Анри Шариер
Пеперудата (19)

Затворът в Санта Марта

Не беше трудно да напуснем територията на индианците гуахира — преодоляхме граничните постове около Ла Вела без проблеми. На кон успяхме да изминем само за два дни цялото разстояние, което ни беше отнело толкова време на Антонио и мен. Опасни обаче бяха не само постовете. Предстоеше ни над стокилометровата ивица до Рио Ача — селището, откъдето бях избягал.

С мълчаливата подкрепа на Зорильо направих първия си опит да проведа разговор на испански в един хан, където продаваха храна и напитки. Той каза, че съм се справил добре — силното заекване много помага да се скрие акцентът и изобщо начинът, по който се изразяваш.

Продължихме към Санта Марта. Някъде по средата на пътя Зорильо трябваше да ме остави и да поеме обратно.

И така, Зорильо си отиде. Двамата бяхме решили, че той ще отведе със себе си и двата коня. Защото, ако притежаваш кон, значи имаш свое домакинство, свързан си с определено село и така рискуваш да ти зададат някой и друг неудобен въпрос: „Познавате ли този и този?“, „Как се казва кметът?“, „Какво става с госпожа X?“

Не, по-добре би било да продължа пешком, да пътувам с камион или автобус, а след Санта Марта с влак. Пред всички трябваше да се представям като „forastero“ (чужденец) в този край, който би се хванал на работа където и да е, и би вършил каквото и да е.

Дадох на Зорильо три златни монети от по сто песос, които той ми размени за хиляда песос. Тук добрият работник печелеше средно от осем до десет песос на ден — така че имах достатъчно средства, за да преживявам още дълго. Взех един камион, който стигаше доста близо до Санта Марта — голямото пристанище на стотина километра от мястото, където се разделих със Зорильо. Камионът отиваше да товари кози или козлета — нещо от този род.

На всеки шест или десет километра имаше ханче. Шофьорът спираше и ме канеше да ида с него. Той ме канеше, ама аз плащах. И всеки път гаврътваше по пет-шест чаши адски силен алкохол. Аз се правех, че изпивам по една. На петдесетия километър онзи беше поркан като чвор. Така се беше подредил, че обърка пътя и се натика в някакво разкаляно отклонение, където камионът заседна, без да може да се измъкне. Колумбиецът не го взе присърце — легна си отзад в каросерията, а мен ме посъветва да спя в кабината. Не знаех какво да правя. До Санта Марта сигурно оставаха четиридесет километра. Присъствието на шофьора ме спасяваше от разпитите на случайно срещнатите и въпреки многобройните спирки с него напредвах по-бързо, отколкото пешком.

Така че призори реших да поспя. Някъде около седем сутринта, когато слънцето вече беше изгряло, по пътя се зададе каручка, теглена от два коня. Камионът й пречеше да мине. Като реши, че щом спя в кабината, значи аз съм шофьорът, новодошлият ме разбута. Заеквайки, се престорих на много стреснат — все едно, че не мога веднага да съобразя къде се намирам.

В това време шофьорът се събуди и започна да се разправя с каруцаря. Направихме няколко неуспешни опита да измъкнем камиона. Беше затънал в кал до осите — никакъв шанс. В каруцата седяха две облечени в черно монахини с колосани бели забрадки и три малки девойчета. След доста спорове и разправии двамата мъже се споразумяха да окосят една част от растителността наоколо, за да може каручката да заобиколи препятствието, стъпила с едното си колело на пътя, а с другото — в ливадата.

Всеки от тях извади своето мачете (брадвичка за сечене на захарна тръстика — оръжие, без което никой мъж тук не тръгва на път) и започнаха да разчистват, а аз подреждах отрязаните стебла, така че каруцата да не затъне в калта. Минаха не минаха два часа, и проходът беше готов. Тогава двете сестри поблагодариха и ме запитаха накъде съм тръгнал. „Санта Марта“ — отвърнах.

— Но това не е правият път — трябва да се върнете назад с нас. Ние можем да ви заведем много близо до Санта Марта — на около осем километра оттам.

Не можех да им откажа — това би им се сторило странно. Щеше ми се да обясня, че ще остана с шофьора, за да му помогна, но пред необходимостта да изговоря всичко това, предпочетох да отвърна просто „Грасиас, грасиас“.

И ето така се озовах на задната седалка на каруцата заедно с трите девойчета, докато двете сестри се разположиха до каруцаря.

Поехме напред и доста бързо изминахме онези пет-шест километра, с които камионът се беше отдалечил от целта. Стъпили веднъж на хубавия път, установихме добро темпо и около обяд спряхме да хапнем в едно ханче. Трите момичета и каруцарят седнаха на една маса, а ние с двете монахини — на съседната. Сестрите бяха млади — между двадесет и пет и тридесетгодишни. И двете имаха много бяла кожа. Бяха испанка и ирландка. Ирландката започна внимателно да ме разпитва:

— Като че не сте оттук?

