъв китаец и Кюик го повика. Без да ми каже и една дума, двамата с Едноръкия станаха и тръгнаха с него. Сигурно нямаха намерение да ходят надалеч, защото взеха и прасето. Два часа по-късно Кюик се върна с теглена от магаре каручка. Много горд, той курдиса бричката и каза нещо на китайски. Магарето като че ли го разбра. В каручката бяха натоварени три сглобяеми железни кревата, три дюшека, възглавници и три куфара. Куфарът, който връчи на мен, беше пълен с ризи, гащи, фланелки, два чифта обувки, вратовръзки и прочее.
— Къде намери всичко това, Кюик?
— Едни мои сънародници ми ги дадоха. Ако искаш, утре ще им идем на гости.
— Дадено.
Мислехме, че Кюик ще иде да върне магарето и каручката, но той нямаше такива намерения. Разпрегна четириногото и го върза на двора.
— Подариха ми също каруцата и магарето. Казаха ми, че с тях лесно ще мога да си печеля хляба. Утре заран един земляк ще дойде да ми покаже какво да правя.
— Браво бе, твоите китайци бързо се справят.
Гиту се съгласи да остави на първо време каруцата и магарето в двора си. Нашият първи свободен ден протече чудесно. Вечерта шестимата се разположихме около работната маса в ателието и хапнахме вкусна зеленчукова супа и по една добра порция спагети.
— Ще се редуваме за чистенето и миенето на чиниите — предложи Гиту.
Тази обща вечеря беше нещо като символ за първото ни встъпване в изпълнена с топлота малка човешка общност. Усещането, че сме подкрепени при първите си стъпки в свободния живот, ни вдъхваше сигурност. Кюик, Едноръкия и аз бяхме истински и напълно щастливи. Имахме покрив над главата си, легло, щедри и благородни приятели, готови да ни помагат въпреки бедността си. За какво повече да мечтаем?
— Какво смяташ да правиш тази вечер, Папийон? — запита ме Гиту. — Искаш ли да идем до центъра, в бара на бегълците?
— Бих предпочел да остана тук. Ти иди, ако имаш желание. Недей да се съобразяваш с мен.
— Да, ще ида, защото трябва да се срещна с един човек.
— Аз ще остана с Кюик и Едноръкия.
Пти Луи и Гиту се издокараха, сложиха вратовръзки и тръгнаха към центъра. Жюло остана, за да довърши няколко чифта галоши. Аз и приятелите ми пообиколихме съседните улички, за да опознаем квартала. Тук всички бяха индуси. Срещаха се малко чернокожи, почти нямаше бели, тук-таме се мяркаше по някой китайски ресторант.
Пенитънс Ривърс, както се наричаше кварталът, приличаше на кътче от Индия или Ява. Девойките изглеждаха удивително красиви, а старците носеха дълги бели роби. Много от тях бяха босоноги. Беден квартал, но всички имаха спретнат вид. Улиците бяха зле осветени, баровете и кръчмите бяха претъпкани с народ, навсякъде звучеше индийска музика.
Черен като вакса негър с бял костюм и вратовръзка ме спря.
— Французин ли сте, господине?
— Да.
— Приятно ми е да срещна сънародник. Ще изпиете ли една чашка с мен?
— Щом ме каните. Но аз съм с двама приятели.
— Няма значение. Нали и те говорят френски?
— Да.
Настанихме се четиримата на една маса, обърната към тротоара. Мартиниканецът използваше по-изискан френски език от нас. Каза ни да се пазим от английските негри, защото всичките били „мошеници“.
— Не приличат на нас, французите. Ние държим на думата си, за разлика от тях.
Вътрешно се засмях, като чух тази чернилка да употребява израза „ние, французите“, но после се замислих сериозно. Въпросният господин, изглежда, наистина беше по-истински французин от мен, защото защитаваше националността си с увереност и жар. Той сигурно би дал живота си за Франция. Аз — не. Значи е по французин от мен. Отново се съсредоточих в разговора.
— Радвам се, че срещам сънародник и мога да поговоря на майчиния си език, тъй като слабо владея английски.
— Аз ползвам английски и писмено, и говоримо. Ако имате нужда от мен, на вашите услуги съм. От колко време сте в Джорджтаун?
— Само от осем дни.
— А откъде идвате?
