Фред Саберхаген
Брат Берсеркер (23)

…

Под ярката светлина на обедното слънце Номис стоеше върху своята скална кула. Заклинанията за най-черно зло се правеха най-добре на тъмно, но омразата и страхът му толкова бяха нараснали, че сякаш разстилаха тъмнина около самия него. Не можеше да чака до залез-слънце.

Докато чайките се стрелкаха наоколо, писукайки из въздуха, той напяваше с тънък, но проникновен глас:

Вдигайте се и вилнейте, демони на мрака,

кокалите съберете и ги подредете.

Нека мъртвите да тръгнат

през боклук и мръсотия,

да вървят и се катерят,

тук при мене чак,

да ми проговорят и разкрият

как врага да умъртвя…

Имаше още и още, все слова, придумващи и приканващи тъмните сили да съберат от морските дълбини мрачните и мокри демони, които стоят там в очакване на току-що удавени тела. Демоните щяха да носят телата на удавниците като дрехи по време на безкрайните си пиршества на морското дъно. Мрачните мокри твари знаеха всички тайни на смъртта, включително и как да се изпълни прокобата над Ай, когото Юнгуф се бе опитал да погуби безрезултатно, въпреки всичките свръхестествени клетви, които Номис беше изсипал върху дангалака.

Тънките ръце на Номис трепереха, стиснали пръсти от удавник над главата му. После се сведоха надолу, когато той се поклони и притвори очи. Днес проклятията трябваше да се задействат, днес омразата в него беше като магнит, който привлича най-грозните творения на злото.

Щом свърши куплетите, след които можеше да направи пауза, той спря и отвори учудено очи. Стори му се, че бе чул и друг звук освен шума на прибоя. Старческите му гърди се надигаха от вълнение и умора под черния халат.

Една чайка изкряска. След това отдолу, някъде откъм набраздения ръб, който се изкачваше от морето чак до плоския скален връх, се разнесе стържещ звук, който почти се изгуби сред свистенето на вятъра и шума на прибоя.

Номис тъкмо се беше отказал да чака повторението на този звук и бе запял отново, когато съвсем близо до върха на скалата, току изпод нозете му, отекна тракане и тропот на камъни, изровени от нечий катерещ се крак или залавяща се ръка. Този път обаче звукът беше толкова обикновен, че за момент прогони от уморения му мозък всички мисли за магии. Той с гняв предположи, че някой беше открил скривалището му.

Бе застанал с лице към морето и точно пред него имаше скална пукнатина, изкачваща се до самата равна площадка сред гънките на канарата. От тази пукнатина долиташе сега звукът от строшен чакъл под тежък крак.

После душевният мир на Номис внезапно бе разтърсен, защото едно доказателство сложи край на напиралите през целия му живот съмнения в свръхестественото.

На пръв поглед изкачващият се отсреща гост имаше черепа на удавник с омотани в блестяща корона и висящи от него водорасли.

С бързи леки движения нещото се изкатери догоре и той успя да го огледа. По форма бе по-тънко от който и да е жив човек, но бе по-плътно от скелет. Потъналите трупове сигурно се променят, когато ги обладае демон. Този обаче изглеждаше съставен повече от метални чаркове, отколкото от кокали.

Демонът се измъкна нацяло от процепа и спря. Беше по-висок от дългия Номис, затова леко наведе надолу подобната си на череп глава, закрепена върху тънкия като моряшко въже врат и го заразглежда. Номис трябваше да се насили да не хукне и се втренчи в чифта мътни диаманти, които вероятно представляваха очите му. Едва когато нещото направи още една крачка напред към него, Номис се сети да подсили своя защитен тебеширен кръг с жестове и приглушено напяване.

Най-накрая си спомни, че трябваше да довърши своя зашеметяващо страховит ритуал с обвързващо заклинание:

— Сега ще ме водиш и ще ми служиш, докато те освободя! И почни да ми служиш, като най-напред ми кажеш как може да бъде умъртвен врагът ми.

Лъскавата челюст не помръдна, но от черното квадратче, където трябваше да се намира устата, се разнесе дрезгав глас:

— Твоят враг е Ай. Днес той слезе на този бряг.

— Да, да. А тайната на неговата смърт?

Дори да наредеше на друг да извърши убийството на Мат, берсеркерът пак би оставил следа, която Новите щяха да уловят на екраните си.

— Ти трябва да доведеш своя враг Ай тук жив и здрав и да ми го предадеш. И ако сториш това, ще ти помогна да постигнеш, каквото пожелаеш.

Мислите на Номис бясно препускаха. Цял живот той се бе учил и се бе напъвал да развие магическата си способност и сега не биваше да се провали и да се остави да бъде измамен. Този демон искаше Ай жив! Това можеше да означава само едно, а именно, че съществува някаква жизненоважна връзка между пирата и това страшило от дълбините. Не беше за чудене, че Ай се радваше на подобна подкрепа в своята кариера, като се имаше предвид броят на хората, които бе изпратил при рибите и охолният живот, който водеше.

Гласът на Номис стана дързък:

— Какъв ти е Ай, демоне?

— Враг.

Не изглеждаше да е така! Номис едва не се изтърва да изрече съмнението си на глас, но се въздържа. Той разбра, че демонът копнее за неговите тяло и душа, но зад заклинанието си и тебеширения кръг беше защитен. Демонът бе дошъл да спаси Ай. Но Номис нямаше да му извести, че бе разгадал намеренията му. Поне засега. В тази ситуация той виждаше възможности за извличане на огромна полза, която си заслужаваше всякакви рискове.

— Слушай, ти от тинята! Ще постъпя както искаш. Довечера в полунощ ще донеса тук врага ти вързан и безпомощен. Сега изчезвай и се върни в полунощ, готов да изпълниш всичко, което пожелая!