— Не, от Баранкиля съм.

— Искам да кажа — май не сте колумбиец. Косите ви са по-светли, а лицето ви е мургаво само защото сте изгорели от слънцето. Откъде всъщност идвате?

— От Рио Ача.

— А там с какво се занимавахте?

— Електротехник бях.

— Ах, така ли? Имам приятел в тамошната електропроизводителна компания — Перес се нарича и е испанец. Дали пък не го познавате?

— Да.

— Колко хубаво.

Нахранихме се и двете отидоха да си измият ръцете. Ирландката се върна първа. Погледна ме и рече на френски:

— Няма да ви издам, но другарката ми каза, че е видяла снимката ви във вестника. Вие сте французинът, който е избягал от затвора в Рио Ача, нали?

Отричайки, щях само да усложня положението си.

— Да, сестро. Моля ви, не ме издавайте. Не съм толкова лош, колкото са ме обрисували. Обичам и почитам Бога.

Испанката се появи и другата й каза само „да“, на което тя отговори много бързо нещо неразбираемо за мен. Двете дълго размишляваха, след което се надигнаха и отново отидоха в клозета. Изминаха пет минути, преди да се върнат, през което време аз светкавично прехвърлих през ума си всички възможни реакции. Да се опитам ли да изчезна, докато ги няма, или да остана? Ако и така и така бяха решили да ме издадат, това нямаше да има особено значение, защото дори да се скриех, пак щяха бързо да ме намерят. В областта, в която се намирахме, нямаше джунгла и всички пътища и пътеки към градовете бяха лесни за наблюдение. Реших да се оставя в ръцете на съдбата, която до този момент винаги беше проявявала благосклонност.

Двете се върнаха ухилени, а ирландката ме попита как се казвам.

— Енрике.

— Е, добре, Енрике, ще дойдете с нас до метоха, който се намира на осем километра от Санта Марта. Докато сте с нас в каруцата, няма от какво да се боите. Ако не си отваряте устата, всички ще мислят, че сте работник в метоха.

Монахините платиха обяда на всички. Аз си купих цял картон с дванадесет пакета цигари и кибрит. Тръгнахме отново. През целия път сестрите не ми проговориха, за което им бях много благодарен. Каруцарят така и не разбра, че говоря езика зле. Привечер стигнахме до голям хан. Пред него стоеше автобус с надпис „Рио Ача — Санта Марта“. Обзе ме огромно желание да се кача в него. Приближих се към ирландката и й го казах.

— Би било много опасно — възрази тя, — тъй като преди Санта Марта се минава най-малко през два полицейски поста, които проверяват документите на пътниците. А ако сте в нашата каруца, никой няма да ви пипне за нищо.

Аз искрено и благодарих и в този момент страхът, който изпитвах, откак те двете ме разкриха, изчезна напълно. Какъв нечуван късмет имах да срещна двете мили сестри! Действително, по-късно ни спря полицейски пост (alcabale — на испански). Автобусът, пътуващ от Санта Марта към Рио Ача, беше претърсен основно. Аз лежах отзад в каруцата със сламената шапка върху лицето си и се преструвах на заспал. Едно от децата — около осемгодишно, беше подпряло глава на рамото ми и наистина спеше. Щом минахме покрай поста, каруцарят спря конете точно зад автобуса.

— Como estan por aqui? (Как се чувствате засега?) — попита испанката.

— Muy bien, Hermana (Много добре, сестро).

— Me alegro, vamonos, muchanos (Радвам се. Да тръгваме, деца.) — И ние спокойно поехме напред.

Към десет вечерта на пътя ни се изпречи друг пост, силно осветен. Две редици коли от всякакъв вид чакаха да минат. Подредихме се от лявата страна. Полицаите караха хората да отварят багажниците на колите си и бърникаха вътре. Видях как принудиха една жена да слезе — тя отчаяно търсеше нещо в чантата си. Отведоха я в полицейската барака. Вероятно нямаше „cedula“ — документи за самоличност. Какво да се прави — при това положение… Колите минаваха една по една. Тъй като заемаха и двете страни на пътя, никой не можеше да мине с предимство. Поради липса на място всички трябваше да се примирим и да изчакаме. Реших, че съм загубен. Точно пред нас стоеше малко автобусче, претъпкано с пътници. Покривът му беше натоварен с куфари и големи бохчи. На гърба му висеше нещо като мрежа, също пълна с чанти. Четирима полицаи накараха всички пътници да слязат. Имаше само една врата — отпред при шофьора. От нея се заизнизваха мъже и жени. Някои от жените носеха дечицата си на ръце. После пак се качиха обратно един по един.