— От Френска Гвиана.
— Невероятно! Беглец ли сте, или надзирател, който иска да премине на страната на Дьо Гол?
— Беглец съм.
— А другарите ви?
— Те също.
— Вижте, господин Анри, няма да се интересувам от миналото ви. Дошъл е моментът, когато можете да помогнете на Франция и така да изкупите греховете си. Аз се числя към Френските освободителни сили[1] и чакам всеки момент да бъда прехвърлен в Англия. Елате утре да поговорим в Мартинър Клъб — ето ви адреса. Ще се радвам, ако решите да се присъедините към нас.
— Как се наричате?
— Омер.
— Господин Омер, не мога толкова бързо да взема решение. Трябва първо да събера сведения за семейството си, да анализирам ситуацията и чак тогава да предприема такава важна стъпка. Защото, ако си говорим направо, господин Омер, Франция ми причини много страдания и постъпи с мен твърде нехуманно.
Мартиниканецът се зае да ме убеждава, като вложи в думите си възхитителен плам и убедителност. Беше наистина вълнуващо да слушаш аргументите на този човек в полза на потъпканата ни Франция.
Върнахме се късно у дома. Легнах си и се замислих над всичко, което достойният французин бе изрекъл. Трябваше да обмисля сериозно предложението му. В крайна сметка ченгетата, адвокатите, цялата наказателна система не представляваха Франция. Дълбоко в себе си чувствах, че не съм престанал да я обичам. И като си помисли човек, че сега у дома е пълно с фрицове! Колко ли страдат роднините ми! Какъв ли срам преживяват всички мои сънародници!
Когато се събудих, магарето, каручката, прасето, Кюик и Едноръкия бяха изчезнали.
— Добре ли поспа, братко? — запитаха ме Гиту и приятелите му.
— Да, благодаря.
— Какво ще пиеш — кафе с мляко или чай? Филии с масло искаш ли?
— Да, благодаря.
Ометох всичко, докато ги гледах как работят.
Жюло подготвяше каучуковия материал в необходимото количество, като слагаше твърди парчета каучук в гореща вода и после омесваше всичко в пихтиеста маса.
Пти Луи подготвяше парчетата платно, а Гиту се занимаваше с подметките.
— Много ли чифтове произвеждате?
— Не. Работим толкова, че да печелим по двадесетина долара дневно. С пет от тях плащаме наема на жилището и храната. Така на всеки от нас остават по пет за джобни пари. С тях си купуваме дрехи и прочее.
— Всичко ли успявате да продадете?
— Не, понякога се налага някой от нас да ходи да продава галоши и метли по улиците на Джорджтаун. Тежко е да търгуваш на крак под жаркото слънце.
— Ако се налага, аз ще отивам вместо вас. Не искам да се превръщам в паразит. Нали също трябва да помагам в изкарването на хляба.
— Добре, Папи.
Цял ден се мотах из индийския квартал на Джорджтаун. Забелязах огромен киноафиш и ме обзе щуро желание да видя за първи път в живота си цветен говорящ филм. Щях да помоля Гиту да ме заведе на кино още същата вечер. Цял ден крачих из улиците на Пенитънс Ривърс. Приветливостта на тукашните хора много ми допадаше. Имаха две чудесни качества — бяха чисти и учтиви. Денят, който прекарах сам по улиците на квартала, беше за мен още по-знаменателен от пристигането ми в Тринидад преди девет години.
В Тринидад, потопен сред всички ония чудесни усещания, които ме караха да се смеся с тълпата, аз все пак изпитвах една непрестанна глождеща тревога — след две, максимум три седмици трябваше отново да поема на път. Коя ли страна ще ме приеме? Ще се намери ли нация, която да ме осинови? Какво ли бъдеще ме очаква? Сега всичко бе по-различно. Бях напълно свободен. Ако исках, можех дори да замина за Англия и да постъпя във Френските освободителни сили. Какво да правя? Ако река да се бия за Дьо Гол, хората ще си кажат, че не съм имал друг изход. Може би всички онези честни и почтени люде ще се отнесат към мен като към каторжник, който не е могъл да си намери убежище и затова се е скрил сред тях. Казват, че сега Франция е разделена на две между Петен и Дьо Гол. Възможно ли е един маршал на Франция да не знае как да защити нейните интереси и чест? И ако се присъединя сега към силите на Шарло, няма ли един ден да се видя принуден да стрелям срещу французи?