„Cedula! Cedula!“. И всеки показваше някакво картонче със снимката си на него.

Зорильо изобщо не беше ми споменавал за това. Ако знаех предварително, щях да се опитам да си осигуря подправен документ. Мислех си, че ако успея да мина през този пост, ще платя колкото и каквото ми поискат, но на всяка цена ще си намеря „cedula“. А след това щях да тръгна от Санта Марта към Баранкиля — важен град на атлантическия бряг (според речника имаше цели двеста и петдесет хиляди жители).

Боже Господи, колко още ще продължава проверката на автобуса! Ирландката се обърна към мен — „Спокойно, Енрике“. Страшно се ядосах на това невнимателно подмятане — каруцарят сигурно го беше чул.

Най-сетне дойде наш ред и каруцата застана под ослепителната светлина. Реших да се надигна и да седна. Стори ми се, че ако продължа да лежа, мога да създам впечатлението, че се крия. Облегнах гръб на задната преграда на каруцата и се вторачих в гърбовете на монахините. Така полицаите можеха да ме видят само в профил, а и шапката ми беше доста ниско нахлупена, без обаче това да изглежда нарочно.

— Como estan todos por aqui? (Как се чувствате всички?) — попита испанката.

— Muy bien, Hermanas. J camo viajan tan tarde? (Много добре, сестри. Защо пътувате толкова късно?)

— Por una urgencia, por eso no me detengo. Somos muy apuradas. (Имаме спешен случай, затова не ме задържайте. Много бързаме.)

— Vayanse con Dios, Hermanas. (Бог да е с вас, сестри.)

— Gracias, hijos. Que Dios les protege. (Благодарим ви, чада наши. Бог да ви закриля.)

— Амин — рекоха полицаите.

И така, ние преминахме спокойно, без никой нищо да ни поиска. Преживяното напрежение изглежда се отрази зле на стомасите на двете монахини, защото стотина метра след поста накараха каруцаря да спре и за кратко изчезнаха в храсталаците. Поехме отново. Запалих цигара. Бях толкова развълнуван, че когато ирландката се върна, й казах: „Благодаря ви, сестро.“

— Няма за какво — отвърна тя, — просто толкова се уплашихме, че ни се разстроиха стомасите.

Към полунощ пристигнахме в метоха. Висока стена, висока порта. Каруцарят отиде да прибере каруцата и конете, а ние заедно с трите момиченца тръгнахме към вътрешността на манастира. На стълбите в двора двете сестри подеха задушевен разговор с монахинята, която пазеше на вратата. Ирландката ми обясни, че не би желала сега да буди майката-игуменка, за да я пита дали мога да остана да спя в манастира. И тук аз проявих нерешителност. Трябваше бързо да се възползвам от ситуацията, за да се оттегля и да поема към Санта Марта, след като знаех, че до там остават още само осем километра.

Ето, тази грешка по-късно платих със седем години каторга!

Най-после решиха да събудят майката-игуменка и ме настаниха в стая на втория етаж. От прозореца си виждах отблясъците на града. Различавах фара и трасиращите светлини. От пристанището излезе и отплава един голям кораб.

Заспах дълбоко и когато няколко удара по вратата ме събудиха, слънцето вече беше изгряло. Бях сънувал страшен кошмар. Лали си отваряше корема пред мен и нашето дете излизаше оттам на парчета.

Обръснах се и бързо се справих с тоалета си. Слязох долу. При стълбите ме чакаше ирландката, която леко се поусмихна, като ме видя.

— Здравейте, Анри. Добре ли спахте?

— Да, сестро.

— Елате, ако обичате, в кабинета на нашата майка-игуменка, която иска да говори с вас.

Влязохме. Жената седеше зад бюрото си. Лицето й беше изключително строго, изглеждаше на около петдесет, а може би и малко повече години и ме наблюдаваше без каквато и да е дружелюбност.

— Senor, sabe usted hablar espanol? (Говорите ли испански, господине?)

— Muy poco. (Съвсем малко.)

— Добре, сестрата ще ни служи за преводач.

— Казаха ми, че сте французин.

— Да, майко.

— Избягали сте от затвора в Рио Ача?

— Да, майко.

— Преди колко време?

— Около седем месеца.

— И какво сте правили през това време?

— Живях при индианците.

— Как? При гуахиросите? Това е невъзможно. Тези диваци никога не са допускали чужди хора на своята територия. И представете си, дори мисионерите не успяха да проникнат при тях. Не приемам отговора ви. Къде се крихте? Кажете истината.

— Бях при индианците, майко, и мога да го докажа.

— Как?

— С това, че притежавам уловени от тях перли. — Свалих торбичката, която носех закачена на гърба си, от вътрешната страна на сакото и й я подадох.

— Колко перли са тук?

— Не знам, може би петстотин или шестстотин. Някъде там.

— Това не е никакво доказателство. Може да сте ги откраднали някъде.

— Майко, ако искате съвестта ви да е спокойна, аз съм съгласен да остана тук, докато вие лично се убедите дали в последно време е имало някъде голяма кражба на перли. Аз имам пари, бих могъл да платя за престоя си. Обещавам да не излизам от стаята си до момента, в който лично вие ми позволите да напусна.

Изгледа ме много изпитателно. Като стрела ми мина мисълта, че в момента тя сигурно си казва: „А ако избягаш? Бягал си от затвора, а оттук това е много по-лесно.“

— Ще оставя при вас торбичката с перлите — в нея е цялото ми състояние. Знам, че тук то ще бъде в добри ръце.

— Добре, споразумяхме се. Не е нужно да оставате затворен в стаята. Сутрин и следобед, докато моите дъщери се молят в параклиса, вие можете да се разхождате из градината. Ще се храните в кухнята заедно с персонала.

Излязох от този разпит наполовина поуспокоен. Бях тръгнал да се връщам в стаята си, но ирландката ме дръпна към кухнята. Имаше цяла кана кафе с мляко, съвсем пресен черен хляб и масло. Застанала пред мен, сестрата наблюдаваше как закусвам, без да отрони дума, без дори да седне. Изглеждаше угрижена. Казах й:

— Сестро, благодаря ви за всичко, което направихте за мен.

— Бих искала и още да направя, но оттук нататък нищо не зависи от мен, Анри. — И след тези думи тя излезе от кухнята.

Седнал на прозореца, наблюдавах града, пристанището, морето. Полето около манастира беше добре обработено. Не можех да се освободя от усещането, че ме дебне някаква опасност. Това до такава степен ме притесняваше, че реших да избягам още следващата вечер. Толкова по-зле за перлите — майката-игуменка да ги задържи за себе си или за манастира си, ако иска. Явно ми няма доверие — това е сто на сто. Защото как се получава така, че игуменката на манастира — а това значи много образована жена, при това каталанка, не говори френски? Каква е поуката — още тази вечер трябва да се чупя.

Реших следобед да сляза в градината, за да проверя къде най-лесно мога да прескоча стената. Към един часа почукаха на вратата:

— Слезте да обядвате, Анри.

— Добре, идвам. Благодаря.

Седнах на масата в кухнята и тъкмо бях посегнал към месото и варените картофи, когато вратата се отвори и на прага застанаха четирима полицаи в бели униформи с пушки и пистолети в ръце.

— No te mueve, о te mato! (Ако мръднеш, ще стреляме!).

Сложиха ми белезници. Ирландката изпищя и припадна. Две други сестри я вдигнаха на крака.

— Vamos! (Да тръгваме!) — отсече началникът.

Качи се заедно с мен в стаята ми. На секундата разпердушиниха бохчата ми и веднага намериха тридесет и шестте златни монети от по сто песос, които ми бяха останали. Тръбичката с двете отровни стрели обаче захвърлиха, без дори да я погледнат. Вероятно помислиха, че това са моливи. С нескрито задоволство началникът сложи по джобовете си златните монети. Тръгнахме. В двора ни чакаше разнебитена кола.

Петимата полицаи и аз се натикахме в тази таратайка и тя потегли с пълна скорост, карана от черен като въглен шофьор в полицейска униформа. Бях като смазан и едва ли имах сили да протестирам — опитвах се поне да запазя достойнство. Нямаше смисъл да моля за милост или прошка. Бъди мъж, си повтарях трескаво, и помни, че никога не бива да губиш надежда. Когато дойде време да слизам от колата, вече бях напълно уверен, че ще мога да се държа като мъж, а не като парцал. Явно съм се справил добре, защото първата реплика на офицера, който ни посрещна, беше: „Този французин е явно много закоравял. Не изглежда особено развълнуван от факта, че ни е паднал в ръцете.“ Влязох след него в кабинета му. Свалих шапката си и седнах с бохчата между краката си, без да чакам покана.

— Tu sabes hablar espanol? (Говориш ли испански?)

— Не.

— Повикайте обущаря. — След една-две минути се появи дребно човече със синя престилка и обущарско чукче в ръка.

— Ти ли си французинът, който избяга преди година от Рио Ача?

— Не.

— Лъжеш.

— Не лъжа. Не съм аз французинът, който е избягал преди една година от Рио Ача.

— Свалете му белезниците. Съблечете му сакото и ризата.

Офицерът взе някакъв документ и започна да сверява. Имаше описание на всичките ми татуировки.

— Липсва ти палецът на лявата ръка. Да. За теб става дума.

— Не, не за мен, защото аз избягах не преди една година, а преди седем месеца.