Тук ще ми бъде трудно, изключително трудно да си създам що-годе приемливо положение. Гиту, Жюло и Пти Луи далеч не са глупаци и въпреки това се бъхтят за по пет долара на ден. Най-напред аз тепърва трябва да се науча да живея на свобода. В затвора съм от 1931 година, а сега сме 1942. Не мога още от първия ден да намеря отговора на всички въпроси. Нямам представа дори за най-дребните трудности, с които се сблъсква човек, когато тръгне да изгражда живота си. Никога не съм работил със собствените си ръце. Бил съм малко нещо електротехник. Сега вече всеки новак знае повече от мен. Трябва обаче да си обещая едно: ще живея честно. Поне според собствените ми критерии.
Върнах се у дома в четири следобед.
— Е, Папи, как ти се сториха първите глътки свободен въздух? Добре ли се поразходи?
— Да, Гиту, отъпках всички улици на предградието.
— Срещна ли твоите китайци?
— Не.
— В двора са. Умеят да се справят твоите приятелчета. Вече са спечелили четиридесет долара и искаха на всяка цена да взема двадесет от тях. Аз, разбира се, отказах. Ела да ги видиш.
Кюик-Кюик кълцаше зеле за прасето. Едноръкия къпеше магарето, което с удоволствие се оставяше да го заливат с вода.
— Как си, Папийон?
— Добре, а вие?
— Много сме доволни, спечелихме четиридесет долара.
— По какъв начин?
— Тръгнахме оттук в три часа сутринта и отидохме в едно от околните села заедно със земляка, дето трябваше да ни помага. Той носеше в себе си двеста долара. С тях накупихме домати, салати, патладжани и всякакви други свежи зеленчуци. Взехме също пилета, яйца и малко козе мляко. Откарахме всичко на пазара до пристанището и го продадохме на местните хора и най-вече на американските моряци. Нашите цени толкова им харесаха, че утре дори няма да има нужда да ходя до пазара — те ще ме чакат при входа към пристанището и ще изкупят цялата стока. Ето, дръж парите. Ти си шефът, при тебе ще стоят.
— Знаеш много добре, Кюик-Кюик, че имам пари и не се нуждая от тези тук.
— Или задръж парите, или няма да работим повече.
— Добре тогава. Французите живеят с по пет долара на ден. И ние ще взимаме по пет долара от спечеленото и ще даваме пет долара за поддържането на къщата и за храна. Останалите пари ще заделяме настрани, за да върнем на земляците ви двестате долара, които са ви дали назаем.
— Съгласни сме.
— Утре ще дойда с вас.
— Не, ти ще се наспиш. Ако искаш, можеш да се присъединиш към нас в седем часа на входа на пристанището.
— Както кажете.
Всички останаха доволни. Ние, защото разбрахме, че можем да си изкарваме прехраната, без да тежим на гърба на приятелите си. А Гиту и двамата му съдружници — защото въпреки щедростта си сигурно са се питали още колко време ще трябва да ни издържат.
— За да отпразнуваме подвига на приятелите ти, Папийон, ще купим два литра мастика.
Жюло излезе и се върна със стъкло бял алкохол и разни неща за ядене. Час по-късно вече пиехме мастиката по марсилски обичай. Алкохолът се лееше, а гласовете ни ставаха все по-високи и смеховете ни — по-бурни от обикновено. Съседите индуси разбраха, че французите нещо празнуват и без много-много церемонии дойдоха да се присъединят — бяха трима мъже и две девойки. Донесоха пилешко и свинско месо, силно подлютено с люти чушки и пипер. Девойките бяха с рядко срещана красота. Облечени изцяло в бяло, босоноги, със сребърни гривни на левия глезен. Гиту избърза да ме предупреди:
— Внимавай да не сгафиш. Тези девойки са напълно почтени. Недей да мислиш, че можеш да си позволяваш волности, само защото гърдите им прозират под тънките рокли. Тук така си се обличат. Аз съм твърде стар. Но Жюло и Пти Луи рекоха да си опитат късмета, когато пристигнахме тук, и бързо им отрязаха квитанциите. А момичетата дълго време не стъпиха у нас.