— Все същото.

— За теб може би, но не и за мен.

— Ясно, ти си типичен убиец. Независимо дали са французи, или не, всички убийци (matadores) са еднакви — неукротими. Аз съм заместник-комендант на затвора. Не знам какво ще решат да правят с теб. Засега ще те туря при старите ти приятели.

— Какви приятели?

— Останалите французи, които доведе в Колумбия.

Тръгнах след полицаите, които ме заведоха в една килия с изглед към двора. Всичките ми петима другари седяха там. Разцелувахме се. „Мислехме, че си се измъкнал завинаги, приятелю“, въздъхна Клузио. Матюрет ридаеше като дете — той всъщност си беше дете. Останалите трима също униха. Когато ги видях, силите ми се върнаха.

— Разказвай — втренчиха се в мен те.

— По-късно. Кажете за вас.

— Тук сме от три месеца.

— Добре ли се отнасят с вас?

— Нито добре, нито зле. Чакаме да ни преместят в Баранкиля, откъдето, изглежда, ще ни върнат на френските власти.

— Какви мръсници! А какви са възможностите за бягство?

— Чакай бе! Ти едва пристигаш и вече мислиш да бягаш!

— Какво се чудите? Да не мислите, че ще им се дам! Много ли ви пазят?

— Денем не, но нощем имаме специална охрана.

— Колко са?

— Трима надзиратели.

— Как е кракът ти?

— Добре, дори не куцам.

— Непрекъснато ли ви държат в килията?

— Не, можем да се разхождаме в двора на слънце — два часа сутрин и три следобед.

— Що за стока са колумбийските затворници?

— Някои от тях са като че ли доста опасни. Крадците са колкото убийците.

Същия ден следобед стоях в двора настрани от останалите и си говорех с Клузио, когато ме повикаха. Тръгнах след полицая и той ме отведе в кабинета, където бях и сутринта. Там стоеше комендантът на затвора заедно с онзи, дето вече ме беше разпитвал. В голямо удобно кресло — като за началник, — седеше много тъмен, почти черен мъж. Късите му къдрави коси приличаха на негърските. Беше близо петдесетгодишен, с черни и зли очи. Съвсем късо поддържан мустак увенчаваше плътната горна устна на изразителната, лесно гневяща се уста. Ризата му бе разкопчана, нямаше вратовръзка. На лявата си гръд носеше зелено-бялата панделка на някакъв медал или орден. Обущарят също беше тук.

— Французино, ти беше заловен след седеммесечно бягство. Какво прави през това време?

— Живях при индианците гуахирос.

— Не се подигравай с мен, или ще заповядам да те накажат.

— Истината ви казвам.

— Никой досега не е живял при гуахиросите. Само през тази година убиха повече от двадесет и пет митничари.

— Не, митничарите ги убиват контрабандистите.

— Откъде знаеш?

— Седем месеца живях там. Гуахиросите никога не напускат своите земи.

— Добре, да речем, че е така. Откъде открадна тридесет и шестте златни монети?

— Те ми принадлежат. Даде ми ги вождът на планинското племе — наричат го Справедливия.

— Откъде един индианец би могъл да притежава толкова голямо богатство, че пък и да ти го даде?

— Добре бе, господин началник, имало ли е в последно време кражба на златни монети някъде?

— Действително не е имало. В бюлетините ни не са съобщавали за подобна кражба. Това не пречи да поискам повече информация по въпроса.

— Направете го, моля ви. То ще е от моя полза.

— Французино, ти допусна голяма грешка, като избяга от затвора в Рио Ача, още повече че помогна с теб да избяга човек като Антонио, когото ние щяхме да разстреляме за убийството на няколко митничари. Сега вече знаем, че френските власти също те търсят и че имаш доживотна присъда. Ти си опасен убиец. Затова не мога да рискувам да ми избягаш, като те оставя заедно с другите французи. До заминаването за Баранкиля ще те поставя в изолатор. Ако не са крадени, златните монети ще ти бъдат върнати.

Излязохме оттам и мен ме завлякоха до стълби, които водеха към подземие. Спуснахме се повече от двадесет и пет стъпала надолу и стигнахме до мизерно осветен коридор, от двете страни на който се намираха клетките. Отвориха една от тях и ме блъснаха навътре. Щом вратата към коридора се затвори, от лепкавия под се надигна отвратителната воня на леш. Към мен се понесоха крясъци от всички страни.

— Frances, Frances. Que a hecho? Por que esta aqui? (Какво си направил, французино? Защо си тук?) Знаеш ли, че това са килиите на смъртта?

— Млъкнете! Нека той да говори! — извика един глас.

— Да, аз съм французин. Тук съм, защото избягах от затвора в Рио Ача — всички чудесно разбраха лошия ми испански.