Двете индийки бяха изключително хубави. Татуираните в средата на челото точки им придаваха екзотичен вид. Заговориха ни мило и малкото английски думи, които знаех, ми помогнаха да разбера, че ни приветстват с добре дошли в Джорджтаун.
Тази нощ двамата с Гиту отидохме до центъра на града. Попаднах в обстановка, твърде различна от тази, с която бях свикнал в Париж. Градът гъмжеше от хора. Бели, чернокожи, индуси, китайци, войници и моряци в униформи, цивилни. Огромен брой барове, ресторанти, кабарета и кръчми хвърляха светлините си и на улицата, където човек можеше да вижда като посред бял ден.
За първи път през живота си гледах говорящ, а на всичко отгоре и цветен филм. Все още замаян от новото изживяване, се оставих на Гиту да ме замъкне в някакъв огромен бар. В единия край на помещението се бяха разположили двадесетина французи. Всички пиеха „Куба либре“ (алкохол и кока-кола).
До един бяха избягали от каторгата закоравели престъпници. Някои бяха успели да се чупят едва след изтичането на наказанието им, докато карали така наречения дублаж. Затънали в мизерия, безработни, гледани накриво от французите и от местните жители, те предпочели да поемат към някоя друга страна, където се надявали, че ще се устроят по-добре. Но и тук било тежко, разказваха ми те.
— Сека дърва в джунглата и получавам надница от два и петдесет. Ратай съм у Джон Фернандес. Всеки месец слизам да прекарам една седмица в Джорджтаун. Направо съм отчаян.
— А ти?
— Правя колекции от пеперуди. Ходя да ги ловя в джунглата и когато събера достатъчно различни видове, подреждам ги в кутия, закрепвам отгоре едно стъкло и продавам колекцията.
Други се бъхтеха като носачи на пристанището. Всички имаха работа, но печелеха колкото да не умрат от глад. „Тежко е, но сме свободни — казваха те. — Хубаво е да си свободен.“
Тази вечер бе дошъл да ги посети един от заточениците — Фосар. Плати пиенето на всички ни. Намирал се на борда на канадски кораб, превозващ боксит, който бил торпилиран при устието на река Демерара. Получил застраховка — бил сред малкото оцелели. По-голямата част от екипажа се издавили. Той извадил късмет, защото успял да се покатери на една от спасителните лодки. Разправи, че немската подводница изплувала на повърхността и фрицовете разговаряли с корабокрушенците. Немецът запитал колко кораба, натоварени с боксит, чакат на пристанището. Моряците казали, че не знаят. Тогава онзи, дето ги разпитвал, се разсмял и рекъл: „Аз вчера бях на кино в Джорджтаун. Ето вижте ми входния билет.“ После разгърнал сакото си и казал: „Костюмът ми също е купен в Джорджтаун.“ Неверниците се развикаха, че това са бабини деветини, но Фосар настояваше на своето и сигурно казваше истината. Подводничарите дори ги предупредили, че ще бъдат спасени от този и този кораб. Така и станало.
Всеки разказваше по нещо. Ние с Гиту седяхме до един стар парижанин, работил навремето в района около Халите. „Пти Луи от Рю де Ломбар“, представи ни се той.
— А аз, стари ми Папийон, бях намислил чудесна далавера, за да живея, без да се трепя. Щом във вестника се появеше името на някой французин под рубриката „Загинал за краля или за кралицата“, не се чудех и маех, ами отивах при майстора на надгробни камъни и го карах да ме снима пред някой гроб, върху който предварително изписвах името на кораба, датата на торпилирането му и името на загиналия французин. После тръгвах по богаташките вили на тукашните англичани и им казвах, че трябва да дадат своята лепта, за да може да построим достоен паметник на французина, дал живота си в името на Англия. И така до миналата седмица, когато някакъв тъп бретонец, обявен за загинал, се появи тук ни лук ял, ни лук мирисал. След което мръсникът му с мръсник посетил някои от добродетелните женици, от които току-що бях събрал по пет долара за гроба му, и им обяснил, че е жив и здрав и че никога не е поръчвал паметник. Сега трябва да си търся друг начин за препитание. Много съм стар вече, за да започвам тепърва да работя.
Коктейлите повишаваха градуса и всеки разказваше на висок глас най-невероятни истории, убеден, че никой в кръчмата освен нас не разбира френски.