— Слушай сега, французино, и се опитай да запомниш. В дъното на килията ти има една дъска — тя ти е за легло. Отдясно е съдът с вода. Не я хаби напразно, защото ни дават съвсем по малко, и то само сутрин — не можеш да си поискаш допълнително. Отляво ти се пада кофата, в която ще сереш. Закрий я със сакото си. Тук е горещо, няма да имаш нужда от сако. Покрий кофата, за да вони по-малко. Ние тук всички използваме дрехите си за това.

Доближих се до решетката и се опитах да различа лицата им. Успях да видя само двамата точно срещу мен. Те бяха увиснали на решетките и клатеха краката си над коридора. Единият беше испано-индиански тип — като полицаите, които първи ни задържаха в Рио Ача. Другият — негър със светла кожа, хубаво младо момче. Той ме предупреди, че при всеки прилив в килиите нахлувала вода. Не трябвало да се плаша, защото нивото й никога не стигало по-високо от кръста. Плъховете се покатервали по хората, но не бивало да се опитваме да ги уловим, достатъчен бил по един юмручен удар. Всеки опит да ги хванеш водел до ухапване. Запитах:

— От колко време си тук?

— От два месеца.

— А останалите?

— Никой не е задържан тук за повече от три. Ако минат три месеца и не дойдат да те извадят, значи са решили да те оставят да пукнеш.

— Кой е изкарал тук най-дълго време?

— Има един от осем месеца, но вече не издържа. От месец насам не може да се изправя на крака — подпира се на коленете си. Тия дни някой по-силен прилив ще го удави.

— Тази страна е само за диваци!

— Случайно да съм ти казвал, че сме цивилизовани? Но и твойта страна не ще да е много развита, щом са те осъдили на доживотен затвор. Тук, в Колумбия, получаваш двадесет години или смърт. Никога доживот.

— Така е, навсякъде са една стока.

— Много ли си изклал?

— Не, само едного.

— Не е възможно. Не могат да ти лепнат толкова жестока присъда само за едно убийство.

— Истината ти казвам.

— Значи и в твойта страна са диваци, както и тук.

— Хайде да не спорим чия страна е по-добра. Ти си прав. Всички полицаи по света са лайна. А ти какво си сторил?

— Убих един тип, сина му и жена му.

— Защо, бе?

— Дадоха малкото ми братче на една свиня да го разкъса.

— Господи, какъв ужас!

— Братчето ми беше на пет годинки и непрекъснато замеряше с камъни тяхното дете. На няколко пъти го удари по главата.

— Това не е достатъчна причина.

— И аз така реагирах, когато разбрах.

— А ти как разбра?

— Ами брат ми изчезна и го нямаше вече от три дни, когато намерих сандалката му в купчината с животински тор. А тия лайна ги бяха изгребали от обора на свинята. Разрових и намерих бяло чорапче, напоено с кръв. Тогава всичко разбрах. Жената всичко си призна, преди да ги убия. Накарах ги да си кажат молитвите, преди да ги застрелям. С първия изстрел счупих краката на бащата.

— Добре си сторил, че си ги убил. Какво ще те правят сега?

— Ще ми дадат най-много двадесет години.

— Защо си в карцера?

— Ударих един полицай, който беше от тяхното семейство. Служеше в тукашния затвор. Преместиха го и сега съм спокоен.

Вратата на коридора се отвори. Появи се надзирател с двама затворници, които носеха едно буре, окачено на два дървени пръта. Някъде зад тях се забелязваха още двама надзиратели с пушки. Минаха от килия на килия, като изпразваха клозетните кофи и изливаха съдържанието им в бурето. Задушаващата воня на лайна и урина изпълни въздуха. Никой не продумваше. Стигнаха и до мен. Този, който посегна към моята кофа, пусна на земята малко вързопче. Бързо го изритах към неосветената част на килията. Когато си тръгнаха, го развързах и намерих вътре два пакета цигари, кибрит и писъмце на френски. Първата ми работа беше да запаля две цигари и да ги подхвърля на онези двамата отсреща. После повиках съседа си и му протегнах цигари, които да раздаде на останалите. Чак след като разпределих всичко, запалих своята и се опитах да прочета писмото на светлината, идваща от коридора. Нищо не се получи. Накрая свих цигарения пакет на руло и след големи мъки успях да го запаля. Бързо прочетох: „Смелост, Папийон, разчитай на нас. Внимавай. Утре ще ти изпратим молив и хартия, за да ни пишеш. С теб сме на живот и смърт.“

Тези редове стоплиха сърцето ми. Макар и кратки, те ме успокоиха. Значи не съм сам и мога да разчитам на другарите си.

Никой не говореше. Всички пушеха. Когато разпределихме цигарите, се разбра, че сме деветнадесет в този карцер на смъртта. Е, отново се бях върнал в блатото и този път бях затънал до шия. Миличките сестрички на добрия Дядо Господ се бяха оказали сестри на дявола. И все пак бях сигурен, че не са ме издали нито ирландката, нито испанката. Боже, каква глупост извърших, като повярвах на монахините. И все пак не бяха те. Може би каруцарят? Два-три пъти проявихме непредпазливост, като заговорихме на френски. Сигурно ни беше чул. Какво значение има всичко това? Ти си тук, и то задълго. Монахините, каруцарят, майката-игуменка — все тая, резултатът е един и същ.

Чувствах се прокълнат в тази гнусна килия, която, изглежда, се наводняваше по два пъти на ден. Беше толкова задушливо, че свалих малко по малко ризата си, панталона си, обувките — и закачих всичко на решетките.

И като си помисля, че за да стигна дотук, бях изминал две хиляди и петстотин километра! Вярно, бе страшно постижение! Кажи, Боже! Ти, дето беше толкова щедър към мен, сега ли намери да ме изоставиш? Може би се гневиш, защото, ако си говорим правичката, ти ми даде свобода — и хубава, и сигурна. Даде ми не една, а даже две разкошни жени. И слънце, и море. И сламен дом, в който можех да се чувствам пълен властелин. Беше живот сред природата — примитивен, но толкова лек и спокоен. Ти, Боже, ми направи невероятен подарък — стори ме свободен, без полицаи и съдии, без злосторници и завистници около мен! И аз не успях да го оценя. Онова море — така синьо, че понякога изглеждаше зелено, почти черно; онези изгреви и залези, които се къпеха в необятен мир и спокойствие… Ех, онзи живот без пари и сметки, при който не ми липсваше нищо необходимо за човека — всичко това аз го стъпках и презрях. За да стигна докъде? До обществото, което не иска да ми протегне ръка. До хората, които не желаят дори да се замислят дали в душата ми е останало нещо ценно. До света, който ме отхвърля и не ми оставя никаква надежда. До силните, които мислят само за едно — как да ме унищожат, без да се спират пред нищо.

Колко ли ще се кикотят онези дванадесет мръсници съдебните заседатели, продажният Полен, ченгетата и прокурорът като разберат, ме отново съм заловен. Защото все ще се намери някой журналист, който да изпрати новината до Франция.

А роднините ми? Колко ли са се радвали, когато жандармите са ги посетили да им известят, че тяхното чедо, техният брат се е измъкнал от палачите! Сега като научат, че са ме пипнали отново, пак ще страдат.

Сгреших, когато се отрекох от племето си. Да, имам право да го наричам „моето“ племе, защото те ме бяха приели в сърцата си. Сгреших и си заслужих страданието. И все пак… Нали не бях избягал от каторга само за да помогна при оплождането на южноамериканските индианци. Боже, та нали разбираш, че аз трябва да се върна към нормалното цивилизовано общество, да му покажа, че не представлявам опасност за него. Ето това е моят път — с твоя или без твоя помощ.

Трябва да успея да докажа, че съм — или ще бъда — не по-лош, а може би и по-добър от обикновените граждани на която и да е държава или общност.

Пушех. Водата започна да се надига. Стигаше ми почти до глезените. Извиках: „Хей, черньо, колко дълго траят наводненията?“

— Зависи от силата на прилива. Час, най-много два.

Чух няколко затворници да крещят: „Esta Uegando“ (Идва)!

Лека-полека водата се изкачваше. Метисът и черният увиснаха на решетките. Краката им висяха над коридора, а ръцете им бяха вплетени в железата. Чух във водата някакъв шум — отвратителен тлъст като котарак плъх се опитваше да плува. После се помъчи да пропълзи на решетката. Хванах в ръка обувката си и когато се доближи до мен, го цапнах с все сила по главата. С писък излетя към коридора. „Вече започна ловът, а, французино? — подвикна ми негърът. — Ако смяташ да ги избиеш всичките, ти предстои доста работа. Я се покатери на решетката, хвани се за железата и кротувай.“

Послушах съвета му, но металните пръти се впиха в бедрата ми — нямаше да издържа дълго в това положение. Взех си сакото от лайняната кофа, завързах го за решетките и си пригодих нещо като стол, който облекчаваше положението ми, защото сега бях почти седнал.