— А аз произвеждам кукли и велосипедни дръжки от каучук — заразправя друг сънародник. — За жалост, ако детенцето забрави куклата си под слънцето на двора, тя се разтапя и обезформява. И ако се опитам за втори път да мина със стоката си по същата улица, се вдига шум до Бога. От един месец насам не смея да стъпвам в половината Джорджтаун по светло. Същото е и с велосипедите. Ако го оставиш на слънце, после ръцете ти залепват за дръжките.
— Аз произвеждам бастуни и украсявам дръжките им с негърски глави, направени също от каучук. Казвам на моряците, че едва съм оцелял и сега съм инвалид. Осем от десет души се хващат на въдицата и купуват.
Разказите им ме забавляваха, но в същото време ме убеждаваха колко трудно е да си изкарваш хляба тук.
Някой включи радиото — чухме обръщение на Дьо Гол. Всички слушаха притихнали този френски глас, който идваше до нас от Англия, за да окуражи сънародниците ни в колониите и Америките. Речта беше патетична, никой не смееше да шукне. Внезапно един от нашите, който доста се беше почерпил, скочи и извика:
— По дяволите, момчета! Ето това се казва чудо! Внезапно научих английски и сега разбирам всичко, което Чърчил говори.
Всички избухнахме в смях и никой не си направи труда да посочи на нашия лингвист грешката му.
Да, налагаше се за първи път да се погрижа сам за себе си. А доколкото можех да схвана от разказите на останалите, това нямаше да е лесно. Тревогите ми не бяха без основание. От 1930 до 1942 година напълно бях загубил чувството си за отговорност и умението да се справям сам с прехраната. Ако човек е бил толкова дълго в затвора, без да се грижи за хляба, за покрива над главата си, за ризата на гърба си; ако човек толкова дълго е бил управляван, командван, потискан; ако е привикнал да не прави нищо по своя воля, а да изпълнява чужди заповеди, и внезапно се озове насред големия град, където тепърва трябва да учи как се ходи по тротоара, без да блъска хората, как да пресича улица, без колите да го прегазят, как да поръчва пиене и храна в ресторант — този човек просто трябва да се научи отново да живее. Забелязвах например, че понякога изваждам най-неочаквани реакции. Седях си насред кръчмата в компанията на избягали престъпници и заточеници, слушах внимателно разказите им, в които се омесваха английски и испански изрази, и ми се прииска да ида до клозета. Е, няма да ми повярвате, но в една частица от секундата потърсих с очи надзирателя, за да поискам разрешение да се изпикая. Колкото и да беше кратък този миг, на мен ми стана забавно и приятно да осъзная, че вече нямам нужда от специално позволение, когато ми се ходи по нужда.
В киното също имах подобно изживяване. Докато разпоредителката търсеше къде да ни настани, на мен ми се прииска да й кажа: „Не се притеснявайте заради мен, моля ви. Аз съм просто каторжник, не си струва да си давате толкова труд.“ Докато вървяхме от киното към бара, на няколко пъти се обърнах назад. Гиту, който познаваше тези симптоми, ми каза:
— Защо поглеждаш толкова често назад? Внимаваш да не би да те следи някой копой? Тук копои няма, стари ми Папийон. Те останаха в каторгата.
Според образния език на хората от моята среда, трябваше да се отърся от каторжническата си риза. И не само това. Униформата бе просто символ. Трябваше да изтръгна оковите от душата си, да изтрия от съзнанието си отпечатъка на позора.
Двойка черни полицаи, облечени безупречно, влязоха в кръчмата. Тръгнаха от маса на маса, като искаха документите за самоличност. Щом стигнаха при нас, по-главният от двамата внимателно заоглежда лицата на всички. Откри само един непознат и това бях аз.
— Моля, документите ви, господине.
Подадох му ги, той им хвърли бегъл поглед, върна ми ги и добави:
— Извинете, но не ви познавам. Добре дошъл в Джорджтаун.
След което полицаите си тръгнаха.
— Тия ростбифи са чудесни — изкоментира зад гърба им Савоярдеца Пол. — Единствените чужденци, които им вдъхват сто процента доверие, са избягалите каторжници. Ако успееш да докажеш на английските власти, че си избягал от каторгата, веднага получаваш свобода.
Макар че се върнахме у дома много късно, в седем сутринта бях на входа на пристанището. След по-малко от половин час пристигнаха Кюик-Кюик и Едноръкия. Зад тях магарето теглеше количката, натоварена с пресни, току-що брани, зеленчуци, яйца и пилета. Запитах ги къде е землякът, който им помага. Кюик-Кюик отвърна:
— Той достатъчно ни помогна вчера. Вече не се нуждаем от никого.
— Далеч ли ходиш за стоката?
— Да, кажи-речи, на два часа и половина път оттук. Тръгнахме в три сутринта и чак сега пристигаме.
Кюик се разшета наоколо, като че ли живееше тук от двадесет години, и на бърза ръка намери горещ чай и мекици. Седнахме на тротоара до количката, хапнахме, пийнахме и зачакахме да дойдат клиентите.
— Мислиш ли, че вчерашните американци ще дойдат?
— Надявам се. Но дори и да не дойдат, пак ще успеем да продадем стоката другиму.
— А как определяш цената?
— Не им казвам „Искам толкова и толкова“, а питам „Ти колко ще дадеш?“.
— Ама ти не говориш английски.
— Нали знам да движа пръстите на ръцете си. Така се разбираме лесно. Сега ще пробваш ти — говориш достатъчно добре английски, за да се пазариш.
— Нека първо да видя ти как го правиш.
Не се наложи да чакаме дълго. Ето че пристигна нещо като огромен джип. От него слязоха шофьорът, един младши офицер и двама моряци. Офицерът се покатери на количката и огледа всичко — салатите, патладжаните и прочее. Опипа внимателно пилетата.
— Колко искате за всичкото?
С тези думи започна дискусията.
Американският моряк говореше на носа си и аз нищо не му разбирах. Кюик от своя страна смесваше китайски и френски. Като видях, че не могат да се разберат, издърпах Кюик настрана.
— Ти колко даде за товара?
Той пребърка джобовете си и намери седемнадесет долара.
— Сто осемдесет и три долара.
— Той колко ти предлага?
— Май че двеста и десет долара. Не ми се вижда достатъчно.
Приближих се до офицера. Той попита дали знам английски. Малко.
— Говорете бавно — го помолих.
— Окей.
— Нима искате да ни платите само двеста и десет долара! Не може така. Трябват ни двеста и четиридесет.
Той не щеше и да чуе.
Направи се, че си тръгва, после се върна, после пак се качи в джипа. Видях, че разиграва комедия. Точно когато тръгна за трети път да слиза от колата, насреща ми се зададоха двете хубави съседки индийки със забулени лица. Явно бяха наблюдавали сцената отстрани, защото сега се направиха, че не ни познават. Едната от тях се надвеси над каручката, огледа стоката и попита:
— Колко искате за всичко?
— Двеста и четиридесет долара.
— Добре.
Това накара американеца веднага да извади двеста и четиридесет долара. Даде ги на Кюик и обясни на индийките, че първи се е спазарил за стоката. Съседките не си тръгнаха, а останаха да гледат как американците разтоварват каручката и слагат всичко в джипа си. В последния момент един моряк сграбчи прасето, сякаш то също е част от сделката. Кюик, разбира се, и не мислеше да го продава. Започна се спор, в който ние не успявахме да ги убедим, че прасето си е наше.
Опитах се да обясня всичко на индийките, но и това се оказа трудно. Те не можеха и не можеха да ме разберат. Американските моряци не щяха да пуснат прасето, Кюик не им даваше обратно парите — с две думи, замириса ми на сериозна кавга. Едноръкия вече беше надигнал някаква дъска от каручката, когато на хоризонта се появи джип на американската военна полиция. Младшият офицер даде знак. Военната полиция се приближи. Бързо казах на Кюик да върне обратно парите, но той не щеше и да чуе. Моряците стискаха прасето и също не отстъпваха. Кюик се вкопчи в колата им, като им препречваше пътя. Шумната сцена привлече доста солидна група зяпачи. Американските полицаи естествено присъдиха правото на американските моряци. Впрочем те също нищо не успяха да разберат от нашите протести. Бяха убедени, че сме искали да метнем сънародниците им.