Нашествието на плъхове, гъсеници и дребни рачета, които водата влачеше със себе си, беше най-отвратителното и потискащо преживяване, което човек можеше да понесе. Когато след около час приливът свърши, по пода на килията остана един пръст воняща тиня. За да не газя в тази гнусотия, трябваше да си сложа обувките. Негърът ми подхвърли една десетсантиметрова дъсчица и ми показа как да изтикам тинята в коридора, като започна с мястото, на което ще спя. Заниманието ми отне повече от половин час — време, през което не можех да мисля за нищо друго. А това ми беше добре дошло. Сега щях да имам единадесет часа спокойствие преди следващия прилив — шест часа водата щеше да се отдръпва и пет да се надига отново. Мина ми през ум една смешна мисъл: „Папийон, съдбата явно е решила да те ръководи чрез приливи и отливи. Искаш, или не, луната има голямо влияние над теб и живота ти. Благодарение на приливите и отливите успя така лесно да се измъкнеш от река Марони, когато бягаше от каторгата. Точно в часа на отлива напусна Тринидад и Кюрасао. Беше заловен в Рио Ача само защото отливът не беше достатъчно силен, за да те изведе навътре в морето, а сега изцяло зависиш от прииждащата тук вода.“

Ако тези редове бъдат публикувани един ден, сред читателите им сигурно ще се намерят хора, които да ме съжалят заради изживяното в колумбийския карцер. Това ще са добри души. Останалите — роднини по душа на дванадесетте копелета заседатели или на прокурора, ще рекат: „Заслужил си го е, ако си беше останал в каторгата, нищо такова нямаше да му се случи.“ Е, добре, искате ли да ви река нещо — и на добрите, и на злобарите? Аз не съм отчаян, изобщо не съм, и дори нещо повече — предпочитам да съм тук, в килиите на старата колумбийска крепост, строена от испанските инквизитори, отколкото на Островите на спасението, където трябваше да се намирам в момента. Тук ми остават още много шансове за бягство и макар в тази воняща дупка, аз се намирам на две хиляди и петстотин километра от каторгата. Доста ще им се наложи да се потрудят, за да ме накарат да измина обратния път. Само за едно ми е жал — за моето индианско племе, за Лали и Зорайма и за свободата сред природата, далеч от удобствата на цивилизацията, но също така далеч от полиция, затвори, а още повече — килии. Мисля, че на моите диваци никога не би им хрумнало да изтезават така враговете си, а още по-малко човек като мен, който не е извършвал никакво престъпление на колумбийска територия.

Легнах си на дъската в дъното на килията и така, за да не ме усетят другите, изпуших две-три цигари. Като връщах дъсчицата на негъра, му метнах една запалена цигара и той, за да не прави скомина на останалите, се скри като мен. Подобни жестове, които може би изглеждат незначителни, имат голяма стойност в моите очи. Те доказват, че ние — париите на обществото, все пак сме съхранили способността да се отнасяме внимателно към останалите.

Тук нищо не приличаше на изолаторите в Консиержери. Можех да мечтая и да пътувам мислено, без да закривам с кърпичка очите си от ярката светлина.

Кой ли беше предупредил полицията, че се крия в метоха? О, ако някога открия издайника, той ще ми плати! А после си рекох: „Не се видиотявай, Папийон! Имаш толкова сметки за разчистване във Франция — не си дошъл в тази загубена страна, за да вършиш злини. Сам животът сигурно ще накаже предателя, а ти ще се върнеш тук един ден не за да отмъщаваш, а за да направиш щастливи Лали, Зорайма и децата, които те сигурно ще са ти родили. Ако се върнеш в тази забравена от Бога пустош, то ще е заради тях и заради всички индианци, които ти сториха честта да те приемат като свой. Да, все още тъна в блатото, но напук на всички дори в тази подземна килия аз съм беглец по пътя към свободата си. И това никой не може да ми го отрече.“

Получих лист, молив и още два пакета цигари. Вече от три дни киснех тук. По-точно от три нощи, защото в карцера никога не се развиделяваше. Докато палех цигарата си „Пиел Роха“, не можех да не помисля с възхищение за другарството между затворниците. Колумбиецът, който ми предаваше подаръците, направо рискуваше кожата си. Ако го пипнеха, без съмнение щяха да го пратят в карцера при нас. Той добре знаеше това и фактът, че продължаваше да ми помага, издаваше смелост и рядко срещано благородство. Отново запалих опаковката на цигарите и прочетох: „Знаем, че се справяш, Папийон. Браво! Прати ни новини за себе си. При нас няма промяна. Някаква монахиня, която знае френски, дойде да те търси. Не й позволиха да говори с нас, но един колумбиец е успял да й каже, че французинът е в карцера на смъртта. Тя отвърнала: «Ще дойда пак.» Това е. Поздрави — приятелите ти.“

Не беше лесно да им пратя отговор, но все пак успях да напиша: „Благодаря ви за всичко. Справям се горе-долу. Пишете на френския консул — пък де да знаеш. Нека пратките да ми предава един и същи човек, за да може, ако ви разкрият, да има само един наказан. Не пипайте върховете на стреличките. Да живее бягството!“