Вече не знаех какво да правя, когато изведнъж се сетих, че имам телефонния номер на Маринър Клъб и името на мартиниканеца. Подадох го на полицейския офицер и казах „Преводач“. Той ме заведе до най-близкия телефон. Завъртях шайбата и за късмет успях да открия нашия приятел голист. Помолих го да обясни на полицая, че прасето не е било за продан, че е опитомено, че е нещо като куче, и че ние просто сме забравили да предупредим моряците да не го слагат в сметката. После предадох телефонната слушалка на полицая. Три минути бяха достатъчни, за да се изясни всичко. Той собственоръчно взе прасето и го предаде на Кюик, който щастливо го гушна и бързо го намести обратно в каруцата. Конфликтът завърши добре, а американчетата се смяха като деца. Всички се разотидоха и неприятни последици нямаше.
Вечерта благодарихме на индийките. Те също се смяха от сърце на нашата история.
Ето че вече живеехме в Джорджтаун от цели три месеца. Днес ни предстоеше да се преселим в къщата на нашите индийски приятели. Те ни отстъпваха две светли и просторни стаи, една трапезария, малка кухничка с печка, която гореше дървени въглища, и огромен двор, покрит в едната си част със сламен покрив, така че да може да служи за обор. Каручката и магарето бяха на завет. Аз щях да спя сам в стая, на голямо, купено на втора ръка, легло с удобен матрак. В съседната стая се разположиха китайските ми спътници — те също имаха легла. Вече имахме маса с шест стола и четири табуретки. В кухнята намерихме всички необходими съдини. Поблагодарихме на Гиту и приятелите му за проявеното гостоприемство и се нанесохме в „нашата си къща“, както я наричаше Кюик.
В трапезарията, точно пред прозореца се мъдреше плетено от тръстика кресло — подарък от индусите! А в една стъклена чаша върху масата Кюик бе подредил букет свежи цветя.
За първи път имах собствен дом — скромен, но приветлив. Светлата и чиста обстановка, която ме заобикаляше и която бяхме постигнали след три месеца труд, ми вдъхна самоувереност и смелост да гледам в бъдещето.
Утре е неделя, пазарът не работи, значи разполагаме с цял свободен ден. И тримата единодушно решихме да поканим на обяд Гиту, приятелите му, индийките и техните братя. Почетен гост на масата щеше да бъде китаецът, подарил на Кюик и Едноръкия магарето с каручката. Пак от него те бяха получили онзи заем от двеста долара, благодарение на който завъртяхме търговийката си. В чинията си той щеше да открие плик с двеста долара и благодарствено писмо, написано на китайски.
След прасето, което направо обожаваше, Кюик държеше най-много на мен. Непрекъснато ми засвидетелстваше вниманието си — осигуряваше ми най-хубавите дрехи, често се прибираше с по някоя риза, вратовръзка или панталон за мен. Купуваше ги от собствената си надница. Иначе не пушеше и не пиеше — единственият му порок беше хазартът. Мечтаеше само за едно — да събере достатъчно пари, за да иде в казиното на Китайския клуб.
Лесно продавахме закупената в селата стока. Вече говорех английски достатъчно добре, за да мога да се пазаря. Всеки ден печелехме по двадесет и пет — тридесет и пет долара, които си поделяхме поравно. Не беше много, но се радвахме, че толкова бързо сме намерили начин да печелим прехраната си. Не ходех с тях всеки път до селата, макар че обикновено успявах да издействам най-ниските цени от производителите. На пазара обаче продавах винаги аз. Много от американските и английските моряци, които слизаха на сушата, за да пазаруват, ме познаваха. Пазаряхме се кротко, без да влагаме много жар. Имаше един як американец от италиански произход — отговаряше за снабдяването на офицерския стол. Винаги разговаряше с мен на италиански. Беше щастлив, че му разбирам, и спореше за цените само и само за да говори на майчиния си език. Накрая винаги даваше толкова пари, колкото му бях поискал в началото.
В осем и половина-девет сутринта вече си бяхме вкъщи. Хапвахме и после Кюик и Едноръкия си лягаха да подремнат. Аз ходех на гости на Гиту или пък съседите идваха да ме посетят. Къщата не искаше много грижи — нуждаеше се само от помитане, изпиране на бельото, оправяне на леглата… Двете сестри се справяха лесно с тази работа само срещу два долара дневно. Можех с пълни гърди да се радвам на свободата си и на съзнанието, че живея без страх за утрешния ден.